Декамерон Боккаччо Джованни

Докато ставали всички тия неща, Осбек, който тогава бил повелител на турците и водел непрекъснати войни с императора, случайно пристигнал в Смирна и научил, че и Хиос Константин се отдавал на сладострастие с някаква открадната от него жена, без да взема никакви мерки за охрана; затова една нощ Осбек потеглил натам с няколко леки, въоръжени кораба, промъкнал се незабелязано с хората си в града, изловил мнозина направо в постелите им, преди да се опомнят и разберат, че са ги нападнали врагове; останалите, които успели да се събудят и грабнали оръжие, били избити.

След като запалили града и натоварили корабите си с плячка и пленници, те се отправили обратно към Смирна. Като пристигнал там, Осбек, който бил млад човек, почнал да оглежда плячката и видял красавицата; щом разбрал, че тя е същата, дето била заловена в леглото на Константин, докато спяла, той безкрайно й се зарадвал и без да му мисли много, я взел за жена; вдигнал сватба и си заживял весело с нея в продължение на няколко месеца.

Преди тази случка императорът бил почнал да преговаря с владетеля на Кападокия Базан, като му предлагал той да нападне от една страна Осбек с войските си, а императорът да се спусне от другата; договор още не били сключили, защото Базан искал някои неща, които императорът смятал за неприемливи; но щом узнал какво е станало със сина му, той се натъжил много, изпълнил незабавно исканията на владетеля на Кападокия и го подканил — доколкото можал — да нападне веднага Осбек, а той се готвел да се спусне срещу него от другата страна.

Като узнал какво му кроят, Осбек веднага вдигнал на крак войската си и преди двамата владетели да успеят да го обградят, потеглил на бой срещу владетеля на Кападокия, оставяйки красивата си жена в Смирна, под охраната на един свой верен слуга и приятел. Не след дълго той влязъл в бой с владетеля на Кападокия, сражавал се и паднал убит. а войска та му била разбита и разпръсната.

Така Базан започнал да напредва безпрепятствено към Смирна и навсякъде людете му се покорявали като на победител. Слугата на Осбек, на име Антиох, който трябвало да охранява красавицата, макар и да бил доста възрастен, като я видял каква е хубавица, веднага се влюбил в нея, престъпвайки дадената дума на своя приятел и повелител; и тъй като тя знаела неговия език (а това й било много приятно, защото дотогава в продължение на няколко години живеела като глухоняма, без да може да разбере никого и без никой да може да разбере пък какво иска да каже тя), Антиох станал толкова близък с нея, че малко след това, без да ги е грижа за техния господар, който отишъл на война, те превърнали тази близост не само в приятелство, а и в любов, забавлявайки се до забрава в постелята.

Но като чули, че Осбек е претърпял поражение и е убит, а Базан се приближава и по пътя си заграбва каквото му попадне под ръка, те решили да не го дочакат да влезе в Смирна и като взели голяма част от скъпоценностите на Осбек, заедно потеглили тайно за Родос. Ала не минало много време и Антиох легнал смъртно болен; случайно дошъл да го навести някакъв търговец от Кипър, когото той много обичал и който бил негов голям приятел.

Чувствувайки, че краят му вече настъпва, Антиох решил да му остави и цялото си имущество, и своята прелестна дама; затова, малко преди да издъхне, той повикал и двамата и се обърнал към тях със следните думи: „Виждам аз — и не греша, — че скоро ще свърша; много ми е мъчно, защото никога не ми се е искало толкова да живея, както сега. Вярно е, че умирам доволен от едно нещо: и без това трябва да умра, но поне ще издъхна в ръцете на двама души, които обичам най-много от всичко на този свят: в твоите ръце, скъпи приятелю, и в ръцете на тази жена, която, след като опознах, обикнах повече и от себе си. Вярно, мъчно ми е, задето след смъртта ми тя ще остане тук самичка, нали е чужденка — без да има кой да й помага или поне съвет да й даде; щеше да ми бъде още по-тежко, ако не знаех, че ти си тук и от обич към мен ще се погрижиш за нея така, както би се погрижил за мене самия. Затова те моля горещо, в случай че умра, да вземеш под твоя закрила и моето имущество, и нея, като постъпиш и с едното, и с другото така, както намериш, че ще бъде най-добре за успокоение на душата ми. А тебе, скъпа жено, умолявам да не ме забравяш след смъртта ми, та да мога там да се похваля, че тук на земята ме е обичала най-красивата жена, която природата е създала. И ако вие ми дадете надежда и за едното, и за другото, то аз ще напусна тоя свят напълно утешен.“ Когато слушали тия негови слова, и приятелят му — търговецът, и жена му плачели; а когато свършил, почнали да го утешават и се заклели във вярата си, в случай че умре, да направят каквото той искал. Не след дълго той издъхнал и те го погребали с най-големи почести.

След като минали още няколко дни и кипърският търговец свършил работата си в Родос, и вече имал намерение да се прибере в Кипър с някакъв каталонски кораб, запитал хубавицата какво мисли да прави, защото той ще трябва да се завърне в Кипър. Жената отвърнала, че ако това му е угодно, тя ще го последва на драго сърце и с надеждата, че от обич към Антиох той ще я гледа и ще се грижи за нея като за сестра. Търговецът отвърнал, че е съгласен да изпълни всяко нейно желание, а за да я предпази от неприятности, които биха могли да й се случат до пристигнете им в Кипър, я представил за своя жена. Когато се качили на кораба и се настанили в каютата, която им отредили при кърмата, за да не се случи така, че делата да противоречат на думите, той легнал заедно с нея на тесния одър. По тази причина станало нещо, за което не мислели нито тя, нито той, когато потеглили от Родос; възбудени от тъмнината, от удобствата и от топлата постеля, чието влияние не е никак малко, те забравили приятелството си и любовта към покойния Антиох и подтиквани от едно и също желание, възбуждайки се взаимно, се задоволили още преди да пристигнат в Бафа⁴⁸, откъдето бил кипърецът. Като пристигнали там, тя живяла известно време с търговеца. Не щеш ли, в същото време в Бафа пристигнал да урежда някаква своя работа един благородник на име Антигон, чиято възраст била голяма, умът му още по-голям, ала парите му малко, тъй като въпреки многобройните услуги, които правел на кипърския крал, съдбата била винаги враждебна към него. Веднъж, като минавал край дома, където живеела хубавицата (по това време кипърският търговец заминал да кара стока в Армения), той я съгледал на прозореца и привлечен от красотата й, втренчил поглед в нея и почнал да я оглежда, понеже си спомнил, че я бил виждал някъде, но къде — не можел да се сети. А хубавицата, която дълго време била играчка в ръцете на съдбата и чиито патила вече се приближавали към своя край, щом погледнала Антигон, веднага си спомнила, че го била виждала в Александрия на служба при баща й, и то на не малки длъжности.

Това изведнъж събудило у нея надеждата, че той би могъл да й даде съвет как да си възвърне предишното положение, и тъй като знаела, че търговецът не е в къщи, наредила да извикат Антигон колкото се може по-скоро. Когато се явил пред нея, тя го запитала срамежливо дали той е Антигон от Фамагуста, или се е припознала.

Антигон потвърдил предположението й и добавил: „Мадона, струва ми се, че ви познавам, само че не мога да си припомня къде съм ви виждал; затова ви моля — стига това да не ви е неприятно — да подскажете на моята памет коя сте.“ Щом разбрала, че този човек наистина е Антигон, тя се разридала, хвърлила се на врата му, а той се слисал и не знаел какво да прави, като минало известно време, тя го запитала не си ли спомня да я е виждал някога в Александрия. Тогава Антигон веднага се досетил, че това е Алатиел, дъщерята на султана, за която предполагали, че се е удавила в морето, и понечил, както се полагало, да я поздрави с поклон, но тя го възпряла и го поканила да седне до нея.

Антигон така и направил, а после я попитал най-почтително по какъв начин, кога и откъде е попаднала тук, защото в цял Египет, след като минало толкова време, били убедени, че тя е загинала в морето. Жената отвърнала: „Де да беше се случило така, че да не трябваше да водя тоя живот, дете ми се наложи да карам; мисля, че и баща ми би пожелал същото, ако научи какво ми се с случило.“ И като изрекла тия думи, горко заридала, поради което Антигон й казал: „Мадона, не се отчайвайте без нужда; я по-добре, ако обичате, разкажете ми какво ви е сполетяло, какъв живот сте водили; ако е рекъл господ, може да стане така, че цялата работа да свърши от добре по-добре.“ А хубавицата отвърнала: „Антигоне, щом те зърнах, стори ми се, че виждам баща си; така ти се зарадвах, че ти се обадих, въпреки че можех и да не го сторя; но го направих, подтикната от любовта и нежността, които съм длъжна да храня към него; с малцина би могло да се случи, като ги видя, да се зарадвам така, както се зарадвах, щом зърнах тебе и те познах. Затова ще ти разкажа — както бих го сторила и пред баща си — всичко онова от моята злочеста орис, що съм таила досега в себе си. След като ме изслушаш, ако решиш, че можеш да намериш начин да ми възвърнеш предишното ми положение, то аз те моля да направиш това; а ако мислиш противното, моля те никому да не споменаваш, че си ме виждал, нито пък, че си чувал нещо за мен.“

И като издумала това, продължавайки да плаче, разказала всичко случило се с пея от деня, когато станало корабокрушението в Майорка, та до това време. Антигон се разплакал от жалост и след като поразмислил малко, рекъл: „Мадона, тъй като при сполетелите ви беди не са разбрали коя сте, бъдете уверена, че ще ви върна на баща ви и вие ще му бъдете още по-скъпа, а след това ще станете и съпруга на владетеля на Гарбо.“ Тя го запитала как ще стане това и той й обяснил всичко най-подробно; а за да не би някой друг случайно да се намеси, Антигон побързал да се прибере във Фамагуста и като се явил пред краля, му казал: „Господарю мой, стига да пожелаете, вие бихте могли да спечелите голяма слава за себе си, а на мен, бедния, да помогнете много, без това да ви струва кой знае колко.“

Кралят запитал как ще стане това. Тогава Антигон отвърнал: „В Бафа е пристигнала младата и красива дъщеря на султана, за която отдавна се говореше, че се е удавила; а тя, за да запази честта си, е трябвало да понесе какви ли не несгоди и сега е в бедствено положение и желае да се прибере при баща си. Ако вие благоволите да наредите да я придружа дотам, на вас това ще донесе слава, а за мен ще бъде твърде изгодно; уверен съм, че султанът никога няма да забрави подобна услуга.“

Кралят, подтикван от царското си чувство за честност, отвърнал веднага, Че одобрява предложението; изпратил своите хора в Бафа, наредил им да доведат Алатиел във Фамагуста, където той и жена му я посрещнали, като устроили в нейна чест невиждано празненство, оказвайки й най-бляскави почести. А когато кралят и кралицата почнали да я разпитват за преживените от нея премеждия, тя им отвърнала както я бил научил Антигон и всичко им разказала. След няколко дни, по нейно искане, кралят я изпратил на султана; придружавала я бляскава свита от мъже и дами под водителството на Антигон; излишно е дори да питате дали султанът посрещнал с радост и нея, и Антигон, и придружаващата го свита.

След като Алатиел си поотпочинала, султанът пожелал тя да му разкаже как е успяла да остане жива и къде е била толкова време, без да му прати известие. Алатиел, която помнела добре какво я бил научил Антигон, седнала до баща си и почнала да разправя: „Татко мой може би на двайсетия ден след заминаването ни връз нашия кораб връхлетя буря, разби го и през нощта ни захвърли на някакъв бряг на запад, край едно място, наречено Агуаморта; какво е станало с людете от нашия кораб, не знам, нито пък успях да узная нещо; спомням си само, че като съмна и аз сякаш възкръснах от смъртта за нов живот, жителите от околността бяха успели вече да забележат нашия заседнал кораб и се стичаха отвсякъде, за да го ограбят. Отначало аз и две мои слугини бяхме свалени на брега, някакви младежи ги сграбчиха двете и побягнаха с тях — едните на една страна, другите на друга; какво е станало с тях, не успях никога да узная; а когато двама младежи ме хванаха — аз се дърпах, ритах и плачех — и ме повлякоха за плитките, случи се следното: докато те ме теглеха по пътя, за да ме вкарат в една гъста гора, оттам минаха четирима мъже на коне; щом ги зърнаха, тия, дето ме влачеха, ме пуснаха и побягнаха. Като видяха това, четиримата мъже, които изглеждаха видни хора, препуснаха към мен и ме разпитваха много, и аз много им говорих, ала нито те успяха да разберат мен, нито аз — тях. След като се съветваха какво да правят, те ме качиха на един кон и ме заведоха в една женска обител, при жените, които живеят там според тяхната вяра; какво ми говориха — не знам, мога само да кажа, че ме приеха най-сърдечно, уважаваха ме и аз заедно с тях служих с най-голямо благоговение на свети Расти-в-Дълбокдол, когото жените в тая страна почитат извънредно много. След като прекарах с тях известно време и научих малко езика им, те почнаха да ме разпитват коя съм и откъде съм; но аз, като знаех къде се намирам, страхувах се да кажа истината, за да не ме изгонят като противничка на вярата им; затова отвръщах, че съм дъщеря на знатен човек от Кипър и когато той ме пращал в Крит да се омъжа, излязла буря, която ни довлякла дотам и корабът ни се разбил. А когато най-старшата измежду тези жени, която наричат «абатиса»⁴⁹, ме запита искам ли да се завърна в Кипър, аз отвърнах, че нищо не желая така, както това; но тя пазеше честта ми и не пожела да ме довери на никого от тия, дето отиваха в Кипър; най-сетне, преди около два месеца, от Франция пристигнаха неколцина почтени люде с жените си; един от тях се случи роднина на абатисата. Като чу, че отиват в Ерусалим да посетят гроба, където е погребан оня, когото те почитат като свой бог, след като е бил убит от юдеите, тя ме представи на тях и ги помоли да ме отведат при баща ми в Кипър. Как ме почитаха тия достойни люде, с каква само радост ме посрещнаха и те, и жените им — за това бих могла много да разказвам. И така, качихме се на един кораб и след известно време стигнахме в Бафа; добре, ама като пристигнахме там, аз не познавах никого и не знаех какво да кажа на тия почтени люде, които настояваха да ме отведат при баща ми, съгласно заръката на оная почтена дама; тогава Господ ми се притече на помощ (може би му бе дожаляло за мен), като ме срещна на брега с Антигон тъкмо когато слизахме в Бафа. Аз побързах да го повикам и за да не ме разберат почтените люде и жените им, казах му на нашия език да ме посрещне като своя дъщеря. Той веднага ме разбра, посрещна ме извънредно радостно и доколкото му позволяваше неговата бедност, почете достойните люде и жените им и ме отведе при краля на Кипър, който ме прие с най-големи почести и ме изпроводи при вас. Но аз не съм в състояние да ви разкажа всичко. Ако съм пропуснала нещо, нека то бъде добавено от Антигон, който Много пъти е слушал от мене разказите за моята съдба.“

Тогава Антигон се обърнал към султана й рекъл: „Господарю мой, тя ви разправи същото, което често разказваше на мен; същото, което ми разказаха и почтените мъже и дами, които я доведоха. Едно само пропусна да ви каже — предполагам, че го е сторила, задето не би било добре самата тя да го каже, — а именно, че тия достойни мъже и дами, с които пристигна, хвалеха благонравния живот, който тя водила с ония благочестиви жени, и нейните добродетели и достойни за похвала нрави; да знаете само как плакаха, колко сълзи проляха тия мъже и жени, когато ми я предадоха и трябваше да се разделят с нея. Ако трябва да ви разказвам за тия неща най-подробно, няма да ни стигне не само тоя ден, ами и следващата нощ; ще спомена само — и това ще е достатъчно, — че доколкото може да се заключи от техните слова и от онова, което успях да видя, вие можете да се гордеете, че имате най-красивата, най-честната и най-достойната дъщеря от всички останали властелини-венценосци.“

Всичко това зарадвало безкрайно много султана и той неведнъж се обръщал с молба към Бога да му помогне да се отплати както трябва на всички, дето помогнали на дъщеря му, и най-вече на кипърския крал, който я изпроводил при него с такива големи почести; и след няколко дни, като наредил да приготвят най-богати дарове за Антигон, разрешил му да се прибере в Кипър, а на краля изказал голямата си благодарност с писмо и нарочни пратеници за всичко, което той бил направил за дъщеря му. А след това, за да довърши започнатото, сиреч, за да стане дъщеря му жена на владетеля на Гарбо, той му обяснил всичко и освен това му писал, че ако иска да я има, нека проводи хора да я вземат. Владетелят на Гарбо се зарадвал извънредно много, изпратил да я вземат с най-големи почести и най-радушно я приел. А тя, след като познала може би десет хиляди пъти осмина мъже, легнала при него като девственица и като го уверила, че наистина е такава, живяла дълго време весело и щастливо с него. Ето защо хората почнали да казват: „Уста от целувка не пати — като нов месец се злати!“

НОВЕЛА VIII

Анверският Граф става жертва на клевета и отива в изгнание, оставяйки двете си деца на различни места; после се връща тайно от Шотландия, разбира, че те са добре и става коняр във войската на френския крал; когато се доказва, че е невинен, той бива възвърнат в предишния си сан.

Дамите дълго въздишали, слушайки разказа за различните приключения на хубавицата; ала кой знае каква е била истинската причина за тия въздишки? Възможно е някои да са въздишали не толкова от жал, колкото от копнеж по подобни чести бракове. Но хайде да не говорим за това сега, защото след като те се посмели над последните думи, казани от Панфило, а кралицата разбрала, че с тях завършва и новелата, обърнала се към Елиса и й наредила да продължи съгласно установения ред; Елиса сторила това най-охотно и започнала своята новела така:

— Необятно е полето, из което сме се впуснали да бродим днес, и няма човек, който да не е в състояние да се състезава с голяма лекота не само с един, а с десет подобни разказа — така изобилно съдбата го е осеяла с неочакваните си и сурови превратности; затова, желаейки да ви разкажа за една от тях (а те са безчет), ще ви кажа следното: Когато Римската империя преминала от французите в ръцете на германците, между двата народа избухнала голяма вражда и се повела жестока, непрекъсната война; поради това, както за защита на собствената си страна, така и за да нападнат чуждата, френският крал и синът му, след като събрали силите на цялото си кралство, а така също и на своите приятели и роднини, които можели да им помогнат, струпали безчислена войска за поход срещу врага. Но преди да потеглят, за да не оставят кралството без управление, познавайки Анверския граф Гуалтиери като благороден и умен човек, верен техен приятел й васал — който, макар и да бил твърде опитен във военното изкуство, изглежда, предпочитал удобствата пред трудностите на войната, — назначили го за свой наместник да управлява цяла Франция, а те се отправили на път. Гуалтиери почнал да изпълнява поверената му длъжност разумно и мъдро, съветвайки се за всичко с кралицата и нейната снаха; и въпреки че те били оставени под негова закрила и власт, той ги почитал като господарки и по-старши по сан.

Споменатият Гуалтиери бил красив мъж — истински хубавец на около четиридесет години, приятен и благовъзпитан както може да бъде един благородник като него; а освен това бил и най-привлекателният и изискан рицар измежду всички лични по онова време люде и полагал много грижи за своята външност.

