Ф. М. Акунин Борис
ДЕСЕТА ГЛАВА
Зад вратата
Регистрираната уличница Софя Сем—ьоновна Мармеладова с прякор Монахинята обитаваше жилище, разделено на големи и малки стаи, нейната беше съвсем мъничка и скромна, в дъното на квартирата. Всичко това Александър Григориевич проучи още преди да предприеме експедицията си. Зелената ъглова къща, която излизаше странично на Екатерининския канал, му беше много добре известна и той без колебание влезе, качи се на втория етаж по тясната тъмна стълба, мина по вътрешния ходник над двора и изкачи още един етаж. Почти беше стигнал до нужната врата (на нея наистина, както бяха казали другарките на «монахинята», с тебешир беше написана цифрата 9), когато му се случи една малка среща. От съседния осми номер излезе някакъв човек, много елегантно облечен и с вид на богат господин. Беше с изискани ръкавици и в ръката си държеше красив бастон, с който почукваше по пода.
Очите им се срещнаха, деловодителят леко кимна на непознатия и продължи. Непознатият също учтиво му кимна и отмина нататък по коридора. А когато Заметов почука на вратата, тя се отвори и той влезе в девети номер, контето с бастона изведнъж се обърна и се прибра в стаята си, при това стъпваше сега на пръсти, тоест явно не искаше да вдига никакъв шум.
Беше на около петдесет години, над среден ръст, едър, с широки смъкнати рамене, поради което изглеждаше леко прегърбен. Широкото му скулесто лице беше доста приятно на вид и цветът му беше свеж, не петербургски. Косата му, все още доста гъста, беше съвсем руса, тук-там леко побеляла, а широката му гъста лопатовидна брада беше още по-светла от косата. Сините му очи гледаха студено и проницателно; устните му бяха червени. Изобщо имаше много запазен вид и изглеждаше доста по-млад от годините си.
Като се прибра, той продължи още по-безшумно. Мина през стаята с врати в двата края и влезе в следващата със залостена врата в дъното. Както вече се спомена, това цялото някога бе представлявало огромно жилище с дълга анфилада от стаи, превърнато по-късно в поредица от квартирки, преградени една от друга.
Зад залостената врата беше девети номер, в който току-що влезе Александър Григориевич.
Предприетите от елегантния господин мерки отчасти станаха ясни, когато той седна на мек удобен стол до вратата. Оттук идеално чуваше всеки звук; който идваше от другата страна. А след някое време неделикатният господин внимателно извади и восъчната запушалка от ключалката, та стана така, че оттук можеше не само да подслушва, а и да шпионира с поглед.
При манипулацията със запушалката наблюдателят доста се наведе на стола си, та силно скръцна дюшемето. Но нито Заметов, радостен, че беше намерил вкъщи Мармеладова, нито тя самата, смутена от неканения гост, чуха този шум.
Соня беше слабичка, но доста хубавка блондинка с прекрасни сини очи и тънко триъгълно личице, с детски израз, което я караше да изглежда на не повече от шестнайсет. Беше облечена цялата в черно, както не се обличат девойките от нейния занаят.
Да, нали се представя за монахиня, помисли си Александър Григориевич — и както веднага се изясни, не позна. Когато доста остро й каза:
— От полицейската кантора съм, отдавна ви търсим, къде се губите? — Мармеладова изхлипа:
— У таткови на «Садовая». Завчера го блъсна карета.
— Татко ви е титулярен съветник, нали? — блесна с осведомеността си Заметов.
— Беше — тихо рече тя и обърса сълзите си. — Уволниха го от службата, защото много пиеше.
— Разбирам. Лошо ли го блъсна каретата?
— Тази нощ умря — още по-ниско сведе глава девойката и пак заплака. — А вкъщи нямат нито копейка… Жена му, моята мащеха Катерина Ивановна, не е на себе си. Ту крещи, ту се смее. Дечицата умират от страх. Тринки са: на девет, на седем и на шест. И на кревата покойникът. Нямат пари за погребение…
Александър Григориевич също замига от вълнение, та вече изостави официалния тон.
— И какво сега? — съчувствено попита той и огледа стайчето.
Беше съвсем мизерно помещение, най-сериозната му мебел беше креват с метални топки, а единствено украшение — картинка над кревата, явно изрязана от илюстрирано списание. Очевидно изображението на някакви танцуващи французойки трябваше да придава на ложето за платена любов атмосфера на ведрост и лекомислие, но доста неуспешно изпълняваше предназначението си.
— Господ ни помогна — отговори Мармеладова и вдигна изведнъж очи към деловодителя — не насълзени, а грейнали с ярка светлина. — Един човек, който донесе татко заедно с другите, като го вдигнаха изпод каретата, даде пари на моята мащеха. Колкото имаше, всичките даде, макар че и той самият е много беден. Стигнаха за ковчега, най-евтиния. За опелото. И Катерина Ивановна даже ще прави помен. Довечера. Помагах й… Току-що се прибрах.
На това място деловодителят си спомни за целта на посещението си и започна фактически разпита.
— Знаете ли, че… покровителката ви — намери думата след известно обмисляне — мамзел Зигел вчера е била убита в дома си?
— Чух, да — тихо отговори Соня. — Бог да я прости…
— За вас, предполагам, е облекчение. Сега сте свободна — произнесе Заметов предварително подготвената фраза и впи очи в личицето на Мармеладова.
А тя въздъхна.
— Каква свобода, господине. Болната ми мащеха и три дечица. Кой да ги храни, кой да ги облече, обуе, кой да плати наема, отдавна не са плащали, хазайката се кара… Не, не мога да избягам от съдбата си. Ще трябва да продължа. Госпожа Реслих, чиято е квартирата — Соня кимна неопределено към залостената врата, — вече ми предложи… Тя също като Даря Францевна държи момичета… Ще трябва да се съглася…
Вратата, към която кимна, леко скръцна.
— Тук става течение — Мармеладова зиморничаво сви рамене, макар че според Заметов в стаята беше доста задушно. — Не мога да свикна.
— Хм — поизкашля се Александър Григориевич, чувствайки как не му харесва вече ролята на детектив, но същевременно се опита да заговори с бодър тон. — Обаче не всичко в живота е чак толкова ужасно. Сигурно имате приятел, с когото поне отчасти се разтушавате подир нерадостите, свързани, тоест произтичащи… — оплете се в собствените си думи, смути се и не се доизказа.
— Нямам си никого. То кой ли ще иска за приятел такава като мен, нали виждате — спокойно възрази Соня.
Заметов сконфузено заотстъпва към изхода.
— Ами добре… Вашите отговори са напълно задоволителни — заломоти той. — Да не ви преча. А по повод на вашия татко приемете най-искрените ми… Може би от своя страна бих могъл с нещо да ви бъда…
— Благодаря ви — изпрати го до вратата Соня. — Нещата вече се подредиха. А и Родион Романич обеща да дойде…
— К-кой? — примря Заметов.
Пак се чу скръцване и девойката за миг се обърна.
— Течение. — По бледото й лице пробяга нещо като извиняваща се усмивка. — Родион Романович Расколников е човекът, който ни помогна. Нали ви казах. Той е студент, много е беден, а ни даде всичките си пари. Много благороден и много умен човек — с внезапен плам каза тя. — Отдавна не бях… Не, никога не съм срещала такива като него. Струва ми се, че много му струпах. Наговорих му какво ли не, разстроих го със сълзите си. Срамота. Но нищо не каза. И днес вечерта обеща непременно да дойде за помена. Няма да ме излъже, аз знам.
— Наговорили сте му какво ли не? — бавно повтори Александър Григориевич в опит да подреди мислите си. — Тоест за историята… — «на вашето падение», щеше да каже, но се смути. — За вашата жизнена история ли?
Тя вдигна глава и пак я сведе.
— Да, всичко му разказах. И аз не знам какво ми стана.
— А… — «А той?» — щеше му се да попита, но не го стори. Порфирий Петрович никога не би издал специалния си интерес към личността на заподозрения. — Ами… — каза равнодушно деловодителят, макар че сърцето му щеше да се пръсне. — Ще си вървя. Това е.
Мармеладова изпрати посетителя и се върна в стаята съвсем за кратко. Събра във вързоп някои свои неща, триж се прекръсти пред иконата, притулена в дъното на стаята, и също излезе.
Едва сега човекът, който през цялото време не бе отлепил око от ключалката и на два пъти от непредпазливост бе вдигнал неволно шум, възприет от простодушната Монахиня като резултат от течение, прекрати неделикатното си държане.
Интересно, че в самото начало на разговора на Заметов с уличницата господинът не беше почти никак съсредоточен, дори извади от джоба си манерка с ром и на няколко пъти я надигна. На лицето му при това се изписа доста странен израз, нещо средно между глума и стръвно очакване. Но когато стана дума за убийството, съгледвачът се промени, стана сериозен и внимателен. А втората промяна се случи, когато тя спомена името «Родион Романович». На това място господинът чак потръпна и още по-плътно се залепи на ключалката.
Точно в същата минута от противоположната врата се появи дама на средна възраст, доста хубава на вид, лицето й разваляха само строгите бръчки край устата. Като видя какво прави русият господин, тя се засмя беззвучно, приближи се на пръсти и го погали по косата, но съгледвачът я пропъди с жест: «махни се, махни се!». Жената не се обиди. Запушила устата си, за да не се изсмее на висок глас, тя отиде в ъгъла, седна на дивана и оттам весело наблюдаваше грозната постъпка на своя приятел.
Той най-сетне се дръпна от ключалката и погледна с присвито око стаята.
— Какво ще кажете за крайното стайче? Харесва ли ви? — прихна дамата. — Нарочно съм го дала на уличницата — да радвам близките си приятели с гледки на евтин разврат. Нали знаете, както на богаташките дечица им показват за подбуждане на апетита как селските деца лапат каша с мляко… Какво сте толкова умислен, не ви ли хареса моята Монахиня?
— Как не, Гертруда Карловна, даже много ми хареса — напевно изговори мъжът. — Направи ми незабравимо впечатление.
Гертруда Карловна (а това беше тя, мадам Реслих, хазайката на стаята и на целия етаж) подсвирна, и то доста умело.
— Значи си заслужава да пробвам момичето. В него има нещо такова, имам нюх за тези работи. Да впечатли самия Свидригайлов!
Свидригайлов (значи това било името на русия господин) я погледна много внимателно и отговори някак неуместно:
— Да, именно нюх. Затова отседнах при вас.
Госпожа Реслих се оживи:
— Как е малката годеница? Хареса ли ви? Доволен ли сте, че дойдохте от село тук?
— Хубава е — сдържано отговори Аркадий Иванович. — Само таткото и майката са много неприятни.
— Затова пък няма да ви досаждат, гарантирам ви. — Хазайката се приближи и седна в скута му. — И помнете уговорката ни. Като се наиграете с женичката си и ви омръзнат невинните й прелести, става моя. Защото аз ви я намерих.
— Не се безпокойте. — Господинът се прозя и си дръпна бузата от целувката й. — Ще се разберем. Излизам да се поразходя. А и една работица имам да свърша.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Господин Свидригайлов
«Работицата» го отведе до «Вознесенски проспект», пред една къща с доста грозен вид. Аркадий Иванович свърна от улицата в тъмния безистен, погледна двора, но не тръгна към никой от входовете, а остана в полумрака. Заразхожда се там напред-назад, потрепвайки по плочника с бастунчето си. То беше луксозно, от махагон и с бронзова дръжка във вид на сфинкс върху пиедестал.
Всеки път, щом някой минеше през безистена, Аркадий Иванович се дръпваше встрани и напълно се сливаше със стената, така че ставаше почти невидим.
Странното му изчакване (а по някои признаци на нетърпение ставаше ясно, че е именно изчакване) продължи доста дълго, но накрая свърши, и то ето как.
Един от минувачите, който влезе от улицата в двора, висок и широкоплещест млад мъж, напълно безинтересен за Свидригайлов, след някое време се появи отново в обратната посока, но не сам, а заедно с млада дама със скромен тоалет, който обаче много й отиваше.
Щом видя госпожицата, Аркадий Иванович така трепна, че стана ясно — тъкмо нея бе причаквал тук. Ала изобщо не се показа, а се скри в нишата, която водеше към портиерната, и се спотаи там.
Двамата минаха покрай него, улисани в разговор.
— …Толкова съм ви благодарна, Дмитрий Прокофиевич, че не изоставяте Родя. Просто не знам какво щяхме да правим без вас — каза госпожицата. — Станал е непоносим. Можете ли да повярвате, че когато вчера тръгна да ме изпрати…
Излязоха на улицата и притаилият се помешчик не можа да чуе продължението.
Той изчака малко и тръгна подир двамата. А те минаха по проспекта в посока към «Садовая», после свиха към Юсуповската градина. Госпожицата не спираше да говори, мъжът я слушаше много внимателно. За пресичането на улицата й подаде ръка, тя промуши своята в сгъвката на лакътя му и продължи така даже когато тръгнаха пак по тротоар.
Свидригайлов сбърчи чело, ускори крачка и скоро беше току зад гърба им. Май беше установил, че не е нужно да бъде толкова предпазлив, младият мъж и дамата бяха твърде заинтригувани от разговора си, а може би и един от друг.
— Не мога да отида при него, той ми наговори такива ужасни, ужасни неща — обясни госпожицата. — Той е болен, душата му е болна, вече виждам.
— Не се тревожете, Авдотя Романовна. Бях при него сутринта и пак ще го навестя. Ще го измъкнем от потиснатото състояние — обеща мъжът.
— Не знам защо, но много разчитам на вас — усмихна се Авдотя Романовна. — Днес по-различно изглеждате. Лъснати ботуши, зашити копчета. И бръснат ви стои много по-добре, отколкото с четина.
Събеседникът й цял се изчерви, пролича отзад, на врата му.
— Аз знаете ли… — избърбори той. — Най-добре сега да вървя при него… Да. И после ще се видим… Ще дойда да ви видя.
Кимна вдървено, което вероятно трябваше да означава лек поклон, и бързо тръгна към страничната улица.
Девойката погледна подире му с усмивка, която като че ли никак не се понрави на Аркадий Иванович. Той чак изхрущя с пръсти и прехапа устна с белите си силни зъби.
А после Авдотя Романовна продължи по пътя си и Свидригайлов я последва, но внезапно се спря и смени посоката, за да настигне досегашния й спътник.
Разумихин (а това беше той) с бодра стъпка отмина Кокушкин мост и скоро стигна до дома, в който живееше приятелят му Расколников. Не усети, че някой го следи, а и как да усети: Свидригайлов се движеше на разумно разстояние от него, а Дмитрий толкова дълбоко се беше умислил, че и пред себе си даже почти нищо не виждаше.
Влезе във входа и по стълбите срещна Настася, попита я:
— Родион Романович тук ли е?
— Тук е, къде да е. Откакто излязохте сутринта, не спря да трополи из стаята: троп-троп с ботушите, троп-троп. А сега погледнах — понеже вратата му е отворена, — заспал е.
— Слава Богу. Чудесно. Че нощес хич не е спал. Тогава малко по-късно ще дойда… — Разумихин се обърна, заслиза надолу и пак не забеляза човека, който беше застанал зад стълбището.
* * *
Вратата на Расколников, вероятно поради горещината, наистина беше открехната. Аркадий Иванович надзърна, видя, че наемателят действително лежи със затворени очи, влезе безшумно, тихо затвори вратата, отиде до масата, почака една минута и внимателно, без да вдига шум, седна на стола до дивана; шапката си остави отстрани на пода и с две ръце се подпря на бастуна, а брадичката си отпусна върху китките. Явно беше готов дълго да чака.
Ала чакането му не продължи и минута. Расколников изведнъж се надигна и седна на кушетката.
— Какво искате, казвайте?
— Знаех си, че не спите, а само се преструвате — отговори странно непознатият и спокойно се засмя. — Позволете да ви се представя: Аркадий Иванович Свидригайлов…
Расколников внимателно и недоверчиво се взря в неочаквания гост.
— Свидригайлов? Глупости! Не може да бъде!
Гостът сякаш ни най-малко не се учуди на възклицанието му.
— Поради две причини ви посетих: първо, за да се запозная лично, тъй като много съм слушал за вас в най-благоприятен и хвалебен за вас смисъл; второ, мечтая си, че може би няма да ми откажете помощ в едно начинание, което директно касае интересите на сестра ви Авдотя Романовна. Мен лично без препоръка тя вероятно няма да пожелае да ме види изобщо вследствие на предубеждение, но с ваша помощ, напротив, разчитам…
— Погрешно разчитате — прекъсна го Расколников.
— Те вчера ли пристигнаха, ако може да ви попитам?
Расколников не отговори.
— Вчера, знам. Аз самият съм тук съвсем отскоро, от три дни… Но това не е важно. Бих искал, с ваше позволение, да спомена веднага най-важното… Сигурно за мен, тоест за моите, както се казва в романите, домогвания по адрес на вашата сестра, ви е известно, разбира се. Не може да не ви е известно, инак нямаше така да подскочите от името ми… — Направи пауза, но не последва реплика, той сам си кимна и продължи: — Безкрайно съм виновен пред Авдотя Романовна, признавам го и си посипвам главата с пепел. Но даже най-престъпният злодей и грешник не може да бъде лишен от възможност да поправи стореното зло…
— Заради това ли се домъкнахте в Петербург? — язвително го прекъсна Родион Романович. — Да си посипете главата с пепел?
Свидригайлов остана все така невъзмутим.
— И заради това също. Имам впрочем още една цел, но за нея, с ваше позволение, малко по-късно. Засега ще ви съобщя, че положението ми през последните дни изцяло се промени. Съпругата ми Марфа Петровна скоропостижно се спомина, така че сега съм абсолютно свободен.
Расколников го погледна с някакво жадно любопитство.
— Усмъртихте ли я съпругата си? Нали сте от душегубците. Вчера, когато изпращах сестра си, тя ми разказа за вас едно-друго.
— Какво? — попита с интерес Аркадий Иванович, пропускайки въпроса за съпругата.
— Какви слухове се носят за вас. Че в някогашния си петербургски живот сте стигали до най-долните степени на разврата и че заради вас се самоубило едно глухонямо момиченце на четиринайсет години…
— А, това е племенницата на моята стара познайница Гертруда Карловна Реслих — със светски тон отбеляза Свидригайлов. — Беше жалко, нещастно създание. Гертруда Карловна е доста жестокосърдечна дама, зле се държеше със сирачето, та затова то… Впрочем беше душевно нездраво, този факт е потвърден от полицията и разследването приключи. Какво друго ви е съобщила Авдотя Романововна за моите предполагаеми злодейства?
— И за слугата ви, който заради гаврите и издевателствата ви също се обесил — подсмихна се Расколников — очевидно му се щеше да наруши спокойствието на невъзмутимия събеседник.
— Да, имаше нещо такова — безметежно въздъхна Аркадий Иванович. — Преди шест години, още преди еманципацията [15]. Имах един слуга Филип. Много ме харесваше, не знам защо. Впускаше се в съкровени разговори с мен. Странен типаж, доморасъл философ. И като датския принц все се чудеше «да бъдеш или не» и дали е чак толкова страшна смъртта, че заради нея «да понасяш стрелите на свирепата съдба». Казваше, че може би след смъртта именно започва най-интересното. Например умреш, пък в същия миг веднага се възродиш на някое съвсем друго място, ако ще дори и в Америка. — Свидригайлов, колкото и да е странно, като че ли даже с удоволствие си припомняше тази история. — Аз пък по него време ужасно скучаех в селския пущинак. И взех да го подкачам. Че на думи е герой, а на практика страхливец и пълен глупак. Като му е толкоз голям интересът, какво по-лесно? И прочее подобни неща. Само че руската душа от шеги не разбира, тя не познава разумните граници… Остави ми Филка бележка със следното съдържание — помня всяка дума: «Ей ме сега къде съм, а пълният глупак, Аркадий Иванич, следователно сте вие.» Това е — Свидригайлов потърка с пръсти главата на сфинкса на бастуна си и погледна Родион Романович право в очите. — А колкото до въпроса ви за Марфа Петровна, за да не си помислите, че го избягвам, отговарям ви: медицинското разследване откри апоплексия, друго не би и могло да открие…
Расколников се засмя.
— Да, разбира се. И какво сега, господин пресен вдовец? Дошли сте да искате ръката на сестра ми? Тоест няма да я съблазнявате с пътуване в странство, а с истински законен брак?
Усмихна се и Свидригайлов.
— Не съм толкова глупав и познавам характера на Авдотя Романовна. А и нали е сгодена? Не мисля, че господин Лужин като съпруг е по за предпочитане от мен, но това е само така, a propos, защото не е моя работа да преценявам… Уверявам ви, че не възнамерявам да възпрепятствам брачните планове на вашата сестра, а и нямам шанс. Толкова съм далеч от тази мисъл, че скоро смятам да се оженя за една млада и чаровна девойка. Вече имам съгласието й… — лицето му се изкриви само за миг в странна, жестока усмивка. — Много ли ви говори за мен Авдотя Романовна?
— Не си въобразявайте. Целият й разказ не отне и пет минути и не съдържаше нищо положително за вас. После веднага заговорихме за годеника й. Впрочем този разговор беше още по-кратък… — Расколников изведнъж от насмешлив стана раздразнителен: — Ако обичате по-набързо да ми обясните и уведомите поради какво ме удостоихте с честта да ме посетите… и… и… бързам, нямам време, имам да излизам…
— С най-голямо удоволствие. С пристигането си тук и решението да предприема… един воаяж, имам желанието да приключа предварително с някои неща. Децата ми са при леля си; те са богати, а лично аз не съм им нужен. Пък и какъв баща съм! Преди воаяжа искам да си разчистя сметките с господин Лужин. Тъй да се каже, да отърва Авдотя Романовна от необходимостта да направи такава саможертва… за скъпите си близки.
Родион Романович трепна, но не каза нищо.
— Желая сега да се видя с Авдотя Романовна чрез вашето посредничество — продължи Свидригайлов. — Да й поискам прошка за всичките скорошни неприятности и да я помоля за позволение да й предложа десет хиляди рубли.
— Но вие сте просто луд! — възкликна Расколников дори не толкова ядосан, колкото изумен. — Как си позволявате изобщо да го кажете!
— Знаех си, че ще се развикате; но първо, макар да не съм богат, тези десет хиляди не са ми нужни, тоест изобщо никак не са ми потребни. Ако Авдотя Романовна не ги приеме, ще ги употребя вероятно по още по-глупав начин. Това на първо място. Второ: съвестта ми е съвсем спокойна; без никакви намерения й ги предлагам. Ако щете вярвайте, но впоследствие ще се уверите и вие, и Авдотя Романовна. Случаят е такъв, че понеже действително създадох притеснения и неприятности на многоуважаемата ви сестра, чувствам искрено разкаяние и сърдечно желая — не да обезщетя, не да си платя за неприятностите: просто искам да направя за нея нещо полезно въз основа на това, че фактически не съм се ангажирал да върша само злини, нали. Ако например бях умрял и бях оставил тази сума на сестра ви със законно завещание, нима и тогава би отказала да приеме парите?
— Напълно е възможно.
— Поне ще ви помоля да предадете казаното от мен на Авдотя Романовна. Иначе ще бъда принуден да търся начини за лична среща, тоест ще я обезпокоя.
— Ако предам, няма ли да настоявате за лична среща?
Свидригайлов замислено погледна тавана, като да не бе решил още как ще постъпи в такъв случай.
В същия миг на мълчание вратата се открехна и в процепа промуши глава Разумихин.
— Аа, не спиш! — викна той и отвори широко. — И гост имаш…
Той с любопитство погледна Аркадий Иванович, а онзи му отговори с много неприязнен и даже предизвикателен поглед и изобщо не понечи да се надигне от стола.
— Това е помешчикът Свидригайлов — каза Расколников. — Онзи същият.
Лицето на Разумихин веднага промени израза си и той се взря в Аркадий Иванович с такава свирепост, че в стаята със сигурност замириса на буря.
— Ето го истински щастливия ми съперник, а не Лужин — каза Свидригайлов на Родион Романович, гледайки междувременно Дмитрий право в очите. — Знаете ли го, или не? Само че нищо не ще постигне, познавам Авдотя Романовна по-добре от него. Щом е дала дума, няма да си наруши обещанието.
Цял настръхнал, Разумихин попита с приглушен глас:
— Какво търси този тук при теб?
— Иска да го срещна с Дуня, щял да й даде десет хиляди. — Расколников с любопитство местеше поглед от единия към другия. — И аз го нарекох луд.
— Той не е луд, той е подлец! — ревна Дмитрий. — Ще го изхвърля оттук! — нахвърли се на Свидригайлов и го вдигна от стола.
Ала нищо повече не можа да постигне. Колкото и да се мъчеше да го избута от мястото му и да го изтика към вратата, не успя въпреки мечешката си сила. Свидригайлов стоеше като вкопан, раменете му, в които се беше вкопчил Разумихин, бяха твърди като желязо.
Зачервен, с издути жили на челото, Дмитрий най-сетне отпусна ръце.
— Може би възнамерявате да се пробвате с мен в юмручен бой? — учтиво се осведоми Аркадий Иванович. — Не се опитвайте. Не че съм непобедим, но вашата сила, впрочем доста впечатляваща, няма да стигне. Бях навремето картоиграч измамник и много са ме били, тъй че имам богат опит. Мога със сигурност да ви кажа, че за мен са потребни трима такива юнаци като вас, а като него — кимна към Родион Романович — осем, ако не и девет души.
— Наистина е здравеняк проклетникът — измърмори сконфузен Разумихин.
Свидригайлов продължи със същия тон:
— Ако ли като представител на образованото съсловие пожелаете благородна мъст, чрез дуел, също не ви препоръчвам. Седем години не мръднах от село, от скука се научих да стрелям по лешници. Ето с този предмет — той извади и показа един шестозаряден револвер лефоше, после го прибра пак в джоба си. — И защо съм ви? По-добре да удушите Пьотър Петрович Лужин, нали нему се пада наградата, не на мен.
— Вижте какво, петли — надигна се от дивана Расколников, — я си вървете и двамата, стига толкова, омръзна ми. И е време да излизам.
Той облече чувалестата дреха, която свали от пирон на стената (друга връхна дреха не се виждаше никъде в стаята), взе от перваза на прозореца парче черен креп и го върза на ръкава си.
— Вървете си, вървете — настоя той. — Отивам на помен.
— За прегазения чиновник? — прояви неочаквана осведоменост Аркадий Иванович. — Идвам с вас.
Родион Романович се учуди:
— Поканен ли сте?
— Не. Но желая да помогна по възможност на нещастното семейство.
Расколников около половин минута го гледа изпитателно, сякаш искаше да разбере какъв е капанът в този случай.
— Наистина ли ще им помогнете? Те са ужасно зле. Нямат нито грош и никакви надежди за оправяне на положението.
Свидригайлов сви рамене:
— Имам пари, все за нещо трябва да се похарчат, нали?
— Добре. Да вървим. Довиждане, Разумихин.
— А, не! — възкликна Дмитрий. — В никакъв случай! Дявол ви знае за какво ще вземете да се наговорите!
Така че тръгнаха тримата.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Скандалът
У Мармеладови се подготвяха за гостите. Цялото семейство на покойния чиновник, намерил от днес вечния си покой на едно от най-бедните градски гробища, живееше в преходна стая, дълга десет крачки. И това голямо жилище като апартамента на госпожа Реслих се състоеше от дълга анфилада големи и малки помещения, така че в привилегировано положение сред многобройните обитатели беше само господин Лебезятников, който живееше в две стаи в дъното, останалите, хора със съвсем скромни възможности, бяха принудени да се примиряват с вечно незаключените врати и минаването на чужди хора напред-назад. Мармеладови се свираха в най-жалката дупка тук, непосредствено след вратата — помещение, което в някакви минали, по-благополучни времена на този Вавилон очевидно бе служило за антре. Мизерната обстановка се виждаше още отвън. В задния ъгъл беше опънат дрипав чаршаф. Зад него вероятно се намираше леглото. В самата стая имаше само два стола и прокъсан диван, а пред него стара кухненска дървена маса, небоядисана и обикновено без покривка, но днес по случай тъжната сбирка Катерина Ивановна я беше застлала с чаршаф, а отгоре беше наредила разнокалибрени съдини и прибори, които бе събрала из цялата къща. Беше ужасно изпосталяла жена, тънка, доста висока и стройна, на около трийсет години, с все още прекрасна тъмноруса коса, но с охтичава руменина на бузите. Тя бездруго беше нервна личност, от гърлото й се изтръгваше неспирно гъргорене, което току избиваше във викове, плач или истерия, но след случилото се нещастие пък вече изобщо не се владееше. Непрестанно кашляше и още повече мъчеше болното си гърло, защото не можеше да мълчи и минута дори: накара шетащата редом Соня да прережда чиниите от място на място, караше се със съседите, които минаваха през стаята, и навикваше децата си, седнали на дивана с вперени очи в скромното угощение, което сигурно им се виждаше като вълшебно пиршество.
Соня поглеждаше мащеха си с жал и страх, защото познаваше характера й и предчувстваше, че налудничавата идея за помена, за който отидоха всички пари, дадени от Расколников, няма да излезе на добър край.
— Загубенячка, загубенячка такава! — ядно гълчеше вдовицата Соня. — Не знае една маса да подреди! В благородните къщи вилицата се слага така, а лъжицата — така, и тук би трябвало да се сгъне по една ленена салфетка, но откъде салфетки… Не така, не така, дай аз! — бутна момичето с костелив лакът. — За никъде си без мен! Като умра и аз, че малко ми остава, как ще отгледаш сирачетата? Ще пратиш братчето си да проси, а сестричките като теб — уличници?
Двама-трима с небръснати мутри, които гледаха с нетърпение подреждането на чашките върху «покривката», радостно се изхилиха и гневът на Катерина Ивановна се насочи към тях, което даде възможност на Соня малко да си поеме дъх.
Докато мащеха й ругаеше присмехулниците и заплашваше да не ги покани на трапезата, момичето наряза хляба и салама, подреди по-красиво ранните кисели ябълчици и втъкна в бутилка с вода букетче лайкучка. Трябваше да побърза, наближаваше часа за пристигането на гостите.
* * *
А междувременно в най-приличната и подредена част от това твърде неприлично и неподредено жилище Андрей Семьонович Лебезятников развличаше с прогресивен разговор временния си квартирант, същия Пьотър Петрович Лужин, с когото читателят вече имаше удоволствието да се запознае. Пьотър Петрович наскоро беше пристигнал в Петербург и докато още не живееше в бъдещото си семейно гнезденце, за по-икономично се нанесе при своя по-млад приятел и подопечен, на когото преди не много време беше опекун и затова се чувстваше в правото си да го обремени. Андрей Семьонович впрочем много се радваше, защото през времето, откакто живееше в столицата, беше успял да се надъха с най-прогресивни идеи, които умираше от нетърпение да сподели с познатия от провинцията.
И така, Лебезятников (изпит и жълтеничав човечец, нисък, чиновник някъде, съвсем светлорус, с бакенбарди, с които много се гордееше, и с очилца на болнавите очи) вдъхновено взе да преразказва на Пьотър Петрович една от най-новите обществени теории, според която излизаше, че всички хора са абсолютно равни помежду си и затова всеки човек отделно няма никаква особена самоценност, ала целокупното човечество като биологичен вид може да направи на земята същински чудеса.
Като научен пример Андрей Семьонович описа високо организирания разумен и съгласуван живот на мравките в мравуняка, като задълба в зооложки подробности, които говореха ако не за ума му, то поне за неговата начетеност.
Лужин впрочем не слушаше младия мъж. Той броеше на масата банкнотите от пачката, която беше взел от банката, и тихо си тананикаше под носа. Пьотър Петрович току-що, само преди час, бе научил от същия Андрей Семьонович историята на Мармеладови. С половин ухо изслуша повествованието за смъртта на впиянчения чиновник, както и разказа за дъщеря му, която станала уличница, за да издържа семейството (Лебезятников възприемаше Соня като първообраз на освободените от предразсъдъци жени на бъдещето). Но когато младият мъж спомена бедния студент, с чиито пари вдовицата беше платила и погребението, и помена, Пьотър Петрович се сепна и изслуша всичко нататък много внимателно, дори се намеси с въпроси, като специално се поинтересува дали е хубавка проститутката с разрешително — жълт билет — и наистина ли студентът й е дал всичките си мизерни пари.
— Той се е влюбил в тази уличница — избъбри Лужин и някак особено се усмихна. — Как чудесно съвпада… Добре, ще видим.
И от този момент настроението му взе да се подобрява все повече, та по времето, за което споменахме, той вече си тананикаше.
Пьотър Петрович довърши броенето на парите, отмести пачката и прекъсна дърдоренето на Лебезятников:
— Андрей Семьонович, впечатлихте ме с тази история за клетите ви съседи. Те живеят в пълна нищета, така ли? И сигурно нямат пари да си плащат наема?
— Пълна нищета и не наема, а за храна за утре дори нямат. Обаче в името на еснафския морал, за да спазят глупашкия обичай, харчат последните си копейки за…
— Добре, стига — намръщи се Лужин. — Поканете по-добре тук тази Магдалина, как й беше името. Искам да говоря с нея.
След пет минути Лебезятников се върна със Сонечка. Пьотър Петрович чакаше прав до прозореца с ръце зад гърба, чупейки ставите на пръстите си. Посрещна гостенката сърдечно и любезно, впрочем и с нотка весела фамилиарност, подходяща според Пьотър Петрович за такъв достопочтен и солиден човек като него спрямо такова младо и в известен смисъл интересно същество. Покани я на масата срещу себе си. Соня седна, погледна наоколо — към Лебезятников, към парите на масата.
— Случи ми се вчера мимоходом да разменя две думи с горката Катерина Ивановна — Лужин скръбно сведе поглед и съобщи на Соня като някакво откритие: — Болна е. Доста. Освен това и в умствен смисъл положението й е много неблагополучно…
— Да, неблагополучно е — побърза да се съгласи Мармеладова, твърде притеснена от този важен господин.
Пьотър Петрович доби още по-солиден вид, макар като че ли да нямаше накъде повече, многозначително се озърна към Лебезятников и промълви:
— Благоволете да приемете в интерес на роднината ви на първо време една скромна сума лично от мен. Но ще ви моля при това да не споменавате името ми… — взе от пачката десетрублева банкнота и й я подаде.
Соня се изчерви, скочи, заломоти:
— Да, добре, Бог да ви… Ще заповядате ли при нас на блини? Катерина Ивановна би била…
— Благодаря ви за милата покана, но съм принуден да откажа. Поради твърде много неотложни задължения. И така, не смея повече да ви задържам.
Соня стана, той също, с най-дружески вид я хвана под ръка и я съпроводи до вратата, където съвсем бащински я прегърна и й каза накрая:
— Бог е милосърден, госпожице. Все някак ще се подредят нещата.
По време на тази сцена Андрей Семьонович стоеше до прозореца и уж гледаше нанякъде, но и се вслушваше в разговора. И сега отиде да стисне тържествено ръка на Пьотър Петрович.
— Всичко чух и видях! Това е хуманно! Особено желанието ви да избегнете благодарностите! И макар да не съм по принцип за частната благотворителност, защото тя не изкоренява общественото зло, а само…
— О, глупости — отегчено го спря Лужин. — Вместо да мелите с език, по-добре идете да посетите вдовицата. Че да не си помислят, че с вас вирим нос, грозно е. Аз наистина съм зает — кимна към пачката, — а вие и без това нямате никаква работа.
— Ще отида, непременно ще отида. Аз фактически дори се канех… — и Лебезятников наистина тръгна към вратата.
— Единствено бих искал да ви помоля — каза Пьотър Петрович. — Там непременно ще се появи онзи студент, дето се е влюбил в нашата Магдалина, та й е дал всичките си пари…
— Може да не е така и само от човечност — понечи да защити Расколников Андрей Семьонович, но Лужин се изсмя.
— Тъкмо от човечност. Ей такава — и направи жест не само непристоен, но и много неочакван от страна на толкова достопочтения джентълмен. — Не ме прекъсвайте. Като се появи студентът Расколников, елате тайно тук да ми кажете.
— Защо? — учуди се Лебезятников.
— Той е брат на годеницата ми Авдотя Романовна — преспокойно му съобщи Пьотър Петрович. — Тя е също Расколникова, не бях ли ви споменал? Само че не казвайте нищо за мен на брат й. Бих искал да му направя роднински сюрпризец…
* * *
Когато Расколников и двамата му спътници влязоха в жилището на «Садовая», поменът не само бе започнал, а беше и в разгара си: Той впрочем дойде много бързо — разгарът, защото сред многобройните съседи на Мармеладови повечето имаха природна склонност към високите градуси и веднага с готовност грабнаха чашите.
Първите пет минути Катерина Ивановна донякъде владееше общото внимание и успя да разкаже на слушателите си за заслугите на покойния (напълно изфантазирани от нея). Но когато подир това вдовицата мина на любимата си тема — как богато и честито живяла в юношеските години при татко си и как изпълнила танца с шал в присъствието на губернатора, и как я искал за съпруга княз, гостите полека-лека се разшумяха, размърдаха, престанаха да я слушат. Катерина Ивановна понечи да заговори по-високо, но само се разкашля, поради което я обзе вечната й нервност и тя започна с доста обидни думи да се заяжда с немкинята, хазайка на жилището, което в никакъв случай не биваше да си позволява, тъй като отдавна не бе плащала наема. И самия глупав помен нямаше смисъл да прави, още в началото на вечерта стана ясно, че ще свърши с неприятности.
Появата на Родион Романович, който помоли за извинение, че бе довел двама неканени гости, временно разсея Катерина Ивановна от започналата кавга.
Тя прегърна благодетеля си, сложи го да седне до Соня (тя и без това се беше свила като мишле, а сега съвсем се вцепени, изчерви се и се мъчеше изобщо да не поглежда Расколников), Разумихин и Свидригайлов също настани на почетни места, особено последния, който беше облечен бонтонно и според виждането на вдовицата можеше да облагороди с вида си сбирката.
Никой не забеляза безшумното изчезване на Лебезятников, но и никой не би могъл да пропусне мига, в който в стаята влезе, по-скоро вшества Пьотър Петрович Лужин. Вратите тропнаха, зейнаха широко и на прага се появи впечатляваща солидна фигура в светъл сюртук. Той хвърли строг и даже безпощаден поглед към пируващите, които неволно се смълчаха, после кимна леко на Расколников и Разумихин (те и двамата не отговориха), почтително сведе глава пред вдовицата, но не отиде при нея, а се насочи към Соня.
— Извинете, че може би ви прекъсвам, но става дума за нещо много важно — отбеляза Пьотър Петрович, без да говори на никого конкретно. — Дори се радвам, че е публично. Защото става дума за най-черна неблагодарност и даже цинизъм!
— Не ви разбирам, господине — обърка се Катерина Ивановна. — Не желаете ли да заповядате на трапезата!
— Не желая! — отсече Лужин и заговори директно на безкрайно учудената и предварително уплашена Соня. — Софя… Ивановна ли бяхте?
— Семьоновна — пошепна тя, предчувствайки, че предстои нещо ужасно.
— Добре, Семьоновна. — Той се наведе над нея, погледът му беше пълен с величествено презрение. — От масата ми току-що, преди половин час най-много, изчезна банкнота от сто рубли. Освен мен и моя млад приятел Андрей Семьонович, комуто имам пълно доверие, само вие влизахте в стаята. Ако ми върнете взетата банкнота, с това ще приключим целия случай. В противен случай… сама сте си виновна!
В първите няколко мига след поразителните му думи се възцари пълно мълчание. Соня пребледня като мъртвец, а Родион Романович стана от стола си. Понечи нещо да каже, но веднага всички едновременно заговориха и зашумяха, така че заглушиха думите му. Расколников пак седна.
— Лъжеш, лъжеш, подлецо! — истерично се развика Катерина Ивановна. — Никога дъщеря на благородни родители няма да падне дотам, че да краде! Обвинявате Соня?! Подлец, подлец!
Мненията на гостите се разделиха. Някои измежду по-по-черпените се зарадваха на развлечението и открито се хилеха. Лебезятников застина до вратата със зинала уста.
Чудесен вид имаше Пьотър Петрович. Той стоеше в ефектна поза със скръстени пред гърдите ръце и гледаше крадлата с благородно, тоест сдържано негодувание.
Ако някой се сетеше в този миг да погледне лицата на Расколников, Разумихин и Свидригайлов, щеше да се изненада от еднаквия израз на омраза, с който тримата гледаха обвинителя. Ала не предприемаха засега никакви действия (ако не се брои първоначалният опит на Родион Романович).
— Тихо! — гракна внезапно Лужин гръмогласно и чак удари с ръка по масата. — Или да пратя за кварталния?
По различни причини за мнозина от гостите полицейско посещение би било нежелателно, което Пьотър Петрович, човек с остър ум, прецени напълно точно. Стана сравнително тихо, само Катерина Ивановна се давеше в кашлицата си и децата хлипаха уплашени.
— Мадмоазел — пак се обърна към девойката Лужин, — помислете, имате още време. В присъствието на свидетел ви дадох помощ в размер на десет рубли. Така ли е?
— Така е — беззвучно произнесоха устните на Соня.
— Как не ви беше срам при това положение да откраднете пари от мен? — Пьотър Петрович скръбно поклати глава. — Имат ли предел дълбините на човешкото падение?
Соня събра цялата си сила и малко по-силно от преди изрече:
— Нищо не съм взела.