Ф. М. Акунин Борис
— Никого няма да доведе. — Николас подчертано бавно тръгна към библиотеката. — Не му е нужен скандал. Мисля, че просто ще изчезне, и толкова.
— И така спокойно ми го казвате? Той е изверг, убиец!
Странно, но Фандорин вече не беше сто процента сигурен в това
— Ще го почакам петнайсет минути. Ако не се върне, ще звънна на Сивуха.
— Защо веднага не звъннете?
Николас укорително поклати глава:
— Та «акцентуираният невропат» наистина да убие Коровин и да го разкъса на парчета? Щом иска да бяга — нека бяга. Това ще е равнозначно на самопризнание. Стига толкова трупове. И без това са доста много в цялата история.
Дребната брюнетка на пода изстена и се размърда. Колко несвоевременно! Сега и с нея да се разправят!
Но преди Ника да измисли какво ще каже на Коровиновата секретарка, Валя бързо се приближи и още веднъж цапардоса горката Карина.
Онази се кротна.
Фандорин сбърчи чело:
— Ами ако наистина няма нищо, общо?
Валя (първа моралистка) отсече:
— Да не се разпасва на работното място. Аз как не си позволявам такива изпълнения! Нищо де, ще полежи половин час и ще се свести… Шефе, ама и вие! Намерихте кога да четете книги!
Хипо… Хипопиту… Николас прелистваше медицинската енциклопедия. Ето го.
«Хипопитуитаризъм (болест на Simmonds, синдром на Sheehan). Болестно състояние, което се характеризира с частично до напълно липсваща функция на предната част на хипофизната жлеза — аденохипофизата. Хипофизата, или питуитарната жлеза, се състои от две части, предна и задна. В предната част се произвеждат шест хормона (адренокортикотропен хормон, пролактин, соматотропен хормон, фолитропин, лутропин и тиротропин). При хипопитуитаризма производството на хипофизните хормони рязко намалява или се преустановява. Това води до рязко намаляване на функцията на други жлези с вътрешна (ендокринна) секреция, чиято дейност се контролира от хормоните на хипофизата»
— прочете Фандорин и почти нищо не разбра.
Валентина междувременно разглеждаше фотографиите на стената. Сред пациентите на Зиц-Коровин имаше и доста известни.
— Я, и Наволочкина се лекувала при него! — възхити се Валя. — Затова е като кукличка.
— Коя? — разсеяно попита Фандорин.
— Балерината. Не гледате ли телевизия?
«Намалената функция на хипофизата може да се дължи на аномалии в хипофизното развитие. При следродово увреждане на жлезната тъкан във връзка с патологично раждане може да се стигне до некроза на предната част на хипофизата. Състоянието при пълна некроза на предната част е известно като синдром на Симондс, при частично — синдром на Шихан. При хипопитуитарния синдром се разрушават хормонопроизвеждащите клетки в предната част на хипофизата.»
И какво, сви рамене Николас. Къде е връзката с труповете в колектора?
— И Гризунов ли си е нафрашкал мозъка? — откри Валя на стената известния парламентарен деец. — Бах!
«Един от най-ранните признаци на заболяването е намалената гонадотропна активност на хипофизата —намаляване на количеството хормони на хипофизата, които регулират функцията на половите жлези. При хипопитуитаризъм в детска възраст или с наследствен характер се наблюдава изоставане в половото развитие, формират се евнухоидни пропорции на тялото, забавя се костният растеж. Липсват либидо и потенция, вторичните полови признаци не са ясно изразени. Слабо са окосмени подмишничните ямки и пубисът; забавено е поникването на брада и мустаци; тестикулите и простатата са малки; мускулната тъкан атрофира и се замества от мастна. Пациентите с вроден хипопитуитаризъм в остра форма поради забавения пубертетен процес често изглеждат…»
— Охо, тоя е бил с брадичка, и то боядисана! — отново му прекъсна концентрацията Валя. — Не е трябвало да я бръсне, така изглежда поне десет години по-млад.
— Кой «тоя»? — нервно попита Николас.
— Коровин. Ей го тук с генийчето Олег.
Фандорин с тома в ръка отиде да погледне. Да, наистина Марк Донатович изглеждаше много по-свежо с тъмната брадичка.
Николас с широко отворени очи нецивилизовано заби пръст в снимката:
— Това пък какво е?!
15. Фукаи Мори
— Как какво? — не го разбра Валя.
Главният лекар и Олег бяха на покрива на някаква сграда, може би на същата клиника. Във всеки случай отзад се виждаше Москва-река и храмът «Христос Спасител».
