Сияние Кинг Стивен

— Загорял е — каза Халоран.

— Да, много почерня. — Тя му хвърли изпълнен с обич поглед.

Той извади цигара, почука я и я запали. Пушекът лениво запълзя в неподвижния следобеден въздух.

— Как е със сънищата?

— По-добре — отвърна Уенди. — Тая седмица само един. Преди всяка нощ го мъчеха. Експлозиите. Храстите. И най-вече… нали знаеш.

— Да. Той ще се оправи, Уенди.

Тя го погледна замислено.

— Дали? Чудя се вече.

Халоран кимна.

— И двамата се оправяте. По различен начин, но сте по-добре. И двамата не сте каквито бяхте преди, но не виждам нищо лошо в това.

Помълчаха известно време. Уенди се поклащаше на стола си, а Халоран пушеше, вдигнал крака на парапета. Лек ветрец си пробиваше път през боровете, но едва разрошваше косата на Уенди. Тя я бе подстригала много късо.

— Реших да приема предложението на Ал… на господин Шокли — каза тя.

Халоран кимна.

— Службата ми изглежда добра. Ще ти бъде интересна. Кога започваш?

— Веднага след Празника на труда. Щом си тръгнем оттук с Дани, заминаваме право за Мериланд да си търсим жилище. Окончателно взех решение, като видях брошурата на Търговската палата. Градът изглежда добър за деца. Пък и ще ми се да се заловя за работа, вместо да харча парите от застраховката на Джак. Останаха над четирийсет хиляди долара. Достатъчно, за да изпратя Дани в колеж и да му дам възможност да се изправи на крака, ако бъдат правилно инвестирани.

— Ами майка ти? — попита Халоран.

На устните й заигра слаба усмивка.

— Мисля, че Мериланд е достатъчно далеч.

— Нали няма да забравиш старите си приятели?

— Дани няма да ми позволи. Иди да го видиш, цял ден те чака.

— И аз цял ден чакам тоя момент. — Той се изправи. — И двамата ще се оправите — повтори. — Не го ли чувстваш сама?

Тя го погледна и този път усмивката й бе по-топла.

— Да — промълви. Хвана ръката му и я целуна. — Понякога си мисля, че е възможно.

— Коктейлът със скариди — рече той, като тръгна към стълбите. — Не забравяй.

— Няма.

Той тръгна по чакълената пътека към кея край езерото, където Дани седеше, потопил крака в бистрата вода. Нататък езерото се разширяваше и отразяваше боровете в гладката си повърхност. Районът тук беше планински, но планините бяха стари, заоблени и укротени от времето и Халоран много ги харесваше.

— Много ли улови? — попита той, като се отпусна до момчето.

Свали обувките си и с въздишка натопи крака в хладната вода.

— Не. Но преди малко хванах кротушка.

— Утре сутринта ще излезем с лодка. Трябва да се лови в средата на езерото, за да хванеш годна за ядене риба, момчето ми. Там се въдят едрите.

— Колко едри?

Халоран сви рамене.

— Ами… акули, китове, все от тоя род.

— Никакви китове няма тук!

— Е, сини китове няма, то се знае. Тукашните са не повече от двайсет и пет метра на дължина. Розови китове.

— Но как идват тук от океана?

Халоран разроши червеникаворусата коса на момчето.

— Много просто, плуват по течението.

— Наистина ли?

— Наистина.

Известно време мълчаха, загледани към езерото. Когато Халоран погледна към Дани, видя, че очите му са пълни със сълзи. Прегърна го през рамото и тихичко попита:

— Какво става сега?

— Нищо — прошепна Дани.

— Мъчно ти е за татко ти, нали?

Дани кимна.

— Ти винаги отгатваш.

Едната сълза бе се стекла по бузката му.

— Да, нямаме тайни един от друг — съгласи се Халоран. — Това е положението.

Загледан във въдицата си, Дани промълви:

— Понякога ми се иска аз да не бях аз. Вината за всичко беше моя.

— Не ти се ще да приказваш за това пред майка си, нали? — попита Халоран.

