Анж Питу Дюма Александр

— Да, защото Бастилията вече я няма, мадам.

— Как така я няма? — престори се на стъписана мадам Дьо Стал.

— Не чухте ли оръдията?

— Оръдията са си оръдия — и какво от това?

— О! Позволете ми да отбележа, мадам, че е невъзможно мадам Дьо Стал, дъщерята на господин Дьо Некер, да не знае, че Бастилията е превзета от народа.

— Уверявам ви, господине — отвърна притеснено баронесата, — че след заминаването на баща ми съм чужда на всички събития и не се занимавам с нищо друго, освен да оплаквам отсъствието му.

— Мадам, мадам! — поклати глава Жилбер. — Държавните куриери са свикнали твърде много с пътя, който води към замъка в Сен Уен, за да не са ви съобщили най-малко преди четири часа, че Бастилията е капитулирала.

Баронесата съзнаваше, че няма как да отговори утвърдително, без да излъже. Лъжата я отвращаваше; тя смени темата на разговора.

— И на какво дължа честта на вашето посещение, господине? — попита.

— Исках да имам честта да разговарям с господин Дьо Некер, мадам.

— Но вие знаете, че той вече не е във Франция.

— Мадам, струваше ми се толкова необичайно господин Дьо Некер да се е оттеглил, толкова неполитично да не наблюдава събитията…

— Че?…

— Че разчитах на вас, мадам, признавам, да ми посочите мястото, където бих могъл да го открия.

— Ще го откриете в Брюксел, господине.

Жилбер спря изпитателен поглед върху баронесата.

— Благодаря, мадам — рече той, покланяйки се. — Тогава ще замина за Брюксел, тъй като имам да му казвам изключително важни неща.

Мадам Дьо Стал направи едно колебливо движение, после подхвана:

— За щастие ви познавам, господине, и то като сериозен човек, защото важните неща губят много от своята стойност, преминавайки от уста на уста… Какво по-важно би могло да съществува за баща ми след отстраняването му, след случилото се?

— Съществува бъдеще, госпожо. И може би съм в състояние да окажа известно влияние върху бъдещето. Ала всичко това е без значение. Важното за него и за мен е, че ще го видя отново… И така, мадам, вие казвате, че господин Дьо Некер е в Брюксел?

— Да, господине.

— Ще са ми нужни двайсет часа, за да стигна дотам. Знаете ли какво са двайсет часа във време на революция и колко неща могат да станат за двайсет часа? О, каква непредпазливост е допуснал господин Дьо Некер, мадам, оставяйки двайсет часа между себе си и събитията, между ръката и целта.

— Господине, вие наистина ме плашите — каза мадам Дьо Стал — и започвам да вярвам, че действително баща ми е постъпил неблагоразумно.

— Такива са фактите, мадам, не смятате ли? Не ми остава друго, освен да ви поднеса най-смирени извинения за безпокойството, което ви причиних. Сбогом, мадам.

Но баронесата го спря.

— Повтарям ви, че ме плашите, господине — наблегна тя. — Дължите ми обяснение за всичко това, нещо, с което да разсеете тревогата ми.

— Уви, мадам! — отвърна Жилбер. — В момента трябва да се занимавам с толкова лични проблеми, че ми е абсолютно невъзможно да мисля за тези на другите. Отнася се за живота и честта ми, както и за живота и честта на господин Дьо Некер, ако би могъл да се възползва веднага от думите, които ще му кажа след двайсет часа.

— Господине, позволете ми да си спомня нещо, което твърде отдавна съм забравила, и то е, че подобни въпроси не бива да се обсъждат под открито небе, в един парк, където всички могат да чуят.

— Аз съм у вас, мадам — рече Жилбер, — и разрешете ми да отбележа, че вие бяхте тази, която избра мястото. Какво искате? Аз съм на вашите заповеди.

— Да благоволите да довършим този разговор в кабинета ми.

„Аха! — каза си Жилбер. — Ако не се боях, че ще я смутя, щях да попитам дали кабинетът й не е в Брюксел.“

Ала без да пита нищо, той се задоволи да последва баронесата, която бързо се отправи към замъка.

Пред къщата стоеше същият лакей, който бе посрещнал доктора. Мадам Дьо Стал му направи знак с ръка и отваряйки лично вратите, отведе Жилбер в кабинета си, прелестно убежище, впрочем повече мъжко, отколкото женско, чиято втора врата и прозорците гледаха към малка градина, недостъпна не само за външни лица, но и за чужди погледи.

Като влязоха вътре, мадам Дьо Стал затвори вратата и се обърна към Жилбер с думите:

— Господине, в името на човечността! Настоявам да ми разкриете тайната, полезна за баща ми, довела ви в Сен Уен.

— Мадам — отвърна Жилбер, — ако господин баща ви можеше да ме чуе оттук, ако можеше да узнае, че аз съм човекът, изпратил на краля тайния мемоар, озаглавен „За състоянието на идеите и прогреса“, сигурен съм, че щеше да се появи на мига и да ми каже: „Доктор Жилбер, какво искате от мен? Говорете, слушам ви.“

Жилбер не бе довършил, когато една врата, скрита в пано, рисувано от Ван Ло227, се отвори безшумно и барон Некер се появи усмихнат на последното стъпало на малка вита стълба, в горния край на която се виждаше да струи светлината на лампа.

Некер тръгна към Жилбер, като му подаде ръка и каза:

— Ето ме, господин Жилбер. Какво искате от мен? Слушам ви.

И двамата седнаха.

— Господин барон — поде докторът, — току-що чухте една тайна, която ви разкрива моите мисли. Аз бях този, който преди четири години изпрати на краля мемоар върху общото положение в Европа. Аз бях този, който след това изпращаше от Съединените щати различни коментари, които той е получил, върху въпроси, свързани с помирението и вътрешната администрация, повдигани във Франция228.

— Коментари, за които Негово величество — отвърна господин Дьо Некер, леко навеждайки се напред — винаги ми е говорил с дълбоко възхищение и неприкрит ужас.

— Да, понеже те казваха истината. Дали защото истината беше страшна за слушане тогава и тъй като днес тя е станала факт, е още по-ужасяваща за гледане?

— Това е безспорно, господине — съгласи се Некер.

— Кралят показа ли ви тези коментари? — попита Жилбер.

— Не всички, господине. Само два. Единият се отнасяше за финансите — и вие бяхте на моето мнение, с малки различия. Но бях много поласкан все пак.

— Това не е всичко. Имаше един мемоар, в който го предупреждавах за конкретни събития, които се случиха.

— А!

— Да.

— И кои са те, господине, ако обичате?

— Ще ви спомена две от тях — първото е задължението един ден да ви отпрати срещу известни поети ангажименти.

— Вие сте предсказали изпадането ми в немилост?

— Съвършено вярно.

— Това е едното събитие. А другото?

— Превземането на Бастилията.

— Вие сте предугадили превземането на Бастилията?

— Господин барон, Бастилията бе повече от затвор на монархията, тя беше символът на тиранията. Свободата започва с разрушаването на символа. Революцията ще свърши останалото.

— Давате ли си сметка за сериозността на онова, което ми казвате, господине?

— Разбира се.

— И не се страхувате да излагате открито подобна теория?

— От какво да се страхувам?

— Да не ви сполети някакво нещастие.

— Господин Некер — рече Жилбер с усмивка, — когато човек излиза от Бастилията, той не се бои от нищо.

— Вие излизате от Бастилията?

— Току-що.

— И защо сте били в Бастилията?

— Вас питам за това.

— Мен?

— Да, вас.

— Но защо мен?

— Защото вие сте наредили да ме затворят.

— Наредил съм да ви затворят в Бастилията?

— Преди шест дни. Както виждате, не е било много отдавна и би трябвало да си спомняте.

— Не е възможно.

— Разпознавате ли подписа си?

И Жилбер показа на бившия министър затворническия регистър и приложената към него заповед за арест.

— Да, естествено — каза Некер, — ето я заповедта за арестуване. Вие знаете, че ги подписвах във възможно най-ограничен брой и че този възможно най-ограничен брой все пак достигаше четири хиляди годишно. Освен това в момента на напускането си забелязах, че са ме накарали да подпиша няколко празни заповеди. За голямо съжаление, господине, вашата е била една от тях.

— Това ще рече, че не бива по никакъв начин да ви приписвам моето задържане?

— Несъмнено не бива.

— Но в края на краищата, господин барон — добави Жилбер с усмивка, — вие разбирате любопитството ми. Трябва да знам на кого дължа затворничеството си. Затова бъдете така добър да ми кажете.

— О, няма нищо по-лесно! От предпазливост никога не оставях писмата си в министерството и всяка вечер ги донасях тук. Тези за месеца са в чекмедже „Б“ на този шкаф. Да потърсим във връзката буквата „Ж“.

Некер отвори чекмеджето и извади една огромна връзка, която съдържаше може би петстотин-шестстотин писма.

— Пазя само писма — продължи бившият министър, — които са от естество да ме освободят от отговорност. Като наредя да арестуват някого, аз си създавам враг. Така че трябва да мога да парирам удара. Обратното би ме учудило. Да видим, „Ж“… „Ж“… ето, да, Жилбер. Това ви е дошло от обкръжението на кралицата, драги господине.

— От обкръжението на кралицата ли?

— Да, искане за заповед за арест на именуващия се Жилбер. Без професия. Очи черни, коси черни. Следва описание. Пътува от Хавър за Париж, толкова. Значи този Жилбер сте вие?

— Аз съм. Можете ли да ми поверите това писмо?

— Не, мога обаче да ви кажа от кого е подписано.

— Кажете.

— От графиня Дьо Шарни.

— Графиня Дьо Шарни — повтори докторът. — Не я познавам, нищо не съм й сторил.

И той бавно отметна глава назад, сякаш за да се порови в паметта си.

— Има освен това и една кратка резолюция без подпис, ала с почерк, който ми е познат. Вижте.

Жилбер се наведе и прочете в полето:

Да се извърши без бавене това, което иска графиня Дьо Шарни.

— Странно — сви вежди той. — Кралицата, ясно, в мемоара ми ставаше дума за нея и за онези там Полиняк. Но тази мадам Дьо Шарни…

— Не я ли познавате?

— Може би я знам под друго име. Впрочем не е изненадващо, сам разбирате, че версайските знатни особи са ми непознати. Петнайсет години отсъствам от Франция. Връщал съм се само два пъти, вторият беше преди близо четири години. Та коя е тази графиня Дьо Шарни, моля?

— Приятелката, довереницата, приближената на кралицата. Обожаваната съпруга на граф Дьо Шарни, красота и добродетел, събрани заедно, с една дума, същинско чудо.

— Е, добре! Аз не познавам това чудо.

— Ако е така, драги докторе, вероятно сте жертва на някаква политическа интрига. Не споменахте ли граф Дьо Калиостро?

— Да.

— Познавате ли го?

— Той ми беше приятел. Повече от приятел, учител, повече и от учител — мой спасител.

— Тогава Австрия или Светият престол са поискали вашето задържане. Вие бяхте писали брошури, нали?

— Уви, да!

— Точно така. Всички тези малки отмъщения сочат към кралицата, както магнитната стрелка към полюса, както желязото към магнита. Съзаклятничили са против вас. Следили са ви. Кралицата е накарала графиня Дьо Шарни да подпише заповедта, за да отстрани подозренията от себе си. И ето че тайната е разкрита.

Жилбер се вглъби за миг.

В съзнанието му изплува мисълта за ковчежето, откраднато от дома на Бийо, в което нито кралицата, нито Австрия, нито Светият престол имаха какво да дирят. Тази мисъл го изведе на правилния път.

— Не — тръсна глава той, — изобщо не е това, не може да бъде това. Но няма значение! Да преминем към нещо друго.

— Към какво?

— Към вас.

— Към мен? Какво ще ми кажете за мен?

— Онова, което чудесно знаете. Че няма да изтекат и три дни, и вие ще бъдете възстановен на старата си длъжност и ще управлявате Франция толкова деспотично, колкото пожелаете.

— Вие вярвате? — попита Некер с усмивка.

— И вие също, след като не сте в Брюксел.

— Е, добре! А резултатът? Защото резултатът е важен — рече Некер.

— Резултатът ли? Вие сте обичан от французите, вие ще бъдете обожаван. Кралицата вече е уморена да гледа как ви обичат и ценят. Кралят ще се умори да вижда как ви обожават. Те ще си създадат популярност за ваша сметка и вие не ще го понесете. Тогава на свой ред ще станете непопулярен. Народът, драги господин Некер, е като изгладнял лъв, който ближе само ръката, която го храни, чиято и да е тази ръка.

— После?

— После ще изпаднете в забрава.

— Аз? В забрава?

— За жалост да!

— И кой ще направи така, че да ме забравят?

— Събитията.

— Вие говорите като пророк, честна дума!

— То е, защото имам нещастието да съм малко такъв.

— Продължавайте, какво ще се случи?

— О! Изобщо не е трудно да се предскаже, понеже онова, което ще се случи, покълва в Събранието. Ще изникне една партия, която спи в момента, не, която бди, но се крие. Тази партия има за водач един принцип и за оръжие една идея.

— Разбирам. Вие говорите за орлеанистката партия.

— Не. За нея бих казал, че има за водач човек и за оръжие популярността. Говоря ви за партия, чието име дори още не е произнесено, за републиканската партия.

— Републиканска партия! Я виж ти!

— Не вярвате ли?…

— Химера!

— Да, химера с огнена паст, която ще ви погълне всички.

— Е, какво пък! Ще стана републиканец. Аз вече съм.

— Републиканец от Женева, отлично.

— Та струва ми се, че един републиканец си е републиканец.

— Грешите, господин барон. Нашите републиканци въобще не приличат на тези от другите страни — нашите републиканци трябва да ликвидират най-напред привилегиите, после благородничеството, а накрая и монархията. Вие ще тръгнете с тях, но те ще стигнат без вас. Защото не ще поискате да ги последвате натам, накъдето отиват. Не, господин барон Дьо Некер, лъжете се, вие не сте републиканец.

— О, ако го разбирате така, не! Аз обичам краля.

— И аз също — кимна Жилбер, — и всички в този момент го обичат като нас. Ако кажех това, което казвам, на по-малко извисен ум от вашия, бих бил освиркан, осмян. Ала повярвайте в това, което ви говоря, господин Некер.

— Наистина бих желал, ако бе правдоподобно. Но…

— Познавате ли тайните общества?

— Много съм чувал за тях. Вярвам в съществуването им. Не вярвам във всеобхватността им.

— Членувате ли в някое?

— Не.

— Не сте ли просто в някоя масонска ложа?

— Не.

— Е, добре, господин министър! А пък аз съм!

— Посветен?

— Да, и то във всички. Внимавайте, господин министър, това е огромна мрежа, която обгръща всички тронове. Това е един невидим кинжал, който застрашава всички монархии. Ние сме почти три милиона братя, пръснати по всички страни, посети във всички слоеве на обществото. Имаме приятели сред народа, сред буржоазията, сред благородничеството, сред принцовете, дори сред самите владетели. Внимавайте, господин Дьо Некер, принцът, пред когото бихте се разгневили, може да е посветен, бъдете бдителен. Прислужникът, който се покланя пред вас, може да е посветен. Вашият живот не ви принадлежи, богатството ви не е ваше. Даже честта ви не е ваша. Всичко това е на една невидима сила, срещу която не сте в състояние да се борите, защото вие не я познавате, и която би могла да ви погуби, защото тя ви познава. Та тези три милиона души, които имат вече американската република, тези три милиона души ще се опитат да направят една френска република. После ще се постараят да създадат една европейска република.

— Но тяхната република на Съединените щати не ме плаши и аз на драго сърце приемам тази програма — каза Некер.

— Да, ала от Америка ни дели бездна. Америка е нова страна, без предразсъдъци, без привилегии, без монархия, с хранителна почва, плодородни земи, девствени гори. Америка е разположена между океани, което е излаз за търговията, а просторите й са ресурс за нейното население, докато във Франция!… Вижте колко има да се руши във Франция, за да заприлича на Америка!

— Но къде искате да стигнете в крайна сметка?

— Искам да стигна там, накъдето ни води съдбата. Само че без сътресения, поставяйки краля начело на движението.

— Като знаме?

— Не, като щит.

— Като щит! — повтори Некер, усмихвайки се. — Вие не познавате краля, щом желаете да го накарате да играе подобна роля.

— Напротив, познавам го. Ех, Боже мой! Такива съм виждал хиляди начело на малки общности в Америка, това е един добър човек, лишен от величие, твърдост, инициативност, но какво пък? Макар и само заради свещената титла, която носи, той е една преграда за онези хора, за които току-що ви говорих, и колкото и слаба да е тази преграда, тя е за предпочитане пред нищо.

Спомням си, че във войните ни с дивите племена от американския Север съм прекарвал цели нощи зад някоя туфа от тръстики; неприятелят бе от другата страна на реката и стреляше по нас.

Една тръстика не е кой знае какво, нали? И все пак, уверявам ви, господин барон, че сърцето ми биеше по-спокойно зад тези големи зеленикави тръби, които куршумите разкъсваха на конци, отколкото ако бях в голо поле. Е, кралят е моята тръстика. Той ми дава възможност да съзра неприятеля и пречи на неприятеля да ме съзре. Ето защо, републиканец в Ню Йорк и Филаделфия, аз съм роялист във Франция. Там нашият диктатор се наричаше Вашингтон. Тук Бог знае как ще се нарича — кинжал или ешафод.

— Вие виждате нещата с цвят на кръв, докторе!

— И вие бихте ги видели в същия цвят, бароне, ако бяхте днес на площад „Грев“ като мен!

— Да, вярно е. Казаха ми, че е имало клане.

— Народът, господине, е хубаво нещо… но когато е кротък!… О, човешки бури! — извика Жилбер. — Колко неизмеримо по-страшни сте от небесните!

Некер се замисли.

— Защо не сте до мен, докторе! В случай на нужда бихте ми били суров съветник.

— Ако съм до вас, господин барон, няма да ви бъда толкова полезен и най-вече полезен на Франция, колкото там, където искам да отида.

— И къде искате да отидете?

— Чуйте ме, господине. До самия трон има един голям враг на трона. До краля стои един голям враг на краля. Това е кралицата. Горката жена! Забравила е, че е дъщеря на Мария-Терезия229, или по-скоро не си го спомня, освен от гледна точка на високомерието си. Тя мисли, че спасява краля, а погубва нещо повече от краля — погубва монархията. Е, добре, значи нужно е ние, които обичаме краля, ние, които обичаме Франция, да се заемем да обуздаем тази власт, да премахнем това влияние.

— Тогава направете каквото ви казвам, господине — останете до мен. Помогнете ми.

— Ако остана до вас, ще разполагаме само с един начин на действие. Вие ще бъдете аз, а аз ще бъда вие. Трябва да се разделим, за да тежим двойно повече.

— И какво ще постигнем с всичко това?

— Може би ще забавим катастрофата, ала със сигурност не ще я предотвратим, въпреки че гарантирам за един могъщ помощник, за маркиз Дьо Лафайет.

— Лафайет републиканец ли е?

— Доколкото един Лафайет може да е републиканец. Ако е абсолютно наложително да слезем под нивото на Егалите, нека изберем, послушайте ме, големите благородници. Обичам Егалите, който издига, не и този, който принизява230.

— И вие гарантирате за Лафайет?

— Стига от него да се иска само чест, смелост и преданост, да.

— Е, да видим, какво желаете?

— Едно препоръчително писмо до Негово величество крал Луи XVI.

— Човек от вашата величина няма нужда от препоръчително писмо, той се представя сам.

— Не, устройва ме да съм ваше протеже. В замисъла ми влиза да бъда представен от вас.

— И каква е амбицията ви?

— Да стана един от лекарите на разположение при краля.

— О! Нищо по-лесно. Ами кралицата?

— Веднъж да се добера до краля, нататък е моя работа.

— Ако тя обаче започне да ви преследва?

— Тогава ще направя така, че кралят да прояви воля.

— Кралят да прояви воля? Вие ще бъдете повече от човек, ако го сторите.

— Онзи, който направлява тялото, е голям глупак, ако един ден не стигне до това да направлява ума.

— Но не мислите ли, че ще е лош прецедент да станете лекар на краля, след като сте били затворен в Бастилията?

— Напротив, най-добрият. Според вас не бях ли гонен за философско престъпление?

— Тъкмо от това се страхувам.

— Така кралят се реабилитира, кралят става популярен, вземайки за лекар един ученик на Русо, един привърженик на новите учения, един затворник, излязъл от Бастилията, най-сетне. Накарайте го да оцени подобна възможност още щом го видите.

— Вие винаги имате право. Ала когато се озовете в обкръжението на краля, ще мога ли да разчитам на вас?

— Напълно, докато останете верен на политическата линия, която ще възприемем.

— Какво ми обещавате?

— Да ви предупредя за точния момент, в който ще трябва да се оттеглите.

Некер се взря в Жилбер. После каза с помръкнал глас:

— Действително това е най-голямата услуга, която един предан приятел би могъл да направи на един министър, защото е последната.

И седна до масата, за да пише на краля.

Междувременно Жилбер препрочиташе заповедта за арест, питайки се: