Декамерон Боккаччо Джованни
Джани бил женен за много красива, прелестна жена, на име мона Теса, дъщеря на Манучо дела Кукилия, която била и умна, и твърде съобразителна; тя знаела много добре колко е глупав нейният мъж и бидейки влюбена във Федериго ди Нери Пеголоти — красив и як младеж, който също много я обичал, — с посредничеството на своята слугиня успяла да си уреди среща с него в живописното имение, което споменатият Джани притежавал в Камерата; тя прекарвала там цяло лято, докато Джани прескачал понякога да вечеря и пренощува, а на сутринта се връщал отново или в работилницата си, или при своите братя-певци. Федериго, който изгарял от желание да се срещне с дамата, дочакал определения от нея ден и привечер се запътил нататък; и тъй като вечерта Джани не пристигнал, Федериго останал на вечеря, после преспал с дамата за най-голяма своя наслада и удоволствие; а тя, докато се намирала в неговите обятия, за една нощ го научила на шест хвалебствени молитви от тия, дето пеел нейният мъж. И тъй като не възнамерявала тази първа нощ да бъде последна (същото мислел и Федериго) и за да не трябва да праща слугинята си всеки път при него, те се условили така: всеки ден, когато отивал в своето имение, което било малко по-нагоре, или на връщане оттам, Федериго трябвало да поглежда към лозето, намиращо се до нейния дом; ако види, че на някой от коловете е забучен магарешки череп, обърнат към Флоренция, можело той да дойде при нея още същата вечер, разбира се, по-късно; ако вратата е залостена, да почука тихичко три пъти и тя ще му отвори; но види ли, че черепът е обърнат към Фиезоле, да не й се обажда, защото това значи, че мъжът й е дошъл от Флоренция.
Двамата продължили да се срещат по тоя начин. Не щеш ли, един ден, когато Федериго трябвало да дойде на вечеря у мона Теса и тя наредила да сготвят два тлъсти петела, късно вечерта най-неочаквано пристигнал Джани. На дамата й станало много неприятно, за вечеря поднесла на мъжа си малко обелено месо, което наредила да сварят отделно, после накарала слугинята да завие двата петела в бяла кърпа, да сложи няколко пресни яйца и шише вино, ама от хубавото, и да отнесе всичко в градината, където човек можел да отиде, без да минава край къщата, и където понякога тя отивала да вечеря с Федериго; тя заръчала на слугинята да постави вързопа под прасковата, дето била на края на поляната. Мона Теса била толкова съкрушена от идването на мъжа си, че забравила да напомни на слугинята да дочака Федериго и да го предупреди, че Джани е дошъл от града, а също така да му каже да вземе приготвената храна от градината.
Поради това, след като и тя, и Джани (както и слугинята) си легнали, не минало много време и Федериго пристигнал; почукал тихичко на вратата, а тя била толкова близо до стаята, че Джани веднага чул, чула и жена му, но за да не възбуди някакви подозрения у мъжа си, се престорила на заспала. Федериго почакал малко и отново почукал; Джани се зачудил и побутнал жена си: „Теса, чуваш ли, каквото и аз чувам? Като че ли някой чука на вратата.“ Жена му, която чула всичко, и то не по-зле от него, се направила, че едва сега се събужда и запитала: „Какво? Какво казваш?“ Джани отвърнал: „Казвам ти, че някой чука на вратата.“ Жена му възкликнала: „Какво, чукат ли? Ах, Джани, нима не знаеш кой чука? Това е някакво привидение; през тия няколко нощи така се наплаших от него, че такъв страх през живота си не съм брала; щом почнеше да чука, завивах се презглава и не смеех да се покажа, преди да съмне.“ Тогава Джани казал: „Нищо, жено, не се бой, ако ще наистина да е привидение; преди да си легнем, аз прочетох «Te lucis» и «Intemerata», казах още няколко други хубави молитви, прекръстих и цялото легло от единия до другия край в името на Отца и Сина и Светаго Духа, затова няма от какво да се страхуваш; колкото и да е силно това привидение, нищо не може да ни направи.“
Но за да не би Федериго да си помисли друго и да й се разсърди, дамата намислила да му подскаже по някакъв начин, че Джани се е върнал; затова рекла на мъжа си: „Абе ти може да си казал каквото щеш, но аз няма да се успокоя и докато не го закълнем, все ще се страхувам; много добре стана, че си дойде.“ Джани запитал: „Как се прави това заклинание?“ Жена му отвърнала: „Аз знам как става тая работа, защото оня ден, като ходих до Фиезоле на отпущение, една отшелница — ама истинска светица, Джани, Бог ми е свидетел, че от нея по-света жена няма, — като разбра, че съм много изплашена, ме научи на една много хубава и света молитва; каза ми, че я била изпробвала много пъти още преди да стане отшелница и че молитвата винаги й помагала. Но Бог ми е свидетел, че ако съм сама в къщи, никога не бих се осмелила да я изпитам; сега е друго — ти си тук, затова хайде да отидем да закълнем привидението.“
Джани казал, че ще го стори на драго сърце. Двамата станали и се доближили на пръсти до вратата, пред която Федериго продължавал да чака и вече си мислел какво ли не; щом стигнали вратата, мона Теса рекла на мъжа си: „Като ти кажа, ще се изплюеш.“ Джани отвърнал: „Добре.“ Тогава жена му започнала заклинанието така: „Привидение, привидение, дето бродиш по нощите, с навирена опашка дойде, с навирена опашка ще си отидеш; бягай в градината под голямата праскова, ще намериш благина и сто курешки от моята кокошка; надигни шишето и се махай, а мен и моя Джани не закачай!“ След като изрекла тия слова, тя казала на мъжа си: „Джани, изплюй се.“ Джани се изплюл. Федериго, който през цялото време стоял отвън и чул всичко, забравил всякаква ревност и макар да му било много неприятно, едва се сдържал да не се изсмее с глас, а докато Джани плюел, той шепнел: „Зъбите си да изплюеш!“ Мона Теса заклела привидението три пъти поред, после си легнала с мъжа си. А Федериго, който се надявал, че ще вечеря с дамата и не бил ял нищо, разбрал много добре смисъла на заклинанието, отишъл в градината, намерил под голямата праскова двата петела, виното и яйцата, отнесъл ги у дома си и се навечерял с най-голямо удоволствие. После, при следващите срещи със своята любима, той се смял много на това заклинание.
Вярно е, някои разправят, че всъщност мона Теса била объркала магарешкия череп към Фиезоле, но минавайки през лозето, някакъв ратай блъснал черепа с тоягата си, той се завъртял и като спрял, останал да сочи към Флоренция, затова Федериго помислил, че го викат и отишъл в къщата. Хората разправят и друго, а именно, че дамата произнесла заклинанието малко по-иначе: „Привидение, привидение, върви си с бога; не аз, а някой друг е обърнал черепа, Бог да го убие! А аз съм тук с моя мил Джани!“ И Федериго си отишъл, като тая нощ останал и без вечеря, и без подслон. Но една моя съседка, възрастна жена, разказваше, че е вярно и едното, и другото; тя чувала за тая работа още като била съвсем малка, но твърдеше, че това се случило не на Джани Лотеринги, а на някой си Джани ди Нело; той живеел при Порта Сан Пиеро и не бил по-малък глупак от Джани Лотеринги.
Затова, мили мои дами, оставям на вас да изберете онова заклинание, което ви харесва най-много, а ако желаете — и двете; както можахте да се уверите, при подобни случаи те обладават огромна сила; научете ги добре, защото може и на вас да бъдат от полза.
НОВЕЛА II
Съпругът на Перонела се прибира и тя скрива любовника си в една бъчва; съпругът е продал бъчвата, но Перонела заявява, че тя я продала на друг, който е влезнал вътре, за да провери здравината й; любовникът излиза от бъчвата, нарежда на мъжа да я остърже и я откарва у дома си.
Докато слушали новелата на Емилия, всички много се смели, а заклинанието похвалили като наистина свято и хубаво. Когато разказът свършил, кралят наредил на Филострато да продължи и той започнал така:
— Скъпи мои дами, мъжете, и особено съпрузите, толкова често ви мамят, че когато се случи жена да измами съпруга си, вие не само трябва да бъдете доволни, задето сте узнали за станалото или сте чули други да разправят за него, ами сами трябва да тръгнете и да разказвате на всички какво се е случило, та мъжете да разберат, че ако те знаят и могат, жените от своя страна също не са вчерашни; това може да бъде само от полза, защото, когато човек знае, че и другият може същото, няма да се реши лесно да го излъже. Кой може да се усъмни, че ако мъжете научат какво сме си говорили днес по тоя въпрос и проумеят, че и вие, стига да речете, бихте могли да ги мамите по същия начин, по който и те ви лъжат, това ще ги накара да не го правят така безогледно? Ето защо аз възнамерявам да ви разкажа как една млада жена, макар и да била от по-долно съсловие, съобразила почти мигновено как да излъже съпруга си, за да запази себе си.
Не много отдавна един бедняк в Неапол се оженил за красива и миловидна девойка, на име Перонела; те не изкарвали много — той бил зидар, тя — предачка, но все някак си свързвали двата края. Не щеш ли, някакъв младеж-конте видял Перонела, много я харесал, влюбил се в нея и какво правил, какво струвал — успял Да я примами. А за да могат да се срещат, двамата се условили така: понеже мъжът й ставал много рано да иде на работа или да търси работа, младежът трябвало да стои някъде наблизо, та да го види, като излиза, а след това (те живеели на една тиха уличка в покрайнините, наречена Аворио) да дойде у дома й. Действувайки по тоя начин, те се срещали много пъти.
Но една сутрин, когато мъжът излязъл, а Джанело Скринярио — така се казвал младежът — се промъкнал в дома му и останал сам с Перонела, съпругът, който обикновено не се прибирал цял ден, след известно време се върнал; но вратата била залостена, затова почукал и си рекъл: „Слава тебе, господи, во веки веков и амин, задето, макар и да си ме създал бедняк, все пак благоволи да ме утешиш с добра и честна млада жена! Виждаш ли, щом съм излязъл, тя е залостила вратата, та да не може никой да влезе и да й досажда.“ В това време Перонела познала по чукането, че мъжът й се е завърнал и се завайкала: „Олеле, Джанело! Край, свърши се! Мъжът ми се е върнал, Бог да го убие! Не знам какво значи тая работа, защото никога досега не се е прибирал по това време; може да те е видял, като си влизал. Станалото, станало, я по-добре влез ей там, в оная бъчва, а пък аз ще отида да му отворя; ще видим защо се прибира толкова рано.“
Джанело се пъхнал в бъчвата, а Перонела се запътила към вратата, отворила на мъжа си и му се сопнала още от прага: „Каква е тая работа? Защо тая заран се връщаш толкова рано? Виждам аз, днес май не ти се работи, затова се прибираш с всичките си сечива. Я ми кажи, с какво ще живеем, ако я караме така? Откъде ще вземем хляб? Какво, да не мислиш, че ще ти позволя да ми заложиш фустата и другите мои дрипи? А аз, горката, преда денем и нощем и се съсипвам от работа, за да изкарам за зехтин, та да има с какво поне лампата си да палим! Ах, мъжо, мъжо! Всички съседки ми се чудят и ми се подиграват, задето върша толкова много работа, а ти си скръстил ръце и ми се връщаш в къщи, вместо да отидеш да работиш!“ Като казала това, тя заплакала и занареждала: „Ах, горката аз, как можах да се родя с такъв късмет! Какво свястно момче ме искаше, а аз му отказах, за да дойда при тоя, дето хич и не помисля каква жена си е довел в къщи! Другите жени се забавляват с разпи любовници — коя с по двама, коя с по трима, и си карат удоволствието, пък пред мъжете си с устата си птички ловят, с езика си — звезди снемат. А аз, клетата, нали съм добра и не се занимавам с такива работи, само се блъскам и добро не виждам! Не знам защо и аз не си хвана любовник, както правят другите. Абе, мъжо, разбери най-сетне, че ако река да направя нещо лошо, лесно ще намеря с кого; знаеш ли колцина контета се влюбват в мен и ме ухажват, и са пращали хора да ми предлагат пари, а ако искам — и дрехи, и скъпоценности; по аз не се хващам на тая въдица, защото и майка ми не е била такава жена; а ти си седнал да ми се прибираш в къщи тъкмо по времето, когато трябва да си на работа!“
Мъжът й казал: „Хайде, жено, за бога, не се сърди! Познавам те много добре, а тая сутрин можах отново да се убедя в това донейде. Вярно е, че днес отидох на работа, само че нито ти, нито аз сме знаели, че било празникът на свети Галеон и че няма да се работи, та затова се прибрах по никое време. Ама аз се погрижих за нас и така наредих работата, че ще имаме хляб за повече от месец: продадох бъчвата на тоя човек, дето е с мен; нали и без това тя не ни върши никаква работа, само дето ни заема място; тоя човек ми дава за нея цели пет флорина.“ Перонела възкликнала: „Кажи ми, как да не се оплаквам от тебе? Уж си мъж, уж навсякъде се вреш, та би трябвало поне от това да разбираш, а си продал бъчвата за пет флорина; аз, дето съм жена и дето се вика, носът си от къщи не съм показала, успях да продам бъчвата за седем флорина на един почтен човек, който влезе в нея да й провери здравината тъкмо когато ти се прибираше.“
Щом чул това, съпругът й останал предоволен, обърнал се към оногова, когото бил довел със себе си, и му казал: „Почтени човече, ти чу много добре, че жена ми е продала бъчвата за седем флорина, а ти ми даваш пет. Затова върви си с бога.“ Почтеният човек отвърнал: „Всичко хубаво“ и си отишъл.
