Анж Питу Дюма Александр

47.

Фландърският полк

За нещастие на кралицата всички факти, изложени дотук, представляваха за нея произшествия, с които една твърда и веща ръка можеше да се справи. Трябваше само да съсредоточи силите си, по подобие на природата, която събира своите и ги струпва на мястото, където раната е довела до изчерпването им.

Виждайки, че парижаните се превръщат във войници и явно искат да воюват, Мария-Антоанета реши да им покаже какво е истинска война.

„До момента те са имали работа с инвалидите и швейцарците, неподкрепени и колебливи; тепърва ще разберат какво означават един или два солидни полка, роялистки настроени и добре обучени.

Може би това ще е някой от онези полкове, които вече са се сблъсквали с безредици и са проливали кръв в конвулсиите на гражданската война. Ще бъде призован най-известният и най-лоялният. Тогава парижаните ще осъзнаят, че единствената надежда за спасение, която им се оставя, е да спрат.“

Това бе след разприте между Събранието и краля за ветото. В продължение на два месеца Луи XVI се бори, за да си възвърне един отломък от пълновластието; той се опита, съвместно с министрите и Мирабо, да обуздае републиканския устрем, който заплашваше да заличи монархията във Франция.

Кралицата се бе изтощила в тази битка най-вече защото беше видяла краля да отстъпва.

Кралят бе загубил цялата си власт и остатъка от своята популярност. Кралицата бе спечелила едно прозвище.

Една от онези странни за ухото на народа думи, която поради тази причина галеше ухото му, едно име, което още не беше обида, ала бе призвано да стане най-кръвната от всички, едно остроумие, което по-късно щеше да се превърне в кърваво слово. Нарекоха я мадам Вето.

На това име, понесено на крилете на революционните песни, бе съдено да стигне до Германия и да ужаси поданиците и приятелите на онези, които, изпращайки на Франция една германска кралица, имаха правото да се учудват, че я оскърбяват с прозвището Австрийката.

На това име бе съдено да съпровожда в Париж — в безумните вихри, в дните на кланетата — сетните викове, грозната агония на жертвите.

От този момент Мария-Антоанета се наричаше мадам Вето, до деня, когато щяха да я нарекат вдовицата Капет323.

Това бе третият път, в който променяха прозвището й. Преди Австрийката тя беше мадам Дефицит.

Подир борбите, в които се беше опитала да заинтересува своите приятели с неизбежността на опасността за самите тях, Мария-Антоанета бе забелязала единствено, че шейсет хиляди паспорта бяха поискани от Кметството.

Шейсет хиляди първенци от Париж и Франция бяха отпътували, за да се присъединят — в чужбина — към нейните приятели и роднини.

Изключителен пример, който бе поразил кралицата!

Ето защо тя вече не обмисляше нищо друго освен едно умело съгласувано бягство, подпомогнато при нужда със сила, бягство на спасението, след което привържениците й, останали във Франция, можеха да започнат гражданска война, сиреч да накажат революционерите.

Планът не беше лош. Със сигурност щеше да успее; но зад кралицата дебнеше злият гений.

Странна участ! Тази жена, която вдъхваше такава преданост, не срещна никаква дискретност.

В Париж узнаха, че възнамерява да бяга, преди още самата владетелка да го бе решила окончателно.

От мига, в който това се разбра, кроежите на Мария-Антоанета, без тя да се догажда, станаха неосъществими.

Все пак един полк, прочут с верността си към монархията, Фландърският полк, пристигна в Париж с ускорен марш.

Полкът бе поискан от Общината на Версай, която, натоварена с извънредната стража, със задължителната охрана на непрестанно застрашения дворец, с разпределението на продоволствието и борбата с непрекъснатите безредици, имаше нужда от подкрепления извън кралската гвардия и опълченията.

На двореца вече му бе все по-трудно да се брани сам.

Та този Фландърски полк, както казахме, идеше и за да поеме незабавно властта, в която искаха да го облекат, трябваше да му се устрои специален прием, който да привлече вниманието на народа.

Адмирал Д’Естен призова офицерите от националната гвардия, от всички части, представени във Версай, и се отправи да посрещне Фландърския полк.

Той влезе тържествено във Версай, с оръдията и обозите си324. Превърнал се в средоточие, около него се събра тълпа от млади благородници, непринадлежащи към определен род войски.

Те си избраха униформа, за да се разпознават, присъединиха се към офицерите извън личния състав, към членовете на ордена „Свети Луи“, които опасността или предвидливостта бе отвела във Версай; после се пръснаха из Париж, който съзря с дълбоко изумление своите нови врагове, току-що излюпени, нагли и напомпани с една тайна.

От този момент кралят можеше да тръгне. Той щеше да бъде подкрепян, закрилян по време на пътуването си и вероятно Париж, все още незнаещ и слабо подготвен, би го оставил да замине.

Ала злият гений на Австрийката дебнеше.

Лиеж се надигна срещу императора и окупацията от страна на Австрия вследствие на бунта попречи да се помисли за кралицата на Франция325.

Австрия впрочем сметна, че трябва да се въздържи от намеса поради съображения за тактичност.

Тогава онова, на което бе даден тласък, се разви с главоломна бързина.

След овациите, устроени на Фландърския полк, телохранителите решиха за офицерите да бъде организирана вечеря.

Това угощение, това празненство бе определено за 1 октомври. Всички по-изявени военни бяха поканени.

За какво ставаше въпрос? За побратимяване с фландърските войници? Защо войниците да не се побратимяват помежду си, щом провинциите и околиите се побратимяваха?

Беше ли забранено от Конституцията благородниците да се побратимяват?

Кралят все още бе господар на полковете си и лично ги командваше. Той бе единствен собственик на двореца във Версай. Имаше правото да приема там когото пожелае.

Защо да не приеме храбри воини и достойни благородници, идващи от Дуе, където се бяха държали подобаващо?

Нищо по-естествено от това. Никой и не помисли да се учуди, още по-малко да се разтревожи.

Вечерята трябваше да заздрави добрите чувства, които си дължаха частите на френската армия, призвана да защитава едновременно свободата и монархията.

Всъщност обаче знаеше ли кралят какво бе уговорено?

След всички тези събития Луи XVI, свободен благодарение на отстъпките, които бе направил, не се занимаваше с нищо; бяха свалили от плещите му товара на делата. Той вече не искаше да властва, защото властваха вместо него, но и не желаеше да скучае по цял ден.

Докато господата от Събранието орязваха и окастряха, кралят ловуваше.

Докато господа благородниците и господа епископите изоставяха след 4 август своите гълъбарници и феодалните си права, гълъби и титли, суверенът, който също държеше да направи жертви, ликвидираше ловните си лесничейства, ала не преставаше да ловува.

Впрочем, докато господата от Фландърския полк вечеряха с гвардейците, кралят щеше да бъде на лов, както всеки ден, и когато се върнеше, трапезата щеше да е вдигната.

Това толкова слабо го притесняваше и той толкова малко се интересуваше, че във Версай решиха да поискат от кралицата да им предостави двореца за пиршеството.

Мария-Антоанета не виждаше причина да откаже гостоприемство на фландърските войници.

Тя даде Оперната зала, за да бъде достатъчно широко на войниците и техните домакини.

Когато една кралица оказва гостоприемство на френски благородници, тя не се скъпи.

Това беше трапезарията; но трябваше и салон, и Мария-Антоанета предостави Салона на Херкулес.

В четвъртък, на 1 октомври, както казахме, бе устроено онова угощение, което щеше да запечата така жестоко в историята недалновидността или заслепението на монархията.

Кралят беше на лов.

Кралицата се бе затворила в покоите си, тъжна, умислена и решена да не чуе нито един звън на чаши, нито един взрив от гласове.

Синът й, сгушен в обятията й, Андре и две жени, работещи в ъгъла — това беше цялото й обкръжение.

Постепенно в двореца прииждаха бляскави офицери, напети, със святкащи оръжия. Конете цвилеха пред вратите на конюшните, звучаха фанфари, двата оркестъра — на Фландърския полк и на гвардейците, — насищаха въздуха с хармония.

При портите на Версай една бледа, любопитна, прикрито неспокойна тълпа дебнеше, анализираше, коментираше и ликуването, и мелодиите.

На пресекулки, сякаш пориви на далечна буря, през отворените врати долитаха, заедно с шумовете на веселието, и уханията на хубавите ястия.

Беше крайно неблагоразумно да се кара този изгладнял, навъсен народ да вдишва мириса на месата и виното, аромата на радостта и надеждата.

При все това пиршеството продължаваше, без нищо да го смущава; отначало сдържани и изпълнени с почтителност, подобаваща на униформите им, офицерите говореха тихо и пиеха умерено. През първия четвърт час се изпълняваше предварително определената програма.

Поднесоха второто блюдо.

Господин Дьо Люзинян, полковникът на Фландърския полк, стана и предложи четири наздравици — за краля, за кралицата, за дофина и за височайшото семейство.

Четири вика на одобрение, нададени чак до сводовете, отекнаха в ушите на мрачните зрители отвън.

Един офицер се намеси. Може би това бе човек умен и смел, човек със здрав разум, който предвиждаше какво щеше да се случи, искрено привързан към кралското семейство, което честваха така бурно.

Този човек съзнаваше, че се забравя един тост, който щеше грубо да се наложи.

Той вдигна наздравица за Нацията.

След продължително мърморене се разнесе мощен възглас.

— Не! Не! — отвърнаха присъстващите.

И наздравицата за Нацията бе отхвърлена. Пиршеството започна да придобива своя истински смисъл, пороят — естествения си ход.

Казваха и все още казват, че онзи, който бе вдигнал този тост, бил агент-провокатор.

Все едно, думите му имаха дразнещо въздействие. Да се забрави нацията — това можеше да мине; но да бъде оскърбявана, бе твърде много; и тя си отмъсти.

Понеже ледът бе разчупен, понеже резервираното мълчание бе заменено от викове и възбудени разговори, дисциплината се превърна в химеричен свян. Повикаха драгуните, гренадирите, швейцарците, всички обикновени войници от двореца.

Виното се лееше, чашите се напълниха поне десет пъти, поднесоха десерта. Той бе ометен. Опиянението беше всеобщо, войниците забравяха, че пият с офицерите си. Това бе действително братски празник.

Отвред се чуваше: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“ Толкова цветя, толкова светлини, изпъстрящи позлатените сводове, толкова радостни мисли, озаряващи челата, толкова отблясъци на лоялност, бликащи от очите на тези храбреци! Зрелище, което би било наслада за кралицата и успокоение за краля.

Жалко, че този тъй нещастен крал и тази тъй печална кралица не присъстваха на празненството!

Верни слуги се измъкваха, тичаха при Мария-Антоанета, разказваха й, преувеличавайки онова, което са видели.

Угасналият поглед на жената се оживи, тя се окопити. Значи имаше още преданост и привързаност във френските сърца.

Значи имаше още надежда.

Кралицата се озърна наоколо с не толкова помръкнали очи.

Край вратите й започнаха да обикалят слуги. Молеха, заклеваха я поне да се появи на това пиршество, на което две хиляди въодушевени мъже чрез своите възгласи въздигаха монархията в култ.

— Кралят отсъства — рече тя тъжно, — не мога да отида сама.

— Отидете с господин дофина — настояваха неколцина неблагоразумни.

— Мадам! Мадам! — прошепна един глас до ухото й. — Останете тук, умолявам ви, останете.

Кралицата се обърна. Беше господин Дьо Шарни.

— Какво? — възкликна тя. — Вие не сте долу с господата?

— Излязох, мадам. Там цари възбуда, чиито последици могат да навредят на Ваше Величество.

Мария-Антоанета бе в едно от онези състояния на цупене и капризи, при които държеше да прави тъкмо обратното на това, което би се харесало на Шарни.

Тя хвърли презрителен поглед на графа и понечи да му отвърне с оскърбление, когато той я спря с почтителен жест.

— За Бога, мадам! Изчакайте поне съвета на краля.

Шарни разчиташе да печели време.

— Кралят! Кралят! — гръмнаха множество гласове. — Негово Величество се връща от лов!

Това беше вярно.

Мария-Антоанета изтича да посрещне краля, още с ботуши, прашен.

— Господине — каза му, — долу се случва нещо, достойно за краля на Франция. Елате! Елате!

И като го хвана за ръка, увлече го със себе си, без да погледне Шарни, който заби гневно нокти в гърдите си.

Държейки сина си с лявата ръка, тя слезе; цяла вълна от придворни я предшестваше и подтикваше; Мария-Антоанета стигна до вратите на Оперната зала в мига, когато за двайсети път чашите се изпразваха с викове: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“

48.

Банкерът на гвардейците326

В момента, в който кралицата се появи на подиума заедно с краля и сина си, в залата избухнаха мощни възгласи, подобно експлозия на мина, и я разтърсиха от партера до ложите.

Опиянените войници, полуделите от възторг офицери размахваха шапки и саби, крещейки: „Да живее кралят! Да живее кралицата! Да живее дофинът!“

Оркестърът засвири:

Намекът, който се съдържаше в тази мелодия, бе така прозрачен, така съзвучен с мислите на присъстващите, отразяваше така вярно духа на събитието, че всички едновременно запяха.

Ентусиазирана, кралицата забрави, че се намира между пияни мъже; стъписан, кралят усещаше със здравия си разум, че мястото му не е тук, че това е в разрез със съвестта му; ала слаб и поласкан, че открива доказателство за едно усърдие и една популярност, каквито бе отвикнал да среща сред народа си, той се остави лека-полека на общото упоение.

Шарни, който цяла вечер бе пил само вода, пребледня, като видя двамата владетели; беше се надявал всичко да мине без тяхното присъствие и тогава то нямаше да има значение; можеше да бъде отречено, опровергано, докато присъствието на краля и кралицата беше вече история.

Ужасът му стана още по-голям, когато зърна брат си Жорж да се приближава до Мария-Антоанета и, окуражен от усмивката й, да й казва нещо.

Той бе твърде далеч, за да чуе; по жестовете обаче разбра, че й отправя някаква молба.

Кралицата кимна в знак на съгласие и изведнъж, сваляйки кокардата от шапката си, я подаде на младия мъж.

Шарни потръпна, протегна ръце и бе почти готов да извика.

Кокардата, която Мария-Антоанета поднесе на своя непредпазлив офицер, не бе дори бялата, френската кокарда. Това бе черната, австрийската кокарда, кокардата на врага.

Току-що стореното от владетелката не беше просто неблагоразумие, а предателство.

Ала клетите фанатици, които Бог искаше да погуби, бяха толкова обезумели, че когато Жорж Дьо Шарни им показа черната кокарда, всички, които имаха бели, ги захвърлиха, а другите, носещи трицветни, ги стъпкаха в нозете си.

И тогава настана такава еуфория, че от страх да не бъдат задушени от целувки или пък да не премажат офицерите, които коленичеха пред тях, августейшите домакини на Фландърския полк бяха принудени да поемат обратния път към покоите си.

Всичко това несъмнено би било само една френска лудория, каквато французите винаги са готови да простят, ако оргията се бе ограничила с ентусиазма; но ентусиазмът скоро бе надхвърлен.

Не трябваше ли добрите роялисти, ласкаейки краля, да засегнат малко нацията?

Нацията, в чието име се причиняваше толкова мъка на Негово величество, че оркестърът с право свиреше:

Под звуците на тази мелодия кралят, кралицата и дофинът се оттеглиха.

Едва бяха излезли, когато сътрапезниците, въодушевявайки се един друг, превърнаха банкетната зала в град, превзет с щурм.

По знак, даден от господин Дьо Персевал, адютант на господин Д’Естен328, тръбачът изсвири атака.

Атака срещу кого? Срещу отсъстващ неприятел.

Срещу народа.

Атаката, тази така сладка за френското ухо музика, създаде илюзията, че Оперната зала на Версай е едва ли не бойно поле, а хубавите дами, които наблюдаваха от ложите това мило на сърцето им зрелище — врагове.

Отекна вик: „На щурм!“, изтръгнал се от стотици гърла, и атаката към ложите започна. Вярно е, че обсадителите не бяха никак страшни, та обсадените дори им протягаха ръце.

Първият, който стигна до балкона, бе гренадир от Фландърския полк — господин Дьо Персевал изскубна един кръст от бутониерата си и му го закачи329.

Вярно е, че това бе кръст от Лимбург, от онези, които почти не са кръстове.

И всичко ставаше под знака на цвета на Австрия, на фона на грозни хули по адрес на националната кокарда.

Тук-там се изплъзнаха злокобно глухи възклицания.

Но захлупени от ревовете на певците, от крясъците на обсадителите, от звуците на тръбите, тези роптания стигнаха, отцеждайки се заплашително, до ушите на народа, който слушаше при вратите, най-напред удивен, после възмутен.

Тогава навън, на площада, а сетне и по улиците узнаха, че бялата кокарда е била заменена с черната, а трицветната — тъпкана с крака.

Научиха, че един храбър офицер от националната гвардия, който въпреки заплахите запазил трицветната кокарда, е бил тежко оскърбен в самия апартамент на краля330.

Мълвяха смътно, че един-единствен офицер, неподвижен, тъжен, изправен при входа на огромната зала, превърната в цирк, където вилнееха тези побеснели люде, беше гледал, слушал безмълвно, беше се откроил, предан служител и неустрашим войник, подчинявайки се на всемогъществото на мнозинството, поемайки чуждите вини върху себе си, приемайки отговорността за всички изстъпления на армията, представена в този гибелен ден от офицерите на Фландърския полк; ала името на човека, единствен благоразумен сред толкова безумци, дори не бе произнесено, а и даже да го бяха узнали, никой никога не би повярвал, че точно граф Дьо Шарни, фаворитът на кралицата, е бил онзи, който, готов да умре за нея, най-болезнено е страдал от онова, което тя направи.

Мария-Антоанета се беше прибрала в покоите си, зашеметена от магията на тази сцена.

Скоро бе връхлетяна от вълна придворни и ласкатели.

— Виждате ли — казваха те, — виждате ли какъв е истинският дух на вашите войски. И помислете, когато ви говорят за пристрастеността на народа към анархистичните идеи, дали тази пристрастеност би могла да се мери с дивия плам на монархическата идея у френските военни.

И понеже тези слова съответстваха на тайните желания на владетелката, тя се оставяше да бъде залъгвана с химери, без дори да забележи, че Шарни през цялото време бе далеч от нея.

Все пак постепенно шумовете секнаха; сънят на разума потуши всички блуждаещи огньове, всички фантасмагории на опиянението. Кралят впрочем посети кралицата в момента, в който тя си лягаше, и й подхвърли думи, белязани с дълбока мъдрост:

— Ще трябва да видим утре.

Неблагоразумният той! Тези думи, които за всеки друг биха били мъдър съвет, съживиха у нея наполовина пресъхналия извор на съпротива и предизвикателност.

— Действително — прошепна тя, когато Луи си тръгна, — този пламък, затворен тази вечер в двореца, през нощта ще плъзне из Версай и утре ще се разгори пожар в цяла Франция.

Всички тези войници, офицери, които така всеотдайно ми засвидетелстваха верността си, ще бъдат наречени предатели, бунтовници срещу нацията, убийци на родината, водителите на аристокрацията ще бъдат заклеймени като наемници на Пит и Кобург, сателити на властта, варвари, диваци от Севера. Всяка от тези глави, които окичи черната кокарда, ще бъде нарочена за фенерите на площад „Грев“. Всички тези гърди, от които така предано излиташе викът: „Да живее кралицата!“, ще бъдат пронизани при първата безредица от онези гнусни ножове и гадни пики. И пак аз, неизменно аз ще бъда тази, която е причинила всичко това. Аз ще бъда тази, която ще осъди на смърт толкова много доблестни служители, аз, неприкосновената владетелка, която привидно ще щадят от лицемерие, а зад гърба ще ругаят от ненавист. О, не! По-скоро ще поема вината върху себе си, отколкото да бъда до такава степен неблагодарна спрямо единствените, спрямо сетните си приятели, до такава степен подла и безсърдечна. Всичко бе сторено заради мен, аз ще понеса гнева. Ще видим докъде ще стигне омразата, до кое стъпало на трона ми ще дръзне да придойде нечестивата вълна.

И след като Мария-Антоанета бе така раздразнена от тази безсъница, заредена с тягостни решения, резултатите на следващия ден не можеха да будят съмнение.

Следващият ден настъпи, помрачен от съжаления, натежал от ропот.

Представители на националната гвардия, на която кралицата по-рано предишния ден бе връчила знамената, дойдоха, с наведени глави и бягащи погледи, да благодарят на Нейно Величество.

Не бе трудно да се отгатне по поведението им, че не одобряват извършеното, че, напротив, биха се възпротивили, ако биха посмели.

Бяха се превърнали в част от шествието; бяха отишли да посрещнат Фландърския полк; бяха получили покани за банкета и ги бяха приели. Само че, повече граждани, отколкото войници, тъкмо те, в разгара на вакханалията, бяха рискували да изразят онова глухо негодувание, което не бе чуто.

На следващия ден това негодувание звучеше като упрек, като порицание.

По пътя към двореца ги придружаваше огромна тълпа.

Предвид важността на обстоятелствата церемонията бе станала внушителна.

И от едната, и от другата страна щяха да видят с кого си имат работа.

Всички тези войници, офицери, компрометирали се предния ден, желаейки да узнаят до каква степен Мария-Антоанета ще подкрепи тяхната непредпазлива демонстрация, се бяха изправили пред възмутения, оскърбен народ, за да чуят първите официални думи, които щяха да отекнат в двореца.

Оттук насетне тежестта на контрареволюцията падаше единствено върху главата на кралицата.

При все това все още бе в нейната власт да отхвърли подобна отговорност, да предотврати подобно нещастие.

Но тя, горда като най-гордите от своята раса, обхождайки с ясен, бистър и уверен поглед онези, които я заобикаляха, приятели и неприятели, се обърна със звучен глас към офицерите от националната гвардия:

— Господа, много съм радостна, че ви връчих знамената. Нацията и армията трябва да обичат краля, както ние обичаме нацията и армията. Аз бях очарована от вчерашния ден331.

При тези думи, които Мария-Антоанета изрече твърдо и непоколебимо, в тълпата се понесе ропот, а в редиците на военните избухнаха шумни аплодисменти.

— Ето че сме поддържани — казаха едните.

— Ето че сме предадени — казаха другите.

Значи, клета кралице, фаталната вечер на 1 октомври изобщо не бе изненада. Значи вие не съжалявате за вчерашния ден, не се разкайвате!

Не само че не се разкайвате, но сте и очарована!

Смесил се с една от групите, Дьо Шарни с дълбока въздишка изслуша това оправдание, нещо повече, тази възхвала на оргията на гвардейците.

Извръщайки очи от тълпата, Мария-Антоанета срещна погледа на младия мъж и се взря в лицето му, за да види какво впечатление му е направила.

„Нали съм храбра?“ — искаше да каже тя.

„Уви, мадам! Вие сте по-скоро луда, отколкото храбра“ — отвърна болезнено потъмнялото лице на графа.

49.

Жените се намесват332

Във Версай дворът демонстрираше героизъм срещу народа.

В Париж демонстрираха рицарство срещу двора; само че рицарството скиташе по улиците.

Тези рицари на народа бродеха в дрипи, с ръка на дръжката на сабя или на пистолет, допитвайки се до празните джобове и хлътналите си стомаси.

Докато във Версай пиеха много, в Париж не ядяха достатъчно.

Имаше твърде много вино по покривките във Версай.

Нямаше достатъчно брашно при хлебарите в Париж.

Странно нещо! Мрачно заслепение, което днес, след като сме били свидетели на всички тези сривания на тронове, би събудило състрадателна усмивка у политическите мъже.

Да се прави контрареволюция и да се предизвикват на бой изгладнели хора!

Уви, ще каже историята, принудена да стане философ-материалист, никога един народ не се бие по-ожесточено, както когато не е обядвал.

При все това бе твърде лесно да се даде хляб на народа и тогава със сигурност виното на Версай би му се сторило по-малко горчиво.

Но брашното от Корбей вече не пристигаше. Корбей е толкова далеч от Версай! Следователно кой около краля или кралицата би помислил за Корбей?

За жалост при подобно нехайство от страна на двора гладът, този призрак, който заспива така трудно и се пробужда така лесно, бродеше блед и трескав по улиците на Париж. Подслушваше по ъглите, вербуваше своя кортеж от скитници и злосторници; той щеше да долепи зловещото си лице до прозорците на богатите и високопоставените.