— Ето тук строят храма.
— Той отдавна е построен!
— Вярно. Затова докторът изглежда по-млад. Аз помислих, че заради брадичката.
— Докторът е по-млад, но Олег!
Фандорин дочете изречението за странното заболяване: «Пациентите с вроден хипопитуитаризъм в остра форма поради забавения пубертетен процес често изглеждат много по-млади от истинската си възраст.»
— Не може да бъде! Ето къде е отишъл! — викна Николас. — Но това… Давай бързо!
И се втурна към коридора, но Валя го хвана за ръката:
— Шефе, къде пред охраната в този вид? Трябва да минем през прозореца!
— Не, стига ми толкова.
И всеки се спусна по свой начин: Ника по вътрешните стълби, Валя по външната пожарна стълба.
От централния коридор на първия етаж, по който трябваше да мине, чу мъжки гласове.
Преди да се появи там, Николас леко надникна иззад ъгъла.
Охранителите, четирима.
— Отде да знам? — каза единият с черни мустаци. Фандорин го позна по гласа — същия Котелков. — Нареди да сме тук, значи сме тук. В случай на сигнал — тичаме. Това се иска от нас.
Държеше в ръка някакъв малък черен уред и не отлепваше поглед от него.
Значи Марк Донатович е отишъл сам! Не бива да губи нито секунда.
Фандорин се появи в коридора и попита:
— Главният лекар при Олег ли е? Здравейте.
Всички го погледнаха. Май го познаха.
— Здравейте. Да. Знаете ли какво е станало?
Значи Коровин нищо не им е обяснил, само е казал да са в готовност, помисли си Николас.
Той също не се впусна в обяснения, защото нямаше време. Само попита за уреда:
— Това за спешно повикване ли е? Чудесно.
И се забърза към вратата за двора.
Там се затича. Хипопитуитаризъм? Какви са тези работи!
Колкото и да бързаше, Валентина първа беше стигнала до халето. И седеше на стъпалото отпред с такъв вид, сякаш го чакаше много отдавна.
— Какво беше това тичане, шефе? Защо изведнъж литнахме?
—Да проверим «странното предположение» на доктор Коровин.
Фандорин бутна вратата. В халето светеха няколко лампи, но поради големината си помещението въпреки това тънеше в полумрак.
Лееше се музика. Кадифен глас, не беше ясно дали е мъжки или женски, тихо пееше тъжна песен на непознат език.
Видяха Коровин почти веднага. Той седеше на дивана с гръб към вратата. А Олег го нямаше.
— Марк Донатович! — повика го Фандорин. — Решихме да се присъединим към вас. А Олег къде е?
Докторът не го удостои с отговор. Изобщо не се обърна. Това беше дори невъзпитано, ако не друго.
— Вижте какво — сърдито продължи Николас и се запъти към дивана. — Няма да ви се уреди да стоварите вината си върху Олег Сивуха. Добре, да кажем, че е доста по-възрастен, отколкото изглежда. Но това нищо не доказва. Болен и физически слаб човек не може да е извършителят на всички тези… — и млъкна.
Главният лекар седеше с отметната назад глава. Очите му бяха затворени.
— Какво ви е?!
Валентина се втурна към дивана, хвана доктора за рамото и той бавно падна на една страна.
— Шефе, мъртъв е! А това какво е? — вдигна малка пластмасова кутийка, която беше изпаднала от ръката на Коровин.
Отговорът се чу някъде отляво, от неосветената част:
— Това е алармата. За повикване на охраната. В клиника, пълна с психари, е задължителна.
Фандорин и помощничката му рязко се обърнаха. От тъмния ъгъл бавно се приближаваше чудновато същество: бяла перука, червено кимоно, вместо лице — остроуха кучешка маска.
— «Ицувари я усо о матои, тачисукуму кое мо наку [17]…» — припя на песента съществото с гласа на Олег. — Я дай.
В широкия ръкав на кимоното му нещо щракна, нещо проблесна и кутийката от само себе си изскочи от ръката на Валентина. Във въздуха прелетя черно петно и кутийката се озова в ръката на маскирания.
— Защо ни е охраната? — той изпусна алармата и уж случайно стъпи отгоре й. — Ох. Счупих я.
— Спокойно, Валя — пошепна Фандорин на асистентката, която смаяна си гледаше ръката. — Това е специално изобретение. Бъди нащрек. Възможни са изненади. — И попита високо: — Какво му е на доктора?
