Анж Питу Дюма Александр

— Ще го узная все пак.

И откъсвайки листа, който го засягаше, той го сгъна на четири и го сложи в джоба си. Сетне се обърна към Бийо и Питу:

— Приятели, да излизаме. Няма какво повече да правим тук.

— Да излизаме — повтори Бийо. — Само че е лесно да се каже, но трудно да се осъществи.

Наистина тълпата, тласкана към вътрешността на дворовете от любопитството, продължаваше да приижда и бе задръстила вратите.

Осем затворници, в това число Жилбер, бяха освободени.

Ето и имената им: Жан Бешад, Бернар Ларош, Жан Лакореж, Антоан Пюжад, Дьо Уайт, граф Дьо Солаж и Таверние.

Първите четирима не представляваха особен интерес. Бяха обвинени, че са фалшифицирали менителница, без обаче да бъде представено каквото и да било доказателство, което навеждаше на мисълта, че обвинението е фалшиво; те лежаха в Бастилията едва от две години.

Останалите бяха граф Дьо Солаж, Дьо Уайт и Таверние.

Граф Дьо Солаж бе почти трийсетгодишен, преливащ от радост и излиятелност; прегръщаше своите освободители, възхваляваше победата им, разказваше за затворничеството си. Арестуван през 1782 година и хвърлен във Венсен по заповед за арест, издействана от баща му, той бил преместен в Бастилията, където останал пет години, без да види съдия, без да бъде разпитан нито веднъж; баща му бе умрял преди две години, ала никой не бе помислил за него. Ако Бастилията не беше превзета, вероятно никога никой нямаше и да се сети.

Дьо Уайт бе шейсетгодишен старец; произнасяше с чужд акцент несвързани думи. На въпросите, които валяха, отговаряше, че не знае от колко време е в затвора и по каква причина е бил арестуван. Спомняше си, че е братовчед на господин Дьо Сартин и толкоз. Действително един ключар на име Гюйон бе забелязал веднъж господин Дьо Сартин да влиза в килията на Дьо Уайт и да го кара да подпише някакво пълномощно. Но затворникът бе забравил напълно това обстоятелство.

Таверние бе най-старият от всички, след десет години заточение на островите Света Маргарита беше прекарал трийсет години в Бастилията; това бе един деветдесетгодишен старец с бели коси и бяла брада; очите му се бяха повредили от тъмнината и той виждаше като през мъгла. Когато влязоха в килията му, не разбра какво става; като му заговориха за свобода, само поклати глава; когато най-накрая му казаха, че Бастилията е превзета, рече:

— Охо! Какво ли ще кажат за това крал Луи XV, мадам Дьо Помпадур и херцог Дьо ла Врилиер?

Таверние дори не беше просто луд като Дьо Уайт — той беше идиот.209

Радостта на тези хора бе ужасяваща гледка, тя крещеше за мъст, дотолкова приличаше на уплах. Двама или трима изглеждаха така, сякаш щяха да издъхнат сред този грохот от възгласи, излизащи от сто хиляди гърла — те, които не бяха чували двама души да говорят едновременно от влизането си в Бастилията, те, които бяха привикнали само на ленивите и тайнствени шумове на дървото, пропукващо от влагата, на паяка, тъчащ незабелязано мрежата си с едно потракване, като звук от невидим часовник, или пък на уплашен плъх, който драска и се шмугва в някоя дупка.

В момента, в който се появи Жилбер, ентусиастите предложиха затворниците да бъдат понесени на ръце, което бе прието единодушно.

Жилбер много би искал да избегне тези овации, ала нямаше начин; той бе разпознат, както и Бийо и Питу.

Отекнаха викове: „Към Кметството! Към Кметството!“, и докторът се озова на раменете на двайсет души едновременно.

Напразно се опитваше да се съпротивлява, напразно Бийо и Питу раздаваха на братята си по оръжие най-здравите юмручни удари — радостта и възторгът бяха вкоравили кожата на народа. Ударите с юмрук, с дръжка на пика, с приклад на пушка се струваха на победителите като нежна ласка и само засилваха опиянението.

Така че Жилбер бе принуден да се остави да бъде понесен на щита210.

Щитът представляваше една маса, в средата на която бе забито копие, предназначено да служи за опорна точка на триумфатора.

И докторът се издигна над този океан от глави, ширнал се от Бастилията до аркадата Сен Жан, кипящ от бури, чиито вълни носеха сред пики, байонети и оръжия от всякакъв вид и от всички времена затворниците триумфатори.

Но в същото време този страхотен и неудържим океан влачеше една друга група, така сгъстена, че приличаше на остров.

Тази група отвеждаше пленения Дьо Лоне.

Около нея се разнасяха не по-малко бурни и не по-малко ентусиазирани викове от онези, които съпътстваха затворниците, само че това не бяха победоносни възгласи, а смъртни заплахи.

От високото място, на което се намираше, Жилбер не пропусна нито една подробност от потресаващото зрелище.

Единствено той от всички затворници, на които бе върната свободата, беше запазил напълно умствените си способности. Петте дни затворничество представляваха само един мрачен епизод в живота му. Зрението му не бе успяло да угасне или да отслабне в непрогледната тъмнина на Бастилията.

Обикновено битката прави сражаващите се безмилостни само докато трае. Общо взето, мъжете, излизайки от огъня, в който са рискували живота си, са изпълнени със снизходителност към своите врагове.

Ала при големите народни вълнения, каквито Франция е видяла немалко от епохата на Жакерията211 до днес, масите, които страхът е държал далеч от битката и които нейният тътен е възбуждал, масите, едновременно свирепи и нерешителни, се стремят след победата да вземат някакво участие в тази битка, която не са се осмелили да посрещнат лице в лице.

Те вземат своя дял от мъстта.

Излизането на управителя от Бастилията бе поставило началото на неговото изтезание.

Ели, поел отговорност за живота на господин Дьо Лоне, вървеше начело, закрилян от униформата си и от възхищението на народа, който го бе видял да влиза пръв в огъня. Той носеше, закачено на върха на сабята му, писмото, което господин Дьо Лоне бе предал на народа през една от бойниците на Бастилията и което му бе поверено от Майар.

След него крачеше пазителят на кралските налози, държащ в ръка ключовете от крепостта, после Майар със знамето, сетне един млад мъж, показващ на всички, нанизан на байонета му, правилника на Бастилията212, омразно предписание, предизвикало проливането на толкова сълзи.

Най-накрая вървеше управителят, пазен от Юлен и двама-трима други, който обаче се губеше сред заканително вдигнатите юмруци, размаханите саби и потрепващите пики.

Настрани от тази група, движейки се почти успоредно с нея по голямата артерия на улица „Сент Антоан“, свързваща булевардите с реката, се забелязваше една друга, не по-малко заплашителна, не по-малко ужасяваща — тя влачеше майор Дьо Лом, когото видяхме да се появява за миг, за да се опълчи срещу волята на управителя, и който бе преклонил глава пред решителността му да продължи отбраната.

Майор Дьо Лом бе един добър, храбър, чудесен момък. Много мъчения бяха смекчени, откакто бе дошъл в Бастилията. Но народът не знаеше това. Поради бляскавата му униформа народът го вземаше за управителя. Докато управителят, благодарение на сивата си дреха без никакви везби, от която беше откъснал лентата на ордена „Свети Луи“, се бе укрил в сянката на едно спасително съмнение, което можеха да разсеят само онези, които го познаваха.

Това бе зрелището, над което се извисяваше мрачният поглед на доктор Жилбер, този неизменно проницателен и спокоен поглед, дори насред опасностите, характерни за такава могъща маса.

На излизане от Бастилията Юлен бе повикал най-сигурните си и предани приятели, най-сърцатите войници и четирима-петима се бяха отзовали, стараейки се да подпомогнат великодушното му намерение да закриля управителя. За трима от тях безпристрастната история е запазила спомен — имената им са Арне, Шола и Дьо Лепин.

Тези мъже, предшествани, както казахме, от Юлен и Майар, се опитваха да бранят живота на един човек, чиято смърт се искаше неистово от сто хиляди гласа.

Около тях се бяха събрали неколцина гренадири от националната гвардия, униформата им, станала изключително популярна през последните три дни, бе обект на преклонение от страна на народа.

Господин Дьо Лоне избягваше ударите, доколкото ръцете на благородните му защитници успяваха да ги отбият; ала не можеше да избегне ругатните и заплахите.

На ъгъла на улица „Жуи“ от петимата гренадири, които се бяха присъединили към свитата, не остана нито един. Те бяха отвлечени от въодушевлението на тълпата, а може би и от кроежите на убийците и Жилбер ги видя как изчезват един подир друг като зърна от разпиляна броеница.

Тогава той предугади, че победата ще бъде опетнена, опръскана с кръв; понечи да се отскубне от масата, която му служеше за щит, но железни ръце го държаха прикован към нея. В безсилието си призова Бийо и Питу да се включат в защитата на управителя и те, подчинявайки се на гласа му, се мъчеха да разцепят вълните от хора и да стигнат до него.

Действително групата на бранителите му имаше нужда от подкрепления. Шола, който от предния ден не бе хапвал нищо, усети, че силите му го напускат, и се строполи от слабост; с голяма мъка го изправиха на крака, за да не бъде стъпкан.

Ала това беше пробив в стената, разкъсване на дигата.

Един мъж се спусна и хващайки пушката си за цевта, замахна страшно към главата на управителя.

Но Дьо Лепин зърна този боздуган, успя да се хвърли с разперени ръце между Дьо Лоне и оръжието и получи по челото удара, предназначен за пленника.

Замаян, ослепен от кръвта, той вдигна, олюлявайки се, ръце към лицето си и когато можеше отново да вижда, вече бе на двайсет крачки от управителя.

Това стана в момента, в който Бийо се добра до него, теглейки Питу подире си.

Той забеляза, че белегът, по който разпознаваха Дьо Лоне, бе непокритата му глава.

Арендаторът свали шапката си, протегна ръка и я сложи на главата на управителя213.

Дьо Лоне се обърна и позна Бийо.

— Благодаря — каза му. — Каквото и да направите обаче, няма да ме спасите.

— Само да стигнем до Кметството — рече Юлен, — и гарантирам за всичко.

— Да, но ще стигнем ли? — усъмни се Дьо Лоне.

— С Божията помощ поне ще опитаме — отвърна Юлен.

Наистина можеха да се надяват, вече излизаха на площада пред Кметството; ала там бе претъпкано с хора, размахващи саби и пики. Мълвата, носеща се по улиците, бе известила, че им водят управителя и майора от Бастилията, и като глутница, дълго време душила, със скърцащи зъби, те чакаха.

Щом видяха шествието да се появява, втурнаха се към него.

Юлен съзна, че това е голямата опасност, последната битка; ако успееше да избута Дьо Лоне нагоре по каменното стълбище, управителят щеше да бъде спасен.

— При мен, Ели! При мен, Майар! При мен, смели мъже — изкрещя той. — Става въпрос за честта на всички ни!

Ели и Майар чуха призива му; те си пробиваха път сред народа, но народът не им помогна много — той се раздели пред тях и се скупчи зад тях.

Ели и Майар се озоваха откъснати от основния отряд.

Тълпата разбра, че е взела връх, и направи едно яростно усилие. Като гигантска боа тя се нави около групата. Бийо бе вдигнат, повлечен, отнесен; Питу се мяташе в същия водовъртеж. Юлен се спъна в най-долните стъпала пред Кметството и падна. Надигна се, за да падне отново почти веднага, и този път и Дьо Лоне бе съборен.

Управителят си остана, какъвто си беше; до сетния момент не промълви жалба, не поиска милост; само извика с пронизителен глас:

— Поне не ме карайте да се влача, тигри такива. Убийте ме веднага.

Никога заповед не е била изпълнявана с такава акуратност като тази молба. За миг около поваления Дьо Лоне се наведоха изкривени от бяс лица, вдигнаха се въоръжени ръце. Различаваха се единствено свити пестници и забиващи се железа; после се показа една глава, отделена от тялото, и се разлюля, изцапана с кръв, на върха на пика; тя бе запазила мъртвешки студената си презрителна усмивка.

Това беше само началото.

Жилбер бе видял отвратителната сцена; отново бе поискал да се притече на помощ, ала стотици ръце го бяха удържали. Той се извърна и въздъхна.

Тази глава с отворени очи се издигна точно срещу прозореца, където стоеше Флесел, заобиколен и пазен от общинарите, сякаш за да го поздрави с последен поглед.

Беше трудно да се каже кой е по-блед — живият или мъртвият.

Изведнъж силен ропот се разнесе от мястото, където беше проснато тялото на Дьо Лоне. Бяха го претърсили и в джоба на дрехата бяха намерили бележката, изпратена от превото на търговците, която управителят бе показал на Дьо Лом.

Както си спомняте, посланието гласеше:

Дръжте се здраво, залъгвам парижаните с кокарди и обещания. До края на деня господин Дьо Безенвал ще ви изпрати подкрепления.

Дьо Флесел

Взрив от убийствени ругатни избухна под прозореца на Кметството, където бе застанал Флесел.

Без да се досеща за причината, той почувства заплахата.

Но вече го бяха видели, знаеха, че е там; втурнаха се по стълбите с такъв всеобщ устрем, че мъжете, които носеха доктор Жилбер, го оставиха, за да се влеят в тази мощна вълна, надигаща се под напъна на гнева.

Жилбер също се спусна към сградата, не за да заплашва, а за да защити Флесел. Бе изкачил три-четири стъпала, когато усети как яки ръце го теглят силно назад. Обърна се, за да се освободи от тази нова хватка, ала този път разпозна Бийо и Питу.

— Ах! Какво става там долу? — викна той от мястото, където се намираше, гледайки към площада.

И посочи с ужас към улица „Тиксерандьори“.

— Елате, докторе, елате — изрекоха едновременно Бийо и Питу.

— О, убийци! — изкрещя Жилбер. — Убийци!…

Наистина в този момент майор Дьо Лом падаше, поразен от удар на брадва; в яростта си народът бе объркал управителя, себичния варварин, мъчителя на злощастните затворници с великодушния мъж, който постоянно му се бе противопоставял.

— Да, да! Да си вървим, защото започвам да се срамувам, че съм освободен от подобни хора — каза той.

— Бъдете спокоен, докторе — отвърна Бийо. — Онези, дето се биха там, не са същите, които колят тук.

Но в мига, в който Жилбер слизаше по стъпалата, които беше изкачил, за да помогне на Флесел, народът, наблъскал се под сводовете, бе избълван обратно. Сред тази лава се мяташе един човек, когото влачеха.

— В Пале Роаял! В Пале Роаял! — беснееше тълпата.

— Да, приятели, да, добри ми приятели, в Пале Роаял! — повтаряше човекът.

И се търкаляше към реката, сякаш човешкият поток искаше да го отведе не в Пале Роаял, а да го замъкне в Сена.

— Ето още един, когото ще заколят! — извика Жилбер. — Да се опитаме да спасим поне него!

Ала едва тези думи бяха произнесени, гръмна пистолетен изстрел214 и Флесел изчезна в дима.

Докторът закри с две ръце очите си в изблик на върховен гняв; той проклинаше този народ, който, бидейки така велик, нямаше силата да остане чист и омърсяваше победата си с тройно убийство.

После, когато свали ръце от очите си, зърна три глави на върховете на три пики.

Първата бе на Флесел, втората — на Дьо Лом, третата — на Дьо Лоне.

Едната се поклащаше на стъпалата пред Кметството, другата — в средата на улица „Тиксерандьори“, третата — на кея Пелтие.

Както бяха разположени, те образуваха триъгълник.

— О! Балзамо! Балзамо! — промълви Жилбер с въздишка. — Нима този триъгълник е символът на свободата?

И избяга по улица „Ваньори“, увличайки подир себе си Бийо и Питу.

20.

Себастиен Жилбер

На ъгъла на улица „Планш-Мибре“ докторът направи знак на един фиакър да спре и се качи. Бийо и Питу седнаха до него.

— Към колежа „Луи льо Гран“! — каза Жилбер и се сви в дъното, потъвайки в дълбок размисъл, който Бийо и Питу уважиха.

Минаха по Пон-о-Шанж, по улиците „Сите“, „Сен Жак“ и стигнаха до колежа.

Париж цял тръпнеше. Новината се бе разнесла във всички посоки; слуховете за убийствата на площад „Грев“ се смесваха с разказите за славното превземане на Бастилията; по лицата се изписваха различните впечатления, които умовете бяха запечатали — душевни отблясъци, намерили външен израз.

Жилбер не бе показал глава на прозорчето, не бе произнесъл нито дума. Народните възторзи винаги имаха и своята печална страна и той гледаше на триумфа от този ъгъл.

После изпита чувството, че въпреки онова, което бе сторил, за да попречи да се пролее кръвта, капки от нея бяха пръснали върху него.

Докторът слезе при вратата на колежа и направи знак на Бийо да го последва.

Що се отнасяше до Питу, той кротко си остана във фиакъра.

Себастиен бе още в лечебницата; при вестта за пристигането на доктор Жилбер директорът се появи и лично го въведе вътре.

Бийо, който, макар и да не бе особено проницателен, познаваше характерите на бащата и сина, наблюдаваше внимателно сцената, разиграваща се пред очите му.

Детето, показало се слабо, раздразнително и ранимо в отчаянието, сега беше спокойно и сдържано в радостта.

Като видя баща си, то побледня, речта му изневери. Устните му само леко потрепнаха.

Сетне се хвърли на шията на Жилбер с един-единствен вик на радост, който приличаше на вик на болка, и го задържа в обятията си.

Докторът отвърна с мълчание на тази безмълвна прегръдка. Само, притискайки сина си, дълго го гледа с една по-скоро тъжна, отколкото щастлива усмивка.

Един по-умел наблюдател от Бийо би си рекъл, че между бащата и детето лежи или някакво нещастие, или престъпление.

С Бийо момчето не бе така сдържано. Когато най-накрая отдели очи от баща си, който бе погълнал цялото му внимание, той изтича при добрия арендатор и обгърна с ръце врата му, казвайки:

— Вие сте доблестен човек, господин Бийо, удържахте на думата си и аз ви благодаря.

— Е, не стана без мъка, господин Себастиен. Баща ви беше хубавичко затворен и трябваше да причиним немалко щети, преди да го изкараме навън.

— Себастиен — попита докторът с известно безпокойство, — добре ли сте със здравето?

— Да, татко — кимна момъкът, — въпреки че ме намирате в лечебницата.

Жилбер се усмихна.

— Знам защо сте в лечебницата — рече той.

Детето се усмихна на свой ред.

— Нещо липсва ли ви тук? — продължи докторът.

— Благодарение на вас, нищо.

— Тогава, скъпи приятелю, ще ви отправя все същата препоръка, една-единствена — работете.

— Да, татко.

— Сигурен съм, че тази дума за вас не е празен и монотонен звук. Иначе не бих я повтарял.

— Татко, не аз съм този, който трябва да ви отговори — отвърна Себастиен, — а нашият чудесен директор, господин Берардие.

Докторът погледна господин Берардие, който направи знак, че има да му казва нещо.

— Почакайте, Себастиен — рече докторът.

И се приближи до директора.

— Господине, да не би да се е случило нещастие на милия Питу? — попита Себастиен с интерес. — Бедното момче не е с вас.

— Той е на портата, в един фиакър.

— Татко, бихте ли разрешили на господин Бийо да доведе Питу? Ще ми бъде много приятно да го видя.

Жилбер кимна с глава. Бийо излезе.

— Какво искате да ми кажете? — обърна се Жилбер към абат Берардие.

— Искам да ви кажа, господине, че на това момче съвсем не трябва да му се препоръчва да работи, а по-скоро да се развлича.

— Как така, господин абат?

— Да, той е един прекрасен млад човек, когото тук всеки обича като син или като брат, но…

Абатът замълча.

— Но какво? — взря се в него бащата обезпокоен.

— Ако не се внимава, господин Жилбер, нещо ще го убие.

— Ама какво е то? — потръпна Жилбер.

— Работата, която му препоръчвате.

— Работата ли?

— Да, господине, работата. Ако го видите на пюпитъра му, със скръстени ръце, с нос, забит в речника, с втренчен поглед…

— Работещ или бленуващ? — прекъсна го Жилбер.

— Работещ, господине, търсещ точния израз, античния обрат на речта, гръцката или латинската форма, вглъбен така по цели часове, погледнете само, дори в този момент…

Наистина, въпреки че баща му се бе отдалечил от него за по-малко от пет минути, въпреки че Бийо едва бе затворил вратата, момъкът беше вече потънал в нещо като размисъл, който приличаше на екстаз.

— Често ли се случва? — попита с тревога Жилбер.

— Почти мога да твърдя, че това е обичайното му състояние, господине. Забележете как се рови.

— Имате право, господин абат — съгласи се бащата, — и като го видите толкова отнесен, трябва да отклонявате вниманието му.

— Би било жалко, защото от това вдълбочаване излизат съчинения, които един ден ще правят чест на колежа „Луи льо Гран“. Убеден съм, че до три години това дете ще вземе всички награди на конкурса215.

— Внимавайте — повтори докторът, — подобен род поглъщане на мисълта говори по-скоро за слабост, не за сила, то е признак повече на болест, отколкото на здраве. Прав сте, господин абат, на това дете не бива твърде много да му се препоръчва работа, или поне да се различава кога работи и кога бленува.

— Господине, уверявам ви, че той работи.

— В такова състояние?

— Да. И доказателството е, че винаги пръв е готов с домашните си. Виждате ли как мърда устни? Повтаря си уроците.

— Е, какво пък! Когато повтаря така уроците си, разсейте го. Няма да ги знае по-зле, но ще се почувства по-добре.

— Смятате ли?

— Сигурен съм.

— Наистина — рече добрият абат, — вие би следвало да сте наясно с тези неща, вие, когото господата Дьо Кондорсе и Кабанис216 обявяват за един от най-учените хора на света.

— Само че — додаде Жилбер — когато го изваждате от подобни бленувания, вземайте предпазни мерки. Отначало му говорете по-тихо, после по-високо.

— И защо?

— За да го върнете постепенно обратно в света, който е напуснал.

Абатът изгледа учудено доктора. Заприлича му едва ли не на луд.

— Наблюдавайте — настоя докторът — и ще се уверите в това, което ви казах.

Действително, в този момент влязоха Бийо и Питу. С три разкрача Питу се озова до Жилбер.

— Питал си за мен, Себастиен? — рече му, хващайки го за ръката. —Много си мил, благодаря.

И доближи голямата си глава до матовото чело на момчето.

— Гледайте — прошепна Жилбер на абата.

Наистина Себастиен, когото сърдечното докосване на Питу изтръгна грубо от дълбокия унес, се олюля, по лицето му се разля силна бледнина, главата му клюмна, сякаш вратът нямаше повече сили да я крепи.

Мъчителна въздишка се изтръгна от гърдите му, после бузите му се обагриха с жива руменина.

Той поклати глава и се усмихна.

— А! Това си ти, Питу — каза. — Вярно е, че питах за теб.

И оглеждайки го, добави:

— Значи ти си се сражавал?

— Да, и то като храбър момък — намеси се Бийо.

— Защо не ме взехте с вас — рече момчето с нотка на упрек, — аз също щях да се бия и поне щях да направя нещо за баща си.

— Себастиен — приближи се на свой ред Жилбер и притисна главата на сина си до сърцето си, — ти можеш да направиш много повече за баща си от това да се биеш за него, можеш да послушаш съветите му, да ги следваш и да станеш един забележителен, знаменит мъж.

— Като вас, нали? — произнесе детето с гордост. — О! Точно към това се стремя.

— Себастиен — продължи докторът, — след като благодари и прегърна Бийо и Питу, тези наши добри приятели, искаш ли да дойдеш с мен, да си поговорим малко в градината?

— С огромна радост, татко. Два-три пъти в живота си съм оставал насаме с вас и тези мигове с всички подробности са съхранени в спомените ми.

— Господин абат, разрешавате ли?

— Ама, разбира се.

— Бийо, Питу, приятели, може би имате нужда да хапнете нещо?

— Бога ми, да! — възкликна Бийо. — Не съм ял от сутринта, а мисля, че и Питу е доста гладен.

— Простете — отвърна Питу, — аз изядох почти един хляб и две-три наденички тъкмо преди да ви извадя от водата. Но банята отваря апетита.

— Тогава елате в столовата — покани ги абат Берардие, — ще ви дадат да обядвате.

— Е, то… — измърмори Питу.

— Страхувате се, че ще получите колежанска дажба? — попита абатът. — Успокойте се, ще ви нахранят като гости. Впрочем струва ми се — додаде, — че не само стомахът ви е зле, драги господин Питу.

Момъкът хвърли на дрехите си поглед, изпълнен със свян.

— И че ако заедно с обяда ви предложат едни панталони…

— Истината е, че ще приема, господин абат — рече Питу.

— Ами хайде, панталонът и обядът ви чакат.

И той отведе Бийо и Питу на една страна, докато, помахвайки им с ръка, Жилбер и синът му се отдалечиха в противоположната посока.

Двамата прекосиха двора, отреден за междучасията, и стигнаха до малка градинка за преподавателите, свежо и сенчесто кътче, където уважаемият абат Берардие се уединяваше да чете своя Тацит217 и своя Ювенал.

Жилбер седна на една дървена пейка, заслонена от повет и дива лоза; после, като притегли Себастиен към себе си и отмахна с ръка дългите коси, падащи на челото му, поде:

— Е, дете мое! Ето ни събрани…

Момчето вдигна очи към небето.

— Да, по чудо Божие, татко.

Страницы: «« ... 1112131415161718 ... »»

Читать бесплатно другие книги:

«… По пустынной, далеко просматривающейся улице с мигающими, как глаза зверей, желтыми сигналами све...
Доведенный бытовым и служебным идиотизмом до отчаяния, капитан-лейтенант Чижик соглашается угнать ра...
Андрей Огоновский, старый космический волк, которому не раз приходилось пускать в ход свой верный бл...
Проплывают столетия – краткий миг в жизни Галактики, но все так же терзают человеческие сердца любов...
Алекс Королев – потомственный офицер имперского Галактического флота. Пока такие, как он, в строю, к...
Алекс Королев – потомственный офицер имперского Галактического флота. Пока такие, как он, в строю, к...