Ф. М. Акунин Борис

И от този ден за новоизлюпения правист настъпиха страшни времена, които продължиха месец и половина — чак до самото пристигане на столичната комисия. Как остана жив — един Господ знае.

Първо го нападнаха разбойници — посред бял ден направо на улицата. Щяха да му счупят главата с тояга. Федорин побягна от тях, отбранявайки се някак с бастунчето си, развика се колкото му глас държи «помощ!», но не случи на полиция наблизо, нито един стражар. Добре че бяха минувачите да му помогнат.

И само това ли. Скоро някаква госпожица от тези, които на ведомствен език се «самоиздържат», подаде изведнъж оплакване срещу хрисимия Порфирий Петрович жалба, че я обезчестил чрез насилие; интересното е, че веднага се намериха и свидетели.

Обвиненият бе тикнат в губернския затвор и още първата нощ там насмалко да го убият затворниците. Втората нощ със сигурност щяха да го довършат, но още преди да се стъмни, Порфирий Федорин се прехвърли през оградата и се скри. Чак до пристигането на комисията изкара в мазето на една млада особа, много съпричастна към него — случаят с нея няма нищо общо с повествованието ни (това е съвсем друга, изключително тъжна история, но засега толкова — ще остане за някой друг път).

В края на краищата за нашия герой нещата свършиха благополучно. Справедливостта напълно възтържествува. Губернаторът и десетина чиновници бяха откарани под конвой за столицата, където щяха да ги съдят, а лекарят убиец си преряза гърлото. Този Щубе, макар оттогава да бяха минали петнайсетина години, и досега понякога се присънваше на Порфирий Петрович — тайнствено гледаше, замахваше с окървавен бръснач, но мълчеше, нищо не казваше.

Историята вдигна шум, но не спомогна за кариерата на младия юрист, дори напротив. Прехвърлиха го на ново място с най-хвалебствени препоръки и там той откри изведнъж наоколо си всеобща мнителност и страх, защото славата му го беше изпреварила. Кое началство ще хареса чиновник, който току пише за едно и друго в столиците и свиква комисии?

С дълги търпеливи усилия, с усърдие и всеотдайност Порфирий Петрович преодоля първоначалното предубеждение срещу себе си, спечели си и уважение, и подобаващо положение. А след едно миналогодишно разследване, за което също не е тук мястото да правим отклонение, бе забелязан и от висшето началство. Извънредно повишен в чин, той беше назначен на отговорната длъжност следствен пристав в една от най-гъстонаселените части на столицата. Едва-що пристигнал, преди да е успял още, дето се казва, да разпери криле — и ето ти тебе ужасно убийство, и то от вида, който на следователски език се нарича с неприятната дума «батак», което означава и че няма да бъде разкрито, защото е объркано и безизходно, и че все едно се давиш като в тресавище — така или иначе, няма да се добереш до истината.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

P. P. P.

Градът, напълнил гърдите си с дневен зной, сега издъхваше обратно нажежения въздух, тъй че и за през нощта не се предвиждаше облекчение. Досадното лятно слънце, наскоро залязло зад покривите, след съвсем кратко време надникна от другата страна, ала Порфирий Петрович не забеляза изгрева, както преди това не беше обърнал внимание на заника.

Той работеше.

Отначало прелистваше взетата от стаята тетрадка и копираше от нея нещо с дребния си бисерен почерк. После, още по светло, деловодителят донесе преписани в бележника си имена на клиентите на лихварката и беше пратен на ново разузнаване — да разпита Лизавета за всички познати на убитата. Докато го нямаше, приставът пренесе имената на малки правоъгълни картички, по едно име на картонче. Оказаха се много, над четирийсет. Когато се върна Заметов, картончетата се увеличиха с още пет имена (покойната Альона Ивановна бе имала малко приятели: четирима делови и един свещеник).

Александър Григориевич седна и се приготви да гледа как следственият пристав ще разгадава тайната на престъплението, но не се случваше нищо особено. Надворният съветник по домашни износени чехли и халат седеше до масата и шумолеше с картончетата: ту тъй ги подреди, ту инак.

Заметов поседя, поседя, не посмя да възпрепятства мислителната дейност на пристава с приказки, и заспа. А Порфирий Петрович пушеше цигарка подир цигарка, рошеше рядката си, лека като пух коса на темето и тъжно бърбореше: «Напъти ме, Господи, подскажи ми. Пожали тъпака безмозъчен.» Картончетата все така прелитаха от купчинка в купчинка от ляво на дясно, от дясно на ляво като карти в пасианс.

Към три и нещо Александър Григориевич се събуди, понеже надворният съветник го разбута за рамото.

— Станете, драги, станете. Ето ви перо и хартия. Пишете.

Деловодителят с прозявка седна до масата.

— Какво да пиша?

Видя, че картончетата са подредени по нов начин, различно от преди, а на голям лист е начертано нещо като таблица с много графи, засега незапълнени.

— Методът е готов — обясни Порфирий Петрович и разтри зачервените си от безсънната нощ клепачи. — Ето тук, в лявата колонка, препишете едно под друго всички имена. После звание, занятие, пол, възраст, получената сума, датата за изкупуване, адреса. Тази е за физическото състояние на обекта: тоест дали би могъл да убие с брадва, или не. И тук: има или не алиби за момента на престъплението. Нашата с вас първа задача е да запълним всички тези графи с данни. Тогава списъкът ще се свие, ще се ограничи до няколко имена, ще видите.

Заметов, вече окончателно пробуден, зададе въпрос, който не му даваше мира още одеве, когато наблюдаваше размишленията на пристава и не смееше да ги прекъсне.

