Анж Питу Дюма Александр
Жилбер се усмихна.
— Ако има чудо, то бе извършено от храбрия народ на Париж — каза той.
— Татко — отвърна детето, — не изключвайте Бога от това, което стана. Като ви видях, аз инстинктивно благодарих на Бога.
— А на Бийо?
— Бийо идва след Бога, както карабината идва след Бийо.
Жилбер се замисли.
— Имаш право, дете — поклати глава той. — Бог е в дъното на всяко нещо. Но да се върнем към твоите работи и да поговорим малко, преди да се разделим отново.
— Пак ли ще се разделим, татко?
— Не за дълго, предполагам. Ала едно ковчеже, съдържащо ценни документи, е изчезнало от дома на Бийо в същото време, когато ме арестуваха. Трябва да узная кой ме натика в затвора и кой е задигнал ковчежето.
— Добре, татко, ще чакам да ви видя отново, след като приключите с издирванията.
И детето въздъхна.
— Тъжен ли си, Себастиен? — попита докторът.
— Да.
— И защо си тъжен?
— Не знам. Струва ми се, че моят живот не е устроен като на другите деца.
— Какво говориш, Себастиен?
— Истината.
— Обясни ми.
— Всички имат развлечения, удоволствия, а аз — не.
— Липсват ти развлечения, удоволствия?
— Искам да кажа, че не са ми забавни игрите за моята възраст, татко.
— Внимавайте, Себастиен. Бих съжалявал, ако притежавате подобен характер. Себастиен, умовете, които обещават славно бъдеще, са като добрите плодове в процеса на съзряването им — имат своята горчивост, киселост и тръпчивост, преди да доставят наслада на небцето със сочната си зрелост. Повярвайте ми, хубаво е да си бил млад, дете.
— Не е моя грешката, че не съм — отвърна момъкът с печална усмивка.
Жилбер продължи, стиснал двете длани на сина си в своите и вперил очи в неговите.
— Вашата възраст, приятелю мой, е тази на сеитбата, още нищо от онова, което учението е посяло във вас, не бива да се показва навън. На четиринайсет години, Себастиен, са тежки гордостта и болестта. Аз ви попитах дали здравето ви е добро и вие ми отговорихте с „да“. Ще ви попитам и дали сте горделив, постарайте се да ми отговорите с „не“.
— Татко — рече момчето, — успокойте се. Това, което ме прави тъжен, не е нито болест, нито гордост. Не, то е една мъка.
— Мъка ли, клето дете? И каква мъка, Боже мой, би могъл да имаш на твоите години? Хайде, сподели я!
— Не, татко, не, не сега. Вие бързате, сам го казахте. Можете да ми отделите най-много четвърт час. Да говорим за нещо друго, а не за моите щуротии.
— Не, Себастиен, ще тръгна неспокоен. Довери ми, откъде идва мъката ти?
— Наистина не смея, татко.
— От какво се страхуваш?
— Страхувам се да не изглеждам като някой фантазьор в очите ви, или пък да не кажа нещо, което може би ще ви огорчи.
— Ти ме огорчаваш далеч повече, като пазиш тайната си, дете мое.
— Чудесно знаете, че нямам тайни от вас, татко.
— Тогава те слушам.
— Действително не се осмелявам.
— Ти, Себастиен, който имаш претенциите да си мъж?
— Тъкмо затова.
— Хайде, смелост!
— Е, добре! Татко, това е един блян!
— Блян, който те плаши?
— И да, и не. Защото, когато ме обземе този блян, не съм изплашен, а сякаш пренесен в друг свят.
— Разкажи ми.
— Още от малък имам това видение. Вие знаете, че два-три пъти се губих в онези големи гори, които заобикалят селото, където бях отгледан.
— Да, казаха ми го.
— Всъщност вървях подир нещо като привидение.
— Привидение?… — попита Жилбер, гледайки сина си с учудване, или по-точно с уплаха.
— Ами ето какво се случваше: играех си като всички останали деца в селото и докато бях в селото, докато имаше други деца около мен, не виждах нищо. Ала щом се отделях от тях, щом подминех последните градини, усещах близо до себе си шумоленето на рокля. Протягах ръце, за да я хвана, но улавях само въздуха. С отдалечаването на шумоленето обаче привидението ставаше видимо. То бе едно изпарение, отначало прозрачно като облак, после се уплътняваше и приемаше формата на човек. Това беше силует на жена, по-скоро плъзгаща се, отколкото ходеща, и толкова по-видима, колкото повече навлизаше в най-мрачните кътчета на гората.
Тогава една непозната, странна, неустоима сила ме увличаше по стъпките на тази жена. Следвах я с протегнати ръце, ням като нея. Защото често се опитвах да я повикам, но никога не успявах да издам и звук и я преследвах така, без тя да се спира, без да мога да я настигна, докато чудото, съобщило ми за присъствието й, не ми подскажеше, че си отива. Жената полека-лека се изгубваше. Материята се превръщаше в пара, парата отлиташе и всичко свършваше. А аз, капнал от умора, падах на мястото, където бе изчезнала. На това място ме намираше Питу, понякога на същия, понякога едва на другия ден.
Жилбер гледаше сина си с нарастваща тревога. Пръстите му бяха напипали пулса на детето. Себастиен разбра какво чувство вълнува доктора.
— О! Не се безпокойте, татко — каза той, — знам, че във всичко това няма нищо реално. Знам, че е видение и толкоз.
— Как изглеждаше тази жена? — попита докторът.
— Ах, величествена като кралица!
— А виждаше ли понякога лицето й, дете?
— Да.
— Откога това? — потрепери Жилбер.
— Откакто съм в колежа — отвърна момъкът.
— Но в Париж я няма гората на Виле-Котре и големите дървета, образуващи мрачен и тайнствен свод от зеленина. В Париж ти не можеш да намериш такава тишина и самота, средата, раждаща привиденията.
— Не, татко, намирам всичко това.
— Къде?
— Тук.
— Как така тук? Тази градина не е ли за преподавателите?
— Да, татко. Ала на два-три пъти ми се стори, че съзирам жената да се плъзва от двора в градината. Понечвах да я последвам, но затворената порта ме спираше. И когато един ден абат Берардие, много доволен от моето съчинение, се поинтересува какво бих желал, аз поисках да идвам от време на време и да се разхождам с него в градината. Той ми позволи. Аз дойдох и тук, татко, видението се яви отново.
Жилбер потръпна.
— Странна халюцинация — каза, — възможна обаче при нервна натура като твоята. И ти си видял лицето й?
— Да, татко.
— Спомняш ли си го?
Детето се усмихна.
— Опитвал ли си някога да се доближиш до нея?
— Да.
— Да й протегнеш ръка?
— Тогава тя изчезва.
— Коя е според теб тази жена, Себастиен?
— Струва ми се, че е майка ми.
— Майка ти! — извика Жилбер, побледнявайки.
И притисна ръка до сърцето си, сякаш за да спре изтичането на кръвта от болезнена рана.
— Но това е блян — рече той — и аз съм луд почти колкото си и ти.
Момчето млъкна и замислено изгледа баща си.
— Е, какво? — попита го докторът.
— Какво! Възможно е да е блян, само че моят блян съществува в реалността.
— Какво говориш?
— Ами на последните празници, по Петдесетница, ни заведоха на разходка в гората на Сатори, близо до Версай, и там, докато мечтаех в уединение…
— Същото видение се яви?
— Да. Ала вече в карета, теглена от четири великолепни коня… съвсем реално, съвсем живо. Този път аз не паднах в изнемога.
— И защо?
— Не знам.
— А какво впечатление остави у теб това ново явяване?
— Че това изобщо не е майка ми, защото жената беше същата като онази от видението, и защото майка ми е мъртва.
Жилбер се изправи и прокара ръка по челото си. Почувства странно замайване.
Детето забеляза смущението му и се уплаши от бледността, разляла се по лицето му.
— А! — притесни се то. — Ето на, татко, сбърках, като ви разправих за тези щуротии.
— Не, дете мое, не. Напротив, говори ми често, говори ми всеки път, когато ме видиш, и ще се опитаме да те излекуваме.
Себастиен тръсна глава.
— Да ме излекувате! И защо? — рече той. — Свикнал съм с този блян. Станал е част от живота ми. Обичам това видение, въпреки че бяга от мен и понякога ми се струва, че ме отблъсква. Не ме лекувайте, татко. Вие пак може да ме напуснете, да пътувате, да се върнете в Америка. С това видение не съм съвсем самотен.
— Така значи… — прошепна докторът.
И като притисна Себастиен до гърдите си, додаде:
— Довиждане, дете мое, надявам се, че няма да се разделяме повече. Защото, ако тръгна на път, е, добре, ще се постарая да те взема със себе си.
— Майка ми беше ли красива? — попита детето.
— О, да! Много красива! — отвърна Жилбер със задавен глас.
— И обичаше ли ви толкова, колкото ви обичам аз?
— Себастиен, Себастиен! Не ми говори никога за майка си! — извика докторът.
И долепвайки за последен път устни до челото на момчето, избяга от градината.
Вместо да го последва, детето се тръшна, смазано и унило, обратно на пейката.
В двора Жилбер намери Бийо и Питу, ободрени и разказващи на абат Берардие подробности от превземането на Бастилията. Той отново заръча на директора да бъде бдителен по отношение на Себастиен и се качи във фиакъра заедно с двамата си спътници.
21.
Мадам Дьо Стал218
Когато Жилбер зае пак мястото си във фиакъра до Бийо, срещу Питу, той беше блед и в корена на всеки негов косъм блестеше капчица пот.
Ала не бе в характера на този мъж да се поддава на каквато и да било емоция. Отпусна се назад, притисна с пръсти челото си, сякаш да обуздае мисълта си, и след миг на неподвижност и бърза смяна на обърканото изражение със съвършено спокойна физиономия попита:
— Значи казвате, драги господин Бийо, че кралят е уволнил барон Дьо Некер?
— Да, господин докторе.
— И че вълненията в Париж се дължат малко и на тази немилост?
— Много.
— Бяхте добавили, че господин Дьо Некер веднага е напуснал Версай?
— Той получил писмото, докато обядвал. Час по-късно бил на път за Брюксел.
— Където е сега?
— Където трябва да е.
— Не се ли говореше, че ще спира някъде по пътя?
— Да, в Сен Уен, за да се сбогува с дъщеря си, баронеса Дьо Стал.
— Мадам Дьо Стал заминала ли е с него?
— Чух да разправят, че е тръгнал само с жена си.
— Кочияш, спрете пред първия шивач — рече Жилбер.
— Искате да смените дрехите си ли? — попита Бийо.
— Бога ми, да! Тези миришат прекалено на Бастилия, а не бива в такъв вид да се посещава дъщерята на един министър в немилост. Потърсете в джобовете си дали няма да се намерят няколко луи.
— Аха! — каза арендаторът. — Изглежда сте оставили кесията си в Бастилията.
— Така е по правилник — отвърна, усмихвайки се, Жилбер. — Всички ценни вещи се оставят в канцеларията на затвора.
— И там си остават — додаде Бийо.
И като разтвори широката си длан, в която имаше двайсетина луи, рече:
— Вземете, докторе.
Жилбер взе десет луи. След няколко минути фиакърът спря пред един вехтошар.
По онова време това бе обичайно.
Жилбер размени дрехата си, протрита от стените на Бастилията, срещу една черна, съвършено чиста, такава, каквато носеха господата от третото съсловие в Националното събрание.
Един бръснар и един савоец с ваксаджийското си сандъче завършиха тоалета на доктора.
Кочияшът го закара в Сен Уен по външните булеварди, оттатък парка Монсо.
Жилбер слезе пред къщата на господин Дьо Некер в мига, в който часовникът на катедралата на Дагобер219 удари седем часът вечерта.
Около тази къща, доскоро толкова почитана, толкова посещавана, цареше дълбока тишина, нарушена от пристигналия фиакър.
И все пак това изобщо не бе онази печал, излъчваща се от изоставените замъци, онази унила тъга на къщите, поразени от немилост.
Затворените капаци и пустите алеи известяваха за заминаването на господарите; ала нямаше никакви следи от притеснение или бързане.
Освен това част от замъка, източното крило, бе с отворени жалузи и когато Жилбер се отправи натам, един лакей с ливреята на господин Дьо Некер се приближи до него.
Състоя се следният разговор:
— Господин Дьо Некер не е ли вече в замъка, приятелю?
— Не, господин баронът отпътува миналата събота за Брюксел.
— А госпожа баронесата?
— Замина с господина.
— Ами мадам Дьо Стал?
— Мадам остана тук. Но не зная дали ще може да ви приеме. Сега е часът й за разходка.
— Осведомете се къде е, моля ви, и й съобщете за господин доктор Жилбер.
— Ще видя дали мадам не е в апартамента си. Тя несъмнено ще ви приеме. Ако обаче се разхожда, имам нареждане да не прекъсвам разходката й.
— Много добре. Вървете тогава, моля ви.
Лакеят отвори желязната врата; Жилбер влезе.
Затваряйки портата, лакеят хвърли изпитателен поглед към превозното средство, докарало доктора, и към странните лица на спътниците му.
После тръгна, поклащайки глава като човек, чиято интелигентност му изневерява, но който сякаш не вярва, че нечий друг ум е в състояние да прозре онова, което за него се губи в мрак.
Жилбер остана да чака сам.
След пет минути лакеят се върна.
— Мадам се разхожда — заяви той.
И се поклони, за да отпрати Жилбер.
Ала докторът не отстъпваше.
— Приятелю — поде настойчиво, — моля ви, ще благоволите ли да направите едно малко нарушение на дадената ви заповед и да кажете на мадам, съобщавайки й за мен, че съм приятел на маркиз Дьо Лафайет.
Един луидор, пуснат в ръката на лакея, победи окончателно скрупулите, които името, току-що произнесено от доктора, бе премахнало наполовина.
— Влезте, господине — рече лакеят.
Жилбер го последва. Но вместо да го въведе в къщата, той се отправи към парка.
— Ето любимия кът на мадам — каза лакеят, посочвайки нещо като лабиринт. — Ако обичате, почакайте за момент тук.
Десет минути по-късно в листака се разнесе шум и една двайсет и три-двайсет и четири годишна жена, едра и по-скоро с достолепни, отколкото с грациозни форми, се появи пред очите на Жилбер.
Тя изглеждаше изненадана, виждайки един все още млад човек, тъй като несъмнено бе очаквала да срещне мъж вече на зряла възраст.
Жилбер наистина бе твърде забележителен, за да не порази от пръв поглед проницателна личност като мадам Дьо Стал.
Малко мъже притежаваха така изчистени черти, които под влиянието на една могъща воля бяха добили отпечатъка на категорична непреклонност. Неговите красиви черни очи, винаги толкова изразителни, бяха помръкнали и гледаха твърдо в резултат на работата и страданието, загубили безпокойството, което е едно от очарованията на младостта.
Дълбока и едновременно изящна гънка бе прорязала в ъгълчетата на тънките му устни онази тайнствена вдлъбнатина, в която вещите във физиогномиката съзират белег за благоразумие. Изглежда, че единствено времето и преждевременното остаряване биха могли да придадат на Жилбер онова качество, което природата не бе съобразила да вложи в него.
Широкото и закръглено чело, дръпнато леко назад, спирано от черните му коси, които пудрата отдавна бе престанала да избелва, побираше в себе си наука, мъдрост и въображение. При Жилбер, също както при учителя му Русо, изпъкналите вежди хвърляха плътна сянка върху очите и от тази сянка избликваше светлият лъч, който разкриваше живота.
Въпреки скромното облекло докторът се представи пред бъдещата авторка на „Корин“220 в забележително добър и изискан вид, изисканост, допълвана от белите ръце с дълги пръсти и стройните и мускулести нозе.
Мадам Дьо Стал употреби няколко секунди, за да огледа Жилбер.
Това време Жилбер използва за един скован поклон, напомнящ сдържаната учтивост на американските квакери, които засвидетелстват на жената единствено братско чувство, което успокоява, вместо уважението, което предизвиква усмивка.
После на свой ред с един бърз поглед той прецени вече знаменитата млада жена, чиито интелигентни и изразителни черти не излъчваха особен чар; това бе по-скоро глава на обикновен и незначителен млад човек, отколкото глава, увенчаваща женско тяло, налято със сладострастно изобилие.
Тя държеше в ръка клонка от нар, от която в разсеяността си се забавляваше да яде цветовете.
— Вие ли сте доктор Жилбер, господине? — попита баронесата.
— Да, аз съм, мадам.
— Толкова млад, а вече сте си извоювали такава голяма известност. Дали тази известност не принадлежи повече на баща ви или пък на някой роднина, по-възрастен от вас?
— Не познавам друг Жилбер освен мен, мадам. И ако наистина, както твърдите, с това име се свързва някаква известност, имам пълното право да претендирам за нея.
— Послужили сте си с името на маркиз Дьо Лафайет, за да стигнете до мен, господине. Наистина маркизът ни е говорил за вас, за вашата неизчерпаема наука.
Жилбер се поклони.
— Толкова по-забележителна и предизвикваща интерес — продължи баронесата, — понеже, изглежда, вие не сте обикновен химик, лекар като останалите и сте изследвали всички тайни на науката за живота.
— Както виждам, мадам, господин Дьо Лафайет ме е представил едва ли не като магьосник — отвърна Жилбер, усмихвайки се, — а не се съмнявам, че той е в състояние и да го докаже, стига да пожелае.
— Действително, господине, разправял ни е за невероятните изцеления, които сте извършвали, било на бойното поле, било в американските болници, на безнадеждни пациенти. Генералът ни каза, че сте ги довеждали до мнима смърт, приличаща дотолкова на истинската, че понякога тя е оставала излъгана.
— Тази мнима смърт, мадам, е резултат от една почти непозната наука, поверена днес в ръцете на неколцина последователи, ала която непременно ще се разпространи.
— Говорите за месмеризма, нали? — попита мадам Дьо Стал.
— Да, точно така, за месмеризма.
— От самия учител ли сте вземали уроци?
— Уви, мадам, самият Месмер221 е ученик. Месмеризмът, или по-скоро магнетизмът е древна наука, позната на египтяните и гърците. Тя се е изгубила в океана на Средновековието. Шекспир е загатнал за нея в „Макбет“222. Юрбен Грандие223 я е преоткрил и е умрял, защото я е преоткрил. Но великият учител — моят учител — е граф Дьо Калиостро224.
— Този шарлатанин! — възкликна мадам Дьо Стал.
— Мадам, внимавайте, съдите като съвременниците, не като потомците. На този шарлатанин дължа науката си, а светът може би ще му дължи свободата си.
— Така да бъде — каза мадам Дьо Стал, усмихвайки се. — Аз говоря, без да познавам нещата. Вие говорите, познавайки ги — вероятно е вие да сте прав, а аз да греша… Да се върнем обаче на вас. Защо сте били толкова време далеч от Франция? Защо не сте дошли, за да заемете мястото си до Лавоазие225, до Кабанис, до Кондорсе, до Байи и до Луи?
При последното име Жилбер се изчерви едва забележимо.
— Имам още много да уча, мадам, за да се наредя сред учителите.
— Ето ви, най-сетне, ала в лош момент за нас. Баща ми, който би бил щастлив да ви услужи, е в немилост и отпътува преди три дни226.
Жилбер се усмихна.
— Мадам — рече той, навеждайки се леко напред, — изминаха шест дни, откакто по заповед на барон Дьо Некер бях затворен в Бастилията.
Мадам Дьо Стал се изчерви на свой ред.
— Господине, вие наистина ми казвате нещо, което силно ме изненадва. Вие в Бастилията!
— Самият аз, мадам.
— Та какво сте направили?
— Само онези, които наредиха да ме напъхат там, биха могли да обяснят.
— Но вие сте излезли?
Читать бесплатно другие книги:
