Анж Питу Дюма Александр

Сто изстрела, хиляда изстрела гръмнаха едновременно, сякаш бе чакан само този сигнал, и нашариха с бяло сивите кули на Бастилията.

Затишие от няколко секунди последва залпа, като че тълпата се уплаши от онова, което току-що бе сторила.

После лумна пламък, изгубил се в облак от дим, който увенча върха на една от кулите; отекна гръм; викове на болка се разнесоха в гъстото множество; бе даден първият оръдеен изстрел от Бастилията; пролята бе първата кръв. Битката беше започнала.

Онова, което изпита тълпата, така настръхнала допреди миг, бе подобно на ужас. Тази Бастилия, оповестила началото на защитата си с това единствено действие, демонстрираше своята страховита непристъпност. Народът вероятно се бе надявал, че в тези времена на отстъпки, каквито му се правеха, ще се мине без проливане на кръв.

Народът се мамеше. Оръдейният изстрел срещу него придаваше друго измерение на титаничното дело, което бе предприел.

Незабавно проехтя добре насочена мускетна стрелба, идваща от платформата на Бастилията.

Сетне отново настъпи затишие, прекъсвано от отделни викове, стенания и жалби, долитащи оттук-оттам.

Тогава в тази тълпа се усети едно мощно раздвижване; това бе народът, който вдигаше своите мъртви и ранени.

Ала народът изобщо не помисли да бяга или, ако го помисли, се засрами, като се преброи.

Действително булевардите, улица „Сент Антоан“ и предградието Сент Антоан бяха същинско море от хора; на всяка вълна — по една глава, на всяка глава — пламтящи очи и заплашваща уста.

За миг всички прозорци в квартала се окичиха със стрелци, дори и тези, които бяха извън обсега на метежа.

Ако по терасите или амбразурите се появеше инвалид или швейцарец, той се оказваше под прицела на стотина пушки и градушка от куршуми очукваше ъглите на камъка, зад който се бе прислонил.

Но скоро се умориха да стрелят по безчувствени стени. Изстрелите търсеха плът. Искаха да видят как под оловото избликва кръв, а не прах.

Всеки изказваше мнението си сред порой от викове.

Около оратора образуваха кръг и когато разберяха, че предложението е безразсъдно, се отдалечаваха.

Един колар подхвърли да се построи катапулт по образеца на древните римски машини и да се направи пробив в Бастилията.

Пожарникарите предлагаха да угасят със своите помпи възпламенителите на оръдията и фитилите на артилеристите, без да се усетят, че и най-мощната помпа не ще изхвърли вода на повече от две трети от височината на стените на Бастилията.

Един пивовар, командващ предградието Сент Антоан, чието име194 получи оттогава съдбовна известност, предлагаше да бъде опожарена твърдината, хвърляйки по нея масло от мак и от лавандула, което да подпалят с фосфор.

Бийо изслуша всички тези идеи. Най-накрая грабна брадвата от ръцете на един дърводелец и тръгна напред сред град от куршуми, който поразяваше и поваляше хората около него, напластени като житни класове, добра се до малко караулно помещение, съседно на първия подвижен мост, и под куршумите, които свистяха и чаткаха по покрива, разсече веригите и мостът падна195.

В разстояние на четвърт час, колкото продължи това почти безумно начинание, тълпата остана със затаен дъх. При всеки гърмеж очакваха да видят как дръзкият работник се строполява. Тълпата бе забравила за опасността, грозяща самата нея, и мислеше единствено за опасността, надвиснала над този мъж. Когато мостът се срути, тя нададе вой и се втурна към първия двор.

Устремът бе така вихрен, така пламенен, така неудържим, че нямаше дори и опит за защита.

Крясъците на неистова радост известиха на Дьо Лоне за тази първа победа.

Дори не обърнаха внимание, че един човек бе смазан под камарата от дърво.

Тогава, като от пастта на пещера, която осветиха, четирите оръдия, които управителят бе показал на Бийо, гръмнаха едновременно със свиреп шум и пометоха целия двор.

Ураганът от желязо прокара дълга кървава бразда в тълпата; десет-дванайсет мъртви и петнайсет-двайсет ранени осеяха пътя на картеча.

Бийо се бе смъкнал на земята; в миг съзря Питу, озовал се там, без сам да знае как. Момъкът притежаваше бдителен поглед, останал му от бракониерството. След като бе видял артилеристите да доближават запалените фитили, той хвана Бийо за полата на дрехата и бързо го дръпна назад. Ъгълът на стената закри и двамата от този първи залп.

Оттук насетне работата става сериозна. Грохотът е невероятен, а схватката — смъртоносна; десет хиляди пушечни изстрели се разнасят едновременно около Бастилията, по-опасни за обсадителите, отколкото за обсадените. Най-накрая едно оръдие, обслужвано от френски гвардейци, смесва своето ръмжене с чаткането на куршумите.

Това е смразяващ тътен, от който тълпата се опиянява и който започва да плаши обсадените, които се преброяват и съзнават, че никога не ще могат да произведат шум, подобен на този, дето ги оглушава.

Офицерите от Бастилията усещат инстинктивно, че войниците им падат духом; те грабват пушките и стрелят.

В този момент, сред гърма на артилерията и пушечната стрелба, сред рева на тълпата, понеже народът се спуска пак, за да събере мъртвите и да си направи ново оръжие от труповете, които крещят за мъст със зейналите си рани, на входа на първия двор се появява една малка група от буржоа без оръжие; те разцепват множеството и напредват, готови да пожертват живота си, бранени само от бялото знаме, което ги предшества и показва, че са парламентьори.

Това е депутация от Кметството196; там знаят, че военните действия са започнали, и тъй като искат да прекратят кръвопролитието, са принудили Флесел да отправи нови предложения към управителя.

Тези пратеници идват от името на града да призоват господин Дьо Лоне да нареди спиране на огъня и за да запази едновременно живота на гражданите, своя и този на войниците от гарнизона, да допусне сто души от националната гвардия във вътрешността на крепостта.

Ето какво разгласяват парламентьорите по пътя си. Народът, уплашен от начинанието, което е подхванал, народът, който вижда да пренасят на носилки ранените и мъртвите, е готов да подкрепи това предложение; ако Дьо Лоне приеме едно полупоражение, той би се задоволил с половин победа.

При появата им огънят от втория двор секва; правят им знак, че могат да се приближат, и те наистина се приближават, подхлъзвайки се по кръвта и прескачайки безжизнените тела, като протягат ръка на ранените.

Под тяхна защита народът се прегрупира. Труповете и ранените са отнесени, остава само кръвта на едри пурпурни петна по паважа на дворовете.

От страна на крепостта огънят е преустановен. Бийо излиза, за да се помъчи да придума обсадителите да спрат огъня. При портата среща Гоншон без оръжие, излагащ се на опасността като обладан от върховно вдъхновение, спокоен, сякаш е недосегаем.

— Е? — пита той. — Какво става с депутацията?

— Влезе в Бастилията — отвръща Бийо. — Накарайте ги да прекратят стрелбата.

— Невъзможно е — поклаща глава Гоншон с такава увереност, като че Бог го е дарил със способността да прозира в бъдещето. — Изобщо не ще склони.

— Няма значение, да зачитаме военните обичаи, щом се смятаме за войници.

— Така да бъде — казва Гоншон.

После се обръща към двама мъже от народа, явно негови помощник-командири:

— Вървете, Ели, вървете, Юлен — заръчва им той, — и да не бъде даван нито един изстрел.

Двамата адютанти се спускат при повелята на вожда, разцепвайки вълните от народ, и скоро гърмежите полека-лека намаляват, сетне съвсем заглъхват.

Възцарява се миг на отдих. Възползват се, за да се погрижат за ранените, чийто брой е нараснал на трийсет и пет до четирийсет.

В това време часовникът отмерва два часа. Атаката е започнала по обяд. Ето че вече два часа се бият.

Бийо се връща на поста си и сега Гоншон е този, който го следва.

Очите му се взират с безпокойство в решетката; нетърпението му е видимо.

— Какво ви е? — пита Бийо.

— Какво ли? Ако Бастилията не бъде превзета до два часа, всичко е загубено — махва с ръка Гоншон.

— И защо?

— Защото дворът ще научи с каква работа сме се заели и ще ни прати швейцарците на Безенвал и драгуните на Ламбеск, и тогава ще се окажем между три огъня.

Бийо бе принуден да признае, че има истина в думите на Гоншон. Най-накрая пратениците се появиха отново. По унилите им изражения личеше, че не са постигнали нищо.

— Е — рече Гоншон, сияейки от радост, — казвах ли ви? Предреченото ще се сбъдне — проклетата крепост е осъдена.

После, без дори да разпита депутацията, се втурна вън от първия двор, зовейки:

— На оръжие, деца! На оръжие! Управителят отказа.

Действително, едва Дьо Лоне бе прочел писмото на Флесел, лицето му просветна и вместо да приеме направените предложения, извика:

— Господа парижани, поискахте битка, сега е твърде късно.

Парламентьорите бяха настояли и му бяха описали всички нещастия, до които можеше да доведе съпротивата. Ала той не пожела да чуе нищо и накрая им заяви същото, което бе казал два часа по-рано на Бийо:

— Излезте, или ще наредя да ви разстрелят.

И парламентьорите излязоха.

Този път Дьо Лоне подхвана офанзивата. Той изглеждаше горящ от нетърпение. Още преди пратениците да са прекрачили прага на двора, мюзетата на маршал Дьо Сакс изсвири една мелодия. Трима души паднаха: първият бе мъртъв, останалите двама — ранени.

Единият от ранените беше френски гвардеец, другият — парламентьор.

При вида на този човек, когото званието правеше неприкосновен и когото отнасяха облян в кръв, тълпата се разбуни отново.

Адютантите на Гоншон заеха местата си от двете му страни; но бяха успели да прескочат до своите домове и да сменят облеклото си.

Вярно е, че единият живееше до Арсенала, а другият — на улица „Шарон“.

Юлен, най-напред часовникар в Женева, после ловец при маркиз Дьо Конфлан, се върна с униформената си ливрея, наподобяваща одеждите на унгарски офицер.

Ели, бивш офицер от полка на кралицата, бе облякъл униформата си, което вдъхна на народа вярата, че армията е за него и с него.

Огънят започна с още по-голямо ожесточение.

В този момент майорът от Бастилията, господин Дьо Лом, се приближи до управителя.

Той бе смел и честен войник, ала дълбоко в себе си беше останал гражданин и с болка наблюдаваше това, което се случваше, и най-вече мислеше за онова, което щеше да стане.

— Господине — каза му, — нямаме припаси и вие го знаете.

— Знам — отвърна Дьо Лоне.

— Знаете също така, че нямаме и заповед.

— Моля да ме извините, господин Дьо Лом, имам заповед да държа Бастилията затворена, ето защо са ми поверени ключовете й.

— Господине, освен за затваряне на вратите, ключовете служат не по-зле и за отваряне. Внимавайте да не направите така, че да изколят гарнизона, без да спасите твърдината. Две победи в един ден. Погледнете тези хора, които убиваме, сякаш изникват изпод паважа. Сутринта бяха петстотин, преди три часа бяха десет хиляди, сега са повече от шейсет хиляди, утре ще бъдат сто хиляди. Когато оръдията ни млъкнат, а ще трябва да се стигне дотам, те ще са достатъчно силни, за да разрушат Бастилията с голи ръце.

— Не говорите като военен, господин Дьо Лом.

— Говоря като французин, господине. Казвам, че щом Негово величество не ни е дал никаква заповед… Казвам, че след като господин превото на търговците ни направи разумно предложение, а именно сто души от националната гвардия да влязат в крепостта, вие можехте, за да избегнете трагедията, която предвиждам, да приемете този компромис.

— Значи според вас, господин Дьо Лом, властта, представляваща град Париж, е власт, на която следва да се подчиняваме?

— Според мен, в отсъствието на върховната власт на краля, да, господине.

— Е, добре! — рече Дьо Лоне, издърпвайки майора в един ъгъл на двора. — Четете, господин Дьо Лом.

И му подаде малък къс хартия. Майорът прочете:

Дръжте се здраво, залъгвам парижаните с кокарди и обещания. До края на деня господин Дьо Безенвал ще ви изпрати подкрепления.

Дьо Флесел197

— Как е стигнала дотук тази бележка, господине? — попита майорът.

— С писмото, което ми връчиха господа парламентьорите. Те мислеха, че ми носят призив да предам Бастилията, а то се оказа заповед да я браня.

Майорът наведе глава.

— Вървете на поста си, господине — отсече Дьо Лоне, — и не го напускайте, докато не пратя да ви повикат.

Господин Дьо Лом се подчини.

Господин Дьо Лоне сгъна хладнокръвно бележката, сложи я отново в джоба си и се върна при мерачите, нареждайки им да се целят ниско и точно.

Мерачите се подчиниха, както бе сторил господин Дьо Лом.

Но съдбата на крепостта беше решена. Никаква човешка сила не бе в състояние да я предотврати.

На всеки оръдеен изстрел народът отговаряше с: „Искаме Бастилията!“

И докато гласовете искаха, ръцете действаха.

В числото на гласовете, които викаха най-енергично, в числото на ръцете, които действаха най-ефикасно, бяха тези на Питу и на Бийо.

Само че всеки реагираше според природата си.

Бийо — неустрашим и самонадеян, като булдог, се бе хвърлил напред още от самото начало, нехаейки за куршумите и картеча.

Питу — осторожен и благоразумен, като лисица, надарен в най-висока степен с инстинкт за самосъхранение, използваше всичките си способности, за да съзре опасността и да я избегне.

Очите му различаваха най-смъртоносните бойници, улавяха неуловимото движение на бронза, който щеше да стреля. Стигна дотам, че отгатна точния момент, в който батареята от крепостни оръдия удари по подвижния мост.

След като очите му изпълнеха задължението си, идваше ред на крайниците да поработят за своя собственик.

Раменете се свиваха, гръдта се прибираше, тялото му заприличваше на дъска, гледана отстрани.

В такива мигове Питу, възпълничкият Питу, защото той беше мършав само в краката, се превръщаше в осил, в геометрична линия, без ширина, нито дебелина.

Беше си харесал скрито кътче в прохода между първия и втория подвижен мост, нещо като вертикален парапет, образуван от каменни издатини; главата му бе предпазвана от един от камъните, коремът от друг, а коленете от трети, и Питу беше благодарен, задето природата и фортификационното изкуство се бяха преплели така сполучливо, та се намираше по един камък за всяко място, което би могло да бъде улучено смъртоносно.

От своя ъгъл, където се бе спотаил като заек в леговището си, той даваше по някой изстрел за успокоение на съвестта, понеже срещу себе си имаше само стени и парчета дърво; ала това очевидно доставяше удоволствие на Бийо, който току го подканяше:

— Стреляй де, мързеливецо, стреляй!

А Питу на свой ред, за да уталожи плама на арендатора, му викаше:

— Ама не се показвайте така, чичо Бийо.

Или пък:

— Внимавайте, господин Бийо, дръпнете се, ето че оръдието стреля по вас, ударникът на мюзетата щрака.

И едва момъкът бе произнесъл тези думи, свидетелстващи за предвидливост, оръдейната или пушечната стрелба прокънтяваше и картечът помиташе прохода.

Въпреки всички призиви Бийо демонстрираше чудеса от мощ и движения, все нахалост. Не можейки да пролее своята кръв, което, разбира се, не бе негова грешка, той проливаше потта си на едри капки.

Десетина пъти Питу го лови за дрехата и го кара да залегне до него точно в момента, в който щеше да го порази поредният залп.

Бийо обаче неизменно се надигаше пак и пак, не само, подобно на Антей198, по-силен от преди, но и с нова идея.

Най-често идеята се състоеше в това, да се спусне по дървената настилка на моста и да разсече с брадва гредите, които държаха веригите, както вече бе правил.

Питу крещеше, за да озапти арендатора, после, виждайки, че крясъците са безполезни, той се хвърляше вън от своето укритие, като казваше:

— Господин Бийо, скъпи господин Бийо, ами че госпожа Бийо ще остане вдовица, ако бъдете убит.

А швейцарците прокарваха косо цевите на пушките си през бойницата на мюзетата, за да улучат смелчака, опитващ се да превърне моста им в трески.

Или пък Бийо поискваше някое оръдие, за да разбие настилката; ала тогава засвирваше мюзетата, артилеристите се отдръпваха и арендаторът оставаше сам да обслужва оръдието, което отново изкарваше Питу от убежището му.

— Господин Бийо — умоляваше той, — господин Бийо, в името на госпожица Катрин! Ама помислете де, ако позволите да ви убият, госпожица Катрин ще остане сираче.

И Бийо се предаваше пред този довод, който за неговия ум бе по-силен от предходния.

Най-накрая плодоносното въображение на арендатора роди една последна идея.

Той се втурна към площада, викайки:

— Талига! Талига!

Питу реши, че онова, което е добро, става превъзходно, щом се удвои. И последва Бийо с възгласа:

— Две талиги! Две талиги!

Незабавно докараха десет талиги.

— Слама и сухо сено! — нареждаше Бийо.

— Слама и сухо сено! — повтори Питу.

И веднага двеста души донесоха всеки по наръч сено или слама.

Други трупаха изсушен тор на носилки.

Бяха принудени да се развикат, че имат десет пъти повече, отколкото им е необходимо. За един час щеше да се събере толкова фураж, че копата да се изравни с Бастилията.

Бийо хвана тегличите на талига, натоварена със слама, и вместо да я тегли, взе да я бута пред себе си.

Питу направи същото, без да знае защо, но смятайки, че е добре да подражава на арендатора.

Ели и Юлен отгатнаха какво замисля Бийо; всеки избута по една талига в двора.

Едва бяха прекрачили прага, посрещна ги яка стрелба. Чу се как куршумите и малокалибрените гюлета проникват с пронизителен шум в сламата или в дървото на ритлите и колелата. Ала никой от щурмуващите не бе засегнат.

Веднага щом пукотът стихна, двеста или триста души с пушки се впуснаха зад водачите на талигите и използвайки укреплението за укритие, вмъкнаха се под самата настилка на моста.

Там Бийо извади от джоба си огниво и прахан, сложи щипка барут на средата на лист хартия и подпали барута.

Барутът подпали хартията, а хартията — сламата.

Всеки се снабди с факла и четирите талиги лумнаха едновременно.

За да угасят огъня, трябваше да излязат; излизайки, излагаха се на сигурна смърт.

Пламъкът лизна настилката и захапа дървото с неумолимите си зъби.

Викът на радост, отекнал в двора, бе подет от целия площад „Сент Антоан“. Виждаха как димът се вие над кулите. Досещаха се, че става нещо съдбоносно за обсадените.

Наистина, нажежените вериги се откачиха от гредите. Мостът падна, наполовина потрошен, наполовина изгорен, димящ и мятащ искри.

Пожарникарите дотичаха с помпите си. Управителят заповяда да се открие огън, но инвалидите отказаха.

Само швейцарците се подчиниха. Швейцарците обаче не бяха артилеристи и оръдията трябваше да се изоставят.

Френските гвардейци, напротив, щом забелязаха, че огънят на артилерията секва, се приготвиха за стрелба — третото гюле разби решетката.

Управителят се бе качил на платформата, за да погледне дали обещаната помощ пристига, когато изведнъж се оказа обгърнат от дим. Именно тогава се спусна трескаво долу и нареди на артилеристите да открият огън.

Отказът на инвалидите го подразни. Разбиването на решетката го убеди, че всичко е загубено.

Господин Дьо Лоне усещаше, че е ненавиждан. Знаеше, че за него няма спасение. През цялото време, докато траеше битката, бе таил мисълта да се погребе под развалините на Бастилията.

В мига, в който осъзнава, че всяка съпротива е безполезна, изтръгва фитила от ръцете на един артилерист и скача към подземието, където са мунициите.

— Барутът! — писват двайсетина изплашени гласа. — Барутът! Барутът!

Видели са фитилът да свети в ръцете на управителя. Отгатват намерението му. Двама войници се хвърлят199 и насочват байонетите си към гърдите му тъкмо когато отваря вратата.

— Можете да ме убиете — процежда Дьо Лоне, — но надали толкова бързо, че да не успея да запратя този фитил сред буретата. Тогава и обсадители, и обсадени, до един ще хвръкнете във въздуха.

Двамата войници се спират. Не помръдват байонетите си, ала Дьо Лоне все така продължава да командва, защото си дават сметка, че държи живота на всички в ръцете си. Действието му ги приковава по местата им. Нападателите разбират, че става нещо необикновено. Те отправят погледи към вътрешността на двора и съзират заплашения и заплашващ управител.

— Чуйте ме — казва Дьо Лоне. — Ако един от вас направи крачка, за да проникне в този двор, ще възпламеня барута.

Онези, до които стигат словата му, имат чувството, че земята се разлюлява под нозете им.

— Какво искате? — питат множество гласове с неприкрит ужас.

— Искам капитулация, и то почтена капитулация.

Нападателите не обръщат внимание на думите на Дьо Лоне; те не вярват на този акт на отчаяние; понечват да нахлуят. Бийо е начело. Изведнъж той пребледнява, побиват го тръпки — помислил е за доктор Жилбер.

Докато арендаторът е мислел само за себе си, за него е било без значение дали Бастилията ще бъде вдигната във въздуха и той заедно с нея, ала доктор Жилбер трябва да живее на всяка цена.

— Спрете! — изкрещява Бийо, хвърляйки се пред Ели и Юлен. — Спрете в името на затворниците!

И тези мъже, които не се страхуваха за собствения си живот, отстъпиха, на свой ред мъртвешки бледи и треперещи.

— Какво искате? — попитаха те, повтаряйки въпроса, който вече бе отправен към Дьо Лоне от страна на гарнизона.

— Искам всички да се оттеглят — отвърна управителят. — Не ще приема никакво предложение, докато има и един външен човек в дворовете на Бастилията.

— Но няма ли да се възползвате от отсъствието ни, за да върнете всичко, както си беше? — усъмни се Бийо.

— Ако ми бъде отказана капитулация, ще намерите всичко, както си е: вие при онази врата, аз — при тази.

— Ще ни дадете ли думата си?

— Честна дума на благородник!

Неколцина поклатиха глави.

— Честна дума на благородник! — наблегна Дьо Лоне. — Има ли някой тук, който да не вярва в честната дума на един благородник?

— Не, не, няма! — гръмнаха петстотин гласа.

— Нека ми донесат хартия, перо и мастило.

Заповедите на управителя бяха изпълнени начаса.

— Така е добре! — рече Дьо Лоне.

После се обърна към нападателите:

— А сега вие се оттеглете.

Бийо, Юлен и Ели дадоха пример и първи излязоха.

Другите ги последваха.

Дьо Лоне положи фитила настрана и започна да пише условията на капитулацията на коляно.

Инвалидите и швейцарците, които съзнаваха, че става въпрос за спасението им, го наблюдаваха безмълвно и с един вид почтителен ужас.

Преди да остави перото върху хартията, Дьо Лоне се огледа. Дворовете бяха празни.

За миг навън разбраха какво се бе случило вътре.

Както бе казал господин Дьо Лом, населението сякаш изникваше изпод паважа. Сто хиляди души наобиколиха Бастилията.

Не бяха вече само работници, а граждани от всички класи. Освен мъже имаше и деца, и старци.

И всички носеха оръжие, всички надаваха викове.

Тук-там, сред някоя група се забелязваше разплакана жена, разрошена и кършеща пръсти, проклинаща каменния гигант с отчаян жест.

Това беше майка, на която Бастилията бе отнела сина, или съпруга, на която Бастилията бе отнела мъжа.

Но от един момент насетне Бастилията вече не гърмеше, нямаше пламъци, нито дим. Бастилията бе угаснала. Бастилията бе няма като гроб.

Безполезно би било да се прави опит за преброяване на следите от куршуми, опъстрили стените й. Всеки бе пожелал да стреля поне веднъж срещу това гранитно чудовище, реален символ на тиранията.

А когато научиха, че страшната Бастилия ще капитулира, че нейният управител е обещал да я предаде, никой не можеше да повярва.

Сред всеобщото съмнение — все още не се осмеляваха да се поздравят и чакаха в мълчание — зърнаха през една бойница да се подава писмо, набодено на върха на сабя.

Само че между писмото и обсадителите бе зейнал ровът на Бастилията, широк, дълбок, пълен с вода.

Бийо иска дъска — донесени са и са пробвани три, ала се оказват твърде къси. Най-сетне четвъртата докосва двата бряга на рова.

Бийо я закрепва възможно най-добре и без да се колебае, стъпва на играещия мост.

Тълпата е затаила дъх; всички очи са приковани в този човек, сякаш увиснал над рова, чиято застояла вода напомня водите на Коцит200. Питу, треперещ, сяда на насипа и скрива глава между коленете си.

Той е останал без душа, той плаче.

Изведнъж, когато Бийо е изминал две трети от разстоянието, дъската се залюлява, Бийо разперва ръце, пада и изчезва в рова.

Питу изръмжава и се спуска като нюфаундленд подир стопанина си.

Тогава един мъж се приближава до дъската, от която току-що е политнал Бийо.

И без колебание тръгва по нея. Този мъж е приставът от Шатле, Станислав Майар201.