— Инфаркт. Сърцето му не издържа. Хич не се грижеше за себе си Марк Донатович, неуморен в работата. Заедно със секретарката. А възрастта си казва своето — изхили се човекът-куче.
Най-добре е да се престоря, че вярвам за инфаркта, каза си Николас.
— Трябва спешно да повикаме дежурен лекар! Може би ще успеем да спасим Марк Донатович!
— Няма да успеем — въздъхна Олег. — Вече никой не може да бъде спасен. Късно е. Сам сте си виновен, Николай Александрович. Много висок ай кю. От най-нищожна нишчица цяло кълбо можете да разплетете.
— За кое говорите? Не ви разбирам.
Фандорин все още се опитваше да се прави на наивен. Никак не му харесваха тези широки ръкави на кимоното. Кой знае с какво още се е запасил Олег. Може да има например пистолет спринцовка, която изстрелва игли.
Дясната ръка на момчето (или не беше момче, кой знае на колко години е всъщност) наистина се пъхна в левия ръкав. Но не извади спринцовка или пистолет, а най-обикновено дистанционно.
— Вижте сега — показа компютър и голям монитор. Натисна копче на дистанционното и на екрана се появи кабинетът на главния лекар. На пода седеше секретарката Карина с ръка на врата. И с изумление оглеждаше стаята.
Изпод маската пак се чу изхилване.
— Заслугата е на Игорьок, златни ръце. Беше му скучно тук и наслага камери из цялата клиника. За да си имам занимавка. Обожавам да ги наблюдавам. Голям цирк са тези психари. А и персоналът е забавен. Колко нещо съм видял…
Голото момиче на екрана жално каза:
— Марик! Къде си? Какво ми е?
Олег се закиска:
— Как ме развеселихте, Николай Александрович. Да си въобразите, че тази мацка е ликвидирала Игорьок!
Той свали маската и бялата перука и по раменете му се разпиля дълга златиста коса. Същата като на момичето, което забиваше в коша на баскетболното игрище.
— Шефе, кога? — пошепна иззад гърба на Николас Валя — явно нямаше търпение да му се нахвърли.
А Николас още не можеше да повярва, макар че всичко беше съвсем ясно. Слабото полудетско лице на убиеца го гледаше със спокойни недетски очи.
— Вие ли се обадихте на охраната? — попита Фандорин.
— Разбира се. Само че тия идиоти много се забавиха. Коровин успя да ви изплещи някои неща. И себе си погуби, и вас.
— Недей, Валя — спря Николас асистентката, която понечи да скочи срещу Олег. — Да си вървим. Нека охраната се занимава с него. Или милицията. Ние си свършихме работата. — И почти насила помъкна помощничката си към вратата.
Отзад се чу тих смях.
И вратата с трясък се затвори под носа им.
— Това е умен дом, лично съм проектирал всичко тук — съобщи Олег с дистанционното в ръка. — Къде сте се разбързали? Защо са ни външни лица? Не можем ли да се оправим без охраната?
— Ще се оправим! — изкрещя Валя и си дръпна ръката. — Пуснете ме, шефе! Ти за какъв се имаш бе, изрод?
Сивуха младши й се поклони:
— Аз съм ИнуЯша, японско куче демон. Не си ли гледала анимето? Супер е. И песента е от него — той с неочаквана ловкост се изплъзна от атакуващата Валя, скочи на масата, оттам на друга и пак припя със саундтрака. — «Бокутачи ва самайои нагара иките юку доко маде мо…» [18]
Асистентката хвърли бърз поглед към Ника:
— Шефе, само не се пробвайте да помагате. Вие сте публиката. Сама ще се справя.
Тя също се метна на масата, ритна монитора и той с гръм и трясък се стовари на пода. .
Ще го притисне в ъгъла, разбра Николас и се отдръпна — знаеше, че Валентина прекрасно ще се справи без него.
Олег нямаше накъде да отстъпва: отзад стена, над главата му — металният ходник по целия вътрешен периметър на халето.
— Ела тук, кученце, тук-тук — повика го Валя, прескочи на друга маса и ритна компютъра — вероятно просто от вандализъм.
— ИнуЯша е по-скоро демон, отколкото куче — съобщи й Олег и запретна долната част на кимоното в пояса. — Той например умее да лети. — И се хвана за някакво въже.
Дръпна го и изведнъж полетя нагоре, озова се на горния етаж, облепен с постери. Валя успя само вдигне глава. Заозърта се, видя стълба и се втурна към нея.
Олег я чакаше горе, пристъпваше пред афишите и постерите по стената.
Николас видя там Човека паяк и Супермен, Червената шапчица на Дисни и кучето демон ИнуЯша от японските анимета.
— Битка на Черния нинджа с Кучето демон! — обяви Олег, застанал театрално в бойна поза. — Почакайте, Николай Александрович, ще се оправя набързо.
Валя тичаше към него по ходника с яростен вик.
— Ще ти дам аз едно «набързо»! — и скочи високо да го удари с крак в гърдите.
Но уцели въздуха.
Олег с лекота прелетя над парапета, приземи се и като пружина скочи на отсрещната страна на ходника.
— Обувките ми са с пружини — похвали се той. — Мое лично изобретение. Нали съм гений. Само да пусна пак песента. Момент. Думите са страхотни, преписах си ги от сайта. — Натисна дистанционното и запя със саундтрака: — «Фукаи, фукаи мори-но оку-ни…»
— Ще те хвана! — викна Валентина и се затича по ходника.
— Стига, писна ми — оплака се Олег. — Не ме оставя да си пея.
Натисна един бутон и под краката на Фандориновата асистентка зейна отвор. Валя полетя от втория етаж, удари се в метален шкаф и падна долу.
Николас изохка и се втурна към нея.
Помощничката му лежеше по очи с изкълчена ръка. Май беше жива, но в безсъзнание.
— На късо ли даде? — равнодушно попита отгоре Олег. — Прав й път. Поне ще си поговорим спокойно.
Спусна се елегантно по въжето — широките ръкави на кимоното се разпериха като чудновати червени крила.
Фандорин заотстъпва, свил юмруци пред гърдите си, макар и без никакъв смисъл. Странното човече на незнайна възраст не му стигаше и до рамото, а Николас се чувстваше изцяло подчинен на неговата сила.
За същото заговори и Олег:
— Стига, Николай Александрович. Не можете да се мерите с мен. Пък и нищо лошо няма да ви направя. Само гадовете ликвидирам, а добрите хора не ги закачам. Онзи път докторът не ни остави да си поговорим приятелски. А ужасно ми се иска. Струва ми се, че вие единствен можете да ме разберете. Според вас например лесно ли е да си най-старият на света?
— А… на колко години сте? — попита Фандорин и отпусна юмруци.
— Скоро ставам на трийсет. Няма значение на колко съм. Важното е как съм живял. А съм живял много интензивно. И съм спал само по два часа на денонощие. Така че съм на хиляда години, Николай Александрович. И ги живях в пълна самота. Баща ми е смешен, прекрасен, много го обичам, но е дете. Играе си на кубчета свободният зидар. Той за всичко ме слуша и се съветва с мен. Защото съм гений. Обожава ме, не дава прашинка да падне върху мен, но не мога да си говоря човешки с него. За баща ми съм не човек, а скъпоценна порцеланова статуетка. Знаете ли ги комиксите на Франк Милър? Там всеки гаден изрод, който нощем насилва и убива момичета, има всемогъщ татко. Таткото знае, но прикрива сина си, защото той му е едничка радост. В моя случай все пак не е точно същото.
Първо, баща ми, чиста душа, нищо не знае за развлеченията ми. Второ, никого не мога да изнасиля — горчиво се засмя Олег. — Кофти хипофиза. Татко, миличкият, плаща луди пари за хормонална терапия, все се надява на внуци. Уви. Покойният Коровин за десет години постигна единствено да ми поникне лек мъх над устната. И тестикулите ми да слязат в скротума. Това става още до тригодишна възраст, а при мен — на двайсет и две. — Пак се изсмя, този път злобно и жлъчно. — Но дори и да можех да шибам жени, пак не искам. Уф, гадост: мокро, лепкаво, смрадливо — Олег гнусливо потръпна. — Добре че майка ми умря. Иначе не знам как щях да понеса целувчиците й. Каква мерзост е да мажеш с лигите си другите хора.
Той пак потръпна от погнуса, а Фандорин си помисли: не му е само хормонален проблемът, той и с психиката не е наред.
— Значи убивахте «гадовете» заради баща си?
— Че заради кого друг? — учуди се Олег. — Единственият човек, на когото съм притрябвал такъв ненормалник. Той за мен живота си дава, буквално. Ех, да можех да ви разкажа колко изобретателно правех «чудесата»! Особено когато татко ми подари реанимобила. Отвориха ми се толкова нови възможности! Удобно нещо: можеш да пуснеш буркана и да фучиш без правилник. Всичко е официално, води се на Центъра по физиология на мозъка. Вътре имам компютри, лаборатория, гримьорна. И мога да ставам и ангел, и дявол, и Червената шапчица. За онова вашето Руло се направих на Спайдърмен. С ръкавици с лепки и гуменки с вакуумни подметки, за да пълзя по стените. Холивуд ряпа да яде. Жалко, че нямаше кой да ме види. Какво кино става от тази работа! Невиждано риалити шоу, казвам ви. Зрителите щяха да умрат от кеф — и се засмя доволен, но изведнъж плесна с ръце. — Впрочем да! Един епизод все пак имам заснет за потомците. Нарича се «Разпит на партизанин в Гестапо». Да ви го пусна ли? — и затърси из кутиите с дискове, разпилени по масата. — Филм на студия «Лузгаев продъкшънс». Работно заглавие «Педофилска сцена с папката зелена». По дяволите, къде ли е?
— Разбирам защо… сте се отървавали от враговете на баща ви. Но защо сте убили всички свързани с ръкописа? Заслужава ли чак толкова?
— Какво «чак толкова»? — обърна се Олег, забравил за диска. — Живота на няколко вредни насекоми ли? Оскотял наркоман, който ограбва хората по улиците? Подлия мошеник Лузгаев? Рубльовската кучка Марфа Захер? Или може би алчната бабушкера Моргунова? Какъв фин, изискан етюд й бях подготвил! Исках да ми разкаже за всички, които я бяха потърсили с частите от ръкописа. Уви, не прецених ефекта. Бабката се гътна — намръщи се презрително Олег. — А колкото за ръкописа… Татко толкова го искаше. Винаги ми е осигурявал всяка играчка. Е, аз да не го ли зарадвам? Между другото, когато ръкописът плъпна из цяла Москва, аз казах на тате да ви ангажира. Видях ви тогава в коридора, чух ви как говорите с Морозов и разбрах: този ще издири всичко. На вид глуповат, Паганел някакъв, но вижда неща, които другите не виждат. И мозъкът му не е с дясна резба като на всички други, а с лява. Ах, колко е приятно да побъбриш с човек, пред който можеш да не се преструваш! Питайте, питайте, че времето лети. На охраната ще й омръзне да чака доктора, ще се домъкнат тук и край на приказките. Коровин има игличка в гърдите. Като Игорьок. Така че номерът с инфаркта няма да мине. И ще ме отведат. Не че ще вляза в затвора, естествено — защото ще установят, че съм психически невменяем. Но ще ме изолират, както се казва, от обществото, и то за доста време. Докато татко не ме измъкне, а това ще е поне половин до една година.
Олег се засмя, а Николас помисли, че така и ще стане най-вероятно. След някое не твърде продължително време лекарите, стимулирани по съответния начин от Сивуха, ще подпишат заключение, че болният е излекуван и вече не е опасен. Така убиецът ще излезе на свобода. В нашата страна нищо особено лошо не може да се случи на синовете на големците. Затова е толкова спокоен Олег. Знае, че за него няма страшно.
— Значи вие изпратихте първите две части от ръкописа на Аркадий Сергеевич?
— Аз, разбира се, кой друг? Сега татко разполага с целия ръкопис, мечтата му се сбъдна. Първата част ми я даде Рулото срещу херц с такава висока концентрация, че отлиташ и няма връщане. Втората част беше от героя партизанин. Не издържа изтезанията, но вечна му слава все пак. Третата вие открихте гениално, аз не успях. А четвъртата, последната, ето я — извади от чекмеджето синя кожена папка и намигна. — Херувимската. Тук минах и без вашата дедукция. Между другото, я прибрах кротко, без кръв. Да не съм звяр да се нахвърлям на човек, който се е отнесъл добре с мен.
— А Игор? — попита Николас. — Нали ви е помагал. Защо го убихте?
— Да, помагаше ми, но само за дреболии. След случая с иконата малко не беше с всичкия си. «Не убивай» — и точка. Престарах се тогава в параклиса. — Олег прихна, но не обясни нищо. — Игорьок ме научи на много полезни неща. Да блъскам и да ритам, да стрелям и други подобни. Но беше тъп, терминатор с дистанционно. Основното вършех сам. Обаче го взех с мен при литагентката Захер. Знаех, че тая няма да се стресне като Лузгаев. Ще трябва здравата да напънем, необходим е професионалист. — Олег пак направи гнуслива физиономия: — И стана тъпо. Тая Марфа, кучка проклета, ми се изплю в лицето с гнойната си мръсна слюнка — той чак потръпна. — Мразя да ме пипат с потни ръце, да ме плюят или куче да ми скочи да ме облизва! Татко веднъж от глупост ми подари едно пале. И аз го… Както и да е, няма значение. Минали работи. Този — Олег кимна към мъртвия Зиц-Коровин — като се разпалеше за нещо, също пръскаше плюнки. После по цял час се мия. И все ме пипаше. Ту ме прегърне през рамото, ту ме погали по косата. А дланите му лепнат… Гадост! — психопатът пусна конфузна усмивка. — С две думи, когато онази кучка ме заплю, малко кипнах. Случва ми се. Но не често… Опомних се чак когато Игорьок ме отдръпна. Кръсти се и бърбори: «Сатана, сатана!» А тогава намериха и колектора. Така че Игорьок събра две и две, съпостави нещата и от страх се измете. Помощник… Да пусна още веднъж «Фукаи мори», а? Тази песен ме разтапя. — Вдигна дистанционното, пак започна японската песен, а Олег запя: — «Фукаи, фукаи мори но оку ни има мо кито окидзари ни шита кокоро какушитеру йо…» —«Фукаи мори» на японски е «гъста гора», «тъмна, непроходима» — обясни той. — Песента все едно е за мен написана. За самотно сърце, което е загубено, изоставено да ръждясва в гъстата тъмна гора. И за времето, което изведнъж е полудяло. Направо Шекспир: «The time is out of joint.» [19] Моят случай. Това съм аз — изметната става на времето.
Бръчка проряза чистото му чело. И на Николас му стана жал за този инвалид с изметнат мозък. Само като си представи човек: времето си върви, животът се променя, околните порастват или стареят, а ти изоставаш от тях, и то все повече от година на година. Твоите връстници са дръпнали напред, ти си останал самичък в тъмната гора. Колко ли е неприятно и обидно. Неволно започваш да мразиш всички. Със сигурност лекарите щяха да потвърдят за този престъпник, че е психически болен, и без усилията на Аркадий Сергеевич.
— Ух, от сърце се наприказвах. За първи път през живота — Олег трогнат подсмръкна — съвсем по детски. — Млъквам. Стига съм ви занимавал.
Фандорин въздъхна и като професионален съветник веднага взе да премисля начините за най-безболезнено решаване на случая.
— Мисля, че трябва да направим следното. Няма да чакаме охраната. Незабавно ще звъннем на Аркадий Сергеевич и всичко ще му разкажем. Той ще измисли как да минем без арест. Първо, доброволно признание. Второ, вие наистина имате тежко мозъчно заболяване. Разбирам, че няма да ви е лесно да разкажете подобно нещо на баща си. Но сте извършили всички тези… ужасни неща заради него. Той ще ви разбере и ще ви прости. Ако ви е трудно, аз ще му се обадя. Искате ли?
— Благодаря, Николай Александрович. Но по-добре аз — в очите му блеснаха весели искрици. — Милият татко наистина ще се почувства ужасно. Ами да! Човекът, комуто плаща да открие ръкописа, ще се окаже престъпник. Първо убива доктора, после прави опит да убие болното дете, единствения син.
Фандорин се слиса. Помисли си, че му се е счуло. А Сивуха младши си умря от смях.
— Наистина ли повярвахте, че доброволно ще вляза в лудница? И разни непознати да ме пипат, да ме мачкат, да ми пъхат лъжица в устата, да ме държат в обща стая с другите? Санитарите да ми пускат Шарко душ? По-добре да умра. И освен това как ще причиня толкова голямо огорчение на татко? О, не, никого не съм убивал. Вие сте били. Та вие сте убили, както се казва в романа на писателя Достоевски. Мълчете, мълчете! — вдигна ръка, като видя, че Николас иска нещо да каже. — Един момент. Да реконструираме ситуацията… — седна на масата в поза мислител с подпряна брадичка и загледа Николас, който още не можеше да дойде на себе си. — Да, готово! Станало е следното. Вие сте влезли в престъпен заговор с Игор, професионалния килър, който по собствена инициатива е унищожавал враговете на боса си. С каква цел? То е ясно: той е искал да изнудва моя татко, да го шантажира. Това от една страна. От друга имаме нечистоплътния частен детектив Н. А. Фандорин. След като депутатът А. С. Сивуха ви възлага да намерите ръкописа на Достоевски, вие с помощта на злодея Игор разработвате дяволски план. Убивате хора, които са свързани с ръкописа, а Игорьок крие труповете в онази яма — за да натопите татко. Но по щастлива случайност труповете са открити и плановете на престъпниците се провалят. Героичните сътрудници от правоохранителните органи действат оперативно и Игорьок се уплашва, бяга. Тогава вашата помощничка и съучастничка по ваша заповед пред свидетели убива горкия човек с отровена игла. За вас става все по-напечено и от страх, че депутатът А. С. Сивуха ще научи всичко, с телохранителката си прониквате на територията на клиниката, за да ме вземете за заложник. Знаете, че татко ми ще приеме всичките ви условия заради сина си. Вашата съучастничка убива доктора. По същия начин, както Игор. После се опитва да ме хване горе, пада и си удря главата. (Ще й я дотроша после, лесна работа.) Това е. Според мен е доста добре навързано. Някои подробности още не са избистрени, но после ще ги обмислим с баща ми и юристите. Какво ще кажете, Николай Александрович, не съм ли гений? — и погледна с тържествуваща усмивка Ника, който го слушаше като омагьосан. Не ще и дума, всичко щеше да стане точно по начина, описан от малкото чудовище. Съвсем правдоподобна и най-вече удобна версия. Вълците сити, а пък агнетата… Кой го е грижа за агнетата?
