Сияние Кинг Стивен
— Насам, моля — подкани ги Улман.
Отвори една врата на отсрещния край на дневната и зад нея се откри спалнята — светла и просторна. Вътре имаше две единични легла. Уенди погледна мъжа си, усмихна се и сви рамене.
— Няма проблем — успокои я Джак. — Ще ги съединим.
— Моля? — искрено учуден го изгледа през рамо Улман.
— Леглата — поясни любезно Джак. — Ще ги приближим едно до друго.
— О, разбира се — отвърна Улман, леко сконфузен за миг, и от шията към лицето му плъзна червенина. — Както желаете.
Той ги поведе обратно към дневната, от която се влизаше в по-малка спалня с две койки една над друга. В единия ъгъл имаше радиатор, а подът бе застлан с килим, избродиран с кактуси и индианци. Уенди забеляза, че синът й е във възторг от него. Стените бяха облицовани с чамова ламперия.
— Дали ще можеш да изтраеш в тази стая една зима, шефе? — попита Джак.
— Ама разбира се. Ще спя на горната койка. Нали може?
— Щом така ти харесва.
— И килимът много ми харесва. Защо всичките ви килими не са като този, господин Улман?
За миг господин Улман придоби изражение, сякаш бе захапал лимон. После се усмихна и погали Дани по главата.
— Тук е твоето царство — заяви той. — А в банята се влиза през голямата спалня. Апартаментът не е голям, но все пак имате целия хотел на ваше разположение. Камината във фоайето е в пълна изправност, или поне така ме уверява Уотсън, и когато ви се прииска, спокойно можете да се храните в ресторанта. — Говореше с такъв тон, сякаш бе склонил да им направи голяма услуга.
— Добре — обади се Джак.
— Да слизаме ли вече долу? — попита господин Улман.
— Ние сме готови — отвърна Уенди.
Слязоха с асансьора във фоайето, което сега беше съвършено празно, ако не се броеше Уотсън, който, облечен в кожено яке, се бе облегнал на вратата и чоплеше зъбите си с клечка.
— Мислех, че вече си на километри оттук — студено му подхвърли Улман.
— Позабавих се, за да подсетя господин Торънс за бойлера — обясни Уотсън, като се поизправи. — Само го наглеждайте редовно, приятелю, и всичко ще е наред. От време на време смъквайте налягането, че нали ви обясних за стрелката. Тя пълзи.
Тя пълзи, повтори си наум Дани и думите отекнаха в дългия пуст коридор на съзнанието му, коридор, целият покрит с огледала, в които хората рядко поглеждаха.
— Непременно — обеща татко му.
— Сигурен съм, че ще се оправите — заяви Уотсън и стисна ръката на Джак. После се обърна към Уенди и почтително сведе глава. — Госпожо.
— Драго ми е — промълви Уенди, уплашена, че думите й ще прозвучат абсурдно, но съвсем не беше така. Тя бе прекарала целия си живот в Нова Англия и след като чу само няколко кратки изречения от този човек Уотсън, реши за себе си, че е жив символ на Запада. Готова бе да забрави похотливото му смигване преди малко.
— Ето и младия господин Торънс — сериозно отбеляза Уотсън и протегна ръка. Дани, когото бяха научили да се ръкува още преди една година, също протегна своята и усети как дланта му се скри в едрата лапа. — Да пазиш майка си и татко си, Дан.
— Да, сър.
Уотсън пусна ръчичката на Дани и се изправи. Сега беше ред да се здрависа с Улман.
— До догодина, господине — каза му.
— Дванайсети май, Уотсън — отвърна Улман. — Нито ден по-късно, нито ден по-рано.
— Да, сър — потвърди Уотсън, а Джак ясно долови неизказаната ругатня: … Върви на майната си, дребосъчест педал такъв!
— Приятно прекарване на зимата, господин Улман.
— Едва ли ще е приятно — надуто процеди Улман.
Уотсън отвори едното крило на голямата входна врата. Вятърът, засилил воя си, развя яката на коженото му сако.
— А вие, семейство, да се пазите — махна им той за довиждане.
Отговори му Дани:
— Ще се пазим, сър.
И Уотсън, чийто не толкова далечен предшественик беше притежавал хотела, се изниза смирено през вратата. Тя се затвори зад него, заглушавайки шума на вятъра. Тримата го наблюдаваха и чуха как изтрополи по предните стълби с грубите си каубойски ботуши. После бързо прекоси паркинга до очукания си пикап. Когато го запали, от ръждясалия ауспух се проточи синкава струя дим. Продължаваха да мълчат, сякаш омагьосани, докато той даде на заден ход и после излезе от паркинга. Камиончето изчезна зад възвишението на хълма, после се показа отново на главния път, насочено на запад.
За миг Дани се почувства по-самотен отвсякога в живота си.
13. На главния вход
Семейство Торънс бяха застанали един до друг пред парадния вход на хотел „Панорама“, сякаш позираха за снимка — Дани в средата, със затворен до брадата цип на якето си от миналата година, вече доста поомаляло и протъркано на лактите, зад него Уенди, поставила ръка на рамото му, и от лявата му страна Джак, който го милваше леко по главата.
Господин Улман беше застанал на по-долното стъпало, облечен в скъпо на вид палто от кафяв мохер. Слънцето вече изцяло се бе скрило зад планините и ги поръбваше със златен блясък, а удължените сенки наоколо бяха обагрени в тъмнолилаво. Единствените три превозни средства, останали на паркинга, бяха хотелското камионче, Улмановият линкълн-континентал и вехтият фолксваген на Торънсови.
— Дадох ви вече връзката с ключове — каза Улман на Джак — и се надявам, че всичко ви е ясно за котлето и бойлера.
Джак кимна, почувствал искрена симпатия към Улман. Сезонът бе акуратно приключен, всичко бе оставено в пълна готовност до дванайсети май идущата година — нито ден по-рано, нито ден по-късно, — но Улман, който носеше цялата отговорност за оборудването и неговата изправност, все се боеше да не би някъде нещо из любимия му хотел да не е в ред.
— Смятам, че за всичко е помислено — каза Джак.
— Е, добре. Ще се обаждам редовно. — Ала все още се бавеше и не си тръгваше, сякаш чакаше вятърът да се намеси и да го издуха до колата му. Въздъхна. — Пожелавам ви приятно прекарване, господин Торънс, госпожо Торънс. И на теб, Дани.
— Благодаря, сър — рече Дани. — И на вас приятно прекарване.
— Едва ли — пак отвърна Улман, а в гласа му се долавяше тъга. — Честно казано, хотелът във Флорида е истинска дупка. „Панорама“ си е моята слабост. Грижете се добре за него, докато ме няма, господин Торънс.
— Вярвам, че ще заварите хотела тук, когато дойдете напролет — рече Джак, а в главата на Дани проблесна мисъл (но дали ще заварите нас?) и тутакси изчезна.
— Разбира се, че ще го заваря.
Улман насочи поглед към игрището, зад което храстите във форма на животни се полюшваха от вятъра. После отново кимна, вече съвсем делово.
— Е, довиждане тогава.
С бързи крачки отиде до колата си — абсурдно голяма за такъв дребен човек — и се качи в нея. Моторът на линкълна се събуди с бръмчене, стоповете просветнаха, докато колата се изтегляше от паркинга, и щом освободи мястото си, Джак прочете табелката с надпис „Запазено за г-н Улман, управител“.
Тримата изпроводиха с поглед колата, насочена към източния склон, докато тя се скри. Когато изчезна, някое време се гледаха мълчаливо, почти изплашено. Бяха съвсем сами. Сухи листа се гонеха безредно по ниско окосената поляна, изгубила натруфения си за пред гостите вид. Вече нямаше кой да види как по тревата се пръсват съсухрени пожълтели листа освен тях тримата. Тази мисъл породи у Джак странното усещане, че жизнената му сила е угаснала до тлееща искрица, додето хотелът и пространството около него изведнъж бяха удвоили размерите си и злокобно ги облъхваха с мрачната си неодушевена власт.
Мълчанието наруши Уенди:
— Какво става, шефе? Носът ти тече като пожарен кран. Хайде да влизаме вътре.
Това и направиха, като затвориха плътно вратата, откъсвайки се от неуморния вой на вятъра.
ЧАСТ ТРЕТА
Гнездото на осите
14. Горе на покрива
„Ах ти, гадино проклета!“
Джак Торънс изкрещя тези думи едновременно обзет от изненада и болка, бръсна с ръка голямата, бавно пъплеща по синия му работен комбинезон оса, която го бе ужилила, и бързо се закатери нагоре по покрива, като хвърли поглед през рамо, да види не го ли преследват нейни братя и сестри от гнездото, с което бе започнал война. Ако се вдигнеха и други оси, щеше да стане лошо: гнездото се намираше помежду него и стълбата, а капандурата, водеща към таванското помещение, беше заключена отвътре. Намираше се на двайсет метра височина над настлан с циментови плочи вътрешен двор помежду хотела и поляната.
Ала в прозрачно чистия въздух над гнездото цареше спокойствие.
Джак подсвирна мрачно през зъби, седна на самия връх на покрива, спуснал крака откъм противоположните му скатове, и разгледа десния си показалец. Вече бе започнал да се подува, а май трябваше да мине отново покрай гнездото и да слезе по стълбата, за да му сложи малко лед.
Беше двайсети октомври. Уенди и Дани бяха отишли до Сайдуиндър с хотелското камионче (старичък, поразтракан додж, който въпреки всичко бе по-надежден от фолксвагена, вече почти предал богу дух). Искаха да купят три галона мляко и да направят някои покупки за Коледа. Още беше рано за празничното празнуване, но не се знаеше, кога ще ги затисне снегът. Вече бе имало няколко превалявания и в някои участъци пътят, водещ надолу от „Панорама“, беше доста хлъзгав от нощните заледявания.
Есента се случи едва ли не неземно красива. През трите им седмици престой дните един след друг се нижеха, окъпани в слънце и злато. Сутрин беше доста хладно наистина, но следобед температурата се качваше докъм двайсет градуса — идеалният момент да се покатери на леко наклонения покрив на „Панорама“ и да подмени счупените керемиди. Както призна пред Уенди, Джак би могъл да свърши тази работа още преди четири дни, но не виждаше причини да бърза. Оттук горе гледката бе чудно живописна и засенчваше дори изгледа от президентския апартамент. Но което бе още по-важно, работата му действаше успокояващо. На покрива се усещаше оздравял от мъчещите го през последните три години рани, обзет от душевен покой. Преживяното през тях оттук изглеждаше като нереален кошмар.
Само тези оси… Смешното в цялата работа беше, че всеки път, щом се сетеше за поправката на покрива, си напомняше да се пази от оси, дори си бе купил флакон със спрей против тях. Ала тази сутрин покоят и тишината бяха тъй властни, че вниманието му се притъпи. В съзнанието му се разиграваха сцени от пиесата, които се канеше да напише вечерта. Работата му вървеше добре и макар Уенди да не говореше много на тая тема, той усещаше, че е доволна. През последните шест злополучни месеца в Стовингтън се беше запънал на възловата сцена между Денкър, директора садист, и Гари Бенсън, младия главен герой. По онова време така му се пиеше, че две не виждаше и едва успяваше да се съсредоточи върху класните си занятия, а какво оставаше за литературните му амбиции през свободното време.
Но през последните дванайсет вечери, докато седеше пред канцеларската пишеща машина, която бе взел от администрацията на долния етаж, непреодолимите трудности по магически начин се изпариха под пръстите му, както захарен памук се разтваря и изчезва безследно в устата. Почти без усилие бе представил в дълбочина характера на Денкър, който досега изглеждаше някак плосък, и почти наново бе написал цялото второ действие в този дух, като го обедини около тази нова сцена. Предполагаше, че в груб вид ще довърши работата за две седмици и до Нова година ще има в готов вид проклетата пиеса.
Имаше си агент в Ню Йорк — една доста отракана червенокоса жена на име Филис Сандлър, която пушеше цигари без филтър, пиеше бренди от пластмасова чашка и вярваше, че най-голямото светило на литературния хоризонт е Шон О’Кейси. Беше осигурила публикуването на три от разказите на Джак, включително и на този в „Ескуайър“. Той й бе писал за пиесата, наречена „Малкото училище“, чийто сюжет се градеше върху конфликта между Денкър, надарен студент, превърнал се в брутален директор на една гимназия в Нова Англия, и Гари Бенсън, ученик, в когото той вижда себе си като млад. Филис му бе отговорила, че проявява интерес и му препоръчва да попрочете Шон О’ Кейси, преди да се залови за работа. След това отново му писа, за да го пита къде, по дяволите, е пиесата. Той й изпрати мрачен отговор, че връзката между ръката и писания текст е прекъсната за неопределено време — може би завинаги, — тъй като е попаднал в оная неподдаваща се на рационално обяснение зона, известна като „творческо задръстване“. Но сега изглежда, че тя все пак щеше да получи пиесата. Дали щеше да е добра и щеше ли да види бял свят на сцена, бе съвсем отделен въпрос, който не го вълнуваше особено. Имаше чувството, че задънената улица, в която бе попаднала пиесата, е един колосален символ на лошите години в Стовингтън, на брака, който едва не бе разбил, подобно на пощуряло хлапе, озовало се случайно в пилотската кабина на самолет, на ужасната случка, когато нарани сина си, на инцидента на паркинга с Джордж Хатфийлд — не можеше да си затваря очите, че станалото е в резултат на случайно избухване. Сега си мислеше, че проблемът му с алкохола отчасти се е дължал на несъзнателното желание да се освободи от Стовингтън и сигурността, задушаваща всичките му творчески импулси. Беше спрял да пие, но жаждата му за свобода не бе угаснала. Затова и така се получи с Джордж Хатфийлд. Сега от онези дни бе останала само пиесата на бюрото му в общата им спалня с Уенди, а когато завършеше и нея и я изпратеше в агенцията на Филис, вече можеше да се захване с други неща. Не роман във всеки случай, нямаше желание да пристъпва в блатистата територия на ново тригодишно начинание, но непременно щеше да продължи с разказите. Може би щеше да подготви цял сборник с разкази.
Като внимателно пълзеше на длани и колене, той се смъкна заднишком по покрива и стигна до мястото, където се намираше гнездото на осите. Надникна през дупката, образувана от извадените керемиди — по повърхността на гнездото пъплеха няколко оси. Бяха от едрите, най-злите, не от жълтите, които са по-малки и безобидни. Изглеждаха позамаяни от есенните температури, но Джак, който още от детството си имаше известен опит с осите, смяташе, че е имал късмет, задето го ухапа само една оса. Представяше си какво би станало, ако Улман беше извикал работник за покрива в разгара на лятото, когато човекът щеше да се окаже нападнат от цял рояк оси, хапещи го по лицето, ръцете и дори по краката през панталоните, а в такова положение лесно можеше да забрави, че се намира на двайсет метра от земята. Като нищо можеше да се прекатури долу, опитвайки да се запази от жилещите гадини.
В неделната притурка на някакъв вестник бе чел, че седем процента от автомобилните катастрофи с фатален край са с неизяснени причини. Няма механична повреда, нито превишена скорост, нито алкохол, нито лошо време. Просто катастрофирала кола в пуст участък от пътя и мъртъв шофьор, който не може да даде обяснения. В статията бе включено и интервю с патрул от пътната полиция, според когото голяма част от „загадъчните катастрофи“ се дължат на проникнали в купето насекоми.
Сега, докато гледаше в гнездото на осите, на Джак му се струваше, че то символизира преживяното от него (а и онова, което бе накарал близките му да преживеят), но в същото време е и добра поличба за бъдещето. Как иначе да обясни нещата, които му се случиха? Все още бе убеден, че поредицата от злощастни събития в Стовингтън трябваше да се разглежда не като резултат от активното поведение на Джак Торънс, а като сполетяла го съдба. Имаше доста колеги, дори няколко от тях в Катедрата по английски, които здравата попийваха. Зак Туни изпиваше по една бъчвичка бира през почивните дни, додето гледаше футбол и стари филми по телевизията, но през седмицата беше трезвен като кукуряк — да пийне слаб коктейл с обяда, за него беше събитие.
А той и Ал Шокли бяха алкохолици. Бяха се намерили — и двамата презрени от обществото като пропаднали, но все още запазили чувството си за социално общуване дотам, че да предпочитат да се наливат в компания, отколкото сами. Сега, докато гледаше осите с инстинкта им да унищожават всичко освен царицата на гнездото, си даваше сметка, че все още е алкохолик и вероятно бе такъв от абитуриентския си бал в гимназията, когато за пръв път бе вкусил алкохол. Това нямаше нищо общо със силата на волята, с морала или със стабилността на характера му. Някъде вътре у него вероятно имаше прекъсната верига или повреден прекъсвач и той бе запратен по надолнището, отначало бавно, а после с все по-голямо ускорение, когато службата в Стовингтън бе започнала да му оказва психически натиск. Едно дълго и хлъзгаво надолнище, в дъното на което имаше смачкан велосипед и син със счупена ръка. Джак Торънс в пасивен залог. Същото беше и с избухливия му нрав. През целия си живот неуспешно се бе опитвал да се въздържа. Още си спомняше как, когато беше на седем години, една съседка му се скара, задето си играе с кибрит. Той излезе на улицата и запрати камък по първата минаваща кола. Баща му бе видял това и се нахвърли върху малкия Джаки с крясъци. Беше насинил задничето му… а също и окото му. А когато баща му, мърморейки, се прибра да разбере какво дават по телевизията, на пътя на Джак се изпречи бездомно куче, което той с ритник запрати в канавката. Имаше поне двайсет сериозни сбивания в прогимназията и още повече в гимназията, заради което два пъти го бяха заплашвали с изключване въпреки високите му оценки. За известно време футболът беше послужил като отдушник, макар добре да си спомняше как по време на всяка игра биваше силно раздразнен от някой противников играч. Ала беше превъзходен футболист и съзнаваше, че за това трябва да благославя и същевременно да вини избухливия си нрав. Играта не му доставяше удоволствие. При всеки мач набираше горчилка и се бореше за отмъщение.
И все пак не беше се чувствал гузен, задето често се държеше като истински негодник. В своето съзнание той се виждаше като Джак Торънс, симпатягата, който все пак един ден трябваше да се научи да се справя с лошия си характер, преди да си създаде сериозни неприятности. По същия начин щеше да се научи да се справя и с пиенето си. Ала той бе не само алкохолик в практическия смисъл на думата, а и емоционален алкохолик и тези му две страни се свързваха неразделно някъде дълбоко в душата му, където бе страшно да се погледне. И все пак за него нямаше значение дали началните подбуди са свързани или отделни, дали са социологични, психологични или физиологични. Налагало му се бе да понася резултата от тях: сбиванията, пердаха от баща си, обясненията пред учители, а по-късно махмурлука, постепенно рушащия се брак, смачканото колело от велосипед с щръкнали нагоре спици, счупената ръка на Дани. И Джордж Хатфийлд, разбира се. Имаше чувството, че неволно е бръкнал в огромното Гнездо оси на Живота. Като литературен образ това не струваше. Като словесен паралел на действителността обаче вършеше работа. Ръката му беше пропаднала там през счупена керемида точно в разгара на лятото и цялата беше пламнала от болка, разрушила всяка разумна мисъл и заличила смисъла на понятието „цивилизовано поведение“. Нима можеш да се държиш като разсъждаващо човешко същество, когато в ръката ти се забиват безброй нажежени игли? Нима можеш да живееш спокойно сред любовта на най-близките и най-скъпите си, когато от самата тъкан на нещата (тъй невинна на пръв поглед) срещу теб бълва кафеникавият разлютен облак? Можеш ли да бъдеш държан отговорен за действията си, когато тичаш в безумно отчаяние по наклонен покрив на двайсет метра височина от земята, без да знаеш къде отиваш, без да си спомняш, че изтръпналите ти от ужаса, препъващи се крака могат да те отведат отвъд водосточната тръба към смъртта ти върху бетонния плочник долу? Според Джак не беше възможно. Когато неволно си пъхнеш ръката в гнездото на осите, ти не си направил сделка със Сатаната да се откажеш от цивилизованата си същност със заложените в нея клонки, наречени любов, уважение и достойнство. То е зло, което те сполетява изневиделица. Пасивно, без да имаш думата, преставаш да бъдеш разумно създание и се превръщаш в същество, ръководено само от нервните си окончания: от образован човек в ревяща човекоподобна маймуна, при това само за пет кратки секунди.
Замисли се за Джордж Хатфийлд.
Висок и русокос, Джордж бе едва ли не неприлично красиво момче. В прилепналите си избелели джинси и фланелка с емблемата на Стовингтън с небрежно вдигнати до лактите ръкави, които откриваха приятно загорелите му ръце, на Джак той напомняше младия Робърт Редфорд. Несъмнено се ползваше с огромен успех сред момичетата — също като блестящия футболист Джак Торънс десет години по-рано. Джак с ръка на сърцето можеше да си каже, че не завижда на Джордж за привлекателната му външност; всъщност дори несъзнателно бе започнал да оприличава на него героя от пиесата си Гари Бенсън — идеалния антипод на мрачния, озлобен и застаряващ Денкър, у когото се трупаше омраза към Гари. Ала той, Джак Торънс, никога не бе изпитвал нещо подобно към Джордж. В противен случай би го осъзнал. Напълно сигурен бе в това.
В часовете му в Стовингтън Джордж бе прелитал като безгрижна птичка. Като изявен футболист и бейзболист, той се радваше на доста облекчена академична програма и напълно се задоволяваше с оценките „добър“ и тук-там „много добър“ по история и ботаника. На игрището гореше от амбиция, но в класната стая беше твърде безразличен и съвсем не гонеше победа, а предпочиташе да се развлича. На Джак му беше добре познат този тип, и то повече от ученическите и студентските години, отколкото от преподавателската практика, където впечатленията му не бяха тъй непосредствени. Джордж Хатфийлд беше роден атлет. В клас действително беше спокоен и непретенциозен, ала бъдеше ли му приложено подходящото съчетание от стимули (като електродите към слепоочията на чудовището на Франкенщайн, каза си мрачно Джак), ставаше неудържим.
През януари Джордж кандидатства заедно с още двайсетина други за състезателния отбор по дебати. Беше пределно откровен пред Джак. Баща му, добре поставен юрисконсулт, държеше синът да тръгне по неговия път. Джордж не възразяваше, тъй като не изпитваше непреодолимо влечение към никакво друго поприще. Оценките му наистина не бяха от най-високите, но в гимназията не си струваше човек да се натяга прекалено. Щом се наложеше, бащата щеше да подръпне някоя и друга връзка. А и спортната слава на Джордж щеше да му отвори доста врати. Ала Брайън Хатфийлд държеше синът му да влезе в отбора за дебати. Това щеше да е полезна практика за него, а и сериозна препоръка за постъпване във висш институт по право. И тъй, Джордж влезе в отбора, а в края на март Джак го изхвърли от него.
Вътрешните състезания, проведени в отбора в края на зимата, запалиха състезателния дух на Джордж Хатфийлд. Той настървено подготвяше доводите и контрадоводите си, без значение дали темата беше легализирането на марихуаната, възстановяването на смъртното наказание или сконтото при нефтодобива. Джордж положи доста труд, за да бъде добре осведомен, а по природа беше достатъчно безгрижен, за да му е все едно на коя страна ще застане — едно рядко срещано и ценно качество дори при най-опитните дебатиращи и Джак не можеше да го отрече. Дотук добре.
Само че Джордж Хатфийлд заекваше.
При него това не беше недъг и в час дори не личеше — там Джордж винаги бе сдържан и спокоен, дори и в случаите, когато нямаше домашно; още по-малко му пречеше на игрището, където красноречието не беше добродетел и дори можеха да те изхвърлят от играта за много приказки.
Когато Джордж се увлечеше в дебата, заекването му се проявяваше и колкото повече се разпалваше, толкова повече му пречеше то. А усетеше ли, че е притиснал опонента си в ъгъла, сякаш парализа обхващаше речевите му центрове и устата и той замръзваше, а през това време секундите неумолимо течаха. Беше просто болезнено да го гледа човек.
— И тт-така,аз сс-смят-ттам,че фф-фактите, цитт-ти-рани от господин Дддорски напп-пълно се обезсмислят от пп-последните ппромени в зз-законодателството…
Тогава звънецът на хронометъра иззвъняваше и Джордж мяташе яростен поглед към Джак, седнал до него. В такива мигове младежът силно се изчервяваше и започваше несъзнателно да мачка в ръка листа с бележките си.
И все пак Джак бе задържал Джордж дълго след очевидните причини за спуканите гуми, с надеждата, че той ще преодолее недостатъка си. Спомняше си един късен следобед около седмица преди неохотно взетото решение да го изключи. Джордж бе останал, след като всички други си бяха отишли, и гневно се обърна към Джак.
— Вие преместихте хронометъра напред.
— Какво говориш, Джордж?
— Не пп-получих пп-полагащите ми се пп-пет минути. Ппреместихте го напред. Гледах си часовника.
— Може да се яви известна разлика между часовника и хронометъра, Джордж. Но аз не съм докосвал скалата, честна скаутска!
— Нн-направихте го!
Дръзкото и предизвикателно държане на Джордж разпали гняв и у Джак. Беше се въздържал от алкохол вече два месеца, два непоносимо дълги месеца, и беше изнервен до смърт. Направи последен опит да се сдържи.
— Уверявам те, че не съм направил такова нещо, Джордж. Заекването ти е виновно. Имаш ли представа коя е причината за него? В час не се проявява.
— Аз нн-не зз-заеквам!
— Недей да крещиш.
— Сс-само търсите пп-повод! Не ме искате в пп-проклетия отбор!
— Говори по-тихо, казах. Нека го обсъдим разумно.
— Вв-вървете по дяволите!
— Джордж, ако успяваш да контролираш заекването си, с радост ще те задържа в отбора. Ти се подготвяш добре и си достатъчно компетентен по темата, което означава, че рядко могат да те изненадат. Но всичко губи смисъл, ако не успееш да овладееш това…
— Аз нн-никога не съм заеквал! — изкрещя Джордж. — Вв-вие сте виновен! Ако друг водеше отбора пп-по дд-деба-ти, щях да мога…
Ядът на Джак се покачи с още една степен.
— Джордж, от теб никога няма да излезе добър юрисконсулт или адвокат, ако не се справиш с този проблем. Правото не е като футбола. Двата часа тренировки на ден не ти гарантират успех. Как си представяш да се изправиш пред Управителния съвет и да кажеш: „А сс-сега гг-госпо-да, дд-да обсъдим един вв-въпрос.“
Внезапно цял пламна, но не от гняв, а от срам заради собствената си жестокост. Пред себе си нямаше мъж, а седемнайсетгодишно момче, сблъскало се с първото поражение в живота си, което може би по единствения възможен за него начин молеше Джак за помощ.
Джордж го стрелна с последен гневен поглед и устните му се изкривиха в усилие да произнесат думите:
— Вв-вие го пп-преместихте нн-напред! Мм-мразите ме, защото зз-знаете… вие зз-знаете…
С неразбираем крясък той се втурна навън от стаята и блъсна вратата така силно, че стъклата на прозорците затрепераха. Джак остана закован на мястото си и повече усещаше, отколкото чуваше ехото от маратонките на Джордж по празния коридор. Бе още в плен на яда и срама си от подигравката срещу заекването на момчето и първата му мисъл беше белязана от злорадо удовлетворение: за първи път в живота си Джордж Хатфийлд искаше нещо, което не можеше да има. За първи път се случваше татковите парички да не могат да уредят проблема. Не можеш да подкупиш речевия център. Не можеш да предложиш на езика една петдесетачка повече на седмица и премия за Коледа, за да престане да заяжда като игличка на грамофон в жлеба на дефектна плоча. После злорадството му бе погълнато от срама и той се почувства по същия начин, както след като счупи ръката на Дани. Мили Господи, аз не съм негодник. Моля те! Нездравото озлобление срещу дефекта на Джордж бе по-присъщо на Денкър от пиесата, отколкото на Джак Торънс, драматурга.
Мразите ме, защото знаете…
Какво знаеше?
Какво би могъл да знае за Джордж Хатфийлд, та да го намрази? Че цялото бъдеще беше пред него? Че приличаше донякъде на Робърт Редфорд и всякакви разговори сред момичетата секваха, когато той скачаше от трамплина над басейна с двойно превъртане? Или че играеше футбол и бейзбол с вродена, неподражаема грация?
Смешно! Пълен абсурд. За нищо не завиждаше на Джордж Хатфийлд. Истината бе, че самият той страдаше повече от Джордж заради заекването му, защото момчето имаше отличен усет към дебатите. А дори Джак да беше мръднал хронометъра напред — но той, разбира се, не го беше направил, — то би било само за да спести на себе си и на останалите участници в отбора смущението от заекването на Джордж. И да бе преместил хронометъра, то щеше да е само за да… за да отърве Джордж от мъките му.
Само че той не беше премествал хронометъра напред. Съвсем сигурен бе в това.
Седмица по-късно го изключи от отбора и този път бе съумял да запази хладнокръвие. Всички крясъци и закани бяха дошли от страна на Джордж. А след още една седмица беше излязъл на паркинга през време на часа, за да вземе книгите, които бе оставил в багажника на фолксвагена, и завари Джордж коленичил пред колата с ловджийски нож в ръка и паднала над очите дълга руса коса. Дупчеше предната гума на фолксвагена. Задните бяха вече нарязани и бръмбарът беше приклекнал като уморено кученце.
На Джак му падна червена пелена пред очите и впоследствие успя да си припомни много малко от случилото се. Помнеше дрезгавото ръмжене, изтръгнало се от устата му:
— Е, Джордж, щом така искаш, ела тук да си получиш лекарството.
Помнеше и как Джордж стреснато вдигна към него уплашени очи. Беше промълвил: „Господин Торънс…“, сякаш за да обясни, че това е недоразумение, че гумите вече са били срязани, когато е дошъл, и че просто е почиствал калта от предните гуми с ножа, който случайно е носел в джоба си…
Джак се бе хвърлил напред с вдигнати юмруци и като че с усмивка на лицето си. Ала в последното не можеше да бъде сигурен.
Последното, което си спомняше, бе, че Джордж вдигна ножа пред себе си и процеди:
— Съветвам ви да не приближавате…
После отнякъде се появи госпожица Стронг, учителката по френски, която се мъчеше да задържи ръцете на Джак и викаше:
— Стига, Джак! Престани! Ще го убиеш!
Беше премигнал глуповато срещу нея. После видя ловджийския нож, проблясващ безобидно на асфалта на четири метра разстояние. Видя и фолксвагена, бедния, изстрадал бръмбар, ветеран на безброй среднощни пиянски пътешествия, грохнал на четирите си джанти. Забеляза нова хлътнатина на предния десен калник, а в средата й петно, което беше или червена боя, или кръв. За миг мислите съвсем се объркаха
(Господи Боже, все пак сме го ударили)
в главата му и му се стори, че отново е онази кошмарна нощ. После погледът му попадна върху Джордж, лежащ замаян и мигащ на земята. Участниците от отбора за дебати се бяха скупчили до вратата и гледаха момчето. По лицето му имаше кръв от една драскотина на челото, която не изглеждаше сериозна, ала кръв струеше и от едното му ухо, което вероятно означаваше мозъчно сътресение. Когато Джордж се опита да се изправи, Джак се изтръгна от госпожица Стронг и отиде при него. Опря ръка на гърдите му и го бутна назад.
— Недей да мърдаш — каза. — Лежи неподвижно. — После се обърна към госпожица Стронг, която ги наблюдаваше с ужас. — Моля ви, госпожице Стронг, повикайте училищния лекар.
Тя забърза към кабинета му, а той се обърна към учениците си, погледна ги открито, защото отново си бе възвърнал контрола, а когато беше на себе си, от него нямаше по-готин тип в целия щат Върмонт, те си го знаеха.
— Сега можете да си вървите — каза им тихо. — Утре ще се видим пак.
До края на седмицата обаче шестима участници напуснаха отбора, двама от които най-добрите, но това, разбира се, вече нямаше значение, защото му бяха съобщили, че самият той трябва да напусне.
И все пак се бе удържал да не пие, а това във всеки случай означаваше нещо.
Освен това не бе мразил Джордж Хатфийлд. Сигурен беше в това. Станалото не беше негово дело, напротив, той беше потърпевшият.
Мразите ме, защото знаете…
Ала той не знаеше нищо. Нищичко. Би се заклел пред трона на Всевишния, както би се и заклел, че не е мръднал хронометъра с повече от минута напред. И то не от омраза, а от съжаление.
По покрива лениво пълзяха две оси близо до дупката.
Той ги наблюдава, докато те разпериха аеродинамичните си крехки, но учудващо пъргави крилца и отлетяха в октомврийските лъчи, вероятно за да ужилят някой друг. Господ им беше дал жила и според Джак те имаха право да ги използват по предназначение.
Колко ли дълго бе седял, загледан в дупката, под която се криеше една неприятна изненада, и бе ровил из старите въглени? Погледна часовника си. Почти половин час.
Спусна се до ръба на покрива, протегна единия си крак и опипом откри стълбата. Щеше да се спусне до пристройката, където на един висок рафт бе поставил флакона с отровата за оси, за да не я достигне Дани. Щеше да го вземе, отново да се качи горе и тогава те щяха да бъдат изненаданите. Ужилят ли те, можеш поне да си го върнеш. Той искрено вярваше в тази максима. След два часа гнездото щеше да бъде също тъй безобидно като смачкан на топка лист хартия и Дани можеше да си го сложи в стаята, ако иска. Той самият като дете бе държал в стаята си такова гнездо, издаващо бегъл лъх на пушек и газ. Дори и до главата си да го поставеше, то вече не можеше да му навреди.
— Пооправих се.
Звукът на собствения му глас, отекнал уверено в следобедната тишина, му възвърна спокойствието, макар и да не бе имал намерение да го каже гласно. Наистина се чувстваше по-добре. Възможно беше човек да се издигне от пасивен залог в активен и да разглежда онова, което преди го е докарало почти до лудост, с чисто академичен интерес. А едва ли имаше по-подходящо място да го сториш от това тук.
Той слезе по стълбата, за да вземе флакона с отрова. Щяха да си платят те. Щяха да си платят, че са го ужилили.
15. Долу в предния двор
Преди две седмици Джак бе открил голям, боядисан в бяло плетен стол в дъното на бараката за инструменти и го бе преместил на площадката пред входа въпреки протестите на Уенди и твърденията й, че по-голяма грозотия от тази не е виждала в живота си. Седеше на него и се забавляваше с „Добре дошли, несгоди“ на Доктороу, когато чу шума на хотелското камионче по алеята. Жена му и синът му се връщаха.
Уенди умело го паркира на завоя и изключи мотора. Джак стана от стола и заслиза по стълбите да ги посрещне.
— Здравей, татко! — извика Дани и се затича към него. В ръката си държеше кутия. — Виж какво ми купи мама!
Джак вдигна сина си на ръце, завъртя го два пъти и го целуна.
— Джак Торънс, Юджин О’Нийл на своето поколение, американският Шекспир! — усмихната рече Уенди. — Каква изненада да ви срещна тук, толкова високо в планините!
— Хорската суетня ми дотегна, драга госпожо — отвърна той и плъзна ръце около кръста й. Целунаха се. — Как мина пътешествието?
— Много добре. Дани все се оплакваше, че много го друсам, но не видях никакви трудности с камиончето и… О, Джак, ти си го завършил!
Тя бе вдигнала очи към покрива и Дани проследи погледа й. Бегла сянка мина по лицето му, когато видя новите червени керемиди на покрива на западното крило на хотела, по-ярки на цвят от останалите. После погледна кутията в ръката си и личицето му се проясни. Картините, които Тони му показваше нощем, често го преследваха и наяве, но на дневна светлина му беше по-лесно да не им обръща внимание.
— Виж, тате, виж!
Джак взе кутията от сина си. Беше кола играчка. На капака имаше залепена снимката й — виолетов фолксваген, на кормилото на който седеше карикатурно чудовище с кръвясали очи и голям кариран каскет, обърнат с козирката назад.
Уенди му се усмихна и Джак й намигна.
— Точно това ти харесвам, шефе — каза Джак, като върна на Дани кутията. — Трезвият ти, практичен вкус към изискани вещи. Ти си истинско мое чедо.
— Мама каза, че ще ми помогнеш да я сглобя, когато се науча да чета гладко първата глава на книжката за Дик и Джейн.
— Няма да е по-рано от края на седмицата значи — заключи Джак. — Какво друго карате в приказното камионче, мадам?
— Тайна — дръпна го тя за ръката. — Не давам да гледаш. Някои от нещата са за теб. Ние с Дани ще ги пренесем. Ти можеш да вземеш млякото. На пода в кабината е.
— Ето за какво ти трябвам само — плесна се Джак по челото. — Само за товарно добиче. Носи тук, носи там.
— Не тук и там, а го отнеси в кухнята, господинчо.
— А, това е прекалено! — викна той и с театрален апломб се строполи на земята.
Дани застана над него и се закиска.
— Ставай, дърт вол такъв — подкани го Уенди и го побутна с върха на маратонката си.
— Чу ли? — обърна се той към Дани. — Тя ме нарече вол. Ти си свидетел.
— Свидетел съм, свидетел съм! — заскача весело покрай него Дани.
Джак седна на земята.
— Това ме подсети нещо, приятелче. И аз имам изненада за теб. На верандата е, до пепелника ми.
— Каква е тя?
— Забравих. Иди да я видиш сам.
Двамата застанаха един до друг, загледани след Дани, който тичешком прекоси поляната и се изкачи по стълбите към верандата, като прескачаше през две стъпала.
Джак прегърна Уенди през кръста.
— Щастлива ли си, мила?
Тя вдигна към него очи и много сериозно отвърна:
— Не съм била по-щастлива, откакто сме се оженили.
— Истината ли казваш?
— Самата божа истина.
Той я притисна към себе си.
— Обичам те.
Тя отвърна на прегръдката му развълнувана. Джак Торънс не изричаше току-така тия думи; тя можеше да преброи на пръстите на двете си ръце случаите, когато й ги беше казвал и преди, и след женитбата им.
— И аз те обичам.
— Мамо! Мамо! — Дани вече беше на верандата и подскачаше възбуден. — Ела да видиш! Страхотно е!
— Какво е? — попита Уенди, докато прекосяваха паркинга, хванати за ръка.
— Забравих — отвърна Джак.
— О, ще ти го върна аз, ще видиш — закани му се шеговито тя и го бутна с лакът.
— Още тази вечер, надявам се — подхвърли Джак и се засмя. Миг по-късно попита: — Как мислиш, Дани дали е щастлив?
— Ти трябва да знаеш. Нали с теб води тия дълги разговори всяка вечер преди лягане.
— Обикновено ми разказва какъв иска да стане, като порасне, или разпитва дали Дядо Коледа е истински. Страшно го вълнува този въпрос. Очевидно приятелят му Скот е посял семената на съмнението. Но за хотела нищо не ми е казвал.
— На мен също — рече тя. Вече се качваха по стълбите към площадката. — Но той поначало си е мълчалив. Само че доста отслабна, Джак. Не се лъжа.
— Просто расте на височина.
Дани стоеше с гръб към тях. Разглеждаше нещо върху масичката до стола на Джак, но Уенди не можеше да види какво е.
— Освен това не се храни добре. Преди лапаше каквото му падне. Помниш ли го миналата година?
— Децата се променят — разсеяно я успокои Джак. — Чел съм го някъде в Спок. Стане ли на седем години, ще видиш какъв апетит ще му се отвори.
Спряха се на най-горното стъпало.
— А и доста време прекарва над книжките — добави тя. — Знам, че се мъчи да ни угоди… Да угоди на теб — допълни неохотно.
— Прави го най-вече в угода на себе си — поправи я Джак. — Никога не съм бил настоятелен по този въпрос. Дори ми се ще да не се престарава толкова.
— Ще ме сметнеш ли за глупава, ако му запиша час за преглед? В Сайдуиндър има лекар, доста млад човек, но доколкото разбрах от продавачката на пазара…
— Притесняваш се малко от наближаването на снега, нали?
Тя сви рамене.
— Да, сигурно. Ако смяташ, че е глупаво…
— Съвсем не. Дори не е лошо да запишеш часове и за трима ни. Като чуем от специалист, че сме здрави, нощем ще спим по-спокойно.
— Още следобед ще се обадя — каза тя.
— Мамо! Погледни, мамо!
Дани се затича към нея, хванал в ръцете си нещо голямо и сиво, и за един комично-трагичен момент тя си помисли, че е човешки мозък. После разбра какво е и инстинктивно се отдръпна.
Джак я прегърна през рамото.
— Не бой се. Обитателите, които не излетяха, са умъртвени. Използвах флакона.
Тя гледаше голямото гнездо на оси, което синът й държеше, но все така не смееше да го докосне.
— Сигурен ли си, че е безопасно?
Читать бесплатно другие книги:
