Сияние Кинг Стивен
Опря гръб на стената, вече хлипащ от ужас, а сърцето му се блъскаше като уловен в примка заек. Когато гърбът му намери опора в стената, покрита със светлосини копринени тапети, нашарени със зигзаговидни ивици, краката му омекнаха и той се свлече на земята, а въздухът излизаше със свистене от гърлото му.
По-силно. По-силно.
В коридора имаше тигър и сега той щеше да се покаже иззад ъгъла, крещящ в лунатичната си ярост и размахал чукчето за роук, защото тигърът беше двуног и това бе…
Внезапно се събуди задъхан и скочи в леглото с широко отворени очи, втренчени в мрака, и ръце, вдигнати пред лицето.
Имаше нещо на едната му ръка. Пълзеше.
Оси. Три на брой.
И тогава го ужилиха, сякаш и трите едновременно, и острата, пареща болка отприщи всички образи — те се стовариха върху него като тъмен поток и той запищя с все сила, а осите продължаваха отново и отново да го жилят.
Лампата светна и до леглото се появи татко, само по гащета. Зад него бе мама, сънена и уплашена.
— Махнете ги от мен! — изпищя Дани.
— О, Господи! — отрони Джак.
Той ги бе видял.
— Джак, какво му е? Какво му става?
Той не й отговори. Изтича до леглото, грабна възглавницата и взе да удря по размахващата се ръчица на Дани. Пак и пак. Тогава Уенди видя разлетелите се във въздуха жужащи насекоми.
— Вземи някакво списание! — извика й той през рамо. — Убий ги!
— Оси? — промълви тя и за миг замръзна, додето осъзнае станалото. После от знанието бликна чувството. — Оси, о, Божичко, Джак, ти каза…
— Млъкни, по дяволите, и ги убий! — изрева той. — Ще правиш ли каквото ти казвам?
Едната бе кацнала на бюрото на Дани. Тя грабна едно албумче за оцветяване и го стовари върху осата. На мястото й остана мазно кафяво петно.
— Има още една на завесата — каза той и изтича покрай нея с Дани на ръце.
Джак занесе детето в тяхната спалня и го сложи върху голямото легло откъм страната, където спеше Уенди.
— Лежи спокойно, Дани. Не се връщай оттатък, докато не ти кажа. Разбра ли?
С подпухнало и мокро от сълзи лице, Дани кимна.
— Браво на моето смело момче!
Джак изтича през коридора към стълбите. Зад себе си чу два пъти плясъка на цветното албумче, а после жена му извика от болка. Той не се спря, а изтича надолу по стълбите към тъмното фоайе. През кабинета на Улман изтича в кухнята, като пътем удари силно крака си в ръба на масивното бюро на Улман, но не усети нищо. Край умивалника на сушилка бяха наредени чиниите, които Уенди бе измила след вечеря. Той грабна голямата йенска купа най-отгоре, закачи една чиния и тя се разби с трясък на пода. Без да я поглежда, хукна обратно през кабинета и нагоре по стълбите.
Уенди стоеше отвън пред вратата на Дани и дишаше тежко. Лицето й беше бяло като платно, очите блестящи и изцъклени, а косата й висеше на влажни кичури.
— Убих всичките — с безжизнен глас отрони тя. — Но една ме ужили. Джак, ти каза, че всички са мъртви. — И се разплака.
Без да отговори нищо, той мина покрай нея и отнесе купата до леглото на Дани, край което бе гнездото. Беше неподвижно. Нямаше нищо там. Поне от външната страна. С рязко движение захлупи гнездото с купата.
— Готово — каза. — Хайде, ела.
Върнаха се заедно в голямата спалня.
— Къде те ужили? — попита я той.
— По… по китката.
— Дай да видя.
Тя му показа. Точно над гънките помежду дланта и китката се червенееше малка кръгла дупчица. Плътта бе започнала да подпухва.
— Алергична ли си към ужилване? — попита я той. — Помисли добре. Ако ти си алергична, нищо чудно и Дани да има непоносимост. Ужилили са го поне на пет-шест места.
— Не — отвърна тя малко по-спокойно. — Аз… Аз просто ги мразя, това е. Ненавиждам ги.