И така, когато френският крал и синът му били на войната, за която споменахме, а Гуалтиери (чиято съпруга била починала, оставяйки го сам с две малки деца — момче и момиче) често се отбивал в двореца при двете дами да разговаря с тях за работите на кралството, случило се така, че съпругата на престолонаследника му хвърлила око и любувайки се много на външността му и на обноските му, пламнала тайно от безумна страст по него; тя била млада и свежа, знаела, че той няма жена и затова си мислела, че няма да й бъде трудно да получи каквото иска от него. Предполагайки, че нейният свян е единствената пречка за това, решила да се пресрами и да му признае всичко. Един ден, като останала сама и времето й се сторило подходящо, пратила да го повикат под предлог, че иска да си поговорят за най-различни неща. Графът, чиито мисли били твърде далеч от намеренията на дамата, се запътил незабавно към нейните покои; по нейно желание седнали на леглото в стаята, където били съвсем сами; графът на два пъти питал защо го е извикала, ала не получил никакъв отговор; най-сетне, подтиквана от любов и поруменяла от срам, треперейки цялата, насмалко да се разплаче, тя започнала да говори с пресеклив глас: „Скъпи и мили приятелю, господарю мой! Вие сте мъдър човек и знаете много добре колко слаби (по различни причини) могат да бъдат и мъжете, и жените — едни повече, други по-малко; поради това един справедлив съдия не би трябвало да отсъжда еднакво наказание за един и същи грях, извършен от люде с различни достойнства. Та кой би могъл да отрече, че един бедняк или една бедна жена, които трябва да изкарват с труд прехраната си, в случай че се отдадат на любов и последват нейните подбуди, заслужават много повече да бъдат порицани, отколкото една богата, живееща в охолство дама, на която не липсва нищо, що отговаря на нейните желания? Уверена съм, че никой не би могъл да го стори. Поради това аз смятам, че споменатите условия трябва да извинят до голяма степен високопоставената дама, ако тя изпита любовно увлечение; тя ще бъде напълно оправдана, ако си избере разумен и доблестен любовник, ако, макар и влюбена, успее да постъпи именно така. Понеже, както ми се струва, аз притежавам и двете условия, а освен тях и други, които ме подбуждат към любов, сиреч моята младост и отсъствието на съпруга ми, то нека те ми послужат, за да защитя пред вас и себе си, и пламенната си страст; и ако те окажат върху вас някакво влияние, каквото би трябвало да оказват на разумните люде, то аз ви умолявам да ме посъветвате и ми помогнете за каквото ще ви попитам. Ето за какво става дума: понеже в отсъствието на моя съпруг аз не мога да се противопоставям на призивите на плътта и на влиянието на любовта, чиято сила е такава, че е надвивала и продължава да надвива всеки ден не само слабите жени, а и силните мъже и понеже, както сам виждате — живея в доволство и безделие, аз се оставих да бъда надвита от любовния порив и да се влюбя; знам, че това е нечестно, ако се разчуе, макар да го смятам почти за честно, ако остане скрито. При това Амур ми оказа такава милост, че не само не ме лиши от нужния разум за избора на любовник, но ми помогна много, посочвайки вас като човек, достоен за любовта на жена от моя ранг; ако не се лъжа, аз ви смятам за най-красивия, най-приятния, най-изискания и най-мъдър рицар, който може да се намери в цялото кралство Франция; освен това мога да добавя, че живея без мъж, както и вие живеете без жена. Затова, в името на любовта, що изпитвам към вас, моля ви да не ме лишавате от вашата обич и да се смилите над младостта ми, която чезне по вас така, както ледът се топи от огъня.“ След тия думи последвал такъв порой от сълзи, че тя, макар и да искала да му се моли още, не била в състояние да промълви повече ни дума и задавяйки се в сълзи, отпуснала глава на гърдите на графа.

Графът, който бил наистина честен и доблестен рицар, започнал да порицава с най-строги упреци тая безумна страст и да отблъсква дамата от себе си, докато тя била готова да му се хвърли на врата; той се клел и твърдял, че би се оставил по-скоро да го разкъсат, отколкото да позволи на себе си или на когото и да е друг да постъпи по тоя начин и да опетни честта на своя повелител.

Щом чула това, дамата бързо забравила любовта си, побесняла от гняв и рекла: „Значи, така, вие, негодни рицарю, се подигравате над моята любов! Вие искате да ме накарате да умра, но нека Бог ме накаже, ако аз не направя така, че да умрете вие или да ви пратя на оня свят!“ И като изрекла тия слова, тя в миг се хванала за косата, заскубала я и я раздърпала цялата, после раздрала дрехите си и закрещяла колкото й глас държи: „Помощ! Помощ! Анверският граф иска да ме изнасили!“ Като видял това, графът, който се боял повече от завистта на придворните, отколкото от упреците на собствената си съвест, и се опасявал, че коварството на дамата ще бъде посрещнато с по-голямо доверие, отколкото неговата невинност, станал, измъкнал се колкото може по-скоро от стаята и двореца и побягнал към дома си; без да губи време, той качил децата си на коне, възседнал своя кон и препуснал към Кале.

При виковете на дамата мнозина се завтекли на помощ; като я видели и узнали защо се е развикала, те не само повярвали веднага на думите й, ами и добавили, че графът дълго време използувал и приятните си обноски, и своята изисканост, за да постигне целта си. Затова всички се втурнали яростно към дома на графа, за да го заловят; а като не го намерили, разграбили жилището му и после го сринали до основи. Вестта за станалото, и то в тоя изопачен вид, в който се разпространявала, стигнала и до войската, и до краля, и до сина му; те се разгневили и осъдили и графа, и потомците му на вечно изгнание, обещавайки богати дарове на оня, който им го доведе жив или мъртъв.

Графът, който бил съкрушен, задето поради бягството си от невинен станал виновен, пристигнал с децата си в Кале, не казал кой е, нито пък някой го познал, прехвърлил се веднага в Англия и облечен бедно, продължил към Лондон; преди да влезнат в града, той дал най-подробни наставления на децата си, главно за две неща: първо — да понасят най-търпеливо теглото, на което съдбата ги подхвърлила заедно с него, без да имат някаква вина; второ — да бъдат много внимателни и ако им е скъп животът — да не казват никому откъде са и чии деца са. Синът му се наричал Луиджи и бил може би на девет години, а дъщеря му се казвала Виоланта и нямала повече от седем; доколкото позволявала крехката им възраст, те разбрали твърде добре напътствията на баща си и потвърдили на дело това по-късно. А за да се уреди всичко по-добре, той намислил да промени и имената им; така и направил — момчето нарекъл Перото, а момичето — Джанета.

Когато пристигнали в Лондон, облечени като бедняци, те тръгнали по улиците да просят милостиня, както виждаме да правят френските скитници. Една заран, когато отишли да просят в някаква църква, случило се една знатна дама, съпруга на един от маршалите на английския крал, на излизане от църквата да зърне графа и двете деца, които просели милостиня, и го запитала откъде е и негови ли са тия деца. Той отвърнал, че е от Пикардия и че заради престъпление, извършено от по-големия му спи (голям негодник), наложило се той да се махне оттам с другите си две деца, дето са сега с него.

Дамата била твърде милозлива, позагледала се в момичето, което много и харесало, защото било хубавичко, мило и приветливо, и рекла: „Слушай, почтени човече!: Ако си съгласен да ми дадеш това момиче, ще го взема при себе си; много ми харесва. Ако от нея излезе жена на място, когато му дойде времето, ще се погрижа да я омъжа добре, та да не се блъска.“ Това предложение допаднало твърде много на графа, който отговорил веднага, че е съгласен, разплакал се, предал й дъщеря си и поръчал на дамата да я гледа добре.

След като наредил дъщеря си, и то знаейки добре къде, той решил да не остава повече на това място; просейки, двамата с Перото пребродили острова и стигнали до Уелс; това им струвало доста усилия, тъй като не били свикнали да ходят пеша. Тук живеел друг маршал на краля; той имал просторно жилище и много слуги; графът и синът му често се отбивали и неговия двор, за да си изпросят нещо за ядене. Там били синът на маршала и децата на други знатни люде и когато те се занимавали с разни детски игри, като бягане и скачане, Перото започвал да играе с тях и скоро изпъкнал като най-ловък от всички в състезанията, които те устройвали. Маршалът видял момчето няколко пъти, харесал твърде много държането му и обноските му и запитал кое е. Отвърнали му, че момчето е син на някакъв бедняк, който понякога идвал тук да проси милостиня. Маршалът наредил да поискат момчето от бащата; графът, който за друго не молел бога, се съгласил драговолно, макар че не му било никак леко да се раздели със сина си.

И така, след като настанил и сина, и дъщеря си, той решил да не остава повече в Англия, успял да се промъкне в Ирландия и отишъл в Станфорд, където се настанил на работа при един рицар на тамошния граф, изпълнявайки всичко, що се полага да върши един слуга или коняр; тук той прекарал дълго време в големи лишения и несгоди, без никой да го познае.

Виоланта, наречена Джанета, която живеела в Лондон у знатната дама, с течение на времето пораснала, станала голяма и красива и спечелила обичта и благоразположението и на дамата, и на нейния съпруг — на всички в тоя дом, както и на всички, които я познавали; нямало човек, който, след като види нейните обноски и държане, да не се съгласи, че тя заслужава най-голямо благополучие и почести. Поради това знатната дама, която я взела от баща й, без да знае за него друго освен това, което сам той й бил казал, решила да омъжи момичето по най-достоен начин, съобразно неговото положение. Но господ, който справедливо оценява заслугите на людете, знаейки, че тя е момиче от знатен род и понася последиците на чуждото престъпление, без да е виновна, отсъдил иначе; затова трябва да вярваме, че за да не попадне благородното момиче в ръцете на човек от простолюдието, той благоволил да нареди следното. Знатната дама, у която живеела Джанета, имала от своя съпруг само един син, когото и тя, и мъжът й обичали безкрайно много; обичали го те както се полага на син, а още и за това, че по своите добродетели и достойнства той превъзхождал другите: имал добри обноски, бил много смел, мъжествен и голям хубавец. Той бил шест години по-голям от Джанета и като видял колко с красива и мила, така се влюбил, че не виждал нищо друго освен нея. Но понеже си мислел, че тя е от по-долен произход, не само не се осмелявал да я поиска от баща си и майка си за жена, ами се боял да не го упрекнат, задето се е влюбил в такова момиче, и затова, доколкото можел, прикривал любовта си, което пък я разпалвало много повече, отколкото ако би я изявил; и станало така, че от мъка легнал тежко болен.

Мнозина лекари били извикани да го лекуват, но след като изследвали различните признаци, те не могли да открият болестта му и загубили всякаква надежда, че момчето ще оздравее; а бащата и майката били обзети от такава печал, такава мъка ги налегнала, че по-голяма не биха могли и да понесат; те неведнъж го питали и го молели със сълзи на очи да им каже от какво се е разболял, а той им отвръщал или само с въздишки, или пък, че чувствува как час но час чезне. Веднъж, когато край момчето седял един млад, но много учен лекар и държал ръката му на онова място, където те търсят пулса, в стаята влязла Джанета, която от уважение към майката се грижела за момъка най-усърдно. Щом я зърнал, младежът не промълвил ни дума, нито пък се размърдал, но усетил, че любовният плам в сърцето му бликва с още по-голяма сила, поради което и пулсът му станал много по-ускорен от обикновено; лекарят веднага забелязал това и се учудил, ала не казал нищо и решил да проследи докога ще трае сърцебиенето. Щом Джанета излязла от стаята, и сърцебиенето престанало, поради което лекарят помислил, че макар и отчасти, все пак е успял да разбере причината за болестта на момчето.

След малко, под предлог, че уж иска да попита за нещо Джанета, той наредил да я извикат, като продължавал да държи ръката на младежа. Девойката дошла веднага; още преди тя да прекрачи прага, пулсът на младежа забил по-бързо, а щом излязла, сърцебиенето престанало. Лекарят решил, че няма какво повече да се колебае, надигнал се и като извикал настрана бащата и майката на младежа, казал им: „Здравето на вашия син не зависи от помощта на лекарите, то е изцяло в ръцете на. Джанета; както можах да доловя по някои признаци, момчето я обича най-пламенно, въпреки че тя, доколкото разбирам, не забелязва това. А сега знаете как да постъпите, ако ви е скъп неговият живот.“ Щом чули това, благородникът и жена му се зарадвали — нали все пак се намерил начин да спасят момчето, макар и да им било твърде неприятно, че средството било същото, от което най-много се страхували, а именно — да омъжат Джанета за сина си.

Затова, след като лекарят си отишъл, те влезли при болния и майката се обърнала към него със следните думи: „Сине мой, никога не съм мислила, че ще скриеш от мен някое твое желание, още повече, когато знаеш, че ако то не бъде изпълнено, ти ще се чувствуваш зле; та ти би трябвало да си напълно уверен и преди, и сега, че няма такова нещо, дори и непристойно, което би ти доставило удоволствие и което аз да не съм готова да извърша за теб така; както бих го направила за себе си; но въпреки че ти постъпи така, Господ Бог се показа по-милостив към теб, отколкото самият ти към себе си, и за да не умреш от това страдание, той ми посочи причината за болестта ти; и тази причина не с друга, а безпределната любов, която изпитваш към една девойка, няма значение коя е. Ти наистина не би трябвало да се свениш и да криеш, че си влюбен, защото това е присъщо, на възрастта ти; и ако не беше влюбен, бих счела, че си някакъв нищожен човек. И така, сине мой, няма какво да се пазиш от мен, бъди откровен и ми кажи, без да се страхуваш, какво искаш; захвърли надалеч и мъката, и грижата, дето са те налегнали и са причина за твоята болест; успокой се и бъди уверен, че за каквото ме помолиш да ти помогна, ще направя всичко, що мога, защото те обичам повече и от собствения си живот. Прогони и свян, и боязън и ми кажи с какво мога да ти помогна за твоята любов; ако установиш, че не полагам никакви усилия и не съм ти с нищо полезна, смятай, че аз съм най-жестоката майка, раждала някога синове.“

Като чул какво казала майка му, младежът отначало се засрамил, после размислил и решил, че никой не би могъл да изпълни желанието му по-добре от нея и като прогонил обзелия го свян, отвърнал: „Мадона, не друго ме подтикна да скрия любовта си, а това, че неведнъж съм забелязвал как мнозина възрастни люде просто не искат да си припомнят, че и те някога са били млади. Но тъй като виждам, че вие сте благоразумна, аз не само няма да отричам онова, за което, както сама казвате, сте се досетили, ами ще ви призная всичко, при условие че вашето обещание бъде последвано от дела според възможностите ви; само така ще можете да ме изцерите.“ Разчитайки твърде много на онова, което не успяла да постигне по намисления от нея начин, майката го подканила, да й открие всичките си желания, защото тя веднага щяла да нареди работата така, че той да постигне каквото иска. „Мадона — рекъл тогава младежът, — възвишената красота и похвалните обноски на нашата Джанета, невъзможността да я накарам да забележи моята любов, нито пък да я подтикна да се смили над мен, както и това, че никога не се осмелих да споделя чувствата си с когото и да било — ето какво ме докара до състоянието, в което ме виждате; и ако онова, което ми обещахте, не последва скоро, бъдете уверена, че няма да живея дълго!“

Майката разбрала, че в случая утехата ще принесе по-голяма полза от упреците, затова се усмихнала и казала: „Ех, сине мой, та за това ли легна болен? Успокой се! Щом оздравееш, всичко ще наредя.“ Изпълнен с надежда, младежът много скоро показал признаци на бързо подобрение, а майката се зарадвала много и започнала да обмисля как най-добре да изпълни обещанието си. Един ден тя повикала Джанета и най-любезно я запитала има ли си любовник.

Джанета пламнала от срам и отвърнала: „Мадона, момиче като мен, прогонено от собствения си дом и принудено да живее, прислужвайки на другите, не бива, пък и не му приляга да се занимава с любов.“ Майката казала: „Ако си нямате любим, ние ще ви намерим; ще си заживеете весело и ще можете да се наслаждавате още повече на красотата си; защото не прилича на такава красива девойка като вас да живее без любовник.“ А Джанета възразила: „Мадона, вие ме измъкнахте от беднотията, в която живеех с баща си, отгледахте ме като собствена дъщеря и аз би трябвало да изпълнявам всяко ваше желание; но в това няма да ви угодя и вярвам, че не ще сгреша. Решите ли да ми намерите съпруг, него ще обичам, друг — не, защото от наследството на моите предци не ми е останало друго освен честта, която възнамерявам да пазя и браня, дорде съм жива.“

Дамата разбрала, че тия думи означават точно обратното на онова, което тя възнамерявала да постигне, за да сдържи обещанието към сина си, въпреки че като умна жена в себе си похвалила момичето. „Какво говориш, Джанета — рекла дамата, — ами ако негово величество кралят — а той е млад рицар — пожелае да се наслади на любовта на такава красива девойка като теб, ще му откажеш ли?“ Джанета отвърнала без колебание: „Кралят би могъл да си послужи с насилие, ала с моето съгласие той няма да получи от мен нищо, което да не е честно и почтено.“ Като разбрала каква е душата на девойката, дамата се отказала от тези разговори и намислила да я подложи на изпитание; казала на сина си, че щом той оздравее, ще ги сложи двамата в една стая: нека той се опита да получи от момичето това, което желае, защото не било прилично тя да уговаря девойката и да я иска за сина си като някаква сводница.

Но младежът не искал и да чуе такова нещо и изведнъж се почувствувал много зле; щом видяла това, майката разкрила на Джанета какво мислела да направи, ала момичето държало на своето и било по-непреклонно от когато и да било; тогава тя отишла при мъжа си и му разказала всичко; колкото и да им било тежко, решили да омъжат Джанета за сина си, предпочитайки да го гледат жив, макар и оженен за неподходяща за него жена, отколкото мъртъв, без да е оженен. След дълги разговори и размишления накрая така и направили; Джанета много се зарадвала и благодарила с изпълнено с преданост сърце на бога, задето не я забравил; но продължавала да твърди, че е дъщеря на пикардиец. Младежът оздравял, двамата отпразнували сватбата си най-весело и заживели щастливо.

През това време Перото, който останал в Уелс при маршала на английския крал, бил вече пораснал и също така спечелил благоволението на своя господар; той станал по-красив и по-мъжествен от когото и да било друг на острова и в цялата страна нямало равен нему нито на турнирите, нито на състезанията, нито във военното изкуство, поради което, наричан от всички Перото пикардиеца, той си спечелил навсякъде известност и слава. А господ, който не забравил сестра му, скоро доказал, че си спомня и за него; това се случило, когато в страната се появила смъртоносна чума, която покосила, кажи-речи, половината от населението, без да говорим за това, че повечето люде, дето оцелели, от страх потърсили убежище в други краища и страната изглеждала съвсем напусната и обезлюдена. По време на чумата умрели господарят на Перото — маршалът, жена му, синът му и мнозина други — негови братя, племенници и роднини; оцелели само една от дъщерите му, вече мома за женене, неколцина слуги и Перото.

Когато чумата позатихнала, със съгласието и по съвета на малцината останали живи люде от областта девойката се омъжила за Перото, защото бил смел и достоен мъж и го направила господар на всичко, каквото й останало в наследство; не минало много време и английският крал, който узнал за кончината на маршала, познавайки много добре доблестта на Перото пикардиеца, го назначил на мястото на покойния, като го направил свой маршал. Ето какво се случило, за кратко време с двете невинни деца на Анверския граф, които той оставил и ги мислел за загубени.

Минали цели осемнадесет години, откак Анверският граф избягал и напуснал Париж; едни ден у тоя човек, който живеел в Ирландия в най-голяма бедност и изтърпял какво ли не, се появило желание да разбере, ако това. е възможно, какво е станало с децата му. Затова, като се уверил, че външността му в сравнение е преди напълно се е променила, усещайки, че вследствие продължителната работа е станал много по-як, отколкото през младежките си години, които прекарвал в безделие, графът, облечен като последен бедняк, напуснал човека, при когото живял дълго време, и потеглил за Англия; отишъл там, където на времето оставил Перото, разбрал, че той е станал маршал и важна особа, видял го, че е здрав, як и голям хубавец; зарадвал се много, но решил да не му се обажда, докато не разбере какво е станало с Джанета.

Поради това потеглил отново на път и се спрял чак като стигнал в Лондон; там разпитал най-предпазливо за дамата, при която оставил на времето Джанета, и за нейното положение и узнал, че Джанета се е омъжила за сина на същата дама; станало му много драго и като се уверил, че децата му са живи и са се наредили добре, решил, че сполетелите го преди беди са дребна работа. И тъй като много му се искало да види дъщеря си, той започнал да ходи да проси в съседната къща; един ден там дошъл Джакето Ламиен — така се наричал съпругът на Джанета — и като го видял толкова беден и стар, смилил се над него и заповядал на слугата си да го отведе в неговия дом и да му даде да яде колкото му душа иска; слугата изпълнил това с най-голяма охота.

Джанета била родила на Джакето няколко деца — най-голямото нямало повече от осем години, а от тях по-хубави и по-мили деца нямало в целия свят; щом видели, че графът седнал да се храни, те се струпали около него и почнали да му се радват, движени от някаква тайнствена сила, сякаш чувствували, че това е дядо им. А той, знаейки, че са негови внуци, започнал да ги гали и ласкае с най-голяма любов и децата за нищо на света не искали да се отделят от него, въпреки че наставникът, комуто било възложено да се грижи за тях, ги приканвал Да си тръгнат. Като чула всичко това, Джанета излязла от стаята си, отишла, където бил графът, скарала се на децата си и ги заплашила с бой, ако не се подчинят на своя наставник. Децата се разплакали и почнали да викат, че искат да останат при тоя добър човек, който ги обича повече от техния наставник; при тия думи и Джанета, и графът прихнали да се смеят. Графът станал, за да почете дъщеря си не като дъщеря, а както бедняк следва да почете такава дама, и когато погледнал Джанета, душата му се изпълнила с безкрайна радост. Но тя не могла да го познае пито тогава, нито после, защото той се бил изменил страшно много в сравнение с преди — остарял, целият побелял, с голяма брада, а освен това бил отслабнал и помургавял — по-скоро приличал на друг човек, отколкото на графа. Щом дамата разбрала, че децата не искат да се разделят с него и се разплакали, когато понечили да ги отведат, казала на наставника да им разреши да останат още малко.

Децата останали при добрия човек, а бащата на Джакето, който в това време се прибрал в къщи, научил за станалото от наставника. Понеже не обичал Джанета, той казал: „Остави ги, дано даде Господ добро да не видят! Отишли са там, отдето им е потеклото; нали по майчина линия произхождат от просяк, нищо чудно, че около просяк се и завъртяха.“ Графът чул тия думи и много се натъжил, но нямало що да стори — свил рамене и преглътнал това оскърбление, както бил преглъщал много други. А Джакето, който чул как се радват децата му на тоя добър човек (въпреки че това не му било кой знае колко приятно, но той толкова ги обичал, че не искал да ги гледа да плачат), наредил да назначат тоя човек на някаква работа, стига той да пожелае да остане у тях. Графът отвърнал, че би останал на драго сърце, но че може само да гледа, коне, тъй като през живота си не се бил занимавал с друго. И така, дали му един кон, за който да се грижи, а след като свършвал с коня, той започвал да забавлява децата.

Докато съдбата направлявала Анверския граф и децата му по този начин, както разказахме, случило се така, че кралят на Франция, след като сключил ред примирия с германците, умрял и на престола се възкачил синът му, чиято жена била същата, заради която бил прогонен графът. Щом свършило последното примирие с германците, новият крал възобновил кръвопролитната война; в негова помощ, като на нов родственик, английският крал изпратил голяма войска, предвождана от неговия маршал Перото и от Джакето Ламиен — сина на другия маршал, с когото потеглил и добрият човек и без някой да го познае, останал дълго време във войската като коняр; понеже бил вещ и опитен, със съвети и дела тук той помогнал много — много повече, отколкото се искало от него. Но докато траяла войната, френската кралица се разболяла тежко; усещайки, че е на смъртно легло, тя се разкаяла за всички свои грехове и се изповядала най-благочестиво пред Реймския архиепископ, когото всички смятали за най-свят и добър човек; разказвайки му за греховете си, тя казала и за голямата несправедливост, сторена на графа по нейна вина. И не се задоволила да каже това само на него, ами в присъствието на мнозина други почтени люде разказала всичко, както си било, и ги помолила да се застъпят пред краля, за да може графът, ако е жив, а ако не — някое от децата му поне, да бъде възстановен в предишния му сан.

Не минало много време и кралицата напуснала земния живот, като била погребана с най-големи почести. Нейната изповед била предадена на краля и след като въздъхнал горестно заради злото, сторено несправедливо на тоя достоен човек, той наредил да оповестят на цялата войска, а освен това и на много други места, че който му посочи къде се намира Анверският граф или някое от децата му, ще бъде най-богато възнаграден; защото вследствие изповедта на кралицата той не го смята за виновен в онова, за което са го осъдили на изгнание, и че има намерение да го възстанови в предишния му сан, че дори и още по-високо.

Графът, който продължавал да служи като коняр, чул за това и знаейки, че всичко е истина, отишъл веднага при Джакето и го помолил да го придружи до Перото, тъй като искал да им покаже оногова, когото кралят търси. Когато тримата се събрали заедно, графът се обърнал към Перото, който също имал намерение да се открие кой е: „Перото, Джакето, който е тук с пас, е женен за сестра ти и не е получил от нея никаква зестра; затова, за да не остане сестра ти без зестра, аз искам не друг, а той да получи голямата награда, обещана от краля за теб — сина на Анверския граф, за Виоланта, която е твоя сестра, и за мен — Анверския граф, вашия баща.“ Щом чул това, Перото се втренчил в него, познал го веднага, хвърлил се в краката му и разплакан казал: „Бъди добре дошъл, татко мой!“ Джакето, след като чул думите на графа и видял как постъпил Перото, бил обзет от такава радост и от такова изумление, че просто не знаел какво да прави; все пак той повярвал на чутите слова и като се засрамил много за обидите, които баща му изрекъл по-рано за графа-коняр, хвърлил се облян в сълзи в краката му и го помолил най-смирено да му прости за всички предишни оскърбления — нещо, което графът направил най-великодушно, и му помогнал да се изправи на крака.

Тримата си говорили надълго и нашироко за случилото се на всеки един от тях, заедно плакали, заедно се радвали; после Перото и Джакето казали на графа да се преоблече, но той не се съгласил по никакъв начин; искал най-напред Джакето да бъде сигурен, че ще получи обещаната награда, и да го представи на краля, ама така, в дрехите на коняр, та кралят да се засрами още повече.

И така, Джакето, последван от Перото и графа, се явил пред краля и му заявил, че ще му представи графа и неговите деца, ако той го награди съгласно оповестеното съобщение. Кралят заповядал веднага да донесат определената за всички тях награда, която се сторила на Джакето изумителна, и потвърдил, че Джакето може да я вземе, стига наистина да покаже графа и децата му, както обещал. Тогава Джакето се обърнал и като избутал пред себе си графа-коняр и Перото, казал. „Господарю мой, ето бащата и сина; дъщерята, която е моя жена, не е тук, но с Божия помощ и нея скоро ще видите.“

Щом чул това, кралят се втренчил в графа й Макар той да се бил променил твърде много в сравнение с преди, след като го поогледал, го познал (графът бил паднал на колене пред него) и с почти насълзени очи го накарал да стане; целунал го и го прегърнал, приветствувал най-любезно Перото, а после веднага се разпоредил да дадат на графа такова облекло, такава прислуга, коне и други украшения, каквито се полагали на благородния му сан; нареждането било тозчас изпълнено. Освен това кралят оказал голяма почит на Перото и поискал да узнае всичко за неговото минало. А след като Джакето получил големите награди, задето посочил графа и децата му, графът казал: „Вземи тия награди, които дължиш на щедростта на негово величество краля, и не забравяй да кажеш на баща си, че твоите деца, които са и негови, и мои внуци, не са по майка от просяшко потекло.“

След като получил наградите, Джакето извикал жена си в Париж, с която дошла и свекървата; пристигнала и жената на Перото; всички прекарали най-весело с графа, на когото кралят възвърнал всичкото му имущество и го издигнал в по-висок сан от преди. След това, с негово разрешение, всички се завърнали по домовете си, а графът живял до края на живота си в Париж в най-голяма слава и почит, повече откогато и да било.

НОВЕЛА IX

Бернабо от Генуа, измамен от Амброджоло, изгубва цялото си състояние и нарежда да убият собствената му жена, която е невинна; тя обаче се спасява, преоблича се в мъжки дрехи и постъпва на служба при султана; после намира измамника, извиква Бернабо в Александрия, където измамникът бива наказан, а тя се облича отново в женски дрехи и се връщат с мъжа си забогатели в Генуа.

Щом Елиса изпълнила задължението си, разказвайки своята трогателна новела, кралица Филомена — красива и висока на ръст дама, най-веселата и най-приятна на вид измежду всички — се позамислила и рекла:

— Трябва да съблюдаваме договореното с Дионео и тъй като остана да разказваме само аз и той, първо аз ще кажа моята новела, а той — нали сам си го измоли като особена милост — ще трябва да вземе последен думата.

Като казала това, тя започнала така:

— Простите хорица често споменават една поговорка, която гласи, че измамникът под краката на измамения попада; струва ми се, че истинността на това не би могла да бъде потвърдена другояче освен с доказателства от станали случки и събития. Затова, скъпи мои дами, следвайки нашето намерение, у мен възникна желанието да ви покажа, че това, което казват, е истина; пък и на вас няма да бъде неприятно да ме изслушате, тъкмо ще се научите как да се пазите от измамниците.

В Париж, в една странноприемница, се събрали неколцина големи италиански търговци, дошли там, както обикновено се случва, кой по една, кой по друга работа; една вечер, след като си похапнали и се поразвеселили, те се разприказвали за разни неща И от дума на дума почнали да говорят за жените си, които оставили в къщи. По едно време някой се обадил на шега: „Не знам какво прави жена ми, ала знам много добре, че падне ли ми тук момиче и ми хареса, оставям настрана любовта, която изпитвам към моята съпруга, а от тукашната си доставям каквото мога удоволствие.“ Друг забелязал: „И аз правя така, защото и да вярвам, че жена ми ще се опита да потърси някакво приключение, тя ще го стори, и да не вярвам — пак ще го стори; затова нека и ние постъпваме както постъпват те: каквото повикало, таквоз се обадило.“ Намесил се трети търговец и стигнал, кажи-речи, до същото заключение: с една дума, изглежда, всички били съгласни, че съпругите им в тяхно отсъствие не си губят времето.

Само един, на име Бернабо Ломелино от Генуа, казал обратното, твърдейки, че Бог му бил оказал особена милост, като му отредил за съпруга жена, надарена с всички добродетели, каквито би трябвало да притежава не само една жена, ами и всеки рицар или благородник; сигурно в цяла Италия нямало друга като нея; била красива, все още млада и запазена, пъргава и силна, и нямало работа, присъща на жена — като да везе коприна или друга подобна, — която тя да не умеела да върши по-сръчно от всякоя друга. После добавил, че нямало слуга или сенешал, който да умее да прислужва на своя господар на трапезата по-добре от нея, тъй като тя била отлично възпитана, разсъдлива и умна. Похвалил я още, че умеела да язди много добре, да отглежда и обучава птици за лов, да чете, пише и пресмята по-добре, отколкото ако била търговец; и след като изрекъл за нея какви ли не още похвали, стигнал до онова, за каквото говорели, и почнал да се кълне, че от нея нямало по-честна и по-целомъдрена жена; той бил напълно убеден, че ако му се наложи да живее далеч от дома си десет години, та дори и завинаги, тя никога нямало да погледне друг мъж с такива намерения.

Между седналите на приказки търговци имало и някакъв млад човек, на име Амброджоло от Пиаченца, който след последната похвала, изречена от Бернабо за собствената му жена, се запревивал от смях и го запитал подигравателно дали императорът не му е дал тази привилегия, предпочитайки го пред всички останали мъже. Бернабо се посмутил и отвърнал, че не императорът, а господ, който има малко повече власт от императора, го бил дарил с тая милост.

Тогава Амброджоло казал: „Бернабо, аз ни най-малко не се съмнявам в твоята увереност, че говориш самата истина; но доколкото ми се струва, ти не си вникнал много в същността на тия неща, защото, ако беше вникнал — а ти не си чак толкова глупав, — щеше да забележиш у жена си доста неща, които щяха да те накарат да бъдеш по-сдържан, когато говориш по тия въпроси. А за да не си помислиш — след като се изказахме така свободно за собствените си жени, — че го сторихме, защото смятаме, че имаме за съпруги същества, устроени по-различно от твоята, и за да те уверя, че разсъждаваме така, подтиквани единствено от естествено благоразумие, бих желал да си поговорим с теб по тоя въпрос. Винаги съм чувал да казват, че мъжът е най-благородната твар измежду всички сътворени от Бога смъртни, а след него — и жената; но мъжът — както изобщо се твърди и както се вижда от делата му — е много по-съвършен. Бидейки по-съвършен, той е длъжен да бъде и по-твърд: така е и в действителност, а жените изобщо са много по-непостоянни; защо е така, може да бъде доказано с множество естествени причини, които засега възнамерявам да премълча. Щом мъжът, който е много по-твърд, не може да се въздържи, нито да устои не само пред молбите на някоя жена, ами и пред желанието, що изпитва към оная, която той харесва, и прави всичко възможно да бъде заедно с нея (и това му се случва не веднъж в месеца, а хиляди пъти на ден), нима можеш да очакваш, че жената — непостоянна по природа — ще съумее да устои на молбите, ласкателствата, на подаръците и на хиляди други средства, към които ще прибегне влюбеният в нея мъдър мъж? Нима наистина мислиш, че тя ще се въздържи? Аз пък мисля, че колкото и да се опитваш да убедиш самия себе си, ти не вярваш в това: нали сам казваш, че твоята съпруга е жена, че е от плът и кръв като всички други. Щом е така, тя би трябвало да изпитва същите желания и да притежава същите сили, за да се противопоставя на присъщите на природата си подбуди; затова е напълно възможно, макар и да е най-честната жена на тоя свят, тя да върши същото, каквото вършат и останалите; колкото и да се горещиш, невъзможно е да докажеш обратното, нито пък да го отречеш, както правиш ти.“

Бернабо отвърнал така: „Аз съм търговец, а не философ, затова ще ти отговоря като търговец. Зная, че това, за което говориш, може да се случи само на ония глупачки, дето нямат никакъв срам; а разумните жени така пазят честта си, че бдейки над нея, стават по-силни и от мъжете, които нямат такава грижа; моята съпруга е тъкмо от тия жени.“ Амброджоло рекъл: „Наистина, ако всеки път, когато жените вършат ония работи, на челото им поникваше рог, като доказателство за стореното от тях, мисля, че малко жени щяха да ги вършат; пък то, не само че не им пониква рог, ами у разумните жени не остава и никаква следа, никакво последствие; а нанесеният срам и опетнената чест проличават само когато излязат наяве; затова, могат ли да го вършат тайно, вършат го; ако не постъпват така — правят това от глупост. Едно да знаеш: целомъдрена е само жена, която никой не е пожелал, или оная, дето иска, ама никой не я чува. Макар и да знам, че така трябва да бъде, защото природата го иска, нямаше да говоря толкова нашироко по тоя въпрос, както правя сега, ако не бях изпитвал това неведнъж, и то не с една жена. Едно ти казвам: ако ми се случи да бъда заедно с твоята жена-светица, уверявам те, че за кратко време ще я отведа там, където съм отвеждал и много други като нея.“ Бернабо се ядосал и отвърнал: „Ако продължаваме да спорим и да си чешем езиците, доникъде няма да стигнем: ти ще кажеш едно, аз друго, накрая нищо няма да излезе. Но тъй като ти твърдиш, че всички жени са податливи, пък и се мислиш за толкова ловък, за да те уверя в честността на жена ми, аз съм готов да ми отрежат главата, ако някога успееш да я накараш да ти се отдаде за твое удоволствие; ако не успееш, не искам да загубиш друго, освен да заплатиш хиляда златни флорини.“

Амброджоло, който се бил разгорещил по време на спора, възкликнал: „Бернабо, какво ще правя с кръвта ти, като спечеля? Но щом искаш да ти докажа това, за което става дума, заложи пет хиляди златни флорини, на които навярно не държиш толкова, колкото на собствената си глава, срещу моите хиляда; ако ти не ми определиш срок, аз се задължавам да отида в Генуа и за три месеца от деня на моето тръгване оттук да задоволя желанието си с твоята жена; и като доказателство за това да донеса някоя от нейните вещи, които са й особено скъпи, и такива белези, че ти сам да се убедиш в истинността на думите ми; ала искам да се закълнеш, че през това време няма да се връщаш в Генуа, нито пък ще пишеш на жена си по тоя въпрос.“

Бернабо се съгласил с най-голяма охота и въпреки че другите търговци, които били там, се опитвали да развалят работата, защото знаели, че от това може да възникне нещо много лошо, двамата толкова се разгорещили, че пряко волята на другите написали собственоръчно поетите от тях задължения и се подписали. В изпълнение на този облог Бернабо останал, а Амброджоло отишъл колкото се може по-скоро в Генуа.

След като престоял там няколко дни и се осведомил най-предпазливо за названието на квартала и за нравите на дамата, той чул за нея същите, та дори и по-хубави неща от тия, дето му казал Бернабо, и си рекъл, че неговата постъпка е истинско безумие. Въпреки това той се запознал с някаква бедна женица, която посещавала често дамата и която дамата обичала твърде много, и след като не могъл да я предума да свърши друго, успял да я подкупи, за да го вкара в един сандък, с измислено от него устройство, не само в дома, а направо в покоите на дамата; като поставили там сандъка, жената, съгласно дадените й от Амброджоло указания, помолила да й го пазят за няколко дни, защото щяла уж да отсъствува по някаква своя работа. И така, сандъкът останал в покоите на дамата, а през нощта, когато разбрал, че тя е заспала, Амброджоло го отворил със сечивата, които носел със себе си, и пристъпил в стаята, където горяла една свещ; това му позволило да разгледа и разположението на стаята, и рисунките в нея, и всички по-забележителни неща и да ги запечата в паметта си. Сетне се приближил до постелята и като се уверил, че дамата и момиченцето до нея спят дълбоко, отмахнал внимателно завивките и видял, че гола тя е също тъй хубава, както и облечена; ала не открил никакъв белег, за който би могъл да разкаже, освен една малка бенка под лявата гръд, около която блестели като злато няколко руси косъма; щом съзрял това, той пак я завил внимателно, въпреки че като я гледал така хубава, пожелал да легне до нея дори с риск за живота си. Ала като знаел, че в това отношение тя е непристъпна и неумолима, не посмял да го стори. Почти през цялата нощ той се разхождал свободно из стаята й, измъкнал от раклата някаква нейна торбичка и една горна дреха, няколко пръстена и колани, сложил всичко в своя сандък, влезнал вътре и отново го затворил както преди; така направил две нощи поред, без дамата да разбере или усети нещо.

На третия ден, както се били уговорили, оная жена се върнала да прибере сандъка си и го пренесла там, откъдето го била докарала; след като излязъл от сандъка и възнаградил жената, както й бил обещал, Амброджоло се завърнал в Париж със споменатите вещи колкото се може по-скоро, за да не пропусне уречения срок.

