Сияние Кинг Стивен

38. Флорида

Третият син на г-жа Халоран, Дик, облечен в бялата си готварска престилка и с цигара „Лъки Страйк“ в ъгълчето на устата, върна на задна скорост купения си на старо кадилак в алеята покрай склада за зеленчуци на едро и бавно заобиколи сградата. Мастъртън, вече наполовина собственик на фирмата, която бе създал още преди Втората световна война, вкарваше количка с марули в тъмното високо помещение.

Халоран натисна бутона, за да свали стъклото откъм страната на пътника, и извика:

— Много ти е скъпо авокадото, кожодер такъв!

Мастъртън се извърна да погледне през рамо, усмихна се широко, откривайки цял ред златни зъби, и викна в отговор:

— Мога да ти кажа къде да си ги завреш, стари приятелю!

— Такива приказки си ги записвам, братко.

Мастъртън показа среден пръст. Халоран му върна комплимента.

— Взе ли си краставиците? — попита Мастъртън.

— Взех ги.

— Ела по-раничко утре. Ще ти дам картофи, каквито не си виждал.

— Ще изпратя момчето — отвърна Халоран. — Довечера ще дойдеш ли?

— Пиячката от теб ли ще бъде?

— Цял литър.

— Ще дойда. И не натискай много газта, че си любимец на всички пътни полицаи оттук до Сейнт Питърсбърг.

— Много знаеш ти бе! — ухили се Халоран.

— Толкоз много знам, че има доста хляб да ядеш, докато ме настигнеш.

— Я го гледай нахалния му негър!

— Хайде, изчезвай, да не почна да те замерям с марули.

— Замеряй ме де. Тъкмо ще си направя салата без пари.

Мастъртън се престори, че ще хвърли една. Халоран махна, вдигна стъклото и подкара колата. Беше в прекрасно настроение. През последния половин час постоянно усещаше миризма на портокали, но не намираше нищо странно в това. Точно толкова време бе прекарал в склада за плодове и зеленчуци.

Беше четири и половина следобед, източно време, първият ден от декември; мраз беше сковал вече по-голямата част от страната, но тук мъжете носеха отворени ризи с къси ръкави, а жените — леки летни рокли или шорти. Дигиталният термометър на покрива на Първа банка на Флорида от дълго време показваше все двайсет и седем градуса. Благословена да е Флорида, каза си Халоран, с комарите й и с всичко.

В багажника на кадилака имаше две дузини авокадо и по една щайга с краставици, портокали и грейпфрути. Караше още три торбички бермудски лук, най-вкусния зеленчук, създаден от Господ, сладък грах, който се сервираше с предястието и девет от десет клиенти го оставяха непипнат в чиниите си, а още и една голяма тиква, предназначена за лична консумация.

Халоран спря на светофара при пресечката с Върмонт Стрийт и когато секцията за десен завой светна зелено, сви по щатската магистрала 219, вдигна скоростта на шейсет и пет километра в час и я задържа, докато градът се изгуби зад него и покрай пътя се заредиха само бензиностанции и заведения за бързо хранене. Поръчката за днес беше малка, можеше да изпрати и Бедекер да я изпълни, но Бедекер бе предпочел да купи месото този ден, а Халоран се радваше на всяка възможност да размени но някоя закачка с Франк Мастъртън. Надяваше се той да се отбие тази вечер при него, да погледат телевизия и да пийнат уиски. Радваше се на тия срещи. И двамата не бяха млади вече. Чудно, през последните дни често отбелязваше наум този факт. Не можеше да се каже, че човек е млад, когато гонеше вече шейсетте (а ако речеше да не си криви душата, беше ги прехвърлил) и трябваше да свиква с мисълта, че не е вечен и всеки момент може да си иде от тоя свят. Не че това го потискаше, просто го отбелязваше като факт. Смъртта си беше част от живота и ако не можеш напълно да осъзнаеш реалността на собствената си смърт, трябва поне да я приемеш.

Не можеше да си обясни защо тези неща му се въртят напоследък в главата, но другата причина сам да се заеме днес с дребната поръчка бе, за да се отбие в малката кантора над бара на Франк. Сега в нея имаше адвокат (зъболекарят, който бе работил там миналата година, очевидно бе фалирал), млад негър на име Макивър. Халоран бе отишъл и беше съобщил на Макивър, че иска да направи завещание. „3а кога искате документа?“, попита го Макивър. „За вчера“, отговори му Халоран и се разсмя гръмогласно. „Имате ли някакви специални изисквания?“, попита адвокатът. Халоран нямаше такива. Притежаваше само кадилака си, банкова сметка с девет хиляди долара, разплащателен влог и гардероба си с дрехи. Искаше всичко да бъде наследено от сестра му. „Ами ако сестра ви почине преди вас?“, попита Макивър. „Ами тогаз ще направя ново завещание“, отвърна Халоран. Документът беше изготвен и подписан за по-малко от три часа — бърза работа за един чиновник — и сега лежеше във вътрешния джоб на Халоран, пъхнат в корав син плик, с надпис върху него: ЗАВЕЩАНИЕ със староанглийски шрифт.

Не можеше да си отговори защо бе избрал този топъл летен ден, в който се чувстваше така добре, за да свърши нещо, отлагано с години, но намерението бе възникнало импулсивно и той не му се възпротиви. Беше навикнал да следва предчувствията си.

Вече бе на доста голямо разстояние извън града. Подкара лимузината с непозволената скорост от сто километра в час и я задържа в лявата лента, задминавайки повечето от превозните средства в посока Сейнт Питърсбърг. От опит знаеше, че лимузината ще се задържи стабилна като бетон и при сто четирийсет и пет, дори при сто и деветдесет. Но лудешките му дни вече бяха отминали. Мисълта да вдигне сто и деветдесет на право шосе вече пораждаше само страх у него. Явно остаряваше.

(Ама че силно миришат тези портокали! Дали пък не са попреминали?)

По предното стъкло се размазваха мушици. Пусна радиото и завъртя скалата на една радиостанция от Маями, която предаваше соул музика. Прозвуча мекият, проточен глас на Ал Грийн:

Спусна стъклото на прозореца, загаси цигарата си, после свали стъклото още по-надолу, за да прогони миризмата на портокали. Почука с пръсти по волана и си затананика полугласно. Закачен на огледалото за обратно виждане, медалът му „Сейнт Кристофър“ леко се полюляваше.

Внезапно миризмата на портокали се засили и той разбра, че ще го споходи видение. Зърна в огледалото как очите му се разширяват в почуда. В следващия миг то го връхлетя с такава мощ, че заличи всичко наоколо: музиката, шосето напред и собственото му съзнание за себе си като човешко същество. Сякаш някой бе опрял пистолет на слепоочието му и го беше прострелял с четирийсет и пет калибров вик:

(!!! О ДИК МОЛЯ ТИ СЕ МНОГО ТИ СЕ МОЛЯ ЕЛА !!!)

Лимузината се бе изравнила с един форд пинто-комби, каран от мъж в работно облекло. Работникът видя как кадилакът навлиза в неговата лента и наду клаксона. Но тъй като колата не се отклони, погледна бързо към шофьора и видя едър негър, седнал сковано зад кормилото и отправил блуждаещ поглед напред. По-късно работникът щеше да разправя на жена си, че е бил някой с ония модерни афропрически, но в този миг ясно видя как косата му е щръкнала право нагоре. Помисли си, че негърът е получил сърдечен пристъп.

Работникът натисна рязко спирачка и колата се понесе по инерция в празния за щастие отрязък от пътя отпред. Задният калник на кадилака, все така насочен по диагонал, се изравни с фара на комбито и работникът, вцепенен от ужас, видя как източените задни светлини се врязаха в неговата лента на сантиметри от бронята му.

Работникът сви вляво, като продължаваше да натиска клаксона, и профуча покрай движещата се в пиянски зиг-заг лимузина. Отправи няколко цветисти пожелания към шофьора й да упражни незаконен секс върху себе си и изрази искрена надежда за местоназначението на душата му в отвъдния живот. Добави предложение всички от негърската раса да се върнат в континента, от който са произлезли. Като заключение отсече, че е срещал майката на шофьора в негърски бардак в Ню Орлиънс.

Сетне даде газ, за да остави опасността зад гърба си, и внезапно забеляза, че се е подмокрил.

А в съзнанието на Халоран продължаваше да отеква все същата мисъл:

(!!! ДИК МОЛЯ ТИ СЕ МНОГО ТИ СЕ МОЛЯ ЕЛА !!!)

ала вече заглъхваше също като радиостанция, когато вече излизаш извън границите на обхвата й. Смътно си даде сметка, че колата му се движи по банкета с повече от осемдесет километра в час. Върна я на платното и усети как задницата занесе, преди да успее да възстанови контрола над управлението.

Усети как сърцето му се блъска болезнено в гърдите, а лицето му бе станало пепеляво. Спря на една отбивка за паркиране, извади кърпа от джоба си и избърса обляното си в пот чело.

(Господи боже!)

— Мога ли да ви услужа?

Гласът го стресна, макар да не беше гласът Господен, а на хубавичка дребна келнерка от крайпътното бистро.

— Да, малката, един шейк с две топки ванилов сладолед.

— Да, сър. — И момичето се отдалечи, поклащайки приятно стегнатата си фигурка под червената униформа.

Халоран се отпусна върху кожената облегалка и затвори очи.

Но повече нищо не можа да улови. Последните сигнали бяха изчезнали някъде между спирането му и момента, когато даде поръчката на келнерката. Останало беше само тягостно, пулсиращо главоболие, сякаш мозъкът му бе извит, изстискан и проснат за сушене. Изпита нещо подобно, когато онова момченце Дани му изпрати мисъл в хотела на Улман.

Ала сега беше много по-силно. Тогава малкият го направи просто на игра. А сега си беше чиста паника и всяка дума бе отчаян писък. Погледна ръцете си. Макар върху тях да падаха слънчеви лъчи, кожата му все още бе настръхнала. Бе казал на момчето да го повика, ако има нужда от помощ, помнеше това. И ето че то се обаждаше.

Внезапно го обзе недоумение: как изобщо бе могъл да остави детето там с неговото сияние. Нямаше как да не се случи беда, а може би и фатална беда.

Изведнъж с рязко завъртане на ключа запали колата, даде на задна скорост и после я изкара на шосето тъй, че гумите едва не запушиха. Келнерката с хубавата фигура остана закована на входа на бистрото с поднос в ръце, на който имаше чаша шейк.

— Какво се разбързахте като на пожар? — викна тя, но Халоран вече бе заминал.

Управителят се казваше Куимс и когато Халоран влезе при него, Куимс разговаряше с букмейкъра си. Искаше да заложи на четворка коне на хиподрума „Рокауей“. По шестстотин долара на глава. Как тъй сигурен ли е? Та той ли не знае на кого да залага? Когато Куимс затвори телефона с изнервен вид, на Халоран му беше ясно как човек може да печели по петдесет бона годишно, като управлява този малък курортен хотел и все пак се облича в костюми с протъркано дъно на панталоните. Вдигна към Халоран очи, които бяха все още кръвясали от твърде много погледи в снощната бутилка бърбън.

— Проблем ли има, Дик?

— Да, за съжаление, господин Куимс. Трябва да взема три дни отпуск.

Куимс извади една цигара от пакета „Кент“ в джоба на жълтата си риза и я запали с настолната запалка.

— При мен е същото — рече той. — Но ти какво си намислил?

— Трябват ми три дни — повтори Халоран. — Заради сина ми.

Очите на Куимс се спряха на лявата ръка на Халоран. Халка нямаше.

— Разведох се през 1964-та — търпеливо обясни Халоран.

— Дик, ясно ти е какво е положението в края на седмицата. Хотелът е препълнен. Ако искаш, вземи ми часовника, портфейла, вноските за пенсия. Дори жена ми вземи, ако мислиш, че можеш да изтърпиш свадливия й нрав. Само не ме моли за отпуск. Какво има, болен ли е?

— Да, сър — отвърна Халоран, като извърна жално очи нагоре. — Застрелян.

— Застрелян! — възкликна Куимс.

Остави цигарата си в пепелника.

— Да, сър — мрачно потвърди Халоран.

— Ловна злополука ли?

— Не, сър — отвърна Халоран и прехвърли гласа си на по-ниска октава. — Джана, бившата ми жена, сега живее с един шофьор на камион. Бял е. Та той стрелял по момчето ми. Сега е в болница в Денвър, Колорадо. В тежко състояние е.

— А ти как научи, по дяволите? Нали отиде да купуваш зеленчуци?

— Да, сър, тъй беше. — На път за тук бе спрял в офиса на Уестърн Юниьн, за да си резервира кола на летище Стейпълтън. Като си тръгваше, бе смотал в джоба си една празна бланка. Сега я извади и я размаха пред кръвясалия поглед на Куимс, понижи глас с още няколко тона и поясни: — Джана ми пратила телеграма. Намерих я в пощенската си кутия, като се прибрах ей сега.

— Господи боже! — промълви Куимс. Лицето му носеше напрегнато изражение на загриженост, което Халоран познаваше. Беше нещо близко до съчувствие, тъй като Куимс се смяташе за един от онези бели, които са „добри към цветнокожите“, затова бе в състояние да влезе в положението на един негър и на въображаемия му син.

— Добре, добре, върви — примирено въздъхна Куимс. — Бедекър може да те замести за три дни, а и общият работник от кухнята ще помага.

Халоран кимна и още повече удължи лице, но мисълта, че общият работник от кухнята ще помага на Бедекър, го накара да се изкиска вътрешно. Халоран се съмняваше, че и в най-добрата си форма общият работник би могъл да улучи тоалетната чиния, когато се облекчаваше.

— Ще ви върна заплатата за тая седмица — измърмори Халоран. — Много ми е неудобно, като знам колко ви притеснявам, ~господинн Куимс.

Физиономията на Куимс стана още по-загрижена. Имаше вид, сякаш в гърлото му е заседнала рибена кост.

— Остави това, после ще го уредим. Сега върви си стягай багажа. Аз ще говоря с Бедекър. Искаш ли да ти направя резервация за полета?

— Не, сър, сам ще свърша това.

Стиснаха си ръцете над бюрото.

Халоран успя да се сдържи, докато слезе до партера и стигна до крилото, където бяха стаите на служителите, и едва тогава избухна в звучен смях. Още се тресеше и бършеше насълзените си очи, когато мощен залп го запрати към боядисаната в розово стена.

(!!! МОЛЯ ТИ СЕ ЕЛА ДИК МОЛЯ ТИ СЕ БЪРЗАЙ !!!)

Успя да се посъвземе дотолкова, че да се добере до апартамента си. Държеше ключа си под плетената изтривалка за крака и когато се наведе за него, нещо изпадна от вътрешния джоб на сакото му, тупна глухо и се търколи на площадката на втория етаж. Съзнанието му бе дотолкова обсебено от гласа, прозвучал в главата му, че за миг остана загледан недоумяващо в синия плик, без да се сеща какво има в него. После го обърна от другата страна и видя надписа: ЗАВЕЩАНИЕ.

(О, Господи, значи това било!)

Не го знаеше със сигурност. Но нищо чудно да беше така. Цяла седмица бе мислил за края си, сякаш бе имал…

(хайде, кажи го)

предчувствие.

Смъртта? За броени секунди сякаш целият му живот се изниза в съзнанието му, не в исторически смисъл и без обозначена топография на хубавите и на лошите преживелици, минали през главата на третия син на г-жа Халоран, Дик, а животът му, какъвто беше сега. Мартин Лутър Кинг им бе казал малко преди куршумът да го отнесе в гроба му на мъченик, че е стигнал до планината. Дик не можеше да твърди това за себе си. Планина не, но се бе добрал до слънчево плато след години на борба. Създал си бе приятели. Имаше препоръки, с които навсякъде щяха да го вземат на работа. Приискаше ли му се секс, можеше да го намери при дружелюбна партньорка, без да му се задават въпроси и без да се водят дълги битки в изясняване на отношения. Беше се научил да живее като чернокож в света на белите и можеше да се каже, че е щастлив от жребия си. Вече минаваше шейсетте и, слава богу, още бе на крака.

Щеше ли да постави тоя си живот на карта заради трима бели, които дори не познаваше?

Хайде сега, това не беше така.

Познаваше момчето. Бяха се гледали с разбиране, каквото няма дори между приятели, дето се знаят от четирийсет години. Познаваше момчето и момчето го познаваше, защото и на двамата им светеше сигнална лампичка в главите, нещо, за което не бяха молили, а просто им бе дадено.

(А, не, сигнална лампичка имаш ти, а той има цял прожектор.)

Понякога тая светлина, това сияние, беше нещо много приятно. Можеш да избираш конете, дето ще спечелят, или, както момчето беше казало, можеш да откриваш загубения куфар на татко си в мазето. Но това беше само подправката, сосът към салатата, а вътре в тая салата някои парчета от краставицата доста нагарчаха. Човек можеше да вкуси и болка, и сълзи, и смърт. А сега момчето беше в онова място като в капан и той щеше да отиде. Заради малкия. С него бяха от различни цветове само когато си отвореха устата. И той щеше да иде. Щеше да стори каквото можеше, защото иначе момчето щеше да загине и той със съзнанието си щеше да изпита агонията му.

Ала като всеки човек и той имаше инстинкт за самосъхранение и не можеше да заглуши горчивото желание тази чаша да го бе отминала.

(Тя е тръгнала да излиза и е хукнала подир него.)

Тъкмо пъхаше в пътна чанта един чифт дрехи за смяна, и тази мисъл го споходи, смрази го със силата на спомена както винаги, когато се сещаше за това. А се опитваше да се сеща колкото е възможно по-рядко.

Камериерката, казваше се Делорес Викъри, беше истерично момиче. Дрънкала беше на другите разни неща и което е по-лошо, на някои от гостите. Щом Улман дочу за това, а оная гъска трябваше да предвиди, че той ще научи, на минутата я беше уволнил. Беше дошла при Халоран, обляна в сълзи, но не заради уволнението, а заради видяното в стаята на втория етаж. Влязла в 217 стая да смени кърпите за лице и не щеш ли, г-жа Маси лежи мъртва във ваната. То се знае, това беше невъзможно. Предишния ден г-жа Маси беше изнесена дискретно от хотела и в този момент летеше обратно към Ню Йорк, само че в багажното отделение, а не в първа класа, както беше свикнала.

Халоран не харесваше много Делорес, но същата вечер отиде да погледне в онази стая. Камериерката беше двайсет и три годишно момиче с маслинен цвят на кожата; към края на сезона, когато гостите намалееха, понякога сервираше в трапезарията. Халоран бе забелязал, че има мъничко сияние, по-точно само блещукане. Често например сменяше масата си с едно от другите момичета, за да обслужва някакъв безличен на вид мъж с неугледен костюм и сътрапезника му, а после той оставяше под чинията си банкнота. Вярно, че и колежката й не биваше да си отстъпва определената маса, но пък Делорес вършеше още по-голямо провинение, като прибираше парите. Беше мързелива и постоянно се скатаваше, при положение че управителят беше строг и държеше на изрядната служба. Често се свираше в килера за бельото да чете списание и да пуши, но когато Улман минаваше покрай нея по време на честите си обиколки (а горко на онази, която свареше да бездейства), тя винаги работеше усърдно, скрила списанието под купчината чаршафи, а пепелника пъхнала в джоба на престилката си. Да, Халоран я смяташе за мърда и ленивка, а и другите момичета не я обичаха, но не ще и дума, Делорес си го имаше блещукането. Благодарение на него все успяваше да се измъкне суха от водата. Ала видяното в стая 217 толкова я беше уплашило, че тя се зарадва, задето са й дали пътя.

Защо беше дошла при него? Сиянието при сияние отива, рече си Халоран и се усмихна при тая мисъл.

И тъй, същата вечер той се качи горе и отвори стаята, в която на следващия ден щеше да бъде настанен нов гост. Отвори си с резервния ключ, а ако Улман бе намерил ключа у него, и той щеше да се нареди до Делорес Викъри на опашката на безработните.

Завесата пред ваната беше дръпната. Той я отмести настрани, но още преди да го направи, предчувствието му подсказа какво ще види. Госпожа Маси лежеше морава и подпухнала в до половина пълната с вода вана. Стоя и я гледа известно време, като усещаше забързания си пулс в гърлото. И други странни неща му се бяха случвали в „Панорама“: от време на време му се явяваше един и същ лош сън — някакъв бал с маски, при който по сигнал всички си сваляха маските и отдолу се показваха полуразложени насекоми, — а освен това и животните-храсти. На два-три пъти ги бе забелязвал (пък може и тъй да му се беше сторило), че се местят, макар и по мъничко. А миналата година пък през май господин Улман го беше пратил на тавана, за да намери декоративния ръжен в поставката му, дето сега стоеше край камината във фоайето. Внезапно трите крушки на тавана изгаснаха и той не можеше да се ориентира накъде е вратата. Кой знае колко време търси опипом пътя си, а паниката му постоянно растеше, спъваше се в кашони и се блъскаше в разни предмети с все по-силното чувство, че има нещо в тъмнината, което умишлено му пречи да се измъкне. Някакво грамадно и страховито същество, което бе изпълзяло изпод дъските на пода, когато светлината угасна. Щом най-сетне, препъвайки се в прага, се измъкна през вратата, беше разчорлен и потен, с чувството, че на косъм се е отървал от нещо ужасно. По-късно Улман лично дойде в кухнята, за да го информира, че е оставил таванската врата отворена, а лампите вътре светнати. Какво си мислел Халоран, че гостите ще пожелаят да идат там горе и да играят на криеница? Да не си въобразявал, че електричеството е безплатно? Освен това подозираше — не, сигурен беше, — че на неколцина от гостите също се бяха причували или привиждали разни неща. През трите години, които бе работил там, президентският апартамент бе ангажиран деветнайсет пъти. Шестима от настанените там си бяха тръгвали преждевременно, обикновено с вид на болни. Други също тъй внезапно напускаха някои от стаите. Друг път през август 1974-та, около свечеряване, мъж, който бе спечелил Бронзова и Сребърна звезда в Корея (този човек сега беше в управителните съвети на три големи корпорации и се говореше, че протежирал известен телевизионен журналист), без видима причина се бе разкрещял истерично на поляната около храстите. Поне десетина деца, откакто Халоран бе на работа там, упорито отказваха да ходят на детската площадка. Едно бе изпаднало в конвулсии, докато си бе играло в бетонните пръстени, но Халоран не бе сигурен доколко причината е била в населената със зловещи духове атмосфера на „Панорама“ — сред персонала се говореше, че момиченцето, единствена дъщеря на красив филмов актьор, страдало от епилепсия и точно този ден забравило да си вземе лекарството.

И тъй, когато се взираше в трупа на госпожа Маси, Халоран бе изплашен, но не безумно ужасен. Гледката не беше чак толкова неочаквана. Ужасът дойде, когато тя вдигна клепачи, под които се откриха мъртви сребърни зеници, и му се ухили. Ужасът дойде, когато

(тя се изправи и тръгна да го преследва.)

Избяга с бясно разтуптяно сърце и не се успокои напълно дори когато се озова в коридора и вратата бе затворена зад гърба му. Всъщност сега, докато закопчаваше пътната си чанта, призна пред себе си, че оттогава вече не се бе чувствал в безопасност никъде в хотела.

А сега момчето го викаше, пищеше за помощ.

Погледна часовника си. Беше пет и трийсет. Отиде до вратата на апартамента си, припомни си, че сега в Колорадо трябва да е люта зима, особено горе, в планината, и се върна до гардероба. Извади дългата си, подплатена с овча кожа шуба от полиетиленовия плик и я преметна през ръката си. Беше единствената му зимна дреха. Изгаси всички лампи и се огледа. Да не беше забравил нещо? Да, ето какво. Измъкна плика със завещанието си от вътрешния джоб и го пъхна отстрани в огледалото на тоалетката. Ако имаше късмет, щеше да се върне и да си го прибере.

Точно така, ако имаше късмет.

Излезе от апартамента, заключи вратата, пъхна ключа под изтривалката и изтича надолу по външните стълби към паркирания си отпред кадилак.

На половината път до летището Маями Интернашънъл, далеч от телефонната централа, където Куимс или приятелчетата му можеха да го подслушат, Халоран спря в търговския център Лондромат и позвъни на „Юнайтид Еърлайнс“. Полетите за Денвър?

Имаше един в 18,36. Дали господинът ще успее за него?

Халоран погледна часовника си. Показваше шест и две минути. Отвърна, че ще успее. Дали има места за този полет?

Момент, да проверя.

Лекото изтракване в ухото му бе последвано от захаросана мелодийка, която трябваше да направи чакането на слушалката по-приятно. Не успя. Халоран пристъпваше от крак на крак и редуваше погледите си към часовника и към младата жена с бебе в раничка на гърба, която прехвърляше продуктите от пазарската количка в багажника на малката си кола. Боеше се, че ще се прибере у дома по-късно, отколкото бе смятала, печеното щеше да прегори и мъжът й… Марк? Майк? Мат? щеше да се нервира.

Мина една минута, после две. Почти бе решил вече да затвори и да отиде на летището на късмет, когато в слушалката прозвуча пластмасовият глас на служителката в „Резервации“. Имало едно свободно място, някой го отказал. Само че било в първа класа. Променяло ли това нещата?

Не. Той го иска.

В брой ли ще плати или с кредитна карта?

— В брой, малката, в брой. Трябва да летя на всяка цена.

Името му?

— Халоран. Ха-ло-ран. До скоро виждане.

Затвори и забърза към колата си. Простичката мисъл на жената, тревогата за прегореното печено се повтаряше в главата му до полуда. Понякога се случваше да улови случайна мисъл, напълно изолирана и ясна… и обикновено съвсем безполезна. Почти беше успял.

Караше със сто и трийсет и летището вече се виждаше, когато го спря Флоридско сладурче.

Халоран натисна бутона и свали стъклото, а полицаят, застанал отпред, заразлиства наръчника за наказания и глоби.

— Да, знам — рече с благ глас ченгето. — Погребват баща ви в Кливлънд. Или пък сестра ви се омъжва в Сиатъл.Пожар в Сан Хосе е унищожил наследствения ви магазин за бонбони. Умирам за тия истории на шосето към летището. Още от мъничък обичам приказките.

— Чуйте, синът ми…

— Сюжетът ми е ясен. Не мога да се досетя само за данните от талона и за номера на шофьорското свидетелство на нарушителя.Бъдете любезен. Разрешете да надникна в документите ви.

Халоран погледна спокойните сини очи на полицая, поколеба се дали да довърши баснята за критичното състояние на сина си, после реши, че това само ще влоши положението. Насреща му не беше Куимс. Извади книжката си и талона на колата и ги подаде на ченгето.

— Браво. За послушанието заслужавате подарък.

— Какъв? — с надежда попита Халоран.

— След като ви запиша данните, ще ви дам да надуете едно балонче.

— О, Господи! — изстена Халоран. — Полетът ми…

— Шшшт! — вдигна пръст полицаят. — Не ставайте лош.

Халоран затвори очи.

Стигна до гишето на „Юнайтед Еърлайнс“ в 18,49, надявайки се против всяка логика, че полетът може да е бил забавен. Но не му беше нужно дори да пита. Таблото отгоре му даде отговора. Полет 901 за Денвър бе заминал в 18,40. Преди девет минути.

— Мамка му! — изруга Халоран.

Внезапно го блъсна тежка и задушаваща миризма на портокали. Едва успя да стигне до мъжката тоалетна, когато го оглуши ужасеният крясък:

(!!! ДИК ИДВАЙ БЪРЗО МОЛЯ ТИ СЕ МНОГО ТИ СЕ МОЛЯ ДИК ЕЛА !!!)

39. На стълбището

Едно от притежанията, които трябваше да продадат преди преместването си от Върмонт в Колорадо, за да поувеличат малко авоарите си, беше колекцията на Джак от двеста плочи с рокендрол; бяха получили по долар за парче. Един от двойните албуми, любимият на Дани, беше на Еди Кокрън. Уенди бе поразена от слабостта на Дани тъкмо към музиката на този почти юноша, живял бурно и умрял млад, когато тя самата бе едва десетгодишна.

Сега, в седем и петнайсет (планинско време), докато Дик Халоран баламосваше Куимс за белия любовник на бившата си жена, тя завари Дани да седи на стълбите помежду фоайето и първия етаж, да си подхвърля червена топка от едната ръка в другата и да си тананика песен от същия този албум.

— „Изкачвам първия, втория, третия етаж — припяваше си Дани, — после още четири до седмия. А щом стигна последния, краката ми треперят и не мога да танцувам рок…“

Тя го заобиколи и приседна на перилата край него. От пръв поглед забеляза, че долната му устна се е подула, а по брадичката му има засъхнала кръв. Сърцето й подскочи уплашено, но тя съумя да овладее гласа си и го попита спокойно:

— Какво се е случило, шефе? — Макар да не се съмняваше, че сигурно Джак го е ударил.

Че какво друго? Откъдето си тръгнал, там се и връщаш, така ставаше винаги в живота.

— Повиках Тони — отвърна Дани. — Бях в балната зала. Трябва да съм паднал от стола. Ама вече не ме боли. Само усещам устната си много дебела.

— Истината ли ми казваш? — погледна го тя разтревожено.

— Не ме е ударил татко — увери я Дани. — Днес не.

Тя усети бодване под лъжичката. Топката прескачаше от едната му ръка в другата. Той беше прочел мислите й. Нейният син бе прочел мислите й.

— Какво… какво ти каза Тони, Дани?

— Няма значение. — Лицето му беше спокойно, а гласът подчертано равнодушен.

— Дани!… — Тя стисна рамото му по-силно, отколкото беше искала. Но той дори не трепна, нито опита да се освободи от ръката й.

(О, Боже, съсипваме го това дете. И то не само Джак, аз също. А може би не просто ние двамата. Тук е намесен и бащата на Джак, и моята майка. Дали и те са тук? Ами защо не, след като хотелът гъмжи от призраци, колко са още два? О, Господи, той е също като тези куфари, дето ги показват в телевизионните комедии — прегазват ги коли, пускат ги от самолети, минават през мелачки. О, Дани, така ми е мъчно за теб!)

— Няма значение — повтори той. Продължи да си подмята топката. — Тони не може да идва повече. Не го пускат при мен.

— Кой не го пуска?

— Хората в хотела. — В този миг той я погледна и очите му вече съвсем не бяха равнодушни, а дълбоки и уплашени. — А също… нещата в хотела. Има ги всякакви. Тук направо гъмжи от тях.