Дани седеше на леглото, хванал лявата си ръка, и ги гледаше. Очите му, заградени с побелели кръгове от шока, гледаха укорно Джак.
— Тате… ти каза, че си ги избил всичките. Ръката ми… Много ме боли.
— Дай да погледна, шефе. Не, няма да я пипам, така ще те заболи още повече. Само я протегни.
Той я протегна и Уенди изстена:
— О, Дани… О, бедната ти ръчичка!
По-късно лекарят щеше да преброи единайсет ужилвания, но те видяха само съзвездие от червени дупчици, сякаш ръката му бе поръсена с червен пипер. Имаше и силен оток. Беше станала като в рисуваните филмчета, когато Зайчето Бъни или Патокът Дафи се удареха с чука по невнимание.
— Уенди, донеси спрея от банята — нареди Джак.
Тя тръгна към банята, а той седна на леглото и загрижено обгърна раменцата на Дани.
— След като ти напръскаме ръката, искам да я снимам, шефе. А после ще спиш при нас, съгласен ли си?
— Да — отвърна Дани.
— Но защо ще ми правиш снимки?
— За да осъдим здравата някои хора. Задника ще им съдерем.
Уенди се върна с флакон в ръка, подобен на малък пожарогасител.
— Няма да боли, миличко — обеща тя и отхлупи капачето.
Дани си протегна ръката и тя я напръска от двете страни, додето цялата лъсна. Момченцето издаде въздишка и потръпна.
— Смъди ли? — попита тя.
— Не, помина ми малко.
— А сега тези. Сдъвчи ги. — Тя му подаде пет оранжеви таблетки детски аспирин. Дани ги взе и ги пъхна в устата си една по една.
— Не е ли много този аспирин? — попита Джак.
— И ужилванията са много — ядно му отвърна тя. — Върви да изхвърлиш това гнездо, Джак Торънс. Още сега.
— След малко — каза той.
Отиде до скрина и от най-горното му чекмедже извади фотоапарата си. После взе да рови за светкавицата.
— Какво правиш, Джак? — възкликна тя с малко истеричен тон.
— Ще ми снима ръката — осведоми я сериозно Дани. — А после ще съди някои хора. Ще им съдере задника. Нали така, татко?
— Така — мрачно потвърди Джак. Беше открил светкавицата и сега я прикрепяше към апарата. — Стой мирно, синко. Ще смъкнем към пет хиляди долара на ужилване.
— За какво става дума? — едва не изкрещя Уенди.
— Ще ти кажа за какво — отвърна той. — Следвах стриктно указанията, написани на онзи флакон. Ще ги съдим. Тая проклетия е била дефектна. Няма друг начин. Как иначе можеш да обясниш това?
— О! — успя тя само да отрони стъписана.
Направи четири снимки и Уенди отбеляза на всяка една часа, като сверяваше времето с часовничето медальон, което носеше на врата си. Дани, очарован от идеята, че ужилванията му може би струват много хиляди долари, започна да губи интерес и усети леко главоболие.
Когато Джак прибра апарата и разпростря полароидните снимки върху скрина да съхнат, Уенди попита:
— Дали да не го заведем на лекар още тази вечер?
— Не е нужно, щом не го боли много. Ако човек е алергичен към ужилване от оса, реакцията идва не по-късно от трийсет секунди.
— А каква е… реакцията?
— Изпада в кома. Или в конвулсии.
— О, Господи Боже! — Тя се сгуши посърнала и пребледняла,
— Как се чувстваш, синко? Дали ще можеш да заспиш?
Той премигна насреща им. Кошмарът беше поизбледнял в съзнанието му, но още чувстваше страх.
— Ако ми позволите да спя при вас.
— Разбира се — каза Уенди. — О, миличък, толкова ми е мъчно!
— Няма страшно, мамо.
Тя отново се разплака и Джак я прегърна.
— Уенди, кълна ти се, че следвах инструкциите.
— Изхвърли го още утре, моля те!
— То се знае.
Тримата си легнаха в голямото легло и Джак тъкмо се канеше да загаси лампата, когато внезапно отметна завивките.
— Ще трябва да направя снимка и на гнездото.
— Връщай се бързо.
— Добре.
Той отново извади камерата от скрина, взе последната батерия за светкавица и направи окуражителен жест към Дани, като сви палеца и показалеца си на кръгче. Дани му се усмихна и му върна жеста със здравата си ръка.
Бива си го хлапето, каза си, докато отиваше към стаята на Дани. Не му липсва кураж.
Нощната лампа все още светеше. Джак пристъпи до леглото и когато погледна към поличката до него, полазиха го ледени тръпки. Цялата му кожа настръхна.
Едва можеше да види нещо през прозрачната йенска купа. Вътрешната й стена гъмжеше от оси. Трудно беше да се каже колко са. Най-малко петдесет. А може би сто.
Сърцето му биеше на бавни, разтърсващи тласъци. Направи снимките, после остави апарата, за да им даде време да се проявят. Избърса устните си с длан. Една мисъл постоянно кръжеше в съзнанието му и отекваше
(Изпусна си нервите. Изпусна си нервите. Изпусна си нервите.)
с почти суеверен страх. Те се бяха върнали. Той бе убил осите, а те се бяха върнали.
Чуваше се как крещи пред уплашеното, разплакано личице на сина си: Недей да заекваш!
Отново си изтри устните. Отиде до бюрото на Дани и изрови голяма картонена кутия от мозайка. Взе я, отиде до полицата, подпъхна я внимателно под купата и я вдигна заедно с нея. Осите сърдито зажужаха в затвора си. После, притискайки здраво купата, за да не се изплъзне, излезе в коридора.
— Идваш ли да си лягаш, Джак? — чу се гласът на Уенди.
— Идваш ли да си лягаш, тате?
— Трябва да сляза долу за минутка — отвърна той, като се помъчи гласът му да звучи безгрижно.
Как беше станало това? Как, за Бога?
Флаконът във всеки случай не беше празен. Бе видял как от дюзата се вие бяло облаче, когато натисна пръстена. А когато след два часа се качи отново, бе изтръскал от дупката на гнездото купчинка мъртви насекоми.
Как тогава? Спонтанна регенерация?
Това беше налудничаво. Средновековни щуротии. Насекомите не регенерираха. А дори и от яйцата да можеха да се развият възрастни оси само за дванайсет часа, това не беше сезонът, в който се снасяха яйца. Осите снасяха през април и май. През есента измираха.
Но като живо доказателство лютите гадинки жужаха свирепо под купата.
Занесе ги долу в кухнята. Оттам една врата водеше към задния двор. Студеният нощен вятър прониза почти голото му тяло и краката му мигом изтръпнаха от ледената бетонна площадка, върху която бе стъпил — площадката, където стоварваха касите с мляко през активния сезон на хотела. Той внимателно положи кутията от мозайка и купата долу и когато се изправи, погледна термометъра, прикрепен до вратата. Сочеше точно минус пет градуса. Студът щеше да ги убие до сутринта. Влезе и плътно затвори вратата. За миг бе готов дори да я залости.
Върна се обратно през кухнята и загаси лампите. Една минута постоя замислен в тъмното, копнеещ да пийне нещо. Внезапно хотелът сякаш се изпълни с хиляди спотаени шумове: скърцания, стенания и лукавото свистене на вятъра под стрехите, където може би като смъртоносни плодове висяха още гнезда на оси.
Те се бяха върнали.
Изведнъж установи, че вече не харесва толкова хотела, сякаш не осите бяха ужилили сина му — осите, оживели по чудо след изтреблението с отровата, — а самият хотел.
Последната му мисъл, преди да се качи при жена си и сина си
(отсега нататък ще си сдържаш нервите каквото и да стане)
беше ясна, твърда и решителна.
Приближавайки по коридора към тях, изтри устни с опакото на дланта си.
17. Лекарският кабинет
Легнал само по долни гащета върху кушетката за прегледи, Дани Торънс изглеждаше съвсем мъничък. Взираше се в доктор („Наричай ме просто Бил“) Едмъндс, който разхождаше някаква голяма черна машина над него. Дани извърна очи настрани, за да я разгледа по-добре.
— Не се бой от него, приятелю — рече Бил Едмъндс. — Това е електроенцефалограф и не причинява никаква болка.
— Електро…
— За по-кратко го наричаме ЕЕГ. Сега ще прикрепя няколко жички към главата ти и писалките от отсамната страна на джунджурията ще запишат мозъчните ти вълни.
— Като в „Човекът за шест милиона долара“?
— Горе-долу по същия начин. Искаш ли да станеш като Стийв Остин, като пораснеш?
— А, не — отвърна Дани, докато сестрата прикрепяше проводниците към няколко остригани участъка по главата му. — Татко ми каза, че един ден щели да му гръмнат бушоните.
— Знам какво е да ти гръмнат бушоните — добродушно рече доктор Едмъндс. — Случвало ми се е и на мен няколко пъти. ЕЕГ може да ни каже много неща, Дани.
— Какво например?
— Например дали имаш епилепсия. Това е един малък проблем, при който…
— Да, аз знам какво е епилепсия.
— Сериозно?
— Разбира се. Едно дете в детската ни градина във Върмонт… Като бях малък, ходех на детска градина, та там едно дете имаше епилепсия. Не му даваха да си играе със светещия диск.
— А какво представляваше той, Дан?
Апаратът беше включен и по хартията се изписваха тънки линии.
— Беше целият нашарен с разноцветни светлини. Щом го завъртиш, някои цветове святкат, но не всички. Трябва да преброиш цветовете и ако натиснеш правилния бутон, изключваш го. Само че Брент не можеше да го прави това.
— Това е, защото проблясващите светлини понякога причиняват епилептична криза.
— Искате да кажете, че ако върти диска, Брент може сам да превърти и да припадне?
Едмъндс и сестрата се спогледаха развеселени.
— Не много красиво, но точно казано, Дани.
— Какво?
— Казах, че си прав, само че не е хубаво да се казва „да превърти и да припадне“, а „да получи криза“. Лежи мирно сега.
— Ясно.
— Дани, когато получаваш тези… е, все едно как ще ги наречем, имаш ли спомен преди това да си гледал проблясващи светлини?
— Не.
— А да си чувал странни шумове? Звънтене например?
— Не съм.
— А да си усещал особени миризми, да речем на портокали или на дървени стърготини? Или пък на нещо гнило?
— Няма такова нещо.
— А да ти се е плакало понякога, преди да изгубиш съзнание, при това без да си бил тъжен?
— Не, сър.
— Е, чудесно тогава.
— Имам ли епилепсия, доктор Бил?
— Не ми се вярва, Дани. Лежи, без да мърдаш. Почти свършихме вече.
Машината побръмча още пет минути и после доктор Едмъндс я изключи.
— Готово, приятелю — бодро изрече лекарят. — Сега Сали ще свали електродите от теб и ще идем в съседната стая. Искам да си поговорим малко двамата. Съгласен ли си?
— Разбира се.
Едмъндс откъсна дълъг лист хартия от апарата и разглеждайки го, отиде в съседния кабинет.
— Сега ще ти боцна ръката мъничко — съобщи сестрата, след като Дани си обу панталоните. — Трябва да сме сигурни, че нямаш туберкулоза.
— Такава ми правиха в забавачката миналата година — осведоми я Дани без особена надежда.
— Да, но това е било отдавна, а сега си вече голямо момче, нали така?
— Сигурно е така — въздъхна Дани и примирено протегна ръка.
Щом си облече ризата и си обу обувките, той влезе през плъзгащата се врата в кабинета на доктор Едмъндс. Лекарят седеше на ръба на бюрото си и замислено поклащаше крака.
— Здрасти, Дани.
— Здрасти.
— Как е ръката сега? — И той посочи към лявата ръка на момчето, омотана с лека превръзка.
— Почти нищо не усещам.
— Радвам се. Аз разгледах твоята ЕЕГ и ми се вижда съвсем добре. Все пак ще я изпратя на един приятел в Денвър, който си изкарва прехраната, като разчита такива неща. Искам да съм напълно сигурен.
— Да, сър.
— Разкажи ми за Тони, Дан.
Дани пристъпи от крак на крак.
— Той е просто невидимото ми другарче — промърмори. — Аз си го измислих. Да ми прави компания.
Едмъндс се засмя и постави ръце върху раменете на Дани.
— Точно същото казаха майка ти и татко ти. Но тук сме на четири очи, приятелю. Аз съм твоят лекар. Кажи ми истината и аз ти обещавам да не я издавам пред тях, ако ти не желаеш.
Дани се замисли. Погледна Едмъндс и напрягайки се леко, за да се съсредоточи, се опита да улови мислите му или поне цвета на настроението му. Изведнъж в съзнанието му изникна един образ, който му подейства успокояващо: ред чекмеджета, които се хлопваха едно след друго. Върху всяко имаше мъничка табелка с надпис: А-В, СЕКРЕТНО, Г-Е, СЕКРЕТНО и така нататък. Това окуражи донякъде Дани и той изрече предпазливо:
— Аз всъщност не зная кой е Тони.
— Той на твоята възраст ли е?
— Не. Най-малко на единайсет години. Може и още по-голям да е. Никога не съм го виждал отблизо. Нищо чудно да е достатъчно голям, за да кара кола.
— Значи го виждаш от разстояние?
— Да, сър.
— И той винаги се появява, преди да изгубиш съзнание?
— Но аз не губя съзнание. Просто тръгвам с него, обаче без да тръгвам наистина, и той ми показва разни неща.
— И що за неща?
— Ами…
Дани се поколеба за миг и после разправи на доктор Едмъндс за татковия куфар с всичките му книжа вътре и как той все пак не се бе изгубил при преместването от Колорадо. През цялото време си бе седял под стълбите.
— И татко ти го намери там, където Тони ти каза, че е?
— Да, сър. Само че Тони не ми каза. Той ми го показа.
— Разбирам, Дани. А какво ти показа Тони снощи, когато се бе заключил в банята?
— Не помня — бързо отвърна Дани.
— Сигурен ли си?
— Да, сър.
— Преди малко казах, че си заключил вратата на банята. Но не бях прав, нали? Всъщност Тони заключи вратата.
— Не, сър. Тони не може да я заключи, защото той не е истински. Той искаше аз да го направя и аз го послушах. Аз я заключих.
— А Тони винаги ли ти показва къде са разни изгубени вещи?
— Не, сър. Понякога ми показва неща, които ще се случат.
— Нима?
— Ами да. Веднъж ми показа зоологическата градина в Грейт Барингтън. Обеща, че татко ще ме заведе там за рождения ми ден и той наистина ме заведе.
— Какво друго ти показва?
Дани смръщи вежди.
— Знаци. Постоянно ми показва разни загубени знаци. А аз изобщо не мога да прочета какво пише на тях.
— Защо според теб Тони прави това, Дани?
— Не знам. — Личицето на Дани светна. — Сега мама и татко ме учат да чета и аз много се старая.
— За да можеш да разчиташ знаците на Тони ли?
— И това също, но просто искам да се науча.
— Ти харесваш ли Тони, Дани?
Дани заби очи в пода и не отговори.
— Дани?
— Трудно е да се каже — продума колебливо детето. — Някога го харесвах. Всеки ден се надявах да дойде при мен, защото преди той винаги ми показваше хубави неща, особено след като мама и татко спряха да мислят вече за РАЗВОД. — Погледът на доктор Едмъндс стана по-остър, но Дани не забеляза нищо. Той все така стоеше втренчен в пода, силно съсредоточен в старанието си да се изрази по-добре. — Но сега при всяко идване ми показва все лоши неща. Ужасни неща. Като в банята снощи. От тях ме боли също като от осите. Само че нещата, дето Тони ми показва, ме жилят ето тук. — И той насочи пръстче към слепоочието си, сякаш с карикатурен жест демонстрираше самоубийство.
— Какви неща, Дани?
— Не помня! — извика почти разплакано момченцето. — Щях да ви ги кажа, ако ги помнех. Само че те бяха толкова ужасни, та може би нарочно съм ги забравил. Единственото, което си спомням, след като се събудя, е ЧЕС.
— Какво означава това?
— И аз не знам.
Читать бесплатно другие книги:
