Анж Питу Дюма Александр

57.

Тръгването, пътуването и пристигането на Питу и Себастиен Жилбер

Видяхме при какви обстоятелства, далеч предхождащи тези, които току-що изложихме, бе решено заминаването на Питу и Себастиен365.

Тъй като имаме намерение да изоставим за малко главните действащи лица в нашата история, за да последваме двамата млади пътници, надяваме се, че читателите ще ни позволят да навлезем в някои подробности, свързани с тяхното тръгване, пътуване и пристигане във Виле-Котре, където Питу не се и съмняваше, че отсъствието им не е предизвикало особена празнота.

Жилбер заръча на Питу да отиде да намери Себастиен и да му го доведе. За тази цел Питу бе качен в един фиакър и както Себастиен беше поверен на Питу, така Питу бе поверен на кочияша.

Подир един час фиакърът върна Питу, а Питу водеше Себастиен.

Жилбер и Бийо чакаха в апартамент, който бяха наели на улица „Сент Оноре“.

Тогава докторът съобщи на сина си, че ще замине същата вечер с Питу, и го попита дали ще му бъде приятно да открие отново своята голяма гора, която толкова много обича.

— Да, татко — отвърна момчето, — стига да идвате да ме виждате във Виле-Котре, или пък аз да идвам да ви виждам в Париж.

— Бъди спокоен, дете мое — каза Жилбер, целувайки го по челото. — Добре знаеш, че не бих могъл да живея, без да те видя.

Колкото до Питу, той поруменя от задоволство при мисълта, че ще тръгне същата вечер.

После побледня от щастие, когато Жилбер сложи в едната му ръка двете ръце на Себастиен, а в другата — десетина луи, по четирийсет и осем ливри всяко.

Дълъг низ от наставления, почти всички по отношение на здравето, дадени от доктора, бе изслушан с благоговение.

Себастиен свеждаше големите си влажни очи.

Питу опитваше на тежина своите луидори, карайки ги да подрънкват в огромната му десница.

Жилбер връчи едно писмо на Питу, натоварен с функциите на гувернант.

Това писмо бе за абат Фортие.

След като докторът свърши с напътствията си, говори и Бийо.

— Господин Жилбер ти повери духа на Себастиен, аз ти поверявам тялото му. Имаш юмруци. При случай, съумей да ги използваш.

— Да, а също така имам и сабя — отбеляза Питу.

— Не злоупотребявай — продължи Бийо.

— Ще бъда милостив — рече Питу, — clemens ero.

— Бъди и герой, ако щеш — добави арендаторът, който не разбираше закачката.

— Сега — поде Жилбер — остава да ви кажа по какъв начин ще пътувате ти и Себастиен.

— О! — извика Питу. — От Париж до Виле-Котре са само осемнайсет левги. Ще си говорим по целия път.

Себастиен погледна баща си, сякаш за да го попита дали ще бъде много забавно да разговаря в продължение на осемнайсет левги с Питу.

Питу улови този поглед.

— Ще говорим на латински — додаде той — и ще ни вземат за учени.

Невинно създание, това беше неговата мечта!

Колко други, с десет двойни луи в ръката, биха казали:

— Ще си купим медени хлебчета.

Жилбер бе обзет от съмнение.

Той погледна Питу, сетне Бийо.

— Разбирам — кимна арендаторът. — Вие се питате дали Питу е годен за водач и се колебаете да му поверите детето си.

— О! — възкликна докторът. — Аз не го поверявам на него.

— Ами на кого тогава?

Жилбер обърна очи нагоре; той все още беше твърде много волтерианец, за да се осмели да отговори:

— На Бога!

И всичко бе казано. Вследствие на което решиха, приемайки плана на Питу, който обещаваше без прекалена умора едно изпълнено с развлечения пътуване за Себастиен, че ще потеглят на следващия ден сутринта.

Жилбер би могъл да изпрати сина си във Виле-Котре с някоя от обществените коли, които обслужваха по онова време пътя от Париж до границата, или дори със собствената си карета; но знаем колко се боеше от вглъбяването на младия Себастиен в мислите му, а нищо не предразполага мечтателите към уединение така, както монотонният шум на колелата.

Ето защо докторът придружи децата до Бурже и там, показвайки им пътя, ширнал се под хубавото слънце, ограден от двете страни с дървета, той разтвори ръце и им рече:

— Вървете!

И Питу тръгна, отвеждайки Себастиен, който се обърна много пъти, за да изпрати въздушни целувки на Жилбер, застанал прав, със скръстени ръце, на мястото, където се бе разделил със сина си, следвайки го с очи, както се следва блян.

Питу бе толкова горд от доверието, засвидетелствано му от такава важна личност като господин Жилбер, лекар на разположение на краля.

Питу се готвеше да се отдаде добросъвестно на задачата си едновременно и на гувернант, и на гувернантка.

Впрочем той бе изпълнен с доверие в себе си, защото водеше малкия Себастиен; крачеше спокойно, минавайки през селата, обхванати от ужас след случилото се в Париж, което, спомняте си, бе все още твърде прясно в съзнанието на хората, понеже, макар ние да стигнахме до събитията от 5 и 6 октомври, двете момчета бяха напуснали Париж в края на юли или началото на август366.

Питу бе запазил своята каска и голямата си сабя. Това бе всичко, което беше спечелил от станалото на 13 и 14 юли; ала този трофей задоволяваше амбициите му и придавайки му страховит вид, в същото време бе достатъчен за безопасността му.

Всъщност този страховит вид, за който несъмнено каската и драгунската сабя способстваха, Питу го бе добил независимо от тях. Не можеше да си присъствал и даже спомогнал за превземането на Бастилията, без у теб да се е съхранил известен героизъм.

Освен това бе вече малко и адвокат.

Не можеше да си слушал решенията на Кметството, речите на господин Байи и на господин Дьо Лафайет, без да си станал донякъде и оратор, особено след като си изучавал латинските Conciones367, на които френското красноречие от края на XVIII век бе бледо, но все пак доста точно копие.

Въоръжен с тези две могъщи способности, които умееше да прибави към здравите си юмруци, към рядката приветливост на усмивката и забележителния си апетит, Питу напредваше с упоение към Виле-Котре.

За любопитните спрямо политиката момъкът имаше новини; впрочем той ги правеше в случай на нужда, тъй като бе живял в Париж, където в онази епоха фабрикуването им бе невероятно.

Разправяше, че господин Бертие е оставил огромно скрито имане, което ще бъде изровено някой ден. Че господин Дьо Лафайет, образец за слава, гордост за цяла провинциална Франция, за Париж вече е само един поолющен манекен, чийто бял кон вдъхновява любителите на каламбури. Че господин Байи, когото Лафайет удостоява с приятелството си, както и останалите членове на семейството му, бил аристократ, а злите езици добавяли и други неща.

Когато разказваше подобни неща, момъкът предизвикваше бури от гняв, ала той притежаваше quos ego368 за тези бури; Питу разправяше нечувани анекдоти за Австрийката.

Това непресъхващо красноречие му осигури безкрайна поредица от превъзходни гощавки чак до Восиен, последното село преди Виле-Котре.

Тъй като Себастиен, точно обратното, хапваше малко, да не кажем почти никак, изобщо не говореше и беше бледо и болнаво дете, всеки, заинтересувал се от него, се възхищаваше от будното бащинско чувство на Питу, който приласкаваше, глезеше, грижеше се за момчето и на това отгоре изяждаше пая му, не за друго, а за да му бъде приятен.

Като стигнаха във Восиен, Питу сякаш започна да се колебае; той погледна Себастиен, Себастиен погледна Питу.

Питу се почеса по главата. Това бе неговият начин да покаже объркването си.

Себастиен го познаваше достатъчно, за да му убегне тази подробност.

— Е, добре де! Какво има, Питу? — попита го той.

— Ами мислех си — подхвана Питу, — че ако ти е все едно и ако не си много уморен, вместо да продължим направо за Виле-Котре, можем да минем през Арамон.

И Питу, добросърдечният момък, се изчерви, както би се изчервила Катрин, изразявайки едно не така невинно желание.

Себастиен разбра.

— А, да! — рече. — Там е умряла нашата бедна мама, Питу.

— Ела, братко, ела.

Питу го притисна до сърцето си толкова силно, та едва не го задуши, и хващайки го за ръка, се затича по пътя, пресичащ долината на Вюалю, с такъв устрем, че след стотина крачки, запъхтян, бедният Себастиен бе принуден да каже:

— Много бързаш, Питу, много бързаш.

Питу се спря; той не бе забелязал нищо, вървейки с обичайната си крачка.

Видя, че Себастиен е блед и останал без дъх. Взе го на ръце, както свети Христофор е взел Исус, и го понесе. По този начин можеше да върви толкова бързо, колкото си иска. Тъй като не му бе за първи път, Себастиен се остави Питу да го носи.

Така стигнаха до Ларни. В Ларни, понеже Себастиен усети, че гърдите на Питу се повдигат често-често, заяви, че си е починал достатъчно и е готов да ходи сам и с каквато бързина пожелае Питу.

Изпълненият с великодушие Питу забави крачките си.

Половин час по-късно той навлизаше в село Арамон, неговото прелестно родно място, както се казва в романса на един голям поет369, романс, чиято музика със сигурност е по-хубава от думите.

Двете деца се огледаха.

Първото нещо, привлякло погледите им, бе разпятието, което народното благочестие поставя обикновено там, където се влиза в селата.

За жалост дори в Арамон се усещаше влиянието на онзи странен напредък, който Париж правеше по посока на атеизма. Гвоздеите, които приковаваха към кръста дясната ръка и нозете на Христос, бяха счупени, разядени от ръждата. Христос висеше, прикован само за лявата ръка, и никому не бе минала благочестивата мисъл да върне символа на тази свобода, на това равенство и на това братство, така шумно проповядвани, на мястото, което са му отредили юдеите.

Питу не бе набожен, но изпитваше почитание още от детството си. При вида на този забравен Христос сърцето му се сви. Той потърси в един жив плет от онези тънки и здрави като желязна струна треви, остави в тревата каската и сабята си, покачи се, привърза дясната ръка на бога мъченик към кръста, целуна нозете му и слезе.

В това време Себастиен се молеше на колене пред разпятието. За кого се молеше? Кой знае!

Може би за видението от своето детство, което много се надяваше да срещне пак под големите дървета на гъстата гора, за онази непозната майка, която никога не е непозната, защото, ако не ни е хранила девет месеца с млякото си, то неизменно ни е хранила девет месеца с кръвта си.

Като приключи с това свято деяние, Питу сложи каската на главата си и окачи сабята на колана.

Като свърши молитвата си, Себастиен се прекръсти и хвана отново ръката на Питу.

Двамата влязоха в селото и тръгнаха към колибата, където Питу бе роден, а Себастиен — откърмен.

Слава Богу, Питу добре познаваше Арамон, и при все това не можеше да намери колибата. Той бе принуден да пита; посочиха му една каменна къщурка с покрив от плочи.

Градината беше оградена със зид.

Леля Анжелик бе продала дома на сестра си и новият собственик, бидейки в правото си, бе съборил всичко — старите зидове, измазани с пръст, старата порта с отвора, направен, за да може да влиза котката, старите прозорци, наполовина със стъкла, наполовина с хартии, по които се виждаха като бастуни непохватните драсканици на Питу, сламеният покрив със зеленикавия мъх и избуялите растения, които никнеха и цъфтяха на върха му.

Новият собственик беше съборил всичко, всичко!

Вратата бе затворена и на прага стоеше голямо черно куче, което показа зъбите си на Питу.

— Ела — каза Питу със сълзи на очи. — Ела, Себастиен. Ще те заведа на едно място, където съм сигурен, че нищо не се е променило.

И Питу го повлече към гробището, където бе погребана майка му.

Клетото момче имаше право! Там нищо не се бе променило; само беше поникнала трева, а тревата расте така добре на гробищата, та той можеше изобщо да не познае гроба на майка си.

За щастие заедно с тревата бе поникнала и клонка от плачеща върба; за три-четири години клонката се беше превърнала в дърво. Питу отиде право при това дърво и целуна земята, която то засенчваше, със същото инстинктивно благочестие, с което бе целунал нозете на Христос.

Надигайки се, усети, че клонките на върбата, раздвижени от вятъра, се полюшнаха около него.

Тогава той протегна ръце, събра клоните и ги притисна до гърдите си.

Сякаш бяха косите на майка му, които целуваше за сетен път.

Двете деца стояха така дълго; денят напредваше.

Трябваше да си тръгнат от този гроб, единственото, което бе навяло спомени на горкия Питу.

В миг му хрумна да отчупи едно клонче от върбата и да го сложи на каската си; ала тъкмо посегна и се спря.

Стори му се, че ще причини болка на бедната си майка, ако откърши вейка от дърво, чиито корени може би обгръщаха боровия ковчег, в който почиваше тялото й.

Той целуна отново земята, хвана Себастиен за ръка и се отдалечи.

Всички бяха на полето или в гората, малко хора видяха Питу и както бе дегизиран с каската и голямата си сабя, никой не го позна.

Момчето пое по пътя за Виле-Котре, омаен път, който се вие през гората в разстояние на три четвърти левга, без нищо живо да го отвлече от мъката му.

Себастиен го следваше умислен и мълчалив.

Към пет часа вечерта пристигнаха във Виле-Котре.

58.

Как Питу, който вече веднъж бе прокълнат и прогонен от леля си заради един варваризъм и три солецизма, беше отново прокълнат и прогонен заради един петел с ориз

Питу естествено пристигна във Виле-Котре през онази част на парка, която наричаха „Фазанарията“; той прекоси залата за танци, пуста в делнични дни, където преди три седмици бе водил Катрин.

Колко неща се бяха случили на Питу и на Франция през тези три седмици!

После, като мина по дългата алея с кестените, стигна до площада пред замъка и почука на задната врата на колежа на абат Фортие.

Бяха изтекли три години370, откакто Питу бе напуснал Арамон, и само три седмици, откакто бе тръгнал от Виле-Котре; следователно беше съвършено нормално, че не го познаха в Арамон, а във Виле-Котре го познаха.

За миг се пръсна слухът, че е пристигнал заедно с младия Себастиен Жилбер, че двамата са влезли през задната врата на колежа на абат Фортие, че Себастиен изглежда почти така, както при отпътуването си от Виле-Котре, но че Питу има каска и сабя.

В резултат пред голямата порта се насъбра тълпа, тъй като решиха, че щом Питу е влязъл през малката порта на замъка, ще излезе през голямата на улица „Соасон“.

Оттам бе пътят му за Пльо.

Наистина момъкът се задържа у абат Фортие само колкото да предаде на сестра му писмото на доктора, Себастиен Жилбер и пет двойни луи, предназначени за заплащането на пансиона.

Отначало сестрата на абат Фортие много се уплаши, когато видя този страховит войник да влиза през градинската врата; ала скоро разпозна честната и кротка физиономия под драгунската каска, което малко я успокои.

Накрая гледката на петте двойни луи я успокои напълно.

Лесно бе да се обясни страхът на бедната стара мома — абат Фортие бе отишъл на разходка със своите ученици и тя беше съвсем сама в дома.

Щом връчи писмото и петте двойни луи, Питу прегърна Себастиен и излезе, като нахлупи каската на главата си, перчейки се по войнишки.

Себастиен бе пролял няколко сълзи, разделяйки се с Питу, макар че раздялата нямаше да бъде задълго и че неговата компания изобщо не беше забавна; но веселостта, благият характер и вечната любезност на Питу бяха трогнали сърцето на младия Жилбер. Питу бе като тези едри добри кучета нюфаундлендска порода, които понякога много ви уморяват, сетне обаче неизменно уталожват яда ви, лизвайки ви.

Онова, което смекчи тъгата на Себастиен, бе, че Питу му обеща да идва да го вижда често. Онова, което смекчи тъгата на Питу, бе, че Себастиен му благодари.

Сега да последваме нашия герой от колежа на абат Фортие до къщата на неговата леля Анжелик, разположена, както е известно, в покрайнините на Пльо.

На излизане Питу откри, че го очакват двайсетина души. Военните му труфила, чието описание вече бе обиколило целия град, бяха отчасти причината за струпването. Виждайки го да се връща така от Париж, където се биеха, предполагаха, че Питу се е бил, и искаха да научат новини.

Тези новини момъкът ги поднесе с подобаваща величественост; той разказа за превземането на Бастилията, за подвизите на Бийо, на господин Майар, на господин Ели, на господин Юлен; как арендаторът бе паднал в рова на крепостта и как той, Питу, го бе извадил оттам; как най-накрая бяха спасили господин Жилбер, който от осем или десет дни бил в затвора.

Слушателите вече знаеха почти всичко, което им разправяше Питу, ала те бяха чели тези подробности във вестниците, а колкото и интересно да пише един вестникар, не би могъл да се мери с очевидец, който разказва, може да бъде прекъснат и да подхване отново, да бъде попитан и да отговори.

А пък Питу подхващаше, отговаряше, уточняваше и най-дребните детайли, проявяваше голяма благосклонност към всички прекъсвания, голяма любезност при всички отговори.

От това последва, че подир близо час на вести, разказвани при портата на абат Фортие на улица „Соасон“, претъпкана със слушатели, на един от присъстващите, забелязал признаци на безпокойство по лицето на момъка, му хрумна да каже:

— Ама бедният Питу е уморен, а ние го държим тук на крак, вместо да го оставим да се прибере при леля си Анжелик. Милата стара мома! Ще бъде толкова щастлива да го види отново.

— Не че съм уморен — обясни Питу, — ами съм гладен. Никога не се уморявам, само дето винаги съм гладен!

При тази простодушна декларация тълпата, която уважаваше потребностите на стомаха на Питу, се разтвори почтително и той, сподирян от неколцина любопитни, по-настървени от останалите, можа да поеме към Пльо, сиреч към дома на леля Анжелик.

Леля Анжелик я нямаше, несъмнено бе отишла да навести съседите и вратата беше затворена.

Мнозина предложиха на Питу да го заведат у тях, за да получи храната, от която имаше нужда, ала той гордо отказа.

— Но ти виждаш, драги Питу — рекоха му, — че вратата на леля ти е затворена.

— Вратата на една леля не ще може да остане затворена пред един покорен и изгладнял племенник — каза назидателно момъкът.

И измъквайки сабята си, чийто вид накара жените и децата да се отдръпнат, той вкара върха й между езичето и отвора на бравата, натисна силно и вратата се отвори за голямо възхищение на присъстващите, които вече не подлагаха на съмнение подвизите на Питу, откакто го видяха така дръзко да се излага на гнева на старата мома.

Вътрешността на дома бе същата, каквато я помнеше — прословутото кожено кресло заемаше царствено средата на стаята; два-три разкривени стола образуваха окуцялата свита на тежкото кресло; в дъното бе раклата за хляб, вдясно — бюфетът, срещу бюфета — камината.

Питу влезе в къщата с кротка усмивка; той нямаше нищо против тези овехтели мебели; тъкмо обратното, те му бяха приятели от детинство. Бяха корави, вярно е, почти толкова корави, колкото и леля Анжелик, но ако ги отвореше, човек можеше да намери в тях поне нещо добро, докато ако бъдеше отворена леля Анжелик, сигурно бе, че вътре ще се окаже още по-сухо и лошо, отколкото отвън.

Още същия миг Питу даде едно доказателство за онова, което бързаме да изложим, на хората, които го следваха и виждайки какво става, стояха пред вратата, любопитни да научат какво ще се случи при завръщането на леля Анжелик.

Впрочем не беше трудно да се забележи, че тези няколко души изпитват симпатия към Питу.

Споменахме, че той бе гладен, толкова гладен, че чертите на лицето му се бяха променили.

Ето защо нямаше намерение да се помайва; отиде право при раклата за хляб и при бюфета.

Едно време — казваме едно време, макар че бяха изтекли едва три седмици от заминаването на Питу, тъй като според нас времето се измерва не с неговата продължителност, а с изпълващите го събития, — та едно време, подтикван от зъл дух или неустоим глад, две пъклени сили, които много си приличат, Питу сядаше на прага на затворената врата и изчакваше смирено завръщането на леля Анжелик; когато тя се появеше, той я поздравяваше с блага усмивка; правеше си труда да стане, за да й стори място да мине; влизаше неизменно след нея и вземаше хляба и ножа, за да я накара да отдели полагащото му се; после, с отрязаната част от хляба, хвърляше един жаден поглед, влажен и магнетичен — поне така си мислеше, — магнетичен до степен да привлече сиренето или лакомствата, намиращи се на плота на бюфета.

Електричество, което рядко даваше резултат, но все пак понякога даваше.

Днес обаче Питу действаше като мъж — той отвори спокойно раклата за хляб, извади от джоба широкия си нож с дървена дръжка, посегна към хляба и отряза един крайщник, който нищо чудно да тежеше цял килограм, както елегантно се изразяват след въвеждането на новите мерки371.

Сетне пусна хляба в раклата и затвори капака.

Подир което, със същата невъзмутимост, се приближи до бюфета.

За миг му се стори, че чува ръмженето на леля Анжелик, ала пантите на бюфета изскърцаха и този шум, със своята реалност, заглуши другия, който бе плод единствено на въображението му.

По времето, когато Питу живееше в къщата, лелята се зареждаше с трайни провизии — сирене от Марол или пък тънко парче сланина, увито със зелените листа на огромна зелка; но откакто този баснословен гладник бе напуснал околността, Анжелик, въпреки своето скъперничество, си приготвяше ястия, които траеха една седмица и не бяха лишени от кулинарна стойност.

Това бе понякога говеждо печено с моркови и лукчета, попили мазнината му; друг път яхния от овнешко с вкусни картофи, едри като детски главички или продълговати като тиквички; или телешки джолан, който подправяше с няколко глави лук и скилидки чесън, накиснати в оцет; или пък гигантски омлет, опържен в големия тиган, приятно зачервен, поръсен с лук и магданоз, или изпъстрен с резенчета сланина, едно-единствено от които бе достатъчно на старата да се засити дори в дните, когато имаше апетит.

През цялата седмица леля Анжелик докосваше скъпоценното творение със сдържаност, накърнявайки целостта му точно толкова, колкото го изискваха нуждите й.

Всеки ден тя се наслаждаваше на това да бъде сама и да похапва такива пикантни неща и, изпаднала в блаженство, колкото пъти посягаше към гозбата и поднасяше залък към устата си, толкова пъти се сещаше за племенника си Анж Питу.

Питу има късмет.

Той попадна там в деня, беше понеделник, когато леля Анжелик бе опекла с ориз един стар петел, увит в тесто и задушен така добре, че костите се бяха отделили и месото бе станало почти крехко.

Блюдото беше чудесно; то бе сложено в дълбок съд, черен отвън, ала лъскав и пълен с прелести за окото.

Месата се показваха над ориза като островчета в обширно езеро, а гръбнакът на петела стърчеше над многобройните върхове, както хребетът на Сеута се издига над пролива Гибралтар.

Питу даже не прояви учтивостта да ахне от възхита, съзирайки това чудо.

Разглезен от хубавата кухня, той, неблагодарникът, забравяше, че никога подобен разкош не бе обитавал бюфета на леля Анжелик.

Питу държеше порязаницата хляб с дясната ръка.

С лявата хвана дълбокия съд и го задържа в равновесие чрез натиска на четвъртития си палец, който потопи до първата фаланга в гъстата мазнина с превъзходен аромат на печено месо.

В този момент му се стори, че една сянка ляга между него и светлината от вратата.

Той се обърна с усмивка, защото беше от онези простодушни натури, при които задоволството на сърцето се изписва върху лицето.

Сянката бе от тялото на леля Анжелик.

На леля Анжелик, по-непримирима скъперница, по-кисела и по-изсушена от всякога.

Ако това се бе случило едно време — принудени сме да прибягваме непрестанно към тази ретроспекция, сиреч към сравнение, тъй като то единствено може да изрази мисълта ни, — та ако се бе случило едно време, при вида на старата мома Питу би изтървал гозбата и докато тя се навеждаше отчаяна, за да събере остатъците от своя петел и зрънцата ориз, той би скочил над главата й и би хукнал навън с хляба под мишница.

Ала Питу не беше вече същият, каската и сабята го бяха променили поне физически, ако допирът до големите философи на епохата не го бе променил духовно.

Вместо уплашено да побегне пред леля си, той се приближи до нея с чаровна усмивка, протегна ръце и макар че тя се помъчи да се отскубне, Анж я прегърна с двете си огромни пипала, които наричаха негови ръце, притискайки я до гърдите си, докато ръцете му, едната, хванала хляба и ножа, а другата — съда с петела с ориз, се кръстосаха зад гърба й.

След като извърши този акт на семейственост, който смяташе за задължение, наложено от положението му, и който трябваше да бъде изпълнен, той пое въздух с цели дробове, казвайки:

— Е, лельо Анжелик! Това е бедният Питу.

При тази прегръдка, на каквато не бе свикнала, старата мома си беше въобразила, че заловен от нея на местопрестъплението, племенникът й бе поискал да я задуши, както Херакъл е задушил Антей372.

Така че тя си отдъхна, освободена от тези опасни обятия. Само дето бе успяла да забележи, че Питу даже не беше изразил възхищение при гледката на петела.

Той бе не само един неблагодарник, ами на това отгоре и простак.

Нещо друго обаче накара леля Анжелик да се задъха ядно — че Питу, който едно време, когато тя господстваше от коженото си кресло, не смееше дори да приседне на някой от изпочупените столове или на някоя от куците табуретки наоколо, сега, след като я беше прегърнал, се бе настанил без задръжки върху креслото, бе наместил ястието между краката си и се бе приготвил да го начене.

С могъщата си десница, както се казва в Светото писание, той стискаше споменатия нож, нож с дървена дръжка и широко острие, същинска мистрия, с каквато Полифем373 е можел да яде чорбата си.

С другата ръка държеше залък хляб, широк три пръста и дълъг шест палеца, същинска метла, с която прибутваше ориза върху ножа си, докато пък ножът, разузнавайки, изтикваше месото върху хляба.

Ловка и безмилостна маневра, в резултат на която подир няколко минути лъсна синьо-белият фаянс от вътрешната страна на съда, както се появяват при отлив халките и камъните на вълнолома, от който водата се е оттеглила.

Ще трябва да се откажем да описваме страхотното слисване и отчаяние на леля Анжелик.

При все това за миг тя помисли, че може да извика.