— Защо не попитате за себе си? — добродушно попита Олег. — Не ви ли интересува?
Имаше толкова тънка, нежна шия. Ще рече човек, че само да я стисне, и малкият човек ще пририта. Но Фандорин видя как този хилав на вид пациент се позабавлява с непобедимата Валентина като котка с мишка. Николас ще пробва да се съпротивлява, разбира се. Но изходът е предизвестен.
— То е ясно — отговори сухо, да не би да му трепне гласът, не дай Боже.
— Ще ми нанесете тежки травми, несъвместими с живота, както май се пише в протоколите от аутопсиите.
— Не познахте! — Олег театрално изпъна ръка. — Организаторът на дяволския заговор Н. А. Фандорин, човек със съмнителна професия, виждайки, че пъклената му помощничка е мъртва, от страх да се изправи пред правосъдието посяга на живота си. Това е ясно, ще извинявате. Но ви оставям избор.
— Какъв?
Ами ако скоча като в баскетбола и го блъсна в гърдите, помисли си Николас. Обаче каква полза? Вратата е заключена. Няма прозорци. Той ще падне от масата, но ще стане.
— Можете да си изберете лека и красива смърт или ужасна и безобразна.
Убиецът скочи от масата, с което прекрати колебанията на Фандорин — дали да го бутне, или не. Отиде до един стенен шкаф и отвори вратата. Оттам излезе метална масичка с колелца, а вътре в шкафа имаше рафтове с някакви стъклени апаратури, епруветки, колби — цяла химическа лаборатория.
— Ето. — Олег взе кутийка и извади от нея таблетка. — Клеопатрин. Пречистен екстракт от отрова на египетска кобра. Известен от антични времена. В концентриран вид предизвиква моментална смърт. Без мъчения, без повръщане. На лицето на отровения дори застива усмивка. Може и да е конвулсивна, но все пак си е красиво да лежиш в ковчега усмихнат. — Той отвори шише минерална вода, наля си в чаша и я изпи. — Много дрънкам, пресъхна ми гърлото. — Остави бутилката в края на масата и таблетката до нея. — Това е за вас, за таблетката. Само че ще пиете от бутилката. Това е любимата ми чаша. Ако я докоснете, ще трябва да я изхвърля. Ще ми е жал.
— Ами ако не искам да пия хапчето?
— Ако откажете да пиете хапчето или се развикате за помощ, или ви хрумне изведнъж да ми се нахвърлите — с намигване подсказа Олег, че размислите на събеседника му не са тайна за него, — тогава ще си изберете другия начин за самоубийство. Ще си строшите черепа в един от тези стълбове. — Показа четвъртитите метални колони, които се извисяваха към покрива на халето. — Тоест аз ще ви строша черепа, естествено. А после ще замъкна трупа ви до колоната и ще го наглася на нужното място. Ще стане съвсем правдоподобно. Така че избирайте: таблетка или това. — Отиде в ъгъла, където имаше японско чучело за кендо, и извади дървен меч. — Ххха! — възкликна той и разсече въздуха щ мълниеносен удар от горе на долу. — И черепът се сцепва на две. Ще измия меча със сапун и никой няма да разбере. Никой няма и да рови впрочем, татко ще има грижата. Та какво? Таблетка и усмивка или съсечен мозък и погребение в запечатан ковчег?
През тази последна минута Николас бавно, неусетно се изместваше встрани — натам, където до стената имаше спортни уреди. Оставаха му около два метра.
— Правите грешка — разочарова се Олег. — Следва унизителна за вас сцена. Сега ще се втурнете да бягате, да крещите. Което всъщност е безсмислено — тук е напълно звукоизолирано. А ви предлагам да умрете красиво, с достойнство, като антична личност. Като Сократ или Сенека.
— Ходи се пери! — злобно изкрещя Ника, явно се беше заразил от просташката лексика на Валентина. — Отскочи към стената и грабна една бейзболна бухалка. — Няма да бягам от теб, запъртък!
На младини Ник Фандорин беше добър в бейзбола, в училищния отбор дори беше най-добрият пичър. Не се и надяваше да надделее над пъргавия гений, но му хрумна, една идея — откачена, дори безумна. С минимален шанс. Ала удавникът се хваща и за сламка, а това все пак беше бухалка. Тежка, яка.
Ника я хвана здраво и застана в заплашителна поза.
— Охо! — изгледа го Олег с радостно изумление. — Връщам си думите назад. Така е дори интересно. Битка на Кучето демон с Червенокосия дявол.
И също застана в бойна поза: ръцете над главата, мечът изпънат успоредно на пода.
— Може ли глътка вода? — помоли Ника.
Противникът учтиво му се поклони:
— Последното желание на осъдения винаги се изпълнява.
Ника отиде до масата, наля си вода в чашата и отпи.
— Ей, казах: не от моята чаша! — изкрещя Олег. — Какво става? Как ще пия сега от нея!
Отговор не последва. Ника мълчаливо тръгна към врага, размахал оръжието си.
— Кяааа! — изкрещя бясно Кучето демон, скочи напред и удари с меча бухалката. Втори, трети път — Николас едва успяваше да се брани.
Тоест почти не успяваше.
— Атари! — викна Олег и леко докосна с меча челото му. — Пак атари! — мечът леко го удари по рамото. — И пак атари!
Последният удар — по коляното — беше доста болезнен.
Фандорин с куцукане отстъпи към центъра на халето. Обземаше го отчаяние — идеята му не даваше резултат.
— Да направим задачата по-интересна — каза Олег, извади от ръкава дистанционното и отвори вратата. — Пробвайте да избягате. А?
Николас погледна встрани. До вратата бяха петнайсетина метра. Не, безсмислено е дори да опитва. Няма да стане.
Изведнъж чу отзад стон. Валя се размърда. Още не беше дошла на себе си, но се раздвижи, дори се вдигна на лакът и се огледа наоколо с мътни, слепи очи.
— Двама срещу един! — провъзгласи Олег с шутовския си тон. — Но ИнуЯша не се предава!
Валя обърна лице към черния правоъгълник на отворената врата — сигурно оттам я лъхна свеж въздух.
Асистентката се надигна на четири крака и бавно запълзя към изхода. Главата й се люлееше, сигурно имаше мозъчно сътресение.
— Теленцето залита над буйната река — издекламира Олег и смени позицията си така, че да прегради пътя на Валя. — Въздиша и се пита: ще падна или да…
Николас се метна към него, замахна с всичка сила, но бухалката се удари в меча и изхвърча от ръцете му.
— Опала! — учуди се Олег. — Това ли беше? Не, във филмите не става така. Вземи си оръжието, благородни чуждоземецо.
Ника за всеки случай скръсти ръце над главата си, за да е сигурен, че онзи няма да го удари — как би изглеждало да се е самоубил с пречупени китки?
— Вземете я, вземете — позволи Олег и подритна Валя — тя безпомощно се катурна на пода.
Фандорин направи една крачка и предпазливо се наведе. Олег ухилен го предизвика:
— Какво се умълчахте? Не е любезно от ваша страна. Изплюйте камъчето де.
Сега!
Николас се обърна към него и изплю в лицето му водата от чашата.
— Аааа! — изрева Олег. Изтърва меча и стисна очи. — Гадост! Гадост!
Ника го блъсна в гърдите — хилавото телце отхвърча на два метра и се удари в металната маса. Още преди да бе паднало на пода, Фандорин хвана Валя под мишниците и я помъкна към вратата.
Даже не се обърна — всяка секунда беше скъпоценна. Ако онзи го настигне, така било писано.
Изскочи навън, бутна Валя надолу и тръшна вратата.
— Помощ! Помощ! — викна той и се втурна към клиниката. Насреща му тичаха охранителите. — Там… не… опасно е! — изломоти задъхано. — Викнете милиция! Не, качулки! Не, барети!