Сияние Кинг Стивен

16. Дани

Уенди чуваше откъм спалнята как пишещата машина, която Джак бе качил от долния етаж, оживяваше за трийсетина секунди, замлъкваше за минута-две и после отново изтракваше за кратко. Сякаш слушаше далечен картечен огън. Шумът бе музика за ушите й; толкова редовно Джак не бе работил още от втората година след женитбата им, когато бе написал разказа, публикуван от „Ескуайър“. Казваше, че пиесата ще бъде завършена в края на годината, за добро или лошо, и че ще се залови с нещо ново. Твърдеше, че не го е грижа дали ще се шуми около „Малкото училище“, когато Филис покаже тук-там пиесата, че няма да му мигне окото дори ако потъне незабелязана, и Уенди му вярваше. Самият акт на неговото писане я изпълваше с надежда не защото очакваше много нещо от творбата му, а защото съпругът й, изглежда, бавно затваряше някаква огромна врата на стая, пълна с чудовища. Отдавна бе опрял рамо на тази врата, но най-сетне имаше изглед да успее да я захлопне.

Всеки удар на клавиш я затваряше по мъничко.

— Виж, Дик, виж.

Дани седеше приведен над първото от петте окъсани букварчета, които Джак бе изровил след дълги часове прекарани в антикварните книжарници на Боулдър. Те щяха да изведат Дани на нивото за четене на втори клас — програма, която по мнението на Уенди беше твърде амбициозна и тя го беше казала на Джак. Синът им без съмнение беше интелигентен, но щеше да е грешка да го натоварват толкова отрано. Джак се бе съгласил. Изключваха всякаква принуда. Просто добре беше да са подготвени, ако детето започнеше бързо да напредва. А сега тя се питаше дали Джак не се бе оказал прав и в това си предвиждане.

Дани, подготвен от четири години гледане на „Улица Сезам“ и три на образователната програма „Електрическа компания“, напредваше с почти обезпокоителна скорост. Това я притесняваше. Постоянно седеше над книжките си, сякаш за него беше въпрос на живот и смърт да се научи да чете. Тревожеше я напрегнатото му личице, още по-бледо на светлината на настолната лампа, която поставиха в стаята му. Пръстчето му бавно следеше думите в буквара. Над тях имаше картинка, която Уенди смътно си спомняше от времето, когато тя самата бе в първи клас, преди деветнайсет години. Засмяно момченце с къдрава кестенява коса. Момиченце с къса рокличка и руси къдрици, хванало въженце за скачане. Куче, тичащо след голяма червена топка. Букварната троица — Дик, Джейн и Джип.

— „Виж, Джип тича — бавно четеше Дани. — Тичай, Джип, тичай. Тичай, тичай, тичай. — После млъкна и пръстчето му се премести на долния ред. — Виж тази… — Наведе се по-ниско и носът му почти докосна страницата. — Виж тази…“

— Не толкова отблизо, шефе — тихо му каза Уенди. — Ще си повредиш очите. Там пише…

— Не ми казвай! — извика той и рязко се изправи. В гласа му звучеше тревога. — Не ми казвай, мамо. Сам ще го прочета!

— Добре, миличко — успокоително изрече тя. — Само че това не е чак толкова важно. Повярвай ми.

Дани обаче отново се наведе над буквара със съсредоточено и напрегнато изражение. Наистина никак не й се нравеше всичко това.

— „Виж тази… тъ… пъ… Виж тази тъпъ… Топка!“ — Яростното тържество в гласа му я порази. — Виж тази топка.

— Точно така — каза тя. — Хайде, миличко, достатъчно за тази вечер.

— Още две странички, мамо. Моля те!

— Не, шефе! — Тя решително затвори книжката с червени корици. — Време е за лягане.

— Моля ти се!

— Не ме ядосвай, Дани. Мама е уморена.

— Добре — примирено рече той, но продължаваше да гледа с копнеж буквара.

— Иди да целунеш татко и после се измий. Не забравяй зъбките.

— Няма.

Той се измъкна от стаята, малко момченце с долнище на пижама и голяма плътна фланела с футболна топка отпред и надпис на гърба „Ню Ингланд Пейтриътс“.

Пишещата машина на Джак замлъкна и тя чу звънливото гласче на Дани:

— Лека нощ, тате.

— Лека нощ, шефе. Как беше?

— Мисля, че добре. Но мама ме накара да спра.

— Мама е била права. Минава осем и половина. Сега в банята ли отиваш?

— Да.

— Добре. Хубаво да се измиеш, че иначе от ушите ти ще поникнат картофи. И лук, и моркови, и репички…

Дани се изкиска, а после вратата на банята се хлопна. Ключалката изщрака. Дани беше много потаен в хигиенните си занимания, нещо съвсем неприсъщо за нея и Джак. Още един знак — а такива се появяваха непрекъснато, — че в дома им растеше отделно и самостоятелно човешко същество, а не просто копие на един от тях или комбинация от двамата. Това я натъжаваше малко. Един ден детето й щеше да бъде съвсем непознато за нея, а и тя за него… Но не тъй чужда, както тя чувстваше своята майка. Моля те, Господи, не позволявай да стане така! Нека и като порасне, да продължи да обича майка си.

Машината на Джак отново заработи на неравни интервали.

Както беше седнала на стола край малкото бюро на Дани, погледът й се спря върху гнездото на осите. Беше поставено на видно място на поличката до главата на Дани. Продължаваше да не й харесва въпреки уверенията, че е празно. Хрумна й, че може да има микроби в него, почуди се дали да не попита Джак, но реши, че той ще й се смее. Все пак щеше да се посъветва с лекаря утре, ако успееше да го види насаме.

Водата в банята продължаваше да тече. Тя стана и отиде в голямата спалня, за да се увери, че всичко е наред. Джак не вдигна очи към нея; беше потънал в света, който създаваше, втренчил невиждащ поглед в пишещата машина, с цигара между зъбите.

Тя леко почука на затворената врата на банята.

— Всичко наред ли е, шефе? Да не заспа?

Никакъв отговор.

— Дани?

Тишина. Тя натисна бравата. Беше заключено.

— Дани?

Започна да се притеснява. Освен течащата вода не се чуваше никакъв друг шум.

— Дани? Отвори вратата, момчето ми!

Никакъв отговор.

— Дани!

— За бога, Уенди! Не мога да мисля, ако се каниш цяла нощ да блъскаш по вратата.

— Дани се е заключил в банята и не ми отговаря.

Джак стана и заобиколи бюрото си. Изглеждаше раздразнен. Тропна веднъж силно по вратата.

— Отваряй, Дани! Стига шегички!

Никакъв отговор.

Джак почука по-силно.

— Казах, стига, шефе! Не се опитвай да отложиш лягането. Ще се пляскаме, ако не отвориш веднага.

Той си изпуска нервите, помисли си тя и страхът й нарасна. От онази вечер преди две години не беше посягал на Дани в яда си, но сега изглеждаше достатъчно нервиран, за да го направи.

— Дани, миличък… — подзе тя.

Никакъв отговор. Само шумът на течаща вода.

— Дани, ако ме принудиш да разбия бравата, обещавам ти, че тази вечер няма да можеш да лежиш по гръб — закани се Джак.

Нищо.

— Счупи я — каза тя и внезапно й стана трудно да говори. — Побързай!

Той вдигна крак и силно ритна бравата. Ключалката не се оказа солидна, тя веднага поддаде и вратата зейна отворена.

— Дани! — изпищя Уенди.

От крана на мивката течеше силна струя вода. До него лежеше отворената тубичка с паста за зъби. Дани седеше на ръба на ваната, стиснал здраво в ръка четката, а от устата му се стичаше пяна от пастата. Беше втренчен като в транс към огледалото над умивалника. На лицето му бе изписан ужас и нейната първа мисъл беше, че детето има епилептичен припадък и сигурно си е глътнало езика.

— Дани!

Дани не отговори, само издаде неразбираеми гърлени звуци. После бе изблъскана така силно, че залитна срещу стената, а Джак коленичи пред момченцето.

— Дани! — взе да го вика той. — Дани, Дани!

Щракна с пръсти пред невиждащите очи на детето.

— А, да — продума Дани. — Турнирна среща. Удар. Нъррр…

— Дани…

— Роук — промълви Дани и гласът му внезапно прозвуча дебело, почти по мъжки. — Роук. Удар. Чукчето за роук… То има две страни. Аааа…

— Божичко, Джак, какво му е?

Джак сграбчи момчето за раменете и силно го разтърси. Главата на Дани се разлюля безпомощно като балон, вързан за пръчка.

— Роук. Удар. Чес.

Джак отново го разтърси и очите на Дани неочаквано се проясниха. Четката за зъби изпадна от ръката му и тропна на теракотения под.

— Какво? — попита той и се озърна. Видя баща си, коленичил до него, и Уенди, застанала до стената. — Какво? — попита отново с нарастваща тревога. — Кк-какво е сс-станало…

— Недей заеква! — изкрещя Джак в лицето му. Дани изписка стреснат, телцето му се стегна, той се задърпа от баща си и избухна в плач. Поразен, Джак го притегли към себе си. — О, милото ми, извинявай! Прости ми, шефе. Моля ти се, не плачи! Извинявай. Всичко е наред.

Водата продължаваше да тече в умивалника и на Уенди й се стори, че неусетно е прекрачила в някакъв мъчителен кошмар, където времето вървеше назад и се връщаше към момента, когато пияният й съпруг бе счупил ръчичката на сина й, а после бе бъбрил уплашено буквално същите думи.

(О, милото ми. Извинявай. Прости ми, шефе. Моля те. Ужасно съжалявам.)

Тя изтича към тях, издърпа Дани от ръцете на Джак (забеляза гневния упрек, изписан на лицето на мъжа й, но го прибра в паметта си за по-късно обмисляне) и го вдигна. Отнесе го в малката спалня, както я бе прегърнал през шията, а Джак ги последва.

Тя седна на леглото на Дани и го залюля в прегръдките си, като му бъбреше несвързани утешителни думи. Погледна Джак, в чиито очи сега личеше само тревога. Той въпросително повдигна вежди срещу нея, а тя само отмаляло поклати глава.

— Дани — продължаваше да му нарежда. — Дани, Дани, Дани. Няма нищо, детето ми. Няма страшно, миличко. Всичко е наред.

Най-после Дани се поуспокои, само леко потрепваше в ръцете й. И все пак най-напред заговори на Джак, на Джак, който сега седеше до тях на леглото, от което тя отново усети старата тъпа болка

(Винаги той и все той на първо място)

на ревност. Джак му бе крещял, а тя го бе утешавала и въпреки това Дани се обърна именно към баща си.

— Извинявай, ако съм бил лош.

— Няма за какво да се извиняваш, шефе — разроши косата му Джак. — Какво, за бога, се случи?

Дани поклати глава бавно и замаяно.

— Аз… аз не знам. Защо ми каза да не заеквам, тате? Аз не заеквам.

— Разбира се, че не заекваш — разпалено го увери Джак, но Уенди усети как сърцето й се смръзва. Джак внезапно се бе уплашил от нещо и лицето му бе такова, сякаш беше зърнал призрак.

— Имаше нещо за някакъв хронометър… — измърмори Дани.

— Какво? — Джак се наведе напред, а детето се отдръпна и се притисна към майка си.

— Джак, ти го плашиш! — Гласът й беше висок и обвинителен.

Внезапно си даде сметка, че и тримата са уплашени. Но от какво?

— Аз не знам! Не знам! — забърбори Дани притеснено. — Аз какво… какво казах, тате?

— Нищо — измънка Джак.

Той извади кърпа от задния си джоб и си изтри устата. Уенди отново усети, че й прималява от усещането, че времето се връща назад. Този му жест си спомняше добре от пиянските му дни.

— Защо беше заключил вратата, Дани? — попита го кротко. — Защо го направи?

— Тони ми поръча така.

Те се спогледаха над главата му.

— А Тони обясни ли ти защо, сине? — попита тихо Джак.

— Аз си миех зъбите и си мислех за четенето — заразказва Дани. — Ама здравата си мислех. И тогава видях Тони надалеч в огледалото. Каза, че трябва да ми покаже нещо.

— Искаш да кажеш, че е стоял зад теб? — попита Уенди.

— Не, той беше в огледалото — упорито наблегна Дани. — Много навътре в него. После и аз влязох в огледалото. Другото, което си спомням, е как татко ме тръскаше и си помислих, че пак съм бил лош.

Джак трепна, все едно го удариха.

— Не, шефе — много тихо каза той.

— Значи Тони ти каза да заключиш вратата? — попита Уенди, като приглаждаше косата му.

— Да.

— И какво искаше да ти покаже той?

Дани се стегна в ръцете й, сякаш мускулчетата му се превърнаха в струни.

— Не помня — сковано отговори той. — Не ме питай. Аз… не помня нищо.

— Шшш! — прошушна Уенди разтревожена. Отново го залюля. — Няма нищо, щом не си спомняш, милото ми. Не се безпокой.

Най-сетне Дани отново започна да се отпуска.

— Искаш ли да остана малко с теб? Да ти прочета приказка?

— Не, само ми остави нощната лампа. — Той срамежливо погледна баща си. — Ти ще останеш ли, тате? Само за минутка?

— Разбира се, шефе.

Уенди въздъхна.

— Ще бъда в дневната, Джак.

— Добре.

Тя се изправи и погледна Дани, докато се пъхаше под завивките. Изглеждаше толкова мъничък.

— Наистина ли си добре вече, Дани?

— Добре съм, мамо. Само ми включи Снупи.

— Добре.

Тя включи нощната лампа с нарисувания на абажура Снупи, заспал на покрива на кучешката си колибка. Преди да пристигнат в хотела, никога не бе искал да спи на нощна лампа. Тя загаси голямата лампа и се обърна да ги погледне още веднъж — малкото бледо личице на Дани и това на Джак над него. Поколеба се за миг

(после и аз влязох в огледалото)

и накрая тихо напусна стаята.

— Доспа ли ти се? — попита Джак и отметна косата му от челцето.

— Да.

— Искаш ли да пийнеш вода?

— Не…

Мълчанието продължи пет минути. Дани лежеше неподвижен под ръката му. Решил, че детето е заспало, Джак се канеше да стане и да излезе безшумно, когато Дани пробъбра в полусън:

— Роук.

Джак се обърна към него стреснат.

— Дани?…

— Ти не би наранил мама, нали, тате? Нито пък мен?

— Не.

Отново настана тишина.

— Татко?

— Какво?

— Тони дойде и ми разправи за играта роук.

— Тъй ли, шефе? И какво ти каза?

— Не си спомням много. Каза, че редът е последователен. Като при бейзбола.

— Да. — Сърцето на Джак заби глухо в гърдите му. Откъде би могло момчето да знае тези неща? При роук редът наистина беше последователен. Не като при бейзбола, а като при крикета.

— Тате… — Вече почти спеше.

— Какво?

— Какво е чес?

— Не „чес“, а „чест“. Пише се с „т“ накрая. Ще запомниш ли, шефе?

Но Дани вече спеше и дишаше бавно и равномерно. Той поседя, загледан в него, обзет от силна обич към детето. Защо му се разкрещя така? Нямаше нищо чудно в това, че позаекна мъничко, при положение че току-що бе излязъл от състояние, подобно на транс. Пък и изобщо не бе споменал думата „хронометър“. Бъбреше нещо детско и неразбрано.

Само че откъде знаеше, че при роук се спазва последователен ред? Дали някой му го беше казал? Улман? Или Халоран?

Погледна към ръцете си. Несъзнателно ги бе свил в юмруци

(Господи колко ми е нужно да пийна нещо) и ноктите се забиваха болезнено в дланите му. Бавно се застави да ги отпусне.

— Обичам те, Дани — прошепна. — Господ ми е свидетел.

После излезе от стаята. Отново си беше изтървал нервите, само малко, но достатъчно, за да се почувства отмалял и изплашен. Едно питие би премахнало това усещане. О, да. Би премахнало това

(нещо за някакъв хронометър)

и всичко останало. Нямаше как да е сбъркал за тези думи. По никакъв начин. Всяка от тях бе прозвучала съвсем отчетливо. Той спря в коридора, озърна се назад и механично изтри устните си с носната кърпа.

На слабата светлина фигурите им се очертаваха само като тъмни силуети. Уенди, само по гащички, отиде до леглото, да му подпъхне завивките. Беше се отвил. Джак седеше на вратата и я гледаше как допря китка до челцето му.

— Има ли температура?

— Не. — Тя го целуна по бузката.

— Слава богу, че записа час за преглед — каза той, когато тя се върна при вратата. — Мислиш ли, че този лекар си разбира от работата.

— Продавачката каза, че бил добър. Само това знам.

— Ако нещо не е в ред, ще ви изпратя двамата при майка ти, Уенди.

— Не.

— Знам как се чувстваш по този въпрос — каза той и я прегърна.

— Изобщо не можеш да разбереш какво изпитвам към нея.

— Уенди, няма къде другаде да ви изпратя. Знаеш това.

— Ако дойдеш и ти…

— Изгубя ли тая работа, свършено е с нас — простичко рече той. — Знаеш го.

Тя кимна бавно. Знаеше го.

— Когато провеждах интервюто с Улман, сметнах, че просто си придава важност. Сега вече не съм толкова сигурен. Може би наистина не биваше да ви водя и вас двамата тук. Сред пустош в радиус от шейсет километра.

— Обичам те — промълви тя. — А Дани те обича още повече, ако изобщо е възможно. Ако ни отпратиш, той ще бъде съкрушен, Джак.

— Не говори така.

— Ако лекарят каже, че има нещо нередно, ще си потърся работа в Сайдуиндър — рече тя. — А ако не намеря нищо в Сайдуиндър, ще заминем с Дани в Боулдър. Не мога да ида при майка си, Джак. Не и при тези условия. Не искай това от мен. Аз… просто не мога.

— Да, разбирам те. Не се умърлушвай. Може и да му няма нищо.

— Може.

— В два часа ли беше прегледът?

— Да.

— Хайде да оставим вратата на стаята му отворена, Уенди.

— И аз така предпочитам. Макар да не вярвам, че повече ще се буди.

Ала той се събуди.

Бум… бум… бум-бум… БУМ-БУМ…

Бягаше надалеч от ужасните отекващи шумове по виещи се като лабиринт коридори, а босите му крачета газеха върху мека синьо-черна джунгла.

Всеки път, щом чуеше чукчето за роук да се тресне по стената някъде зад него, идеше му да изкрещи с все сила. Ала не биваше. Не биваше. Един вик би го издал и тогава

(тогава ЧЕС)

(Ела тук да си вземеш лекарството, проклет лигав ревльо!)

Той чуваше как човекът с този глас идва, идва за него, като разярен тигър в тази враждебна синьо-черна джунгла. Човекоядец.

(Ела ми, малък негоднико!)

Ако успееше да се добере до стълбите, водещи надолу, ако можеше да се измъкне от този трети етаж, щеше да бъде в безопасност. Дори с асансьора. Само да можеше да си припомни забравеното. Но беше тъмно и в ужаса си бе изгубил ориентация. Беше тичал по коридорите и сърцето му се бе качило чак в гърлото; усещаше го като изгаряща бучка лед. Смразяваше го страхът, че след всеки следващ завой може да се сблъска лице в лице с човека-тигър.

Трещенето вече бе точно зад гърба му, както и ужасните дрезгави крясъци.

Подлудяваше го свистящият шум, който чукчето за роук издаваше,

(роук… удар… роук… удар… ЧЕС)

преди да се стовари върху стената. Тихото шумолене на крака по килима, напомнящ джунгла. Обзет от паника, усещаш в устата си горчив сок.

(Ти ще си припомниш забравеното… Щеше ли наистина? Какво беше то?)

Зави покрай още един ъгъл и с нарастващо отчаяние откри, че от него изход няма. От три страни му се чумереха заключени врати. Западното крило. Намираше се в западното крило, а отвън долиташе воят на бурята, чието тъмно гърло сякаш се давеше със сняг.