Тук той свикал търговците, присъствували по-рано на разговора и облога, и заявил пред тях и пред Бернабо, че печели, защото е изпълнил всичко така, както се бил похвалил, че ще го направи; за да докаже, че говори истината, най-напред описал стаята, как била изрисувана и украсена, а след това показал донесените от него вещи, принадлежащи на дамата, твърдейки, че ги е получил лично от нея. Бернабо признал, че стаята е точно такава, каквато я описал Амброджоло, потвърдил също, че показаните вещи наистина принадлежат на жена му ала заедно с това той казал, че Амброджоло може да се е осведомил за стаята на жена му от някой слуга, че по същия начин може да се е добрал и до донесените от него вещи; затуй, ако Амброджоло не посочи още доказателства, той няма да го признае за победител, защото смята, че това не е достатъчно. Тогава Амброджоло рекъл: „Аз мисля, че то е достатъчно, но щом искаш да кажа още нещо, ще кажа. Ще ти кажа, че твоята съпруга, мадона Джиневра, има под лявата си гърда доста голяма бенка, около която има пет-шест косъма, блестящи като злато.“

Щом чул тия думи, на Бернабо му се сторило, че забиват нож в сърцето му — толкова силна болка изпитал; лицето му се променило и макар да не продумал нито дума, станало повече от ясно, че казаното от Амброджоло е самата истина; след като се посъвзел, той промълвил: „Синьори, това, което каза Амброджоло, е вярно; нека дойде когато пожелае, за да му изплатя парите.“

На следния ден той дал парите на Амброджоло, а един ден по-късно напуснал Париж и се отправил към Генуа, кипящ от яростна омраза против жена си. Като наближил града, не пожелал да продължи, а отседнал в някакво свое имение на двадесетина мили от града и изпратил в Генуа един от най-доверените си слуги с два коня и писмо, в което съобщавал на жена си, че е пристигнал и че тя трябва да дойде при него, придружена от слугата; а на слугата заповядал тайно: щом той и жена му стигнат на място, което му се стори най-подходящо, да я убие, без да я жали, и да се върне при него. Когато слугата пристигнал в Генуа, за да предаде писмото и изпълни каквото му било поръчано, дамата го приела най-радушно, а на следната сутрин яхнала коня и придружена от слугата, потеглила към своето имение; така, пътувайки заедно и разговаряйки за най-различни неща, те стигнали в дълбока, уединена долина, заобиколена отвсякъде от високи скали и дървета; слугата си рекъл, че мястото е подходящо да изпълни заръката на господаря си без каквато и да е опасност за самия него, измъкнал ножа си, сграбчил дамата за ръката и рекъл: „Мадона, помолете се Богу за душата си, защото ще трябва да прекратите пътешествието си и да умрете!“

Щом видяла ножа и чула тия думи, дамата ужасно се изплашила и изхлипала: „За бога, смили се над мен! Преди да ме убиеш, кажи ми поне с какво съм те обидила, за да заслужа такава участ?“ Слугата отвърнал: „Мадона, мен вие с нищо не сте оскърбили, а с какво сте наскърбили съпруга си, не знам; знам само, че той ми нареди да ви убия без ни най-малко милост, тук, на пътя; заплаши ме, че не го ли сторя, ще ме обеси. А вие знаете колко съм му задължен и дали мога да му откажа, когато той ми заповяда нещо; Бог ми е свидетел, че ми е жал за вас, но не мога да постъпя иначе.“

Дамата се разплакала и го замолила: „За бога, смили се над мен! Недей заради някой друг да ставаш убиец на човек, който никога не те е обидил! Господ, който всичко вижда, знае много добре, че аз никога не съм извършила нещо, заради което трябва да получа от мъжа си такова възмездие. Но да не говорим сега за това; стига да пожелаеш, ти би могъл да угодиш едновременно и на бога, и на господаря си, и на мен, като постъпиш по следния начин: ще ми дадеш ризата си и твоето наметало, а ти ще вземеш моите дрехи, ще ги отнесеш на твоя и мой повелител и ще му кажеш, че си ме убил. Аз ти се заклевам в живота, който ще ми подариш, че ще изчезна и ще се скрия на такова място, че нито ти, нито той, нито пък който и да е друг в този край ще чуе някога нещо за мен.“

Слугата, който се готвел да я убие без особено желание, бързо се смилил пад нея, взел дрехите й, дал й съдраната си риза и едно наметало, оставил й малкото пари, които тя носела у себе си, и я помолил да напусне колкото се може по-скоро тия места; после взел коня й, оставил я сама в долината и отишъл при господаря си, комуто казал, че не само изпълнил каквото му било заповядано, ами оставил трупа и да бъде разкъсан от цяла глутница вълци. След известно време Бернабо се прибрал в Генуа, а когато стореното от него се разчуло, всички го упрекнали най-сурово.

Като останала сама и безутешна, дамата почакала да се стъмни, преоблякла се доколко могла и се запътила към една къщурка, която съзряла наблизо; тук една старица и дала всичко, каквото било необходимо, и тя стеснила и скъсила по своя мярка ризата на слугата; от своята риза пък си ушила чифт гащи, остригала си косите и след като заприличала на моряк, тръгнала към морето, където за щастие срещнала един благородник каталонец, на име сеньор Ен Карар, който бил слязъл от кораба си — спрял недалеч от това място, край Алба, — за да се поразхлади на една чешма. Тя го заприказвала, договорила се да постъпи на работа при него и се качила на кораба му, като заявила, че се казва Сикурано от Финале. Почтеният човек й дал по-хубави дрехи и тя започнала да му служи толкова добре и така изкусно, че скоро спечелила неговото благоразположение.

Не минало много време, каталонецът натоварил кораба си със стока и отплувал за Александрия, като занесъл на султана и няколко сокола за лов; султанът често го канел на гощавка и забелязвайки обноските на Сикурано, който винаги придружавал господаря си и му прислужвал, така го харесал, че помолил каталонеца да му го отстъпи; каталонецът изпълнил молбата на султана, въпреки че не му било особено приятно.

С примерната си служба Сикурано за кратко време успял да спечели обичта и благоразположението на султана, както преди, когато служел при каталонеца; дните минавали, дошло време както всяка година в Акри⁵⁰, който бил владение на султана, да се състои годишното сборище на християнски и сарацински търговии — нещо като панаир, където за охрана на търговците и стоките султанът изпращал всеки път освен другите си служители и някой от своите сановници, заедно с голяма стража; като дошло уреченото време, той решил да изпрати за тази цел Сикурано, който вече бил научил отлично техния език. Така и сторил. Когато Сикурано пристигнал в Акри като предводител и началник на стражата за охрана на търговците и стоките, той почнал да изпълнява добре и усърдно своите задължения, обикалял и надзиравал навсякъде и видял мнозина търговци от Сицилия, Пиза, Генуа, Венеция и от други краища, на Италия, с които се сближавал на драго сърце, защото му напомняли за родния край.

Не щеш ли, веднъж, като спрял пред сергията на някакви венециански търговци, между другите скъпоценни вещи той видял една торбичка и един пояс, които веднага познал, че са негови, и се учудил не малко; но успял да се овладее и запитал най-учтиво чии са тези вещи и дали се продават. Тук се намирал и Амброджоло от Пиаченца, който бил докарал много стоки с един венециански кораб; като разбрал, че началникът на стражата пита кому принадлежат тия вещи, той пристъпил няколко крачки напред и казал, смеейки се: „Месер, тия вещи са мои; не ги продавам, но ако ги харесвате, ще ви ги подаря с най-голямо удоволствие.“

Като видял, че Амброджоло се смее, Сикурано се усъмнил да не би да се е издал с нещо пред него, ала успял да запази спокойствие и отвърнал: „Ти сигурно се смееш, задето войскар като мен се интересува от женски вещи, а?“ Амброджоло възразил: „Не, месер, не се смея за това, а за начина, по който се сдобих с тях.“ Тогава Сикурано рекъл: „Хайде, ако не е неприлично, разкажи ни как е станало и нека Бог ти помага.“ — „Месер — рекъл Амброджоло, — тия неща и още някои други ми ги даде една почтена дама от Генуа, на име мадона Джиневра, жена на Бернабо Ломелино, през нощта, когато спах с нея; тя ме помоли да ги запазя от любов към нея. А се засмях, защото си припомних глупостта на Бернабо, който прояви такова неблагоразумие, че заложи пет хиляди златни флорини срещу хиляда за това, че не ще успея да склоня жена му да изпълни моите желания; аз пък успях и спечелих облога, а той, който би трябвало да накаже по-скоро себе си заради собствената си глупост, отколкото нея за онова, що вършат всички жени, като се върнал от Париж в Генуа — както чух по-късно, — заповядал да я убият.“

Щом чула тези думи, дамата веднага разбрала причината за гнева на Бернабо, а заедно с това й станало съвсем ясно, че тоя човек е причина за всичките и беди; затова се зарекла тая работа да не му се размине безнаказано.

Сикурано се престорил, че разказът много му харесал и успял така хитро да влезе под кожата на Амброджоло и да се сближи с него, че след панаира търговецът отишъл с него и с цялата си стока в Александрия, където Сикурано му помогнал да открие сергия и му дал доста от собствените си пари; като видял, че тая работа е твърде изгодна за него, Амброджоло останал там с най-голямо удоволствие. Сикурано, който искал колкото се може по-скоро да убеди Бернабо в своята невинност, правил-струвал, докато най-сетне с помощта на неколцина познати търговци от Генуа, намиращи се по това време в Александрия, успял да извика Бернабо в тоя град с разни, измислени от търговците предлози; и понеже Бернабо бил много обеднял, Сикурано се споразумял тайно с един свой приятел да го прибере у дома си, докато Сикурано не реши, че е настанало време да извърши онова, което бил намислил.

През това време Сикурано успял да накара Амброджоло да разкаже своето приключение и на султана, а султанът, като го чул, доста се смял; но когато пристигнал Бернабо, Сикурано решил, че няма защо повече да отлага и като издебнал подходящ момент, помолил султана да извика при себе си Амброджоло и Бернабо и ако не успее с добро, да застави Амброджоло да каже истината пред самия Бернабо: как стои работата с жената на Бернабо, за която той се хвалел, че е спал с нея. И така, щом Амброджоло и Бернабо се явили пред него, султанът в присъствието на мнозина се обърнал най-строго към Амброджоло и му заповядал да каже истината — как е успял да спечели от Бернабо пет хиляди златни флорини; тук бил и Сикурано, човекът, в когото Амброджоло имал най-голямо доверие, но който сега бил страшно разгневен и го заплашвал с най-тежко наказание, ако не признае истината.

Поради това, заплашван и от едната, и от другата страна, пък и вследствие принудата, не очаквайки друго наказание, освен да го накарат да върне петте хиляди златни флорини и вещите, Амброджоло си признал чистосърдечно, в присъствието на Бернабо и на останалите, как станало всичко. След като Амброджоло млъкнал, Сикурано, сякаш изпълнявайки волята на султана, се обърнал към Бернабо и го запитал: „А ти как постъпи с жена си след тая измама?“ Бернабо отвърнал: „Обзет от ярост заради загубата на парите си и заради срама, с който помислих, че жена Ми Ме е опозорила, заповядах на слугата си Да я убие и тя, както той после ми разказа, била веднага разкъсана от глутница вълци.“

След като това било казано в присъствието на султана и той чул и разбрал всичко, без все още да проумее намеренията на Сикурано, който устроил цялата работа и водел разпита, Сикурано му казал: „Господарю мой, вие видяхте съвсем ясно доколко тая почтена жена може да се гордее с любовника си и със съпруга си; нейният любовник я лишава от честта й, като опетнява доброто и име с лъжи, и едновременно с това разорява съпруга и; а нейният мъж, доверявайки се повече на чуждите лъжи, отколкото на истината, която знае от дългогодишен опит, взема, че заповядва да я убият и да я хвърлят на вълците; не стига това, ами и нейният мъж, и нейният любовник толкова я обичат, че не могат да я познаят, макар и да са прекарали дълго време с нея. И тъй като ваша милост разбра ясно какво заслужават и двамата, ако вие, в знак на особена милост към мен, благоволите да накажете измамника и да простите на измамения, аз ей сега ще покажа тая жена и на вас, и на тях.“

Султанът, който, що се отнася до това, бил готов да угоди на всяко желание на Сикурано, отвърнал, че е съгласен и му казал да доведе дамата. Бернабо останал като гръмнат — той бил уверен, че жена му е мъртва; не по-малко бил учуден и Амброджоло, макар и да предчувствувал вече, че работата ще свърши зле за него и няма да му се размине само с връщане на парите; затова просто не знаел какво да прави — дали все още да се надява, или повече да се страхува от появата на дамата.

Щом султанът дал съгласието си, Сикурано паднал на колене пред него, мъжкият глас изчезнал заедно с желанието му да се представя за мъж и той казал: „Господарю мой! Аз съм клетата нещастна Джиневра; цели шест години се скитах немила-недрага по света, преоблечена като мъж опозорена по най-престъпен начин от лъжите на тоя подлец Амброджоло, а този жесток и недостоен мъж бе наредил на своя слуга да ме убие и да ме хвърли на вълците.“ И като раздрала дрехите си и показала гърдите си, тя доказала на султана и на всички останали, че е жена; после се обърнала към Амброджоло и го запитала с треперещ от ярост глас кога — както се хвалел по-рано — е спал с нея. Той я познал, онемял от срам и не можал да каже пи дума. А султанът, който винаги я мислел за мъж, бил толкова изумен, че не можел да повярва на очите и ушите си; струвало му се, че всичко това е сън, а не действителност. Най-сетне, след като се поокопитил и се уверил, че всичко е истина, топ възхвалил с най-топли думи поведението, постоянството и добродетелните нрави на Джиневра, която дотогава се наричала Сикурано. Султанът наредил да и донесат най-подходящи за нея женски дрехи и да доведат жени, които да й правят компания, а по нейна молба простил на Бернабо смъртното наказание, което той заслужавал; Бернабо, като познал жена си, хвърлил се облян в сълзи в краката й и почнал да я моли за прошка; макар и да не заслужавал, Джиневра му простила най-великодушно, накарала го да се изправи и нежно го прегърнала, както се полага на съпруг.

След това султанът наредил да вържат веднага Амброджоло на кол на някое по-високо, изложено на слънце място в града, да го намажат с мед и да не го отвързват, докато сам той не се строполи на земята. Така и направили. После султанът заповядал да дадат на дамата всичко, което принадлежало на Амброджоло, а то не било никак малко — възлизало на повече от десет хиляди дублони⁵¹ — и като устроил великолепно тържество, отдал почит на Бернабо като съпруг на Джиневра, а на Джиневра — като на най-почтена жена, и я дарил с най-скъпоценни вещи, със сребърни и златни съдове и с толкова много пари, че се събрали още десет хиляди дублони.

А щом тържеството свършило, наредил да приготвят един кораб и им разрешил да се приберат в Генуа, когато пожелаят; те се завърнали в Генуа като най-богати и най-весели хора и били посрещнати с най-големи почести, особено Джиневра, която всички смятали за мъртва, но после почитали до края на дните й като най-добродетелна и умна жена.

А Амброджоло, след като бил вързан на кола и намазан с мед, се мъчил страшно и не само умрял, ами още същия ден бил изяден до кости от мухите, осите и стършелите, които в оная страна се срещат в голямо изобилие; белите му кости се крепели на жилите и стояли така дълго време, без някой да се докосне до тях, за да напомнят на всеки, който ги зърне, за стореното от него злодеяние. Така измамникът попаднал под краката на измамения.

НОВЕЛА X

Паганино от Монако отвлича съпругата на месер Рикардо ди Кинзика, който, след като узнава къде е тя, отива при Паганино, сприятелява се с него и го моли да му върне жената; Паганино няма нищо против, стига тя да е съгласна. Жената обаче отказва да се прибере и след смъртта на месер Рикардо се омъжва за Паганино.

Благородната дружина похвалила чудесната новела, разказана от кралицата; най-възторжен бил Дионео — единственият, комуто още предстояло да разказва тоя ден; след като похвалил отново кралицата, той започнал така:

— Прелестни дами, едно нещо от новелата на кралицата ме подсети да ви разкажа друго, вместо онова, което възнамерявах първоначално: а именно глупостта на Бернабо (макар че на него му се разминало) и на всички ония, дето вярват в същото, в каквото вярвал и той, и си въобразяват, че докато те скитат насам-натам и се забавляват ту с една, ту с друга жена, съпругите им ще стоят със скръстени ръце; като че ли ние, дето се раждаме, растем и живеем с тях, не ги знаем колко са непостоянни. Та с тази новела искам да ви докажа колко е голяма глупостта на тия мъже и заедно с това — колко по-голяма е глупостта на ония, които, мислейки се за по-силни от природата, дрънкат било и не било и си въобразяват, че така могат да успяват в неща, дето иначе не са им по силите; не стига това, ами се мъчат да накарат и другите да постъпват като тях, макар и тия люде по природа да не са такива.

И така, живял в Пиза съдия на име Рикардо ди Кинзика, надарен повече с ум, отколкото с телесна сила; той бил твърде богат и може би защото си въобразявал, че жена му ще се задоволи със същите занимания, на които се отдавал той, полагал не малко усилия да си намери за съпруга млада и красива жена, въпреки че, ако би могъл да посъветва себе ей, както правел с другите, би трябвало да се пази и от едното, и от другото. Най-сетне сполучил, защото месер Лото Гуаланди му дал за жена дъщеря си, на име Бартоломеа, едно от най-красивите и привлекателни момичета в Пиза, където нямало кой знае колко хубавици като нея. Съдията я завел най-тържествено у дома си, вдигнал голяма, великолепна сватба и за да консумира брака, първата нощ все някак си успял да направи нещо, въпреки че и тоя единствен път за малко не изпаднал в мат; не стига това, ами понеже бил слаб и мършав — дето се казва, душа нямал, — на следната утрин, за да дойде на себе си, се наложило да пие шира, да гълта разни хапове и какво ли не още.

След като преценил по-добре силите си, отколкото правел преди, месер съдията се заел да просвещава жена си с помощта на календара, с който децата се учели на четмо и който по всяка вероятност бил съставен в Равена; съдията си послужил с календара, за да й докаже, че всеки ден се падат не по един, а по няколко празници, че мъжът й жената трябва да ги тачат по най-различни причини, затова трябва да се въздържат от подобни отношения; към тия празници месер Рикардо прибавил малките и велики пости, навечерията на апостолите и на безброй други светии, петъците и съботите, неделите и целите велики пости, някои фази на луната и още множество други изключения; той вероятно предполагал, че и с жена в леглото може да си позволява почивки, също като в съда, когато водел гражданските дела.

Дълго време се придържал той към тоя начин на живот (разбира се, не без огорчения за жена му, до която я се докоснел веднъж в месеца, я не) и винаги я пазел най-грижливо да не би някой да я научи да разпознава работните дни, както той я научил да спазва празниците.

Случило се така, че поради голямата жега месер Рикардо решил да отиде за няколко дни в едно свое имение край Монтенеро — хем да си почине, хем да се поразхлади. Със себе си взел и своята жена-хубавица; един ден, за да я поразвлече, намислил да излязат в морето за риба; тръгнали с две лодки — в едната били той и рибарите, а в другата жена му и още няколко жени. Увлечени в риболова, те се отдалечили неусетно на много мили навътре в морето; и докато цялото им внимание било погълнато от това удоволствие, изведнъж се появила галерата на Паганино да Марс, много известен по онова време корсар. Като видял лодките, той веднага се насочил към тях; те не успели да избягат навреме и Паганино настигнал лодката, в която се намирали жените; щом зърнал красавицата, той не пожелал друго и пред очите на Рикардо, който в това време бил стигнал брега, я грабнал, качил я на галерата си и изчезнал. По-добре да не говорим колко се огорчил от станалото месер съдията, който бил толкова ревнив, че се боял дори от въздуха. Оплаквал се той къде ли не — и в Пиза, и другаде — от злодеянието на корсарите, но без полза; пък и не знаел кой е отвлякъл жена му, нито къде я отвел.

Паганино огледал красавицата, харесал я и тъй като си нямал жена, намислил да я задържи за себе си. Тя плачела, та се късала, и той се заел да я утешава с най-нежни слова. А през нощта — понеже календарът му бил паднал от пояса и той отдавна бил забравил всички празници и светии — Паганино почнал да я утешава с дела, защото му се сторило, че през деня думите му не помогнали кой знае колко; и така я утешил, че още преди да стигнат в Монако, тя забравила и съдията, и неговите закони и заживяла безкрайно весело с корсаря; като я откарал в Монако, Паганино не само продължил да я утешава и денем, и нощем, ами се отнасял към нея с най-голяма почит, като към съпруга.

След известно време месер Рикардо разбрал къде се намира жена му и понеже си мислел, че никой друг няма да съумее да направи необходимото, за да я освободи, подтикван от най-страстно желание, решил да отиде сам да си я прибере, като бил готов да заплати най-голям откуп; тръгнал той по море, стигнал в Монако, видял я, видяла го и тя, а вечерта уведомила Паганино за случилото се, както и за своите намерения.

На следната утрин месер Рикардо срещнал Паганино, представил му се и скоро почнал да се държи с него като със стар, близък приятел, а Паганино се преструвал, че не го знае кой е и чакал да види какво ще стане по-нататък.

Когато месер Рикардо помислил, че е дошло време да пристъпи към действие, той обяснил най-приятелски и най-любезно на Паганино защо е дошъл и го помолил да вземе каквото иска, но да му върне съпругата. Паганино възкликнал весело: „Бъдете добре дошъл, месер! Ще ви отговоря съвсем накратко следното: вярно е, че при мен живее една млада жена; но не знам дали е ваша съпруга или на някой друг; не ви познавам много добре, пък и с нея не съм кой знае колко близък, защото тя е отскоро при мен. Ако вие наистина сте неин съпруг, както твърдите, аз ще ви заведа при нея, понеже ми изглеждате любезен и почтен човек; и съм уверен, че тя ще ви познае; ако тя заяви, че казаното от вас е истина и пожелае да ви последва, готов съм да я пусна заради вашата любезност, а за откуп ще ми дадете каквото пожелаете; но ако не излезе така, то вие ще постъпите непочтено, като искате да ми я отнемете, защото аз съм млад човек и, както всички други, мога да си имам жена, особено жена като нея — най-голямата красавица, която някога съм срещал.“

Месер Рикардо възразил: „Тя наистина е моя жена; ако ме заведеш при нея, ще се увериш, че е така: щом ме зърне, веднага ще ми се хвърли на врата. Друго не искам от теб — нека стане така, както предложи ти.“ Тогава Паганино рекъл: „Добре. Да вървим!“ Двамата отишли в дома на Паганино, влезли в един салон и Паганино наредил да извикат Бартоломеа; тя излязла от покоите си добре вчесана и облечена и дошла в салона, където се намирали месер Рикардо и Паганино; но към месер Рикардо се обърнала така, както би постъпила с всеки чужд човек, дошъл заедно с Паганино у дома му.

Съдията очаквал, че ще бъде посрещнат най-радушно, затова се стъписал от нейното държане, ала си рекъл: „Навярно толкова съм се променил от дългите мъки и страдания, които изживях, след като я загубих, че тя не може да ме познае.“ Затова се обърнал към нея с думите: „Ех, жена, скъпо заплатих аз, задето те изведох на риболов, защото никой не е изпитвал такава мъка, каквато налегна мен, след като те загубих; а ти, както изглежда, не можеш и да ме познаеш и се държиш с мен като с чужд човек. Та нима не виждаш, че аз съм твоят месер Рикардо? Дойдох тук, при тоя почтен човек, в чиито дом се намираме, за да му платя каквото той пожелае, та да станеш отново моя и да те отведа със себе си; той ще бъде така добър да те върне, защото аз го искам.“

Дамата се обърнала към месер Рикардо и му казала с лека насмешка: „На мен ли говорите така, месер? Да не сте се припознали; я си помислете, аз не си спомням да сме се виждали някога.“ Тогава месер Рикардо възразил: „Внимавай какво говориш, огледай ме добре; речеш ли да понапънеш паметта си, ще видиш, че това съм аз, твоят Рикардо ди Кинзика.“ Дамата отвърнала: „Месер, моля да ме извините; може би — както сигурно си мислите — не постъпвам прилично, като ви оглеждам вече толкова време; въпреки това, аз ви огледах добре и мога да потвърдя, че никога не съм ви виждала.“

Месер Рикардо помислил, че тя се държи така, защото се страхува от Паганино и не иска да признае пред него, че го познава; затова след малко се обърнал към Паганино с молба да ги остави да си поговорят на четири очи в нейната стая. Паганино се съгласил при условие, че месер Рикардо няма да я целува против волята й, а на жената казал да заведе Рикардо в стаята, да го изслуша и да му отвърне както тя намери за добре.

Дамата и месер Рикардо отишли в стаята, седнали и месер Рикардо се обърнал към нея с думите: „Ех, сърце мое, душичке моя, надежда моя, наистина ли не можеш да познаеш твоя Рикардо, който те обича най-много от всичко на тоя свят? Как е възможно подобно нещо? Нима толкова съм се променил? Хайде, мое скъпо оченце, погледай ме още малко!“ Жената прихнала да се смее и го прекъснала с думите: „Много добре знаете, че паметта ми не е толкова къса, та да не мога да позная във вас моя съпруг Рикардо ди Кинзика; в замяна на това, докато живях при вас, вие доказахте, че твърде зле ме познавате, защото, ако наистина бяхте или все още сте такъв мъдрец, за какъвто искате да минавате, щяхте да сте достатъчно схватлив, за да забележите, че съм млада, свежа и здрава; следователно щяхте да знаете от какво друго — освен от храна и дрехи — се нуждаят младите жени, въпреки че от свенливост те не го казват. А какво правехте вие — сам си знаете. Ако ви е било по-приятно да изучавате законите, вместо да се грижите за жена си, не трябваше да се жените; за мен вие никога не сте били съдия, напротив — мислех, че сте по-скоро глашатай на празниците и на светите обреди, на постите и навечерията — толкова добре ги познавате. Искам да ви кажа, че ако разрешавахте толкова почивки на ратаите, които се трудят във вашите имения, колкото давахте на тоя, който трябваше да обработва моята нивица, вие нямаше да получите никога ни зрънце жито. Но ето, попаднах при тоя човек по Волята Божия и той се отнесе най-благосклонно към моята младост; двамата живеем в тая стая, където не знаем какво е това празник (имам предвид празниците, които вие, по-предан Богу, отколкото на жените, съблюдавахте в такъв голям брой), където никога не влизат ни съботи, ни петъци, ни навечерия, ни дългите велики пости; напротив, тук се работи и денем, и нощем и се чепка вълна; след като веднъж осъмнахме така, разбрах как ще продължи и по-нататък. Та затова искам да остана при тоя човек и да работя с него дорде съм млада, пък празниците, индулгенциите и постите ще оставя за по-късно — като остарея; а сега си вървете със здраве колкото се може по-скоро и си празнувайте колкото ви душа иска.“

Докато слушал тия нейни слова, месер Рикардо изпитвал неизмерима мъка, а когато тя млъкнала, казал: „Ах, душо моя! Какво говориш? Нима не те е грижа за честта на твоите родители, нима не мислиш за твоята собствена чест? Нима вместо да се върнеш в Пиза като моя жена, предпочиташ да останеш тук като наложница на тоя човек и да тънеш в смъртен грях? Та щом му омръзнеш, той ще те изгони най-позорно; ако се прибереш при мен, ще ми бъдеш все така скъпа и ще останеш господарка на моя дом и след смъртта ми. Нима заради тая необуздана, нечестива страст заедно с твоята чест ще опетниш и моята — честта на човека, който те обича повече от собствения си живот? Хайде, надеждо моя, престани да говориш така, върни се при мен; отсега нататък, след като знам какво искаш, ще полагам повече усилия; затова, скъпа моя, промени решението си и ела с мен; откакто те няма, нито миг не ми е било добре.“ Но тя отвърнала: „Не искам никой да се тревожи за честта ми (пък и сега с вече късно), то си е моя работа! Родителите ми трябваше да помислят за това по-рано, когато ме дадоха за ваша жена. Тогава те не помислиха за честта ми, сега пък аз не искам да се грижа за тяхната; казвате, че сега съм извършила смъртен грях: пак ще го сторя, не се безпокойте. Ще ви кажа още нещо: откакто съм тук, все си мисля, че съм съпруга на Паганино, а докато бях в Пиза, все ми се струваше, че съм ваша любовница, защото, доколкото си спомням, планетите на двама ни се срещаха според фазите на луната и според разни геометрически изчисления; а Паганино не ме пуска по цяла нощ от обятията си, притиска ме, хапе ме — нека Бог ви разкаже вместо мен какво прави тоя човек! Казахте, че сте щели да полагате повече усилия. За какво? Да свършите работата надве-натри, и то пряко сили, така ли? Знам ви аз, че сте станал добър ездач, ама след като престанахте да ме виждате! Вървете си и се помъчете да си поживеете, че като ви гледам, все ми се струва, че сте взели тоя живот назаем — толкова слабичък и мършав изглеждате. Ще ви кажа още нещо: ако тоя човек ме остави (а струва ми се, че той няма такива намерения, от мен зависи дали да остана при него), когато и да се случи това, аз никога няма да се завърна при вас; та нали ако ви изстискат, от вас няма да излезе дори паничка сос; а след като веднъж съм била при вас и съм заплатила за това скъпо и прескъпо, ще си потърся късмета другаде. Пак ви повтарям, че тук няма ни празници, ни предпразници, затова искам да остана; а вие си вървете с бога, и то колкото се може по-скоро, защото, ако не си тръгнете, ще почна да викам, че искате да ме изнасилите.“

Щом видял, че нищо няма да излезе и най-сетне разбрал каква глупост е сторил, като се е оженил така слабосилен за такава млада жена, месер Рикардо излязъл от стаята тъжен и печален и дълго увещавал Паганино, но без всякаква полза. Накрая, след като не успял да постигне нищо, оставил жена си, прибрал се в Пиза и така се побъркал от мъка, че като излизал из града, на всички, които го поздравявали или питали нещо, той отвръщал по един и същи начин: „Проклетата дупка не признава празник!“ Скоро след това месер Рикардо умрял. Щом узнал за станалото, Паганино, знаейки колко много го обича дамата, я направил своя законна съпруга и двамата, без да спазват ни празници, ни предпразници, ни пости, работели, докато грохнат, и добре се забавлявали. Ето защо, мои скъпи дами, аз мисля, че в спора с Амброджоло Бернабо е яздил коза по нанадолнище.

Новелата предизвикала такъв смях у цялата дружина, че после всички ги болели устата; дамите били единодушни, че Дионео е казал самата истина и че Бернабо бил голям глупак. Когато новелата свършила и смехът утихнал, кралицата установила, че е станало късно, че всички са разказали своите новели и че е дошъл краят и на нейното царуване; затова, съгласно установения ред, тя свалила венеца от главата си, положила го на главата на Неифила и се обърнала към нея със следните слова:

— Скъпа дружке, нека сега ти имаш власт над тоя малък народ! — После отново седнала.

Удостоена с тая чест, Неифила поруменяла и заприличала на свежа роза в ранна априлска или майска утрин, а полуприведените й прелестни очи заблестели като зорница. Всички изразили най-радостно благоразположението си към кралицата и след като сдържаният шепот стихнал, Неифила събрала смелост, поизправила се и казала:

— Понеже станах ваша кралица, то — без да се отклонявам от начина на действие на моите предшественички, който вие одобрявахте, изпълнявайки техните нареждания — искам накратко да ви уведомя какво съм решила; ние ще следваме това решение, ако вие го одобрите. Както знаете, утре е петък, а в други ден — събота: твърде неприятни за повечето хора дни поради употребяваните през това време ястия. Петъкът е ден, който трябва да бъде почетен, защото тогава се е мъчил оня, който е умрял, за да живеем ние; поради това аз мисля, че ще бъде най-добре — пък и най-прилично, — вместо да разказваме новели, да прочетем за прослава на Бога по някоя и друга молитва. На следния ден, събота, жените обикновено си мият главата, за да се изчистят от праха и мръсотията, които са насъбрали за цяла седмица работа; освен това за слава на Пресветата Дева, майката на Сина Божи, мнозина постят и в чест на настъпващата неделя се въздържат от всякаква работа. Затова (тъй като през тия дни няма да можем да спазваме изцяло установения ред) мисля, че през това време трябва да се въздържим и да не разказваме новели. Ние сме тук вече четири дни; за да не бъдем изненадани от нежелани посетители, смятам, че ще бъде най-добре да се вдигнем оттук и да се прехвърлим другаде; къде — вече съм намислила. Понеже днес кръгът на нашите разговори и размишления бе твърде обширен, аз бих искала (тъй като ще разполагате с повече време за размисъл и ще бъде по-добре да поограничим свободата в избора на новелите) нашите разкази да засегнат само някои от многобройните прояви на съдбата; мисля, че това биха могли да бъдат случки с люде, които благодарение на своето умение или са успявали да получат каквото са искали да имат, или са успявали да си възвърнат загубеното. Затова нека всеки намисли да разкаже по нещо, което да бъде от полза за цялата дружина или поне да бъде приятно за слушане. Дионео, разбира се, запазва своята привилегия.

Всички похвалили думите и намеренията на кралицата и решили, че така трябва да бъде. А кралицата извикала сенешала и му посочила къде да нареди масите за вечеря и какво да върши през цялото време На нейното царуване; после станала заедно с цялата дружина и им разрешила да се занимават с каквото желаят.

Дамите и мъжете се отправили към градината, поразходили се, а щом дошло време за вечеря, седнали радостни и щастливи на трапезата; като се нахранили, почнали да танцуват карола; танцът водела Емилия, а Пампинеа по желание на кралицата изпяла следната канцона, докато всички й пригласяли:

След тази канцона изпели и други, изиграли няколко танца, свирили на различни инструменти. Но когато кралицата решила, че е време за сън, всички, предшествувани от запалени факли, се отправили към покоите си. През следващите два дни те размишлявали по въпросите, за които им говорила кралицата, и очаквали с нетърпение неделята.

ДЕН ТРЕТИ

Завършва вторият ден на Декамерон, започва третият. Под ръководството на Неифила дружината разсъждава за тия, които благодарение на своето умение или са успявали да получат каквото са искали да имат, или са успявали да си възвърнат изгубеното.

В неделя, когато кралицата станала и накарала да събудят и нейната дружина, червеното сияние на зората вече преливало в златисти отблясъци, предвестници на изгряващото слънце. Много преди това на мястото, където щели да отседнат, сенешалът бил изпратил голяма част от необходимите вещи, заедно с хора, които да приготвят каквото трябва. Като видял, че кралицата тръгва на път, сенешалът се разпоредил да натоварят набързо и останалите неща, а когато всичко било готово, потеглил и той заедно с обоза и слугите, които били останали с дамите и младежите.

Кралицата поела по глуха странична пътека, цялата обрасла в зелена трева и изпъстрена с цветя, които започвали да се разтварят при докосването на първите слънчеви лъчи, и се отправила с бавна стъпка на запад; след нея вървели дамите и тримата младежи от дружината, а пред тях се носела радостната песен на двадесетина славеи и други пойни птички; така, сред приятни разговори, шеги и смях, те изминали не повече от две хиляди крачки и преди да удари половината на третия утринен час, кралицата ги отвела пред голям, разкошен дворец, който се издигал на нисък хълм, с изглед към долината.

Влезли в двореца, обходили го от край до край и като видели големите зали, чистите и богато украсени стаи, подредени с всичко необходимо за живеене, изказали своето възхищение и отправили най-похвални слова към неговия собственик; а когато слезли долу и огледали просторния, сенчест двор, пълните с отлични вина изби и струящата в изобилие студена вода, възторгът им станал още по-голям.

После решили да отдъхнат и насядали в голямата лоджия, която гледала към двора и тънела в зеленика и всякакви цветя, каквито имало по това време на годината; в същия миг се появил предвидливият сенешал и им поднесъл най-разнообразни сладкиши и превъзходни вина, та да се подкрепят.

После те накарали да отворят оградената с висок зид градина, която се намирала в съседство с двореца, и влезли; още на входа се смаяли на нейната неповторима красота и тръгнали да я разглеждат най-внимателно от единия до другия край. И по средата, и наоколо градината била прорязана от широки, прави като стрела алеи, покрити със сводове от лозници, които, по всичко личало, тая година щели да родят много грозде, защото били натежали от цвят; той изпълвал градината с чудно благоухание, а то се смесвало с аромата на множество други цветя и треви и дружината си помислила, че е попаднала сред всички дъхави подправки, каквито може да им поднесе Изтокът. От двете страни на алеите се нижел истински жив плет от ясмин, бели и червени рози, поради което човек можел да се разхожда навсякъде под дъхавите прохладни сенки не само сутрин, ами и по пладне, когато слънцето е високо. Много време ще е необходимо да ви разказвам колко и какви треви и растения имало там и как били подредени; едно само ще ви кажа: нямало рядко растение, което да понася нашия климат и да не било засадено в най-голямо изобилие.

Насред градината се простирала зелена поляна (тя била не по-малко забележителна, а може би била и най-прелестното нещо от всичко, що се намирало там); поляната била покрита със ситна зелена тревица, толкова зелена, че тъмнеела, а сред нея пъстреели безброй цветя; наоколо се извисявали свежите зелени корони на кедрите и на портокаловите дървета, отрупани със зрели и зелени плодове и с цвят; гледката не само радвала окото, ами доставяла удоволствие и на обонянието. По средата на поляната се издигал водоскок от ослепително бял мрамор, с най-прекрасни фигури и орнаменти; в центъра на водоскока стърчала Колона, а над нея — статуя, из която високо към небето бликала силна струя вода — дали направо от извора, или по изкуствен начин, това не знам, — а после се връщала обратно в прозрачния басейн с приятен ромон; водата била в такова количество, че само част от нея би могла да движи цяла воденица. Тази вода (става дума за излишната, дето преливала от басейна на водоскока) изтичала по някакъв скрит път, после отново излизала на повърхността, за да потече по многобройните, изкусно направени поточета, ограждащи поляната; водата продължавала по-нататък из цялата градина по също такива поточета, за да се събере отново в единия й край, откъдето изтичала към долината, образувайки бистър като сълза поток, и преди да се разлее, задвижвала с голямата си сила и не без полза за собственика цели две воденици.

Гледката, която представлявала и градината, и прекрасната й уредба, и растенията, и водоскока, и изтичащите от него ручеи, допаднала извънредно много на дамите и на тримата младежи и те започнали да твърдят, че ако е възможно да има рай на земята, биха го направили точно такъв, като тази градина; и не можели да си представят какво друго биха могли да добавят, за да стане още по-прелестен.

Те се разхождали из градината безкрайно доволни, виели пъстри венци от клопките на най-различни дървета, наслаждавали се на чуруликането на рояците пойни птици, които сякаш се надпявали, и изведнъж забелязали още нещо, което ги накарало да възкликнат възторжено и което, грабнати от приятната гледка, не били забелязали преди; градината гъмжала от прекрасни животни, може би стотици породи, и те почнали да си ги сочат един на друг: ето тук подскачат зайци, виж, по-нататък лежат сърни и сърнета, ей там пък пасат млади елени. А освен тях имало безброй други животни, които се разхождали кротко, сякаш били опитомени; тази гледка била още едно удоволствие, което се прибавило към другите.

След като обходили навсякъде и се нагледали ту на едно, ту на друго, те наредили да сложат масите край хубавия водоскок, изпели шест песнички, изиграли няколко танца, а после, по волята на кралицата, седнали на трапезата, където им поднесли голям брой изкусно и добре приготвени най-изтънчени блюда; като се развеселили, те станали от трапезата и отново се отдали на музика, песни и танци, докато най-сетне кралицата решила, че станало твърде горещо и който иска, може да отиде да си почине.

Някои се прибрали да си полегнат, а другите, омаяни от красотата на гледката, решили да останат при водоскока; и докато ония спели, едни от тях седнали да четат романи, други — да играят шах или дама. Но като ударил деветият час, всички станали, напръскали си лицето със студена вода и по волята на кралицата се отправили към водоскока, където насядали в станалия пече обичаен за тях ред, очаквайки да започнат разказите на предложената от кралицата тема.

Първият, на когото кралицата дала думата, бил Филострато, и той започнал.

НОВЕЛА I

Мазето от Лампорекио се престорва на глухоням, става градинар в една женска обител и всички монахини се надпреварват да спят с него.

— Прелестни дами, твърде голям е броят на неразсъдливите мъже и жени, които са напълно убедени, че щом някоя девойка сложи бяло покривало на главата си, а върху тялото си навлече черно расо, престава да бъде жена и да изпитва присъщите на жените желания, сякаш, като стане монахиня, се превръща в камък; а когато същите хора чуят случайно нещо, което да противоречи на тия техни разбирания, се възмущават така, сякаш е извършен бог знае какъв грях против природата; но те постъпват така, без да мислят, и забравят, че самите те се чувствуват неудовлетворени, макар че разполагат с пълната свобода да вършат каквото си искат; забравят и колко е голямо влиянието на безделието и самотата. Мнозина са и тия, дето са напълно убедени, че мотиката и лопатата, лошата храна и несгодите лишават селяните от всякакви похотливи желания и притъпяват техния ум и схватливост. С малката новела, която ще ви разкажа по волята на кралицата, без да прекрачвам определените от нея граници, искам да ви обясня колко много се заблуждават всички, които разсъждават така.

Из нашия край имало, пък и все още съществува, един женски манастир, прочут със своята святост; но за да не накърня с нещо славата му, аз няма да спомена името му; и така, не много отдавна, в същия този манастир останали не повече от осем монахини, заедно с абатисата, и всичките били млади; имало там и някакъв добър човечец, дето се грижел за прекрасната им градина; но понеже бил недоволен от парите, които му давали, той, след като си уредил сметките с иконома на манастира, напуснал и се прибрал в родното си село Лампорекио.

Там го посрещнали най-дружески; сред посрещачите се намирал и някакъв млад селянин, здрав, силен и красив — колкото може да бъде един селянин, на име Мазето, който го запитал къде се е губил толкова време. Добрият човечец, който се казвал Нуто, му обяснил; после Мазето поискал да узнае какво е работил в манастира. Нуто отвърнал: „Грижех се за тяхната голяма и хубава градина, освен това от време на време ходех в гората за дърва, носех вода, вършех и други дребни услуги; но монахините ми плащаха толкова малко, че едва ми стигаше за обуща. Пък и всички те са млади и са едни такива, сякаш дяволът се е вселил и тях: в нищо не можеш да им угодиш; случваше се, като копаех градината, някоя да ми каже: «Сложи това тук!», друга: «Не онова, а това!», трета пък ми измъкваше мотиката от ръката и викаше: «Не така!»; дотолкова ми дотягаха, че оставях и работа, и всичко и излизах; затова, било за едно, било заради друго, реших да не оставам повече там и се прибрах. Като си тръгвах, икономът ме помоли, ако намеря някой годен за тая работа, да му го пратя, и аз му обещах: но дано Бог му даде толкова здраве, колкото аз ще се погрижа да му намеря или да му пратя някого.“

Докато слушал разказа на Нуто, у Мазето възникнало такова силно желание да попадне при монахините, че едва се сдържал на едно място, тъй като от думите на Нуто му станало ясно, че ще успее да постигне каквото искал. Но като съобразил, че ако сподели намеренията си с Нуто, нищо няма да излезе, той му казал: „Добре направи, че се прибра! Мъжка работа ли е това да стоиш при жени? По-добре с дяволите, отколкото с тях: от седем пъти шест пъти те сами не знаят какво искат!“ Но веднага след тоя разговор Мазето почнал да обмисля какво да направи, за да се промъкне при монахините; той знаел, че ще се справи със задълженията, за които му говорил Нуто; не се и съмнявал, че ако откажат да го приемат, няма да е заради това; но се боял, че няма да го приемат заради друго: бил твърде млад и хубав. Дълго мислил и премислял, най-сетне измислил: „Мястото е доста далеч оттук — рекъл си той — и никой не ме познава; ако се престоря на глухоням, сигурно ще ме вземат на работа.“

Речено-сторено; нарамил секирата, облякъл се като бедняк и без да обади някому къде отива, тръгнал за манастира; като стигнал там, влязъл в двора, срещнал случайно иконома и му показал със знаци, както правят глухонемите, че го моли да му даде нещо за ядене, а ако трябва, той ще му. нацепи дърва. Икономът го нахранил на драго сърце и после го повел към някакви пънове, които Нуто не бил успял да разцепи; но Мазето бил много як и ги нацепил всичките за съвсем кратко време. Икономът трябвало да отиде в гората; дал му знак да тръгне с него, а като стигнали, заповядал му да насече дърва; после докарал пред него магарето и му показал със знаци да закара дървата у дома му. Мазето свършил всичко с такова старание, че икономът го задържал няколко дни, за да му свърши някои работи, които били необходими.

Един ден абатисата забелязала Мазето и запитала иконома кой е тоя човек. Той отвърнал: „Мадона, това е някакъв глухоням бедняк; дойде преди няколко дни да проси, аз му дадох това-онова и го накарах да свърши много работи, дето трябваше да се свършат. Ако той знае да гледа градина и пожелае да остане, мисля, че няма да сбъркаме: ще бъде добър слуга, а тъкмо такъв ни трябва; толкова е силен, че може да го използуваме за каквото се наложи, пък и няма защо да се боите, че ще седне да закача нашите девици.“ Абатисата отвърнала: „Прав си. Гледай да разбереш какво може да върши и се постарай да го задържиш; дай му някой и друг чифт обувки, някоя стара дреха, прикоткай го, поумилквай му се и го нахрани добре.“ Икономът обещал. А Мазето, който бил наблизо и се преструвал, че мете двора, чул всичко, каквото си говорили те, и си рекъл весело: „Ако ме приемете при вас, така ще ви работя градината, че ще има да ме помните.“

След като установил, че Мазето наистина умее да работи, и то отлично, икономът го запитал със знаци иска ли да остане при тях, а Мазето му отвърнал също със знаци, че е готов да върши каквото му заповядат; тогава икономът го приел на работа, наредил му да гледа градината, показал му какво трябва да прави и го оставил, защото трябвало да излезе по други манастирски работи. Мазето започнал да работи всеки ден; монахините почнали да идват при него и да му се подиграват, както людете често постъпват с глухонемите; говорели му най-неприличните думи на тоя свят и били убедени, че той няма да ги чуе; а абатисата, предполагайки, че като е без език, той няма и опашка, не се безпокояла кой знае колко от тая работа и не вземала почти никакви мерки.

Случило се така, че един ден, когато той се изморил от работа и легнал да си почине, в градината излеели две млади монахини; приближили се до мястото, където той лежал и се преструвал на заспал, и почнали да го оглеждат. По едно време едната, очевидно по-смела от другата, казала: „Ако бях убедена, че мога да ти се допери, бих споделила с теб една мисъл, която ми е идвала неведнъж на ум и която, кой знае, би могла и за тебе да бъде от полза.“ Другата отвърнала: „Говори, не се безпокой, никому нищо няма да кажа.“ Тогава по-смелата рекла: „Не знам мислила ли си някога колко строго ни държат тук, че не смее да проникне нито един мъж освен стария ни иконом и тоя глухоням; а аз често съм слушала от жените, дето идват при нас, че всички други наслади на тоя свят са нищо в сравнение с това, когато жената си има работа с мъж. Затова на няколко пъти се замислях, ако не може с друг, да опитам поне с тоя глухоням дали наистина е така. По-подходящ от него за тая работа няма в целия свят, защото, дори и да поиска, не би могъл никому нищо да каже; нали виждаш какъв е глупак — брадата му подранила, а умът му закъснял. Искам да чуя какво мислиш ти по тая работа.“

Другата възкликнала: „Горко ми! Какво си седнала да ми говориш? Нима забрави, че ние сме дали обет Богу да пазим нашата девственост?“ — „Хайде, хайде — отвърнала първата, — колко неща му обещават всеки ден и после не ги изпълняват! Щом сме му обещали нашата девственост, все ще се намери някоя да изпълни обета.“ А другата й рекла: „Ами ако забременееш, какво ще правиш?“ На което първата, отвърнала: „Ти почваш да мислиш за бедата, преди да те е сполетяла; случи ли се такова нещо, тогава Ще му мисля; ще се намерят и хиляди начини, та никой никога да не узнае, освен ако ние сами не се разприказваме.“

Като чула това, другата, у която възникнало още по-силно желание да изпита що за животно е мъжът, рекла: „Добре де, какво да сторим?“ Тогава първата казала: „Слушай какво, сега трябва да е около девет часът; мисля, че всички сестри освен нас са легнали да спят; ще проверим дали няма някой в градината и ако няма никой, ще направим следното: ще хванем тоя човек за ръка и ще го отведем в колибата, където той се крие от дъжда. Едната ще влезе с него, другата ще пази отвън. Той е такъв глупак, че ще изпълни всичко, което поискаме от него.“

Мазето чул целия разговор и понеже бил готов да им се подчини, чакал само някоя от тях да го хване за ръката. А те огледали добре навсякъде и се уверили, че отникъде не могат да ги видят; после монахинята, която първа повела тоя разговор, се приближила към Мазето и го събудила, а той скочил веднага; тя му се усмихнала, хванала го ласкаво за ръка и го повела към колибата, докато Мазето се хилел най-глупаво, ала щом влезли вътре, не я карал да чака много, ами свършил каквото тя искала. Монахинята постъпила честно и след като получила каквото търсела, отстъпила мястото на своята дружка, а Мазето, продължавайки да се прави на глупак, изпълнил и нейното желание; преди да се приберат, и двете пожелали да опитат още няколко пъти какъв ездач е техният глухоням. А после често споделяли помежду си, че наистина, както разправяли, тая работа била много приятна, какво ти — нещо повече; затова, като избирали подходящо време, отивали да се забавляват с глухонемия.

Случило се обаче така, че една тяхна дружка ги видяла през прозорчето на килията си и разказала на още две монахини; отначало те възнамерявали да отидат и да обадят за всичко на абатисата, но после размислили, споразумели се и също почнали да използуват силите на Мазето. По различно време и при разни случаи към тях се присъединили и останалите три монахини. Най сетне абатисата, която още не била забелязала какво става, един ден излязла да се поразходи из градината, понеже жегата била голяма, и се натъкнала на Мазето (който, въпреки че денем работел малко, много се изморявал от нощната езда); той се бил излегнал и спял под сянката на едно бадемово дърво целият разголен, защото вятърът бил повдигнал ризата и дрехата му.

Щом го видяла и разбрала, че е сама, абатисата изпитала същото желание, както и нейните монахини; събудила Мазето и го отвела в килията си, където го държала няколко дни; монахините тъгували твърде много за градинаря, който не идвал да копае градината, а абатисата изпитвала отново и отново същата сладост, за която преди била свикнала да кори другите. Най-сетне го пуснала да излезе от килията и го пратила в неговата, по често го викала пак при себе си, като при това искала повече, отколкото й се полагало; Мазето обаче не бил в състояние да задоволява всички, затова решил, че ако продължава да се преструва на глухоням, може много да си навреди; когато една мощ бил при абатисата, той си развързал езика и започнал да й говори: „Мадона, чувал съм да казват, че един петел стига на десет кокошки, но че десетина мъже много трудно и много лошо могат да задоволят една жена; аз съм принуден да обслужвам девет и няма да издържа, каквото и да стане; нещо повече, поради това, което вършех досега, вече не съм в състояние да направя нещо; затова или ми разрешете да си вървя с Божията благословия, или намерете начин да ми помогнете.“

Като го чула, че проговорил, абатисата, която го смятала да глухоням, си глътнала езика, но успяла да промълви: „Какво? Какво? Та аз те мислех за глухоням!“ Мазето отвърнал: „Мадона, аз наистина бях глухоням, но не по рождение, а от една болест, която ми отне говора; за пръв път тая нощ усетих, че говорът ми се възвръща, заради което благодаря Богу от цялото си сърце.“ Жената повярвала и го запитала какво означават думите му, че той трябва да обслужва девет жени. Мазето й разказал всичко, а абатисата разбрала, че и другите монахини не излезли по-разумни от нея; но тъй като била все пак разсъдлива жена, не пуснала Мазето, ами решила да си поговори с монахините и да уреди така работите, че Мазето да не опозори манастира.

Случило се, че точно по това време умрял техният иконом, а монахините, след като признали една на друга какво са вършили преди това, при всеобщо съгласие и със съгласието на Мазето така уредили работата, та хората наоколо да повярват, че с помощта на техните молитви и на милостта на светията, на когото бил посветен манастира, отдавна онемелият Мазето си е възвърнал говора; после назначили Мазето за иконом и така разхвърлили работата му, та да не се преуморява. Макар че Мазето произвел много монасчета, цялата работа се вършела толкова скрито, че се узнало едва след смъртта на абатисата, когато той бил остарял и искал да се прибере у дома си вече като богат, заможен човек; щом това се разчуло, веднага му разрешили да се върне.

Така Мазето се прибрал у дома си остарял, забогатял и глава на семейство, без да трябва да храни децата си, нито да харчи по тях, защото благодарение на своята съобразителност успял добре да използува младостта си: върнал се богат там, откъдето потеглил със секира на рамо, и разправял, че Христос помага така всекиму, който му сложи рога на шапката.

НОВЕЛА II

Един коняр спи с жената на крал Агилулф; кралят узнава случайно за станалото, намира коняря и го остригва. Конярят обаче остригва всички други слуги и така се спасява от зла участ.

Когато Филострато приключил своята новела, по време на която дамите ту поруменявали, ту се смеели, кралицата наредила на Пампинеа да продължи и тя със засмяно лице започнала така:

— Някои люде и желанието си да покажат на всяка цена, че знаят и виждат неща, дето не бива да знаят, понякога постъпват твърде неблагоразумно, смятайки, че като разкрият чуждите прегрешения, останали незабелязани за другите, ще намалят собствения си позор, а не виждат, че по тоя начин го увеличават до безкрайност; че това е истина, искам да ви уверя с помощта на един обратен пример, като ви разкажа как един човек, смятан може би за по-недосетлив от Мазето, си послужил с хитрост срещу ума и разума на един велик крал.

Агилулф, кралят на лонгобардите, следвайки примера на своите предшественици, установил столицата на кралството си в град Павия, в Ломбардия, и се оженил за Теодолинда, вдовица на бившия лонгобардски крал Аутари, много красива, умна и много почтена жена, която обаче не попадала на добри любовници. Когато, благодарение на ума и добродетелите на крал Агилулф, работите на лонгобардите се пооправили и те заживели известно време в мир и благополучие, станало така, че един от конярите на споменатата кралица — човек, произхождащ от простолюдието, макар че във всичко друго стоял много по-високо от своя презрян занаят, — снажен и красив също като краля, се влюбил безмерно в кралицата; но тъй като ниското му положение все пак не го било лишило от способността да разбере, че такава любов противоречи на всякакво благоприличие, той, бидейки разумен човек, не споделял с никого нищо, а на нея не се осмелявал да загатне за любовта си дори с поглед. И въпреки че не хранел никаква надежда да бъде харесан някога от кралицата, все пак се гордеел, задето мисълта му се устремила толкова високо, и като човек, изгарящ от любовен пламък, изпълнявал най-усърдно — повече, отколкото своите другари — всичко, което според него можело да се хареса на кралицата.

Случвало се понякога, когато тя излизала на разходка, да предпочете да възседне коня, за който се грижел той, а не другите; конярят смятал това за най-голяма милост и не се отделял от стремето й, а когато успявал да се докосне само до дрехата й, чувствувал се безкрайно блажен.

Но както често виждаме да става, колкото повече намалява надеждата, толкова повече се разпалва любовта; така се случило и с бедния коняр, комуто било непоносимо тежко да таи в себе си тази пламенна и безнадеждна страст и да я крие от другите — както правел той; затова, като не успял да сподави любовта си, неведнъж му идвало да сложи край на живота си. Обмисляйки по какъв начин да умре, той решил да избере такава смърт, която да покаже ясно, че е умрял заради любовта, що изпитвал и продължавал да изпитва към кралицата; накрая пожелал избраният от него начин да бъде такъв, че да му позволи да си опита щастието, за да задоволи изцяло или отчасти своето желание. Той не се осмелявал нито да заговори с кралицата, нито да й признае с писмо любовта си, защото знаел, че и думите, и писмото — всичко ще бъде напразно; но рекъл да опита с хитрост да прекара с нея поне една нощ; а за да стане това, нямало друг начин освен следния: да направи опит да се промъкне в нейните покои вместо краля, за когото знаел, че не винаги спи с нея. И за да разбере как и в какви дрехи се облича кралят, когато отива при нея, той на няколко пъти се скривал в голямата зала на кралския дворец, която се намирала между покоите на кралицата и покоите на краля; и една нощ видял, че кралят излязъл от стаята си загърнат в дълго наметало, със запалена факла в едната ръка и с бастунче в другата; като стигнал пред покоите на кралицата, той почукал, без да се обади, два пъти с бастунчето, вратата се отворила веднага и някой поел факлата от ръката му.

След като видял всичко и почакал, докато кралят излезе и се прибере отново в покоите си, конярят решил и той да постъпи по същия начин; успял да намери наметало, подобно на кралското, снабдил се с факла и бастунче, измил се най-старателно в банята, та да не би миризмата на оборския тор да подразни кралицата и да стане причина тя да открие измамата, а след това, както обикновено, се скрил в голямата зала. Когато се уверил, че всички са легнали и спят, той решил, че е настанал часът или да осъществи любовта си, или по тоя най-достоен начин да си проправи път към желаната от него смърт; и с помощта на кремъка и огнивото, които носел със себе си, запалил факлата, загърнал се в наметалото, доближил се до покоите на кралицата и почукал два пъти с бастунчето на вратата. Отворила му една сънена слугиня, поела от него факлата и я скрила; а той, без да продума, прекрачил зад завесата, свалил наметалото си и легнал в постелята, където спяла кралицата. После я сграбчил страстно в обятията си, но се престорил, че е разстроен (понеже знаел, че когато кралят е в лошо настроение не искал да слуша нищо) и без да проговори и без да му кажат нещо, опознал няколко пъти плътта на кралицата. Макар и да не му се искало да си тръгне, той все пак се боял, да не би ако се забави още, изпитаното от него удоволствие да се превърне в печал, затова, без да проговори, станал, взел си наметалото и факлата и се върнал колкото се може по-скоро в своята постеля.

Той тъкмо си бил легнал, когато кралят се надигнал и отишъл в покоите на кралицата, а тя останала твърде изненадана от това; щом кралят легнал в постелята и я поздравил весело, виждайки го в добро настроение, тя се престрашила и го запитала: „Какво става с вас тази нощ, господарю мой? Та нали вие си отидохте преди малко, след като ми се насладихте необичайно много? Защо се връщате толкова скоро? Пазете се, не правете такива неща!“ Като чул това, кралят веднага се досетил, че кралицата е била измамена с помощта на сходство в навиците и на прилика във външността, но тъй като бил разумен човек и разбрал, че станалото не било забелязано нито от кралицата, нито от някой друг, решил да се държи така, че тя да не разбере нищо. Мнозина глупци не биха постъпили като него, а биха почнали да питат: „Кой е идвал тук? Не съм бил аз. Как стана всичко това? Кой е тоя човек?“ Ако кралят постъпел по същия начин, можело да станат куп неприятности: щял да обиди без причина кралицата и да й даде повод да пожелае отново същото, каквото била изпитала преди малко; освен това, ако вдигнел шум около станалото, щял да се опозори сам, докато, ако си мълчал, никой нищо нямало да разбере и той нямало да се посрами. Затова, макар и да бил страшно ядосан, кралят не го показал ни с вида си, ни със словата си и отвърнал: „Мадона, какво значи това? Нима след като веднъж съм бил вече при вас, мислите, че не съм способен да дойда пак?“ Кралицата отвърнала: „Разбира се, господарю мой, но все таки бих ви помолила да се грижите повече за вашето здраве.“ Тогава кралят казал: „Ще последвам с удоволствие вашия съвет и ще се прибера, без да ви безпокоя повече.“

Но той така кипял от ярост и негодувание, след като разбрал какво са му сторили, че грабнал наметалото си и излязъл от стаята; решил, без да вдига много шум, да намери оня, който извършил тази работа; той предполагал, че трябва да е някой от неговите хора и че който и да е, няма да успее да се измъкне.

Кралят запалил свещичката на един фенер и се запътил към продълговатата постройка над конюшните на двореца, където имало много легла и спели почти всичките му слуги; и като си мислел, че на тоя, дето е извършил каквото той узнал от кралицата (който и да е той), вследствие положеното усилие нито пулсът ще бъде спокоен, нито биенето на сърцето — равномерно, тръгнал на пръсти от единия край на помещението и започнал да опипва внимателно гърдите на всички поред, за да разбере как бият сърцата им. Всички спели дълбоко с изключение на тоя, дето влизал при кралицата; той бил още буден, видял краля, досетил се веднага кого е дошъл да търси и така се изплашил, че сърцебиенето, което получил поради положените по-преди усилия, се засилило още повече; затова бил напълно убеден, че кралят, щом забележи това, веднага ще заповяда да го убият.

Конярят започнал трескаво да обмисля какво да прави, но като видял, че кралят е без оръжие, решил да се престори на заспал и да види какво ще стане по-нататък. А кралят, след като прегледал мнозина и не открил никого, за когото можел да каже, че е търсеният от него човек, дошъл при коняря, установил, че сърцето му бие по-силно, отколкото на другите, и си рекъл: „Ето го! Този е!“ Но понеже не искал никои да разбере какво възнамерявал да прави, кралят не му сторил нищо, само извадил ножиците, които носел със себе си, и отрязал кичур от косата му (по онова време мъжете ходели с много дълги коси), та да може сутринта да го познае по тоя белег; след това излязъл и се прибрал в покоите си.

Конярят видял всичко и тъй като бил хитро момче, веднага се досетил защо са го белязали по тоя начин; без да губи време, станал, намерил едни ножици (за щастие в конюшнята имало няколко, с тях стрижели конете), приближил се на пръсти до слугите, които спели в помещението, и от всекиго отрязал по кичур коса над ухото. Никой не го усетил и след като свършил тая работа, той си легнал да спи. На другата сутрин, щом станал, кралят заповядал, преди да са отворили вратите на двореца, всички слуги да се явят при него. Нареждането му било изпълнено.

Когато дошли всички и застанали пред него гологлави, той почнал да ги оглежда един по един, за да открие тоя, на когото отрязал кичура коса; ала като видял, че по-голямата част от слугите са остригани по един и същи начин, останал изненадан и си рекъл: „Тоя, когото търся, може да е човек от долен произход, ама е много умен.“ Като се уверил, че ако си мълчи, няма да открие тоя, когото търсел, той решил да не се опозорява заради някакво си дребнаво отмъщение; все пак искал да го стресне, па макар и само с една дума, и заедно с това да му даде да разбере, че той, кралят, знае всичко; затова се обърнал към всички и казал: „Нека този, който е сторил това, да не го върши никога вече! А сега си вървете по живо, по здраво.“

Друг на негово място би ги подложил на изтезания, мъчения и разпити, но постъпвайки така, би разкрил онова, което всеки друг ще се постарае да прикрие; ако откриел виновника, щял да му отмъсти, но въпреки това нямало да намали, а само щял да увеличи своя позор и да опетни и честта на жена си. Хората, които чули тия негови слова, останали твърде изненадани и дълго се питали един друг какво искал да каже кралят, но никой, с изключение на оня, за когото се отнасяли, не могъл да разбере нищо. А конярят, който бил умен човек, не продумал ни дума за станалото, докато бил жив кралят, и никога вече не излагал живота си на такива случайности.

НОВЕЛА III

Преструвайки се, че отива на изповед с най-благочестиви намерения, една дама, влюбена в някакъв мъж, подтиква един благочестив монах — без той да се досети — да направи така, че нейното желание да бъде напълно удовлетворено.

Пампинеа замълчала, мнозина от присъствуващите похвалили смелостта и благоразумието на коняря, както и разумната постъпка на краля; после кралицата се обърнала към Филомена, заповядала й да продължи и тя започнала с нежен, гальовен глас:

— Аз възнамерявам да ви разкажа как една красива дама наистина успяла да измами някакъв благочестив монах; тази случка без съмнение ще допадне на всички миряни, още повече като се има предвид, че монасите — люде в по-голямата си част глупави, с чудновати навици и нрави — смятат себе си за всезнаещи и за по-високостоящи от другите, докато всъщност стоят много по-ниско от тях; не стига това, ами като не умеят — поради подлата си душа — да си изкарват прехраната, както правят останалите люде, те все гледат да се приютят там, където има нещо за ядене — също като свинете. И аз ще ви разкажа тази случка, мили мои дами, не само за да изпълня даденото ми нареждане, а за да ви докажа, че дори и духовните лица, на които ние, бидейки прекалено лековерни, се доверяваме твърде много, могат да бъдат и биват осмивани ловко не само от мъжете, а понякога и от нас — жените.

Не много отдавна в нашия град, където повече изобилствуват измамата и лъжата, отколкото любовта и верността, живяла дама от благороден произход, надарена от природата като никоя друга с красота, изящни обноски, възвишена душа и остър ум; но аз няма да спомена (макар и да ги знам) нито нейното име, нито имената на другите лица, за които ще стане дума в настоящата новела, защото някои от тях са още живи и вместо да се смеят, както би следвало да направят, ще се изпълнят с негодувание.

И така, въпросната дама била омъжена за занаятчия — тъкач на вълнени платове; но тъй като била от знатен род, тя негодувала и не можела да се примири, загдето мъжът й е занаятчия, смятайки, че никой, колкото и да е богат, щом е от по-долен произход, не е достоен за жена от благородно потекло. А като разбрала, че въпреки всичкото му богатство той не умеел друго, освен да се разпорежда да изтъкат такъв, а не инакъв плат, да каже как да направят основата или да спори с предачките за преждата, тя решила да се отдава в обятията му само когато не може да му откаже; и за да се утеши, намислила да си потърси някой по-достоен за това от тъкача.

И ето, че тя се влюбила в един твърде почтен човек на средна възраст, и то толкова силно, че ако не го зърнела през деня, нощем не можела да мигне от мъка; но достойният мъж нищо не забелязвал и не й обръщал никакво внимание, а тя, бидейки твърде предпазлива, не се осмелявала да му намекне за чувствата си нито чрез посредничка, нито с писмо, понеже се бояла, че работата може да свърши зле. Тя забелязала, че достойният мъж се среща твърде често с някакъв монах, който, макар и да бил твърде глупав и недодялан, поради светия живот, дето водел, бил смятан от мнозина за благочестив и почтен човек; затова решила, че тъкмо тоя монах може да стане чудесен посредник между нея и нейния любовник; след като обмислила как да постъпи, тя избрала подходящо време, отишла в църквата, където живеел монахът, извикала го и му заявила, че ако той няма нищо против, тя би желала да се изповяда при него.

Монахът я огледал и като заключил, че тя е благородна дама, изслушал я драговолно, а след изповедта жената му рекла: „Отче, налага ми се да прибягна до вашата помощ и вашите съвети за едно нещо, за което ще ви разкажа сега. Знам — пък нали и самата аз ви казах, — че познавате моите роднини и моя мъж, който ме обича повече и от собствения си живот и — бидейки много богат и властен — е готов незабавно да ми достави всичко, каквото искам, стига само да го пожелая; затова аз го обичам най-много от всичко на тоя свят и ако се осмеля да помисля, камо ли да извърша нещо, с което да опетня неговата чест и неговия живот, то най-безчестната жена няма да заслужи пъкъла така, както бих го заслужила аз. Та ето за какво става дума: някакъв мъж, чисто име аз, да си кажа право, не знам, но който ми изглежда твърде заможен, и ако не се лъжа, често ви посещава (един такъв красив, висок на ръст, ходи обикновено твърде прилично облечен в тъмни дрехи), не знаейки може би какви са моите намерения, ме преследва, кажи-речи, непрекъснато; застана ли на вратата, покажа ли се на прозореца, излезна ли от къщи — той веднага се изпречва пред мен; право да си кажа, чудя се как не се е появил още и тук. Всичко това ми е твърде неприятно, защото подобно поведение твърде често става причина за клевети срещу честните жени, без те да имат някаква вина. На няколко пъти мислех да помоля братята си да го предупредят да не се занимава с тия неща, но се отказах, защото знам, че мъжете понякога така предават поръченията, че предизвикват лоши отговори; после си разменят остри думи, а от думите преминават към дела; за да не стават скандали и да не се случи нещо лошо, аз си мълчах, докато най-сетне предпочетох да споделя всичко това с вас, а не с някой друг, не само защото (както изглежда) сте негов приятел, ами загдето на вас най-вече подобава да правите бележки за такива работи както на близките си, така и на чуждите хора. Ето защо аз ви моля, в името на бога, да го смъмрите и да го помолите да престане да се държи така. Вероятно ще се намерят много други жени, склонни към подобни неща, на които ще бъде приятно да приемат неговите погледи и ухажвания; на мен обаче всичко това е много неприятно, тъй като не съм разположена ни най-малко към такива работи.“ Като изрекла това, тя свела глава и едва не се разплакала.

Светият отец веднага разбрал за кого става дума и след като дълго хвалил дамата за нейните благочестиви намерения (защото бил напълно убеден, че казаното от нея отговаря на истината), обещал да направи каквото зависи от него, та споменатият човек да престане да й досажда; и понеже знаел, че тя е много богата, започнал да й говори с най-хвалебствени слова за милосърдието и милостинята, като не пропуснал да й спомене от какво се нуждаел.

А дамата отвърнала: „За бога, моля ви, направете това! Ако той почне да отрича, кажете му направо, че самата аз съм ви разказала всичко и съм дошла да ви се оплача.“ После отново се изповядала, получила опрощение и като си припомнила думите на монаха за благотворителността, дала му скришом пари и го помолила да отслужи заупокойни молитви за починалите й близки; станала и се прибрала у дома си.

Малко след това, като обикновено, при светия отец пристигнал достойният мъж; отначало монахът поговорил с него за това-онова, после го дръпнал настрана и почнал да го укорява най-любезно, загдето (според него) той ухажвал дамата и хвърлял към нея такива влюбени погледи (както самата тя обяснила). Достойният мъж се учудил не малко, тъй като никога не се бил заглеждал в нея и рядко минавал край нейния дом, затова започнал да се оправдава. Но монахът го прекъснал и възразил: „Не се прави на учуден и не си губи времето да отричаш, защото няма смисъл; тия работи не съм ги чул от съседите, самата тя ми разказа всичко и много ми се оплаква от тебе; и макар че подобни неща вече никак не ти приличат, едно ще ти кажа за нея: никога не съм виждал жена, която да мрази такива щуротии, както ги мрази тя; затова, заради твоята чест, а и дамата да бъде спокойна, моля те да престанеш с тия неща и да я оставиш на мира.“

Но мъжът, който бил по-съобразителен от монаха, веднага схванал хитростта на дамата, престорил се на засрамен, казал, че за в бъдеще ще гледа да не се забърква в тая работа, сбогувал се с монаха и се запътил право към дома, където живеела дамата, която седяла непрекъснато край едно малко прозорче, за да го зърне, когато минава край тях. Щом го видяла да идва, тя му се усмихнала весело и приветливо и той не се усъмнил ни най-малко, че е изтълкувал съвсем точно думите на монаха; оттогава, преструвайки се, че го прави по съвсем други причини, той продължил да минава доста предпазливо все по тая улица, за свое удоволствие и за най-голяма радост и утеха на дамата.

Минало известно време; дамата, след като забелязала, че и той я харесва, както тя него, подтиквана от желанието да го накара да се влюби още по-силно в нея и да го увери в любовта си, отново издебнала подходящо време, отишла в църквата при светия отец, коленичила пред него и се разплакала. Като видял това, монахът я запитал състрадателно какво има. Дамата отвърнала: „Отче, вестта, с която идвам при вас, се отнася не за друг, а за вашия проклет от Бога приятел, от когото ви се оплаках онзи ден; почнах да мисля, че тоя човек се е родил само да ме мъчи и да ми стори нещо, което няма да ми донесе радост и което ще стане причина да не се осмеля никога вече да коленича в краката ви.“

Монахът възкликнал: „Какво? Нима тоя човек не е престанал да ти досажда?“

А ти отвърнала: „Не, разбира се! Напротив, откакто ви се оплаках, тоя човек сякаш нарочно (тъй като вероятно се е ядосал, задето съм се оплакала от него) започна да минава вместо по един, по седем пъти край нас. Поне Господ да го беше вразумил да се задоволи само с едно минаване край нас и с погледите, дето ми хвърля, а той стана толкова дързък и толкова нахален, че още вчера прати у дома някаква жена да ми говори разни неща за него и да ми донесе разни глупости; като че ли аз си нямам ни кесии, ни пояси, та ми пратил една кесия и един пояс. Аз сметнах и продължавам да смятам това толкова оскърбително за мен, че ако не ме беше страх да сторя грях, а и от любов към вас, щях да побеснея; но успях да се овладея и реших да не говоря и да не правя нищо, преди да съм се посъветвала с вас. Освен това, след като върнах кесията и пояса на тази жена, за да му ги предаде обратно, и е най-груби думи я изпроводих да си върви, побоях се да не би тя да ги задържи, а после (както те понякога правят) да каже, че съм ги приела; затова я извиках Да се върне й въпреки че кипях от възмущение, взех вещите от ръцете й и ги донесох на вас, та вие да му ги върнете и да му кажете, че не се нуждая от неговите подаръци, защото, благодарение на Бога и на моя съпруг, аз си имам толкова кесии и толкова пояси, че мога да го удавя в тях. И ако той и сега не разбере от дума, заявявам ви като на баща, че ще разкажа всичко на мъжа си и на братята си, пък да става каквото ще; защото предпочитам той да бъде опозорен, ако трябва да се случи такова нещо, отколкото аз да се покрия със срам заради него; нали така, отче?“

Като издумала това и продължила да плаче силно, тя измъкнала изпод дрехата си великолепна скъпа кесия и изящен, разкошен пояс и ги хвърлила връз коленете на монаха; а той, понеже вярвал на всичко, каквото му казвала дамата, много се развълнувал, взел ги и рекъл: „Дъще моя, ни най-малко не се учудвам, пък и не мога да те укоря, задето се терзаеш заради тия неща; мога само да те похваля, че следваш моите съвети. Онзи ден му се скарах, но той изпълни много лошо каквото ми обеща; по тая причина, както и заради другото, което е сторил, така ще му натрия носа, че той няма да посмее да ти досажда повече; а ти, нека Бог те благослови, не се поддавай толкова на гнева и не разказвай на никого от твоите близки, за да не му се случи нещо много лошо. Не се бой, че заради тая работа може да бъде опетнена твоята чест, защото аз съм винаги готов да бъда непоколебим свидетел за твоята честност както пред бога, така и пред хората.“

Дамата се престорила, че се е поуспокоила, прекъснала този разговор и понеже познавала много добре неговата алчност и алчността на другите монаси, рекла: „Отче, напоследък твърде често нощем ми се явяваха насън моите близки; струва ми се, че са подложени на страшни мъчения и че не искат друго, освен да правя милостиня; особено майка ми, която ми се стори толкова съкрушена и нещастна, че просто ми беше жал да я гледам; мисля, че тя се измъчва много заради терзанията, на които ме подлага тоя враг господен, затова бих искала да отслужите за успокоение на душите им четирийсетте литургии на свети Григорий и да прибавите към тях й вашите молитви, та да може Бог да ги избави от тия адски мъки.“ И като казала това, пъхнала в ръката му един флорин. Светият отец го взел много зарадван, насърчил нейното благочестие с похвални думи и многобройни примери, благословил я и я пуснал да си върви.

След като дамата си отишла, светият отец, без да разбере, че отново са го изиграли, пратил да повикат неговия приятел; като пристигнал и видял, че монахът е побеснял от яд, мъжът тозчас се досетил, че ще получи известия от дамата и зачакал да види какво ще му каже отецът. Монахът повторил отново каквото му бил казал по-рано и му наговорил какви ли не гневни и оскърбителни слова, а сетне започнал да го кори за онова, което той (според разказа на дамата) бил извършил.

Достойният мъж, който все още не можел да разбере накъде клони монахът, отричал, че не е пращал ни кесия, ни пояс, ала твърде боязливо, за да не разубеди монаха в това, което навярно му била внушила дамата. Но монахът, който бил страшно разгневен, кипнал още повече: „Как можеш да отричаш стореното, негоднико? Я ги виж, самата тя ми ги донесе с плач; погледни ги, не можеш ли да ги познаеш?“ Мъжът се престорил на много засрамен и измънкал: „Да, да, познах ги; признавам, че не постъпих добре; щом тя се държи така, то аз ви се заклевам, че отсега нататък няма да чуете ни дума за подобни неща.“ Дълго си поговорили те, накрая монахът (ама че овен!) дал на приятеля си пояса и кесията; дал му какви ли не още наставления, дълго го молил да не се занимава повече с такива неща и след като оня му обещал, пуснал го да си върви. А достойният мъж, който се зарадвал безкрайно много както за това, че успял да се увери в любовта на дамата към него, така и за чудесния подарък, щом излязъл от монаха, побързал да се отправи към дома на дамата и най-предпазливо й дал да разбере, че е получил и едната, и другата вещ; дамата останала много доволна от това, но още по-доволна била тя, защото й се струвало, че нейните намерения се осъществяват от добре по-добре. А за да се увенчаят с благополучен край, тя Чакала с Нетърпение Деня, когато мъжът й щял да замине някъде; и наистина станало така, че много скоро на съпруга й се наложило да отиде по някаква работа в Генуа.

Щом сутринта той се качил на коня си и потеглил, дамата веднага отишла при светия отец, дълго се оплаквала и накрая, обливайки се в сълзи, му рекла: „Отче, дойдох да ви кажа най-откровено, че не мога повече да понасям; но тъй като онзи ден ви обещах да не предприемам нищо, преди да се посъветвам с вас, дойдох да ви помоля за извинение; а за да ми повярвате, че имам причина да плача и да се оплаквам, ще ви кажа какво направи днес сутринта, малко преди разсъмване, тоя ваш приятел, дето е истински дявол от пъкъла. Не знам по каква зла за мен орис е успял да научи, че вчера заран мъжът ми замина за Генуа; и тая сутрин, в часа, който ви споменах, тоя човек се промъкнал в градината ми, после се покатерил по едно дърво до прозореца на моята стая, която гледа към градината, отворил прозореца и тъкмо се канеше да влезе, аз се събудих и се развиках; и щях да продължавам да викам, ако той (още не беше успял да влезе) не бе почнал да ме моли за пощада, да ме заклева в Името Божие и във вас и ми каза кой е; като разбрах кой е, аз млъкнах; сторих го заради вас; после станах и гола-голеничка, както ме е майка родила, изтичах, хлопнах прозореца под носа му и той комай отиде по дяволите, защото после не го видях повече. Съдете сам дали това е добра постъпка и може ли да я понесе човек; що се отнася до мен, аз не мога да търпя повече; и без това от любов към вас много изтърпях.“

Като чул това, монахът побеснял от яд и просто не знаел какво да каже; само успял да я попита няколко пъти сигурна ли е, че е бил той, а не някой друг, да не би да се е припознала. Дамата отвърнала: „Слава богу! Има си хас да не мога да го позная! Казвам ви, той беше, а ако седне да отрича, хич не му вярвайте.“ Тогава монахът рекъл: „Дъще, какво друго мога да ти кажа, освен че това е голямо нахалство и безобразна постъпка и че ти си постъпила така, както трябва — изгонила си го. И понеже досега Господ те запази от позора, аз те моля, след като ти на два пъти последва моите съвети, да постъпиш и сега по същия начин и да не се оплакваш на никого от твоите близки; остави всичко на мен, искам да видя дали ще успея най-сетне да усмиря тоя разбеснял се дявол, когото аз смятах за почтен и свят човек; ако успея да го спася от тая негова скотщина, добре, ако ли не, още отсега заедно с моята благословия ти давам и разрешение да постъпиш с него както сама намериш за най-добре.“ Дамата се съгласила: „Добре, така да бъде, и тоя път не искам да ви ядосвам, ще ви послушам; но гледайте да го убедите да не ми досажда повече, защото аз ви обещавам, че повече към пас по тоя въпрос няма да се обръщам.“ И без да добави друго, тя се престорила на много разсърдеха и си отишла.

Едва дамата успяла да излезе от църквата, когато там се появил достойният мъж; монахът го извикал, дръпнал го настрана и почнал да го хока с най-грубите изрази, с които може да бъде хулен човек: нарекъл го и подлец, и клетвопрестъпник, и предател.

Л мъжът, който от предишните два пъти вече знаел какво означават ругатните на монаха, го слушал най-внимателно и му отвръщал уклончиво, като гледал по този начин да го накара всичко да му каже. Отначало той промълвил: „Месер, защо ми се карате така? Да не съм разпънал Христос?“ Монахът отвърнал: „Безсрамник такъв! Чуй го само какво говори! Седнал да ми говори така, като че ли са минали една или две години, като че ли времето го е накарало да забрави недостойните си и подли деяния. Нима от тая сутрин досега вече успя да забравиш за обидата, която си нанесъл на един човек? Къде беше тая сутрин малко преди изгрев слънце?“

Мъжът отвърнал: „Не знам къде съм бил, но вестта за това е стигнала много бързо до вас.“ А монахът продължил: „Вярно е, че вестта за това е стигнала до мен; а ти очевидно си се надявал, че щом мъжът й не е в къщи, тая почтена дама ще те приеме веднага в обятията си, така ли? Я го гледай тоя господинчо, виж го ти колко ми бил почтен! Скита нощно време, отваря градините, по дърветата се катери! Какво, ти комай си решил да покориш тая жена, тая светица, с нахалство, та си седнал да се катериш нощно време по дърветата и да влизаш през прозорците, а? Тя не може да те понася, нищо на тоя свят не й е така противно като теб, а ти продължаваш да упорствуваш! Не стига, че тя самата на няколко пъти ти даде да разбереш какво мисли, ами ти и от моите упреци не си взе никаква бележка. Хубава работа! Слушай добре какво ще ти кажа: ако досега тая жена е мълчала и никому нищо не е казвала за твоите постъпки, правила го е не от любов към тебе, а защото аз я молех най-настоятелно за това; но тя вече няма да мълчи и ако пак я обидиш, разреших й да постъпи, както тя сметне за най-добре. Какво ще правиш, ако обади на братята си?“

Като разбрал много добре каквото му било необходимо, достойният мъж успокоил монаха с най-щедри обещания и си тръгнал.

А на следния ден призори влязъл в градината, покатерил се на дървото, видял, че прозорецът е отворен, промъкнал се в стаята и се втурнал колкото се може по-бързо в обятията на своята дама, която го очаквала с горещо желание, и след като го посрещнала радостно, му казала: „Благодаря много на месер монаха, задето така добре ти показа пътя, за да стигнеш до мен.“

След това, наслаждавайки се един на друг, те си казали много неща и доста се смели на глупостта на простия монах; подигравали се и със совалките, гребените и кроената и прекарали в най-голямо удоволствие. И след като си наредили работата, те направили така, че да не прибягват до услугите на месер монаха и прекарали заедно още много такива нощи, с каквито аз моля милостивия Бог да дари скоро и мен, и всяка божия душица, която желае подобно нещо.

НОВЕЛА IV

Дон Феличе показва на брат Пучо как да стане блажен, като се подложи на покаяние; брат Пучо изпълнява наставленията му, а в това време дон Феличе се забавлява с жена му.

Когато Филомена, след като завършила своя разказ, замлъкнала, а Дионео похвалил сладкодумно както остроумието на дамата, така и молитвата, казана накрая от Филомена, кралицата се засмяла, погледнала към Панфило и рекла:

— Хайде, Панфило, продължи нашето забавление с някои весел разказ!

— С удоволствие — отвърнал Панфило и започнал така: — Мадона, мнозина са тия, дето, като се стараят да попаднат в рая, без да забележат, изпращат там другите; както ще узнаете след малко, нещо подобно се е случило неотдавна и на една наша съседка.

Чувал съм да разправят, че близо до Сан Бранкацио живял някакъв добър и богат човек, на име Пучо ди Риниери, който по-късно се отдал изцяло на благочестив живот — постъпил в едно от братствата на ордена на свети Франциск и бил наречен брат Пучо; следвайки духовното си влечение, той нямал никакви други грижи, защото семейството му се състояло само от жена му и една прислужница, и много често ходел на църква. А тъй като бил глупав и простоват, казвал най-редовно своето „Отче наш“, слушал проповеди, присъствувал на литургиите, не пропускал ни едно духовно пение, изпълнявано от миряните, постел и на всичко отгоре се и бичувал, затова се шушукало, че принадлежал към сектата на самобичуващите се.

Жена му, на име Изабета, била още млада, нямала повече от двайсет и осем — трийсет години, свежа, красива и закръгленичка като червена ябълка; поради светостта на мъжа си, а може би и поради старостта му тя често се подлагала на по-продължителна диета, отколкото би желала; а когато искала да си легне и вероятно да се позабавлява с него, той почвал да й разказва житието на Христа или проповедите на брат Настаджо, или за плача на Магдалина и други подобни неща. По това време от Париж се завърнал някакъв монах, принадлежащ към братството на манастира „Сан Бранкацио“, млад и красив човек, на име дон Феличе, с остър ум и дълбоки знания, с когото брат Пучо станал много голям приятел. И понеже дон Феличе умеел най-добре да разсейва всяко негово съмнение, а освен това, след като разбрал какво мисли, се показал пред него като най-свят човек, брат Пучо започнал да го води у дома си и да го кани кога на обед, кога на вечеря — според случая; и жената на брат Пучо заради мъжа си станала близка с дон Феличе и го приемала с удоволствие.

Посещавайки дома на брат Пучо и гледайки жена му такава свежа и закръгленичка, той се досетил какво може най-много да й липсва и намислил, ако това стане възможно, да го отмени и да поеме неговата работа върху себе си, за да не се мъчи брат Пучо. Хвърлил й той око, поглеждал я често, хитрувал, правил-струвал, накрая успял да събуди у нея същото желание, каквото изпитвал и той. Като забелязал това, монахът при първия сгоден случай заговорил с нея за своето желание; но макар и да се уверил, че и тя няма нищо против работата да се увенчае с добър край, нямало как да стане, защото жената за нищо на света не искала да се среща с монаха другаде освен у дома си, а това било невъзможно, тъй като брат Пучо никога не излизал от града. Монахът се пукал от яд; минало доста време, докато най-сетне му дошло на ум как да направи, та да се среща с дамата в нейния дом, без да възбужда подозрения, дори ако и брат Пучо е в къщи.

Затова, когато един ден брат Пучо се отбил при него, дон Феличе му казал: „Брате Пучо, забелязал съм — и то неведнъж, — че ти живееш с една мисъл: да станеш светец; струва ми се обаче, че за да постигнеш намеренията си, ти си поел по един доста дълъг път; има и друг — по-кратък, но той е известен само на папата и на неговите най-висши прелати, които го използуват, ала не искат другите да го знаят, защото в противен случай цялото духовенство, което се поддържа най-вече с подаяния, ще се разори веднага, тъй като миряните ще престанат да му дават милостиня и всичко останало. Понеже си мой приятел и ми оказа голяма почит, аз ще те науча какво да правиш, но ако ми обещаеш, че ще следваш тоя път, без да го откриваш някому.“

Брат Пучо, който изгарял от желание това да стане час по-скоро, отначало го ударил на молба, после започнал да се кълне, че никога няма да каже никому нищо, освен ако монахът не пожелае това, и почнал да го уверява, че ако споменатият път се окаже по силите му, той е готов веднага да тръгне по него. Тогава монахът отвърнал: „Щом обещаваш, ще те науча. Трябва да знаеш, че този, който иска да стане блажен, както ни учат светите отци, трябва да извърши покаянието, за което ще ти разкажа сега; но да се разберем: с това не искам да кажа, че след покаянието ти ще престанеш да бъдеш грешник, какъвто си и сега; ала греховете, които си извършил до часа на покаянието, ще се пречистят и следователно ще ти бъдат опростени; а греховете, които ще извършиш по-късно, няма да ти бъдат вписани за вечно проклятие; светената вода ще ги заличи така, както сега става с греховете, които подлежат на опрощение. Затова първото и най-важно нещо, което трябва да направиш, е, като започнеш покаянието, да изповядваш най-усърдно греховете си; след това трябва да почнеш да постиш и да се въздържащ най-строго от всичко; въздържанието трябва да продължи четиридесет дни; през това време трябва да се въздържаш да общуваш не само с други жени, ами и със собствената си съпруга. Освен това трябва да намериш у дома си място, откъдето нощем ще можеш да съзерцаваш небето; там ще отиваш в часа за последна вечерна молитва. На същото място трябва да има и голяма маса, толкова висока, че като се изправиш до нея, кръстът ти да опира до ръба й, а наведеш ли се назад с разперени ръце, да можеш да застанеш като разпънат, без да отделяш нозе от пода (ако искаш, можеш да се заловиш с ръце и за някой гвоздей — това можеш да направиш) и трябва да стоиш така неподвижен и да гледаш към небето чак до сутринта. Ако ти беше грамотен човек, би следвало през това време да прочетеш някоя и друга молитва, които аз мога да ти дам, но тъй като не си грамотен, ще трябва да кажеш по триста пъти «Отче наш» и «Аве Мария» в чест на светата троица; докато гледаш небето, трябва непрекъснато да мислиш за това, че Господ е създал небето и земята, и да си припомняш страданията Христови в същото положение, в каквото той е стоял на кръста. А после, когато камбаната удари за утринна молитва, можеш, стига да искаш, да се прибереш, без да се събличаш, да легнеш в кревата си и да поспиш; но сутринта трябва да бъдеш в църква, да изслушаш най-малко три литургии, да кажеш петдесет пъти «Отче наш» и още толкова пъти «Аве Мария». След това, ако имаш да свършиш някаква работа, свърши я, обядвай, но удари ли вечерня, трябва пак да си в църква да кажеш няколко молитви, които ще ти напиша, защото без тях не може, а към девет часа вечерта пак да започнеш отново, както вече говорихме. Надявам се, че докато вършиш всичко това — както и аз самият някога съм правил, — още преди да настъпи краят на покаянието, стига да изпълняваш всичко с преданост и благочестие, ти ще почувствуваш чудесното блаженство.“ Брат Пучо отвърнал: „Това не ми се вижда трудно, няма да трае дълго, може да бъде изпълнено както се следва; затова аз искам в Името Божие да започна още в неделя.“

И като се върнал у дома си, с разрешението на монаха той разказал всичко на жена си. Тя разбрала много добре какво искал да каже монаха с „неподвижното състояние до утринната молитва“ и тъй като всичко й се сторило много удобно, отвърнала, че е много доволна както от това, така и от всяко друго благочестиво дело, което той ще предприеме за спасение на собствената си душа; а за да помогне Бог покаянието му да бъде плодотворно, тя е готова да пости с него, но да го следва в другото — не. Брат Пучо се съгласил и още първия неделен ден започнал своето покаяние; а месер монахът, след като се уговорил с жена му, започнал да идва при нея всяка вечер, по време, когато никой нямало да го забележи, за да вечерят заедно, и всеки път донасял по нещо, та да си хапнат и пийнат; след това лягал с нея и карал така до утринната молитва, когато ставал и си отивал, а брат Пучо се връщал в леглото си.

Мястото, което брат Пучо избрал за своето покаяние, се намирало в съседство със стаята на жена му, от която го отделяла тънка стена; поради това, когато монахът почнал да се забавлява твърде несдържано с жена му, а и тя с него, на брат Пучо се сторило, че се тресе подът на къщата; затова. след като казал сто пъти „Отче наш“, той прекъснал молитвите си, без да се помръдне, извикал жена си и я запитал какво става. Жена му, която била голяма шегобийка и която в същия миг може би била възседнала я мулето на свети Бенедикт⁵³, я коня на Сан Джовани Гуалберто, отвърнала: „Ах, съпруже мой, нищо няма, само се мятам в постелята.“ Тогава брат Пучо я запитал: „Защо се мяташ? Какво е това мятане?“ Жена му отвърнала, смеейки се (тя била смела, пък и сигурно имала за какво да се смее): „Нима не знаете защо? Та нали сам вие сте ми казвали поне хиляда пъти, че който легне гладен, без да вечеря, цяла нощ се мята в своята постеля.“ Брат Пучо повярвал, че постите наистина са причина за нейната безсъница и за нейното мятане в постелята, и отвърнал най-добродушно: „Жено, нали ти казвах, недей да постиш, ама ти не, та не; но щом сама пожела така, не мисли за това и гледай да си починеш. Така се мяташ из постелята, че всичко в къщи се тресе.“ Жена му се обадила: „Не се безпокой, знам аз какво да правя; ти си гледай твоята работа, аз — моята!“ Брат Пучо замълчал и продължил със своето „Отче наш“. На другия ден жена му наредила да й приготвят постеля в другия край на къщата и от следната нощ, докато брат Пучо вършел своето покаяние, тя и монахът прекарвали в най-голямо веселие; после монахът си тръгвал, жената се прибирала в леглото си, където малко след това, завършвайки покаянието си, се прибирал и брат Пучо.

И така, покаянието на брат Пучо продължавало, а заедно с него продължавали и забавленията на жена му с монаха; и тя неведнъж му казвала, заливайки се от смях: „Ти застави брат Пучо да върши покаяние, посредством което ние си спечелихме правото да бъдем в рая.“ И понеже й било много хубаво след дългата диета, на която я подлагал мъжът й, тя така свикнала с монашеската храна, че и след като покаянието на брат Пучо завършило, намерила начин да се среща и угощава с монаха на друго място и му се наслаждавала още дълго време.

Та в потвърждение на това, което ви казах в началото на новелата, ето как станало така, че докато брат Пучо вършел своето покаяние, надявайки се да попадне в рая, той изпратил в рая монаха (дето му показал най-краткия път за натам) и собствената си жена, която, докато живеела с него, изпитвала голяма липса на онова, с което месер монахът — като милосърден човек — я надарил най-щедро.

НОВЕЛА V

Дзима подарява жребеца си на месер Франческо Верджелези, а срещу това, с негово позволение, разговаря с жена му; тя мълчи, но Дзима сам си отговаря от нейно име. и всичко се нарежда според неговия отговор.

Когато Панфило завършил новелата за брат Пучо, с която разсмял дамите, кралицата се обърнала към Елиса и с царствен жест я поканила да продължи; а тя, по стар навик хапливичка, но не и злорада, започнала така:

— Смятайки се за всезнаещи, мнозина са убедени, че другите нищо не знаят, но често се случва едва пред свършения факт да се досетят, че са били изиграни самите те, а не другите; затова аз мисля, че когато някой реши да изпита без нужда силата на чуждия ум, той върши голямо безумие. Но тъй като може би не всички ще се съгласят с мен, аз, следвайки установения ред, искам да ви разкажа какво се случило на един благородник от Пистоя.

Живял в Пистоя благородник от рода Верджелези, на име месер Франческо, много богат и умен, изобщо разумен човек, но твърде голям скъперник; понеже му се налагало да отиде в Милано в качеството си на подеста⁵⁴, той се снабдил с всичко необходимо, та да се представи съобразно своето положение; нямал си само хубав, приличен кон и много се тюхкал, защото не можел да намери нито един, който да му хареса. По същото време в Пистоя живял някакъв млад мъж, на име Ричардо; той не бил от известен род, но бил твърде богат и се обличал толкова изискано и грижливо, че всички го наричали Дзима⁵⁵. Той бил отдавна, но нещастно влюбен в съпругата на месер Франческо, много красива и почтена дама, която ухажвал безуспешно. Дзима притежавал един от най-породистите жребци в цяла Тоскана, който той пазел и гледал като зеницата на око го си; и тъй като на всички било известно неговото увлечение по съпругата на месер Франческо, някой подхвърлил на благородника, че ако поиска коня от Дзима, оня ще му го даде, защото е влюбен в жена му.

Нали си бил скъперник, месер Франческо наредил да извикат Дзима и поискал от него да му продаде жребеца си с тайната надежда, че Дзима ще му го подари. Като чул това, Дзима се зарадвал и отвърнал: „Месер, аз няма да ви продам моя жребец, та ако ще да ми предложите всичко, каквото притежавате. Стига да пожелаете, мога да ви го подаря, но при едно условие: ако преди да получите коня, вие ми разрешите да кажа няколко думи на вашата съпруга, във ваше присъствие, ала настрана от всички, така че само тя да може да слуша каквото ще й кажа.“ Подтикван от своята алчност и вярвайки, че ще изиграе Дзима, благородникът се съгласил на всичко; оставил Дзима в залата на своя дворец, отишъл в стаята на жена си, разказал й при какви изгодни условия можел да се снабди с жребец, после й наредил да отиде и изслуша Дзима, но да внимава добре: каквото и да й каже той, тя нищо да не му отвръща.

Дамата порицала много остро постъпката на своя съпруг, но тъй като все пак трябвало да изпълни неговата воля, се съгласила и тръгнала след него към залата, за да чуе какво ще й каже Дзима. А той още веднъж уверил благородника, че ще спазва уговореното; седнал до дамата в един отдалечен кът на залата и започнал да й говори: „Достопочтена мадона, аз не само предполагам, но съм и уверен, че като умна жена, вие отдавна сте забелязали, и то много добре, колко пламенно ви обичам заради вашата хубост, превъзхождаща хубостта на всички жени, които съм виждал. Не искам да се спирам на вашите достойни за похвала прави и възвишени добродетели, чиято сила е способна да покори всекиго, дори и най-издигнатия в духовно отношение човек; затова не е необходимо да ви доказвам с думи, че моята любов е по-силна й по-пламенна от любовта, изпитвана някога от мъж към жена, че ще ви обичам, докато този нещастен живот вдъхва сили на моето тяло, а ако там, горе, съществува любов както тук, на земята, знайте, че аз вечно ще ви обичам. Бъдете напълно уверена, че не притежавате нищо друго (било то драгоценно или нищожно), което така да ви принадлежи, както аз и всичко, що имам; на мен — колкото и да съм незначителен — можете да разчитате винаги, при всички обстоятелства. А като най-убедително доказателство ви казвам, че за мен ще бъде по-голяма милост вие да ми заповядвате, а аз според силите си да изпълнявам вашата воля, отколкото аз самият да имам власт над целия свят и да искам всички да изпълняват тозчас моите нареждания. Именно защото (както чувате сега) ви принадлежа до такава стенен, аз имам основание да отправя молбите си към вашето милосърдие — единственото нещо, що може да ми дари покой, щастие и спасение; затова, о скъпа любов моя, о единствена надежда на моята душа, подхранвана само от любовния пламък и вярата ми във вас, аз, вашият покорен слуга, ви моля най-смирено благоволението ви към мен така да порасне, а суровостта, с която досега се отнасяхте към мен, така да се смекчи, че най-сетне, утешен от вашето състрадание, да мога да кажа: на красотата ви дължа любовта, що изпитвам към вас, а на вашето състрадание — живота си; защото, бъдете уверена, че ако гордият ви дух не се преклони пред моите молби, животът у мен ще угасне и аз ще умра, а за вас хората ще имат основание да кажат, че сте ме погубили. Да оставим настрана обстоятелството, че със смъртта ми вашата чест нищо няма да спечели; но аз все пак вярвам, че ако ви обземат понякога угризения на съвестта, вие ще съжалявате, задето сте постъпили така, а друг път, когато бъдете в по-добро настроение, ще си кажете: «Ех, колко лошо постъпих, като не се смилих над моя Дзима!» Не се ли разкаете, ще ви бъде още по-тежко. За да не се случи това, съжалете ме сега, докато все още имате възможност да ми помогнете, смилете се над мен; само от вас зависи дали ще бъда най-радостният или най-опечаленият измежду всички смъртни. Надявам се, че вашето голямо благородство не ще ви позволи да допуснете смъртта да бъде награда за моята пламенна любов към вас, но че с радостен и изпълнен с милост отговор ще утешите душата ми, която тръпне от смут пред вас.“ После Дзима млъкнал, въздъхнал дълбоко и като пролял няколко сълзи, зачакал отговора на благородната дама.