Анж Питу Дюма Александр

15.

Господин дьо Лоне, управител на Бастилията

Както бе казал господин Дьо Флесел, в мазетата на Кметството имаше осем хиляди либри барут.

Марат и Бийо влязоха в първото мазе с фенер, който окачиха на тавана.

Питу застана на стража при вратата.

Барутът беше в бурета, съдържащи почти по двайсет либри всяко. По стълбите се наредиха мъже, които направиха верига, и пренасянето на буретата започна.

Отначало настъпи объркване. Не се знаеше дали барутът ще стигне за всички и хората се блъскаха, за да вземат своя дял. Но началниците, назначени от Бийо, успяха да овладеят положението и раздаването се извърши при известен ред.

Всеки гражданин получи по половин либра барут, близо трийсет или четирийсет заряда.

Ала когато се бяха снабдили с барут, забелязаха, че пушките не достигат — едва петстотин души имаха пушки.

Докато разпределението продължаваше, една част от разяреното множество, което искаше оръжие, се качи в стаята, където бяха заседаващите. Те се занимаваха с организирането на онази национална гвардия, за която разсилният бе споменал на Бийо. Току-що беше постановено, че това опълчение ще се състои от четирийсет и осем хиляди души. Опълчението съществуваше все още само на хартия, а вече се водеха спорове кого да назначат за негов пълководец.

Тъкмо в разгара на тази дискусия народът нахлу в Кметството. Той се бе организирал сам. Той бе готов да тръгне. Липсваше му единствено оръжие.

В миг се чу шум от карета. Това бе превото на търговците, когото не бяха пуснали да мине, въпреки че бе показал заповедта на краля, който го викаше във Версай, и когото върнаха насила в Кметството.

— Оръжие! Оръжие! — разбуни се тълпата, щом го забеляза.

— Оръжие аз нямам — отвърна той, — но в Арсенала трябва да има.

— Към Арсенала! Към Арсенала! — развикаха се от всички страни.

И пет-шест хиляди души се спуснаха по кея Грев.

Арсеналът бе празен.

Юрнаха се, крещейки, обратно към Кметството.

Превото въобще нямаше пушки, или по-скоро не искаше да ги даде. Притиснат от народа, хрумна му да изпрати развилнелите се граждани при монасите от Ордена на свети Бруно180.

Монасите им отвориха вратите на манастира; претърсиха навсякъде; не намериха дори и един джобен пистолет.

В това време Флесел, научавайки, че Бийо и Марат са все още в мазетата на Кметството и раздават барут, предложи да се изпрати депутация при Дьо Лоне, за да му предложи да се скрият оръдията.

Онова, което предния ден бе карало тълпата да реве ожесточено, бяха точно тези оръдия със зейнали гърла, подаващи се от бойниците. Флесел се надяваше, че като ги махнат, народът ще се задоволи с тази отстъпка и ще се разотиде удовлетворен.

Депутацията току-що бе тръгнала, когато народът се върна разярен181.

Привлечени от виковете, Бийо и Марат излязоха на двора.

От един вътрешен балкон Флесел се опитваше да успокои народа. Той предлагаше декрет, който да упълномощи властите да поръчат изковаването на петдесет хиляди пики.

Народът бе готов да приеме.

— Този човек определено предателства — каза Марат.

После се обърна към Бийо:

— Вървете да правите каквото ще правите при Бастилията. До един час ще ви изпратя двайсет хиляди души, всеки от тях с пушка.

От пръв поглед арендаторът изпитваше голямо доверие към този мъж, чието име бе толкова популярно, та бе стигнало и до него. Дори не се поинтересува как смяташе да ги осигури. Там имаше един абат, споделящ общия ентусиазъм, който викаше като всички: „Към Бастилията!“ Бийо не обичаше абатите, ала този му хареса. Натовари го да продължи с раздаването и храбрият абат склони182.

Тогава Марат се качи на един крайпътен камък. Вдигаше се страхотен шум.

— Тишина — изкрещя той, — аз съм Марат и желая да говоря.

Множеството млъкна, укротено сякаш с магия, и погледите се впериха в оратора.

— Искате ли оръжие? — попита Марат.

— Да! Да! — отвърнаха хиляди гласове.

— За да превземете Бастилията?

— Да! Да! Да!

— Е, добре! Елате с мен и ще получите.

— Къде?

— В Инвалидите, там има двайсет хиляди пушки!

— Към Инвалидите! Към Инвалидите! Към Инвалидите! — гръмна отвред.

— Сега — рече Марат на Бийо, който бе повикал Питу, — тръгвате ли към Бастилията?

— Да.

— Почакайте. Може да стане така, че преди идването на моите хора да имате нужда от помощ.

— Действително — кимна Бийо, — възможно е.

Марат откъсна един лист от малък бележник и драсна четири думи с молив:

От името на Марат.

После се подписа.

— Е, какво? — сви рамене арендаторът. — Какво да направя с тази бележка, след като на нея няма нито име, нито адрес?

— Колкото до адреса, този, комуто ви препоръчвам, няма адрес. Що се отнася до името му, то е много известно. Попитайте първия работник, когото срещнете, познава ли Гоншон, наричан Мирабо на народа?

— Гоншон, ще си спомниш ли това име, Питу?

— Гоншон или Gonchonius — повтори Питу, — да, ще си го спомня.

— Към Инвалидите! Към Инвалидите! — ревеше тълпата с нарастващо ожесточение.

— Хайде, върви — каза Марат на Бийо, — и нека духът на свободата те предвожда!

— Към Инвалидите! — извика на свой ред Марат.

И пое по кея Жевр, следван от над двайсет хиляди души.

Бийо увлече пет-шестстотин подир себе си — онези, които имаха оръжие.

В момента, когато единият слизаше покрай реката, а другият излизаше на булеварда, превото на търговците застана до един прозорец.

— Приятели мои — рече той, — защо забелязвам на шапките ви зелени кокарди?

Това бяха кестеновите листа на Камий Демулен, които повечето носеха, виждайки мнозина да си ги слагат, без дори да знаят какво правят.

— Надежда! Надежда! — разнесоха се няколко гласа.

— Да, но цветът на надеждата е в същото време и този на граф Д’Артоа. Искате ли да изглеждате, сякаш сте с отличителния знак на принц?

— Не, не — прозвуча в отговор и гласът на Бийо се извиси над останалите.

— Е, тогава свалете кокардите и ако желаете да носите нечии цветове, то нека бъдат поне тези на град Париж, майката на всички нас, синьо и червено, приятели, синьо и червено.

— Да! Да! — отвърнаха хорово. — Да! Синьо и червено.

При тези думи всички стъпкват с нозе зелените си кокарди; всички искат панделки; като по чудо прозорците се отварят и сини и червени ленти се посипват в изобилие.

Ала с тях се окичват едва хиляда души.

Веднага престилки, копринени рокли, шалове биват раздрани, разкъсани и от парчетата се правят панделки, розети, шарфове. Всеки получава по нещо.

След което малката армия на Бийо тръгна отново.

Пътем тя се попълваше; от всички артерии на предградието Сент Антоан в нея се вливаше най-живата и гореща част от народната кръв.

Стигнаха в доста добър ред до улица „Ледигиер“, където вече внушително множество любопитни — едни боязливо, други спокойно, а трети дръзко — гледаха към кулите на Бастилията, напичани от жаркото слънце.

Пристигането на народните барабанчици от предградието Сент Антоан, на стотина френски гвардейци по булеварда, на Бийо и неговата войска, която наброяваше може би хиляда-хиляда и двеста души, мигновено промени настроенията и вида на тълпата. Боязливите се окуражиха, спокойните се въодушевиха, дръзките започнаха да отправят закани.

— Долу оръдията! Долу оръдията! — викаха двайсетина хиляди гласа и заплашителни юмруци се размахваха по посока на едрокалибрените оръдия, които подаваха медните си дула през амбразурите на платформите.

Точно в този момент, сякаш управителят на крепостта се подчиняваше на исканията на тълпата, артилеристите се приближиха до оръдията и те се прибраха навътре и изчезнаха съвсем.

Тълпата заръкопляска. Значи тя беше сила, щом отстъпваха пред волята й.

Стражите обаче все така крачеха по платформите. Един инвалид се размина с един швейцарец.

След като бяха викали: „Долу оръдията!“, закрещяха: „Долу швейцарците!“ Това бе продължение на възгласа от вчерашния ден: „Долу германците!“

Ала швейцарците си се разминаваха с инвалидите.

Един от онези, които скандираха: „Долу швейцарците!“, загуби търпение; той имаше пушка в ръцете си; насочи я към стражите и стреля.

Куршумът се заби в сивата стена на Бастилията на една стъпка под зъберите на кулата, точно срещу мястото, където минаваше стражата. Попадението изглеждаше като бяла точка, но часовият дори не се спря, нито обърна глава.

Силен ропот се надигна около човека, който току-що бе дал сигнал за нечувана, безумна атака. В този ропот се долавяше повече уплаха, отколкото ярост.

Мнозина изобщо не съзнаваха, че да стреляш с пушка срещу Бастилията не е престъпление, което се наказва със смърт.

Бийо гледаше тази зеленикава маса, подобна на онези митични чудовища, които античността ни представя покрити с люспи. Той броеше амбразурите, където всеки миг оръдията можеха отново да заемат местата си; броеше пушките в укреплението, зинали зловещо с дула като очи през бойниците.

И поклати глава, спомняйки си думите на Флесел.

— Никога няма да успеем — прошепна.

— И защо да не успеем? — попита един глас до него.

Бийо се обърна и видя мъж със свирепо изражение, облечен в дрипи, чиито очи искряха като две звезди.

— Защото ми изглежда невъзможно такава грамада да бъде превзета със сила.

— Превземането на Бастилията — рече мъжът — не е военно действие, а акт на вяра183 — повярвай и ще успееш.

— Търпение — каза Бийо, търсейки пропуска в джоба си, — търпение!

Мъжът се излъга за намерението му.

— Търпение! — повтори ядно той. — Да, естествено, ти си охранен. Имаш вид на фермер.

— И действително съм такъв — не скри Бийо.

— Тогава е ясно защо приканваш към търпение. Ти винаги си бил нахранен. Погледни обаче тези привидения, които ни заобикалят. Виж изсъхналите им вени, преброй ребрата им през дупките на дрехите и ги попитай дали разбират думата „търпение“?

— Ето един, който говори доста добре — рече Питу, — ала ме плаши.

— Мен пък не ме плаши — отвърна Бийо.

И като се обърна към човека, каза:

— Да, търпение. Но за около четвърт час, не повече.

— Аха! — усмихна се мъжът. — Четвърт час! Наистина не е много. И какво ще направиш за четвърт час?

— За четвърт час ще посетя Бастилията, ще науча числеността на гарнизона й, ще узная намеренията на управителя й и ще разбера откъде се влиза.

— Да, ако знаеш откъде се излиза.

— При положение, че не изляза, ще дойде един човек, който ще ме измъкне.

— И кой е човекът?

— Гоншон, Мирабо на народа.

Мъжът потрепера; очите му замятаха пламъци.

— Познаваш ли го? — попита той.

— Не.

— Е, тогава?

— Ще се запозная. Казаха ми, че първият, към когото се обърна на площада на Бастилията, ще ме отведе при него. Ти си на площада на Бастилията, заведи ме при този човек.

— Какво искащ от него?

— Да му предам една бележка.

— От кого е?

— От Марат, лекаря.

— От Марат! Познаваш Марат! — възкликна мъжът.

— Преди малко се разделихме.

— Къде?

— При Кметството.

— Какво прави той?

— Отиде в Дома на инвалидите, за да въоръжи двайсет хиляди души.

— В такъв случай дай ми бележката. Аз съм Гоншон.

Бийо отстъпи крачка назад.

— Ти си Гоншон? — произнесе в недоумение.

— Приятели — извика човекът в дрипи, — ето един, който не ме познава и пита дали наистина аз съм Гоншон.

Тълпата избухна в смях. На всички тези хора им се струваше невъзможно някой да не познава любимия им оратор.

— Да живее Гоншон! — гръмнаха две-три хиляди гласа.

— Вземете — и Бийо му подаде бележката.

— Приятели — рече Гоншон, след като я прочете и тупна арендатора по рамото, — той е наш брат. Марат ми го препоръчва. Значи може да се разчита на него. Как се казваш?

— Казвам се Бийо.

— А пък аз се казвам Аш184 — отвърна Гоншон. — И се надявам, че ние двамата ще направим нещо.

Тълпата се усмихна на кръвнишката игра на думи.

— Да, да, ще направим нещо — подкрепи го тя.

— И какво ще направим? — обадиха се няколко гласа.

— По дяволите! — свъси вежди Гоншон. — Ще превземем Бастилията.

— Ха тъй де! — викна Бийо. — Ето това се казва приказка. Чуй ме, храбри Гоншон, с колко хора разполагаш?

— Почти с трийсет хиляди.

— И като прибавим двайсетте хиляди, които ще се присъединят към нас от Инвалидите, и десетте хиляди, които вече са тук — това е повече, отколкото ни трябва, за да успеем.

— И ще успеем — тръсна глава Гоншон.

— Така си мисля. Е, хайде, събери твоите трийсет хиляди души. Аз влизам при управителя, ще го приканя да се предаде. Ако склони, толкова по-добре, ще избегнем кръвопролитието. Ако ли пък не, пролятата кръв ще тежи на него, а пролятата за несправедлива кауза кръв носи нещастие. Питайте германците.

— Колко време ще останеш при управителя?

— Колкото може по-дълго, докато Бастилията бъде напълно обсадена. Та когато изляза, атаката да започне.

— Разбрано.

— Ти не изпитваш недоверие към мен, нали? — попита Бийо, подавайки ръка на Гоншон.

— Аз ли? — отвърна Гоншон с пренебрежителна усмивка, стискайки ръката на якия арендатор със сила, която никой не би заподозрян у това изпосталяло тяло. — Да изпитвам недоверие? И защо? Стига да поискам, с една дума, с един знак ще накарам да те стрият като стъкло, та дори да си на завет зад тези кули, дето утре няма да ги има, и да си бранен от тези войници, които до довечера ще минат на наша страна или ще приключат земния си път. Така че върви и разчитай на Гоншон, както той разчита на Бийо.

Арендаторът бе убеден и се отправи към входа на Бастилията, докато неговият събеседник навлизаше в предградието, сподирен от викове, повторени хиляди пъти: „Да живее Гоншон! Да живее Мирабо на народа!“

— Не знам какъв е Мирабо на благородниците — рече Питу на Бийо, — но намирам, че нашият е твърде грозен.

16.

Бастилията и нейният управител

Няма да описваме Бастилията, би било безполезно.

Тя живее като вечен образ в паметта едновременно и на старците, и на децата.

Ще се задоволим да припомним, че двете й кули близнаци гледаха към площада, докато страничните й стени бяха успоредни на брега на днешния канал.

Входът на Бастилията беше защитаван най-напред от едно караулно помещение, после от два реда постове и накрая от два подвижни моста.

След като се преминеха различните препятствия, стигаше се до двора на управата, където бе жилището на управителя.

Една галерия водеше от двора към рововете на Бастилията.

При този втори вход, гледащ към рововете, имаше подвижен мост, караулно и желязна бариера.

При първия вход искаха да арестуват Бийо185, но той им показа пропуска си от Флесел и го пуснаха да мине.

Тогава Бийо видя, че Питу го следва. Момъкът не беше инициативен, ала по стъпките на арендатора би слязъл и в ада или пък би се качил на Луната.

— Остани отвън — каза Бийо. — Ако не изляза, ще е добре да има някой, който да припомни на народа, че съм влязъл.

— Така е — кимна Питу. — След колко време трябва да му припомня това?

— След един час.

— А ковчежето? — попита Питу.

— О, да! Ако не изляза, ако Гоншон не превземе Бастилията или пък в края на краищата ако, след като я превземе, не ме намерят, трябва да се каже на доктор Жилбер, когото може би ще намерят, че хора, дошли от Париж, са ми задигнали ковчежето, което ми беше поверил преди пет години; че съм тръгнал още в същия миг, за да му го съобщя; че пристигайки в Париж, съм научил, че е в Бастилията; че съм поискал да превзема Бастилията и че съм пожертвал живота си, който винаги е бил на негово разположение.

— Много хубаво, чичо Бийо — рече Питу, — само че е твърде дълго и се страхувам да не го забравя.

— Това, което казах ли?

— Да.

— Ще ти го повторя.

— Не — чу се глас, — по-добре би било да се напише.

— Не знам да пиша — отвърна Бийо.

— Аз знам, аз съм пристав.

— А! Вие сте пристав? — погледна го арендаторът.

— Станислав Майар, пристав от Шатле.

И той извади от джоба си дълъг рогов дивит186, в който имаше перо, хартия и мастило, всичко необходимо за писане.

Това бе един четирийсет и пет годишен мъж187, висок, слаб, сериозен, облечен изцяло в черно, както подхождаше на професията му.

— Този дяволски прилича на гробар — прошепна Питу.

— Вие казвате — подхвана невъзмутимо приставът, — че хора, дошли от Париж, са ви отмъкнали едно ковчеже, което ви е било поверено от доктор Жилбер?

— Да.

— Това е наказуемо.

— Тези хора принадлежат към парижката полиция.

— Безчестни крадци! — изрече Майар.

После, подавайки листа на Питу, добави:

— Вземи, млади човече, ето исканата бележка. И ако той бъде убит — приставът посочи Бийо, — ако ти бъдеш убит, да се надяваме, че няма и аз да бъда убит.

— И ако не бъдете убит, какво ще направите вие? — попита Питу.

— Онова, което ти би трябвало да направиш.

— Благодаря — каза Бийо.

И протегна ръката си на пристава.

Майар я стисна със сила, за която трудно би могло да се повярва, че съществува в такова мършаво тяло.

— Значи мога да разчитам на вас? — взря се в него Бийо.

— Както можете да разчитате на Марат, на Гоншон.

— Прекрасно — рече Питу, — ето една Троица, каквато съм сигурен, че не ще намеря в рая.

Сетне, обръщайки се към Бийо, додаде:

— Преди всичко благоразумие, нали, чичо Бийо?

— Питу — отвърна арендаторът с едно красноречие, което понякога учудва у подобна селска натура, — не забравяй, че най-благоразумното нещо във Франция е смелостта.

И той пресече първата линия на постовете, докато момъкът пое обратно към площада.