Сияние Кинг Стивен

19. Пред стая 217

Дани си спомняше думите на друг човек, който бе работил в „Панорама“ през сезона:

Разправяше, че видяла нещо ужасно в една от стаите, където се беше случила гадна история. Тая стая беше 217 и искам да ми обещаеш, че няма да влизаш в нея. Чуваш ли, Дани, ще я заобикаляш отдалеч…

Вратата беше съвсем обикновена, не по-различна, отколкото всички останали на първия и втория етаж — тъмносива на цвят, в средата на един от страничните коридори. В цифрите върху нея също нямаше нищо особено — двойка, единица и седмица. Чудо голямо. Точно под тях имаше малко стъклено кръгче — шпионка. Дани беше пробвал вече няколко. Отвътре коридорът се виждаше чудесно. Но отвън можеше да се напрягаш колкото си щеш и пак нищо нямаше да зърнеш. Хитро измислено.

След разходката зад хотела мама му беше приготвила любимите неща за обяд — бобена чорба и препечен сандвич с колбас и кашкавал. Хапнаха в кухнята на Дик и си побъбриха. Кухнята му беше най-любимото място в хотела и като че с мама и татко бе същото, защото, след като два-три дни се храниха в ресторанта, по взаимно съгласие се преместиха в кухнята, като подредиха столовете си около касапската дъска на Дик Халоран, която всъщност беше почти колкото кухненската им маса в апартамента в Стовингтън. В ресторанта беше някак потискащо дори когато всички лампи светеха и звучеше музика от уредбата в офиса на рецепцията. Човек продължаваше да се чувства като един от тримата, седнали на маса, заобиколена от още десетина маси, всичките празни и покрити с прозрачна мушама. Мама каза, че било като да вечеряш в роман на Хорас Уолпоул, а татко се засмя и се съгласи. Дани не знаеше кой е Хорас Уолпоул, но беше сигурен, че ястията на майка му станаха по-вкусни, щом се преместиха да се хранят в кухнята. Продължаваше тук-там да открива следите на Дик Халоран и те го успокояваха като дружеско присъствие.

Мама беше изяла само половин сандвич и не бе вкусила супата. Каза, че татко сигурно е излязъл пеш на разходка, след като и фолксвагенът, и хотелското камионче си седят на паркинга. Оплака се, че е уморена и иска да си полегне за около час, стига той да обещае да се забавлява самичък, без да пострада и да направи някоя беля. С пълна уста Дани съобщи, че сигурно ще успее.

— Защо не идеш на детската площадка? — попита го тя. — Мислех, че ти харесва. Там има и пясък за камиончетата ти, и други интересни неща.

Той преглътна и храната мина бавно през гърлото му като суха корава буца.

— Може и да отида — промърмори и започна да върти копчето на радиото.

— Пък и ония интересни храсти във форма на животни — добави тя, като взе празната му чиния. — Баща ти май ще трябва скоро да ги подстригва.

— Да — отрони той.

(Проклетите храсти… Кой ги подряза да приличат на животни…)

— Ако видиш баща си преди мен, кажи му, че съм си полегнала.

— Добре, мамо.

Тя остави мръсните съдове в умивалника и се върна при него.

— Щастлив ли си тук, Дани?

С мустаците от мляко по горната си устна, той я погледна невинно.

— Ъхъ.

— Няма ли ги вече лошите сънища?

— Няма ги.

Тони бе идвал при него веднъж, когато си беше легнал да спи, и викаше името му някъде отдалеч, но Дани силно стисна очи и не ги отвори, докато Тони не си отиде.

— Сигурен ли си?

— Да, мамо.

Май че му повярва, защото изглеждаше доволна.

— А как е ръката ти?

Той я размаха пред нея.

— Съвсем добре е вече.

Тя кимна. Джак бе занесъл стъклената купа, пълна със замръзнали оси, в пристройката за инструменти и беше изгорил гнездото. Оттогава повече оси не се бяха появявали. Писа на един адвокат в Боулдър и му изпрати снимките с ръката на Дани, а той се обади преди два дни и развали настроението на Джак за цял следобед. Адвокатът се съмняваше, че ще могат да осъдят фирмата, произвела спрея за унищожаване на оси, защото нямаше друг свидетел, освен самия Джак, който да потвърди, че инструкциите на опаковката са точно спазени. Джак предложи да купят още опаковки и да ги пробват, но адвокатът го увери, че шансът да спечелят делото е нищожен дори ако всички те се окажат дефектни. Даде му пример с човек, който паднал от нестандартна стълба и си счупил гръбнака, но при все това не успял да осъди фирмата производител. Уенди подкрепяше Джак във възмущението му, но тайничко се радваше, че Дани се е отървал толкова леко от премеждието. Най-добре беше да оставят съдебните дела на хората, които разбират от тях, а за Торънсови такова нещо определено не можеше да се твърди. Пък и оттогава оси не се бяха мяркали.

— Иди да си поиграеш, шефе. Забавлявай се.

Но той не се бе забавлявал. Поскита безцелно из хотела, като надничаше в килерите на камериерките и складовите помещения — търсеше нещо интересно, не го намираше и продължаваше да обикаля коридорите, застлани с мокет на синьо-черни шарки. От време на време опитваше да отвори някоя врата, но, разбира се, те всички бяха заключени. Дани знаеше къде стои шперцът, дето ги отваряше, но татко му бе казал, че не бива да го пипа. Пък и той сам не искаше. Нали така? (Защо си тук?)

В крайна сметка нямаше нищо безцелно в обикалянето му. Някакво нездраво любопитство го бе довело пред вратата на стая 217. Спомняше си една история, която татко му бе чел веднъж, като беше пиян. То бе отдавна, но все така ясно си я спомняше. Мама се скара на татко, задето чете такива ужасии на тригодишно дете. Наричаше се „Синята брада“. Заглавието също му се бе запечатало в паметта, защото тогава най-напред си бе помислил, че татко казва „Синята брадва“, и това много го заинтригува. Всъщност в историята се разправяше за жената на Синята брада, красавица с руси коси като на мама. След като Синята брада се ожени за нея, двамата заживяха в огромен и зловещ замък, който доста му напомняше хотел „Панорама“. Всеки ден, когато Синята брада отиваше на работа, заръчваше на хубавата си женичка да не поглежда в някаква стая, макар ключът да си висеше на кукичката, също както шперцът висеше долу, в офиса. Тя ставаше все по-любопитна да узнае какво ли има в заключената стая. Опитваше се да надзърта в нея през ключалката също тъй безуспешно, както Дани се бе помъчил да погледне през шпионката на двеста и седемнайсета стая. Дори беше нарисувана как е коленичила и се мъчи да види нещо под процепа на вратата, ала той бе твърде тесен. Изведнъж вратата се бе отворила широко и…

В старата приказка разкрилата се пред очите й картина бе описана най-старателно, с ужасяващи подробности, запечатали се ярко в съзнанието на Дани. В стаята се намираха отрязаните глави на предишните седем съпруги на Синята брада — всяка на свой пиедестал, цял оцапан с кръв, с очи, на които се виждаше само бялото, и усти, разкривени в неми писъци.

Ужасена, тя се бе обърнала, за да избяга от стаята, но на прага беше застанал не друг, а Синята брада, със страшни, горящи очи, и й бе препречил пътя. „Казах ти да не влизаш в тази стая — рече Синята брада и извади меча от ножницата си, — но, уви, ти се оказа също тъй любопитна, както предишните седем, и макар че теб обичах най-много, ще свършиш като тях. Приготви се да умреш, клетнице!“

Дани смътно си спомняше, че приказката имаше щастлив край, но тази подробност бе напълно изместена в съзнанието му от двата налагащи се образа: на влудяващо притеглящата заключена врата, криеща зад себе си някаква голяма тайна, и на самата кошмарна тайна, повторена седем пъти. Заключената врата и зад нея главите, отрязаните глави.

Пресегна се и едва ли не крадешком докосна бравата. Нямаше представа колко дълго бе стоял пред сивата заключена и безизразна врата.

(На три пъти ми се стори, че виждам разни неща вътре… лоши неща…)

Но господин Халоран… Дик… бе казал също, че според него тия неща не могат да сторят зло на човека. Те бяха просто като страшните картинки в книга, и толкоз. А може би той нищо нямаше и да види. Но от друга страна…

Пъхна лявата си ръка в джоба и когато я извади, в нея беше шперцът. Естествено, той през цялото време бе седял в джоба му.

Взе да го върти на металната верижка и го наблюдаваше как се премята в кръг. Това продължи няколко минути. После Дани го задържа и го пъхна в ключалката. Влезе гладко, без да заяжда, като че през цялото време бе искал да легне тъкмо там.

Бе обещал на Дик Халоран да не влиза в тази стая. А обещанието, то се знае, беше нещо сериозно. Ала любопитството го подлудяваше като сърбеж на място, по което не бива да се чешеш. Същото онова любопитство, което те кара да поглеждаш през пръстите си дори на най-страшните места във филмите на ужасите. А онова, което се намираше зад вратата, при това не беше филм.

Внезапно посегна с ръка, без да е сигурен какво точно движение ще направи тя, додето пръстите му не издърпаха шперца от ключалката. Още един миг се взира във вратата с разширени сивосини очи, после се обърна и побягна по коридора към стълбищната площадка.

Нещо го накара да спре и за момент не можа да разбере какво е то. После си припомни, че точно зад ъгъла, по пътя към стълбите, на стената е закачен онзи старомоден пожарогасител, сгушил се там като дремеща змия.

Дани предпазливо надникна иззад ъгъла. Пожарогасителят си беше там — червеният му корпус бе прикрепен към стената, а плоският маркуч бе намотан няколко пъти. Над пожарогасителя в една стъклена витринка бе поставена брадва, подобно на музеен експонат, а на червен фон с бели букви бе написано: ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ СЧУПЕТЕ СТЪКЛОТО. Дани успя да разчете думите СПЕШЕН СЛУЧАЙ, защото така се наричаше едно от любимите му телевизионни предавания, но за останалите не беше сигурен. СПЕШЕН СЛУЧАЙ означаваше пожар, експлозия, автомобилна катастрофа, болница, понякога смърт. Никак не му харесваше този маркуч, провесен на стената. Когато беше сам, винаги притичваше покрай тези пожарогасители, за да се отдалечи по-бързо от тях. Нямаше причина за това. Просто така се чувстваше по-спокоен и сигурен.

Когато пристъпи иззад ъгъла, сърцето му силно биеше в гърдите. Огледа се надолу по коридора. Мама беше недалеч оттук и спеше. А ако татко се бе върнал, сигурно ядеше сандвич в кухнята и четеше книга. Просто щеше да мине най-спокойно покрай тоя тъп пожарогасител и да слезе по стълбите.

Пристъпи напред, като се движеше покрай насрещната стена и дясната му ръка се опираше на копринените тапети. Двайсет стъпки го деляха. Петнайсет. Десет.

В този миг краят с месинговата дюза внезапно се плъзна от мястото си и с глух шум падна на пода. Лежеше там и тъмната дупка сочеше към Дани. Той се закова на мястото си и кръвта забуча в ушите му. Устата му пресъхна, а ръцете несъзнателно се свиха в юмруци. Дюзата просто си лежеше на пода и невинно проблясваше, а маркучът, прикрепен към нея, водеше към намотаното руло на стената.

Добре де, беше паднала, какво толкова? Най-обикновен пожарогасител и нищо повече. Глупаво беше да го оприличава на отровна змия от „Света на животните“, която го бе чула и се беше събудила. Какво, като обшитият брезент върху маркуча напомняше люспи? Просто щеше да го прекрачи и да слезе по стълбите, може би малко по-бързо от обикновено, за да е сигурен, че няма да се плъзне след него и да се увие около крака му…

С лявата ръка си изтри устните — несъзнателна имитация на жеста на баща му — и направи крачка напред. Маркучът не помръдна. Още една крачка. Пак нищо. Ето, видя ли какъв си глупчо? Наплаши се с мисли за онази нищо и никаква стая и за Синята брада, а на маркуча просто му е дошло време да падне, и толкоз.

Дани пристъпи отново. Дъхът излизаше със свистене от пресъхналото му гърло. Усещаше как след миг ще го обземе паника. Започна да му се иска маркучът наистина да помръдне, та поне да е сигурен в опасенията си. Приближи още малко. Вече бе на такова разстояние, че краят му можеше да го удари. Но как ще те удари или ухапе, истерично си помисли той, след като е само един маркуч.

Ами ако маркучът бе пълен с оси? Ако гъмжеше от кафявите им тела, напоени с есенна отрова?

Изведнъж осъзна, че е почти смразен от ужас. Ако не направеше усилие да размърда краката си, те можеха да се залепят за килима и той щеше да си остане така, взрян в черната дупка на дюзата като птичка, втренчена вцепенено в главата на змия. Щеше да остане така, докато татко му го намереше, и после какво…

С неволно изтръгнало се стенание се принуди да хукне. Щом стигна до маркуча, някакъв трик на светлината накара дюзата сякаш да се раздвижи, като че готова да се нахвърли върху него, и той отскочи високо над нея; в паниката си имаше чувството, че е стигнал чак до тавана, че косата му се допира до мазилката, макар по-късно да си даваше сметка, че не може да е било така.

В следващия миг се озова от другата страна на маркуча и се затича с все сила, ала тогава го чу да идва зад гърба му — следваше го по петите и дюзата глухо потропваше по пода, а дългото му тяло се промъкваше като гърмяща змия през суха трева. Приближаваше настървено към него и внезапно разстоянието до стълбите му се стори огромно. Те сякаш се отдалечаваха със същата скорост, с която той тичаше към тях.

Татко! — опита се да извика, но стегнатото му гърло не пропускаше нито звук. Беше съвсем сам. Шумът зад гърба му се засилваше. Змията бе вече досами него и сигурно в този миг се готвеше да скочи и да изстреля бистра струя от отровата, събрана в месинговото й гърло.

Най-сетне стигна до стълбите и трябваше да се хване за парапета, за да запази равновесие, защото почти виждаше вече как се търкулва презглава надолу. Хвърли поглед през рамо.

Маркучът не беше помръднал. Стоеше си като преди, леко размотан, с лежаща на пода дюза, сочеща равнодушно към него.

Видя ли, глупчо?, смъмра се той. Всичко сам си измисли, бъзльо такъв. Бъзльо!

Но ръката му не пускаше перилото и краката трепереха от преживяната уплаха.

(Никога не те е преследвал) убеждаваше го разумът му, а той се вкопчи в тази мисъл и продължи да си я повтаря: (никога не те е преследвал, никога не те е преследвал, никога)

Нямаше от какво да се страхува. Та той можеше дори да се върне и да закрепи падналия маркуч на мястото му, стига да искаше. Можеше, но май че нямаше да го направи. Защото какво щеше да стане, ако той наистина го бе преследвал и се бе ядосал, че… че не може да го хване?

Маркучът продължаваше да лежи на пода и като че го предизвикваше да се върне и да опита отново.

Задъхан, Дани се втурна надолу по стълбите.

20. Разговор с господин Улман

Обществената библиотека в Сайдуиндър беше малка стара сграда на една пресечка от търговския център. Широката бетонна пътека, водеща към входа й, бе настлана с умрелите цветя от лятото. На поляната отпред се издигаше голяма бронзова статуя на генерал от Гражданската война, за когото Джак не беше и чувал, макар като ученик да бе много запален по Гражданската война.

Теченията на вестниците се пазеха на долния етаж. Можеше да се намери сайдуиндърският „Газет“, фалирал през 1963 г., ежедневникът на Истъс Парк и боулдърският „Камера“. Денвърски вестници нямаше.

Джак въздъхна и реши да се заеме с „Камера“.

Когато стигна до папките от 1965 г., истинските броеве на вестниците бяха заменени с микрофилми. („Подарък от федералното правителство — гордо му съобщи библиотекарката. — Надяваме се да обработим течението от петдесет и осма до шейсет и четвърта година, когато ни дойде редът следващия път, но те са толкова бавни, не мислите ли? Ще бъдете внимателен, нали? Имам ви доверие. Повикайте ме, ако ви трябвам.“)

Единственият апарат за четене беше със замъглена леща и когато след четирийсет и пет минути работа с него Уенди постави ръка на рамото на Джак, слепоочията му вече пулсираха от болка.

— Дани е в парка — каза му тя. — Не ми се иска да остава там още дълго. Колко време ще се бавиш?

— Десет минути — отговори той.

Бе проследил и последните факти от занимателната история на хотел „Панорама“ — годините помежду убийството на гангстерския бос и поемането на хотела от „Стюарт Улман и сие“. Ала все така нещо го спираше да говори на Уенди за това.

— С какво се занимаваш всъщност? — попита тя. Разроши косата му, докато го казваше, но гласът й не звучеше много безгрижно.

— Чета историята на „Панорама“.

— Имаш ли конкретна причина?

— Не, просто любопитство.

— Откри ли нещо интересно?

— Нищо особено — отвърна той, като се опита да придаде повече приветливост на тона си. Тя си пъхаше носа, както винаги го бе правила още от времето, когато живееха в Стовингтън и Дани беше пеленаче. Къде отиваш, Джак? Кога ще се върнеш? Колко пари имаш у себе си? Ще вземеш ли колата? Ал ще бъде ли с теб? Би ли останал трезвен, моля те? И все в тоя дух. С извинение, тя го бе подтикнала към пиенето. Това може и да не беше единствената причина, но защо най-сетне да не си каже истината и да не признае, че и Уенди има пръст в цялата работа. Все мрънкаше и питаше, докато на човек му идваше да я стисне за гърлото, та да я накара да млъкне с

(Къде? Кога? Как? Си ли? Не си ли? Би ли?)

тия нейни безкрайни въпроси. От тях го хващаше

(главоболие? махмурлук?)

главоболие. Апаратът. От проклетия апарат за четене беше. Изкривяваше буквите, затова тъй го цепеше главата.

— Джак, добре ли си? Изглеждаш ми блед…

Той рязко се дръпна от ръката, която тя допря до челото му.

— Много съм си добре! — изрече троснато.

Уенди опита да се усмихне, но усмивката излезе някак плаха.

— Ами тогава… щом ти… Ще те почакам в парка с Дани… — Тя тръгна към вратата и на мястото на неуверената усмивка по лицето й се появи оскърбено изражение.

— Уенди! — извика я той.

Тя бе вече на вратата и се извърна към него.

— Какво, Джак?

Той стана и отиде при нея.

— Извинявай, мила. Май наистина не съм много добре. От апарата е… лещата изкривява буквите и главата ме заболя много силно. Имаш ли аспирин?

— Имам. — Тя порови в чантата си и извади тубичката. — Задръж го.

— А екседрин да ти се намира? — Но видя стреснатия й поглед и се укори.

Това беше малка шега помежду им от времето, преди проблемът му с алкохола да стане тъй сериозен, че подобни шеги да са неуместни. Той твърдеше, че екседринът е единственото достъпно лекарство без рецепта, което ликвидира махмурлука на минутата.

— Нямам екседрин — отвърна тя. — Съжалявам.

— Няма нищо — измърмори той. — И това ще свърши работа. — Но, естествено, никаква работа нямаше да му свърши и на нея сигурно й беше ясно. И тя беше една тъпачка на моменти…

— Искаш ли вода? — с бодър тон го попита Уенди.

(Не, само ИСКАМ ДА ТИ ВИДЯ ГЪРБА НАЙ-СЕТНЕ, ДЯВОЛ ТЕ ВЗЕЛ!)

— Не. В съседната читалня има чешма. Благодаря ти.

— Няма защо. — Тя тръгна да се качва по стълбите с грациозно движение на хубавите си крака под бежовата вълнена пола. — Ние ще сме в парка.

— Добре. — Джак разсеяно пъхна тубичката аспирин в джоба си, върна се до апарата и го изключи.

Когато се увери, че си е отишла, и той се качи горе. Господи, какво ужасно главоболие! При положение че човек се бе мъчил с тоя скапан визьор, за утеха му се полагаха поне две-три питиета.

Помъчи се да отпъди мисълта от съзнанието си и усещаше как раздразнението му все повече расте. Приближи до гишето на рецепцията, премятайки в ръце кибритена кутийка с телефонен номер на нея.

— Госпожо, имате ли обществен телефон?

— Не, но можете да използвате моя, ако е за градски разговор.

— Не, съжалявам, междуградски е.

— Тогава отидете в дрогерията. Там имат телефонна кабина.

— Благодаря ви.

Излезе навън и мина покрай статуята на неизвестния генерал от Гражданската война. Тръгна към търговския център, с ръце, пъхнати в джобовете, а главата му продължаваше да дрънчи като оловна камбана. Небето също беше оловно. Бе седми ноември и с настъпването на новия месец времето рязко се беше влошило. На няколко пъти бе валял сняг. През октомври също бяха прехвърчали снежинки, но без да натрупа. А сега заледяването се бе задържало и кориците лед проблясваха под слънцето като кристали. Само че днес нямаше слънце и когато той стигна до дрогерията, отново запрехвърча сняг.

Телефонната кабина беше в дъното и докато минаваше покрай рафтовете с лекарства, зърна познатите зелени кутийки с бял надпис. Взе една, плати я на касата и после отиде до телефона. Затвори вратата на кабината, постави на поличката кибритената кутия с номера и монетите и избра нулата.

— Вашата поръчка, моля?

— За Форт Лодърдейл, Флорида — съобщи той на телефонистката и й продиктува номера там, както и номера на кабината.

Тя му каза, че първите три минути ще струват долар и деветдесет, и той пусна осем монети от по четвърт долар, като болезнено потрепваше при всяко иззвънтяване в ухото си.

После, додето се разнасяше неразчленимият шум на далечни сигнали, измъкна от кутийката зеленото шишенце екседрин, извади от него три хапчета, които нареди на поличката до останалите монети, и отново го захлупи с бялото капаче.

На другия край на линията се чу първото позвъняване.

— Тук курорт Сърф Санд, какво обичате, моля? — прозвуча звънък женски глас.

— Свържете ме с управителя, ако обичате.

— Господин Трент ли ви трябва или…

— Трябва ми господин Улман.

— Струва ми се, че господин Улман е зает в момента, но ако желаете да проверя…

— Да. Кажете му, че се обажда Джак Торънс от Колорадо.

— Момент, моля.

Джак усети как първоначалната му неприязън към тоя надут дребосък Улман се връща с нова сила. Взе една от таблетките екседрин от поличката, разгледа я за миг, после я пъхна в уста и я задъвка бавно и с наслада. Вкусът й мигом го изпълни като изникнал спомен, в който неразделно се смесваха удоволствието и силната потиснатост. Сух и горчив, но властно натрапващ се вкус. Преглътна с гримаса. Да дъвче таблетките, му бе навик от дните на пиянство. Оттогава не беше го правил. Но когато главоболието бе толкова силно, сдъвканото хапче сякаш действаше по-бързо. Чел беше някъде, че когато дъвчеш аспирин или производните му, се пристрастяваш към тях. Къде ли го беше чел? Сбърчи чело в усилие да си припомни. Тогава в слушалката прозвуча гласът на Улман:

— Торънс? Какво се е случило?

— Нищо не се е случило — отвърна той. — Бойлерът си е в ред и аз още не съм решил да убивам жена си. Ще го отложа за след празниците, когато ме налегне скуката.

— Много смешно. Защо се обаждате? Зает съм…

— Да, вие сте зает човек, разбирам. Обаждам се заради някои неща, които пропуснахте, когато ми разправяхте славната история на хотел „Панорама“. Например факта, че Хорас Дъруент го продал на някаква група от Лас Вегас, която го прехвърляла през толкова много подставени компании, че накрая дори щатските власти не били наясно кой е действителният му собственик. А когато минало достатъчно време, за да се загубят следите, го превърнала в убежище на мафиотски шефове, само че през шейсет и шеста година един от тях се гътнал, та хотелът бил временно затворен. По едно странно съвпадение телохранителите на онзи умрели в същото време пред вратата на президентския апартамент. Страхотно посещение е имало в президентския апартамент на „Панорама“, нали? Уилсън, Хардинг, Рузвелт, Никсън и Вито Касапина, а?

За един миг по линията се долавяше само смаяно мълчание, после Улман проговори меко:

— Не виждам по какъв начин тези обстоятелства влияят на вашите задължения, господин Торънс. Това…

— Най-интересното идва след убийството на Вито Дженели, не мислите ли? Още две бързи разбърквания на тестето и изведнъж „Панорама“ се оказва притежание на частно лице, жена на име Силвия Хънтър… която по една случайност се е наричала Силвия Хънтър Дъруент между четирийсет и втора и четирийсет и осма година.

— Трите ви минути изтекоха — съобщи телефонистката. — Сигнализирайте, когато приключите.

— Драги ми господин Торънс, всичко това е всеизвестно и погребано в миналото.

— На мен не ми беше известно — поправи го Джак. — А се и съмнявам, че много хора го знаят. Поне не цялата история. Може да си спомнят убийството на Дженели, но едва ли го свързват с честите промени на собствениците на „Панорама“ след четирийсет и пета година. И съвсем между другото Дъруент или свързани с него хора винаги успяват да предложат най-високата цена. Какво всъщност държеше тук Силвия Хънтър през шейсет и седма и осма година, господин Улман? Бардак, нали?

— Торънс!!! — Възмущението му долетя от три хиляди километра, без да изгуби нито градус по трасето.

Усмихнат, Джак пъхна още един екседрин в устата си и го сдъвка.

— Продала хотела, след като известен сенатор починал в него от сърдечен пристъп. Носят се слухове, че го намерили гол, само по колан с жартиери, черни найлонови чорапи и обувки с високи токове. Обаче пък обувките били от най-фина кожа.

— Това е злостна лъжа! — изкрещя Улман.

— Нима? — невинно възкликна Джак.

Започваше да се чувства по-добре. Главоболието му почти изчезна. Сдъвка последния екседрин, наслаждавайки се на горчивия му вкус.

— Това беше просто нещастен случай — заяви Улман. — Какво целите, господин Торънс? Ако сте намислили да напишете някоя мръсна клеветническа статия… Може би това е просто некадърен опит за изнудване…

— Нищо подобно — отвърна Джак. — Обаждам ви се, защото вие не бяхте почтен с мен. И защото…

— Не съм бил почтен ли? — прогърмя Улман. — Боже мой, да не сте очаквали да вадя мръсното бельо от миналото пред хотелския пазач? За кого се мислите вие? И какво общо имат с вас тия стари истории? Или си въобразявате, че по коридорите на западното крило бродят призраци, загърнати с чаршафи?

— Не, не вярвам да има някакви призраци. Само че вие доста се поровихте в моето минало, преди да ме вземете на работа. Бяхте ме изправили в кабинета си като учениче, което учителят мъмри, задето е пишкало в съблекалнята. Поставихте ме в унизително положение.

— Не мога да се начудя на вашата дързост и нечуваното ви нахалство — задавено процеди Улман. — Ще ми се да ви уволня. И сигурно ще го направя.

— Предполагам, че Ал Шокли решително ще се възпротиви.

— А аз предполагам, че надценявате желанието на Ал Шокли да ви помага, господин Торънс.

За миг Джак усети как главоболието му го връхлита с цялата си сила и затвори очи от внезапната болка. Сякаш от голямо разстояние се чу да пита:

— Кой притежава „Панорама“ сега? Все още корпорацията „Дъруент“ ли? Или вие сте твърде дребна риба, за да знаете?

— Мисля, че попрекалихте, господин Торънс. Вие сте служител в хотела с не по-големи права от момчето, обслужващо асансьора или общия работник в кухнята. Нямам намерение да…

— Добре, ще пиша на Ал — заяви Джак. — Той не може да не знае, нали все пак е в Управителния съвет. Може и да прибавя един постскриптум по отношение на…

— Корпорацията „Дъруент“ не е собственикът.

— Какво? Не ви чух добре.

— Казах, че корпорацията „Дъруент“ не е собственикът. Акционерите са от Източното крайбрежие. Вашият приятел господин Шокли притежава най-големия пакет акции, повече от трийсет и пет процента. Вие вероятно знаете по-добре от мен дали той има някакви връзки с Дъруент.

— Кой друг?

— Нямам намерение да ви съобщавам имената на останалите акционери, господин Торънс. Но непременно ще доведа този въпрос до знанието на…

— Още един въпрос.

— Не съм задължен да ви отговарям.

— По-голямата част от историята на „Панорама“, и тази, която е за пред хора, и другата, която не е, открих в един албум с вестникарски изрезки в мазето. Голям, с бели кожени корици, превързан със златна лентичка. Имате ли представа чий може да е?

— Не, никаква.

— Възможно ли е да е принадлежал на Грейди? Пазача, който се е самоубил?

— Господин Торънс — с леден тон изрече Улман, — не съм уверен дори дали Грейди можеше да чете, камо ли да изрови всички тези скандални клюки, с които ми губите времето.

— Мисля да напиша книга за хотел „Панорама“. Смятам, че собственикът на албума вероятно би се зарадвал да му изкажа благодарност на първа страница.

— Мисля, че роман, посветен на „Панорама“, е едно твърде неудачно хрумване — отсъди Улман. — Особено роман, изхождащ от вашата… ъъ… гледна точка.

— Мнението ви не ме изненадва.

Главоболието му бе изчезнало без следа след оня моментен пристъп. Усещаше ума си остър и точен до милиметри. Такова чувство у него се появяваше, когато работата му вървеше добре или след като бе изпил третото си питие. Още един забравен ефект на екседрина; нямаше представа дали той е универсален за всички, но при него три сдъвкани таблетки мигом повишаваха настроението.

— Знам какво бихте харесали вие — каза на Улман. — Туристически справочник, който да раздавате на гостите безплатно при напускането им. Пълен с лъскави снимки на планините при изгрев и залез-слънце със захаросан текст под тях. А, да, непременно и раздел за знаменитостите, отсядали в хотела, но истински колоритните знаменитости, такива като Дженели и другарчетата му.

— Ако имах стопроцентова сигурност, че мога да ви уволня, без да изгубя службата си, вместо деветдесет и пет процентова, каквато имам сега, щях да го сторя на минутата, още по телефона — изрече Улман с пресекващ от ярост глас. — Но тъй като са налице пет процента колебания, възнамерявам да се обадя на господин Шокли веднага щом затворите. И от сърце се надявам това да стане скоро.

— Уверявам ви, че в книгата няма да има нищо невярно — подметна Джак. — Не е нужно да се украсяват нещата.

(Защо се заяждаш с него? Да те уволни ли искаш?)

— Не ме е грижа дали пета глава ще описва как римският папа чука духа на Дева Мария! — кресна Улман. — Искам да се махнеш от моя хотел!

— Това не е твой хотел! — кресна му още по-силно Джак и с трясък затвори слушалката.

Седеше на стола, дишайки тежко, сега вече мъничко уплашен,

(мъничко ли? по дяволите, страшно много!)

и се питаше защо изобщо се бе обадил на Улман.

(Пак си изпусна нервите, Джак.)