— Порфирий Петрович, ами ако убиецът си е взел заложената вещ, за да не остане името му, тогава?

— Не смея и да се надявам на такава възможност. Прекалено ще ни улесни. Ето вижте — надворният съветник извади от джоба си тетрадката, която беше взел от стаята на лихварката. — Шелудякова си е записвала тук всички сведения. Има имена, адреси, подробности. Сравних ги с вашите имена от опаковките. Само пет липсват. Те са ми най-отгоре тук. Обаче не се обнадеждавайте излишно в тази насока. Ще ги проверим, разбира се, и то най-напред, но съм сигурен, че злодеят е грабнал няколко неща както падне, от най-горните. Пишете, пишете. Тук — името, бащиното, презимето.

Александър Григориевич топна перото, накани се да пише и спря.

— Няма да се вместят. Оставили сте малко място. Дори само за презимето и инициалите е малко.

Приставът ужасно се ядоса на собствената си грешка.

— Не съобразих, съжалявам. Ах, че гаф! Цял час я чертах тази таблица с линийка, омърлях си пръстите, а не помислих за това. — Поопява още някое време по този начин, накрая махна с ръка. — Знаете ли какво, драги, пишете ги само с инициали, с три буквички. И сложете на всекиго номер. Да се надяваме, че няма да ги объркаме. Вече ги научих всички наизуст. Пишете сега, аз ще направя кафе.

Докато пиеше кафе, Порфирий Петрович изучаваше таблицата, отбелязваше някои номера с молив като най-многообещаващи. Така допълзя до номер 27 (студент, който беше заложил преди три дни евтин сребърен часовник), отмина го и продължи, но изведнъж се сепна, стегна се и замига на парцали.

— Тъй-тъй-тъй — забъбри надворният съветник, скочи, втурна се към кутиите, в които беше събрал за пренасянето своите книги и книжа, и взе да рови в тях, като си говореше сам: — Къде-къде… О, не, да не би… Но моля ви, съвсем ясно си… — и прочее подобни безсмислици.

Заметов гледаше странното му поведение с широко отворени очи.

— Двайсет и седми — това ни е студентът Расколников, нали? — извърна се, както бе клекнал, Порфирий Петрович.

Деловодителят намери картончето и потвърди:

— Тъй вярно. Родион Романович Расколников, студент, живее на «Столярни переулок» в дома на Шил. Помня го, хазайката му се оплакваше. Учеше в юридическия факултет, но прекъсна. Не плаща и не напуска. Какво за него?

— Родион Романович, да-да — приставът ядно бутна кутията. — Изпратих вестниците… Възможно ли е… Не, изключено… А защо не… В юридическия, казвате?

— Така ми се струва. Какво за него? — Александър Григориевич с любопитство погледна картончето, надникна в таблицата, но не забеляза абсолютно нищо подозрително. — Да не би да имате основания да предполагате че той е… старицата? Какви?

— Почти никакви. Просто фантазия, трябва да проверя — избягна отговора Порфирий Петрович и изведнъж се плесна по челото. — Ами редакторът!

— Какво «редакторът»?

Но надворният съветник сякаш не го чу.

— И Митя, естествено — пак заговори неясно, вгледан с присвити очи през прозореца. — Да, непременно. Митя веднага. А вие, драги мой, вижте какво — обърна се вече не към мислите си, а към деловодителя. — Още преди да проверите първите петима, дето са им изчезнали заложените вещи, изяснете възможно най-подробно нещата около този студент. Особено относно местонахождението на господин Расколников в момента на убийството. Вървете, вървете — той само дето не изтика Заметов към антрето. — Трябва да вървя веднага в канцеларията.

— Да бяхте поспали поне час — успя да викне Александър Григориевич, преди да бъде натирен на стълбището, но вместо отговор вратата се тресна пред носа му.

* * *

През деня приставът и помощникът му си вършеха всеки своята работа, така че в уречения час (за вечеря) двамата се срещнаха с улова си. Сияещата физиономия на деловодителя подсказваше, че е докопал някои подробности, а и Порфирий Петрович имаше доволен вид като котарак, хванал мишка. Заметов понечи веднага да заразказва, но надворният съветник го спря:

— Преди всичко да подкрепим материята, която според последните европейски учения е преди духа. Сигурно нито сте закусвали, нито сте обядвали? — попита съчувствено надворният съветник. — И аз, да ви кажа, също. Ей, момче! Донеси ни, ако обичаш, една гарафичка мастика, зелева супа и какво още, днес има ли чига? Дай!

Срещата им беше на «Садовая», в «Пале дьо Кристал» — с грамадни витринни стъкла от пода до тавана, което отчасти оправдаваше грандоманското име. У нас хората само на картинка бяха виждали кристалния дворец чудо, построен по разточителен английски начин само от стъкло и желязо за Световното изложение, но останаха така впечатлени от този предвестник на бъдещите архитектурни чудеса, че стъклените идеи се отразиха дори на кръчмите.

Александър Григориевич тъкмо си беше отчупил хляб и го мажеше с масло, когато приставът, противоречейки на собствените си думи за материята, попита нетърпеливо:

— Какво открихте за петимата и Расколников?

Деловодителят остави хляба и заразказва:

— От петимата, чиито вещи са откраднати от сандъка на старицата, трима не може да са замесени. Номер втори от една седмица е болница с треска и докторите казват, че изобщо не е в състояние да стане от леглото. Номер трети е в затвор за длъжници поради неизплащане на дългове. Номер пети вчера след шест е бил на опело и не е отсъствал нито за миг, както потвърдиха мнозина свидетели.

— Добре — кимна Порфирий Петрович. — Нататък?

— Остават двама. Номер първи е Аксиния Зоиловна Липучкина, вдовица на губернски секретар, на четиринайсети юни е взела четири рубли за заложен гердан. Къде е била снощи, не се знае. Но тя е дребна женица, ей толкова нисичка. За да удари лихварката, да не говорим за длъгнестата Лизавета, по главата, трябва да се е качила на стол…

— Добре, да оставим Липучкина — махна с ръка приставът. — Номер четвърти?

— За четвърти именно исках — Александър Григориевич запрелиства страниците, като успя междувременно да хапне залък хляб. — Номер четвърти е Николай Дормидонтович Попов, продавач, заложил е малък сребърен ятаган за два месеца срещу шестнайсет рубли и половина — каза Заметов и погледна многозначително началника. — Нито съседите, нито роднините имат представа къде е понастоящем. Изчезнал още оня ден и никой нищо не знае. Та си мисля: дали не е той? Имам словесен портрет. Да го обявим ли за издирване?

— Я дайте — рече Порфирий Петрович и посегна за тетрадката: — Хм. Очи сини… Коса къдрава… Бял и румен в лицето… Подреден… Ъхъ… Не — твърдо заяви надворният съветник, след като дочете докрай. — Не е Попов. Вземете си тетрадката.

Заметов се покруси:

— Откъде знаете? Ето, има кинжал. А няма алиби.

— Тук сте написали: «Според сведения от съседите играе на борсата, има влог в спестовна каса.» Значи е разумен човек, подреден, спестовен. Ако такъв човек реши да извърши злодеяние, ще направи всичко изрядно, няма да си тръгне без плячка, няма да остави три хилядарки в скрина. Заложил е турския кинжал вероятно за да разполага с повече пари за борсовата игра. Там, на борсата ще го намерите. Не четете ли вестници? А трябва, аз всяка сутрин преглеждам пресата. — И сякаш за доказателство извади от джоба си сгънат вестник и го сложи до чинията си, в която сервитьорът му сипваше зелева супа. — На борсата има покачване на акциите, втори ден цената расте. Във връзка със Суецкия канал. Не сте ли чували? Борсовите агенти са там денонощно, нощуват отвън на стъпалата. Там е вашият Попов, там е. Сега за студента Расколников.

— Дадено — Александър Григориевич със съжаление обърна листа, никак не му се щеше да се откаже от идеята за продавача злодей. — Тук е доста неясно. Говорих с жената, която прислужва там. Работлива, пъргава… Този Расколников е на квартира при асесоршата Зарницина на «Столярни переулок». Живее там, а не плаща, и то отдавна.

— Нали ми го казахте вече — меко го прекъсна Порфирий Петрович, — докладвайте сега за местонахождението му в интересуващите ни часове.

— Там е работата, че Настася не можа да каже — точно. Расколников си седял от месец в стаята. Не бил добре ли, потиснат ли бил. Но има врата от стаята към задния вход. Оттам много лесно може да излезе и да се върне и никой няма да знае.

— Това е добре — замислено смръщи чело приставът. — Даже много добре. Следователно Расколников няма алиби.

— Никакво. — Заметов погледна чинията си, над която се вдигаше пара, и преглътна; мастиката в чашките също оставаше недокосната.

— Разказвайте нататък — нареди приставът. — За лицето.

— Расколников, Родион Романович, на двайсет и три години, православно вероизповедание, син на титулярен съветник, отдавна починал. Пристигнал е от Рязанска губерния, където живеят майка му и по-малката му сестра. Нервен нрав, или както се изрази Настася, «много сприхав». Значи е можел в афектирано състояние да убие, веднага да се стресне от деянието си и да избяга. — Заметов направи малка пауза, за да може надворният съветник напълно да оцени и термина «афектирано състояние», и психологичността на извода му. — Расколников е в столицата почти от три години. Учил е право, и май доста старателно. Но е отписан поради неплатени вноски. Много е беден. Настася казва, че понякога майка му праща малко пари, но колко може да задели вдовицата? По-рано давал уроци, но ги зарязал. Общо взето, положението му е такова, че му остава едно от двете: или да се удави, или да грабне брадвата — красиво приключи Александър Григориевич с логическа теза и с пълно право се самовъзнагради с мастичката, дори хапна две-три лъжици зелева супа. — А при вас, Порфирий Петрович, какво ново?

— Почти нищо — със загадъчен вид, който противоречеше на току-що казаните думи, отвърна надворният съветник и също надигна лъжицата към устата си, но я задържа във въздуха и я върна в чинията. — Обмислях. Размених по някоя и друга дума с този-онзи. И ми хрумна, че ние с вас, любезни ми Александър Григориевич, може би сме на неверен път в предположението си. Относно нервността на убиеца. Не от страх е взел само дреболии и нищо друго, та даже е пренебрегнал съдържанието на скрина.

— И защо тогава, ако не от страх?

— Гадно му е — кратко и някак сухо отговори Порфирий Петрович. — Взел е колкото за най-необходимото и не се е поблазнил от повече.

— Пардон — рече изумен Заметов — Това не го разбрах.

— Ами ще ви прочета една статийка, драги. От «Периодическа реч», преди около два месеца е излязла. Подписана е с инициали, тоест е все едно анонимна. Чуйте сега — приставът взе вестника, който преди малко бе извадил от джоба си, приведе се по-близо до Александър Григориевич, за да не деранжира ^[3] останалите посетители, и зачете изразително.

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА БИКА И ЮПИТЕР

«Известно ли е на уважаемата публика, че забележителните хора, които са открили нови закони на природата или обществото, които са измислили нова теория или са изградили мощна държава, всички те без изключение са били престъпници? „Престъпници“ в изначалното, основното значение на думата, защото са престъпили правилата и понятията, които са съществували дотогава. Коперник и Галилей, Наполеон и Петър Първи са докарвали до ужас и негодувание своите съвременници, същите онези обикновени хора, които във всички времена са абсолютното мнозинство на народонаселението? Но защо Коперник — нима не е бил според понятията на юдейската законност голям престъпник Иисус Христос, накърнил едновременно и държавността, и самата религия? За което бива и наказан — не от злодеи, а от обикновени хора, които желаят единствено да предпазят от низвержеца своето общество.

И така, ще си позволя от това кратко встъпление да направя няколко извода, общо три.

Първо: човечеството се дели на обикновени хора, които са много милиони, и необикновени хора, които във всеки момент са единици на света, най-много десетки.

Второ: движението си по пътя към земния рай, който най-големите умове смятат за крайна цел на еволюцията, човечеството дължи най-вече на необикновените хора, защото именно те тласкат или даже дърпат за ухото нашата цивилизация напред.

И накрая третият извод: за необикновените хора не съществуват закони.

Тук впрочем са необходими някои разяснения…»

— Разбира се, че са необходими! — не издържа Александър Григориевич. — Какви ги съчинява! Чак и Христос му бил престъпник!

— Не се безпокойте, по-нататък авторът обяснява всичко това съвсем подробно и дори остроумно — успокои помощника си надворният съветник и остави настрана вестника. — Много ще е дълго да ви чета всичко, така че накратко с мои думи. Според статията излиза, че низшият разряд на човечеството, обикновените хора — това е само материал, който служи за множенето в себеподобни с идеята, че някога, след сто или хиляда години, от семето им може да се роди необикновен човек, един от малкото, които имат дарбата или таланта да кажат нова дума в своята среда. А право и дори дълг на необикновения човек е да отстранява всяко препятствие по пътя на великото си пред начертание. И Наполеон, ликвидирал парижкия метеж, в никакъв случай не е виновен пред съвестта си, защото е погубил неколкостотин французи заради добруването на милиони. Ако например Нютон би се нуждаел за опитите си от десет шилинга, които по никакъв законен начин не е можел да си набави, той би имал пълното право да ограби и дори да убие някой търговец измежду обикновените хора. Какво ни интересува нас, потомците, някой си английски търговец, който, така или иначе, отдавна щеше да е мъртъв без никаква полза за човечеството? А на Нютоновите закони дължим едва ли не целия напредък в цивилизацията.

— А, той говори за целта, дето оправдава средствата — сбърчи нос Александър Григориевич. — Стари неща, стари.

— За целта и средствата нещата никога не са стари — въздъхна приставът. — Особено написани с такава страст. Това не са абстрактни философствания на автора, а наболели проблеми. Себе си смята той за Нютон, който няма десет шилинга.

— А с Расколников каква е връзката?

— Връзката е тази, че той самият, Родион Романич, е сътворил това съчинение — преспокойно съобщи надворният съветник и най-после хапна една подир друга три лъжици супа, която вече беше изстинала.

— Откъде знаете? Нали казахте, че статията е подписана с инициали.

— Много интересни — усмихна се Порфирий Петрович, — още тогава ми направиха впечатление. Това не е подпис, казах си, а същинско ръмжене: P. P. Р. И когато взех да преглеждам вашата таблица, веднага си спомних. Ей тъй ме прободе: ама да не е той тайнственият автор? — Надворният съветник със зверска гримаса изръмжа: — Ррр!

— Родион Романович Расколников! — ахна деловодителят.

— Второ, направих някои справки. — Порфирий Петрович побутна чинията и се оплака: — Супата студена, а трийсет копейки струва… Та за справките. В «Периодическа реч» имам познат редактор, той ми разказа за автора, за Расколников. Трябва да ви кажа, ще още тогава, преди два месеца, за всеки случай обърнах внимание на тази статия. Като на най-нов повей в модерната мисъл. Такива повеи, ще знаете, раздухват искрици. Прехвръкне ли такава искрица към купа сухо сено, пожар ще лумне. Какво е удивителното в случая със сегашното злодейство? Че е изпълнено свръххладнокръвно, нито улики има, нито свидетели. (Лизавета не се брои, сега съм склонен да вярвам, че престъпникът нарочно не я е умъртвил — знаел е, че тя не му е видяла лицето.) Ще рече човек: убил си лихварката, обезопасил си се от случайната свидетелка — грабвай плячката, доста е. Но не, нашият убиец именно десетте си шилинга е взел, останалото не е докоснал. Даа, мили мой, тук случаят не е просто убил и ограбил. Това не е убийство от злоба, да не говорим пък от долна корист. Тук имаме идея. Като тази — той потупа с ръка по вестника.

— Значи е Расколников? — пошепна Александър Григориевич, приведен към него. — Ще го арестувате ли?

— За арест няма причина. Не разполагаме с улики, сам знаете — надворният съветник издаде с устни звук, подобен на пръхтене и не съвсем приличен, та от съседната маса чак се обърнаха. — Трябва да го попремислим. — И присви очи в посока към гарафата с мастика, но не му беше писано да «попремисля».

На вратата се появи зачервен и запъхтян полицейски унтерофицер. Огледа заведението, съзря нашите събеседници и се втурна право към тяхната маса.

Приставът пръв го видя. За учудване не се учуди, защото беше уведомил и в канцеларията, и в полицейската кантора къде може да бъде намерен във всеки час от деня, но се намръщи и се надигна.

— Ваше високоблагородие! Ако смея да доложа… — гракна полицаят и се изпъна.

Заметов, който седеше с гръб към вратата, само дето не подскочи, а и от съседните маси се озърнаха.

— По-тихо! — изшътка му Порфирий Петрович и придърпа унтера за врата. — Какво има? Шепнешком, шепнешком!

Полицаят зашепна дрезгаво някакви такива неща, че приставът се свлече обратно на стола си, а Александър Григориевич си изпусна лъжицата.

3. Фата Моргана

— А нататък? — възкликна Ника, дочел последната страница и вдигна очи към младежа, седнал насреща му.

Не беше забелязал кога се е върнал.

— Какво нататък? — добродушно попита посетителят. Валя се оказа права: след посещението в тоалетната посетителят се беше оборавил.

— Къде са останалите страници?

— Що, още ли трябва да има?

По учудването му личеше, че Рулото изобщо не беше наясно с ръкописа. Интересно, откъде ли го е взел?

— Интересно, откъде го имате?

Младежът се подсмихна:

— Намерих го.

Не иска да каже. Добре, негово право си е.

— Вижте какво — заговори с вълнение Ника, — вашият манускрипт трябва да бъде проверен от специалист. Не мога да твърдя със сигурност, но е много възможно това да е написано лично от Достоевски. Прилича на наброски за «Престъпление и наказание». За романа «Престъпление и наказание» — уточни той, забелязал, че лицето на събеседника му не изрази никаква емоция. — И може би, тоест, естествено, почти е невероятно, но не е изключено да е чернови вариант, който е непознат на филологическата наука, представяте ли си? Това би било истинска сензация! Ако ми оставите ръкописа, мога да организирам експертизата.

Младежът му намигна лукаво:

— Рулото ли искаш да преметнеш? Хич не се опитвай. Добре, експертизирай си… — помисли и се поправи: — експертирай. Но си взимам листовете.

— Как ще стане експертиза без текста?

— Ще ти дам една страничка — направи щедър жест Рулото. — Вземи си която искаш.

Ника прелисти ръкописа и си избра най-драсканата, с много поправки и две рисунки: присмехулна физиономия (Порфирий ли е това?) и островръх прозорец с щриховани крила.

— Колко джобиш? — попита собственикът на ръкописа с все същата хитра усмивка. — Повече от десет процента не давам.

— За комисионата ли става дума? — Николас гордо сви рамене. — Нямам нужда, аз печеля по друг начин. А и ако е това, за което го мисля, ще се вдигне голям шум, много ще се пише, ще има много телевизионни предавания. Надявам се, не бихте възразили да уведомите пресата, че фирма «Страна на съветите» ви е помогнала да идентифицирате находката?

Рулото великодушно се съгласи:

— Рекламирай се, не съм стиснат.

— Благодаря. Сигурно ще ми трябват няколко дни. Как да се свържа с вас? Дайте някакъв телефон. Как се казвате все пак?

Младежът се замисли.

— Засега ми викай Рулото, после ще видим… За телефон не ти се урежда въпросът. Мобилния отдавна го такова… А на вещицата е изключен. На хазайката. Не плаща дъртата пияндура. Ще ти дам адрес. Записвай. — Той издиктува номера на къщата и номера на апартамента на «Савински переулок». Помаха с ръка и си тръгна с подсвиркване. Покрай Валя се прокрадна плахо, но явно не й се сърдеше. Във всеки случай се сбогува любезно: — Гуд бай, шампионке.

— Адио, другарю народен комисар — подхвърли секретарката.

Щом посетителят си тръгна, Ника грабна телефона — да издирва експерт по ръкописите на Достоевски. Никога не беше се занимавал с литературознание и писателски почерци, но това никак не го смути. Москва е специфичен град. За пришълеца, особено за чужденеца тук е неуютно, той се чувства като в лес мрачен загубен. Трудно му е дори да открие някой адрес — малобройните указатели и табели са почти изцяло на местен език. Ако пък чуждоземецът се нуждае от нещо специфично, което липсва в «Жълтите страници», съвсем го закъсва. Ще се почуди горкият, ще опита едно-друго, ще поблее с нескопосния си руски език по телефона — и ще остане с празни ръце. Така му се пада. Не е за него, нетуземния, строен този град.

Затова пък, ако си свой и знаеш всички пътечки, бърлоги и хралупи, няма по-хубаво място на земята. Добри другари, горски жители, ще те научат, ще те заведат, ще те спасят. Зайо дългоух ще ти покаже къде растат гъби и горски плодове, лисичка-сестричка ще ти помогне да се разбереш с горския, кумчо вълчо ще те откара където трябва, а мецан торбалан ще ти уреди «закрила».

Минаха времената, когато глупавият англичанин Никълъс Фандорайн бродеше в мрачния лес като ежко в мъгла. Десетте години московски живот и занаятът на професионален съветвач и пъхач на носа си в чужди работи му наляха акъл в главата. В какви ли пропасти не го изпремята съдбата, с какви ли субекти не го запозна. Ключовата пословица на московчанина е: не ти трябват сто пари (бездруго за нищо не стигат), а приятели добри.

Само с три позвънявания, преминавайки по кратката верига познат — познат на познатия — познат на познатия на познатия, Ника намери нужния човек.

Телефонният събеседник № 3, един от видните специалисти по Достоевски, му съобщи следното:

— Пълно е с ментета оригинали, цял нелегален бизнес е това, така че не се залъгвайте. Казвате, че там лихварката е убита, а Лизавета остава жива? Филологическата наука не познава такъв вариант на «Престъплението». Някоя глупава мистификация. (По тона на достоевсковеда личеше, че отдавна е свикнал с възбудата на несведущите дилетанти и съобщението никак не го е заинтригувало.) Но ако искате бързо да получите точно заключение, ви съветвам да не разчитате на нашия институт, където ще ви мотат половин година, а да потърсите Моргунова.

И разказа за някаква възрастна дама, Елеонора Ивановна Моргунова, която цял живот именно с това се занимавала — с експертиза на писателски ръкописи от XIX век, и то предимно с Достоевски. Моргунова била ас в областта си. Много години работила в Централния литературен архив, ЦЛИ, но преди няколко години позорно била изхвърлена — хванали я да краде писма на Чехов. Не й повдигнали криминално обвинение, за да не петнят репутацията на уважаваното научно учреждение. Пък и пожалили старата жена, решили, че е превъртяла от преклонната възраст и ниското заплащане. «Тя впрочем винаги е била алчна за пари — додаде достоевсковедът. — Не помня някога да е свършила извънредна работа по приятелска линия. Винаги е настоявала за премиални и допълнителни възнаграждения. Така че, ако й платите добре, за нула време ще ви направи професионална проверка. Говори се, че имала вкъщи цяла лаборатория — и апаратура, и необходимите реактиви. Сигурно от работното място ги е примъквала през годините. Но нейна си работа.»

Четвъртото позвъняване беше финално — на самата Елеонора Ивановна. След скептичните думи на филолога Ника поохлади плама си и се обърна към аса на литературната експертиза с леко извиняващ се глас.

— …Вижте, попадна ми един ръкопис — подхвана той по същество след необходимия преамбюл: споменаване за препоръчалия я и за възнаграждението. — Тоест разбирам, естествено, че почти няма шанс, но като гледам съдържанието, прилича на авторски наброски за романа «Престъпление и наказание»…

На това място експертката го прекъсна с хищно изкискване и каза нещо загадъчно:

— Ново двайсет!

— В какъв смисъл? — смути се Фандорин.

— В какъвто, в такъв — отсече Елеонора Ивановна, за която, не ще и дума, любезността не беше приоритет. — Добре. Донесете да го видим. Триста долара.

— Толкова много? Константин Леонидович спомена за сто…

Алчната бабичка изобщо не го доизслуша:

— Нека той ви направи експертизата тогава.

Ника нямаше толкова пари. Вече съжаляваше, че се беше хванал с тази история, очевидно абсурдна и безперспективна.

— Днес ще ви дам аванс, нали може? Сто долара — каза той и си помисли, че собственикът на ръкописа също би трябвало да поеме част от разходите, в края на краищата той си е негов.

— Но да имате предвид — злобно го предупреди Моргунова, — че докато не платите цялата сума, няма да ви върна ръкописа. Ще ми платите в рубли по курса на Центробанк плюс три процента за превалутирането.

* * *

Същия ден Ника, след като прибра от театралния кръжок Геля, набързо й направи вечеря и дори успя да прати имейл на сина си Ластик, който беше заминал с класа си за Петербург, отиде на посочения адрес.

Дълго пътуване на близко разстояние. Пеша по права линия беше двайсетина минути. А с кола към шест-седем привечер по задръстената Кремълска крайбрежна улица — четирийсет.

Когато беше по-млад и по англичанин, Никълъс прекрасно се движеше из Москва с ролкови кънки и не го беше грижа за задръстванията. По онова време придвижването от «Солянка» до «Тверская» щеше да му отнеме само десет минути. Но като свикна с условията на околната среда, Фандорин се отказа от предишните привички. Британия се възприема като христоматиен образец на консервативността, но руското общество много повече робува на условностите. Мъж на четирийсет и пет години, глава на семейство, тук трябва да се държи на положение или, както се казва на сегашния телеезик, «да се позиционира сериозно» — ако иска, разбира се, околните да го взимат на сериозно. Какво да се прави, Русия е страна от тежка категория. С поразителна бързина, безвъзвратно и най-важното — с готовност —беше натежал и помъдрял бившият баронет. Стана стопроцентов руснак. Британският му произход след десетте години московски живот личеше само по запазените донякъде светски маниери, които някои клиенти възприемаха като рафинирана интелигентност, а други — като пунт и пластика. И по колата му, разбира се, с дясно кормило. Изперкалата му леля Синтия от страх, че племенникът й напълно ще забрави корените си, му беше подарила черно лондонско такси — патриотичен аналог на руската брезичка. Пак добре, че не прати двуетажен автобус.

Настанен зад волана на екзотичното за Москва транспортно средство, Николас често улавяше почтителните погледи на съседи по трафик: metrocab-ът с гърбавия си силует приличаше на ролс-ройс.

Докато пълзеше в задръстването по «Лубянски», Фандорин си поигра по любимия начин на сегашните водачи на моторни средства: бучна опипом търсачката на радиото. Я да видим каква рибка ще изскочи от радиовълните? FM диапазонът изсъска, избълбука, няколко пъти избъбри нещо неясно и внезапно произнесе със сладък гальовен глас:

«Глупавото малко врабче изобщо не подозирало, че зад храста се е притаила голяма гладна котка…» Детско. Какво ли вещае?

Ника се усмихна, превключи на «Култрадио» — класическа музика, поезия, културни вести.

Но интелигентният канал го изненада жестоко — плисна го с ледените пръски на Грибоедовия валс.

ЕТ Фандорин се намръщи и изключи радиото.

* * *

Елеонора Ивановна Моргунова живееше в масивна сталинска сграда със странна конфигурация, която откъм «Тверская» изглеждаше импозантно и дори величествено, а откъм двора имаше жалък вид: запречени входове, изжулени стени, уродливи гаражи. Ника едва намери място да паркира (между два контейнера за боклук), слезе от псевдо-ролс-ройса и тръгна да търси нужния апартамент.

Домофонът не работеше, стълбището миришеше на мухъл и картофени обелки. Ако не беше желязната решетка на асансьора, направо щеше да изглежда като дома на Расколников, помисли си Николас.

Апартамент 39 дълго запази мълчание. Най-после се чу тътрене, шпионката просветна, след това потъмня.

Гледа ме, помисли си Фандорин и каза високо:

— Аз съм, Николай Александрович. Говорих с вас по телефона. Здравейте.

Бравата щракна, вратата се открехна. Посрещна го занемарена пълна старица, кой знае защо, с черни очила, макар че антрето беше съвсем слабо осветено.

— Събуйте се. — Моргунова се врътна и се заклатушка по дългия коридор.

Прошарената й глава със старомоден кок и гребенче се падаше горе-долу на нивото на горното копче на сакото на длъгнестия Фандорин.

Коридорът беше впечатляващ. Изглежда, тук никога нищо не се изхвърляше. Въпреки мъждивото осветление Ника зърна закачен на стената велосипед (модел «Украйна» от 50-те години, мечта за всеки търсач на антики); шапка с пластмасови черешки висеше на свой собствен пирон; голямо огледало с пукнатина и допотопен телефон не само с цифри, но и с букви на шайбата. В ъгъла на кръгло шкафче се чернееше половинметров Мефистофел, художествена изработка на чугунолеярния завод в Каели, местен урод от ранната предреволюционна вълна на индустриалния кич.

Стаята, в която домакинята отведе посетителя, беше още по-чудновата. Също тъмна (една-единствена крушка с копринен оранжев абажур) и затрупана с мебели до такава степен, че човек нямаше къде да стъпи. Но светеше от чистота. Стара мома, си каза Ника. Отдавна живее сама. Себе си не вижда, та е с дупка на лакътя и засъхнал жълтък на брадичката, обаче се грижи да й е чисто. Не понася мръсотията. Защото мръсотията е проява на хаос и живот, а тук е абсолютна територия на смъртта. Замъкът на злата фея.

Фата Моргана, както веднага кръсти наум дебелата старица (идеално си пасна c fat Morgunova) се държеше точно като вещица: вдигна глава да огледа двуметровия Ника, цяла минута не каза нищо, само премляскваше с устни. Той не виждаше очите й зад тъмните стъкла. Може и да няма очи, си помисли Ника. Ще свали очилата — а там две дупки с тъмни мъгли, и вещерският й замък ще се изпари, а аз ще се превърна в прилеп или плъх.

— Носите ли си паспорта? — каза накрая Моргунова. — Трябва да проверя дали сте същият, за когото се представяте. Не желая да бъда въвлечена в противозаконна дейност.

— Не си нося паспорта, имам шофьорска книжка.

— Дайте я.

Вещицата взе документа, дръпна някаква плюшена завеска и зад нея Ника видя нещо като ниша, оборудвана по последната дума на офис техниката. Голям ксерокс, факс и дори компютър със скенер.

— Гарантирам на клиентите си пълна конфиденциалност, но изисквам и пълна прозрачност в отношенията — съобщи Елеонора Ивановна, докато правеше ксерокопие на шофьорската му книжка. — Вземете си я. Сега авансът. Да. Момент. (Имаше и машинка за проверка на банкнотите. Същинска фея!) Добре. Дайте ръкописа. Можете да седнете ето там на фотьойла, преместете книгите на масата… Как, само една страница? — учуди се тя, като взе листа.

Запали писалищната лампа, наведе се, взе лупа, но не свали тъмните очила.

Дълга пауза. Ника нервно мърдаше на неудобния фотьойл в очакване на присъдата. Така или иначе, не се съмняваше, че стоте долара и вечерта са отишли по дяволите.

— Хм, почеркът прилича. Рисунките също са в стила на Фьодор Михайлович — уведоми го Елеонора Ивановна и погали страницата. — Текстът ми е непознат. В черновите варианти на «Престъпление» няма такъв фрагмент. Може наистина да е някой неизвестен вариант. В едно от висбаденските писма на Фьодор Михайлович мъгляво се споменава нещо… Мда — не дообясни тя и замислено полюшна лупата. — Ако листът е автентичен, това ще е сензация. Оставете го. Ще проверя хартията, мастилото, ще направя подробен графологичен анализ. — Моргунова вдигна листа до лампата, погледна го през лупата. — Чудесно. Виждам ясен отпечатък от пръст. Тук, в ъгъла. От пръст, зацапан с мастило. Често се е случвало при прелистването да остане следа. Имам фрагментарна дактилограма на Фьодор Михайлович —отпечатъци на три пръста на дясната ръка и страничен от дланта на лявата. Направих я преди двайсет години за дисертацията си «Поправки и мастилени петна в ръкописите на Достоевски». Ще проверя, ще проверя. Утре елате. Не, по-добре вдругиден към три. И да не забравите още двеста долара.

Николас си тръгна окрилен и дори зашеметен. В коридора дълго й благодари, дори понечи да целуне ръка на старата дама.

Тя не допусна целуване на ръка, а щом затвори вратата; се изкиска с приглушена злоба. Ако Фандорин видеше как експертката потрива ръце, как я дави кашлица от хищна радост, щеше да се убеди окончателно във вещерството на Елеонора Ивановна.

След като се насмя и накашля, Фата Моргана извади изпод антикварния си телефон визитна картичка и избра номера. (5. Виж бележките накрая на книгата.)

— Моргунова е — каза тя, без да поздрави (нямаше този навик). — Още един се появи. Комедия! Вие се пазарите, времето изтича.

— Предложете по-реалистична цена — спокойно каза събеседникът й.

Елеонора Ивановна сърдито тропна с крак.

— Вие за цените не ме учете! Аз съм професионалистка! Цената остава същата плюс двеста отгоре, защото изскочи още един.

— От алчност сте съвсем неадекватна — отговори й слушалката. — Двайсет общо за всичко и нито цент повече.

— Как не! — изсумтя старицата. — Ще съжалявате, казвам ви. Той ще дойде вдругиден и всичко ще му кажа. Тоест не всичко, разбира се — изкиска се тя. — Някои неща. Помислете по въпроса.

— Не. И не ми се обаждайте повече, дърта вещице!

Край на разговора, затвори й.

* * *

Следващите два дни — нощ, ден, нощ и още половин ден — нищо особено не се случи на Николас Фандорин, така че може временно да го изоставим. Но пък на Рулото му се случи нещо невероятно. Тоест не че му се случи, а му се привидя. Или… Общо взето, стана следното.

За Рулото и неговото прем(р)еждие

Това се случи на другия ден след полунощ. Рулото седеше на перваза на прозореца и гледаше звездите. Беше се боцнал преди около час, така че му беше приятно — и на заблудената му душа, и на клетото му отровено тяло.

Звездите бяха ярки, силни, плюс апетитната луна, която му идеше да хване с ръка, но Рулото разбираше, че това е лъжа и измама. Ще посегне да я хване — и ще се изтресе от третия етаж в реално време.

Чу долу шумолене на гуми. В двора влезе линейка. По-особена, как им викаха… Реанимобил, да. Лампата на покрива й бавно се въртеше и това също беше красиво. Рулото погледа малко как сините лъчи озаряват мрака и пак вдигна глава към небето.

След някое време чу отдолу «цап-цап».

Наведе глава и се учуди.

По стената, покрай улука, но без да го докосва, пълзеше Спайдърмен, Човека паяк. (6. Виж бележките накрая на книгата.) Пълзеше бавно, спокойно. Лепне горната ръка-пипало, откъсне крак от стената. Лепне крак — мести ръката. Цап-цап, цап-цап. Главата му голяма, кръгла, очите му като капки.

— Кул — каза Рулото: той не се уплаши, а по-скоро се зарадва, защото видението беше върхът.

Вчера, когато нямаше кинти за свястна стока и се наложи да прибегне до отвратителен боклук, направо се трупяса. На сутринта допълзя до мивката, а мивката изведнъж оживя. Кранчето за студената вода беше като намазано с лепило и пръстите му залепнаха, хромираният чучур се изпъна и му се уви на другата ръка като змия и като му склещи китката! Рулото изрева от страх и болка, задърпа се, но чешмата го държеше здраво. Погледна се в огледалото, а там ужасна физиономия на труп: бяла, костелива, очите като две ями и под тях отвратителни тъмни кръгове.

И той чисто и просто се панира. Зажумя, разтръска глава. Гледа, няма го мъртвеца, в огледалото е той, Рулото, какъвто беше отдавна, много отдавна, на една училищна снимка. Гладко, ясно лице. Тъкмо да се зарадва, и лицето му взе да се разкапва на дупки: една, втора, пета, десета. Рулото стана като швейцарско сирене — ужас. И чу глас от огледалото или от сифона: «Няма да те пусна. Мий се, мой си…»

Е това беше направо ужас. А Спайдърмен е дори интересно.

Като едно време, когато взимаше паркизан. От него направо си гледаше анимационни филмчета с животни. И с паяци включително. Веднъж Рулото се беше назобил с паркизан и полегнал на фотьойла, зяпаше тавана, а там имаше паяче в мрежа паяжина и той го виждаше все по-ясно. После оп! — не е паяче, а фашистки летец, и не е мрежа, а самолетен прицел. И като започна да обстрелва Рулото, цял го надупчи с огнени куршуми. Яко изтрещяване беше.

С други думи, Рулото се израдва на Човека паяк. Наведе се, подаде му ръка, помогна му да влезе през прозореца.

Костюмчето на Спайдърмен беше докарано точно като във филма. Червено, тегелирано с черни конци, а очите му бяха оцъклени и лъскави, някъде в дълбините им бляскат искрици.

— Здрасти, при тебе се бях запътил — каза гостът.

Здрависаха се, лапата на Човека насекомо залепна за ръката на Рулото, но това не беше страшно и гадно, изобщо не приличаше на случката с чешмата. Даже му стана смешно.

— Ох, лепнах се, сори — извини се Спайдърмен, нещо пльокна и той се отлепи. — Руло, имам една молба към теб, нищо работа. А пък аз ще те науча да лазиш по стените и да висиш в паяжина. Знаеш ли колко е яко? Люшкаш се като в хамак направо. Навит ли си?

— Навит — каза Рулото. — Кво искаш?

Паяка му каза. Наистина нищо работа. Рулото сега беше навит за всичко, а особено за такъв гост душа даваше.

Онзи любезно благодари и му вика:

— Бих те оставил да си къцаш тука, обаче скоро ще излезеш от фаза. И ще вземеш да ревеш и да врякаш, че си обран. Нали?

— Абсолютно — потвърди Рулото, който не желаеше за нищо да противоречи на новия си приятел. — Може ли да те погаля по кратуната?

Защото кратуната на Спайдърмен беше толкова кръгла.

— После. Сега идваш с мен. Окей?

И Рулото тръгна. Що да не тръгне.

В уречения ден точно в три Фандорин цъфна на «Тверская». Вълнуваше се, разбира се. Какво ще излезе от цялата работа — културно събитие от световно значение или въздух под налягане.

Но още щом видя Елеонора Ивановна, веднага разбра, че не е въздух под налягане.

Фата Моргана сякаш беше станала нов човек. Тя веднага му отвори, каза «ааа, еее» и даже се усмихна — всъщност малко двусмислено и даже зловещо. Може би не умееше другояче?

На нетърпеливите му подпитвания отговори: