Анж Питу Дюма Александр

18.

Доктор Жилбер

Докато народът нахлува, ревейки от радост и гняв едновременно, в дворовете на Бастилията, двама души газят в тинестата вода на рововете.

Това са Питу и Бийо.

Питу подкрепя Бийо; не го е ударил куршум, не го е поразило нищо; но падането е позашеметило нашия арендатор.

Хвърлят им въжета, подават им прътове.

Питу се хваща за един прът, Бийо — за едно въже.

Пет минути по-късно ги прегръщат и понасят триумфално, както са си целите в кал.

Един предлага глътка ракия на Бийо; друг тъпче Питу с наденички и вино.

Трети ги бърше и отвежда на слънце.

Внезапно една мисъл, или по-скоро спомен проблясва в съзнанието на Бийо; той се изтръгва от усърдните грижи и се устремява към Бастилията.

— При затворниците! — зове, тичайки. — При затворниците!

— Да, при затворниците! — извиква на свой ред Питу и хуква подир арендатора.

Тълпата, която до момента е мислила само за палачите, се сепва и потръпва, сещайки се за жертвите.

И повтаря в хор: „Да, да, да, при затворниците!“

Ново море от щурмуващи разкъса дигите и сякаш раздува хълбоците на крепостта, за да вкара вътре свободата.

Тогава пред очите на Бийо и Питу се разигра потресаваща сцена. Пияната, побесняла и разярена тълпа се изсипа в двора. Първият войник, който й попадна, бе разкъсан на парчета.

Гоншон наблюдаваше мълком. Без съмнение, мислеше си, гневът на народа е като течението на големите реки, той причинява повече злини, ако се опиташ да го обуздаеш, отколкото ако го оставиш да се излее на спокойствие.

Ели и Юлен, напротив, се хвърлиха пред убийците; те придумваха, умоляваха, уверявайки — върховна лъжа! — че са обещали да пощадят войниците от гарнизона.

Пристигането на Бийо и Питу им дойде като подкрепление.

Бийо, за когото мъстяха, беше жив; дори не беше ранен; дъската се бе разклатила под нозете му и това бе всичко. Той си бе направил една кална баня и нищо повече.

Настръхнали бяха особено спрямо швейцарците, ала не намериха швейцарци. Те бяха успели да нахлузят ризи от сиво платно и ги вземаха за прислужници или за затворници. Тълпата потроши с камъни статуите на двамата пленници, крепящи часовника. Тя плъзна по кулите, за да отмъсти на оръдията, бълвали смърт. Щурмуващите се гневяха на камъните и разкървавяваха ръцете си, мъчейки се да ги изтръгнат.

Когато видяха първите победители да се появяват на платформата, всички, които бяха отвън, сиреч сто хиляди, нададоха мощен вик.

Този вик се издигна над Париж и полетя над Франция като орел с вихрени криле:

— Бастилията е превзета!

От този вик сърцата се размекнаха, очите се навлажниха, а ръцете се разтвориха; вече нямаше противопоставящи се партии, нямаше вражески касти, всички парижани почувстваха, че са братя, всички хора разбраха, че са свободни.

Един милион души се сляха в обща прегръдка.

Бийо и Питу бяха влезли след едните и предшествайки другите; онова, което искаха, не беше техният дял от победата, а свободата на затворниците.

Прекосявайки двора на управата, те забелязаха мъж в сива дреха, който стоеше спокойно, подпрял се с ръка на бастун със златна дръжка.

Това бе управителят. Той невъзмутимо чакаше или да бъде спасен от приятелите си, или сразен от враговете. Бийо го позна, нададе вик и тръгна право към него. Дьо Лоне също го позна. Скръсти ръце и зачака, вторачен в Бийо, сякаш му казваше с поглед: „Хайде да видим, вие ли ще ми нанесете първия удар?“

Арендаторът разбра и се спря.

— Ако го заговоря — рече, — ще го разпознаят. Разпознаят ли го, не ще има милост.

Как обаче да намери доктор Жилбер сред този хаос? Как да изтръгне от Бастилията тайната, скрита в пастта й?

От своя страна Дьо Лоне долови цялото това колебание, всички тези героични скрупули.

— Какво искате? — попита полугласно той.

— Нищо — поклати глава Бийо, посочвайки с пръст вратата, за да му подскаже, че бягството е все още възможно, — нищо. Ще съумея да открия доктор Жилбер.

— Третата, Бертодиер202 — отвърна Дьо Лоне кротко, почти разнежено.

И остана на същото място.

Изведнъж зад Бийо един глас произнесе:

— А! Ето го управителя!

Гласът бе спокоен, сякаш не принадлежеше на този свят, и при все това се усещаше, че всяка дума, която изрича, е остър кинжал, насочен към гърдите на Дьо Лоне.

Говореше Гоншон.

При неговите думи, като при тревожен звън на камбана, всички тези люде, опиянени от жажда за мъст, подскочиха, озърнаха се с пламтящи очи, забелязаха управителя и се спуснаха към него.

— Спасете го — каза Бийо, минавайки покрай Ели и Юлен, — иначе е загубен203.

— Помогнете ни — помолиха двамата мъже.

— Налага се да остана тук, аз също трябва да спася един човек.

И в миг Дьо Лоне, подхванат от хиляди свирепи ръце, бе повдигнат, повлечен, отнесен.

Ели и Юлен се хвърлиха подир тълпата, викайки:

— Спрете, обещали сме да го пощадим!

Това не беше вярно; ала тази благородна лъжа се изтръгна едновременно от тези две благородни сърца.

За секунда управителят, следван от Ели и Юлен, изчезна през прохода, водещ вън от Бастилията, сред крясъци: „Към Кметството! Към Кметството!“

Дьо Лоне, тази жива плячка, струваше за някои от победителите колкото мъртвата плячка, разгромената Бастилия.

Впрочем това грамадно, тъжно и безмълвно здание, посещавано от четири века насам само от стражи, тъмничари и един мрачен управител, представляваше странна гледка, станало плячка на народа, който тичаше из вътрешните дворове, сновеше по стълбите, бръмчеше като рояк мухи и изпълваше гранитния кошер с шум и движение.

Бийо проследи с очи Дьо Лоне, който, по-скоро отнесен, отколкото отведен, сякаш се носеше над тълпата.

Миг по-късно той изчезна. Бийо въздъхна, огледа се, видя Питу и се устреми към една кула, викайки:

— Бертодиер.

Един треперещ тъмничар се озова на пътя му.

— Третата в Бертодиер? — попита Бийо.

— Оттук, господине — посочи тъмничарят. — Но вече нямам ключове.

— Къде са?

— Взеха ми ги.

— Гражданино, услужи ми с брадвата си — обърна се Бийо към един жител на предградията.

— Давам ти я — отвърна мъжът. — Нямам нужда от нея, щом Бастилията е превзета.

Бийо грабна брадвата и се втурна по някаква стълба, воден от тъмничаря.

Тъмничарят спря пред една врата.

— Това ли е килията? — искаше да се увери арендаторът.

— Да.

— Затворникът в тази килия доктор Жилбер ли се казва?

— Не знам.

— Доведен е само преди пет-шест дни?

— Не знам.

— Е, какво пък! — тръсна глава Бийо. — Аз ще узная.

И сцепи вратата със силен замах на брадвата.

Тя беше дъбова, ала под ударите на якия арендатор се разлетяха трески.

Вече можеше да се надникне в килията.

Бийо прилепи око до отвора и хвърли поглед в мрака.

На лъча дневна светлина, който проникваше в тъмницата през зарешетения прозорец на кулата, се открояваше силуетът на мъж, прав, леко наклонил се назад, държащ в ръка една от пречките, която бе изтръгнал от леглото си, застанал в отбранителна поза.

Този човек явно бе готов да убие първия, който влезе.

Въпреки дългата брада, въпреки бледото лице, въпреки късо подстриганата коса Бийо го позна. Това беше доктор Жилбер.

— Докторе! Докторе! — промълви арендаторът. — Вие ли сте?

— Кой ме вика? — извърна се затворникът.

— Аз, Бийо, вашият приятел.

— Вие ли сте, Бийо?

— Да! Да! Да! Той е! Ние сме! — разнесоха се двайсетина гласа на мъже, които се бяха спрели на стълбището при страхотните удари, нанасяни от арендатора.

— Кои сте вие?

— Ние, победителите на Бастилията! Бастилията е превзета, вие сте свободен!

— Бастилията е превзета! Аз съм свободен! — извика докторът.

И промушвайки през отвора двете си ръце, той разтърси така силно вратата, та пантите и ключалката едва не се откачиха и едно парче дърво, вече откъртено от Бийо, изпращя, откъсна се и остана в ръцете на затворника.

— Почакайте, почакайте — каза Бийо, който разбра, че второ такова усилие ще изпие силите му, изпълнили го в този момент на превъзбуда. — Почакайте.

И заудря отново.

Наистина през все по-разрастващия се отвор той видя как затворникът се строполява на стола, блед като призрак, неспособен да повдигне тази дървена пречка, паднала в нозете му, и който, подобно на един Самсон204, не бе успял да разтърси Бастилията.

— Бийо! Бийо! — шепнеше Жилбер.

— Да! Да! И аз също, аз, Питу, господин докторе. Нали си спомняте бедния Питу, когото оставихте у леля Анжелик, Питу, който дойде да ви освободи.

— Ама аз мога да мина през тази дупка! — извика докторът.

— Не! Не! — отвърнаха всички гласове. — Почакайте!

Всеки от присъстващите внасяше своя дял във всеобщото усилие — едни, пъхайки лост между стената и вратата, други, разклащайки с лом около мястото на ключалката, трети, блъскайки със стегнати плещи и свити юмруци, — и най-накрая дървото изпращя за последен път, зидарията се разкърти и всички заедно нахлуха като отприщен поток през разбитата врата във вътрешността на затвора.

Жилбер се намери в прегръдките на Питу и Бийо.

Жилбер, малкият селянин от замъка Таверне, Жилбер, когото оставихме потънал в кръв в една пещера на Азорските острови, беше по това време трийсет и четири-трийсет и пет годишен мъж с блед, но не болезнен цвят на кожата, с черни коси и съсредоточен, волеви поглед; никога погледът му не се губеше в неяснота, не блуждаеше в пространството; когато не се втренчваше в някой външен обект, достоен да го прикове, той се обръщаше навътре и ставаше по-мрачен и по-пронизващ; носът му беше прав и се сливаше с челото в непрекъсната линия; под него пренебрежително извитите устни разкриваха ослепителния емайл на зъбите. При нормални обстоятелства облеклото му бе просто и строго като на квакер205; но тази строгост граничеше с елегантност благодарение на изключителната чистота и изрядност. Ръстът му бе малко над средния, беше добре сложен; колкото до силата му — невероятно голяма, — току-що видяхме докъде може да стигне в порив на превъзбуда, все едно дали породен от гняв или ентусиазъм.

Макар и в затвора от пет-шест дни, той бе полагал същите грижи за себе си — брадата, дълга няколко линии206, открояваше още по-видимо матовия му тен и единствено издаваше известна немарливост, която произхождаше не от затворника, а от отказа да му се даде бръснач или да бъде обръснат.

Притиснат в обятията на Бийо и Питу, Жилбер се обърна към тълпата, която изпълваше килията. После, сякаш един миг му бе достатъчен, за да си възвърне самообладанието, изрече:

— Денят, който бях предугадил, дойде! Благодаря ви, приятели, благодаря на вечния дух, който бди над свободата на народите!

И протегна двете си ръце към множеството, което, разпознавайки в извисеността на погледа и в достойнството на гласа един по-издигнат човек, едва се осмели да ги докосне.

Излизайки от тъмницата, той тръгна пред всички тези хора, облегнат на рамото на Бийо и следван от Питу и от своите освободители.

Първият миг бе посветен на приятелството и признателността, вторият разграничи учения доктор от невежия арендатор, добрия Питу и цялата тълпа, която го бе освободила.

Озовал се навън, Жилбер се спря пред грейналата светлина, която го заливаше. Скръсти ръце на гърдите си и като вдигна очи към небето, каза:

— Здравей, прекрасна свобода! Видях те да се раждаш в друг свят и ние сме стари приятели. Привет, сияйна свобода!

Усмивката на доктора говореше, че действително за него тези викове, които се изтръгваха от цял един народ, опиянен от независимостта, не са нещо ново.

Сетне, като се вглъби за няколко секунди, попита:

— Бийо, значи народът победи деспотизма?

— Да, господине.

— И вие сте дошли, за да се биете?

— Дойдох да ви освободя.

— Знаехте за арестуването ми?

— Синът ви ми съобщи тази сутрин.

— Горкият Емил! Видяхте ли го?

— Видях го.

— В пансиона ли е сега?

— Оставих го, мятащ се в ръцете на четирима санитари.

— Болен ли е? Бълнува ли?

— Настояваше да тръгне и да се бие заедно с нас.

— Ах! — зарадва се Жилбер.

Тържествуваща усмивка заигра на устните му. Синът бе оправдал надеждите на бащата.

— И тогава вие казахте… — обърна се той въпросително към Бийо.

— Казах, че щом доктор Жилбер е в Бастилията, ще превземем Бастилията. Но това не е всичко.

— Какво още има? — попита докторът.

— Ковчежето е откраднато.

— Ковчежето, което ви бях поверил?

— Да.

— И от кого?

— От мъже в черно, които се намъкнаха в къщата ми под предлог, че искат да изземат вашата брошура, затвориха ме в мазето, претърсиха навсякъде, откриха ковчежето и го отнесоха.

— Кой ден стана това?

— Вчера.

— Охо! Има явно съвпадение между моето арестуване и тази кражба. Лицето, което е заповядало да ме задържат, в същото време е наредило да задигнат ковчежето. Ако знам кой е в дъното на ареста, ще знам и кой е подбудителят на кражбата. Къде са архивите? — обърна се Жилбер към тъмничаря.

— В двора на управата, господине — отвърна той.

— Е, към архивите, приятели! Към архивите! — призова докторът.

— Господине — спря го тъмничарят, — позволете да ви следвам, или пък ме препоръчайте на тези добри хора, за да не ми се случи някое нещастие.

— Ще го направя — кимна Жилбер.

И извика към тълпата, която го бе наобиколила с любопитство, примесено с респект:

— Приятели, препоръчвам ви този човек. Той е вършил работата си, отваряйки и затваряйки вратите. Ала беше мек със затворниците — не допускайте да му бъде причинено зло.

— Няма, няма — отговориха от всички страни. — Няма, да не се бои, нека дойде.

— Благодаря, господине — поклони се тъмничарят, — но ако се интересувате от архивите, побързайте, мисля, че горят документите.

— О, тогава да не губим време! — рече Жилбер. — Към архивите!

И хукна към двора на управата, увличайки подир себе си тълпата, начело на която вървяха неизменно Бийо и Питу.

19.

Триъгълникът

При вратата на залата с архивите наистина гореше огромен огън от книжа207.

За жалост една от първите потребности на народа след победата се оказа разрушението.

Архивите на Бастилията бяха завладени.

Това бе обширна зала, претъпкана с регистри и планове; досиетата на всички затворници, хвърляни от сто години насам в Бастилията, бяха струпани там в безпорядък.

Народът яростно късаше тези документи, вероятно му се струваше, че унищожавайки ги, връща законно свободата на затворниците.

Жилбер влезе; подпомогнат от Питу, той започна да се рови в книжата, прав край лавиците; регистъра за текущата година го нямаше.

Спокоен и хладнокръвен по природа, докторът тропна с крак в изблик на раздразнение.

В миг Питу забеляза едно от онези юначни хлапета, каквито винаги има при народните победи, което тичешком отнасяше на главата си към огъня том, подобен по големина и подвързия на този, който преглеждаше доктор Жилбер.

Момъкът се втурна подире му с дългите си крака и скоро го настигна.

Това бе регистърът за 1789 година.

Пазарлъкът бе кратък. Питу се представи като победител, обясни, че един от затворниците се нуждае от регистъра, и хлапето му го даде, утешавайки се с думите:

— Карай! Ще изгоря друг.

Питу разтвори тома, огледа, прелисти и като стигна до последната страница, намери следното:

Днес, 9 юли 1789 г., влезе господин Ж., много опасен философ и публицист. Да бъде държан в отделна килия.

Той занесе регистъра на доктора.

— Вземете, господин Жилбер, нали това търсехте?

— О, да! — оживи се докторът. — Точно това.

И като прочете текста, който вече предадохме, рече:

— А сега да видим от кого е заповедта.

Погледна в полето отстрани.

— Некер! — възкликна той. — Заповедта за арестуването ми подписана от моя приятел Некер? О! Тук със сигурност се крие някаква уловка.

— Некер е ваш приятел? — извика тълпата почтително, тъй като си спомняте какво влияние имаше това име върху народа.

— Да, да, мой приятел, аз го подкрепям — отвърна докторът — и той навярно изобщо не знае, че съм бил в затвора. Но ще отида да го намеря и…

— Къде ще го намерите? — попита Бийо.

— Във Версай!

— Господин Некер не е вече във Версай. Господин Некер е в изгнание.

— Къде?

— В Брюксел.

— Ами дъщеря му?

— А, нямам представа — отговори Бийо.

— Тя живее в Сен Уен — обади се глас от множеството.

— Благодаря — каза Жилбер, без дори да знае към кого отправя благодарността си.

После се обърна към онези, които горяха книжата:

— Приятели — поде той, — в името на Историята, която ще намери в тези архиви присъдата над тираните, спрете да ги унищожавате, умолявам ви. Разрушете Бастилията камък по камък, нека не остане и следа, ала уважавайте документите, в тях е светлината на бъдещето.

Едва бе изрекъл тези слова, и тълпата ги оцени с върховния си разум.

— Докторът има право — разнесоха се стотина гласа, — стига опустошения! Всички документи в Кметството!

Един пожарникар, който бе влязъл в двора заедно с пет-шест свои другари, влачейки помпа, насочи струйника на инструмента си към кладата, която, подобно на онази в Александрия208, бе на път да погълне архивите на един свят, и я угаси.

— И по чие искане сте били арестуван? — попита Бийо.

— Тъкмо това търся и не мога да разбера. Няма го името.

След миг на размисъл добави: