Сияние Кинг Стивен

1. Интервю с работодателя

Нагло и досадно парвеню, мислеше си Джак Торънс.

Улман едва надхвърляше метър и шейсет; имаше ситна и наперена походка, която сякаш е запазена марка на всички ниски и пълни мъже. Пътят в косата му беше безупречно прав, а тъмният костюм — строг, но вдъхващ спокойствие. Аз съм човекът, с когото можете да споделите проблемите си, казваше този костюм на госта в хотела. Към служителя тонът звучеше по-рязко: Хей ти, от теб се иска да си вършиш работата добре. На ревера стърчеше червен карамфил, вероятно за да не би на улицата да сбъркат Улман с погребален агент.

Додето го слушаше, Джак призна пред себе си, че едва ли щеше да хареса човека от другата страна на бюрото, който и да бе той… при дадените обстоятелства.

Улман му бе задал въпрос, а той не го чу. Зле се получи; Улман изглеждаше от този тип хора, дето класират подобни моментни разсейвания в някаква въображаема папка в съзнанието си, та да ги обмислят по-късно.

— Простете?

— Попитах дали жена ви осъзнава напълно с какво се заемате тук. Стои и въпросът със сина ви, разбира се. — Той погледна в листа с молбата пред себе си. — Даниъл. Съпругата ви не се ли притеснява донякъде от подобно начинание?

— Уенди е изключителна жена.

— Синът ви също ли е изключителен?

Джак се усмихна — широка рекламна усмивка.

— Ще ни се да мислим, че е тъй.

Ответна усмивка от Улман не последва. Той пъхна молбата на Джак обратно в папката. Самата папка изчезна в едно чекмедже. Сега плотът на бюрото остана празен, ако не се брояха попивателната преса, телефонът, настолната лампа и кошчето за входящи и изходящи писма. И неговите две отделения бяха празни.

Улман се изправи и отиде до кантонерката в ъгъла.

— Ако обичате, елате отсам, господин Торънс. Ще разгледаме плановете на отделните етажи.

Върна се с пет големи чертежа и ги разположи върху лъскавата орехова повърхност. Джак застана до Улман и бе силно облъхнат от одеколона му. Всичките ми служители използват „Инглиш Ледър“ и нищо друго! — изскочи текстът на рекламата в ума му и той трябваше да прехапе език, за да потисне напушилия го смях. Отвъд стената долитаха глухи шумове от кухнята на хотел „Панорама“, където кипеше шетня след скорошния обяд.

— Последният етаж — отривисто изрече Улман. — Таванът. Сега там няма абсолютно нищо, само вехтории. „Панорама“ е сменила собствениците си няколко пъти от Втората световна война насам, и изглежда, всеки нов управител е качвал ненужните вещи на тавана. Искам там да се поставят капани за мишки и да се разпръсне отрова. Някои камериерки от третия етаж твърдят, че чували шумолене отгоре. Не мога да допусна нито за миг, че има нещо вярно в това, но не бива да съществува дори най-нищожна вероятност в хотел „Панорама“ да се е завъдил и един-единствен плъх.

Джак, който подозираше, че по света няма хотел без някой и друг плъх, реши да премълчи.

— Естествено, вие в никой случай не бива да пускате сина си на тавана.

— Няма — обеща Джак и отново поднесе рекламната усмивка.

Унизително положение. Нима наглото парвеню сериозно смята, че той би позволил на сина си да се мотае на таван, зареден с миши капани, където е пълно с вехти мебели и дявол знае какво още?

Улман вдигна чертежа с плана на таванския етаж и го сложи най-отдолу в купчината.

— „Панорама“ разполага със сто и десет хотелски номера за гости — подзе той с наставнически тон. — Трийсет от тях, всичките апартаменти, са тук, на третия етаж. Десет в западното крило (включително и президентският апартамент), десет в централната част и още десет в източното крило. Всички до един имат великолепен изглед.

Защо ли се хабиш, като че ще го купувам тоя хотел? Ала не каза нищо. Нуждаеше се от тая служба.

Улман пъхна плана на третия етаж под останалите чертежи и се заеха да изучават втория етаж.

— Четирийсет стаи — обяви Улман, — трийсет двойни и десет единични. На първия етаж са по двайсет от двата вида. Плюс по три помещения за бельо на всеки етаж и складове в най-източната част на втория етаж и в най-западната на първия. Въпроси?

Джак поклати глава. Улман прибра плановете на първия и втория етаж.

— А сега нивото на фоайето. Тук, в центъра, е рецепцията. Зад нея са канцелариите. Фоайето се простира на по двайсет и пет метра от двете страни на рецепцията. Ето тук, в западното крило, са ресторантът на „Панорама“ и салон „Колорадо“. Банкетната и балната зала са в източното крило. Въпроси?

— Само относно сутерена — рече Джак. — За зимния пазач това е най-важното ниво. Там кипи дейността, тъй да се каже.

— Уотсън ще ви разведе долу. Планът на сутерена е окачен на стената в бойлерното помещение. — Той важно-важно смръщи вежди, сякаш да подчертае, че като управител не се занимава с такива прозаични страни от функционирането на хотела като парното и водопроводната инсталация. — Може би няма да е зле и там да заложите капани. Само минутка…

Надраска набързо някаква бележка на купче листа, което измъкна от джоба на сакото си (на всяко листче имаше надпис с плътни черни букви „От кабинета на Стюарт Улман“), откъсна я и я пусна в изходящото отделение на кошчето за писма. Тя остана да се белее самотна в него. Купчето листа изчезна обратно във вътрешния джоб на сакото като в коронен номер на фокусник. Видя ли, малкият? Покаже се, скрие се. Не е вчерашен чичо ти.

Отново заеха предишните си места: Улман зад бюрото си, Джак срещу него — интервюиращ и интервюиран, кандидат за работа и не съвсем очарован работодател. Улман скръсти добре поддържаните си малки ръце върху попивателната преса и впери поглед в Джак; беше дребен, оплешивяващ човек с костюм на банкер и скромна сива вратовръзка. Цветето на ревера му се допълваше симетрично с малка значка от другата страна. На нея със златни буквички бе изписано просто „персонал“.

— Ще бъда напълно откровен с вас, господин Торънс. Албърт Шокли е влиятелен човек с голям брой акции в хотела, който през този сезон отбеляза печалба за пръв път от цялото си съществуване. Господин Шокли е също тъй член на Управителния съвет, но от ръководене на хотели не разбира и той е първият, който ще го заяви. При все това твърде настоятелно изрази желанието си по повод вакантната длъжност за зимен пазач. Държи да назначим вас. Така и ще постъпя. Само че, ако имах свобода на действие, не бих ви приел.

Ръцете на Джак, стиснати в скута му, се впиха още по-здраво една в друга и взеха да се потят. Нагло и досадно парвеню, нагло…

— Струва ми се, че не ви допадам особено, господин Торънс… и досадно парвеню, нагло… това не ме засяга. Във всеки случай чувствата ви към мен нямат нищо общо с моето убеждение, че не сте подходящ за тази служба. През сезона, който трае от петнайсети май до трийсети септември, „Панорама“ има сто и десет души редовен персонал; пада се все едно по човек на стая. Не вярвам много от тях да ме харесват и дори подозирам, че някои ме смятат за негодник. Те не се лъжат в преценката за характера ми. Налага се да бъда донякъде негодник, за да управлявам този хотел, както той заслужава.

Погледна Джак в очакване на реакция и той отново го дари с ослепителна рекламна усмивка — широка и оскърбително зъбеста.

Улман продължи:

— „Панорама“ е строена от хиляда деветстотин и седма до хиляда деветстотин и девета година. Най-близкият град е Сайдуиндър, на шейсет и пет километра източно оттук. Свързват ни шосета, които често пъти са затворени от октомври-ноември чак някъде до април. Хотела е построил човек на име Робърт Таунли Уотсън, дядото на сегашния ни работник по поддръжката на инсталациите. Тук са отсядали членове на фамилиите Вандербилт, Рокфелер, Астор и Дюпон. Президентският апартамент е посещаван от четирима президенти: Уилсън, Хардинг, Рузвелт и Никсън.

— Не бих се гордял особено с Хардинг и Никсън — измърмори Джак.

Улман се смръщи, но продължи, без да се отклонява:

— Хотелът се оказал не по силите на господин Уотсън и той го продал през хиляда деветстотин и петнайсета година. После отново бил продаден през хиляда деветстотин двайсет и втора, хиляда деветстотин двайсет и девета и хиляда деветстотин трийсет и шеста година. Стоял неизползван до края на Втората световна война, когато бил купен и изцяло обновен от Хорас Дъруент, милионерът изобретател, пилот, филмов продуцент и предприемач.

— Името ми е познато — обади се Джак.

— Да. Всичко, до което се докосвал, сякаш се превръщало в злато… с изключение на „Панорама“. Вложил над един милион долара в него, преди първият следвоенен гост да прекрачи входа му, като от бившата порутена антика създал привлекателно място за развлечения. Именно Дъруент е добавил игрището за роук, на което забелязах да се възхищавате при пристигането си.

— За роук ли?

— Английският предшественик на нашия крокет, господин Торънс. Крокетът е опошлен роук. Според легендата Дъруент научил играта от човека, завеждащ протокола му, и просто се влюбил в нея. Нищо чудно, че имаме най-доброто игрище за роук в цяла Америка.

— Не бих се усъмнил — с цялата си сериозност го увери Джак.

Игрище за роук, храсти, подрязани във формата на животни, какво още? Може би шахматно поле с фигури в естествен ръст зад складовата постройка? Вече му идваше до гуша от господин Стюарт Улман, но той очевидно не беше приключил още. Щеше да изприказва каквото си бе наумил, до последната дума.

— Когато загубите на Дъруент достигнали три милиона, той продал хотела на калифорнийски инвеститорски тръст. Те преживели същата несполука с „Панорама“. Просто не разбирали от хотелиерство. През хиляда деветстотин и седемдесета година Шокли и група негови съдружници купиха хотела и възложиха управлението му на мен. Ние също бяхме на червено няколко години, но с радост заявявам, че аз не излъгах доверието на сегашните собственици. Миналата година покрихме разноските. А тази година балансът на „Панорама“ за пръв път от седем десетилетия е положителен.

Джак си каза, че гордостта на този превзет дребосък е основателна, но мигом отново бе обзет от първоначалната си неприязън към него.

Реши да проговори:

— Не виждам връзка между безспорно интересната история на „Панорама“ и вашето чувство, че съм неподходящ за длъжността, господин Улман.

— Една от причините хотелът да понесе такива загуби се корени в амортизацията, която той претърпява всяка зима. Износването съкращава печалбите много повече, отколкото си представяте, господин Торънс. Зимите тук са невероятно сурови. За да се справя с този проблем, открих постоянна длъжност за зимен пазач, който да поддържа парната инсталация и да отоплява всекидневно различни части от хотела на принципа на редуването. Да отстранява възникналите повреди и да извършва ремонтни работи, за да не допуснем природните стихии да надделеят. Да бъде постоянно нащрек за непредвидени аварии от всякакъв род. През първата зима наех цяло семейство вместо сам човек. Обаче се случи трагедия. Ужасна трагедия.

Улман огледа Джак хладно и преценяващо.

— Допуснах грешка, признавам си. Мъжът беше пияница.

Джак усети как устата му се разтяга в горчива гримаса — пълна противоположност на досегашната рекламна усмивка.

— Това ли било? Учуден съм, че Ал не ви е казал. Вече съм въздържател.

— Да, господин Шокли ми каза, че вече не пиете. Разправи ми и за последната ви служба… или да я наречем последната ви възложена отговорност. Преподавали сте английски в една гимназия във Върмонт. Изпуснали сте си нервите, не смятам, че трябва да уточнявам подробностите. Но пък смятам, че случаят с Грейди трябва да ни е за урок, затова намесих въпроса за вашето… ъъ… за някогашните ви навици в разговора. През зимата на хиляда деветстотин седемдесета-седемдесет и първа, след като бяхме обновили хотела, но още не бяхме посрещали гости в него, взех на работа този… този нещастник на име Делбърт Грейди. Той се нанесе в апартамента, който ще използвате вие с жена си и сина си. Имаше съпруга и две дъщери. Хранех известни резерви, свързани главно с това, че зимата тук е доста люта, и с обстоятелството, че семейство Грейди ще бъдат откъснати от външния свят за период от пет до шест месеца.

— Но всъщност нещата не стоят точно така, нали? Тук има телефони, а вероятно и любителски радиопредавател. От Националния парк „Скалистите планини“ може да се прелети с хеликоптер, а в толкова голям район не вярвам да не разполагат с някой и друг вертолет.

— Това не ми е известно — рече Улман. — Хотелът разполага с комбиниран радиопредавател и приемник. Уотсън ще ви го покаже и ще ви съобщи кои са подходящите честоти за излъчване, в случай че се нуждаете от помощ. Телефонните кабели между „Панорама“ и Сайдуиндър все още са надземни и почти всяка зима се повреждат в един или друг момент, като остават прекъснати за по месец-два. В складовата постройка има и снегомобил.

— В такъв случай хотелът не е откъснат.

Улман се засегна, че му противоречат.

— Ами ако се случи синът ви или пък жена ви да се подхлъзне по стълбите и да си счупи черепа, господин Торънс? И тогава ли ще кажете, че хотелът не е откъснат?

Джак схвана какво се има предвид. При най-висока скорост на снегомобила до Сайдуиндър би могло да се стигне за не по-малко от час и половина. Хеликоптер от Спасителната служба на Националния парк би се добрал дотук за три часа… при най-благоприятни условия. При снежна буря той нямаше да успее и да се вдигне във въздуха. Колкото до снегомобила, едва ли човек би се осмелил да развие максимална скорост с него, дори да рискуваше да изведе тежко пострадал при температура минус двайсет и пет градуса или минус четирийсет и пет, ако се вземеше предвид ефектът на вятъра.

— В случая с Грейди — продължи Улман — съображенията ми бяха същите, каквито, предполагам, господин Шокли е имал относно вас. Самотата сама по себе си може да увреди психиката. По-добре е за човек да живее със семейството си. Казвах си, че ако стане произшествие, съществува твърде голяма вероятност да не е от онези, които изискват спешна медицинска намеса като черепна травма, злополука с електрически уред или припадък. При тежък грип, пневмония, счупена ръка и дори остър апендисит известно забавяне не е фатално. Подозирам, че причина за всичко беше евтиното уиски, с което Грейди обилно се бе запасил без мое знание. Вероятно се е прибавило и състоянието, което дедите ни са наричали „колибна треска“. Известно ли ви е това понятие? — Улман се подсмихна снизходително, готов да се впусне в обяснения, щом събеседникът му признаеше невежеството си, но Джак с огромно задоволство му даде бърз и ясен отговор:

— Това е разговорно наименование на клаустрофобичната реакция, която може да възникне у хора, затворени заедно за дълго време. Външно чувството се изявява като неприязън към събратята по съдба. В екстремални случаи то води до халюцинации и насилие. Стигало се е до убийство по дребни поводи като загоряло ядене или спор чий ред е да измие съдовете.

Улман изглеждаше доста вкиснат, от което Джак мигом се окуражи. Реши да го попритисне още малко, но негласно обеща пред Уенди, че ще запази самообладание.

— Май наистина сте допуснали грешка. Той да не би да ги е наранил?

— Убил ги е всичките, господин Торънс, а накрая и себе си. Заклал момиченцата с брадва, жена си застрелял с пушка и със същото оръжие се гръмнал сам. Кракът му беше счупен. Очевидно е бил много пиян и се е изтърколил по стълбите.

Улман разпери ръце и изгледа Джак почти тържествуващо, убеден в моралното си превъзходство.

— Имаше ли някакво образование?

— Там е работата, че не — малко намусено отвърна Улман. — Реших, че един… да кажем, по-ограничен човек, ще е по-малко уязвим при тия сурови условия и принудителна самота.

— Тъкмо тук сте сбъркали — заяви Джак. — Невежата е по-податлив на „колибна треска“, също както е по-склонен да застреля някого при игра на карти или да извърши обир под въздействие на мигновено хрумване. Той се отегчава. Щом падне снегът, няма какво да прави, освен да гледа телевизия или да реди пасианс и да хитрува, когато не може да извади всички аса. Единствените му занимания са да тормози жена си, да ругае децата и да пие. Сънят идва все по-трудно, защото липсват всякакви шумове. За да заспи, човекът се напива и сутрин се буди с махмурлук. Става раздразнителен. И току-виж, блокирал телефонът или паднала антената за телевизора. Тъй че съвсем нищо не му остава, освен да мисли, да хитрува с пасианса и да трупа лошо настроение. Накрая… бум, бум, бум.

— А какво би правил образован човек като вас?

— И двамата с жена ми обичаме да четем. Аз работя над една пиеса, както Ал Шокли сигурно ви е казал. Дани си има своите мозайки, албумчета за оцветяване и транзисторче. Възнамерявам да го уча да чете и да се пързаля с миниски. Уенди също иска да овладее миниските. Уверен съм, че ще си намираме развлечения и няма да си досаждаме един на друг, ако се случи да останем без телевизия. — След кратко мълчание добави: — Ал не ви е излъгал, като ви е казал, че вече не пия. Някога пиенето наистина се беше превърнало в проблем за мен. Ала от година и два месеца не съм изпил дори чаша бира. Нямам намерение да донасям никакъв алкохол тук, а и не допускам, че ще имам възможност да си набавя, след като снегът натрупа.

— И съвсем правилно ще постъпите — отбеляза Улман. — Но при положение че тук ще бъдете трима, вероятността за неприятности нараства. Казах това на господин Шокли и той ми отвърна, че е готов да поеме отговорността. Сега го казвам и на вас, а очевидно вие също сте решен да се нагърбите…

— Така е.

— Добре. Съгласен съм, защото нямам голям избор. И все пак бих предпочел да наема прекъснал студент без ангажименти. Е, може и вие да свършите работа… Сега ще ви заведа при господин Уотсън, за да ви покаже мазето и инсталациите. Освен ако нямате още въпроси.

— Не. Абсолютно никакви.

Улман се изправи.

— Надявам се, че не сте се засегнали, господин Торънс. Не влагам нищо лично в онова, което ви казах. Желанието ми е да осигуря най-доброто за „Панорама“. Хотелът е чудесен. Държа да си остане такъв.

— Изобщо не съм се засегнал. — Джак отново демонстрира рекламната усмивка, но се зарадва, че Улман не понечи да му стисне ръката. Естествено, че беше засегнат. И то по ред причини.

2. Боулдър

Тя погледна през кухненския прозорец и го видя да седи на тротоара. Не играеше нито с камиончетата си, нито с количката, нито с космическия всъдеход, на който толкова се радваше цяла седмица, откакто Джак му го беше подарил. Просто седеше в очакване да зърне купения им на старо фолксваген, без да променя позата си, с брадичка на дланите си, с лакти, опрени на коленете — петгодишно хлапе, нетърпеливо да види татко си.

На Уенди внезапно й домъчня чак до сълзи.

Тя окачи кърпата на кукичката до умивалника и заслиза по стълбите, като закопчаваше горните две копчета на пеньоара си. По дяволите тая гордост на Джак! Но, моля те, Ал, нямам нужда от аванс. Позакрепил съм се засега. Стените на входа бяха издраскани с цветни моливи и опръскани с боя; стръмните дървени стълби — грапави и ожулени. Цялата сграда лъхаше на старо — съвсем неподходящо жилище за Дани след спретнатата тухлена къщичка в Стовингтън. Съседите им от третия етаж, точно над тях, не бяха женени, но не това я притесняваше, а вечните им буйни кавги. Направо я плашеха. В петък вечер мъжът, името му беше Том, се връщаше чак след като затвореха баровете и скандалът се развихряше с пълна сила, като напълно засенчваше разправиите от началото на седмицата. Джак ги наричаше „петъчните боеве“, но никак не беше смешно. Жената, която се казваше Илейн, в един момент преставаше да вилнее, избухваше в плач и само повтаряше: „Недей, Том. Моля ти се, недей. Моля ти се!“. Том й отвръщаше с крясъци. Веднъж дори събудиха Дани, а той имаше толкова здрав сън. На следващата сутрин Джак пресрещна Том, като излизаше, и дълго му говори на тротоара. Том понечи да възрази и тогава Джак му каза нещо, но много тихо и Уенди не можа да го чуе, а Том само кимна намусено и се отдалечи. Това се случи преди седмица и за няколко дни нещата се пооправиха, но в края на седмицата пак се върнаха към нормалното — пардон, към ненормалното. Тези скандали се отразяваха зле на малкия.

Отново я обзе чувство на безутешност, но вече беше на тротоара и побърза да го потисне. Опъна пеньоара под себе си и приседна до сина си.

— Как е, шефе? — попита го.

— Здрасти, мамо — усмихна се той, но някак невесело.

Беше притиснал всъдехода между крачетата си, обути в гуменки, и тя забеляза, че вече се е нащърбил по ръбовете.

— Да се опитам ли да го поизгладя, моето момче?

— Не, татко ще го оправи — отвърна Дани, отново вперил поглед към улицата.

— Татко ти сигурно ще се прибере чак довечера, шефе. Чака го дълъг път през планината.

— Ами ако бръмбарът се повреди?

— Не вярвам. — Но ето че той й даде нов повод за тревога. Благодаря ти, Дани. Точно това ми беше нужно.

— Татко така каза — равнодушно, почти отегчено подхвърли момчето. — Бензиновата помпа е станала на лайно.

— Не говори такива думи, Дани.

— Какви, бензинова помпа? — искрено изненадан попита той.

— Не — въздъхна майка му, — „лайно“. Така не се говори.

— Защо?

— Просташко е.

— А какво значи „просташко“, мамо?

— Това е, като да си чоплиш носа на масата. Или да пишкаш, без да си затвориш вратата на тоалетната. Или да казваш „станала на лайно“. Лайно е неприлична дума. Свестните хора не я казват.

— Ама татко я казва. Като преглеждаше мотора на буболечката, рече: „Господи, бензиновата помпа е станала на лайно.“ Татко не е ли свестен човек?

Как все се озоваваш в такива положения, Уинифред? Нарочно ли го правиш!

— Свестен е, разбира се, но той е възрастен. Внимава да не говори такива неща пред хора, които няма да разберат.

— Като чичо Ал ли?

— Да, точно така.

— Аз ще мога ли да я казвам тая дума, като стана възрастен?

— Сигурно бездруго ще я казваш, независимо дали на мен ми е приятно, или не.

— На колко години трябва да стана?

— Да речем на двайсет, шефе.

— Дълго ще трябва да чакам.

— Така е, но ще потърпиш.

— Дадено.

Дани отново се втренчи в улицата. По едно време понечи да скочи, но малката кола, която се задаваше, беше много по-нова и по-яркочервена. Отново се отпусна на бордюра. Майка му се замисли дали преместването им в Колорадо не се е отразило доста тежко на момчето. Дани дума не отронваше за това, но тя се притесняваше, че е самичък. Във Върмонт трима от колегите на Джак имаха деца почти на същата възраст и заедно ходеха на забавачка. А тук, в този квартал, изобщо нямаше с кого да играе. Повечето от съседите им бяха студенти и от малкото семейни двойки, живеещи на Арапахо Стрийт, още по-малко имаха деца. Беше забелязала десетина гимназисти, три бебета и това май беше всичко.

— Мамо, защо татко си изгуби службата?

Стресната от унеса си, тя се зае да обмисля отговора.

С Джак бяха обсъждали как да отвърнат на въпроса, който очакваха от Дани, и вариантите се движеха от уклончивост до голата истина. Но Дани никога не беше попитал. Направи го чак сега, когато тя се чувстваше най-малко подготвена да му отговори. Ала той я гледаше, може би отгатнал объркването по лицето й и вероятно си го обясняваше по своему. Хрумна й, че мотивите и постъпките на възрастните сигурно плашат децата като опасни животни, стаени в сенките на гъста гора. Малките човечета биваха местени като марионетки, без да разбират с каква цел се прави всичко. От тая мисъл отново й се доплака. Като се съпротивляваше на сълзите, тя се наведе напред, взе всъдехода и го запремята в ръце.

— Татко ти обучаваше отбора на спорещите. Спомняш ли си, Дани?

— Да, разбира се. Рекламата им беше „Спорът е отмора“, нали?

— Точно така. — Тя продължаваше да върти играчката, вперила очи в търговската марка „Спидоглайд“ и в сините звезди на крилата. Неочаквано за себе си започна да разказва на сина си самата истина. — Имаше едно момче на име Джордж Хатфийлд, което татко ти трябваше да отстрани от отбора. Просто не беше толкова добър, колкото останалите. Но Джордж твърдеше, че баща ти го махнал, защото не му е симпатичен, а не защото е слаб. После Джордж извърши нещо лошо. Това вече го знаеш.

— Той ли беше пробил гумите на бръмбара?

— Да, той. Било след часовете и баща ти го заварил как ги дупчи.

Тук тя се поколеба, но за уклончивост вече нямаше място. Можеше да каже истината или да изрече лъжа.

— Татко ти… Понякога той върши неща, за които после съжалява. На моменти не разсъждава правилно. Не е често, но има такива случаи.

— И е наранил Джордж Хатфийлд както мен, когато му разпилях всичките листове?

Понякога…

(Дани с гипсираната ръка.)

…върши неща, за които после съжалява.

Уенди припряно запремигва, за да спре напиращите сълзи.

— Нещо такова, момчето ми. Баща ти блъснал Джордж, за да го накара да спре да дупчи гумите, и Джордж си ударил главата. После от училищното настоятелство казаха, че Джордж не може повече да учи там, но и татко ти не бива да остане.

Тя млъкна, изчерпала думите си, и със замряло сърце зачака водопада от въпроси.

— О! — промълви Дани и отново се загледа в улицата.

Очевидно темата беше приключена. Да можеше и за нея да приключи тъй лесно… Изправи се.

— Качвам се горе да пия чай, шефе. Искаш ли чаша мляко и бисквити?

— Ще остана тук да чакам татко.

— Не вярвам да се върне преди пет часа.

— Може пък да пристигне по-рано.

— Може — съгласи се тя. — Нищо чудно.

Вече се бе отдалечила, когато той я повика:

— Мамо?

— Какво, Дани?

— Ти съгласна ли си да живеем в този хотел през зимата?

— Щом баща ти го иска, съгласна съм — отвърна тя и като помълча малко, попита: — Ами ти?

— Нямам нищо против — заяви Дани след кратък размисъл. — Тук и без това няма с кого да си играя.

— Липсват ти приятелите, нали?

— Малко ми е мъчно за Скот и Анди. Но за друг май че не.

Тя се върна при него, целуна го и разроши светлата му коса, съвсем доскоро по бебешки копринена. Беше толкова сериозно дете. Понякога тя се питаше как ли ще оцелее с родители като нея и Джак. Започнали бяха с големи надежди, а ето че се озоваха в тази неприятна сграда в непознат и за двама им град. Пред очите й отново изникна образът на Дани с гипсираната ръка. Някой от чиновниците на Всевишния, които подреждаха хорските дела, бе сбъркал неволно и на моменти тя се боеше, че грешката е непоправима и за нея ще плати някой съвсем невинен и непосветен.

— Не излизай на платното, шефе — поръча тя и прегърна силно момчето.

— Няма, мамо.

Качи се в апартамента и влезе в кухнята. Сложи вода да кипне и постави в една чиния няколко бисквити, в случай че Дани решеше да се качи, докато тя си почива. Седнала край масата с голямата чаена чаша пред себе си, тя го гледаше как продължава да чака на бордюра — слаба фигурка в джинси и твърде голяма зелена фланелка с емблемата на гимназията „Стовингтън“. Сълзите, които бяха напирали цял ден, бликнаха отведнъж. Тя завря лице в ароматната, виеща се пара от чая и им даде воля. Плачеше от скръб за погубеното минало и от ужас пред бъдещето.

3. Уотсън

Изпуснали сте си нервите, беше казал Улман.

— Ето го котелното — съобщи Уотсън, като щракна ключа за осветлението в тъмното, лъхащо на мухъл помещение. Беше набит здравеняк с мека, сламеноруса коса, облечен в бяла риза и тъмнозелени спортни панталони. Отвори вратичка, която разкри малък квадратен отвор в търбуха на пещта и двамата с Джак надзърнаха в него.

— Това тук е сигналната лампа.

Свистящата синкавобяла струя непрестанно се стрелкаше нагоре — укротена разрушителна стихия, — но Джак си помисли, че ключовата дума е разрушителна, а не укротена: пъхнеше ли си човек ръката вътре, за три секунди щеше да бъде напълно изпечена.

Изпуснали сте си нервите.

(Дани, добре ли си?)

Пещта, най-голямата и най-старата, която Джак беше виждал, изпълваше цялото помещение.

— Снабдена е с алармено устройство — обясни Уотсън. — Един малък датчик вътре измерва температурата. Ако тя падне под известен градус, задейства се звънец, който се чува във вашия апартамент. Бойлерът е отвъд тази стена. Ще ви заведа.

Той затръшна вратичката над отвора и поведе Джак зад железния корпус на пещта към друга врата. Металът ги облъхна със знойна топлина и кой знае защо, в съзнанието на Джак изникна огромна дремеща котка. Уотсън задрънча с ключовете и подсвирна.

Изпуснали сте си…

(Когато се върна в кабинета си и завари там Дани само по гащета и ухилен до уши, червената пелена на гнева бавно замъгли разума му. Субективно собствените му действия бяха като в забавен кадър, а всъщност всичко бе станало вероятно за по-малко от минута. Просто изглеждаше бавно като в някои сънища. В лошите. Очевидно през време на отсъствието му бяха преровени всички шкафове и чекмеджета. На дрешника, на бюрото, на библиотеката. Ръкописът на пиесата в три действия, разработвана от новелата, която бе написал преди седем години като студент, беше пръснат по целия под. Пиеше бира, докато работеше върху второ действие, когато Уенди го повика на телефона, и Дани беше разсипал съдържанието на кутията по страниците. Сигурно, за да гледа как се пени. Да гледа как се пени, да гледа как се пени… Думите отекваха отново и отново в главата му като скъсана струна на разстроено пиано, затваряйки кръга на яростта му. Пристъпи мрачно към тригодишния си син, който бе вдигнал към него сияещо личице, доволен, че добре е ошетал в кабинета на татко. Дани понечи да избърбори нещо и тъкмо тогава той го хвана за ръчичката и я изви, за да го накара да пусне автоматичния молив, който стискаше. Дани извика. Лекичко… Не, не… кажи истината… Той изпищя. Трудно му бе да си припомни подробности през булото на заслепилия го гняв. Отнякъде Уенди питаше какво става с разтревожен, пресекващ от преглъщани сълзи глас. Но станалото можеше да се уреди само между него и Дани. Той дръпна рязко сина си, за да го плесне, и сключи пръсти — здрави мъжки пръсти — около мършавата ръчица над лакътя. Звукът от чупенето на костта не беше силен, но отчетлив; тих и при все това отекна мощно, оглушително. Рязък звук, който прониза като стрела червената мъгла, но вместо да пропусне в нея слънчев лъч, доведе мрачните облаци на срама и разкаянието, на ужаса, на мъчителните душевни конвулсии. Чист, ясен звук, от едната страна на който лежеше миналото, а от другата се простираше цялото бъдеще. Звук като счупен графит на молив или строшена в коляното треска за подпалки. От друга страна,това бе момент на абсолютна тишина, може би в знак на почит към настъпващото бъдеще, към целия предстоящ живот. Видя лицето на Дани да губи цвета си и да пребледнява като стена, а очите му да стават все по-огромни и незрящи; разбра, че детето може всеки миг да падне в несвяст върху мокрите от бира листове; чу собствения си глас — слаб, пиянски, гузен в стремежа да върне времето назад — да си пробива път през онзи крехък звук на чупеща се кост и да изрича: Дани, добре ли си?. Ответното изпискване на Дани и ужасеното възклицание на Уенди, когато дойде при тях и видя под какъв странен ъгъл спрямо лакътя виси ръчичката на Дани; в света на нормалните семейства няма да видиш ръка да виси в такова положение. После нейният писък, щом го грабна в обятията си, и несвързаното й хлипане: О, Божичко, Дани, о, мили Боже, о, Господи, бедната ти ръчичка… А той, Джак, стоеше там в някакво тъпо вцепенение и се мъчеше да проумее как можа да се случи подобно нещо. Очите му срещнаха погледа на Уенди и прочетоха в него омраза. Не му беше хрумнало как би се изразила в действия тази омраза, едва по-късно си даде сметка, че жена му би могла да го напусне онази вечер, да иде в мотел и на сутринта да подаде молба за развод или пък още на момента да извика полиция. Тогава видя само, че Уенди го мрази, и от това се почувства напълно парализиран, съвсем сам. Беше ужасно. Сигурно така се усеща човек пред очите на смъртта. После тя се втурна към телефона и набра номера на болницата, додето момченцето пищеше в ръцете й, а Джак не я последва; остана насред разхвърляния си кабинет, поемаше миризмата на бира и мислеше…)

Изпуснали сте си нервите…

Рязко потърка с ръка устните си и тръгна подир Уотсън към бойлерното помещение. Там беше влажно, но не заради влагата го изби противна, лепкава студена пот. Споменът беше причината, споменът за стореното в онази вечер преди две години — тъй отчетлив, сякаш всичко бе станало преди два часа. Времето губеше измеренията си. Оживяха наново срамът, погнусата от себе си, съзнанието за собствената си негодност. Тези чувства винаги пораждаха у него желанието да пие, а пиенето на свой ред го запращаше в още по-черно отчаяние — дали щеше да има за него един час, именно час, не седмица или дори ден, а само един час поне, в който копнежът да пие ще му даде мира?

— Ето го и бойлера — обади се Уотсън.

Извади от задния си джоб носна кърпа на червени и сини карета, изсекна се енергично и пак я пъхна в джоба, след като провери набързо дали няма да зърне в нея нещо интересно.

Бойлерът, дълъг метален цилиндър с медно покритие, кърпен неколкократно, беше стъпил върху четири циментови блока. Отвсякъде бе заобиколен от тръби, извиващи в лабиринт нагоре към обвития в паяжини таван на мазето. Отдясно на Джак две големи отоплителни тръби излизаха от пещта в съседното помещение.

— Ето го манометъра. — Уотсън го почука с пръст. — Измерва налягането във фунтове на квадратен инч. Сигурно ги разбирате тия неща. Сега съм го регулирал на сто и нощем в някои от стаите е малко хладно. Има гости, дето се оплакват, но много важно. Кой ги е карал да идват тук през септември? Пък и котелът ни е стар. Кърпен е като дреха от Армията на спасението.

Носната кърпа пак се появи. Секнене. Проверка. Хайде обратно в джоба.

— Простудил съм се — оплака се непринудено Уотсън. — През септември винаги ме хваща настинка. Мотая се тук с тая дърта брантия, после изляза да кося тревата или да подравнявам корта и ето ти на. Хване ли те течението, настинката ти е готова, казваше майка ми. Бог да я прости, покойница е от шест години. Ракът й видя сметката. Пипне ли те тая болест, сядай да си пишеш завещанието. Та ще поддържате налягането най-много петдесет или шейсет. Господин Улман поръча един ден да се отоплява западното крило, на следващия — средният сектор, на третия — източното крило. Побъркан човек. Мразя го тоя дребосък. По цял ден джавка като ония мъници, дето се хвърлят да ти захапят крака, а после търчат да опикаят целия килим. Колкото е злобен, толкоз е и тъп. Някой път ми иде да го утрепя. Внимавайте сега. Тия вентили се отварят и затварят, като се въртят пръстените. Всичките съм ви ги белязал. Сините са за източните стаи, червените — за средните, а жълтите — за западното крило. Не забравяйте, че западните стаи най-много изстиват. Щом задуха, стават досущ като фригидна жена, дето оная й работа е като бучка лед. Затова, като отоплявате западното крило, може да повишавате налягането и до осемдесет. Аз поне тъй бих постъпил.

— Термостатите горе… — подхвана Джак.

Уотсън силно разтърси глава и меката му коса се разлетя.

— Те не са свързани. Седят горе само за фасон. Идват и гости от Калифорния, дето си въобразяват, че в спалнята им трябва да е достатъчно топло да се отглеждат палми. Само тук, долу, се контролира температурата. Гледайте манометъра. Виждате ли как се покачва стрелката?

Той почука по скалата, чиято стрелка постепенно бе припълзяла с две деления нагоре, додето Уотсън глаголстваше. Внезапно Джак усети как по гърба му пробяга студена тръпка и си припомни поверието: Гъската тъпче гроба ти.

Уотсън завъртя назад диска на манометъра. Бойлерът силно изсвистя и стрелката падна на деветдесет и един фунта на квадратен инч. После затвори вентила и свистенето неохотно замря.

— Сама си се покачва — рече Уотсън. — Ама как да го убедиш тоя пуяк Улман, като веднага вади счетоводните книги и три часа ти доказва, че нямало как да се купи нова инсталация поне още пет-шест години. Помнете ми думата, един ден целият хотел ще хвръкне във въздуха, ама дано и тлъстият дребосък се случи тук, та да е начело на фойерверките. Ех, ще ми се и аз да бях тъй благонравен като мама. Тя у всекиго виждаше нещо добро. Аз съм си калпав човек. Ама можеш ли да вървиш срещу природата си? Не забравяйте да слизате тук по два пъти на ден и още веднъж преди лягане. Ако забравите, налягането ще си се покачва ли, покачва, додето с цялото семейство се събудите чак на луната. На всяка проверка го смъквайте по малко и няма да имате проблеми.

— Коя е горната граница?

— Инсталацията е оразмерена за двеста и петдесет, но в това си състояние ще изгърми при доста по-ниско налягане. Стигне ли стрелката сто и осемдесет, никой не може да ме накара да стоя наблизо.

— Няма ли автоматично блокиране?

— Не, няма. Навремето не е имало такива изисквания. Днес федералното правителство навсякъде си завира носа. От ФБР ти отварят писмата, от ЦРУ ти подслушват телефона… Нали видяхте какво стана с Никсън? Жалка картинка беше… Но ако слизате да наглеждате налягането, няма нищо страшно. И гледайте да редувате отоплението, както онзи е поръчал. В никоя стая температурата няма да се вдигне над дванайсет градуса, освен ако зимата не е необичайно мека. А вашия апартамент можете да си го затопляте колкото желаете.

— Ами водопроводът?

— И до него ще стигнем. Трябва да минем оттатък.

Влязоха в дълго правоъгълно помещение, което сякаш се простираше на километри напред. Уотсън дръпна някакъв шнур и една-единствена 75-ватова крушка хвърли мижава, полюшваща се светлина над мястото, където бяха застанали. Точно насреща беше дъното на асансьорната шахта — омазнени дебели кабели се спускаха към скрипци, шест метра в диаметър, и огромен замърсен мотор. Навред бяха струпани вестници на връзки, на рула и в кашони. На други кашони пък имаше надписи архив, фактури и квитанции. Лъхаше на гнило и плесен. Някои кашони почти се бяха разпаднали и от тях по пода се сипеха пожълтели хартии, сигурно поне двайсетгодишни. Джак оглеждаше наоколо, обзет от живо любопитство. Тук, в тези изгнили кашони беше погребана цялата история на „Панорама“.

— Асансьорът се движи на честна дума — изръмжа Уотсън. — Знам си го Улман. Дава от време на време по някоя разкошна вечеря на щатския инспектор, само и само да не му праща техник на проверка. Ето, оттук тръгва водопроводната инсталация.

Насреща им към мрака нагоре се издигаха пет дебели тръби, увити в изолационен материал и стегнати със стоманени пръстени.

Уотсън посочи към една потънала в паяжини полица до шахтата. На нея имаше няколко омазнени парцала и метална скоба за папки.

— Това са то всички подръчни материали за поправки по водопровода. Не ми се вярва да се появят течове. Досега не се е случвало. Само дето по някой път тръбите замръзват. Единствен лек срещу това е нощем крановете да се пускат да текат по малко, ама в тоя шантав хотел те са поне четиристотин. А шишкавият педераст ще нададе вой, та ще го чуят чак в Денвър, като види сметките за водата. Не съм ли прав?

— Бих казал, че анализът ви е забележително проникновен.

— Ама вие вярно сте учен човек. Говорите като по книга. Одобрявам учените, само да не са с обратна резба. Че кой беше подстрекател на ония университетски бунтове преди време? То се знае, хомасексолистите. Току ги стегне шапката и трябва да избие нанякъде. Мама му стара, накъде ли отива тоя шашав свят? Но ако замръзне тръба, най-вероятно е това да стане в тоя участък, в сервизната шахта. Дотук не стига никаква топлинка. Ако се случи, използвайте това. — Той бръкна в една счупена щайга от портокали и измъкна от нея малка газова горелка. — Като намерите къде е ледената бучка, размотавате изолацията и нагрявате мястото отблизо. Ясно?

— Но какво ще стане, ако тръбите замръзнат някъде извън шахтата?

— Няма да се случи, стига да си гледате съвестно работата и да отоплявате навсякъде. Но и без това до другите тръби нямате достъп. Не се тревожете. Всичко ще е наред. Ама че е гадно тук с тия паяжини! Тръпки ме побиват, като сляза в това мазе.

— Улман каза, че първият зимен пазач убил семейството си и себе си.

— Да, онзи тип Грейди. Още щом го зърнах, усетих, че не е много в ред. Постоянно се хилеше като пача. Ама тоя дръвник Улман и Бостънския удушвач би наел, стига само да му работи за минимална заплата. Един служител от Националния парк ги открил; телефонът не работел. Всичките били на третия етаж, в западното крило, вдървени като чукани. Жалко за девойчетата. Бяха на шест и на осем годинки, големи сладуранки. Абе ужасна история беше. Тоя хубостник Улман извън сезона е управител на някакъв баровски хотел във Флорида, та тогава взел самолета до Денвър, а от Сайдуиндър дотук наел шейна, защото пътищата бяха затворени. Шейна, ако щете вярвайте! Какви ли не хватки приложи, та случаят да не попадне във вестниците, и успя де, това му го признавам. Излязоха само няколко реда в денвърския „Поуст“ и, то се знае, некролог в местния вестник в Естес Парк, но това беше всичко. Добре мина, като се има предвид, че на хотела и без това му е излязло име. Все си мислех, че някой репортер ще използва случая с Грейди, за да изкара отново на бял свят старите скандали.

— Какви скандали?

— Всеки хотел си има по някоя скандална история — сви рамене Уотсън. — Както и всеки хотел си има духове. Защо ли? Ами че всякакви хора идват и си отиват. Случи се някой да ритне камбаната в стаята си — я удар, я сърдечен пристъп. По хотелите суеверието вирее с пълна сила. Няма тринайсети етаж, нито тринайсета стая, нито огледала на гърба на входните врати, все неща от тоя род. Ето на, миналия юли една госпожа взе, че умря при нас. Улман се погрижи за тая работа, и то добре се постара. Не случайно му плащат по двайсет и пет хиляди на сезон. Не го обичам тоя надут петел, но заслужено си изкарва парите. Има ги такива, дето идат тук, за да се намърсуват, та затова е нужен човек като Улман, дето да чисти след тях. Да вземем тая жена, моя възраст трябва да беше — навъртяла бе шейсетака, — ама си боядисала косата червена като фенер пред бардак, а циците й висят до пъпа, защото не благоволяваше да си тури сутиен; краката й целите нашарени с разширени вени като карта на шосейната мрежа, обаче се накичила с дрънкулки — и по врата, и по ушите, и по ръцете. Пристига тук тази ми ти с един хлапак, надали имаше повече от седемнайсет, слабичък такъв, дългокос, ама отпред панталоните му издути, сякаш е пъхнал пешкир вътре. Поседяха тук седмица ли, десет дена ли, а програмата все една и съща. От пет до седем са в бар „Колорадо“ — тя смуче коктейли, ама тъй настървено, като че от другия ден ще ги забранят със закон, а той седи пред бутилка „Олимпия“ и я ближе малко по малко, та да му стигне. Дъртата се прави на интересна и подхвърля разни закачки, а той насреща й се хили като маймуна, сякаш му дърпат краищата на устата с конци. Само че след няколко дена вече се виждаше как му е все по-трудно да й се усмихва и Господ знае какво е трябвало да си фантазира, за да му става оная работа, когато дойде време за кревата. После се преместват в ресторанта да вечерят — той си ходи нормално, ама тя залита, щото вече е пияна като мотика. Младокът току пощипва келнерките и им се усмихва, когато тя не гледа към него. Бяхме започнали да се обзалагаме вече още колко ще изтрае. — Уотсън сви рамене и продължи: — Една вечер около десет слиза той долу и разправя, че „съпругата“ му била „неразположена“, ще рече, пак е изпаднала в несвяст от къркане като всяка друга вечер. Отивал да й потърси някакъв лек за стомашни болки. Метна се на малкото порше, с което пристигнаха двамата, и повече не го видяхме. Появи се тя на другата сутрин и се мъчи да играе театро, а лицето й бяло като стена. Господин Улман взе да я подпитва дипломатично дали да не съобщи на щатската полиция за момъка, защото може да е катастрофирал или нещо друго да му се е случило. А тя настръхна и дума не даде да се издума. Не, не, той бил отличен шофьор, всичко било наред, тя не се тревожела, защото щял да се върне за вечеря. Следобед заседна в бара още от три часа, но тъй и не отиде да вечеря. Към десет и половина се качи в стаята си и повече никой не я зърна жива.