Анж Питу Дюма Александр

— Чувате ме, нали, графиньо? — настоя Луи XVI, виждайки, че мадам Дьо Шарни се колебае дали да отвърне.

— Да, сир.

— Е, добре, известно ли ви е това, за което ви питам, и бихте ли могли да отговорите на въпроса ми?

— Опитвам се да си припомня — каза Андре.

— Позволете ми да помогна на вашата памет, графиньо. Заповедта за задържане е била поискана от вас и молбата е била одобрена от кралицата.

Вместо да отвърне, графинята се отдаваше все повече на това трескаво абстрахиране, което изглежда я отвличаше вън от границите на реалността.

— Но отговорете ми най-сетне, мадам — рече кралят, който започваше да губи търпение.

— Вярно е — отрони тя, потрепервайки, — вярно е, аз написах искането, а Нейно величество го одобри.

— Тогава — поде Луи, — кажете ми какво престъпление беше извършил онзи, срещу когото се е изисквала подобна мярка?

— Сир — отвърна Андре, — не мога да ви кажа какво престъпление беше извършил, само мога да ви кажа, че престъплението бе голямо.

— О! Не можете да кажете на мен?

— Не, сир.

— На краля?

— Не. Нека Ваше Величество ме извини, ала не мога да го направя.

— В такъв случай ще го кажете на самия него, мадам — заяви суверенът, — защото това, което отказвате на крал Луи XVI, не можете да откажете на доктор Жилбер.

— На доктор Жилбер! — извика Андре. — Господи! Сир, но къде е той?

Кралят се отдръпна, за да отстъпи мястото на Жилбер. Завесите се отвориха, докторът се появи почти толкова блед, колкото Андре.

— Ето го, мадам — изрече.

При вида на Жилбер графинята залитна. Нозете й се разтрепериха. Тя се олюля назад, сякаш щеше всеки момент да припадне, като успя да запази равновесие, подпирайки се на едно кресло, безизразна, безчувствена, безумна, приличаща на Евридика в мига, в който змийската отрова стига до сърцето й.

— Мадам — каза Жилбер, покланяйки се със смирена учтивост, — позволете ми да ви повторя въпроса, който Негово Величество току-що ви отправи.

Устните на Андре се раздвижиха, ала никакъв звук не излезе от устата й.

— Какво съм ви сторил, мадам, та ваше нареждане да ме хвърли в този ужасен затвор?

Чувайки гласа му, Андре подскочи, сякаш почувства как сърцето й се разкъсва.

После изведнъж впи в Жилбер леден змийски поглед.

— Аз, господине — процеди, — не ви познавам.

Но докато произнасяше тези думи, Жилбер, от своя страна, я гледаше с такава упоритост, бе придал на блясъка на очите си такава неустоима дързост, че графинята сведе очи и погледът й угасна, пронизан от неговия.

— Графиньо — подхвана кралят с мек укор, — виждате ли докъде е довела тази грешка с подписа. Ето господина, когото не познавате — сама го признавате, — господина, който е голям учен, начетен лекар, човек, когото нямате за какво да упреквате…

Андре вдигна отново глава, за да смрази Жилбер с невъзмутимо презрение.

Той остана спокоен и горд.

— И така, аз твърдя — продължи кралят, — че без обвинения срещу господин Жилбер, преследвайки някого другиго, върху невинния се е стоварила грешката. Графиньо, това е лошо.

— Сир! — каза Андре.

— О! — прекъсна я суверенът, който вече трепереше от факта, че причинява неприятности на фаворитката на своята жена. — Знам, че вие нямате зло сърце и че, ако сте преследвали някого с ненавистта си, то е, защото този някой я е заслужавал. Но занапред, добре разбирате, не бива подобно нещо да се повтаря.

После, като се обърна към Жилбер, добави:

— Е, докторе, това е по-скоро грешка на времето, отколкото на хората. Родени сме в поквара и в поквара ще умрем, ала трябва поне да се опитаме да подобрим бъдещето за потомците и се надявам, доктор Жилбер, че вие ще ми помогнете в това дело.

И Луи млъкна, смятайки, че е казал достатъчно, за да се хареса и на двете страни.

Бедният крал! Ако беше изрекъл такава фраза пред Националното събрание, не само би бил аплодиран, но още на следващия ден тя щеше да бъде поместена във всички вестници на двора.

Ала тази аудитория от двама яростни противници не можеше да оцени неговата помирителна философия.

— С позволението на Ваше Величество — подхвана Жилбер, — ще помоля мадам да потвърди онова, което вече заяви, сиреч, че не ме познава.

— Графиньо — каза кралят, — бихте ли го направили?

— Не познавам доктор Жилбер — повтори Андре с твърд глас.

— Но вие познавате един друг Жилбер, мой съименник, чието злодеяние тегне върху мен!

— Да — отвърна Андре, — и това е един подлец.

— Сир, не е моя работа да задавам въпроси на графинята — рече Жилбер. — Ала благоволете да я попитате какво е сторил този подлец.

— Графиньо, вие не бихте могли да не отговорите на една толкова справедлива молба.

— Това, което е сторил — каза Андре, — несъмнено кралицата го знае, тъй като тя собственоръчно одобри писмото, в което настоявам за неговото арестуване.

— Но — сви вежди суверенът — съвсем не е достатъчно кралицата да е убедена. Би следвало и аз също да съм убеден. Кралицата е кралица, само че аз съм кралят.

— Е, добре! Сир, този Жилбер от искането за задържане е един мъж, който преди шестнайсет години извърши ужасно престъпление.

— Ще бъде ли така добър Ваше Величество да попита мадам, на колко години е този мъж сега?

Кралят повтори въпроса.

— На трийсет-трийсет и две — отвърна Андре.

— Сир — поде Жилбер, — ако престъплението е отпреди шестнайсет години, то не е било извършено от мъж, а от дете, и ако от шестнайсет години мъжът съжалява за онова, което е сторил като дете, нима не заслужава някакво снизхождение?

— Господине — рече кралят, — значи вие познавате този Жилбер, за когото става въпрос?

— Познавам го, сир — кимна докторът.

— И той не е извършил друга грешка освен тази от младостта?

— Знам само, че от деня, в който извърши, не бих нарекъл това грешка, сир, защото аз съм по-малко снизходителен от вас, а престъпление, никой на света не е могъл да го упрекне за нищо.

— Освен задето потопи перото си в отрова и съчиняваше гнусни пасквили.

— Сир, попитайте графинята — каза докторът — дали истинската причина за задържането на този Жилбер не е улеснила неговите неприятели, или по-скоро неговата неприятелка да обсеби едно ковчеже, съдържащо документи, които могат да злепоставят една видна дама, дама от двора.

Андре потръпна от глава до пети.

— Господине! — прошепна тя.

— Графиньо, какво е това ковчеже? — попита кралят, от чийто поглед не бяха убягнали треперенето и бледността й.

— О, мадам! — извика Жилбер, усещайки, че владее положението. — Стига извъртания, стига преструвки. Достатъчно лъжи и от двете страни. Аз съм този Жилбер, извършил престъплението, аз съм този Жилбер, съчинявал пасквилите, аз съм този Жилбер, притежател на ковчежето. А вие, вие сте знатната дама, дамата от двора. Призовавам краля за съдник. Приемете го и ние ще кажем на този съдник, на краля, на Бог, ще му разкрием онова, което се е случило между нас, и кралят ще прецени, чакайки Бог да отсъди.

— Кажете всичко, което бихте искали, господине — отвърна графинята, — но аз не мога да добавя нищо, аз не ви познавам.

— Не познавате и ковчежето, така ли?

Графинята сви юмруци и прехапа бледите си устни до кръв.

— Не — поклати глава, — не повече от вас.

Ала усилието, което направи, за да изрече тези думи, беше такова, че тя се олюля като статуя при земетресение.

— Мадам — не отстъпваше Жилбер, — внимавайте! Аз съм, надявам се не сте забравили, ученикът на един човек, който се нарича Жозеф Балзамо. Той ми предаде властта, която имаше над вас. Желаете ли да отговорите на въпроса, който ви отправих? Моето ковчеже?

— Не — отрони графинята, обзета от неизразимо объркване, понечвайки да се втурне вън от стаята. — Не, не, не.

— Е, добре! — каза Жилбер, като пребледня на свой ред и вдигна ръка заплашително. — Е, добре, ледена графиньо, каменно сърце, огъни се, избухни, пречупи се под неустоимия натиск на волята ми! Не искаш ли да говориш, Андре?

— Не, не! — извика графинята, обезумяла. — Помогнете ми, сир, помогнете ми!

— Ще говориш — заповяда Жилбер, — и никой, нито кралят, нито Бог не ще те спаси от моята власт. Ще говориш, ще разкриеш цялата си душа пред височайшия свидетел на тази паметна сцена. И всичко, което е стаено в глъбините на съзнанието, всичко, което единствен Бог може да прочете в дълбокия мрак на душата, сир, вие ще го узнаете тъкмо от тази, която отказва да го разкрие. Спете, мадам Дьо Шарни, спете и говорете, настоявам!

Едва тези думи бяха произнесени, и графинята се закова рязко с вик, който замръзна на устните й, протегна ръце и сякаш търсейки къде да опре отмалелите си нозе, падна в ръцете на краля, който, самият треперещ, я сложи да седне в едно кресло.

— О! — възкликна Луи XVI. — Чувал съм да се говори за това, ала никога не съм виждал подобно нещо. Тя току-що се поддаде на хипнотичен сън, нали, господине?

— Да, сир, вземете ръката на мадам и я попитайте защо накара да ме арестуват — отвърна Жилбер, като че ли само нему принадлежеше правото да заповядва.

Кралят, все още замаян от изумителната сцена, направи две крачки назад, за да се убеди, че самият той не спи и че това, което се случва пред очите му, не е сън; после, заинтригуван като математик от откритието на ново решение, се приближи до графинята и взе ръката й.

— Да видим, графиньо — поде, — значи вие сте накарали да арестуват доктор Жилбер?

Но макар и заспала, графинята направи сетно усилие, изтръгна ръката си от ръката на краля и извика с всичка сила:

— Не, няма да говоря.

Луи изгледа Жилбер, сякаш го питаше коя воля ще надделее — неговата или тази на Андре. Жилбер се усмихна.

— Няма да говорите? — рече той.

И с очи, приковани в заспалата Андре, направи една крачка към креслото.

Андре потрепера.

— Няма да говорите? — повтори, правейки втора крачка, която намали разстоянието, делящо го от графинята.

Андре стегна цялото си тяло във върховна съпротива.

— А! Няма да говорите! — произнесе Жилбер, като направи трета крачка към нея и разпери длан над главата й. — А! Няма да говорите!

Андре се изви в силни гърчове.

— Внимавайте — викна Луи XVI, — внимавайте, ще я убиете!

— Не се страхувайте, сир. Влияя единствено на душата й. Душата се бори, ала ще отстъпи.

Сетне свали ръка.

— Говорете — нареди той.

Андре разтвори ръце, за да поеме въздух, сякаш под въздействието на пневматична машина.

— Говорете! — повтори Жилбер, сваляйки още повече ръката си.

Мускулите на младата жена бяха напрегнати до скъсване. Ивица пяна се появи на устните й и пристъп на епилепсия я разтърси от глава до пети.

— Докторе, докторе! — намеси се отново кралят. — Внимавайте!

Ала той, без да го слуша, свали още по-ниско ръката си и като докосна темето на графинята с длан, каза:

— Говорете! Настоявам!

При допира на тази ръка Андре изпусна въздишка, ръцете й паднаха до тялото, главата, отметната назад, климна на гърдите и едри сълзи потекоха през затворените й клепачи.

— Боже мой, Боже мой! — прошепна тя.

— Призовавате Бог, нищо. Този, който действа от името на Бога, не се бои от него.

— О! — изрече графинята. — Как ви мразя!

— Така да е, мразете ме, но говорете!

— Сир, сир! — простена Андре. — Кажете му, че ме изгаря, че ме разкъсва, че ме убива.

— Говорете! — заповяда Жилбер.

След това даде знак на краля, че може да задава въпроси.

— Значи, графиньо — подхвана Луи, — този, когото сте искали да арестуват и сте накарали да арестуват, е докторът, така ли?

— Да.

— И не е имало грешка, нито пък недоразумение?

— Не.

— А това ковчеже? — продължи суверенът.

— Е, добре! — произнесе глухо графинята. — Това ковчеже, трябваше ли да му го оставя в ръцете?

Жилбер и кралят размениха погледи.

— И вие го взехте? — попита Луи XVI.

— Наредих да го вземат.

— О, разкажете ми това, графиньо — каза кралят, като забрави всякакъв етикет и коленичи пред Андре. — Наредили сте да го вземат?

— Да.

— Къде и как?

— Разбрах, че този Жилбер, който за шестнайсет години бе идвал два пъти във Франция, ще предприеме трето пътуване, за да се установи тук.

— А ковчежето? — настояваше кралят.

— Научих от лейтенанта от полицията, господин Дьо Кросън, че по време на едно от пътуванията Жилбер е купил земи в околностите на Виле-Котре и че арендаторът, който държи тези земи, се ползва с пълното му доверие. Усъмних се, че ковчежето е у него.

— Защо се усъмнихте?

— Бях у Месмер. Накарах го да ме приспи и го видях.

— То беше…?

— В един голям скрин в приземието, скрито между бельото.

— Това е невероятно! — възкликна кралят. — И после, после? Кажете!

— Обърнах се към господин Дьо Кросън, който по заповед на кралицата ми предостави един от най-ловките си агенти.

— Името на този агент? — рече Жилбер.

Андре се сгърчи, сякаш я бе парнало нажежено желязо.

— Питам ви за името му! — повтори Жилбер.

Андре се опита да се съпротивлява.

— Името му, настоявам! — каза докторът.

— Па-дьо-Лу — промълви тя.

— И после? — попита кралят.

— Е, добре! Вчера сутринта този мъж открадна ковчежето. Това е всичко.

— Не, не е всичко — продължаваше Жилбер, — сега трябва да кажете на краля къде е това ковчеже.

— О! — възпротиви се Луи XVI. — Искате прекалено много.

— Не, сир.

— Но от този Па-дьо-Лу, от господин Дьо Кросън би могло да се узнае…

— Много по-успешно и по-бързо ще се узнае от мадам…

С едно конвулсивно движение, което несъмнено имаше за цел да попречи на думите да излязат от устата й, Андре стисна зъби до болка.

Кралят привлече вниманието на доктора върху този нервен гърч.

Жилбер се усмихна.

Той докосна с палеца и показалеца долната част на лицето на младата жена и в същия миг мускулите се отпуснаха.

— Първо, графиньо, кажете на краля, че това ковчеже принадлежи на доктор Жилбер.

— Да, да, то е негово — процеди с ярост спящата.

— И къде се намира в момента? — попита Жилбер. — Бързо, побързайте, кралят няма време да чака.

Андре се поколеба за секунда.

— У Па-дьо-Лу — изрече тя.

Докторът забеляза това колебание, колкото и недоловимо да беше.

— Лъжете! — извика той. — Или по-скоро се опитвате да излъжете. Къде е ковчежето? Настоявам да узная.

— При мен, във Версай — каза Андре, обливайки се в сълзи с треперене, което разтърсваше цялото й тяло. — Там Па-дьо-Лу трябваше да ме чака, както беше уговорено, тази вечер в единайсет часа.

Удари полунощ.

— И той все още чака?

— Да.

— В кое помещение?

— Поканили са го в салона.

— Къде точно се намира в салона?

— Прав е, облегнат на камината.

— А ковчежето?

— На масата пред него! О!

— Какво?

— Трябва незабавно да напусне. Господин Дьо Шарни, който щеше да се върне утре, ще се прибере тази нощ заради събитията. Виждам го. Сега е в Севр. Накарайте го да излезе, за да не го открие графът в къщата.

— Ваше Величество чува. Къде във Версай живее мадам Дьо Шарни?

— Къде живеете, графиньо?

— Булевард „Рен“, сир.

— Добре.

— Сир, Ваше Величество чу. Това ковчеже ми принадлежи. Кралят ще заповяда ли да ми се върне?

— Веднага, господине.

И дръпвайки една завеса, за да не бъде видяна графинята, Луи XVI повика един офицер и с тих глас му заповяда.