Ф. М. Акунин Борис
— Да идем в болницата. Ще видите. Да ви обясни Марк Донатович, аз не умея… И няма да ми повярвате… Ще идем ли?
Защо трябва да ходя в болница при някакъв пациент достоевсковед и някакъв Донатович, че само той ми липсва, каза си Ника с предчувствието, че ще бъде въвлечен в поредната мътна и кървава. Тя даже не му е клиентка, тази Саша, просто го помоли — странна личност с явни психически проблеми.
Живееш си в разумния реален свят, ден да мине, друг да дойде, караш си така месец, година и абсолютно забравяш, че съвсем близо, на едно изтупкване на сърцето разстояние, има друг свят, непредсказуем, опасен, фантастичен. А колко пъти беше падал в здравите му пипала. Хванат ли те, няма пускане. Пък и да се измъкнеш, си дран, съдран и полужив.
Какво толкова, опита да се самоуспокои Фандорин. От мен се иска просто да навестя болен, да помогна със съвет на закъсала девойка, и то чудесна, не като сегашните. Ангели й се явявали.
Но интуицията си не можеше да измами. Той знаеше дори в празната стая на изчезналия Рулото, когато още нищо страшно не беше се случило, знаеше, само една крачка — и изпадаш от белия свят в черния, където ще се наложи да съществуваш по съвсем други закони. Така че никой не му е виновен.
Но и за отстъпление вече е късно.
Магистърът по история беше минал границата, която разделя реалния свят от фантастичния, без дори да усети и да разбере. Не сега, а когато щеше да сгази крехкото момиче.
Или преди това, когато на вратата на офис 13 се появи младежът с тесте листове под мишницата.
А и мъжко ли е да бягаш от съдбата си?
Валя гледаше с изумление шефа си, потънал в мълчание.
— Какво толкова, Николай Александрович? Да идем да видим. Интересно е!
Лесно й е. Самата тя е небивалица в човешки вид, как няма да се чувства добре във фантастичния свят.
5. Физиология на мозъка
Беше му се случвало да влиза в постсъветски болници и очакваше да види огромна мръсно бяла сграда някъде в покрайнините, вътре да мирише на дезинфекция и кисело зеле, коридорите — задръстени с болнични легла, защото стаите са претъпкани. Какво да се прави, безплатна медицина. На харизан кон…
Но болницата, в която отидоха със Саша Морозова, нямаше нищо общо с тази картинка.
Първо, не беше в покрайнините, а в центъра, на така наречения Златен остров, почти срещу Кремъл.
Второ, болницата беше малка, откъм фасадата — триетажна сграда в модния стил «техно» с ограда от двете страни, отзад се зеленееха дървета.
И последно, всъщност не беше болница. «Научноизследователски център по физиология, на мозъка» — това пишеше на лъскавата табела.
И отвътре всичко изглеждаше много прилично.
Голямо фоайе с кожени фотьойли, мраморно гише с две елегантни регистраторки с гащеризони в убито зелено. Едната гукаше по телефона:
— C’est de la part de qui?… Ah, oui, madame, bien sur [5].
Другата c любезна усмивка попита:
— C какво мога да ви бъда полезна? — и се усмихна още по-сърдечно, когато Саша каза: «Търсим Марк Донатович». —Минутка, седнете.
— Лъскава болничка. Бизнес класа — одобри лечебното заведение Валя, взе от масата списание и седна. — Не пестят от персонал. И правилно. Ресепшънът е лицето на фирмата. — И възрастната медицинска сестра, която буташе пациент в инвалиден стол, също заслужи одобрението й: — Всичко е точно. За имиджа — гълъбици, за работата — старици.
— Вижте какво, Саша — не издържа Ника. — Казвате ми, че нямате пари и не можете да платите за брат си. Обаче мога да си представя колко ли струва лечението в този дворец.
Девойката нервно престъпи от крак на крак.
— Николко… Марк Донатович, главният лекар, взе татко, защото бил с особена диагноза. — Погледна мрачно. — Тук изобщо не взимат пари за лечение, защото са научен център.
— Какво й е особеното? — учуди се Валя. — Треснали го по главата, чудо невиждано. В Москва такива диагнози са стотина дневно.
Саша не успя да отговори — рецепционистката поведе посетителите при главния лекар: по широк коридор, после по стълбище за горния етаж.
Пред кабинета с табелка «МАРК ДОНАТОВИЧ ЗИЦ-КОРОВИН» натисна един бутон и се оттегли с обяснението:
— Вратата ще се отвори, тогава ще влезете.
Почакаха. Вратата не се отваряше. Отнякъде долиташе унила ориенталска музика.
Валя от скука грациозно поизви шия, заогъва ръце в нещо като индийски танц, после й омръзна. Лепна ухо на вратата.
— Слуша музика. А ние си чакаме. — След което решително врътна дръжката.
И посетителите видяха нещо странно.
В малък офис на пода лежеше възрастен мъж със затворени очи и безжизнено разперени ръце. До него на линолеума с подвити крака седеше млада жена, чернокоса, късо подстригана, с момчешка фигурка. Мъжът беше с фланелка и панталон, жената — с лек бял костюм. До стола имаше два чифта обувки — едните големи, другите малки. Музиката се лееше от тонколони на стените.
— Шт! — долепи пръст до устните си брюнетката и гъвкаво стана, без да се оттласне с ръце от пода. Доближи се на пръсти до посетителите, пошепна: — Марк Донатович релаксира в поза «труп». Сега ще го извадя от състоянието на пълен покой.
Клекна до доктора, прекара тънка длан през лицето му, нещо изгука.
Мъжът отвори очи, усмихна се.
— Благодаря, Кариночка. А, тук ли са?
И стана — също доста леко въпреки солидното си телосложение и възрастта.
— Здравейте, Марк Донатович — плахо поздрави Саша. — Това са мои приятели: Николай Александрович и Валентина.
— Чудесно — усмихна се доктор Зиц (второто му презиме Ника веднага забрави). — Сашенка сега се нуждае от психологическа подкрепа, момичето е на ръба на криза. А ние с Кариночка си позволихме почивна петминутка. Знаете ли, като полежиш така в поза труп с напълно отпуснати всички мускули, все едно си поспал един час. Имам злато асистентка, дипломирана инструкторка по хатха йога.
Фандорин учудено вдигна вежди: чернокосата Кариночка вече беше подала престилката на главния лекар, а сега коленичи, за да му обуе обувките. И дори духна старателно някакви прашинки по тях. Каква дресировка на персонала!
— Кариночка, звънни в Лондон да кажеш, че заключението ще е готово утре сутринта. За съревнованието ти не съм забравил, само звънни и върви. Стискам ти палци. Кариночка освен всичко друго е и каратистка. Участва в първенството на Москва — обясни Марк Донатович на гостите и им посочи кожените фотьойли. — Заповядайте.
Прекрасен кабинет, доста скромен, но с чудесен изглед към градината, пълен със светлина, решен дизайнерски, стените целите в дипломи и фотографии, а на отделна масичка — изискана минималистка икебана.
Интересен тип, помисли си Ника за доктор Зиц. Веднага разбираш, че е личност.
Докторът беше висок пълен човек с прошарена права коса, с очила, с масивен пръстен на дебелия пръст. Целият беше някак масивен, преливащ, с широки дрехи — елегантна престилка (и докторските престилки можели да бъдат елегантни, оказва се), бял панталон, удобни обувки. Движеше нашироко големите си ръце, гласът му царствено тътнеше. А най-интересни бяха яркосините му очи, много млади и странни на това бръчкаво лице.
Младежките очи на прошарения доктор погледнаха незаинтересовано Саша, позадържаха се върху Николас и се спряха върху Валя, блеснаха и от този миг почти не се отлепиха от нея. А и думите му бяха адресирани най-вече към ефектната секретарка на Фандорин.
Валя, естествено, е на висота: прибрани крака, ръцете на коленете, очите й сведени целомъдрено, но от време на време стрелкат обекта изпод дългите мигли.
— Жена ли сте на Николай Александрович? — това беше първото, което попита Зиц.
— He-не — кокетно отрече Валя. — Колеги сме и съм приятелка на жена му.
Докторът й се усмихна и за кратко дари с вниманието си Саша:
— Знам какъв шок е за теб, миличка. Но не го възприемай като трагедия. Казано на старовремски език, баща ти изумя, тоест не е с ума си. Помниш ли песента на Висоцки: «Той се смееше, ревеше, ежеше се като еж, той със всички се глумеше, луд, какво да му речеш?»
— Татко не е луд! — с хриплив глас възкликна момичето.
— Не е, разбира се, просто последица от травмата. Сигурен съм, че е нещо временно. Ще го излекувам непременно. — Потупа я успокояващо по ръката, но погледна пак към Валя. — Ще ви кажа без ненужна скромност, че специалисти на моето ниво по физиология на мозъка има двама-трима на целия свят, четирима да са максимум. И нито един няма моята генеалогия, което в нашата професия е много, много важно. По баща съм от рода Коровини, това са четири поколения психиатри. А прадядо ми по майчина линия е самият академик Зиц, великият неврофизиолог. Затова съм с двойно презиме и Зиц е на първо място, така са се разбрали родителите ми. Между другото са ме кръстили Марк на император Марк Аврелий, какво ще кажете! — и се усмихна на Валя, сякаш иронизираше самохвалството си.
Получи се точно както трябваше: и впечатляващо, и чаровно.
Личеше, че главният лекар обича да се перчи пред красивите жени, затова Ника реши да обърне разговора към по-деловата част:
— Каква е диагнозата на Сашиния баща? Тя самата не успя да ни обясни.
— Нищо чудно. Да идем в стаята. По пътя ще ви разкажа. — Откъснат от съзерцаването на Валя, Зиц веднага стана самата деловитост. Погледна си ролекса и се разбърза. — Ти, миличка, можеш да останеш тук — каза на Саша. — Разбирам, че ти е много тежко.
Тя пребледня и поклати глава:
— Не, идвам с вас.
Първо се спряха в стайчето на секретарката (която очевидно беше говорила вече с Лондон и я нямаше). Марк Донатович вдигна палец:
— Да започнем оттам, че последиците от всяка Си И Ти, тоест cranioencephalic trauma, черепно-мозъчна травма, са непредсказуеми и с опасни, непредвидими усложнения. Човешкият мозък е фина, тайнствена система, която непрестанно ни изненадва. Защо спирате? Да вървим.
Тази сцена се повтаряше по време на цялото обяснение. Докторът поспря в коридора, на стълбите, на стълбищната площадка, в следващия коридор, сервираше поредната порция сведения и изразяваше почуда, че слушателите му спират, при положение, че трябва да побързат.
Трудно можеха да следват мисълта му, изобилните съкращения и английски думи затрудняваха дори англоезичния Николас.
— От силния удар е нарушено нормалното кръвообращение в мозъка на болния, което изцяло е променило обичайните психо-физиологически параметри на поведението му. Този тип посттравматична дисфункция най-общо се нарича «Organic Aggressive Syndrome» — «органичен агресивен синдром», като в случая с пациента Морозов стопроцентно се наблюдава симптоматиката на крайно рядката разновидност OAS, така нареченият Kusoyama Syndrome, синдром на Кусояма. Психиатричната диагноза се потвърждава чрез резултатите от SPECT, еднофотонна емисионна компютърна томография. В двете полукълба има изразени хипокаптури. Почти нямаме съмнение, че става дума за сериозно нарушен серотонергичен баланс, което е довело до кардиналните личностни промени. Лечението ни предвижда фармакологична компенсация на 5-ей-ти-невротрансмисия, обаче засега нямаме положителен резултат. Трябва да постигнем качествен скок, който да възстанови нормалното кръвообращение, а също и белтъчния и хормоналния баланс.
След като изслуша цялата джигатайщина, Фандорин попита:
— С други думи, от удара е полудял? Превъртял?
Марк Донатович го погледна със съжаление. Въздъхна.
— Не, Морозов не е полудял. В смисъл, не е загубил способността си за рационално мислене. Що се отнася до «превъртял» — много некоректно определение, но по-вярно. Патологичното състояние, известно като синдром на Кусояма, все още е много слабо изучено в медицината, а в такава остра форма се регистрира за първи път. Много интересен феномен! Такъв късмет! — докторът погледна дъщерята на пациента и спря насред думата. — В научен смисъл, имам предвид.
— Каква е тая Кусояма? — нетърпеливо попита Валя. — Не можете ли да ни обясните нормално, човешки?
Оказа се, че може. Стига да попита красива жена.
— Казано по-просто, човек се превръща в пълната си противоположност. В умствен и нравствен смисъл. Инстинктите и комплексите, които е потискал шейсет години по пътя на волята, съзнанието, възпитанието, изскачат на повърхността. А онова, което е представлявало приоритетен и обичаен интерес, е загубило ценността си за него. Жертвата на синдрома, описан най-напред от професор Кусояма, тъй да се рече, изгаря всичко, пред което се е прекланял, и се прекланя пред всичко, което е изгарял. Човек един вид се превръща в свой фото негатив. Бялото става черно. Черното става бяло. Разбирате ли?
— Не — честно призна Ника и погледна Валя.
Тя сви рамене.
Саша гледаше в пода и въздишаше тежко.
— Да, докато не го види човек с очите си… — подхвърли снизходително Марк Донатович. — Вървете, защо спирате? Няма време!
Почти бяха стигнали до лечебницата. Фандорин огледа качетата с тропически дръвчета, плазмения телевизор във фоайето и попита:
— А с чии средства се издържа тази прекрасна клиника?
— Не е клиника. Научноизследователски център — поправи го Зиц. — Отначало съществувахме изключително от частни помощи. Имаме един основен спонсор. Той ни помагаше финансово и най-вече съдействаше да се осигуряват средства и от други заможни хора. Но сега вече сме с европейска известност и сме на самоиздръжка. Имаме дори печалба. От изпълнение на различни възложени изследвания и програми… Ето, стигнахме. — Спря пред стъклена матова врата, но не влезе веднага. Разтри с пръсти слепоочията си, сякаш да се съсредоточи или да се концентрира. После прегърна Саша през рамото: — Дръж се, миличка. Кураж, както казват французите. — А на Ника и Валя каза: — Не се безпокойте. Стаята е специално оборудвана.
Ника, и без това обзет от неприятни предчувствия, съвсем се притесни.
— Момент — рече той. — Какво значи «специално оборудвана»? И защо да се безпо…
— Ааа! — възкликна докторът, извърнал поглед. — Аркадий Сергеевич! Тук ли сте вече? Ето го спонсора ни, за когото ви говорих — обясни тихо на Валя и се забърза към трима души, които се бяха появили иззад ъгъла на коридора, двама мъже и момче.
— Това е, Николай Александрович, станете спонсор и хората ще ви се радват по същия начин — изкоментира подтичването на доктора Валя. — Иначе сте на опашката и си чакате реда.
* * *
Спонсорът Аркадий Сергеевич не ускори крачка. Този човек явно беше свикнал всички да бързат насреща му, дори да препускат. Даже величественият Зиц-Коровин забърза в тръс. Впрочем подтичването на Марк Донатович не изглеждаше сервилно, а по-скоро устремно-ентусиазирано.
— Приветствам светилото на отечествената и световната медицина — с усмивка му подаде ръка Големеца.
Всъщност той не беше просто Големец, а и държавник — Николас видя на ревера му трицветна депутатска значка, чиято официалност леко се тушираше от лулата, щръкнала от горното джобче на сакото.
Височината, стойката, спокойният, тон, гласовите модулации — всичко говореше за мащабността на Аркадий Сергеевич. Този сигурно още в детската градина е изглеждал като малък началник.
Спонсорът беше с още двама: момче с бейзболна шапка с козирката назад и нисък набит мъж с черен костюм. Професията на набития пролича веднага по острия преценяващ поглед, който хвърли на Фандорин и двете му дами. Ясно — телохранител. Нарочно ли си беше избрал депутатът такъв маломерен гард, за да изглежда още по-величествено?
Но ако е телохранител, защо е най-отзад? Странно.
И момчето е доста странно, прилича на попова лъжичка. Не, загледа се Николас, косата му е прибрана под шапката, затова главата му изглежда несъразмерно голяма.
Марк Донатович почтително поздрави депутата, не погледна гарда, а момчето потупа по гърдите с емблемата на футболния клуб ЦСКА. Ника забеляза как нервното лице на момчето се изкриви от гнуслива гримаска.
Фандорин се постара да не слуша разговора на двамата, не беше редно. Но все пак до ушите му долитаха някои откъслеци.
— …и главоболието ще отзвучи — каза Зиц и пак потупа момчето.
Момчето се дръпна половин крачка встрани.
— Прилича на ангел — пошепна Саша на ухото на Николас.
— Ангелите да не са фенове на ЦСКА? — пошегува се Фандорин, вече познаваше този израз на лицето й.
Когато говореше за Господ или за ангели, веждите й се вдигаха и очите й грейваха замечтано.
Момчето не се държеше никак ангелски. Докторът го попита за нещо, то се разсея нанякъде, изсумтя, отговори през зъби и с нежелание.
Междувременно Аркадий Сергеевич премести царствения си поглед към Николас и дамите му — удостои ги със забелязване, другояче не можеше да се нарече бавното извъртане на главата.
— А, Саша, как е татко ти? — попита Големеца и — о, чудо! — лично тръгна към тях.
— Здравейте, Аркадий Сергеевич. Не е добре — тъжно отговори момичето.
Значи се познават?
Телохранителят не последва депутата, само погледна пак Николас — много внимателно. В присвитите му очи святкаше неистов огън, от който Фандорин потръпна. Такъв поглед имат кучетата пазачи, които не лаят, но се нахвърлят внезапно и захапват смъртоносно.
— Нищо, ще се оправи. Важното е, че е жив. А Марк Донатович ще го излекува, нали е вълшебник.
Спонсорът говореше с момичето, но гледаше Николас, като че го питаше: а ти що за птица си, какво търсиш тук?
Ника се представи, каза че е «познат на Саша» и се презря, че се беше подчинил на властната аура на Големеца.
За щастие Валя му защити реномето, талантливо изигра човек от свитата. Вдигна длан — един вид, не съм чак такава персона, че да се представям поименно, и с почтително свеждане на глава в посока към шефа, каза:
— Сътрудник съм на Николай Александрович.
Спонсорът кимна. Очевидно в неговата среда всеки малко от малко издигнат човек непременно имаше придружител — ако не телохранител, поне сътрудник или асистент.
— Аркадий Сергеевич Сивуха [6] — стисна той ръка на Николас. — Това ми е презимето.
Чу се рязък момчешки глас:
— Не ме пипайте, става ли?
Момчето за пореден път се беше дръпнало от покровителствената ръка на главния лекар, този път с нескрит яд.
— Не е каквото си мислите — каза Сивуха, забелязал погледа на Николас. — Да, Олег се лекува тук, но психически си е съвсем добре. Не е шизофреник, не е умствено изостанал. Има обратния проблем. Момчето е гений, а това е много тежко бреме.
— Ааа, синът ви е пациент на доктор Зиц? — разбра Фандорин. — Затова спонсорирате тази клиника.
Прозвуча доста неделикатно и Николас се смути. Но Сивуха не изглеждаше обиден.
— Да, навремето създадох този център заради сина си. В благотворителността винаги има лична мотивация, няма как. Та и на мен, както се казва, nihil humanum [7].
Тези думи подсказваха, че не е глупав човек и вероятно е образован, голяма рядкост за депутат.
— Татко, уморен съм. Може ли да се прибера?
«Генийчето» беше зарязало доктора и вървеше към тях.
Изглеждаше на около петнайсет, тънкият му глас още не беше мутирал.
Гардът се движеше на две стъпки зад него, от което следваше, че е телохранител не на депутата, а на чедото му.
— Вие кой сте? — с детска непосредственост попита чедото.
— Казвам се Николай Александрович. А вие? — нарочно се обърна на «вие», момчетата в пубертета умират да бъдат възприемани като големи.
— Олег. На колко години сте?
Но си е още дете, помисли Николас, леко се усмихна и му отговори.
Олег го гледаше и мълчеше, в студените му сини очи нямаше нищо детско. Усмивката на Николас се стопи от само себе си.
— Грешите — замислено каза Олег. — Нямате повече от тринайсет. Бих ви дал не повече от единайсет-дванайсет. С две думи, късен предпубертет.
Фандорин се учуди не толкова на странното му изказване, колкото на трудната дума, излязла от устата му.
— Какво искаш да кажеш? — попита доктор Зиц, който се беше присъединил към тях междувременно.
Олег изобщо не го погледна, той говореше само на Николас.
— Умея да виждам истинската възраст на мъжете. За жените е друго. Те се променят с годините. Момиче, девойка, жена, после старица. На езика на семейното позициониране: дъщеря — жена — майка — баба. Това е свързано с фертилността и менструалния цикъл.
Ника го слушаше с нарастващо изумление, а странното момче продължаваше да се държи така, сякаш освен тях нямаше други тук.
— Но мъжът е програмиран за една възраст. И вътрешно почти не се променя. Баща ми е на петдесет по паспорт, но всъщност е на двайсет и пет. Все му се ще да е водач на глутницата, все го тегли да се чифтосва с женските и да си бележи все по-големи територии. Такъв си е, такъв ще си остане.
Колкото и да е невероятно, тази дефиниция никак не шокира депутата. Напротив, той погледна останалите с горда усмивка: виждате ли колко ми е гениално момчето?
— Или да вземем вас. Казвате, че сте на четирийсет и пет, аз пък ви виждам предпубертет с предстоящо полово развитие. Вас ви тегли да си играете на мускетар. До смъртта си няма да се наиграете. Такава програма ви е заложена.
Обаче е прав малкият негодник, помисли си внезапно Ника. Наистина често се чувствам дванайсетгодишен сред зрели възрастни хора.
— А аз на колко съм? — попита Марк Донатович.
Олег подхвърли, без да се обърне към него:
— На седем. Още сте във възрастта на детската жестокост. И няма да излезете от нея. Интересно ви е какво ще прави водно конче, ако му откъснете крилата, нали?
Докторът се засмя.
— А вие самият на каква възраст сте, Олег? — поинтересува се Ника.
— При тази моя диагноза ли? — изкуствено се засмя момчето. — На много преклонна.
На Ника изведнъж много му пожаля за заядливеца. Каква диагноза? От какво го лекуват тук? Надали все пак от гениалност, а? Но момчето наистина е много умно, много начетено, много развито за възрастта си.
— Да вървим, тате. Измислих нещо, искам да ти го покажа.
Олег повече не погледна Фандорин, сякаш го беше изчислил като неизвестна величина и не се интересуваше повече от нея.
А когато тримата си тръгнаха по коридора, особеното момче се обърна за секунда и погледна Николас някак странно. Сякаш с безмълвно предупреждение.
— Той наистина ли е гений? — попита Фандорин, когато таткото, синът и гардът се скриха зад чупката на коридора. — Така каза господин Сивуха.
Марк Донатович направи физиономия.
— Мда. Много труден случай. Над десет години работя с Олег. Той, може да се каже, прекарва тук половината си живот. Лечението му е трудно, многоетапно… Колкото за гениалността, Аркадий Сергеевич като всеки родител малко преувеличава, но момчето наистина има изключителни способности. Би могъл да стане талантлив изобретател, ако не си губеше времето за глупости. Какво е талантът? — оживи се Зиц, явно си беше дошъл на любимата тема. —Физиологична дисфункция на мозъка, свързана с нарушен хормонален баланс. Ето, Морозов е със серотонинова недостатъчност, а Олег е с вроден стероиден проблем. Как да ви го обясня по-елементарно? Недоразвит участък в мозъка се компенсира с хипертрофирано развитие на друг участък. Натам е насочена стратегията на моето лечение: да възстановя равновесието.
— Да потушите таланта ли? — попита Валя. — Тоест, ако стане по-тъп, хормоните му ще мирясат.
Зиц се засмя:
— Не е точно така, Валечка. Ако ви интересуват проблемите на хормоналната дейност, ще ви информирам. Можете ли да ме посетите малко по-късно? Ще ви покажа някои мои разработки. Много са интересни, вярвайте.
— Мога да си представя — широко отвори очи Валя.
Саша Морозова преустанови ескалацията на флирта.
— Марк Донатович, да идем при татко — помоли го тя с напрегнат глас.
В погледа на момичето, обърнат към вратата на болничната стая, се четеше мъка и ужас.
* * *
Досега Фандорин беше виждал само във филми такова чудо.
Насред голямата бяла стая имаше бяло легло. На него, закопчан с бели каиши, с бял кожен намордник на лицето лежеше докторът на филологическите науки Морозов. Даже бинтованата му глава беше закрепена за леглото със специален ремък. Човекът изкриви очи към влезлите — склерите му проблеснаха с див синкав плам.
До него на стол седеше здравеняк с бяла престилка. На колана му висеше нещо като гумена или електрошокова палка — Николас, потресен от гледката, не успя да види добре.
Саша, щом влезе, незабавно, още същата секунда се разхлипа. Имаше защо…
— Здравейте, Филип Борисович! — с фалшива жизнерадост възкликна Зиц и тихо додаде: — Нямаше как. Вчера излезе от комата и се нахвърли на сестра Изабела Анатолиевна. С цел изнасилване.
Валя се изхили:
— И какво, успя ли?
— Няма нищо смешно — погледна сериозно Марк Донатович. — Беше захапал Изабела Анатолиевна за гърлото, тя дори не можеше да извика за помощ. Добре че влязъл Коля Степаненко от помощния персонал. Тоест какво ти добре… Когато Коля се опитал да отърве сестрата от болния, Морозов му счупил двете ръце и му отхапал половината нос. Наложи се двама лекари мъже и четирима охранители да го озаптят. Силата му е чудовищна. А резултатът е следният. Рентгенологът е със счупена челюст, двама охранители са с тежки ухапвания. Изабела Анатолиевна е в шоково състояние, тя е толкова млада. Плюс раните от захапването по гърлото. Коля Степаненко е в ужасно положение. Защото пациентът не само му е отхапал носа, а го е глътнал. Така че не може да му се зашие…
Валя подсвирна и погледна почтително прикования филолог.
— Леле! Направо Тарзан и Шварценегер. А наглед мухльо смотан.
— Синдром на Кусояма, нали ви казвам — сви рамене Марк Донатович. — Всичко става наопаки. Вчера говорих по телефона със съпругата на пациента, тя е в Базел. Казва, че е най-кроткият човек на света. Последните шест години не проявявал капка интерес към половия живот. И ето сега: хиперагресивност плюс хиперсексуалност. Поради тeстостероновия взрив. Хипофизата просто полудява от преснабдяване с хормони. Мозъчният център на агресивността е превъзбуден до крайна степен…
Докторът на филологическите науки някак успя да си обърне главата. Почти не погледна Зиц и Николас, на Валя не обърна никакво внимание, но като видя дъщеря си, Морозов цял се загърчи и дори заръмжа.
Саша изохка и се скри зад Ника.
— Филип Борисович, ще ви сваля маската, ако обещаете да сте съвсем мирен и да не викате — каза високо главният лекар. — Обещавате ли?
Бинтованата глава почти незабележимо кимна.
— Браво. Миша, сваляй. Пази си пръстите. И остави каиша на челото.
Санитарят (или пазач?) разкопча намордника и го закачи над леглото.
— Благодаря, Миша, почакай в коридора. За момента не си ни нужен. Ще пазим добро поведение, нали?
Пациентът сладко се усмихна, но щом вратата се затвори зад Миша, си показа рогата: изплези език, дълъг и много червен, и без да откъсва очи от Саша, го завъртя с няколко змийски движения, после се облиза. Отвратително.
Момичето се разплака неудържимо, а Зиц го укори:
— Нали обещахте, Филип Борисович!
— Ами не викам. Не вдигам никакъв шум. Сашенка, моето момиче, ела да цункаш тате. Уста в уста.
Гласът му беше подигравателен, заядлив, но говореше ясно и свързано. Новото Сашино избухване в плач бе съпроводено от гадния треперлив смях на татко й.
— Да, с щерката вчера много сбърках — каза главният лекар на Николас и Валя. — Първо реших, че агресията му е еднократна криза, временно умопомрачение. И повиках момичето. Жена му каза, че умирал за дъщеря си. Реших, че като види близката си роднина, ще се съвземе. Моя си е вината, моя. Защото болните със синдром на Кусояма са невероятно хитри и изобретателни. Морозов се престори, че не помни нищо за Изабела Анатолиевна. Взе да плаче и да моли да го развържем. Отначало всичко вървеше нормално. Прегърнаха се с дъщеря му и двамата плачат. Но щом ги оставих сами… Крясъци, рев, трополене! Едва му издърпах момичето. Сега му е все едно дъщеря, не-дъщеря. Цялата му нравствена система е нагоре с краката…
— Татко не е такъв! — викна Саша с разтреперан глас. — Просто е болен.
— Разбира се. И непременно ще го излекувам. — Зиц отиде до леглото и се наведе над Филип Борисович. — Вие сте умен, интелигентен човек. Погледнете на състоянието си от научна гледна точка. Заради травмата имате малък мозъчен проблем. Сбъркано ви е хормоналното ниво и сте с повишена възбудимост, но защо травмирате Саша? Тя ви е дъщеря!
Морозов се ухили:
— А кого да травмирам? Този катър с вид на госпожица ли? — и кимна към Валя, която чак плесна с ръце от ужасната обида.
А Ника остана много впечатлен. За първи път някой от раз беше познал Валиния джендърен произход.
— Не му обръщайте внимание, той е психически болен — пошепна докторът на Валентина. — Филип Борисович, инжектирам ви венозно препарат, който е моя собствена разработка. Той ще помогне на мозъка ви да преодолее последиците от травмата. Всичко ще си дойде на мястото. Но ще отнеме време. Колко — не знам. Опасно е да бързаме — ще е много голямо натоварване за сърцето, а електрокардиограмата ви не е никак задоволителна.
— Тц-тц-тц — каза достоевсковедът. — Я ходи се ***** — изрази се с такива думи, че Ника дори не посмя да погледне към Саша.
В джоба на Зиц изпиука телефон.
— Ох, за Бога, прощавайте! — заизвинява се докторът. — Съвсем ми изхвърча от главата. Сега, да, веднага! Минутка.
Затвори и набързо обясни.
— От десет минути ме чакат, абсолютно забравих. Помъчете се да влезете в емоционален контакт. От опит глава не боли. Но в никакъв случай не го отвързвайте и не се приближавайте. Както и да се преструва, колкото и да ви се моли. Ако имате проблеми — Миша е в коридора. — И изчезна.
— Няма нищо — мрачно заяви Валя. — Ако създава проблеми и без Миша ще го укротя. — И понечи да покаже юмрука си на пациента, но Ника хвана за китката ядосаната си помощничка.
Наистина трябваше да се помъчат да влязат в контакт с това чудовище. Как иначе ще намерят другата половина от ръкописа? И «пръстена на Порфирий Петрович»!
Същото като че ли си помисли и Саша. Тя погледна Фандорин и леко му кимна: опитайте, във вас ми е надеждата.
* * *
— Хм, Филип Борисович, казвам се Фандорин… Дъщеря ви ми разказа за положението в семейството ви. Време е да се плати поредната вноска в швейцарската клиника, двайсет хиляди евро. Там е синът ви Иля…
Очите на Морозов се насълзиха, една сълза дори се плъзна по бузата му.
— Илюша… Илюшенка, синко… — с умиление пошепна пациентът.
Окуражен от реакцията му, Ника продължи по-уверено: