Анж Питу Дюма Александр
От месото на животните преживяваше, било като го ядеше, било като го продаваше.
С кожите, както посочихме, си купуваше барута и оловото и трупаше капитал.
Освен това веднъж годишно дядо Клуис се отдаваше на малка спекулация.
На скалата, до която бе опряна колибата му, имаше едно място, наклонено като покрив. То беше най-много осемнайсет стъпки в най-широката си част. Предмет, поставен в горния край, се смъкваше леко до долу.
Дядо Клуис кротко разгласи из съседните села с посредничеството на добрите жени, идващи да купуват неговите диви или питомни зайци, че девойките, които в деня на свети Луи се плъзнат три пъти по камъка, ще се омъжат още същата година.
Първата година дойдоха много девойки, ала нито една не посмя да се спусне.
Следващата се осмелиха три — две се омъжиха съвсем наскоро; колкото до третата, дядо Клуис заяви дръзко, че ако е останала без съпруг, то е, защото не се е плъзгала с вяра като посестримите си.
На другата година всички девойки от околността се стекоха и се пързаляха.
Дядо Клуис подметна, че не ще има достатъчно момци за толкова девойки, но че все пак една трета — естествено, най-вярващите — ще се венчаят.
Голям брой от тях действително се задомиха. От този момент насетне женитбената репутация на Клуисовия камък се утвърди и денят на свети Луи стана двоен празник, честван и в града, и в гората.
Тогава дядо Клуис предяви претенции за една привилегия. Понеже не можеше да се спускат, без да ядат и да пият, той поиска монопола за продажба на ядене и пиене на пързалящите се момци и девойки на този ден, 25 август, тъй като младежите бяха успели да убедят девойките, че за да подейства непременно скритата сила на скалата, трябва да се пързалят заедно и най-вече едновременно.
От трийсет и пет години Клуис живееше по този начин. В областта се отнасяха към него както арабите към дервишите. Беше се превърнал в легенда.
Ала онова, което особено занимаваше ловците и караше горските стражари да беснеят от завист, беше, че без всякакво съмнение дядо Клуис не даваше повече от 365 изстрела годишно и с тези 365 изстрела убиваше 183 диви и 182 питомни заека.
Неведнъж сеньори от Париж, поканени от херцог Д’Орлеан да прекарат няколко дни в замъка и чували да се разказва историята на дядо Клуис, бяха идвали да пуснат, според щедростта си, по едно луи или едно екю в едрата му длан и бяха опитвали да научат чудатата тайна на човека, който убива 365 пъти с 365 изстрела.
Дядо Клуис не можеше да им предложи друго обяснение, освен че в армията с всеки куршум, изстрелян от същата пушка, е имал навика да убива по един човек. После открил, че това, което сторвал с куршум на човек, е още по-лесно да го направи със сачми на питомен или див заек.
И той се обръщаше към онези, които се подсмиваха, като го чуваха да приказва така:
— Защо стреляте, щом не сте сигурни, че ще улучите?
Думи, достойни да бъдат изречени от господин Дьо ла Палис430, предвид непогрешимостта му като стрелец.
— Но — питаха го — защо господин херцогът Д’Орлеан-баща, който изобщо не бе скъперник, не ви е разрешил повече от един изстрел на ден?
— Защото би било много, а той ме познаваше добре.
Особеността на това зрелище и оригиналността на тази теория донасяха средно годишно десетина луи на стария отшелник.
И понеже печелеше достатъчно от своите заешки кожи и от деня на празника, който сам бе учредил, а харчеше само за чифт гети или по-скоро за една гета на всеки пет и за една дреха на всеки десет години, дядо Клуис съвсем не бе нещастен.
Тъкмо напротив, носеше се мълва, че има скътани пари и че онзи, който го наследи, няма да съжалява.
Това бе странната личност, към която Питу се беше запътил посред нощ, когато му хрумна знаменитата идея как да се измъкне от убийственото затруднение.
Ала за да се срещне с дядо Клуис, му бе необходима изобретателност.
Подобно на стария пастир на стадата на Нептун431 Клуис не се оставяше да го хванат току така. Той отлично различаваше дотегливия безделник от състоятелния безделник и след като се отнасяше със значително презрение към втората порода досадници, съдете сами за свирепостта, с която пропъждаше първата.
Клуис си бе легнал върху леглото от метличини, прекрасно и дъхаво легло, което му даваше гората през месец септември и което се нуждаеше от подмяна чак на следващия септември.
Бе около единайсет часът вечерта, времето беше ясно и хладно.
За да се стигне до колибата, трябваше да се преодолеят такива гъсти клони или непроходими къпинаци, че шумът неизменно известяваше на отшелника за посетителя.
Питу предизвика четири пъти повече шум от обичайното. Дядо Клуис повдигна глава, тъй като изобщо не спеше.
Този ден бе в яростно настроение. Беше му се случило тежко произшествие, което го правеше недостъпен за по-възпитаните му съселяни.
Произшествието бе действително ужасно. Пушката, служила му пет години с куршуми и трийсет и пет със сачми, се беше пръснала, докато стреляше по един питомен заек.
За първи път от трийсет и пет години не бе улучил.
Но това, че заекът бе останал здрав и читав, съвсем не беше най-страшната неприятност за дядо Клуис. Два пръста на лявата му ръка бяха разкъсани от експлозията. Той ги бе оправил с помощта на сдъвкани треви и връвчици, ала не бе могъл да поправи пушката.
За да си набави друга обаче, налагаше му се да бръкне в съкровището си и освен това, каквото и да трябваше да пожертва, дори и прекомерната сума от две луи, кой би могъл да каже дали новата щеше да убива като тази, която се бе пръснала така злополучно?
Както се вижда, Питу пристигаше в лош момент.
В мига, когато сложи ръка на резето на вратата, дядо Клуис изръмжа толкова страховито, че командирът на гражданските гвардейци на Арамон бе принуден да отстъпи.
Това вълк ли беше, или пък дива свиня родилка, престорила се на дядо Клуис?
Питу, който бе чел „Червената шапчица“, се поколеба да влезе.
— Ей! Дядо Клуис — извика той.
— Какво? — обади се мизантропът.
Питу се успокои, беше познал гласа на достолепния отшелник.
— Хубаво, вие сте — отдъхна си момъкът.
Сетне, пристъпвайки във вътрешността на колибата и покланяйки се ниско на нейния собственик, додаде любезно:
— Добър вечер, дядо Клуис.
— Кой е там? — попита раненият.
— Аз.
— Кой си ти?
— Аз, Питу.
— Кой Питу?
— Аз, Анж Питу от Арамон, познахте ли ме?
— Е, и какво от това, като сте Анж Питу от Арамон!
— Охо! Дядо Клуис не е в настроение. Не съм улучил сгоден момент — рече меко Питу.
— Имате право, не сте улучили.
— Какво да сторя тогава?
— Ами най-доброто, което можете да сторите, е да си отидете.
— Хайде де! Без да поговорим?
— За какво да говорим?
— За една услуга, която бихте могли да ми направите, дядо Клуис.
— Не правя услуги срещу нищо.
— Аз пък плащам на онези, които ми ги правят.
— Възможно е. Но аз вече не мога да правя услуги.
— Как така?
— Вече не убивам.
— Как така не убивате? Вие, който убивахте с всеки изстрел! Това е абсурдно, дядо Клуис.
— Вървете си, казвам ви.
— Моят мил дядо Клуис.
— Досаждате ми.
— Изслушайте ме и няма да се разкайвате.
— Хайде тогава, без много приказки… какво искате?
— Вие сте стар войник, нали?
— Е, и?
— Е, добре, дядо Клуис! Искам…
— Свършвай, смешнико!
— Искам да ме научите на военно изкуство.
— Да не сте мръднали?
— Не, напротив, с ума съм си. Научете ме, дядо Клуис, за цената ще се спогодим.
— А, това животно май наистина е полудяло — каза грубо старият войник, надигайки се на леглото от сухи метличини.
— Дядо Клуис, моля ви, научете ме на командата в дванайсет такта, както се изпълнява в армията, и искайте от мен каквото пожелаете.
Старецът се изправи на едно коляно и като впери хищнически поглед в Питу, попита:
— Каквото пожелая?
— Да.
— Това, което желая, е една пушка.
— А! Колко добре се получава — възкликна Питу, — имам цели трийсет и четири.
— Имаш трийсет и четири пушки, ти?
— И тъкмо трийсет и четвъртата, която отделих за себе си, ще ви свърши чудесна работа. Това е отлична пушка на сержант със златен кралски герб на приклада.
— И как се снабди с нея? Не си я откраднал, надявам се?
Питу му разказа историята си разпалено, откровено и честно.
— Хубаво! — кимна старият горски пазач. — Разбирам. Много искам да те науча военни умения, но ме болят пръстите.
И на свой ред разказа на Питу за сполетялата го беда.
— Е! — рече му момъкът. — Не мислете повече за пушката си, тя е заменена. Проклятие! Само пръстите ви… то не е като с пушките, нямам трийсет и четири.
— О! Колкото до пръстите, това е нищо работа и щом ми обещаваш, че утре пушката ще бъде тук, хайде.
И той стана начаса.
Луната разливаше потоци от бяло сияние върху поляната пред колибата.
Питу и дядо Клуис излязоха.
Който и да бе видял насред тази пустош двете черни сенки да жестикулират в сивкавата мъгла, би бил обзет от тайнствен ужас.
Дядо Клуис взе остатъка от пушката си и въздишайки, го показа на Питу. Най-напред го научи на военна стойка и начин на носене на оръжието.
Впрочем любопитно беше това внезапно изправяне на този едър старец, винаги прегърбен поради навика да се провира през гъсталаците, който, оживен от спомена за казармата и възбудата на военното обучение, разтърсваше главата си с бяла грива над кокалестите, широки и здрави рамене.
— Гледай внимателно — повтаряше на Питу, — гледай внимателно! Това се научава с гледане. Като видиш как го правя, ще опиташ, а аз на свой ред ще гледам.
Питу опита.
— Прибери коленете, изпъни раменете, изправи главата. Създай си основа, по дяволите! Създай си основа. Краката ти са достатъчно дълги.
И момъкът усърдно се подчиняваше.
— Добре! — каза Клуис. — Имаш твърде благороден вид.
Питу бе извънредно поласкан. Не се беше надявал на такъв напредък.
Да има благороден вид само след час обучение! Какво ли щеше да бъде подир месец? Щеше да добие величествен вид. Ето защо поиска да продължат. Ала бе достатъчно за един урок.
Пък и дядо Клуис не желаеше да напредва много, преди да е получил пушката си.
— Не — отсече той. — Засега стига. Трябва да им покажеш само това като първи урок и те ще го научат за не по-малко от четири дни. В това време ти ще дойдеш тук два пъти.
— Четири пъти! — извика Питу.
— Е! — отвърна хладно дядо Клуис. — Не ти липсват воля и яки крака, както изглежда. Четири пъти, така да бъде. Ела четири пъти. Но те предупреждавам, че сме в края на последната четвърт на Луната и че утре няма да е по-светло.
— Ще се упражняваме в пещерата.
— Тогава ще донесеш свещ.
— За една ливра, за две ливри, ако трябва.
— Хубаво. А пушката ми?
— Утре ще я имате.
— Разчитам. Я да видим, запомнил ли си онова, което ти показах?
Питу започна отново да се старае така, че да заслужи похвала. В радостта си би обещал и оръдие на дядо Клуис.
След като свърши втория сеанс, понеже бе почти един часа през нощта, той се сбогува с инструктора си и пое, наистина по-бавно, ала все пак с отривиста крачка, към Арамон, където всички, национални гвардейци и обикновени пастири, спяха дълбок сън.
Питу сънува, че е главнокомандващ на многомилионна армия и че кара цялата вселена, строена като по конец, да върви в крак и да изпълнява командата За стрелба!, чак до края на долината на Йосафат432.
На следващия ден предаде урока на войниците си с такава дързост и сигурност при демонстрирането на позите, което засили до върховен предел благоговението спрямо него.
О, популярност, полъх неуловим!
Питу стана популярен, възхищаваха му се мъже, деца и старци.
Дори жените оставаха сериозни, когато в тяхно присъствие викаше с гръмък глас на своите трийсет войници, подредени в една-единствена редица:
— По дяволите! Бъдете благородни! Гледайте мен.
И той беше благороден!
68.
Катрин на свой ред прави дипломация
Дядо Клуис получи пушката си. Питу бе момък на честта — за него казаната дума бе хвърлен камък.
Десет посещения, подобни на първото, го превърнаха в съвършен гренадир.
За жалост старецът не бе така силен в маневрите, както в единичното обучение — познанията му се изчерпваха с обръщането наляво, надясно и кръгом.
Тогава Питу прибягна до „Френски практик“ и „Наръчник на националния гвардеец“, който току-що бе излязъл433 и за който отдели сумата от едно екю.
Благодарение на щедрото пожертвувание на своя командир батальонът от Арамон се научи да се придвижва твърде добре по плаца за маневри.
После, когато усети, че упражненията се усложняват, Питу предприе пътуване до Соасон, град с военен гарнизон, видя как правят маневри истински батальони, водени от истински офицери, и за един ден усвои повече, отколкото за два месеца теория.
Така бяха изминали два месеца, време на труд, умора и трескава възбуда.
Питу бе амбициозен, Питу бе влюбен, Питу бе нещастен в любовта; и при все това — дребна компенсация, — обвеян със слава, той рязко се бе освободил от онова, което някои психолози остроумно наричат животното в себе си.
Животното у Питу бе безмилостно принесено в жертва на душата. Този човек толкова бе тичал, толкова бе движил крайниците си, толкова бе подтиквал мисълта си, та би било учудващо, че би помислил да удовлетвори или утеши сърцето си.
И все пак беше така.
Колко пъти подир военните упражнения, които започваха почти винаги след нощен труд, Питу бе прекосявал равнините на Ларни и Ну и гората по цялата й дължина, за да отиде в окрайнините на земите на Бурсон да дебне Катрин, все така вярна на своите срещи.
Катрин, която, открадвайки по един-два часа на ден от домашните задължения, бързаше да се срещне в малък павилион, разположен сред развъдник за зайци, принадлежащ на замъка в Бурсон, с любимия си Изидор, този щастлив смъртен, все по-горд, все по-хубав, когато всичко наоколо страдаше и се принизяваше.
Колко мъчителни тревоги преглътна клетият Питу, какви тъжни разсъждения му навяваше неравенството на хората в блаженството!
Той, който бе търсен от девойките на Арамон, Тайфонтен и Вивиер, той, който би могъл също да си устройва срещи в гората и който, вместо да се надува като честит любовник, предпочиташе да плаче подобно на бито дете пред затворената врата на павилиона на господин Изидор.
То бе, защото Питу обичаше Катрин, обичаше я страстно, обичаше я толкова, че я поставяше по-високо от себе си.
Момъкът вече дори не разсъждаваше над това, че тя обича друг. Не, за него Изидор бе престанал да бъде обект на ревност. Изидор беше сеньор, Изидор беше красив, Изидор беше достоен за обич; но Катрин, дъщеря на народа, не би трябвало може би да позори семейството си или поне най-малкото да отчайва Питу.
И тези размишления сякаш забиваха тръни в душата му.
— Е, какво! — повтаряше си Питу. — Тя беше дотолкова безсърдечна, че ме остави да си отида. И оттогава даже не е благоволила да се осведоми дали не съм умрял от глад. Какво би казал чичо Бийо, ако знае, че изоставят така приятелите му, че занемаряват работите му? Какво би казал, ако разбере, че вместо да надзирава работниците, управителката на къщата върти любов с господин Дьо Шарни, един аристократ!
Чичо Бийо нямаше да каже нищо. Той щеше да убие Катрин.
— Все пак е нещо — мислеше си Питу, — да имаш в ръцете си подобна възможност за отмъщение.
Да, ала достойното бе да не прибягва до нея.
При все това, Питу вече го бе изпитал, непризнатите добри дела не облагодетелстват онези, които са ги извършили.
Не беше ли възможно да накара Катрин да узнае, че се вършат толкова добри дела?
Ех, Боже мой! Нищо по-лесно; трябваше само да се приближи до девойката в един неделен ден на танците и да й пошушне сякаш случайно онези ужасяващи думи, които разкриват на виновните, че някой трети е надникнал в тайните им.
Не си ли струваше да го стори, за да причини малко страдание на тази горделивка?
Но, за да отиде на танци, бе необходимо да застане редом с изискания сеньор, а за един съперник е недопустимо сравнението с човек в такава изгодна позиция.
Изобретателен като всички, които умеят да се съсредоточават върху мъката си, Питу намери по-приемлив вариант.
Павилионът, в който се срещаха Катрин и виконт Дьо Шарни, беше обграден с гъсталак, стигащ до гората на Виле-Котре.
Най-обикновен ров обозначаваше границата между имението на херцога и това на простия земеделец.
Катрин, която непрестанно бе викана по работи на фермата в околните села и за да отиде в тези села, пътят й минаваше през гората, Катрин, на която никой не би могъл да оспори правото да прекосява тази гора, трябваше само да прескочи рова, за да се озове в селенията на любимия си.
Това място явно бе избрано като най-удобно и безопасно за заличаване на следите.
Павилионът се издигаше над гъсталаците и през прозорците му, украсени с цветни стъкла, се виждаше цялата околност, а изходът бе така добре затулен от храстите, че един конник можеше с три скока да се окаже в гората, сиреч на неутрален терен.
Ала Питу бе идвал толкова често през деня и през нощта, толкова добре бе проучил всичко, та знаеше откъде излиза Катрин, както бракониерът знае пътеката на кошутата, която иска да убие от пусия.
Никога Катрин не навлизаше в гората, следвана от Изидор. Той оставаше в павилиона, за да проследи да не й се случи нещо на излизане, после се отправяше в противоположната посока и с това се приключваше.
В деня, който избра за своята демонстрация, Питу се скри при пътеката на Катрин. Покачи се на огромен бук, който се извисяваше с трите си столетия над павилиона и над храсталаците.
Не мина час, и ето че съзря девойката.
Тя върза коня си в едно дере в гората и с един скок, като подплашена сърна, прескочи рова и се шмугна в гъсталаците към павилиона.
Стъпките й отекнаха точно под бука, на който бе кацнал Питу.
Той трябваше само да слезе и да се облегне на ствола на дървото. Сетне извади от джоба си една книга, която знаеше наизуст, и се престори, че чете „Съвършеният национален гвардеец“.
Час по-късно до ушите му стигна шум от затваряща се врата. Разнесе се шумолене на рокля в листака. Главата на Катрин се появи между клоните, девойката се озърташе с напрегнато изражение, да не би някой да я зърне.
Беше на десетина крачки от Питу.
Неподвижен и безучастен, момъкът държеше книгата на коленете си.
Само дето вече не се правеше, че чете, а гледаше Катрин с намерението тя да види, че я гледа.
Катрин нададе сподавен вик, позна го и побледня, сякаш смъртта бе минала покрай нея и я бе докоснала, и подир кратка нерешителност, която се прояви в потреперването на ръцете и лекото движение на раменете й, тя се хвърли стремглаво в гората, намери коня си и побягна.
Капанът на Питу бе щракнал и Катрин се бе хванала.
Момъкът се върна в Арамон полущастлив, полуизплашен.
Защото едва си даде сметка за онова, което току-що бе направил, и забеляза в тази постъпка известно количество стряскащи подробности, за които отначало не бе помислил.
Следващата неделя в Арамон беше определена за военно тържество.
Достатъчно обучени, или поне с подобно самочувствие, националните гвардейци от селото бяха помолили своя командир да ги събере, за да покажат едно строево упражнение пред публика.
Няколко съседни села, обзети от дух на съперничество, които също се бяха обучавали, трябваше да дойдат в Арамон, за да премерят сили с по-старите си братя по оръжие.
По една депутация от всяко от тези села се бе уговорила с главния щаб на Питу; водеше ги един орач, бивш сержант.
Известието за такова примамливо зрелище привлече множество нагиздени любопитни и още от сутринта „Марсово поле“ в Арамон бе залято от тълпа девойки и деца, към която се присъединиха по-бавно, но с не по-слаб интерес майките и бащите на състезателите.
Започна се със закуска на тревата, скромно пиршество с питки и плодове, полети с вода от извора.
Малко след това четири барабана отекнаха от четири различни посоки, идвайки от Ларни, от Вез, от Тайфонтен и от Вивиер434.
Арамон бе станал център; той имаше своите четири посоки.
Петият биеше юнашки, извеждайки вън от селото трийсет и тримата национални гвардейци.
Между зрителите беше и част от благородническата и буржоазната аристокрация на Виле-Котре, дошла да се посмее.
А също и голям брой земеделци от околността, пристигнали да погледат.
Скоро се появиха на два коня, вървящи редом, Катрин и госпожа Бийо.
Това бе моментът, в който арамонската национална гвардия излизаше от селото с една пикола, един барабан и командира Питу, яхнал едър бял кон, предоставен му от Манике, неговия лейтенант, за да бъде имитацията на Париж по-пълна и маркиз Дьо Лафайет да бъде представен ad vivum435 В Арамон.
Питу, сияещ от гордост и самоувереност, яздеше със сабя в ръка този дорест кон със златиста грива; и без ирония, излъчваше, ако не изисканост и аристократичност, то поне сила и храброст, което бе приятна гледка за окото.
Това триумфално приближаване на Питу и хората му, ще рече на онези, които бяха дали тласъка на провинцията, беше приветствано с радостни викове.
Националните гвардейци от Арамон носеха еднакви шапки, всички окичени с националната кокарда, лъскави пушки и маршируваха в две колони с удовлетворяваща съгласуваност.
Така че, когато стигнаха на плаца за маневри, вече бяха спечелили одобрението на множеството.
С крайчеца на окото си Питу забеляза Катрин.
Той се изчерви, тя пребледня.
От този момент нататък военната демонстрация представляваше за него по-голям интерес, отколкото за всички останали.
Той накара войниците си отначало да направят обикновеното упражнение с пушка и всяка от командите бе изпълнена така точно, че въздухът проехтя от възгласи „браво“.
Не беше така обаче със съседните села; те се показаха вяли и несигурни. Едните, наполовина въоръжени, наполовина обучени, се чувстваха вече обезсърчени от налагащото се сравнение; другите пресилваха с гордост онова, което така добре знаеха предния ден.
Като цяло резултатът бе незадоволителен.
Но от единичните упражнения щяха да преминат към маневрите. Там сержантът очакваше да вземе реванш от своя съперник Питу.
Предвид старшинството му на него се беше паднало общото командване и той трябваше чисто и просто да накара сто и седемдесетте мъже от сборната войска да маршируват и да маневрират.
Ала така и не успя.
Със сабята си под мишница и неизменната каска на главата, Питу го наблюдаваше с усмивката на човек от по-горна класа.
Читать бесплатно другие книги:
