Ф. М. Акунин Борис
— Добре, ще ви пратя двама подбрани унтерофицери. Хем безстрашни, хем и здравеняци.
Но приставът не склони и за унтерофицерите.
— Не се притеснявайте, моля ви. Ние с господин Заметов, разбира се, не сме голиати, но и Расколников не е Самсон, нали. Все някак ще се справим. Той разполага само с брадва, сечиво за мирен труд, а вижте аз какво имам. — Извади от джоба си малък револвер с къса цев.
— И аз взех един от кантората — съобщи Александър Григориевич и показа пистолета от оръжейния шкаф. — И двете цеви са заредени, проверих.
Успяха да отпратят неканения доброволец, деловодителят дори заподозря, че и Порфирий Петрович никак не желае да споделя славата с още един трети герой. Много правилно!
* * *
Дванайсети номер сякаш беше създаден специално за засада — Порфирий Петрович веднага със задоволство го отбеляза. Дългата анфилада от стаи беше като представителна галерия за разните степени на мизерията, защото кой освен последен сиромах ще склони да живее като в коридор
— Ама голям скъперник е този Лужин, щом е отседнал в такава дупка, а е заможен човек — рече деловодителят.
Тук имаше и помещения с претенции за приличие, сиреч с някакви мебели и дори с картини по стените; имаше долнопробни бърлоги на пияници; видяха и обиталище на латернаджия — във всеки случай в ъгъла на дървен крак стоеше това музикално приспособление, а на масата имаше клетка с малка маймунка. Тя погледна влезлите с тъжните си черни очи, тихичко извряка и си взе от паничката слънчогледова семка.
— Не се бавете, Александър Григориевич, моментът не е подходящ — каза приставът на помощника си, който се загледа в животинчето. — Трябва да си намерим удобно местенце по възможност съвсем близо до вратата.
Но пред Лужиновата (всъщност Лебезятниковата) врата не намериха място, твърде малко беше разстоянието. Тук явно живееше предпоследният по бедност, по-зле от него бяха само Мармеладови. Обзавеждането представляваше дюшек, който даже не беше скрит зад перденце, и масивна дървена пейка — остатъците от яйчена черупка подсказваха, че се ползва и за маса. Нямаше никакво местенце, където да се скрият.
Приставът и помощникът му обаче се настаниха царски. Защото до леговището с дюшека имаше килер, който беше необитаем, а от двете му страни видяха някакви стари шкафове — вероятно хазайката беше заключила там някакви свои вещи. Порфирий Петрович се пъхна зад левия шкаф, Заметов — зад десния, и двамата станаха невидими в тъмното.
Не стига това, ами надворният съветник угаси всички газеници и свещи в стаите, остави само кандилата пред иконите, и в жилището настана пълен мрак. Порфирий Петрович не се задоволи и с това.
— И ето още какво ще направим — измърка той, оглеждайки мястото за засадата с вид на градинар или декоратор, — ще запалим свещ на пода в последната стая, все едно някой от обитателите я е оставил. Като влезе студентът, ще му блесне в очите, хем пък ние с вас да можем да го виждаме, защото така ще останем още по на тъмно.
За най-последен щрих измъкнаха дъбовата пейка и препречиха с нея пътя.
— Като се наведе да я помести, ще му изскочим отзад. Ще му извия едната ръка, вие другата. Умеете ли да извивате ръце? Не? Сега ще ви покажа.
Порфирий Петрович хвана помощника си за ръката и с бързо движение така му я изви назад, че Александър Григориевич изписка.
— Тихо — посочи приставът вратата на Лужин. — Но впрочем не е важно, Пьотър Петрович не ни интересува.
И заеха позиция в тъмния килер.
— Добре че е толкова задимено тук — чу Заметов спокойния глас на надворния съветник. — Може човек да палне цигарка. Искате ли?
Драсна клечка.
— Благодаря, не.
Александър Григориевич все повече се вълнуваше. И му пресъхна гърлото — каква ти цигара. Как може приставът да е толкова невъзмутим, помисли си той.
В мрака времето се точеше бавно и скоро Александър Григориевич почувства, че непременно трябва да каже нещо, иначе ще се чуе как му тракат зъбите.
— Порфирий Петрович — тихо поде той, — спомням си как в гимназията пак така седиш преди изпит по геометрия или нещо друго, и толкова ти е притеснено, направо ще ти изхвръкне сърцето. Имаш чувството, че ако те скъсат, това ще е краят на целия ти живот.
Иззад съседния шкаф се чу:
— И на мен ми е притеснено. Ръцете ми се изпотиха. Ужасно се вълнувам.
— Вие ли?! — слиса се Заметов.
— Ами да. Поредната сесия, и то много важна.
Александър Григориевич надникна от укритието, но разбира се, нищо не видя в мрака.
— Каква сесия имате предвид?
— Изпитна. Много банална алегория, но вярна — за изпита на живота. Какво представлява земното ни битие? — Порфирий Петрович издуха тютюнев дим. — Обучение. И както във всяко училище, то върви криво-ляво — докато не дойде поредната сесия. Тогава ти идва нанагорно. Ако не си научил добре уроците си, тежко ти. Непременно закъсваш.
— И… какво тогава?
— Лоша работа. За разлика от гимназията може не само да останеш да повтаряш класа, ами и да се върнеш в по-долен клас. Бил си, да кажем, във втори, а изпадаш в първи. После те разжалват до подготвителен. И тъй нататък до пълно нравствено малолетие и даже още по-долу, до животинско състояние. Сред нас има мнозина такива скъсани. Понякога ти се струва, че са повечето. Но мисля, че измежду хората няма съвсем пропаднали. Понякога виждаш човек, разжалван чак до най-последна инфузория, но изведнъж издържа изпита и веднага се издига чак до професор. Защото човекът е истинско Божие чудо.
— Не разбирам — рече Заметов, който с напрегнато внимание слушаше мъглявите разсъждения на надворния съветник.
— И аз самият много неща не разбирам, но това е всеизвестен факт. Ние всички сме в такава гимназия, в която чак до последния звънец в нищо не можем да сме сигурни. Нали е казано: първите ще станат последни, а последните — първи. И така чак до последния звънец, да.
— Какъв звънец? — попита Александър Григоревич.
— До дипломирането, до последния изпит, без който няма да получите диплома.
За «дипломата» деловодителят не успя да попита.
— Шт! — изшътка изведнъж Порфирий Петрович.
* * *
И се чу как изскърца врата — но не онази откъм стълбите, а от другата страна, съвсем наблизо.
Лужин наднича, досети се Заметов. Да разбере защо е тихо — нито викове, нито шум, нито звън на чаши. Ами ако сега излезе? Лоша работа! Може да налети на Расколников на стълбите или в двора!
Май за същото си помисли и приставът.
— Тихо! — изсъска Порфирий Петрович, и то доста силно. — Май отваря! — и даже побутна шкафа да изскърца съвсем доловимо.
— А, скрили сте се! — чу се звучен мъжки глас. — Дебнете ме? Как ли пък не! Знаех си аз! Ама вие не сте познали!
И вратата пак се затвори, прещрака ключ.
— Сега до сутринта няма да посмее — подхвърли надворният съветник. — И по-добре за него.
Помълчаха, после деловодителят пак се върна към разговора им:
— Та за какви изпити ми говорите?
— Шшшш! — пошепна Порфирий Петрович, но сега съвсем тихо, почти нечуто. — Ето го!
И Заметов го чу. Как няма да чуе: в другия край се хлопна врата и се чуха бързи крачки, но не предпазливи, а шумни, уверени, все едно някой си влизаше вкъщи. Те се приближаваха и учестяваха, този някой като че се засилваше.
На Александър Григориевич му затрепка сърцето, всички странични мисли мигом излетяха от главата му, а пръстите му обхванаха грапавата ръкохватка на ведомствения пистолет.
Пред килера на три крачки от деловодителя изшумоля сянка. «Давай!» — заповяда си Заметов и изскочи от укритието. Порфирий Петрович направи същото част от секундата по-рано.
Насред прохода за малко да се сблъскат и едновременно видяха страховита, почти невероятна сценка. Расколников, чийто силует леко в червено от пламъка на свещта видяха в гръб, без да се спре и без да забави движението си, с едната ръка подхвана от пода дъбовата пейка, която одеве едвам преместиха двамата, вдигна я във въздуха и с мощен замах я заби във вратата на Лужин. Тя не удържа на съкрушителния удар и се сцепи. «От бяс са му се удесеторили силите, при лудите се случва», помисли си Александър Григориевич, а разяреният студент ритна с крак вратата й тя изхвърча от пантите. От стаята бликна светлина, непоносимо ярка за Заметов. Той за миг замижа, а когато отвори очи, на вратата вече нямаше никой.
Целият щурм не продължи и две секунди. Не само неопитният деловодител, но и самият Порфирий Петрович, дето се вика, не успя да гъкне. А отвътре се чу шум, вик и някакъв ужасно гаден трясък, от който на Александър Григориевич му се дощя да си запуши ушите. Надворният съветник се опомни и се втурна напред с вик: «Неее!» Заметов подире му, той също крещеше нещо, но дори не разбираше какво.
Първото, което видя Александър Григориевич, щом влезе в доста голямата и спретната стая, беше човек с бакенбарди, седнал до масата. Беше се отметнал назад, устата му зееше, а очите му, опулени по неестествен начин, бяха извърнати нагоре, сякаш човекът се мъчеше да види нещо на собственото си чело.
А имаше какво да се види там. Където започваше косата, направо от черепа стърчеше някакъв непонятен предмет с мъждив блясък. Като го погледна Александър Григориевич, и се смрази. От потреса погледът на деловодителя не че помръкна, а някак странно се стесни — като на кон с наочници, а отстрани всичко му се губеше в мрак.
С едничката мисъл да не падне в несвяст, Заметов едва отмести прилепчив поглед от ужасния предмет по права линия встрани, та чак сега видя убиеца. И зрението му изведнъж се проясни, той видя цялата картина, мозъкът му някак преодоля временната парализа.
Беше господинът, когото наскоро видяха на стълбите. Господин Свидригайлов, така се казваше. Престъпникът погледна с учудване, но без никакъв страх двамата, които бяха нахълтали в стаята, мръдна ръка да издърпа оръжието от раната, и се оказа, че бастунът му има в края тежка бронзова дръжка със сфинкс върху правоъгълна подставка. Следата от това кубче лесно можеше да се сбърка с отпечатък от тъпия край на малка брадва.
Египетският истукан беше мокър и лъскав, та на Александър Григориевич пак му призля. Поне мъртвецът беше рухнал сега встрани от стола и не го плашеше с изцъклените си очи.
— Вие? — изломоти към Свидригайлов приставът, очевидно потресен не по-малко от помощника си.
Револверът подскачаше в ръката на Порфирий Петрович, който беше се спрял само на крачка от убиеца.
— Аз.
Брадатият човек се подсмихна и направи много бързо, почти недоловимо движение: нещо изсвистя, мярна се във въздуха и върху ръката на пристава се стовари страшен удар на бастуна, чу се изпукване на кост.
Револверът изхвърча на пода, а самият надворен съветник с вой се преви одве, хванал счупената си китка. Заметов изведнъж си спомни, че и той има оръжие. Изпъна дулото напред, прицелил оръжието право в гърдите на престъпника, и натисна спусъка. Но не последва изстрел.
— А предпазителя забравихте ли го? — с укор промълви Свидригайлов, пристъпи към Александър Григориевич и замахна с ужасяващото си оръжие. — Но не ви препоръчвам. Защото не се знае кой ще е по-бърз: вие с предпазителя или аз с моя бастун. Предвид вашата неопитност и моя… навик бих заложил на себе си. Хвърлете го тоя мускетон, младежо, и бягайте. Вие не ми трябвате, нямам нищо против вас.
«Прав е! — проблесна му на Заметов. — Леко да отпусна оръжието, за да не ме удари, но няма да го хвърлям. После започвам да отстъпвам, и постепенно прибирам пистолета. На вратата бързо се обръщам и си плюя на петите!»
Бездруго Свидригайлов вече няма къде да им избяга. Полицията ще го намери, има си специално обучени хора, истински орли, не деловодители.
Това беше първата му мисъл — изключително разумна. Втората в сравнение с нея беше припряна и неясна: «Ето го изпита.»
Той преглътна слюнката, дето преди малко я нямаше, а сега все повече пълнеше устата му, и дръпна предпазителя.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Руски разговор
Беше такава болка, че Порфирий Петрович няколко мига само не можеше за нищо да мисли, но дори сякаш ослепя и оглуша. Затова не разбра как стана този кошмар. Само усети някакво раздвижване във въздуха и в краката му падна нещо меко и тежко.
Приставът, все така превит, отвори очи. Точно до него по очи лежеше Заметов, от темето му през старателно нагласената прическа бликаше тъмна кръв и по процепа между дъските на пода потече бързо ручейче.
— Това не го исках — чу Порфирий Петрович някакъв далечен глас. — Дръпна го все пак, тц-тц-тц.
Костите на китката му бяха счупени, надворният съветник го чувстваше, но болката вече не беше толкова остра, ръката му просто изтръпна като парализирана.
Приставът се изправи и погледна ужасния човек, който размахваше окървавения си бастун.
— Жалко за момчето — промълви с покруса Свидригайлов и додаде нещо изключително странно. — Безусловно е в мой минус.
— Убиец! — пошепна Порфирий Петрович, защото нищо друго не му идваше на ум в момента, а освен това беше сигурен, че сега сфинксът ще се стовари върху собствената му глава, размътена от скоростта на събитията.
— В дадения случай безспорно твърдение, да — засмя се Свидригайлов. — Да не помислихте, че и вас ще?… Нищо подобно. И момчето не биваше. Задейства се инстинктът ми за самосъхранение. По-добре да го бях оставил да гръмне.
Сръчно врътна с два пръста бастуна и седна на стола, на който доскоро бе седял Лужин.
Ръката му с пръстени небрежно отмести пачка банкноти, той подпря лакът на масата и се прозя.
— Не разбирам… — с усилие произнесе приставът, който разбираше само едно — че животът му поради някаква причина не свършва точно сега, на минутата.
— Вие кой сте? Полицай? — с любопитство го заразглежда престъпникът. — Аз например съм Свидригайлов, Аркадий Иванович, корнет в оставка, рязански помешчик. А вие как се казвате?
— Федорин, Порфирий Петрович — отговори надворният съветник и дори някак глупаво сведе глава като при някакво обичайно запознанство. — Следствен пристав в Казанския участък.
— Значи разследвате убийствата? Хитро ме причакахте тук, много хитро. Не очаквах. Явно сте много умен.
Рязанският помешчик пак се прозя.
Не може да е от скука, мимоходом си помисли приставът, каква ти скука с два трупа. Това са нервни прозевки — факт, който е известен в медицината.
— Не, господине, никак не съм умен, напротив, глупак съм — с горчивина промълви Порфирий Петрович, защото това беше самата истина.
Но Аркадий Иванович го разбра погрешно.
— Искате да кажете, че много самонадеяно сте тръгнали само двамата да ме хванете? Но откъде да знаете какво представлявам? — и показа космат юмрук с големината на бебешка глава. — Идеално щяхте да хванете някой обикновен човек, при това сте добре въоръжени. Но аз съм силен като мечка. Между другото в младежките години на пияна глава обичах да се боря с мечки, като нищо ги катурвах по гръб. Даже в полка ми викаха Мечока. Което си е вярно, вярно е — природата ме е дарила повече от щедро. Само дето се възползвах неблагочестиво. Защо стоите? — сякаш се усети Свидригайлов. — Седнете.
И понечи да му придърпа другия стол.
Но Порфирий Петрович го изпревари:
— Няма нужда. Мога сам.
И седна малко на разстояние, така че да е наблизо до падналия на пода револвер.
Беше на разстояние около две крачки. По-близо не можеше, щеше да направи впечатление.
— Може ли да попитам какво възнамерявате да правите оттук нататък? — попита надворният съветник само колкото да печели време.
— С вас? — Свидригайлов се учуди, сякаш още не беше му хрумвал подобен въпрос. — Честно казано, не знам. Аз и за самия себе си все още се колебая. Тоест имам намерение да замина на пътешествие, но не съм решил някои подробности… Хайде засега да си поговорим. Отдавна не съм имал възможност да поговоря с умен човек. Дайте да ви превържа ръката, за да не ви боли. — Извади носна кърпа и много сръчно, почти без да причини болка, превърза китката му. Дори поклати глава: — Костите са счупени. След час-два много ще ви заболи: Има олово в дръжката на бастуна. На село си го направих, за да си укрепвам ръката. Не съм мислил да го ползвам за друго — той намокри с вода от гарафата една салфетка и избърса зацапания сфинкс. — Тайнствен звяр. Задава гатанки на човеците, ако не отговориш — заминавай за царството на Хадес. — Отвърза си връзката и му направи нещо като превръзка през врата, с която закачи удобно ръката на пристава. — Ето така. А сега ще си поговорим бавно и напоително, нощта е дълга. Защо умни хора да не се поразговорят дружески, макар и в такъв хаос? — кимна той към двете мъртви тела. — Особено пък в хаоса. Цяла Русия е така.
— Мислите ли? — обърна се към него Порфирий Петрович, сякаш изключително заинтригуван, а всъщност за да спечели още сантиметри до «франкота» си.
Ако може някак да разсее с приказки този любител на «напоителните разговори» и да се пробва — трябва не само да грабне револвера, но и да успее да отскочи назад, преди събеседникът да е замахнал със сфинкса.
— Да си призная, причаквах тук съвсем друг човек, не вас — подхвана той отвличането на вниманието.
— А кого?
— Студента Расколников — Родион Романович.
Това му съобщение невероятно прикова вниманието на Свидригайлов.
— Расколников ли? Но защо, как така?
— Ами какво да ви кажа… — Порфирий Петрович притеснено се усмихна. — Въобразих си, че това не са най-обикновени убийства, не са от корист или за отмъщение, а… Как да се изразя? — престъпление от нов тип в унисон с общата религиозна криза и повеите на времето. Стори ми се по недомислие, че тук непременно ще да има някаква теория. И ето че попаднах тъкмо на Родион Романич. Защото той именно развива една теорийка, безкрайно интересна. Относно пялото човечество. Че разните обикновени, никакви хора е напълно допустимо да се убиват — естествено, ако е от обща полза и ако самият убиец не е от обикновените хора. Това от една страна. А от друга — студентът през цялото време на разследването като че нарочно ми се пречкаше непрестанно. Ту оттук се подмушне, ту оттам се появи. А за вас не съм и помислил…
Май се получаваше. Помешчикът го слушаше с огромен интерес, беше забил зловещия си бастун в пода, брадичката му подпряна върху сфинкса. Какви очи, помисли си Порфирий Петрович. Той самият, този Аркадий Иванович, е същински сфинкс: задава гатанката и тежко ти, ако не отгатнеш.
— Как е възможно — усмихна се Свидригайлов, — такъв умен човек и със сигурност опитен, би трябвало да знаете по-добре да четете в душите. Как може Родион Романович да е убиец? Убийството е сериозна работа, а той фантазьор, мечтател. И най-вече е с жалостиво сърце, не е като мен. Да не мислите, че е лесно да удариш човек, дори да е най-мерзкият, с брадва по темето, или с този сфинкс? Нали това е обиталището на душата. Не тук, както е според поетичния изказ — той посочи гърдите си, — а тук е душата, под черепните кости. Не е ли така?
Порфирий Петрович, човек с по-практични нагласи, намираше въпроса за местоположението на душата схоластичен, затова се въздържа от отговор.
— Не — продължи Аркадий Иванович. — За убийство се иска човек да е груб, да е действен, аритметичен човек. Така че сте сгафили с Родион Романович. Но за теорията сте прав. Имам си аз моя теорийка, собствено изобретение. Не копнея да облагодетелствам с нея човечеството, а и опасно би било, но за себе си съм я одобрил и успешно я прилагам.
Надворният съветник вече разбра, че няма нужда да го разсейва с приказки, трябва просто да го остави да говори — така ще е по-добре за плана. Помешчикът очевидно наистина отдавна не беше се отпускал в откровен разговор с никого, щом като думите му се лееха сега в неспирен поток.
— Защото, милостиви господине, кой съм аз всъщност? Животно, и то зло животно. Благородният лъв поваля жертвата си с един удар, и то единствено за утоляване на глада си. Аз пък винаги съм бил като котарак, който иска и да си поиграе с мишката. Винаги го е имало у мен това сладострастие, примесено с жестокост. Но и нещо… друго. Ако го нямаше и това, другото, хич нямаше да се чувствам зло животно, така ли е? — странни огънчета лумнаха в неподвижните очи на Свидригайлов при тези думи и Порфирий Петрович вътрешно потръпна: ехе, човече, ти май не си дори за каторга, а си направо за откачалницата, за отделението на буйните луди.
— В моя живот се случи нещо — не много отдавна. Не е нужно да ви го казвам. Ще споделя само, че срещнах една необикновена девойка… Не, няма значение — Аркадий Иванович тръсна ръка, сякаш да отпъди някакво видение. — Само да не си въобразите, че поради това събитие, както пишат литераторите, се преродих за нов живот. Ни най-малко! Даже след това отрових жена си Марфа Петровна… Какво мигате? Чудите се на самопризнанието ми? Че какво да крия, щом като тук пред очите ви затрих двама?
И щом като ще ме пречукаш и мен след малко, добави мислено приставът и още малко се придвижи в нужната посока. Оставаше му да се помести съвсем мъничко и после само да издебне удобен миг — когато приказливият убиец притвори очи или поне отмести поглед.
Засега обаче очите на Свидригайлов, макар и замъглени от спомени, гледаха право в Порфирий Петрович.
— Но по онова време, когато в любимия ликьор на Марфа Петровна сложих малко италиански капки, теорийката ми вече беше изкристализирала. Заради нея ми беше кредитът.
— Кредит ли?
— Да. Според моята теория трябва да анулирам злобното животно, което съм аз, преди отпътуването за Новия свят. За да замина чист като младенец. Тъй да се каже, новороден човек.
— Престанах да ви разбирам — намръщи се пристав, наистина объркан от Свидригайловите алегории. — Какво значи «да анулирате»?
— Много просто, това е аритметично действие. Знаете ли, аз съм огромен грешник — призна си Аркадий Иванович, сякаш разчиташе да смути събеседника си с това откровение. — Не в смисъл на най-обичайните човешки мерзости, каквито върши всеки. Тоест и аз, разбира се, съм развратничил, мамил, пиянствал. Пожелавал съм, тъй да се рече, и жената, и вола, и осела. Като всички — или поне мнозина. Но живата душа убиват единици, съвсем малцина, и тук вече няма прошка. Всяка погубена душа в някакво счетоводство се зачита за голям минус. Аз имам четири такива минуса.
— Шелудякова, Чебаров, Зигел… — взе да брои Порфирий Петрович.
Но Свидригайлов нервно го прекъсна:
— Защо пък Зигел? Каква душа е Зигел? Ще стигна и до Даря Францевна, но сега за друго говоря. За жена ми Марфа Петровна вече ви казах. Нея си я авансирах с последващо погасяване на заема.
— Какво? — пак недоразбра надворният съветник.
— Изслушайте ме, не ме прекъсвайте! Та значи това е първият ми минус. А, не, хронологически погледнато, е третият. Защото преди жена ми погубих други две живи души. Но Марфа Петровна все пак поради страст и корист, а онези две души за нищо, от скука и поквара. Първият ми минус беше, когато докарах до клупа едно глухонямо момиче. Не съм го убил, но по-добре собственоръчно да го бях унищожил, поне нямаше да е толкова долно. Да не се отклонявам в тази история, че ще стане много надълго… И за лакея ми, също бидейки извън подозрение, дори не ме разследваха. Сиреч за закона доскоро бях съвсем чист — засмя се Аркадий Иванович, — макар и да живеех с три минуса, сякаш с три кола набучен… Та така. А като се влюбих в тази девойка, започнаха да ме спохождат видения…… Не бях ли ви казал за влюбването? Казал съм? Знаете ли как става: като срещнеш някоя жена, едничка за цял живот… Тоест може и да не я срещнеш, а да си изфантазираш. Тя по-скоро не съществува, такава жена — само игра на въображението. Като изчезнеш, и тя изчезва. Впрочем интересно би било да се провери дали ще изчезне, или не… — той млъкна за миг, замисли се за нещо, тръсна глава: — Добре, както и да е. За друго исках да ви разкажа — за виденията. Та за девойката: като се влюбих или си изфантазирах (и аз не знам), започнаха виденията ми…
Тук в разказа му пак се отвори пауза, та Порфирий Петрович попита:
— Видения ли? — и още малко се премести, защото погледът на помешчика стана като стъклен и невиждащ.
Свидригайлов трепна.
— Да. Не кой знае колко страшни, ами просто… Два пъти ми се привидя онова момиченце. Будя се нощем — то седи до леглото ми с бяла нощница, подвило крачета… Краката му бяха като клечици…
— И какво?
— Нищо. Гледа ме и мълчи. Нали беше глухонямо. Аз така му правя с ръка — махни се, върви си. То става и безшумно си отива. Много покорно дете беше, такова си остана… После Филка, моят лакей, изведнъж ми се яви, подава ми лулата. Точно като приживе. Никога не съм бил страхлив, та и тогава не се уплаших. Даже му се подиграх. «Как смееш, викам, с продран лакът да влизаш при мен — вън, негоднико!» И надделях над призрака, оказа се лесно… С Марфа Петровна пък направо си беше смешно — и Свидригайлов наистина онагледи със сух гърлен звук «кхе-кхе». — Това съвсем наскоро беше, оня ден. Седнал съм след един долнокачествен обяд от гостилницата, стомахът ми тежи, пуша — изведнъж влиза Марфа Петровна, издокарана с нова копринена зелена рокля, отзад дълъг шлейф: «Здравейте, Аркадий Иванович! Какво ще кажете за роклята ми?» — стои, върти се пред мен. «С какви глупости ме занимавате, казвам, Марфа Петровна.» «Ах, то пък човек вече да не те обезпокои!» И аз й казвам, за да я ядосам: «Марфа Петровна, смятам да се оженя.» (Това е вярно, възнамерявам.) И тя ми казва: «Много ви прилича, Аркадий Иванович; не ви ли е срам, едва-що погребали жена си, веднага да хукнете да се жените. И поне добре да бяхте подбрали, че нали ви знам — ни за нея ще е добре, ни за вас, само ще станете за смях на хората.» И си излезе. Ами кому, кажете ми, освен на мен може да се явят такива смехотворни видения?
Порфирий Петрович сега седеше така, че имаше надежда да успее да грабне револвера със здравата ръка от пръв опит, защото на втори надали можеше да разчита. Така че в диспозицията им се постигна важна промяна, която приказливият убиец още не беше забелязал. Обаче приставът реши да не бърза.
Първо, трябваше да изчака някакъв особено удобен момент, а второ, нека сам си каже цялата истина по собствено желание. Защото после мъртъв не можеше да го разпита (а Порфирий Петрович почти не се съмняваше, че престъпникът няма да се уплаши от револвера и ще се хвърли право срещу куршумите).
— И все пак не разбирам математическите ви алегории — подсказа му нужната насока надворният съветник.
— Какво има за неразбиране! Казвам ви: три живи души погубих. Три страшни минуса ми се пишат. Според теорията на вашия Родион Романович може и да са обикновени, но са живи души. Само че за мое щастие на света има и хора от друг вид, с мъртва душа, загнила. Те заразяват с гнилите си миазми атмосферата, погубват и унищожават всичко наоколо. Моята теорийка е по-изкусна от Расколниковата, не смятате ли? — Аркадий Иванович се разсмя. — Още на село я измислих, преди около месец. Ако заради глухонямата и заради лакея, а и заради моята Марфа Петровна изтребя три смъртоносни бацила, ще станат точно трима на трима. Забелязвате ли, че живата си съпруга (защото тя още си беше съвсем жива тогава) предварително сам на себе си я предплатих? — и щеше пак да се изсмее, но нещо като че ли го задави и от гърдите му се изтръгна по-скоро звук на ридание.
— Но как тогава става дискриминирането на живата душа от мъртвата по вашата терминология? — присви очи Порфирий Петрович.
— Никой не ги обича тези бацили, това е точен белег — убедено каза Свидригайлов. — Никой няма да заплаче за тях. Нито една душа. Какво ми мижите? Мислите си, че и за мен никой няма да заплаче? — и се подсмихна: — Така си беше допреди време, но сега, когато подредих някои нещица, възможно е да се пролеят за мен една-две сълзици. Впрочем няма значение… А и от предишния си петербургски живот познавах лично някои бацили. Тук при вас около Сенния площад има много измет. Та реших да навестя две свои стари дружки, безподобни гадини.
— Едната е Даря Францевна Зигел — разбра Порфирий Петрович. — А втората — лихварката Шелудякова?
— Даря — да, тя ми беше първата кандидатка. Старата лихварка тогава изобщо не я знаех. Втората беше Гертруда Реслих, при която отседнах. Още по-голяма мерзавка от Дарюшка покойницата. Тя наистина заслужава сфинкс в черепа! А за лихварката и адвоката Чебаров случайно научих. Още първия ден след пристигането бях седнал в някаква кръчма. Пиех вино и подслушах един разговор. Обожавам да подслушвам — намигна Аркадий Иванович на пристава. — Двама дрипльовци се жалваха един на друг, някакво чифутче и студентче. Първият много картинно разказа за Чебаров. Как адвокатът го притиска заради дълг, нито ден отсрочка не му дава и заради това сега евреина ще го върнат от Петербург по етапния ред в забутаното градче, откъдето с толкова усилия се е измъкнал. А студентът пък му разказа за чудесната Альона Ивановна. Ехе, си казах, като на тепсия. Проверих, изясних: всичко точно така излезе — и адвокатът, и лихварката са същински бацили, и двамата уравняват минусите. И веднага си свърших работата.
— Даже не проверихте дали някой ги обича? — не се сдържа Порфирий Петрович. — Альона Ивановна например имаше сестра, малко ненормална.
Но Аркадий Иванович никак не се смути:
— На сестра й само щеше да й олекне без старата. Тази вещица много тормозела Лизавета. Не съм я ударил силно по главата, нали? Колкото да припадне, защо ми е да си усложнявам аритметиката? Тя е безобидно същество, а пък не трябваше да си е вкъщи — беше отишла на чай у кумата. Защо се чудите? Нали ви казах: проверих, аз съм прецизен човек… Та така, значи отначало избрах Альона Ивановна и Чебаров — на лихварката уж занесох скъпа вещ, на адвоката — жалба. Толкоз алчни бяха, никак не се затрудних с тях. А после зарадвах и Дарюшка, гнусната жаба. Там още по-лесно стана. С Реслихката само се забавих, тя си уреди отлагане, без дори да подозира.
Изведнъж му стана много весело, толкова весело, че се запревива от смях.
Много удобен момент за пристава да вдигне револвера от пода, но Порфирий Петрович се въздържа.
— И с какво толкова го заслужи?
Аркадий Иванович изправи глава и важно каза:
— Реших да се оженя, та Гертруда Карловна ме сватоса. От няколко дни съм ухажор. Тя каза: «Момичето е самата прелест, точно по ваш вкус. И родителите й не искат много скъпо. Само че ще се разберем: след медения месец ще ми докарате жена си, за какво ви е? А на мен ще ми е от полза.» Щеше ми се на мига да я зарадвам с удар по главата, хем и бастуна си носех. Но любопитството ме възпря. Че то животното си е у мен, никъде не се е дянало. Отидох да видя момичето — наистина много хубавко. Не само телесно, на тази възраст те всички са прасковки. Но на това в очите му и гордост забелязах, и характер, и плам. Ех, рекох си, минус повече, минус по-малко. Тъкмо с Реслихката ще ги уравня. — В очите му блеснаха безумни весели искрици. — Според мен дори е остроумно. От друга страна, защо да не се оженя? Вече не си и мечтая да се мярна пред онази, другата: отхвърли ме и пак ще ме отхвърли. Тя нула не иска, тя иска положителна стойност. А за пътешествието, което ще предприема, и нула стига. В Америка възнамерявам да отплавам, не ви ли казах?
— Казахте ми — за Новия свят.
— Казват, че е твърде интересно място. Имам там един познат, много го хвали… Та за какво бях започнал? — Аркадий Иванович си разтри челото. — А, да, аритметиката. И ето ми сметките: за глухонямата, за лакея и за Марфа Петровна си платих с лихварката, Чебаров и Даря Францевна. Господин Лужин — кимна той към трупа на Пьотьр Петрович — исках да си го пиша като кредит за бъдеща индулгенция. Твърде гнусен екземпляр. Жалко само за момчето, вашия помощник, просто така стана. Нищо де, сега всичко е квит, издължено. Така че за момента съм съвсем на чисто и съм нула цяло и нула десети. Имало един Аркадий Свидригайлов, а все едно че го е нямало. Колкото напакости, толкова и си разчисти.
Достатъчно, каза си надворният съветник. Крайно време!
Той шумно кихна — не истински, а престорено, и уж да предпази събеседника си от пръските, се приведе рязко напред и надолу. Остана само да посегне с лявата, неосакатената ръка.
— За годеницата ми искате ли да чуете? — изкиска се Свидригайлов. — Как я подготвям за венчавката? Чуйте, ще ви е интересно.
Приставът бавно се изправи. Сочните устни на помешчика се усмихваха сладострастно.
— В случая подготовката е по-сладостна от резултата, бъдете сигурен, аз ги разбирам тези неща. В семейството й ми имат пълно доверие, особено след като предплатих на таткото една хилядарка. Предоставят ми пълна свобода. Госпожиците на шестнайсет са любопитни за всичко, важното е да не ги стреснеш с прибързване. С нея като начало възприех тежък научен тон. Един вид в името на добросъвестното изпълняване на бъдещите съпружески и майчински задължения съм длъжен да запозная годеницата си с всички физиологични подробности — така ще е прогресивно и цивилизовано. Четох й на глас от медицинската енциклопедия, показах й картинки. А вчера проведох и нагледен урок. В заведението на Гертруда Карловна има едни специални стаи, от които може да се гледа през прозорчета. Стоим си с моята Аделаида Степановна буза до буза, гледаме, а в будоара правят гимнастика специално наета от мен професионалистка и нает кавалер. Аз тихо, шепнешком обяснявам подробностите с все същия цивилизован тон. А бузката на годеницата ми все по пламенее, сърчицето й тупка… Е, погалих я по гръбчето, дето са притегнати връзките. И леко развързвам, с пръстите все по-надолу, надолу, където госпожичките над дупенцата имат, нали знаете, едни такива чудни трапчинки…
— Стига! — викна Порфирий Петрович. — Какви гадости говорите! Стига, мръсник такъв!
Аркадий Иванович така прихна, че чак му потекоха сълзи и от смях затропа с бастуна по масата.
— Ох… Мислех, че по-рано ще ме прекъснете. Но дослушахте чак до трапчинките. Ах, че сте сладострастник, господине. Колко пъти можехте да си вдигнете франкота, но не — решихте да чуете всичко докрай. — При тези думи Свидригайлов бързо се наведе, с долния край на бастуна подхвана револвера и го придърпа. Надзорният съветник не успя даже да мигне. — Хубаво нещо — одобри веселякът и врътна барабана. — Поне четирийсет рубли ви е излязъл, а? Но интересно — надникна в цевта…
Тук, насред изречението, свършваше повестта, последният абзац беше зачертан яростно и с разкривени едри букви пишеше:
Не мога повече! Пълни глупости! Не така, трябва да е по съвсем друг начин! И началото да е друго!
И следваше началото на текста, познат на Николас Фандорин още от юношеските години:
В началото на юли, в една небивало задушна привечер, един млад човек излезе от стаичката си, която наемаше от други наематели на улица С-на, и бавно, сякаш неуверено се запъти към К-н мост.
Той благополучно избягна по стълбите среща с хазайката си. Стаичката му се намираше непосредствено под покрива на висока пететажна къща и приличаше повече на гардероб, отколкото на жилище. Хазайката му, от която наемаше стаичката с готвенето и разтребването, живееше един етаж по-долу в самостоятелна квартира и всеки път, когато излизаше, той непременно трябваше да минава покрай нейната кухня, почти винаги широко отворена към стълбището. И всеки път, когато минаваше, младият мъж изпитваше някакво болезнено и страхливо чувство, от което…
КРАЙ
ДОПЪЛНЕНИЯ И БЕЛЕЖКИ
Едно от най-обременителните задължения при писането на криминален роман е необходимостта в края му да обясниш всички хитроумни ходове и да разобличиш всички фокуси, с които е изпъстрена сюжетната линия. Невъзможно е да пренебрегнеш напълно това задължение, защото рискуваш читателят да остане обиден и неудовлетворен. Но все пак не е основателно да се тълкува всяка дреболия — та нали за кокетството на завръзката и за неочакваността на кулминацията ще трябва да отговаря горкият край, при който и без това всеки ред е много ценен.
От една страна учтивостта задължава автора да сдъвче всички неразбираеми подробности, да ги постави в устата на читателя, че и да му избърше устните със салфетка. От друга страна, прекалено обстоятелственият финал на един криминален роман го раздува прекалено, отслабва ефекта му, а при това е и излишен за проницателния читател, тъй като той и без това си е изяснил всичко. Намирайки се между Сцила и Харибда, се спряхме на компромисно решение — в самия роман оставихме само абсолютно необходимите разяснения, а описанието на дребните фокуси, както и някои незадължителни, но полезни допълнения към нашия разказ изнесохме в отделна част.
Това е сторено не заради някакъв формализъм — пази Боже! — а само с надеждата, че така и вълците (тоест проницателните читатели) ще бъдат сити, и агнетата (тоест останалите читатели) ще останал цели.
1.
…преди шест дни беше назначен за следствен пристав в Казанското управление
В описваното време Санкт Петербург бил разделен в административно-полицейско отношение на десет района — т.нар. «части». Правоохранителните задължения във всяка част изпълнявал частен пристав, обикновено с чин полковник. Дейността по разследването на углавни престъпления се водела от следствен пристав.
2.
Щом роди, носи малкото във Възпитателния дом
Възпитателните домове, първоначално наричани «сиропиталищни», били учредени от Екатерина Велика за отглеждане и възпитание на сираци и най-вече на подхвърлени деца. Инициатор на това благотворително начинание е И.И. Бецкой, незаконороден син на един от князете Трубецки. В тайното родилно отделение на възпитателните домове на жените позволявали да раждат с маски на лицата, за да избегнат публичния позор, а после детето било оставяно на грижите на учреждението. Възпитаниците получавали начално образование и били обучавани на някакъв занаят. Екатерина се надявала от тях да се сформира толкова необходимото на Русия съсловие «на третата класа и новия род хора». Само че, както се случва често, чудесната идея се изродила в кошмар. Нивото на грижите за децата било ужасно, нямало кърмачки, смъртността сред новородените достигнала ужасяващи размери. По време на описваните в романа събития смъртността сред новородените в Санкт-Петербургския възпитателен дом за 1863 година достигнала 75%.
3.
Там учил едно време със самия Михайла Михайлович Сперански
Михаил Михайлович Сперански (1772–1839) — забележителен държавен деятел, съвременниците му го сравнявали с птицата феникс, способна да се възроди от собствената си пепел. Беден, от низш произход, едва трийсетгодишен той се въздига до върховете на държавната власт благодарение на редките си таланти, поразителната си работоспособност и фантастичния си късмет, а на 35 години е фактически съуправител на император Александър Първи, който се вслушвал във всяка негова дума. Но на четиридесетгодишна възраст, ставайки жертва на придворни интриги и на собствената си самонадеяност, Сперански изгубва всичко и бива изпратен в заточение. След седемгодишно забвение той започва постепенно отново да прави кариера, издигайки се от губернатор на затънтена провинция до по-висши длъжности.
За младите години на Сперански се разказва следният анекдот:
По време на съдбоносния му разговор с господаря император на 17 март 1812 година (на тази аудиенция нямало свидетели, което после дава храна на разнообразни измислици) Михаил Михайлович проявил непредпазливостта да надмине негово величество по остроумие и язвителност, с което и се погубил окончателно.
Според слуховете Александър, вече достатъчно настроен против него от интригантите, в началото на разговора все още се опитвал да се държи величествено и даже сухо поблагодарил на Сперански, задето го бил обучавал в науката на властта. Само че после не се сдържал, и позовавайки се на казаното от началника на полицията Балашов, повторил гневно оскърбителните слова, произнесени от Сперански по адрес на монарха. Сперански бил възкликнал: «Та какво би постигнал този неблагодарен властелин, ако аз не бях до него?»
Михаил Михайлович не отрекъл, но подчертал, че Балашов е повторил само втората част на разговора, пропускайки първата, в която същият този придворен предал на Сперански обидните думи на Александър за самия него, който пък бил казал в присъствието на много хора: «Това попче става нетърпимо». Царят се изчервил, защото упрекът бил справедлив. А Михаил Михайлович имал на всичкото отгоре дързостта да попита дали господарят счита за редно да се отнася така неуважително към своя верен съветник, при това пред негови недоброжелатели?
Смущението на императора не продължило дълго. Александър се окопитил бързо и с надменно изражение отронил: «Quod licet Jovi поп licet bovi», (което подхожда на Юпитер, не подхожда на бика) — съвсем уместна реплика, особено ако се вземе предвид, че отдавна наричали упорития Сперански «Бика».
А Сперански? Той се поклонил и отвърнал печално: «Напразно ваше величество ми благодари за наставленията. Виждам, че така и не сте научили първия закон на владетелите». «И кой е той?» възкликнал Александър усмихнат, доволен от своята реплика, предвкусвайки как ще я повтаря пред дамите. «Господарят има право да заповядва на поданиците си само ако самият той може да послужи за образец за тяхното поведение — отвърнал Сперански. — Това, което подхожда на бика, не подхожда на Юпитер».
Самолюбието на царя било засегнато, настроението му се развалило, и, казват, именно в този момент била решена по-нататъшната съдба на всесилния сановник.
4.
Според легендата това била единствената постройка, оцеляла от времето на жестокия херцог Бирон…
Бирон, Ернст-Йохан (1690–1772) — една от най-непопулярните личности в цялата история на Русия. Биографичните данни за него в енциклопедиите обикновено се намират в статията за т.нар. «бироновщина».
Дребен дворянин от прибалтийските територии, той става фаворит на курландската херцогиня Ана, нелюбима племенница на Петър Велики. Когато по стечение на обстоятелствата Ана става царица на Русия, Бирон неочаквано се озовава в положението на управляващ огромната империя и трябва да се каже, че е носил не без успех това бреме в продължение на цяло десетилетие. Удържал победи в две войни, разширил границите на страната, борил се активно с пиянството. Когато заболяла от тежка болест, Ана имала намерение да остави своя любовник като пълновластен регент до пълнолетието на цар Йоан Шести. По сведения на очевидци последните думи на умиращата императрица към Бирон били «Не се бой». Но само три седмици по-късно заговорници под ръководството на граф Миних свалили регента. Бирон бил изправен пред съда и осъден на разчекване, но в последния момент бил помилван и изпратен на заточение, където живял повече от 20 години, забравен от всички. През 1762 година Екатерина Втора си спомнила за Бирон и възстановила титлата му на курландски херцог, но Ернст-Йохан бил загубил вкус към властта и скоро се отказал от нея в полза на своя син.
Митовете за зверствата на Бирон са силно преувеличени от политическите му противници и от писателите, работили след смъртта му. Бирон е бил син на своя жесток век — нищо повече. Както пише Пушкин, «той имал нещастието да бъде немец. Нему приписали целия ужас на царстването на Анна, който отговарял на духа на неговото време и на нравите на народа. Между другото, той е имал велик ум и забележителни таланти».
Бирон умира така:
Една утрин осемдесет и две годишният херцог седял в оранжерията на своя дом в Митава и четял Конфуций. Не може да се твърди, че четял особено старателно — плъзне отслабналите си очи по един-два реда, и току се замисли. Прочете още малко, и пак се разсея.
Първият афоризъм, върху който паднал погледът на негова светлост херцогът, го накарал да се усмихне скептично.
«Не скърби, че хората не знаят нищо за теб. Скърби, че ти нищо не знаеш за хората» — поучавал китаецът. Курландецът си казал, че при него всичко е точно наопаки — хората знаели много неща за него, и това бил първият повод за тъга в живота му. А самият той познавал хората, и то дори много добре — това бил вторият му повод за тъга, и тази тъга била по-тежка.
Затова пък с втория афоризъм на китаеца той бил напълно съгласен.
«Обучението без мисъл е напразно. Мисълта без обучение е опасна». Все едно че го е казал не за Китай, а за Русия, където хората, които управляват, са умни, но не и учени, а съветниците им са учени, но не и умни. Случаят с него самия бил такъв. Когато управлявал, бил невежа. А когато изучил житейските науки, започнало да му се гади от властта. Така е било винаги, така и ще си остане.
От тези мисли го откъснал слугата, който му донесъл чаша горещ шоколад с ром. Старецът се взрял през прозореца в небето, в което кръжали птици — врани ли, що ли. Та кой ли би летял през декември?
Шоколадът изстивал. Докторът бил наредил да пие тази напитка колкото е възможно по-често, защото била укрепителна и хранителна. Но на Ернст-Иохан не му се искало да укрепва немощната си плът. Искало му се да следи кръженето на черните птици.
Душата се е уморила от тялото, иска й се да отлети, казал си той. Когато слугата се върнал, за да прибере чашата, старецът бил мъртъв.
5.
След като се насмя и накашля, Фата Моргана извади изпод антикварния си телефон визитна картичка и избра номера.
Обадила се на Аркадий Сергеевич, на кой друг.
Последователността на събитията била такава Първоначално при специалистката по ръкописи на Достоевски се обърнал колекционерът Лузгаев. Платил обичайната такса — сто долара, и получил утвърдително заключение.
След известно време при старицата се появила Марфа Захер с нов фрагмент от същия текст, което изострило апетита на Елеонора Ивановна — тя поискала триста.
Когато се появил третият интересуващ се (издателят), който явно не подозирал за съществуването на другите двама, Моргунова надушила сериозна печалба.
Предчувствието й се потвърдило, когато при нея дошъл и четвърти — солиден мъж с депутатска значка. Голям черен автомобил чакал в двора солидния човек — по-точно два големи черни автомобила, ако броим и съпровождащия джип. И най-важното — новият клиент донесъл за експертиза не ръкопис, а изключително важен документ, който от гледна точка на международното авторско право не бил изгубил законовата си сила. В процеса на разговора станало ясно, че господин Сивуха не знае за разделянето на ръкописа на части, нито пък у кого са въпросните части. Тогава Елеонора Ивановна му направила делово предложение. Тя разполагала със стока — три имена; заплащането било по двеста хиляди долара на парче, и нямало какво толкова да се възмущава, защото стойността на цялата история й била напълно ясно — два-три милиона за самия ръкопис, плюс много, много милиони за продажбата на правата за ползването му в продължение на петдесет години, съгласно Бернската авторско правна конвенция.