— Така е. Тя иска да забрави всичко, което се случи. И аз искам, но…

— Но не можеш.

— Не мога.

— Искаш ли да се наплачеш?

Момчето се опита да отговори, но думите му бяха заглушени от ридание. Опря глава на рамото на Халоран и лицето му се обля в сълзи. Халоран го прегърна, без да казва нищо. Знаеше, че Дани е насъбрал много сълзи и ще ги пролива неведнъж, но за негово щастие беше достатъчно малък още, за да може да го прави. Защото сдържаните сълзи са най-парещи и горчиви.

Когато детето се поуспокои, Халоран каза:

— Скоро ще го преживееш. Сега сигурно не ти се вярва, но така ще стане. Ти притежаваш си…

— Понякога ми се иска да го нямах! — задавено продума Дани през сълзи.

— Но го имаш — тихо рече Халоран. — За добро или лошо. То не става по желание, детето ми. Ала най-лошото свърши. Помисли, че можеш да използваш умението си, за да говориш с мен, когато имаш затруднения. А ако затрудненията станат големи, ще ме повикаш и аз ще дойда.

— Дори ако съм чак в Мериланд ли?

— Дори оттам.

Отново замълчаха, вгледани във въдицата на Дани. После момчето промълви едва чуто:

— Ще бъдеш мой приятел, нали?

— Докогато ме искаш.

Момчето силно стисна ръката му и Халоран го прегърна.

— Дани, чуй ме. Ще ти говоря по този повод само този път и никога повече. Не всичко може да се казва на шестгодишно момче, но нещата рядко са такива, каквито е редно да бъдат. Животът е суров, Дани. Той пет пари не дава за хората. Не че ни мрази, но не ни и обича. В света стават ужасни работи, за които никой няма обяснение. Добри хора загиват по болезнен, ужасен начин и оставят близките си да скърбят за тях. Понякога дори започваш да си мислиш, че само лошите са здрави и преуспяват. Светът не те обича, но майка ти — да, а и аз също. Ти си добро момче. Скърби за татко си и когато много ти домъчнее и ти се доплаче за всичко онова, което се случи с него, скрий се в дрешника или под завивките и си изплачи мъката. Така постъпва добрият син. Но важното е да продължаваш напред. Това е задачата ти в суровия свят, да поддържаш любовта си жива и да продължаваш напред, каквото и да се случи. Да се стегнеш и да продължиш напред.

— Добре — прошушна Дани. — Другото лято пак ще ти дойда на гости, ако искаш… ако нямаш нищо против. Другото лято ще бъда на седем години.

— А аз ще бъда на шейсет и две. И ще се радвам ужасно да те видя. Но още не сме завършили това лято, за да говорим за следващото.

— Да. — Той погледна към Халоран. — Дик?

— Кажи.

— Нали още дълго няма да умираш?

— Съвсем нямам такова желание. Ами ти?

— Ама не, аз…

— Нещо захапа, синко. — Халоран посочи към въдицата. Плувката се бе скрила под повърхността. После изскочи и отново се скри.

— Хей! — развълнува се Дани.

Уенди бе слязла и се присъедини към тях.

— Какво е? — попита тя. — Кротушка ли?

— Нищо подобно — отвърна Халоран. — Сигурен съм, че е розов кит.

Въдицата се огъна и Дани я дръпна. Над водата изскочи дълга риба в цветовете на дъгата и проблесна на слънцето, като описа дъга във въздуха, а после отново изчезна.

Дани взе да намотава макарата с всичка сила, ококорил възбудено очи.

— Помогни ми, Дик! Хванах я! Хванах я! Помогни ми!

Халоран се засмя.

— Ти се справяш чудесно и сам, момчето ми. Не знам дали е розов кит или пъстърва, но рибата е добра. Бива си я.

Той прегърна Дани и момчето малко по малко притегляше рибата към себе си, като навиваше макарата. Уенди се отпусна от другата страна на Дани. Следобедното слънце грееше над тримата, седнали на кея.