Перонела рекла на съпруга си: „А сега и без това си тук, ела ти да се оправяш.“ Джанело, който стоял все нащрек, за да разбере дали не го заплашва нещо, та да се погрижи овреме за себе си, щом чул какво казала Перонела, изскочил от бъчвата, престорил се, че не забелязва съпруга и викнал: „Къде си, добра стопанко?“ Вместо нея се обадил съпругът й: „Тук съм, какво ти трябва?“ Джанело се зачудил: „А ти кой си? Аз търся жената, с която се спазарих за тая бъчва.“ Съпругът рекъл: „Кажи какво има, аз съм нейният мъж.“ Тогава Джанело пояснил: „Бъчвата изглежда доста здрава, но сигурно е имало много винена кал, защото отвътре цялата е налепена с нещо сухо, което човек и с нокът не може да помръдне; затова няма да я взема, докато не я остържете.“ Перонела се обадила: „Ех, за това няма да развалим пазарлъка, мъжът ми ще я изчисти.“ А съпругът й казал: „Разбира се.“ После оставил сечивата си, съблякъл се по риза, казал да запалят свещ и да му подадат стъргалото, влязъл в бъчвата и почнал да я остъргва. А Перонела се престорила, че иска да го гледа какво ще направи, навела се, пъхнала си главата през отвора, който не бил много голям, пъхнала и ръката и едното си рамо и почнала да го напътствува: „Остържи тук, изчисти там, я виж, ей на оная страна“ или казвала: „Я виж, тук не е добре изчистено.“ Докато тя стояла така и напътствувала мъжа си, Джанело, който не успял да задоволи своето желание поради завръщането на съпруга, разбрал, че няма да стане както той искал, и решил да се задоволи според възможностите; затова се доближил до Перонела, която закривала отвора на бъчвата, и удовлетворил младежкия си порив, подобно на буйните коне и разгонените кобили на партяните74 из ширните поля; това съвпаднало с почистването на бъчвата; после Джанело се отдръпнал, Перонела измъкнала главата си от бъчвата, а мъжът й излязъл. Перонела казала на Джанело: „Почтени човече, я вземи сега свещта и огледай дали ще ти хареса как е изчистена.“ Джанело погледнал, казал, че всичко е в ред и че е доволен, дал на мъжа й седем флорина и наредил да отнесат бъчвата у дома му.
НОВЕЛА III
Брат Риналдо спи със своята кумица; съпругът й ги заварва в нейната стая, но тя го излъгва, че Риналдо е дошъл да направи заклинание над глистите на своя кръщелник.
Говорейки за партянските кобили, Филострато не успял да се изрази по-меко, затова досетливите дами се разсмели, показвайки явно, че се смеят за съвсем друго. Когато кралят разбрал, че новелата е дошла до своя край, заповядал на Елиса да продължи; тя се подчинила с готовност и започнала така:
— Заклинанието на привидението, за което стана дума в новелата на Емилия, ме накара да си припомня случая с едно друго заклинание; той не е така забавен, както първият, но аз все пак ще ви ги разкажа, понеже не ми идва на ум нищо друго, което да отговаря на избраната от вас тема.
Трябва да знаете, че едно време в Сиена живял приятен младеж от благородно семейство, на име Риналдо; той обичал безумно някаква своя съседка, която била много красива жена и била омъжена за голям богаташ; надявайки се, че ако му падне случай да си поприказва с нея, ще успее да получи каквото желае, Риналдо (понеже не можал да измисли друго) решил да стане кръстник на детето й, тъй като тя била бременна; той успял да стане близък с мъжа й, намерил подходящ случай да му изкаже своето желание и работата се наредила. Така Риналдо станал кум на мадона Анеза и това му давало по-големи възможности да се вижда и говори с нея; един ден той се осмелил да й намекне за своите намерения, за които тя отдавна се била досетила по погледите, дето й хвърлял, но казаното от него не му донесло никаква полза, въпреки че дамата го изслушала не без удоволствие. Малко след тая случка Риналдо (неизвестно по каква причина) взел, че се подстригал за монах; какво спечелил от тая работа, не се знае, но си останал монах. Вярно е, че след като облякъл расото, за известно време той се отказал и от любовта, що изпитвал към своята кумица, и от някои други свои светски суети; но с течение на времето отново се върнал към тях, без да захвърли расото, и започнал да намира удоволствие в това да се облича в скъпи платове, да бъде наконтен и излъскан, да съчинява канцони, сонети и балади, да пее и да върши безброй други подобни неща.
Но защо ли съм седнала да говоря всички тия работи за нашия брат Риналдо? Та кой ли от братята не прави като него? Ах, тия хора са истински позор за нашия покварен свят! Как не ги е срам да се тъпчат и угояват, лицата им пращят от здраве, обличат се в най-скъпи платове, стремят се във всичко да бъдат най-изтънчени; и не пристъпват смирено, като гълъби, а се перчат като петли с настръхнали гребени и пъчат гърди. Да не говорим за това, че килиите им са отрупани с разни мазила и помади, с кутийки, пълни със сладкиши и лакомства, с шишенца и стъкленици с благовонни води и масла, със стомни и шишета, налети с малвазия75, с гръцки и други скъпи вина, та надзърне ли при тях, на човек му се струва, че е попаднал не в монашеска килия, а сред сергиите на разни дрогеристи и продавачи на благовония. Още по-лошо е, че не се срамуват, ако другите разберат, че те имат и подагра; братята си въобразяват, че хората не знаят и не разбират, че великите пости, обикновената и употребявана в умерени количества храна и трезвият живот правят хората слаби и стройни и изобщо по-здрави; или ако все пак се разболеят от нещо, няма да е от подагра, против която обикновено се препоръчва и целомъдрие, и всичко останало, което подобава на скромния живот на един монах. Не стига това, ами мислят другите за глупави, сякаш хората не знаят, че при трезв и умерен живот, още повече при дълги бдения и молитви и самобичуване човек трябва да бъде слаб и да има страдалчески вид; хората знаят, че ни свети Доминик, ни свети Франциск не са имали по четири раса на глава, че са се обличали не в цветни и други най-фини платове, ами са носели раса от най-груба вълна, и то в естествен цвят, за да се запазят от студа, а не да се перчат. Но нека Господ Бог се грижи за тия работи и заедно с това помисли и за душите на простите хорица, дето ги хрантутят!
И така, брат Риналдо заживял отново с предишните си желания и започнал да посещава по-често своята кумица, проявявайки все по-голяма смелост и настойчивост, за да получи каквото искал от нея И понеже брат Риналдо продължавал да я ухажва, а и тя почнала да си внушава, че той е станал по-голям хубавец от преди, един ден, когато монахът се навъртал и й досаждал повече от друг път, добрата жена постъпила така, както постъпват всички, когато решат да дадат каквото им искат, и го запитала: „Как е възможно, брате Риналдо, та нима и монасите се занимават с тия неща?“ Брат Риналдо отвърнал: „Мадона, щом смъкна расото от гърба си — а аз го свалям много лесно, — ще видите, че и аз съм мъж като другите, а не монах.“ Дамата се засмяла и възкликнала: „Та вие сте мой кум, как може такова нещо? Няма да е хубаво, пък и често съм слушала да казват, че било голям грях; ако не беше така, тях да направя каквото искате от мен.“ Тогава брат Риналдо казал: „Вие сте много глупава, ако ми отказвате по тая причина. Аз не казвам, че няма да е грях, по покае ли се човек, Господ му прощава и по-големи прегрешения от това. Но я ми кажете, кой е по-близък на вашия син: аз ли, неговият кръстник, или вашият мъж, който го е създал?“ Дамата отвърнала: „Разбира се, че мъжът ми.“ Монахът одобрил: „Вярно е, но нима съпругът ви не спи с вас?“ Дамата отговорила: „Разбира се.“ Монахът продължил: „Щом е така, аз, който съм по-малко близък с вас, отколкото вашият съпруг, мога да спя с вас, както прави мъжът ви.“ Тъй като дамата не познавала логиката, а освен това не й трябвало кой знае колко, за да се съгласи, повярвала (или се престорила, че вярва) на думите на монаха и отвърнала: „Кой би могъл да възрази на мъдрите ви слова?“ След това, въпреки че й бил кум, тя решила да задоволи неговите желания, и то не веднъж, ами използувайки кумството като прикритие, да не възбудят подозрения, те се срещали и продължили да се срещат още Много пъти.
Един ден брат Риналдо отишъл при дамата и като разбрал, че освен нея и слугинята й в къщи няма друг, казал на своя другар да заведе слугинята (много красиво и мило момиче) на тавана и да я научи на „Отче наш“, а той и дамата, която държала синчето си в ръце, отишли в нейната стая, затворили вратата, легнали на дивана, който се намирал там, и почнали да се забавляват. Не щеш ли, след известно време съпругът й се прибрал, без някой да го усети, влязъл, дошъл до стаята на жена си, почукал на вратата и я извикал. Като чула гласа му, мадона Анеза изтръпнала: „Край, свърши се! Мъжът ми се е върнал и ще разбере причината за нашата близост.“ Брат Риналдо се бил съблякъл, сиреч бил без расо, само по подрасник, и рекъл: „Права сте, ако бях облечен, все нещо щяхме да измислим; но ако му отворите и той ме завари в такъв вид, нищо няма да ни помогне.“
Ала на дамата изведнъж й хрумнала някаква мисъл и тя му казала: „Облечете се и щом се облечете, вземете в ръце кръщелника си и слушайте внимателно какво ще кажа, за да не би вашите слова да се различават от моите; другото оставете на мен.“ Почтеният човек продължавал да чука на вратата, а жена му викнала: „Идвам!“ После станала, засмяла се, отворила вратата и го посрещнала с думите: „Мъжленце мое, знаеш ли кой е тук? Кумът ни, брат Риналдо. Господ ни го изпрати, защото, ако не беше дошъл, сигурно щяхме да изгубим детето си.“ Като чул тия думи, простодушният добряк едва не припаднал и възкликнал: „Какво? Какво?“ Жена му продължила: „Мъжо, детето изведнъж изпадна в несвяст и аз си рекох, че е свършило, и не знаех какво да правя и какво да казвам, добре, че дойде брат Риналдо; той го взе в ръце и каза: «Кумице, това дете има глисти, те са дошли до сърцето му и лесно могат да станат причина за смъртта му; но не се страхувайте, аз ще произнеса над тях едно заклинание и всичките ще ги уморя: ще видите, че още преди да си тръгна, детето ви ще бъде по-здраво и от преди». И тъй като ти много ни трябваше, за да прочетеш някоя и друга молитва, а слугинята не знаеше къде си отишъл, брат Риналдо нареди на своя другар да прочете тия молитви на най-високото място в нашия дом, пък аз и той влязохме тук. Но на това заклинание не бива да присъствува никой друг освен майката на детето, затова се затворихме в стаята, та да не би някой да ни попречи; брат Риналдо още държи детето в ръце и доколкото разбрах, очаква само другарят му да каже молитвите и всичко ще бъде в ред, защото синчето ни вече дойде на себе си.“ Простодушният човек повярвал на думите й; той много обичал детето и вестта за станалото така го объркала, че не могъл да се досети за измяната на жена си, въздъхнал дълбоко и казал: „Искам да го видя.“ Жена му го възпряла: „Недей, че може да развалиш работата! Почакай малко! Ще отида да проверя дали е готово и ще те повикам.“
През това време, докато слушал техния разговор, брат Риналдо имал достатъчно време да се облече, взел детето в ръце, подредил всичко и подвикнал: „Кумице, като че ли чувам гласа на кума?“ Добрият човек отвърнал: „Да, месер, аз съм.“ Брат Риналдо казал: „Елате, елате.“ Простодушният човек влязъл и брат Риналдо започнал така: „Ето го вашето момче; Бог му помогна да оздравее, но по едно време си помислих, че довечера няма да го заварите живо; затова, за прослава на Бога и от благодарност, задето ви оказа тая милост, наредете да поставят една восъчна фигура, висока колкото детето, пред статуята на месер свети Амброзии, който се застъпи за вас пред бога.“
А детето, като видяло баща си, се затичало към него и започнало да го гали, както правят малките деца; баща му го вдигнал на ръце, разплакал се, сякаш от гроба го измъквал, почнал да го целува и да благодари на кума, задето го излекувал.
В това време другарят на брат Риналдо успял да научи слугинята не на една, а на четири, че и повече молитви, подарил й една кесийка от бял канап, която му била подарена от някаква монахиня, и я провъзгласил за своя духовна дъщеря; щом чул гласа на съпруга, който викал жена си, той се промъкнал тихичко и застанал на такова място, че да може да вижда и чува всичко, каквото ставало. Като разбрал, че всичко е благополучно, той се спуснал по стълбите, влязъл в стаята и се обърнал към Риналдо с думите: „Брате Риналдо, аз прочетох и четирите молитви, които ми бяхте заръчали.“ Риналдо го похвалил: „Брате, ти прояви голямо старание и стори всичко както трябва. Що се отнася до мен, до идването на кума, успях да кажа само две молитви; но благодарение на твоите и на моите усилия Господ Бог ни дари с милостта да издери това дете.“
Набожният съпруг наредил да донесат хубави вина и сладкиши и поднесъл на кума си и на неговия другар онова, от което те се нуждаели повече от каквото и да било друго. После излязъл заедно с тях от къщи, изпроводил ги да си вървят с Бога и заръчал веднага една восъчна статуя, която пратил да окачат при другите, пред статуята на свети Амброзии, само че не на тоя, дето е в Милано.
НОВЕЛА IV
Една нощ Тофано залоства вратата, оставя жена си на улицата и въпреки молбите й не я пуска да влезе; тогава тя се преструва, че се удавя в кладенеца, хвърляйки едни голям камък. Тофано излиза от къщи и се втурва към кладенеца, а жена му се промъква в къщата, залоства вратата, почва да го ругае и го прави за смях пред хората.
Когато кралят видял, че Емилия е завършила своята новела, той веднага се обърнал към Лаурета, давайки й да разбере, че би искал тя да продължи; без да чака да я подканват, тя започнала така:
— О, Амур, колко си всесилен! Твоите съвети и приумици нямат край! Кой философ, кой творец е успял или ще може някога да изобрази всичките ти хрумвания, приумици и похвати, които подсказваш на твоите последователи? Наистина, всяка друга наука в сравнение с твоята изостава и изглежда тромава; това може да се установи лесно с помощта на споменатите досега случки. Към тях, любезни дами, бих желала да добавя хитростта, с която си послужила една обикновена жена; тая хитрост е такава, че освен Амур не виждам кой друг би могъл да й я внуши.
И така, в Арецо живял богат човек на име Тофано. Той се оженил за една голяма красавица, наречена мона Гита, която скоро след сватбата почнал да ревнува, без сам да знае защо. Щом забелязала тая работа, жена му взела да негодува и го питала неведнъж за причината на ревността му; но той не можел да й посочи нищо освен най-общи и незначителни неща, затова мона Гита си наумила да го умори със същата болест, от която той най-много се страхувал, и то без да има никакво основание. Тя забелязала, че някакъв, по нейно мнение достоен и порядъчен младеж почнал да се навърта около нея, свързала се тайно с него, а когато работата между двамата стигнала толкова далеч, че не оставало друго, освен думите да се увенчаят с дела, решила да намери начин и това да постигне. Знаейки, че между многото си лоши навици съпругът й обичал и да си попийва, тя не само почнала да го насърчава в това, ами го карала по най-изкусен начин да пие колкото се може по-често. Съпругът й така свикнал да се налива, че тя почнала да го напива когато си поиска; веднъж, когато той бил мъртвопиян, мона Гита го сложила да си легне, след което и тя легнала със своя любовник; и продължила да се среща с него често и без да се страхува от нещо. Тя разчитала толкова много на пиянството на своя мъж, че не само се осмелявала да води любовника си в къщи, ами понякога отивала при него (той живеел наблизо) и се прибирала късно през нощта.
Не щеш ли, докато мона Гита продължавала да действува по тоя начин, един ден клетият съпруг забелязал, че жена му го кара да пие, а тя не слага и капка в устата си; това пък го накарало да се усъмни да не би тя да го прави със същата цел, с която го вършела: сиреч, че се стреми да го напие, та да може, докато той спи, да си гледа удоволствието. Той решил да провери дали наистина е така, затова един ден не пил нищо, а вечерта се престорил — и с приказките си, и с постъпките си — на мъртвопиян. Жена му се хванала на въдицата, решила, че няма нужда да му дава още пиене, за да заспи дълбоко, и го накарала да си легне. След като свършила тая работа, тя излязла от къщи и (както правела и друг път) се отправила към дома на своя любовник, където останала докъм полунощ.
Като разбрал, че жена му не е в къщи, Тофано станал, отишъл до вратата, залостил я и застанал до прозореца, за да дочака завръщането на жена си и да й покаже, че се е досетил за нейната измяна. Седнал и я дочакал; когато тя се върнала и разбрала, че вратата е залостена, останала неприятно изненадана и се опитала да я отвори насила. Тофано помълчал малко, па й се обадил: „Напразно се трудиш, жено; ти няма да стъпиш повече у дома; върни се където си била и бъди уверена, че няма да се върнеш в тая къща, докато не те наредя както заслужаваш и пред твоите близки, и пред съседите.“ Жена му го ударила на молба, заклевала го в Името Господне да я пусне, твърдейки, че не е била там, където той мислел, а на приказки у една съседка, защото нощите били дълги, пък тя нито можела да спи, пито и се седяло самичка в къщи. Но молбите й не помогнали, защото онова говедо, мъжът й, си наумил, че всички жители на Арецо трябва да научат за тоя позор, въпреки че до тоя момент никой нищо не знаел.
Като видяла, че молбите не помагат, съпругата му решила да си послужи със заплаха и рекла: „Ако не ми отвориш, аз ще те направя най-нещастния човек на тоя свят.“ Тофано изръмжал: „Че какво толкоз можеш да ми направиш?“ Жената, която била подучена от Амур, отвърнала: „Вместо да понеса позора, който ти искаш да хвърлиш върху мен без всякакво основание, предпочитам да се хвърля ей в тоя кладенец, дето е тук наблизо; а после, като извадят трупа ми, не ще се намери човек да не помисли, че си се напил и си ме хвърлил; така ще бъдеш принуден да избягаш и да живееш в изгнание, загубвайки цялото си състояние, или пък ще ти отрежат главата, задето си ме убил, което в края на краищата ще бъде самата истина.“ Но и тия думи не накарали Тофано да се откаже от глупавите си намерения. Затова жена му рекла: „Виж какво, аз не мога повече да понасям тоя позор; нека Бог ти прости, а ти прибери хурката ми, която оставям тук.“ На улицата било тъмно като в рог — толкова тъмно, че ако двама души се срещнели, трудно можели да се видят, затуй жената се отправила към кладенеца, вдигнала един голям камък, който намерила наблизо, и извикала: „Прости ми, господи!“ и пуснала камъка. Камъкът полетял към дъното, цопвайки шумно във водата. Тофано повярвал, че жена му наистина е скочила в кладенеца, грабнал кофата с въжето, изскочил от къщи и хукнал да я спасява.
В това време мона Гита се скрила край вратата и щом видяла, че мъжът й се затичал към кладенеца, влязла в къщи, залостила вратата, показала се на прозореца и почнала да му говори: „Човек трябва да налива вода във виното кога пие, а не да вади, вода посред нощ.“ Като чул това, Тофано разбрал, че са го измамили, върнал се обратно, но тъй като вратата била затворена и не можел да влезе, почнал да я увещава да му отвори. Жена му престанала да говори тихо, както говорела дотогава, и изведнъж повишила глас, аха да се развика: „Кълна се в святото разпятие, гадни пияницо, че тая нощ няма да стъпиш в къщи; не мога повече да те понасям; ще направя така, че всички да те разберат какъв си и по кое време се прибираш!“ Тофано побеснял от яд, почнал да я ругае, развикал се, поради което съседите им се събудили и всички — и мъже, и жени, се надвесили на прозорците, за да разберат какво става. Мона Гита се разплакала и почнала да им обяснява: „Вижте го тоя негодник, всяка вечер или се прибира пиян-залян, или се търкаля по кръчмите, а после се връща по никое време, както сега; търпях, търпях, но нищо не помогна; повече не мога да издържам, затова реших да залостя вратата и да го оставя да постои пред къщи, та дано му дойде умът в главата.“ От своя страна глупавият Тофано обяснявал какво всъщност е станало и ругаел жена си. А тя продължавала да се оплаква: „Виждате ли го какъв е? Какво щяхте да кажете, ако аз бях на негово място, на улицата, а той си беше в къщи? Щяхте на него да повярвате, а не на мен, нали така? Вижте му ума! Седнал да разправя, че аз съм била извършила онова, което, както предполагам, сам той е направил! Опита се да ме изплаши и пусна нещо — какво, не знам, в кладенеца; де тоя Господ да се бе хвърлил и да бе глътнал вода, та поне водата да поразреди виното, с което се е налял.“
Съседите — и мъже, и жени — се нахвърлили върху Тофано, викнали му, че е виновен, почнали да го корят, задето говорел такива неща против жена си; мълвата за станалото тръгнала от къща на къща и скоро стигнала до ушите на близките на мона Гита; те дошли, разпитали съседите какво се е случило, хванали Тофано и го пребили от бой; после влезли в къщата, прибрали нещата на жена му, взели и нея и я завели у дома си, заплашвайки Тофано, че може и по-лошо да му се случи. Като разбрал, че не успял да направи нищо и че ревността му донесла само злини, Тофано, който много обичал жена си, прибягнал до посредничеството на неколцина свои приятели, правил-струвал, успял Да се сдобри с жена си и да я прибере в къщи; той обещал, че не ще я ревнува повече, а освен това й дал пълна свобода да върши каквото си иска, стига да го прави внимателно, та той нищо да не забелязва. А той печелил същото, каквото и глупавият селяк: кир до глезени, зарар до колене. Да живее Амур и да пукнат цар Пиндар и всички негови поклонници!
НОВЕЛА V
Един ревнив мъж се преоблича като свещеник и изповядва жена си, която го уверява, че обича свещеника, дето я посещава всяка нощ; докато ревнивецът дебне край вратата, жената повиква своя любовник, казвайки му да влезе през покрива, след което спи с него.
Когато Лаурета завършила своя разказ, всички похвалили жената, твърдейки, че е постъпила добре и че така му се падало на тоя негодник, мъжа й; а за да не губят време, кралят се обърнал към Фиамета, нареждайки й най-любезно да се заеме със следващата новела; тя започнала така:
— Благородни дами, предишната новела ме наведе на мисълта да ви разкажа какво се случило на друг един ревнивец, защото съм на мнение, че жените на ревнивите съпрузи постъпват много добре, като им изневеряват, особено в случаите, когато те нямат никакво основание да изпитват ревност. Ако съставителите на законите вземаха предвид всички обстоятелства, аз мисля, че в такива случаи те би трябвало да налагат на жените същото наказание, каквото се налага на оня, който нанася повреда другиму, с цел да защити себе си; защото ревнивците тровят живота на младите жени и гледат само как да ги уморят. Тия жени седят затворени по цяла неделя, грижейки се за дом и семейство, а дойде ли празник, и те, както всички други, искат да се поразвлекат, да си поотпочинат и повеселят така, както правят селяните в селата, занаятчиите в градовете и съдиите — в съдилищата; както е направил и сам Господ Бог, решавайки на седмия ден да си отдъхне от всички свои дела; както е писано във всички свещени и граждански закони, които за прослава на Бога и от грижа за общото благо разграничават работните дни от дните за почивка. Но ревнивците не са съгласни, напротив, те правят всичко възможно, та празниците, които са дни на радост за всички, да се превърнат за техните жени в дни на още по-голяма печал и страдание; затуй затварят жените си в къщи и не ги пускат никъде; само човек, който го е изпитал на гърба си, би могъл да каже какъв гнет представлява това за клетите жени. По тая причина аз съм на мнение, че онова, което всяка жена погажда на споя съпруг, ревнуващ я без основание, заслужава похвала, а не порицание.
И така, на времето и Римини живял богат търговец, притежател на безброй имения и на много пари; той бил женен за голяма красавица, която ревнувал извънредно много; не че имал причини — напротив, той много и обичал, смятал я за много хубава, знаел, че тя правела всичко възможно, за да му се хареса, но си въобразявал, че всички са влюбени в нея, че всички я мислят за голяма хубавица и че самата тя се старае да се хареса не само на него, а и на другите мъже, което показва колко лош и неразумен човек бил той. Поради своята ревност той я тормозел непрекъснато и я подлагал на такъв надзор, какъвто дори тъмничарите в затворите не упражняват над осъдените на смърт. Жената не само нямала възможност да отиде ни на сватба, ни на някое празненство, ни на църква, ни да прекрачи прага на дома си, ами не смеела и до прозореца да се доближи, камо ли да погледне нещо извън къщи; поради това животът й бил непоносим и колкото повече съзнавала, че няма никаква вина, толкова по-трудно й било да търпи тоя гнет. И понеже мъжът й я обиждал несправедливо, тя намислила да се утеши, потърсвайки начин да постъпи така, че да има поне за какво да бъде обиждан. По нямало как да се доближи до прозореца, за да подскаже че някакъв начин на някой минувач по улицата, че не би имала нищо против неговата любов; един ден тя се сетила, че в съседната къща живеел красив и приятен младеж и намислила, ако намери някаква пукнатина в стената, да почне да гледа през деня, докато види младежа и успее да си поговори с него; след това, ако той пожелае, да му дари любовта си и ако намери начин, да се среща от време на време с него, та хем да се поразтуши от своя злополучен живот, хем да излекува мъжа си от тая язва, дето се е вселила в него.
Затова, щом мъжът й излизал от къщи, тя тръгвала да оглежда стената; не щеш ли, един ден, когато влязла в едно по-закътано място, забелязала съвсем случайно малка пукнатина в стената; доближила се, погледнала през нея и въпреки че не се виждало добре, забелязала, че от другата страна има някаква стая; тогава си рекла: „Ако това е стаята на Филипо (така се казвал младият й съсед), работата е наполовина готова.“ Наредила на слугинята си, която много й съчувствувала, да разузнае най-предпазливо чия е тая стая; оказало се, че това било спалнята на младежа, който живеел там съвсем самичък. Тогава дамата започнала често да застава до пукнатината и щом усетела, че младежът е там, почвала да хвърля камъчета и клечки, докато най-сетне младежът се приближил до стената, за да разбере какво става. Тя му се обадила тихичко, той я познал и й отвърнал; тя използувала случая и му казала всичко, от което той останал много доволен и разширил пукнатината откъм стаята си, но така, че никой да не може да забележи какво е направено; после те често се срещали на това място, разговаряли, докосвали си ръцете, но поради строгия надзор, който ревнивецът упражнявал, повече от това не могли да направят.
Когато наближила Коледа, жената казала на мъжа си, че ако й разреши, тя би искала да отиде тоя ден сутринта на църква, за да се изповяда и причести, както всички останали християни. Но ревнивецът възразил: „Какви грехове имаш, та искаш да се изповядваш?“ Жена му отвърнала: „Как така? Нима ме мислиш за светица, защото по цял ден ме държиш затворена в къщи? Ти знаеш много добре, че и аз, като всички смъртни, си имам грехове, но не искам да се изповядам пред тебе, защото ти не си свещеник.“ Тия нейни думи възбудили подозрение у ревнивеца, който решил да разбере какви са й греховете и веднага измислил как да постигне своите намерения; затова й казал, че няма нищо против, но че държал тя да не отива в друга църква, а в тяхната капела; настоял тя да се изповяда или на техния капелан, или пред някой определен от капелана свещеник (но не пред друг), а след това да се прибере веднага у дома. Жена му си рекла, че се е хванал на въдицата, но не му казала нищо, само отвърнала, че ще направи както той й наредил.
На първия ден на Коледа жената станала още призори, облякла се и се запътила към църквата, посочена от нейния съпруг. Ревнивецът също станал рано и избързал към църквата, където пристигнал преди жена си; казал на тамошния свещеник какво възнамерявал да направи, опя се съгласил, ревнивецът нахлузил едно свещеническо расо и дълбока и тясна отстрани качулка, от тия, дето носят свещениците, дръпнал я над лицето си и седнал зад олтара. В това време жената пристигнала в църквата и казала, че й трябва свещеника. Свещеникът дошъл веднага, но като чул, че тя иска да се изповяда, отвърнал, че не ще може да и изслуша и ще й прати някой свой другар; после си тръгнал и пратил ревнивеца да се пържи в собствената си мъка. А той пристъпил важно и тържествено и въпреки че било доста тъмничко и че бил спуснал качулката над лицето си, жена му веднага го познала. Щом го видяла, тя си рекла: „Слава тебе господи, задето тоя ревнивец стана свещеник; почакай малко и ще видиш как ще си вземе белята.“ Ти се престорила, че не го е познала и коленичила подмити и краката му.
Месер ревнивецът си сложил в устата няколко камъчета, та като заговори, жена му да не го познае по гласа, защото си въобразявал, че във всичко останало е успял така да се предреши, че жена му в никакъв случай няма да разбере, че е той. Жена му започнала да се изповядва; най-напред му казала, че е омъжена, и подметнала, сякаш между другото, че е влюбена в някакъв свещеник, който всяка нощ я посещавал в леглото й. При тия думи сърцето на ревнивеца се свило от болка, сякаш с нож го проболи, и ако не изгарял от желание да разбере какво ставало по-нататък, щял да се откаже от изповедта и да си отиде. По той успял да се овладее и запитал жената: „Как, нима съпругът ви не спи с вас?“ Жената отвърнала: „Да, месер.“ Тогава ревнивецът я запитал: „Че как е възможно и свещеникът да спи с вас?“ Жената продължила: „Месер, аз не знам какво прави тоя свещеник, но до която и врата да се допре, както и да е заключена или залостена, той веднага я отваря; той ми разправяше, че като стигнел до вратата на моята стая, преди да я отвори, изричал някакви слова, след които мъжът ми заспивал веднага; след като го усети, че е заспал, свещеникът отваря вратата, влиза в стаята и ляга при мен; досега не му се е случвало да не сполучи.“ Тогава ревнивецът казал: „Мадона, тия работи не са никак хубави, ще трябва да престанете.“ Жената рекла: „Месер, не зная дали ще мога да го направя, защото много го обичам.“ Ревнивецът отсякъл: „В такъв случай не мога да ви опростя греховете.“ Жената въздъхнала: „Това не ми е никак приятно, но аз не дойдох тук, за да лъжа; ако бях убедена, че ще мога да го сторя, щях да ви кажа.“ Тогава ревнивецът се обадил: „Мадона, право да си кажа, много ми е мъчно за вас, защото виждам, че ако я карате така, ще погубите душата си; но заради вас няма да пожаля сили и ще прочета Богу нарочни молитви, та дано ви помогнат; понякога ще пращам при вас едно момче, дето прислужва в църквата, и вие ще му казвате дали тия молитви са ви помогнали, или не; помогнат ли, ще продължим.“ Жената отвърнала: „Месер, за бога, не пращайте никого у дома, защото мъжът ми е толкова ревнив, че ако узнае, никой няма да може да му избие из главата мисълта, че тоя човек е дошъл с нечисти намерения, и цяла година няма да имам мира.“ Ревнивецът я успокоил: „Мадона, не се бойте; така ще направя, че от него по тоя въпрос няма да чуете вече ни дума.“ Тогава жената казала: „Щом се наемате да го сторите, нямам нищо против.“
След като се изповядала и получила опрощение на греховете си, тя станала и отишла да чуе литургията. А злощастният ревнивец, ръмжейки от гняв, съблякъл свещеническото расо и се прибрал у дома си, като изгарял от желание да залови жена си и свещеника, за да им даде да разберат и на нея, и на него. Щом се върнала от църква, жената разбрала по лицето на мъжа си, че добре го е наредила тъкмо за празника, въпреки че той се мъчел да прикрие какво е извършил и какво, както си въобразявал, е успял да научи. А тъй като си бил наумил още същата нощ да застане край входната врата и да издебне свещеника, той казал на жена си: „Слушай, налага ми се да вечерям и да спя вън от къщи; затова затвори добре входната врата, затвори вратата откъм стълбата, заключи и вратата на твоята стая и като ти се доспи, легни си.“ Жена му отвърнала: „На добър час!“ Като дошло време, тя се доближила до пукнатината на стената и почукала, както се били уговорили с Филипо; той се приближил веднага, дамата му разказала какво е направила тая сутрин, какво казал мъжът й, след като се наобядвали, а после добавила: „Сигурна съм, че той няма да излезе от къщи, ами ще остане да дебне край вратата: затова гледай тая нощ да се вмъкнеш у нас през покрива, за да прекараме заедно.“ Младежът се зарадвал много и казал: „Мадона, оставете това на мен.“
Щом се стъмнило, ревнивецът се въоръжил и се скрил тихомълком в една стая на долния етаж, а жена му заповядала да залостят всички врати, особено тая, дето била насред стълбата, та, ако рече, ревнивецът да не може да се качи горе. Младежът пък успял да се промъкне, без никой да го усети, и когато си рекли, че е време, двамата легнали в постелята и започнали да си доставят един на друг и удоволствие, и утеха; на разсъмване младежът се прибрал у дома си. А клетият ревнивец, който останал без вечеря и треперел от студ, прекарал цяла нощ с оръжие в ръка, очаквайки да издебне свещеника; тъй като не можел повече да издържи, малко преди разсъмване той си легнал в стаята на долния етаж и спал до към третия час. По това време входната врата била вече отворена, затова, като се събудил, той се престорил, че се прибира отнякъде, влязъл у дома си и се нахранил. Малко след това пратил някакво момче (уж прислужника на свещеника, пред когото жена му се изповядала), като му заръчал да я попита дали е идвал при нея човекът, за когото е ставало дума. Жена му познала много добре пратеника и отвърнала, че тоя човек не е идвал и че ако престане да я посещава, възможно е и тя да престане да мисли за него, макар и да не й се искало да стане така.
Какво да ви разказвам по-нататък? Ревнивецът прекарал много нощи край вратата в желанието си да издебне свещеника, а през това време жена му се забавлявала непрекъснато със своя любовник; най-сетне ревнивецът не издържал и запитал гневно жена си какво е казала на свещеника, когато отишла да се изповядва. Жена му отвърнала, че няма да му каже, защото няма да е нито прилично, нито редно. Ревнивецът викнал: „Ах, ти, престъпнице такава! Аз знам много добре какво си казала на свещеника; искам да узная кой е тоя свещеник, когото ти толкова обичаш и който спи всяка нощ с тебе благодарение на своите магии; или ще ми кажеш, или ще те заколя.“ Жената отвърнала, че не е вярно, че в никакъв свещеник не е влюбена. Ревнивецът викнал: „Как? Та нали си признала тая работа пред свещеника, при когото отиде да се изповядваш?“ Жена му възразила: „Ти го знаеш с такива подробности, сякаш не той ти го е казал, ами като че ли и ти си бил там; да, вярно е.“ Ревнивецът я подканил: „Хайде, кажи ми кой е тоя свещеник! Казвай веднага!“
Жена му се усмихнала и рекла: „Много се радвам всякога, когато някоя обикновена жена успее да поведе за носа някой умен мъж по същия начин, както хващат овена за рогата, за да го поведат към кланицата; ти, разбира се, не си умен и си престанал да бъдеш такъв, откакто, без сам да знаеш, си допуснал у тебе да се всели злият дух на ревността; и колкото по-глупаво и по-грубо се държиш с мен, толкова по-незначителна става маята заслуга. Та нима наистина мислиш, съпруже мой, че моите очи са толкова слепи, колкото е сляпа твоята душа? Тъкмо защото не съм сляпа, веднага познах кой бе свещеникът, пред когото се изповядвах, и разбрах, че си ти; ала аз реших да те оставя да намериш каквото бе тръгнал да търсиш и ти помогнах. Ако ти наистина беше толкова умен, както си въобразяваш, нямаше да постъпиш така, за да се опиташ да узнаеш тайните на твоята добра жена, а без да губиш време в напразни подозрения, щеше да се досетиш, че онова, което тя ти призна, е самата истина и че не е извършила никакво прегрешение. Аз ти казах, че съм влюбена в един свещеник; та нали ти, когото аз напразно обичам, тогава се беше предрешил като свещеник? Казах ти, че когато той пожелае да спи с мен, никаква заключена врата не може да му попречи; я ми кажи, заключвала ли съм вратата, когато си пожелавал да дойдеш там, където съм била и аз? Казах ти, че свещеникът спи с мен всяка нощ; кога не си спал с мен? Колкото пъти ми пращаше твоя прислужник, толкова пъти му отвръщах, че свещеникът не с идвал при мен, но толкова пъти, както ти е добре известно, и ти не беше при мен. Та кой друг освен теб, дето си заслепен от ревност, колкото и да е неразумен, нямаше да разбере всичко това? А ти всяка нощ дебнеше край входа и си мислеше, че ти вярвам, че отиваш да вечеряш и да спиш на друго място. Опомни се най-сетне и стани отново човек, какъвто беше преди, не ставай за смях пред тия, дето подобно на мен знаят какво вършиш, и престани да ме надзираваш толкова строго, както правиш сега; защото, кълна се в Името Божие, ако река да ти сложа рога, и сто очи да имаше, а не две, пак ще си доставям удоволствие така, че нищо да не забележиш.“
Нещастният ревнивец си въобразявал, че е успял по най-изкусен начин да узнае тайните на жена си, а се оказало, че изиграният е той; затова нищо не казал, решил, че жена му е умна и разумна и тъкмо когато имало за какво, изведнъж престанал да я ревнува, по същия начин, както преди пламнал от ревност, без да има основание. А мъдрата жена, след като получила почти пълна свобода да върши каквото си иска, почнала да вика любовника си не през покрива, както правят котките, а през вратата, и действувайки предпазливо, продължила да се среща и забавлява с него.
НОВЕЛА VI
Мадона Изабела е с Леонето; тя бива посетена и от месер Ламбертучо, който е влюбен в нея; но съпругът й се завръща, тя накарва месер Ламбертучо да излезе от къщата с нож в ръка, а после съпругът й изпраща Леонето до дома му.
Всички харесали извънредно много новелата на Фиамета и твърдели, че жената е постъпила много добре, а нейният глупав съпруг си е получил заслуженото. Когато разказът завършил, кралят наредил Пампинеа да продължи и тя започнала така:
— Мнозина, разсъждавайки повърхностно, са на мнение, че любовта обърква ума на хората и че влюбените едва ли не загубват способността да разсъждават. Мисля, че както пролича и в предишните новели, това твърдение е смешно — нещо, което и аз желая да докажа.
В нашия град, богато надарен с всякакви блага, живяла млада, благородна и твърде красива дама, омъжена за знатен и доблестен рицар. Но както често се случва човек да не се задоволява непрекъснато от една и съща храна и да пожелае да я разнообрази, така и споменатата дама не била напълно удовлетворена от своя съпруг и се влюбила в един младеж на име Леонето; той бил твърде приятен и благовъзпитан, въпреки че не бил от знатен род. Той също се влюбил в нея и понеже, както ви е известно, когато и двете страни се стремят към едно и също, то рядко остава без последствие, не минало много време и любовта им се увенчала с естествения си завършек.
В същото време, тъй като тя била красива и привлекателна жена, в нея се влюбил безумно някакъв рицар, на име месер Ламбертучо, в когото тя за нищо на света не можела да се влюби, защото бил много неприятен и противен човек; той продължавал да я ухажва най-упорито, пращал й не едно послание, а когато и това не помогнало, заръчал да й кажат, че ако тя не склони на неговите желания, той ще я опозори, понеже бил доста влиятелен. Поради това, знаейки що за човек е той, тя се уплашила и решила да се подчини на волята му.
Когато дошло лятото и дамата, която се казвала мадона Изабела, съгласно нашия обичай се преместила в едно от най-красивите си имения извън града, една сутрин се наложило мъжът й да замине за няколко дни; тогава тя пратила вест на Леонето да дойде при нея, той се зарадвал безкрайно много и тръгнал веднага. Но и месер Ламбертучо научил за заминаването на нейния съпруг, затова възседнал коня си, препуснал към имението, пристигнал и почукал на вратата. Като го видяла, слугинята на дамата изтичала при нея — мадона Изабела била в стаята си с Леонето, — викнала я настрана и й казала: „Мадона, пристигна месер Ламбертучо. Той е сам и е долу.“ Като чула това, дамата се почувствувала най-нещастната жена на тоя свят, но понеже се бояла много от него, помолила Леонето да не се ядосва, загдето ще се наложи да го скрие зад завесата на леглото, докато отпрати месер Ламбертучо. Леонето, който се страхувал от Ламбертучо не по-малко, отколкото дамата, се скрил където му казали, и дамата заповядала на слугинята си да отиде и отвори на месер Ламбертучо. Слугинята го посрещнала, той слязъл от коня, вързал го на куката в двора и се изкачил по стълбата. Дамата излязла да го посрещне на горния край на стълбата, усмихнала се, поздравила го, доколкото могла, с най-любезни слова и го запитала как е. Рицарят я прегърнал и целунал, след което казал: „Душо моя, казаха ми, че вашият съпруг отсъствува от къщи, и аз дойдох, за да прекарам известно време с вас.“ Двамата влезли в стаята, затворили вратата и месер Ламбертучо почнал да се забавлява с мадона Изабела.
Не щеш ли, докато той се забавлявал с дамата, съпругът й се върнал преждевременно и най-неочаквано и за самата нея. Слугинята го забелязала, когато той наближавал къщата, хукнала веднага към стаята на мадона Изабела и й съобщила: „Мадона, господарят се завърна; мисля, че е вече на двора.“ Като чула това, дамата си рекла, че с нея е свършено: в стаята й имало двамина мъже, а рицарят нямало как да се скрие, тъй като конят му бил вързан на двора. Въпреки това тя веднага съобразила какво да направи, скочила от леглото и казала на месер Ламбертучо: „Месер, ако наистина ми желаете поне малко доброто и искате да ме избавите от смърт, направете каквото ще ви кажа сега: извадете си кинжала, вземете го в ръка, хукнете надолу по стълбата, престорете се на страшно разгневен и повтаряйте непрекъснато: «Кълна се в господа-бога, че следващия път няма да ми избягаш». А ако мъжът ми се опита да ви задържи или пък ви запита за нещо, не казвайте нищо друго освен това, което чухте сега от мен; качете се на коня си и не оставайте при мъжа ми.“ Месер Ламбертучо казал, че е готов да го направи: измъкнал кинжала си и с пламнало лице (отчасти поради току-що изпитаното удоволствие, отчасти и от яд поради завръщането на рицаря) направил както му заръчала дамата. В това време мъжът й слязъл от коня си и тъкмо се чудел на кого ли е другият кон, видял месер Ламбертучо, който тичал по стълбата, слисал се и от думите му, и от вида му, и го запитал: „Месер, какво значи всичко това?“ Но месер Ламбертучо пъхнал крак в стремето, скочил на седлото и без да каже друго освен: „Кълна се в Господа Бога, че следващия път няма да ми избягаш“, пришпорил коня си и препуснал.
Почтеният човек влязъл в къщи и на стълбата срещнал своята съпруга, която изглеждала изплашена и объркана; той я запитал: „Какво става? Кого заплашваше месер Ламбертучо, защо беше така разгневен?“ Мадона Изабела се дръпнала към стаята си, за да може Леонето да я чуе по-добре, и отвърнала: „Месер, никога не съм брала такъв страх като днес Изведнъж тук се появи някакъв младеж, когото не познавам и когото Ламбертучо гонеше с кинжал в ръка; младежът се втурна в стаята ми, понеже намерил вратата отворена, и ми каза, треперейки от страх: «За бога, мадона, помогнете ми, за да не ме убият пред очите ви». Аз станах и тъкмо се канех да го разпитам кой е и какво става, когато долетя и месер Ламбертучо и викна: «Къде си, предателю?» Аз обаче застанах на вратата и му попречих да влезе, а той беше толкова учтив, че като видя колко ще ми бъде неприятно, ако влезе в стаята ми, поговори с мен и си тръгна, както сам си могъл да се увериш.“ Съпругът й казал: „Добре си постъпила, жено; щеше да бъде голям позор, ако в нашия дом беше извършено убийство, а месер Ламбертучо е постъпил много лошо, втурвайки се да преследва човек, приютил се в нашия дом.“ После запитал къде се намира този младеж. Мадона Изабела отвърнала: „Месер, не зная къде се е скрил.“ Тогава рицарят викнал: „Къде си? Излез, не се бой!“
Леонето, който слушал и треперел от страх, защото наистина се бил изплашил здравата, излязъл от мястото, където се криел. Рицарят го запитал: „Какво се е случило между теб и месер Ламбертучо?“ Младежът отвърнал: „Нищо, месер, аз съм твърдо убеден, че той или не е с всичкия си, или се е припознал, понеже, щом ме видя на пътя, недалеч от вашия дворец, измъкна кинжала си и се нахвърли връз мен с думите: «Умри, предателю!» Аз не го запитах защо прави така, ами си плюх на петите и хукнах насам, където се спасих благодарение на Бога и на тази дама.“ Тогава рицарят казал: „Сега се успокой, аз ще те заведа до вас здрав и читав, а ти гледай да разбереш защо се е нахвърлил върху теб.“
После поканил младежа на вечеря, качил го на един кон и го придружил чак до дома му във Флоренция. А младежът, следвайки напътствията на дамата, още същата вечер се срещнал тайно с месер Ламбертучо, двамата се разбрали и въпреки че дълго време след топа тая случка не слизала от устата на хората, рицарят не успял да се досети за измамата на своята съпруга.
НОВЕЛА VII
Лодовико се обяснява в любов на мадона Беатриче; тя накарва мъжа си Егано да се облече в нейните дрехи и го изпраща в градината, след което спи с Лодовико; после Лодовико отива в градината и набива Егано.
Цялата дружина похвалила като чудесна находчивостта на мадона Изабела, за която разказала Пампинеа; но Филомена, на която кралят наредил да продължи, казала:
— Любезни дами, може би греша, но аз мисля, че находчивостта, за която ще ви разкажа сега, заслужава не по-малка похвала.
Вие трябва да знаете, че на времето в Париж живял някакъв благородник от Флоренция, който бил обеднял; поради това почнал да се занимава с търговия и така му потръгнало, че придобил несметно богатство. От жена си той имал един-единствен син, когото кръстил Лодовико, но тъй като желаел синът му да се числи към благородниците (от каквото потекло и бил), а не да се занимава с търговия, бащата не го пратил в някой склад, а го наредил на служба при френския крал заедно с други благородници, където младежът се научил на много добри обноски и на редица хубави неща.
И така, Лодовико живеел в кралския двор; един ден, когато той и неколцина младежи се събрали да си поприказват, в двора пристигнали неколцина рицари, които току-що се били върнали от Божи Гроб; като разбрал, че младежите разговарят за красавиците на Франция, Англия и на другите страни по света, единият от рицарите се намесил в разговора и заявил, че той бил пребродил целия свят, че бил видял много жени, но никъде не срещнал жена, чиято хубост може да се сравнява с красотата на съпругата на Егано дей Галуци от Болоня, на име мадона Беатриче; другарите му го подкрепили, тъй като й те били ходили в Болоня и били виждали дамата.
Като чул това, Лодовико, който дотогава не се бил влюбвал, пламнал от толкова силно желание да се срещне с тази дама, че престанал да мисли за друго; и тъй като решил да отиде в Болоня, за да види дамата и ако наистина я хареса, да остане в града, излъгал баща си, че иска да пътува до Божи Гроб; ала баща му дълго се колебал, преди да му разреши да потегли натам. Лодовико пристигнал в Болоня под друго име — Аникино — и щастието веднага му се усмихнало; срещнал дамата още на следния ден, на някакво празненство; тя му се сторила много по-красива, отколкото допускал, поради което се влюбил безумно в нея и решил да не си тръгва от Болоня, докато не спечели любовта й.
Той седнал да размишлява как да постъпи и след като отхвърлил всички други начини, решил, че ако се настани като слуга при нейния съпруг — който имал голяма прислуга, — може би ще успее да постигне онова, към което се стремял. Аникино продал конете си, погрижил се да настани слугите си, на които заповядал да се правят, че изобщо не го познават, после станал близък със стопанина на странноприемницата, където бил отседнал, и му подметнал, че би постъпил на драго сърце като слуга при някой знатен човек, стига да намери такъв. Стопанинът отвърнал: „Ти си само за един благородник от нашия град, на име Егано; той има голяма прислуга, но държи всичките му слуги да са така представителни, както си и ти; ще поговоря с него.“ Речено-сторено: отишъл при Егано и веднага уредил работата на Аникино, от което той останал от доволен по-доволен.
След като постъпил на работа при Егано и имал възможност да вижда твърде често жена му, Аникино започнал да служи на господаря си с голямо старание, а той толкова се привързал към Аникино, че без него нищо не предприемал, предоставяйки му и себе си, и управлението на всичките си работи и имоти. Веднъж Егано излязъл на лов, Аникино останал, а мадона Беатриче (която още не се досещала за неговата любов, макар и често да се заглеждала в него, харесвайки го и одобрявайки неговото държане и обноски) го викнала да играят шах. В желанието си да й достави удоволствие, Аникино се оставял да бъде побеждаван и го вършел толкова умело, че дамата се радвала безкрайно. Когато придворните на дамата, след като погледали играта, си отишли и ги оставили сами, Аникино изведнъж въздъхнал дълбоко. Дамата го погледнала и запитала: „Какво ти става, Аникино? Да не би да ти е неприятно, задето печеля?“ Аникино отвърнал: „Не, мадона, причината за моята въздишка е много по-голяма.“ Дамата рекла: „Кажи ми каква е, ако ме обичаш.“ Когато Аникино чул, че жената, която обичал най-много от всичко, го заклела да говори с израза „ако ме обичаш“, въздъхнал още по-дълбоко от преди; поради това дамата отново го замолила да й каже причината за неговите въздишки. Аникино отвърнал: „Мадона, аз много се боя, че ако ви кажа, не ще ви стане приятно; боя се още и от това, че бихте могли да го споделите с друг човек.“ Дамата отвърнала: „Повярвай ми, няма да ми стане неприятно; бъди сигурен, че никому няма да кажа каквото ще ми довериш, освен ако сам не пожелаеш това.“ Тогава Аникино рекъл: „Добре, щом ми обещавате, ще ви кажа.“ И той почнал да й разказва със сълзи на очи кой е, какво е чувал за нея, къде и как се е влюбил в нея и защо е постъпил на работа при мъжа й; а след това я замолил най-покорно, ако е възможно, да се смили над него и да изпълни съкровеното му и пламенно желание; ако ли пък тя не иска да го направи, нека му позволи да остане такъв, какъвто е сега, и да продължава да я обича.
О, дивна нежност на болонската кръв! Колко са заслужени похвалите, отправяни към теб в подобни случаи! Ти никога не си била жадна за сълзи и въздишки, винаги си скланяла на молбите, била си винаги готова да отстъпиш пред любовните желания! Ако мога да те възхвалявам достойно, както заслужаваш, гласът ми никога няма да секне!
Докато Аникино говорел, хубавицата не откъсвала очи от него, повярвала на думите му и любовта, за която той я молел, почнала да се разгаря у нея с такава сила, че тя въздъхнала, а след като въздъхнала, отговорила: „Мили мой Аникино, успокой се! Досега ни подаръците, ни обещанията, ни ухажванията на благородници, знатни люде и други мъже (а мен са ме ухажвали и продължават да ме ухажват) — нищо не е могло да ме трогне дотолкова, че да се влюбя в някого; а ти, с малкото думи, които каза, направи така, че сега принадлежа много повече на теб, отколкото на себе си. Мисля, че ти напълно си заслужил моята любов, затова те дарявам с нея и ти обещавам, че ще й се насладиш още преди да е изтекла тази нощ. А за да може да стане така, гледай към полунощ да дойдеш в моята стая; аз ще оставя вратата отворена; ти знаеш от коя страна на леглото спя: щом влезеш, ако съм заспала, бутни ме, за да ме събудиш, и аз ще те утеша заради така дълго лелеяното от теб желание. За да ми повярваш, ще ти дам като залог една целувка.“ Тя го прегърнала, целунала го с любов, а Аникино целунал нея.
След като се условили, Аникино се разделил с дамата и тръгнал да си гледа работата, очаквайки с безумна радост настъпването на нощта. Егано се върнал от лов, навечерял се и тъй като бил изморен, легнал да спи; жена му си легнала с него и както обещала на Аникино, не затворила вратата; Аникино дошъл в уречения час, промъкнал се на пръсти в стаята, затворил вратата и се приближил към оня край на леглото, където спяла дамата, сложил ръка на гърдите й и разбрал, че е будна. Щом усетила, че Аникино е влязъл в стаята, тя хванала здраво с две ръце ръката му и почнала да се мята из леглото, докато Егано се събудил, след което му рекла: „Слушай, снощи нищо не ти казах, защото изглеждаше изморен; но я ми кажи, Егано — и нека Бог да ти е на помощ, — кого смяташ за най-добър и най-честен от всички слуги в твоя дом, кого от тях най-много обичаш?“ Егано отвърнал: „Защо ме питаш за това, жено? Нима не знаеш? Никога досега не съм имал служител, комуто да се доверявам и вярвам и когото да обичам толкова, колкото се доверявам и вярвам на Аникино и колкото обичам него. Но защо ме питаш за това?“
Като чул, че Егано се е събудил, Аникино се опитал да издърпа ръката си, понеже се изплашил не на шега, че дамата е намислила да го изиграе; но тя го държала толкова здраво, че той не успял да се измъкне. Дамата отвърнала на Егано: „Ей сега ще ти обясня. И аз бях убедена, че е така, както ти мислиш, че Аникино ти е по-верен от всеки друг, но вече не съм на това мнение, защото, когато днес ти отиде на лов, а той остана у дома, Аникино не се посвени да поиска да се съглася с неговите желания; за да не си служа с много доказателства, а да ти дам възможност сам да се увериш в това, отвърнах, че съм съгласна и че тая нощ, след полунощ, ще изляза в нашата градина и ще го чакам под бора. Аз не възнамерявам да отида, но ако ти искаш да провериш верността на твоя слуга, можеш да го направиш много лесно; облечи някоя моя рокля, забули си главата, излез и почакай да видиш дали ще дойде; аз съм сигурна, че Аникино ще дойде.“
Щом чул това, Егано казал: „Да, ще трябва да се уверя в това.“ После станал, облякъл в тъмното роклята на жена си, забулил си главата, отишъл в градината и застанал под бора, очаквайки Аникино. Когато дамата разбрала, че мъжът й излязъл от стаята, станала и заключила вратата. Аникино, който през това време се бил изплашил както никога дотогава и се опитвал напразно да се измъкне от ръцете й, проклинайки сто хиляди пъти и нея, и любовта си, и себе си, задето й се доверил, щом чул как дамата извъртяла работата, се почувствувал отново най-щастливият човек на земята; а когато мадона Беатриче се върнала в леглото, казала му да се съблече, съблякла се и тя и двамата дълго време си доставяли един на друг и утеха, и наслада.
След известно време дамата решила, че Аникино не бива да остава повече при нея, наредила му да стане и да се облече, след което му казала следното: „Душо моя, вземи една яка тояга и иди в градината; престори се, че си ме помолил за онова, уж за да ме изпиташ, и все едно, че съм аз, наругай Егано и го натупай здравата с тоягата, защото от това и двамата ще имаме само полза и утеха.“
Аникино станал, грабнал една яка върбова тояга и се запътил към градината; когато наближил бора, Егано го забелязал, надигнал се и тръгнал срещу него, готвейки се уж да го посрещне с най-голяма радост. Но Аникино започнал да го ругае: „Ех, ти, коварна жено, ти дойде, а? Значи, наистина мислеше, че съм искал и искам да лепна тоя позор на моя господар? Бъди проклета!“ Вдигнал тоягата и започнал Да налага Егано. Егано, щом чул тия думи й видял тоягата, хукнал да бяга, без да се обажда, а Аникино продължавал да го гони и нарежда: „Бягай, бягай, престъпна жено, дано Бог те убие! Утре ще кажа всичко на Егано!“
Егано, след като изял не малко бой, се прибрал в стаята с възможната най-голяма бързина. Жена му го запитала дали Аникино е дошъл в градината, а той й отвърнал: „По-добре да не беше идвал; той помисли, че си ти, преби ме от бой с една тояга и ми наговори такива неща, каквито не са казвани на никоя развратна жена. Право да ти кажа, учудих се не малко, като чух, че той ти е наговорил всички ония неща с цел да ме опозори; очевидно е имал намерение да те подложи на изпитание, като е разбрал, че ти обичаш да се веселиш и забавляваш.“ Тогава дамата казала: „Слава Богу, че мен той подложи на словесно изпитание, а теб — на истинско; но мисля, че той би могъл да каже, че аз понасям думите много по-търпеливо, отколкото ти делата. Щом ти е толкова верен, трябва да го обичаш и зачиташ.“ Егано отвърнал: „Право казваш.“
Това му послужило като повод да се убеди, че жена му е честна и почтена и че Аникино е най-верният слуга, служил някога при благородник; вследствие на което, макар че после и той, и жена му се смели неведнъж над станалото заедно с Аникино, Аникино и дамата имали по-голяма възможност, отколкото може би биха имали, да вършат онова, що доставяло удоволствие и утеха и на двамата; и то дотогава, докато Аникино благоволил да остане в дома на Егано в Болоня.
НОВЕЛА VIII
Едип съпруг започва Да ревнува жена си; тя завързва парче канап на пръста си, за да разбере кога идва нейният любовник; съпругът й забелязва тая работа, но докато преследва любовника, жена му поставя в леглото вместо себе си друга жена; съпругът набива тая жена, отрязва й плитките и отива да се оплаче на братята на жена си; а те, като виждат, че казаното от него не е вярно, почват да го ругаят.
Всички били на мнение, че мадона Беатриче е прекалила със злорадото си лукавство, за да измени на мъжа си, и се питали какъв ли голям страх е брал Аникино, докато дамата го държала здраво за ръката, а той я слушал да разправя на мъжа си как той — Аникино, се стремял да спечели любовта й. Когато забелязал, че Филомена млъкнала, кралят се обърнал към Неифила с думите:
— А сега разказвайте вие!
Тя се поусмихнала и започнала:
— Прелестни дами, няма да ми бъде лесно да ви разкажа една хубава новела, от която да останете толкова доволни, колкото от тия, дето разказваха преди мен; но аз се надявам с Божия помощ да се справя добре с това задължение.
И така, вие трябва да знаете, че едно време в нашия град живял богат търговец на име Аригучо Берлингиери; от глупост (нещо, което търговците и днес продължават да вършат, и то ежедневно) той намислил да стане благородник посредством брак и се оженил за една млада жена, на име мадона Сизмонда, която никак не му подхождала. Понеже той пътувал много, както обикновено правят търговците, и стоял малко при нея, тя се влюбила в един младеж, на име Руберто, който я ухажвал доста отдавна; но след като станали близки и връзката с Руберто й доставяла голяма наслада, дамата вероятно не ще да се е възползувала от тая близост с нужната предпазливост, защото Аригучо, дали задето подочул нещичко, или пък усетил работата, но изведнъж се превърнал в безумен ревнивец; прекъснал своите пътувания, зарязал всичките си работи и се отдал едва ли не на едно-единствено нещо — започнал да упражнява над жена си най-строг надзор и дори не си лягал, преди да се увери, че жена му е вече в леглото; а мадона Сизмонда се измъчвала, защото нямало как да се вижда със своя Руберто.
Тя дълго мислила и премисляла какво да стори, за да се среща с него (а и той настоявал непрекъснато за това), и най-сетне измислила. Тъй като стаята й гледала към улицата, а тя забелязала неведнъж, че Аригучо трудно заспивал, но след това сънят му бил дълбок, намислила следното: към полунощ Руберто да дойде пред входната врата, тя да слезе да му отвори, да го въведе и докато мъжът й спи дълбоко, двамата да прекарат известно време заедно. И за да може да разбере кога е дошъл Руберто, без никой друг да усети, тя решила да пусне през прозореца един канап, чийто долен край да стига до земята, а другия му край да прекара по пода до леглото си, като денем го крие под бельото, а вечер го завързва за палеца на единия си крак. Тя заръчала да обяснят на младежа всичко с най-големи подробности и да му кажат, щом дойде, да дръпне канапа: ако мъжът й спи, тя ще пусне капана и ще слезе да му отвори, ако ли още не е заспал, тя ще издърпа канапа към себе си — значи, да но и чака.
Това се харесало на Руберто и той почнал често да прескача до дома й, като понякога успявал да бъде с нея, а понякога — не. Двамата продължили да си служат с таи хитрост, ала за беда една нощ, докато жена му сияла, Аригучо протегнал крак и закачил случайно канапа; после го напипал, видял, че е вързан за палеца на крака на жена му и си рекъл: „Тая работа хич не ми се вижда чиста.“ Проследил канапа, забелязал, че се спуска през прозореца, и се уверил в своето предположение; затова го отрязал внимателно, вързал го за крака си и зачакал да види какво ще стане по-нататък.
Малко след това Руберто пристигнал, дръпнал канапа, както правел и друг път, и Аригучо го усетил; но той не бил завързал добре канапа за палеца си, а Руберто го издърпал толкова силно, че го изтеглил и изтълкувал това като знак да почака; така и направил. Аригучо побързал да стане, грабнал оръжието си и се спуснал към входната врата, за да разбере кой е дръпнал канапа и да му даде да се разбере. Макар и търговец Аригучо бил смел и силен мъж; като стигнал до вратата, той започнал да я отключва, но не така тихо и предпазливо, както правела жена му, затова Руберто, който чакал отвън, щом чул шума, решил (както и било), че самият Аригучо е слезнал да отваря вратата, поради което хукнал да бяга, а търговецът се спуснал да го гони. Руберто избягал доста далеч, но тъй като и той бил въоръжен, спрял се, измъкнал шпагата си и приел боя: единият нападал, другият се защищавал.
Когато Аригучо отворил вратата на стаята, дамата се събудила и като видяла, че канапът, който тя вързала за палеца си, е отрязан, веднага се досетила, че измяната й е разкрита; а щом разбрала, че Аригучо е хукнал да преследва Руберто, скочила от леглото и предполагайки какво може да я сполети, извикала слугинята си, която била в течение на цялата работа; убедила я да легне вместо нея в леглото и я замолила да не се обажда и да понася най-търпеливо ударите, ако Аригучо почне да я бие, пък после тя така щяла да й се отплати, че нямало да има за какво да съжалява. Дамата загасила свещта, която горяла в стаята, излязла, притаила се в едно отдалечено място на къщата и зачакала да види какво ще стане.
Когато Аригучо и Руберто почнали да се бият на улицата, съседите се събудили, станали и почнали да ги ругаят; Аригучо се изплашил да не го познаят и се прибрал у дома си гневен и сърдит, без да успее да стори нещо на младежа, нито пък да го разбере кой е. Втурнал се в стаята и викнал яростно: „Къде си, блуднице? Аха, загасила си свещта, за да не те намеря, но това няма да те спаси!“ Доближил се до леглото, хванал слугинята, мислейки, че е жена му, почнал да я рита и бие и тя изяла толкова ритници и юмруци, че била покрита цялата със синини; накрая й отрязал косата и продължил да я обсипва с най-обидните думи и ругатни, които могат да се кажат на покварена жена. Слугинята плачела, та се късала — нали имало защо, и от време на време се обаждала: „Олеле! Милост, за бога!“ или „Стига!“ Тя се задавяла от плач, а Аригучо бил заслепен от гняв, затова не можал да познае, че това не с гласът на неговата съпруга, а на друга жена. След като я пребил от бой и — както казах — отрязал косата й, той й викнал: „Блуднице! Няма какво повече да се разправям с тебе, ами ще отида при твоите братя и ще им разкажа какви благопристойни дела вършиш; а те да дойдат, да направят каквото сметнат, че ги задължава тяхната чест и да те отведат оттук, защото в тая къща за теб вече няма място.“ След като изрекъл тия слова, той излязъл от стаята, заключил я отвън и напуснал къщата.
Мадона Сизмонда чула всичко и щом разбрала, че мъжът й не е в къщи, отворила вратата, запалила свещта и отишла при слугинята, която била пребита от бой и продължавала да стене и ридае; успяла да я поутеши, завела я в стаята й, разпоредила се да я гледат и се грижат за нея, но така, че никой нищо да не разбере; после я възнаградила богато от кесията на самия Аригучо и слугинята останала предоволна. След като оправила слугинята, дамата се върнала в спалнята, побързала да оправи леглото, прибрала всичко и подредила стаята така, сякаш тая нощ никой не бил спал в нея; запалила светилника, облякла се, оправила се и тя, сякаш изобщо не си била лягала, запалила една лампа, взела някакви свои дрехи, седнала на горния край на стълбата и почнала да шие, очаквайки да види какво ще стане по-нататък.
В това време Аригучо, след като излязъл от къщи, хукнал към дома, където живеели братята на жена му, почнал да чука и да блъска по вратата, докато най-сетне слезли да му отворят. Щом разбрали, че е пристигнал Аригучо, братята на жена му — а те били трима — и майката на мадона Сизмонда станали, заповядали да запалят свещите и излезли да го посрещнат, като го запитали какво се е случило, та е дошъл съвсем сам по това време. Аригучо им разказал всичко от начало до край, като започнал от случайно открития от него канап, вързан за палеца на крака на мадона Сизмонда, и свършил с това, което бил разкрил и направил; а за да им докаже какво е сторил, взел, че им подал косата, която той мислел, че е отрязал от жена си; после ги подканил да дойдат да си я приберат и да постъпят както решат, че изисква собствената им чест, защото той нямал никакво намерение да я държи повече у дома си.
Като чули разказа на Аригучо, братята на жена му много се ядосали, понеже помислили, че той им е казал самата истина; закипели от яд и злоба и решили хубаво да я наредят, затова заповядали да запалят факлите и тръгнали с Аригучо. Но майка им, като разбрала какво става, тръгнала след тях, разплакала се и почнала да моли ту единия, ту другия, ту третия да не бързат да вярват на такива работи, без да проверят и се уверят дали е истина, защото мъжът на Сизмонда може да й се е разсърдил за друго, да се е отнесъл зле с нея, а пък сега да я клевети, за да се оправдае; тя се чудела как е могло да се случи такова нещо, след като познавала много добре дъщеря си — нали я възпитавала от най-ранното й детство, и изприказвала още много други подобни приказки.
И тъй, стигнали до дома на Аригучо, влезли и почнали да се качват по стълбата. Като чула, че идват, мадона Сизмонда запитала: „Кой е там?“ Единият от братята се обадил: „Ей сега ще разбереш, негоднице!“ А мадона Сизмонда възкликнала: „Какво значи това? Спаси, господи!“ После станала и казала: „Добре сте дошли, братя мои, какво ви е накарало да дойдете и тримата по това време?“ Като видели, че седяла и шиела, а по лицето й нямало никакви следи от побой (нали Аригучо им разправил, че я пребил от бой), те се позачудили, успели да овладеят гнева си и я запитали какво се е случило, та Аригучо е дошъл да се оплаква от нея; сетне я заплашили, че ако не им каже истината, зле ще си изпати. Дамата отвърнала: „Не разбирам какво трябва да ви обяснявам, не знам и за какво Аригучо ви се е оплаквал от мен.“ Аригучо, като я видял, останал като вцепенен, защото си спомнял много добре, че я ударил по лицето най-малко хиляда пъти, че цялата, я изпощипал и изподраскал и какво ли не още, а сега тя изглеждала така, сякаш нищо не се е случило.
Братята й разправили набързо какво им казал Аригучо за канапа, за боя и за всичко останало. Тогава дамата се обърнала към Аригучо: „Боже господи! Какво чувам, мъжо? Защо сам се опозоряваш, като искаш да ме представиш за блудница, каквато не съм, а себе си да изкараш лош и жесток, какъвто не си? Та ти тая нощ не спа в къщи, значи, и с мен не си спал. Кога си ме бил? Аз нищо не си спомням.“ Аригучо изръмжал: „Как така, негоднице, нали заедно си легнахме? Нали, след като подгоних твоя любовник, се върнах тук, нали те пребих от бой, нали ти отрязах косата?“ Жена му отвърнала: „Нощес ти не спа в къщи. Но да не говорим за това, тъй като освен моите думи не разполагам с други доказателства; да видим друго: ти каза, че си ме бил и че си ми отрязал косата. Ти не си ме бил; и ти, и всички, дето сте тук, можете да видите има ли по мен следи от побой, или не; пък и не бих ти препоръчала да се осмеляващ да вдигнеш ръка срещу мен, защото, кълна се в кръста господен, ще ти издера очите. Доколкото знам и доколкото видях, ти дори и косата ми не си рязал; да не би да си го направил, без да усетя? Я да видя дали е отрязана, или не?“ Тя смъкнала воалите от главата си и показала, че косата й не е пипната.
Когато братята и майката чули и видели всичко, обърнали се към Аригучо с думите „Какво ще кажеш за това, Аригучо? По то е съвсем различно от онова, което кача, че си направил, когато дойде в нашия дом; как ще докажеш и другите работи?“ Аригучо стоял като гръмнат, искало му се да каже нещо, но като видял, че се надявал да докаже едно, а излязло друго, не се решавал да заговори. Тогава жена му се обърнала към братята си и рекла: „Братя мои, аз виждам, че той сам иска да направя нещо, което иначе никога не бих се осмелила да извърша, сиреч да ви разкажа за всичките му жалки и недостойни дела и постъпки; но ще го направя. Напълно съм убедена, че това, което ви е разказал, се е случило с него, и ще ви обясня как; слушайте внимателно. Тоя почтен човек, за когото за голямо мое нещастие ме омъжихте, който се нарича търговец, който би трябвало да бъде и който иска да минава за по-трезв от монасите и по-благопристоен от невинна девойка, почти всяка вечер се напива по кръчмите и скита ту с тая, ту с оная развратница; а мен принуждава да го чакам до полунощ, че понякога и до зори, така както ме заварихте тая сутрин. Сигурна съм, че той се е напил здравата, след това е легнал с някоя от ония никаквици, а като се е събудил, е видял канапа, вързан за крака на блудницата, след което е извършил всичките си подвизи, за които ви е разказвал; после се върнал обратно, пребил я от бой, отрязал й косата и преди да дойде на себе си, е помислил (убедена съм, че и сега той продължава да си въобразява), че е извършил всичко това с мен. Ако се вгледате внимателно в лицето му, веднага ще разберете, че все още е полупиян. Въпреки всичко, което е казал против мен, аз ви моля да се отнесете към него като с пиян човек и да му простите, както и аз му прощавам.“
Като чула това, майката отново зашумяла и занареждала: „Ех, дъще, какво приказваш? Кълна се в кръста господен, че тоя човек не заслужава такова отношение; трябва да убием това гадно и неблагодарно куче, което не е достойно да има за съпруга жена като теб! Това е то! И от калта да те беше измъкнал, пак не трябваше да постъпва така с теб! Бог да го убие, задето си принудена да слушаш дрънканиците на това търговче, измъкнало се изпод магарешките лайна на някакъв си пладнешки разбойник, от ония негодници, дето ходят с груби романьолски наметала, с дълги и широки гащи, със забучено на задника си перо; дето, щом съберат два-три гроша, хукват да се женят за дъщери на благородници, изкарват си някакъв герб и после разправят: «Аз съм от еди-кой си род. Моите роднини са направили еди-какво си!» Ах, колко хубаво щеше да бъде, ако моите синове ме бяха послушали! Та те имаха възможност да те омъжат много добре, и то със съвсем малка зестра, за един от графовете Гуиди; а какво направиха? Дадоха те на тоя хубавец, дето не се посвени да дойде и да каже посред нощ, че ти — най-хубавата и най-честна жена на Флоренция — си била блудница, като че ли ние не те познаваме. Истина ви казвам, ако ме послушате, трябва така да го наредите, че да ви запомни за цял живот!“ После се обърнала към синовете си и продължила: „Нали ви казвах, чеда мои, че това не е вярно? Чухте ли как милият ви зет, това жалко и нищожно търговче, се отнася със сестра ви? Ако бях на ваше място и той кажеше на мен, каквото разказа на вас, или извършеше това, дето е сторил, нямаше да се успокоя и нямаше да се почувствувам доволна, докато не го пратя на оня свят! И ако бях мъж, а не жена, нямаше да позволя друг да се заеме с тая работа! Убий го, господи! Убий тоя безсрамник, тоя жалък пияница!“
Тогава младежите се обърнали към Аригучо, наругали го здравата и накрая му заявили: „Тоя път ти прощаваме, защото си пиян, но отсега нататък, ако ти е скъп животът, да си отваряш очите, защото ха сме дочули нещо, ха сме ти платили и за това, което си извършил, и за онова, дето ще го извършиш.“ После си тръгнали, а Аригучо стоял като вцепенен, без сам да може да разбере дали действително е извършил това, или е сънувал; но нищо не казал и оставил жена си на мира. А тя, благодарение на своята съобразителност, не само избягнала надвисналата над нея опасност, ами направила така, че оттогава насетне можела да върши каквото си иска, без изобщо да се страхува от мъжа си.
НОВЕЛА IX
Лидия, съпруга на Никострат, обича Пир; като доказателство за любовта й той иска от нея три неща; тя изпълнява и трите и освен това се забавлява с него пред Никострат, а после убеждава мъжа си, че каквото е видял, не е вярно.
Дамите толкова харесали новелата на Неифила, че не могли да се въздържат да не се посмеят и поговорят за тая случка, въпреки че кралят неведнъж ги приканвал да престанат, тъй като вече бил заповядал на Панфило да продължи; когато най-сетне утихнали, Панфило започнал така:
— Уважаеми дами, според мен, когато човек обича пламенно, няма такова нещо, колкото и да е трудно и опасно, което той да не се осмели да извърши. И въпреки че това вече бе доказано в много новели, аз все пак бих искал да го допълня с новелата, която възнамерявам да ви разкажа; в нея ще чуете за една жена, която в своите дела била подпомагана много повече от съдбата, отколкото от собствения си разум и съобразителност; по тази причина аз не бих посъветвал никоя от вас да последва примера на тази жена, защото съдбата не винаги е благоразположена, а и не всички мъже на тоя свят са еднакво заслепени.
В древния ахейски град Аргос, известен много повече с прославените си древни царе, отколкото със своите размери, живял някога един знатен мъж, наречен Никострат; той бил вече пред прага на старостта, когато съдбата му отредила за съпруга една достойна жена колкото красива, толкова и смела, на име Лидия. Бидейки знатен и богат човек, той държал голяма прислуга, имал много кучета и птици за лов, защото ловът бил негово любимо занимание; сред многобройните му слуги имало някакъв младеж на име Пир; той бил и приятен, и изящен, и голям красавец, пък и за всичко го бивало; Никострат го обичал най-много от всички и на него имал най-голямо доверие. Не щеш ли, Лидия взела, че се влюбила, безумно в тоя младеж и денем и нощем само за него мислела; а Пир, дали защото не забелязвал, че тя е влюбена в него, или защото не желаел, не й обръщал никакво внимание. Поради това душата на Лидия се изпълнила с непоносима мъка и тя решила каквото ще да става, но да му покаже, че го обича; затова извикала една своя прислужница, на име Луска, в която имала голямо доверие, и й казала следното: „Луска, от мен освен добрини друго не си видяла; именно поради това ти трябва да ми бъдеш вярна и да ме слушаш, затуй внимавай никой да не узнае, каквото ще ти кажа сега, освен човека, на когото ще ти заповядам да го съобщиш. Както виждаш, Луска, аз съм млада и кипя от сили, и имам всичко, каквото би могло да се пожелае; накратко казано, от едно само мога да се оплача, а именно, че годините на моя съпруг са прекалено много в сравнение с моите и по тази причина съм твърде малко задоволена с онова, в което младите жени намират най-голямо удоволствие. И тъй като и аз желая същото, каквото и всички останали жени, отдавна съм решила — щом съдбата се е отнесла толкова несправедливо към мен, отреждайки ми за съпруг такъв стар мъж — да не си навреждам сама, а да намеря начин и удоволствие да си доставя, и за здравето си да се погрижа. За да бъда задоволена във всяко отношение и в тая работа, както и във всичко останало, аз реших, че нашият Пир измежду всички други е най-достоен да ми го достави в своите обятия. Толкова много го обичам, че се чувствувам добре единствено когато го видя или когато мисля за него; не се ли събера с него колкото се може по-скоро, аз съм уверена, че ще умра от мъка. Затова, ако милееш за моя живот, намери начин да му кажеш за любовта, що изпитвам към него, а като отидеш при него, помоли го от мое име да дойде при мен.“
Прислужницата отвърнала, че ще го стори на драго сърце; и като улучила подходящо време и място, дръпнала Пир настрана и се постарала да му предаде колкото можела най-добре поръчението на своята господарка. Пир я изслушал и се слисал, защото дотогава нищо не бил забелязал, пък и се усъмнил дали дамата не е заръчала да му предадат това, за да го подложи на изпитание, затуй отвърнал троснато: „Луска, аз просто не мога да повярвам, че тия думи са излезли от устата на моята господарка, та внимавай какво говориш; но дори и да ги е казала, аз не вярвам да са искрени; ако ли пък ги е казала от сърце, моят господар ме зачита много повече, отколкото заслужавам, и за нищо на света не ще се съглася да му причиня такова оскърбление; затова внимавай, и да не си посмяла вече да ми говориш такива неща.“ Но Луска не се стреснала от строгите му думи и рекла: „Пире, аз ще ти говоря и за това, и за всичко, каквото ми заповяда моята господарка; ще ти го кажа толкова пъти, колкото тя ми нареди, а дали това ще ти достави удоволствие, или не — то си е твоя работа; но едно ще ти кажа — ти си голям глупак.“ Луска се ядосала на Пир, върнала се при дамата, предала й неговия отговор, а дамата си помислила, че ще умре от мъка; но след няколко дни тя отново викнала прислужницата и се обърнала към нея с думите: „Луска, ти знаеш много добре, че дъбът не пада при първия удар; поради това мисля, че ще трябва пак да отидеш при оня, който иска да запази своята вярност, а на мен — да навреди; намери удобно време, разкажи му отново за моята любов и направи всичко възможно тя да се увенчае с успешен край; ако не стане така, аз ще умра, а той ще си помисли, че съм искала да се подиграя с него, и вместо неговата любов ще си спечеля неговата омраза.“
Прислужницата утешила своята господарка, намерила Пир, който бил весел и в най-добро разположение на духа, и му казала: „Пире, преди няколко дни ти обясних от каква пламенна любов изгаря по теб моята и твоя господарка; сега искам да те уверя, че ако ти проявиш същата жестокост, както онзи ден, тя няма да живее дълго време на тоя свят. Затова те моля да склониш и да изпълниш нейното желание; ако продължаваш да упорствуваш, аз, дето те смятам за твърде умен, ще почна да мисля, че си голям глупак. Нима може да има за теб по-голяма чест от тая, че една такава жена, и красива, и благородна, те обича най-много от всичко? Освен това, не смяташ ли, че си задължен на щастливата съдба, която не само ти поднася случай, отговарящ на поривите на твоята младост, но ти предлага и такова прекрасно убежище за твоите нужди? Я ми кажи, ако постъпиш разумно, кой измежду твоите връстници ще има тия наслади и удоволствия, на които ще се радваш ти? Ако решиш да й дариш любовта си, кой друг освен теб ще има на разположение толкова оръжие, коне, дрехи и пари, с каквито ще разполагаш ти? Хайде, открий душата си за моите думи и стъпи на земята; не забравяй, че щастието се усмихва на човек и е готово да го подкрепи само веднъж, не повече, а който го изпусне и си остане беден и нещастен, после ще трябва да се сърди на себе си, а не на него. Освен това между слугите и господарите не бива да се съблюдава оная вярност, каквато са длъжни да проявяват роднините и приятелите; напротив — когато могат, слугите трябва да се отнасят към господарите си по същия начин, както и господарите им се отнасят към тях. Нима си въобразяваш, че ако ти имаше красива жена, майка, дъщеря или сестра, и Никострат я хареса, той би седнал да размишлява за същата вярност, каквато ти искаш да запазиш към него по отношение на жена му? Много си глупав, ако разсъждаваш така; впрочем ти можеш да мислиш каквото си искаш, но бъди сигурен, че ако ласките и молбите не помогнат, той ще употреби и сила, за да постигне своите желания. Затова нека и ние се отнасяме към тях и към това, що им принадлежи, по същия начин, по който и те се отнасят към нас и към всичко наше; използувай благосклонната съдба, не я изпускай; не се отдръпвай, вземи каквото тя ти предлага, защото, истина ти казвам, не постъпиш ли така, после ще има толкова да се каеш, че (да оставим настрана, че твоята господарка ще умре от мъка) сам ти ще поискаш да умреш.“
Пир поразмислил над думите на Луска и решил, ако тя дойде още веднъж при него, а той успее да се увери, че нямат намерение да го подлагат на изпитание, да й даде съвсем друг отговор и да изпълни желанието на своята господарка; затова й казал: „Виж какво, Луска, да допуснем, че казаното от теб е вярно; но аз знам, че господарят е твърде умен и разсъдлив човек, и тъй като ми е поверил всички свои работи, аз много се боя Да не би Лидия да върши всичко това по негов съвет и желание, за да ме подложат на изпитание; затова, ако тя пожелае да извърши три неща, които ще поискам от нея, за да се уверя в нейната искреност, готов съм после да изпълня всичко, каквото ми заповяда. Ето какво искам от нея: първо, да убие пред Никострат неговия най-хубав ястреб, второ — да ми прати снопче косми от брадата на Никострат и, трето — да ми прати един негов зъб, ама от най-здравите.“
На Луска всичко това се сторило много трудно, а на дамата — още повече; въпреки това Амур, който умее да подсказва и е неизчерпаем източник на съвети, насърчил Лидия да изпълни желанието на Пир и тя пратила Луска да му предаде, че ще извърши в най-скоро време всичко, каквото е поискал от нея; освен това добавила, че макар той да смята Никострат за умен човек, тя е готова да се забавлява с Пир в присъствието на съпруга си, като ще го увери, че това не отговаря на истината.
Пир зачакал да види какво ще направи благородната дама. Скоро Никострат, както често имал обичай да прави, поканил на обед неколцина благородници; след като се нахранили и слугите раздигнали трапезите, Лидия се облякла в туника от зелено кадифе, сложила си скъпоценностите, напуснала своята стая, влязла в залата, където били гостите, и в присъствието на Пир и на останалите се отправила към стойката, на която седял любимият ястреб на Никострат; отвързала го, престорила се, че уж иска да го вземе в ръка, после изведнъж го сграбчила за верижката, блъснала го с все сила о стената и го убила. Когато Никострат се развикал: „Ах, жено, какво направи!“, тя не му отвърнала нищо, ами се обърнала към гостите и рекла: „Благородни люде, нима ако царят ме обиди, ще съумея да му отмъстя както подобава, ако не бих имала смелост да отмъстя на някакъв си ястреб? Вие трябва да знаете, че този ястреб дълго ме лишаваше от времето, през което мъжете са длъжни да доставят удоволствие на жените си; щом пукнеше зората, Никострат ставаше, възсядаше коня си, вземаше своя ястреб и препускаше към равното поле, за да се полюбува на полета на тая птица, а мен — вижте ме само каква съм — оставяше Да лежа недоволна В постелята; поради тази причина неведнъж ми е идвало на ум да сторя същото, каквото извърших сега, и ако нещо ме е карало да се сдържам, то е било желанието да го направя в присъствието на хора, които биха могли да бъдат справедливи съдници на моите жалби, каквито, надявам се, ще бъдете вие.“
Благородниците я изслушали, повярвали, че любовта й към Никострат е наистина такава, каквато показвали нейните думи, разсмели се, обърнали се към съкрушения съпруг и почнали да му говорят: „Ех, колко добре постъпи дамата, като отмъсти за нанесената й обида, убивайки ястреба!“ Те продължили да се шегуват по повод на станалото и успели да разтушат и разсмеят Никострат; в това време дамата се прибрала в стаята си, а Пир, който чул и видял всичко, си рекъл: „Ах, с каква възвишена постъпка дамата сложи началото на моята любов! Дано Бог й помага да удържи докрай.“
Веднъж — няколко дни след като убила ястреба — Лидия останала в стаята си заедно с Никострат; тя го галела, бъбрела му разни неща, по едно време той я дръпнал на шега за косата и дамата тозчас намислила да използува това като повод, за да изпълни и второто условие, поставено й от Пир: засмяла се, хванала снопче косми от брадата на Никострат, дръпнала го с все сила и го изскубнала; а когато Никострат почнал да се оплаква от болка, тя му рекла: „Хубава работа! Какво толкова ти стана, та си седнал да се мръщиш за някакви си шест косъмчета, дето ти ги отскубнах от брадата? Знаеш ли как ме заболя, когато ти ме дръпна за косата?“ Така, от дума на дума, дамата успяла да обърне всичко на шега; те продължили да се забавляват, а тя успяла да скрие предпазливо снопчето косми от брадата на Никострат и още същия ден го пратила на своя любим.
Изпълнението на третото условие се видяло на дамата много трудно; но нали била доста умна а и Амур изострил ума й още повече, тя измислила как да постъпи, за да постигне целта, която си била поставила. Никострат бил прибрал при себе си две момчета; те били от благороден произход, но бащите им ги дали на Никострат, та да се научат при него на изящни обноски и добро държане; когато Никострат сядал да се храни, едното момче му нарязвало храната, другото му наливало да пие. Лидия наредила да ги повикат, успяла да ги убеди, че имат лош дъх, и ги подучила, докато обслужват Никострат, да държат главата си дръпната колкото е възможно по-назад, но ги предупредила никому нищо да не казват за тая работа. Момчетата й повярвали и почнали да правят така, както ги научила дамата. Затова веднъж тя запитала Никострат: „Забеляза ли как се държат момчетата, докато те обслужват?“ Никострат отвърнал: „Да, разбира се, дори смятах да ги попитам защо правят така.“ Лидия му казала: „Недей, аз ще ти обясня причината; дълго мълчах, за да не се разсърдиш, но сега разбрах, че и други са го забелязали, затова реших, че не бива да крия повече от теб. Държат се така не за друго, а защото устата ти има много лош дъх; право да ти кажа, не знам на какво може да се дължи тая работа, защото по-рано нямаше такова нещо; но е много неприятно, а ти си имаш работа все с благородни хора, затова трябва да намериш начин да се излекуваш.“ Тогава Никострат запитал: „Каква ще да е тая работа? Да не би да имам развален зъб?“ Лидия отвърнала: „Възможно е и така да е.“ После го дръпнала към прозореца, накарала го да си отвори устата, огледала я от край до край и възкликнала: „О, Никострате, как си могъл да търпиш толкова дълго време? От тая страна имаш един зъб, който е не само развален, ами е направо изгнил; ако го оставиш, може да развали и другите, дето са до него; затова бих ти препоръчала да го извадиш, докато не е засегнал и другите.“ Тогава Никострат казал: „Щом мислиш така, съгласен съм; кажи да извикат зъбаря, та да го извади.“ Жена му почнала да го убеждава: „Хубава работа, да викаме зъбар за такова нещо! Струва ми се, че зъбът ти е толкова разклатен, че ще успея да го извадя сама, без да викаме зъбар. Пък и тия зъбари са толкова безжалостни, че сърцето ми няма да понесе да видя или да разбера, че си попаднал в ръцете им; затова настоявам лично аз да го извадя; пък, ако много те заболи, ще се откажа да го вадя, нещо, което един зъбар никога няма да направи.“
Тя наредила да донесат за случая инструменти, оставила при себе си Луска, заповядала всички останали да напуснат стаята, затворила вратата, накарала Никострат да се излегне на масата, пъхнала клещите в устата му и хванала здраво един зъб; мъжът й почнал да вие от болка, но въпреки това зъбът бил изваден, защото Луска държала Никострат здраво и не му давала да мръдне, а Лидия дръпнала зъба с все сила; тя скрила извадения зъб, взела един друг, напълно изгнил, който държала в ръката си, показала го на примрелия от болка и станеш свой съпруг и му рекла: „Я погледни какво нещо си държал в устата си!“ Той й повярвал и въпреки че се измъчил страшно много и продължавал да стене, решил, че с изваждането на зъба напълно се е излекувал; поднесли му разни неща, за да се успокои и подкрепи, и когато болката се разнесла, Никострат излязъл от стаята, а дамата взела зъба и го пратила веднага на своя любим, който се убедил в нейната любов и заявил, че е готов да изпълни всяко нейно желание.
Но дамата пожелала да му даде още едно доказателство в уверение на своята любов; и тъй като всеки час, който я делял от мига, когато щяла да се срещне с него, й се струвал година, а тя искала да изпълни, каквото му била обещала, Лидия се престорила на болна; веднъж, като се нахранил, Никострат се отбил да я навести; щом видяла, че били само двамата с Пир, тя помолила да й помогнат да излезе в градината, та да се поразведри. Никострат я хванал от едната страна, Пир — от другата, после я изнесли в градината и я оставили да си полегне на поляната под една отрупана с плод круша; след като поседяла малко, дамата, която още преди това била получила Пир какво да прави, му казала: „Пире, много ми се ще да си похапна от тия круши, я се качи на дървото и хвърли няколко.“ Пир се покатерил бързо на дървото и почнал да хвърля крушите и както ги хвърлял, се развикал: „Хей, месер, какво правите? А вас, мадона, не ви ли е срам да си позволявате подобно нещо в мое присъствие? Нима мислите, че съм сляп? Та нали уж бяхте много болна? Кога успяхте да оздравеете, та да вършите такива работи? А щом толкова ви се иска да правите тая работа, имате толкова хубави стаи, защо не отидете в някоя от тях? Там ще бъде много по-прилично, отколкото да го вършите пред мен.“ Лидия се обърнала към мъжа си и казала: „Какво е седнал да разправя Пир? Какво му е, бълнува ли?“ Пир се обадил: „Мадона, не бълнувам: нима мислите, че нищо не виждам?“ А Никострат се слисал и казал: „Пире, аз наистина мисля, че ти сънуваш.“ Пир възразил: „Господарю, аз сънувам толкова, колкото и вие; така се въртите, че ако и тая круша се разклати по същия начин, на нея няма да остане ни един плод.“ Тогава Лидия възкликнала: „Каква е тая работа? Да не би наистина да си представлява, че вижда онова, за което разправя? Господи Боже мой, ако бях здрава както преди, щях да се покатеря на дървото, за да видя какви са тия чудесии, дето е седнал да ни убеждава, че ги вижда отгоре.“ Пир продължавал да стои на крушата и да разправя какви ли не измишльотини. Никострат му казал: „Я слез долу!“ Пир слязъл. Никострат го запитал: „Та какво разправяше, че си видял?“ Пир отвърнал: „Вие сигурно сте си рекли, че или съм мръднал, или бълнувам; но щом настоявате, ще ви кажа какво видях: видях ви да се забавлявате с жена си, а като слязох, видях, че сте станали и сте седнали ей тук, където сте сега.“ Тогава Никострат отсъдил: „Ти явно не си бил на себе си, защото, откакто се качи на крушата, ние не сме се и помръдвали от мястото, на което ни виждаш сега.“ Пир възкликнал: „Защо да спорим? Така или иначе, но аз ви видях.“ Никострат се зачудил още повече и накрая казал: „Я да видя дали това дърво не е омагьосано, та на всеки, който се покатери на него, наистина да му се привиждат такива чудесии.“
И той се покатерил на дървото; щом стигнал до върха, дамата и Пир почнали да се забавляват; като ги забелязал, Никострат се развикал: „Ах ти, негоднице, какво правиш? И ти, Пире, дето в теб имам най-голямо доверие?“ и почнал да слиза от крушата. Жена му и Пир отвърнали: „Нищо не правим. Седим си“; станали и седнали така, както били, преди Никострат да се качи на крушата. Когато той слязъл и ги видял да седят там, където ги бил оставил, нахвърлил Се върху тях и почнал да ги ругае. Тогава Пир му казал: „Никострате, сега аз наистина признавам, че всичко, каквото съм видял, докато бях горе, е било измама, както и вие твърдяхте преди малко; че е така, съдя не по друго, а по това, че и видяното от вас, доколкото разбирам, също не отговаря на истината. Не е трудно да се убедите, че не съм ви излъгал; та я помислете, нима ако вашата жена, която е най-разумна и най-честна измежду всички, намисли да ви опозори с подобна постъпка, ще седне да го върши пред очите ви? А за себе си дори и не желая да говоря, тъй като бих се съгласил по-скоро жив да ме разкъсат, отколкото да помисля за такова нещо, камо ли да го извърша, и то във ваше присъствие. Навярно причината за тая измама се крие в крушата, тъй като никой не би бил в състояние да ме разубеди, че сте си доставяли телесна наслада с вашата жена на това място, ако не бяхте казали, че на вас пък ви се е сторило, че и. аз съм извършил същото, за което дори не съм и помислил, камо ли да го извърша.“ Тогава дамата се престорила на страшно разгневена, станала и възкликнала: „Дано даде Бог добро да не видиш, ако наистина ме смяташ за толкова глупава, че ако река да се занимавам с такива гадости, каквито разправяш, че си бил видял, ще почна да ги върша пред очите ти. Бъди уверен, че пожелая ли такова нещо, няма да дойда тук, а ще съумея да го направя в някоя от нашите стаи, и то така, че ще има да се чудя и мая, ако ти някога узнаеш нещо за това.“
Никострат си рекъл, че и двамата са казали самата истина, сиреч че те никога не биха се осмелили да извършат подобно нещо в негово присъствие, затова престанал да ги упреква за станалото, а почнал да говори какво невиждано чудо била промяната в зрението на човека, който се покатервал на това дърво. Лидия продължавала да се преструва, че е много ядосана от мнението, изказано от Никострат за нея, и заявила: „Ще направя всичко, каквото ми е по силите, та тая круша никога вече да не може да хвърля такъв срам ни върху мен, ни върху която и да е друга жена; затова, Пире, бягай да донесеш една брадва и отсечи това дърво, за да отмъстиш и за теб, и за мен, въпреки че много по-добре ще бъде да ударим една брадва по главата на Никострат, който позволи разумът му да бъде заслепен толкова лесно, без да се опита поне малко да поразмисли; защото, макар и да ти се е сторило, че си видял със собствените си очи онова, за което ни разправяше, разумът ти никога не биваше да приеме и допусне, че е възможно такова нещо.“
Пир изтичал да вземе брадвата и отсякъл крушата; а Лидия, като видяла, че дървото паднало на земята, обърнала се към Никострат и му казала: „Както виждам, врагът на моята чест е повален; с това се уталожи и моят гняв.“ Никострат я помолил да му прости, тя го сторила най-великодушно и му заповядала занапред да не е посмял да заподозре в подобно нещо жената, която го обича повече от себе си.
Така клетият измамен мъж се прибрал с нея и с нейния любовник в двореца, където впоследствие Пир се утешавал и наслаждавал с нея, а тя с него при най-големи удобства. Дано Бог даде и на нас същото.
НОВЕЛА X
Двама мъже от Сиена обичат една жена, която е кумица на единия от тях; кумът умира, но в изпълнение на даденото преди това обещание се явява на своя приятел, за да му разкаже как се живее на оня свят.
Оставало само кралят да разказва; като видял, че дамите, които окайвали отсеченото без вина дърво, се поуспокоили, той започнал така:
— Известно е, че всеки справедлив крал трябва да бъде пръв блюстител на издадените от него закови; не постъпва ли така, той трябва да бъде смятан не за крал, а за достоен за наказание роб; аз, вашият крал, почти съм принуден да извърша такова прегрешение и да заслужа подобно порицание. Вярно е, че вчера аз постанових по какъв въпрос да разговаряме днес и нямах никакво намерение да се възползувам от моята привилегия, а да се подчиня наравно с вас на издадения закон и да говоря за каквото и вие разказвахте; но вие не само разсъждавахте за същото, за което и аз възнамерявах да говоря, ами казахте толкова много и толкова хубави неща, че колкото и да се ровя из паметта си, не мога да си припомня, нито да си представя нещо, което бих могъл да ви разкажа по тоя въпрос и което да не отстъпва на вече казаното. Ето защо аз съм принуден да престъпя закона, издаден от самия мен, и тъй като заслужавам да бъда наказан, заявявам, че съм готов да понеса каквато и глоба да ми бъде наложена; но аз все пак ще използувам обичайната си привилегия. Искам да ви кажа, скъпи дами, че както новелата за кума и кумицата, разказана ни от Елиса, така и глупостта на хората от Сиена ми подействуваха толкова силно, че ме подтикват да оставя настрана въпроса как умните жени мамят глупавите си съпрузи и да ви дам възможност да чуете една новела, която — макар и да съдържа доста неща, на които не бива да се вярва — все пак е приятна за слушане.
И така, в Сиена живели двамина младежи от простолюдието; единият се казвал Тингочо Мини, а другият — Меучо ди Тура; те живеели в Порта Салая и, изглежда, много се обичали, защото си дружели само двамата и с други хора почти не се събирали. Както всички, и те ходели на църква, ходели на проповедите и често слушали да им говорят за славата или мъките, които се полагали на оня свят на душите на мъртъвците според техните заслуги приживе; желаейки да имат достоверни сведения за тая работа, а не знаейки как да ги получат, те си обещали един на друг, че който от тях умре пръв, ще се върне (стига да е възможно) при тоя, дето е останал жив, и ще му съобщи всичко, каквото оня поиска да узнае; те скрепили обещанието с клетва.
След като си дали този обет и продължавали да дружат, работите се стекли така, че Тингочо станал кум на някой си Амброджо Анселмини, живущ в Кампо Реджи, чиято жена, на име мона Мита, родила син. От време на време Тингочо ходел заедно с Меучо на гости у кумицата си, която била много красива и привлекателна жена, и взел, че се влюбил в нея въпреки кумството; Меучо също се влюбил в нея, защото много я харесвал, пък и Тингочо много я хвалел. Но макар и по различни причини, те се пазели да признаят един на друг, че са влюбени в тая жена: Тингочо се въздържал да каже на Меучо, понеже му се струвало, че да се влюби човек в кумицата си, не е хубава работа, и си мислел, че ако някой узнае за това, той много ще се срамува; Меучо пък се въздържал не за друго, а защото забелязал, че Тингочо харесва дамата. Меучо разсъждавал така: „Ако му призная, че съм влюбен в нея, той ще почне да ме ревнува; той е неин кум и може да говори с нея когато си иска, ще направи всичко възможно, за да я накара да ме намрази, и аз никога не ще мога да постигна, каквото искам.“
И така, както вече казахме, двамата младежи продължавали да обичат тая жена; добре, ама Тингочо се оказал по-ловък и успял да разкрие пред дамата своите желания и какво правил, какво струвал, но съумял да получи от нея всичко, каквото искал. Меучо разбрал много добре какво се е случило и въпреки че му станало много неприятно, престорил се, че нищо не забелязва, защото се надявал, че все някой ден и той ще постигне желанията си, а не искал Тингочо да има нито повод, нито причина да му навреди или да му попречи на работата. Така двамата приятели продължавали да я обичат — единият с по-голям успех от другия; но Тингочо, като намерил мека почва във владенията на кумицата си, започнал така да копае и да я обработва, че бил налегнат от зла болест, която след няколко дни се влошила дотолкова, че той не могъл да издържи и се поминал. А през нощта на третия ден след кончината си (вероятно защото не е имал възможност да го стори по-рано) той, съгласно даденото обещание, се явил в стаята на Меучо, който спял дълбоко, и го повикал. Меучо се стреснал и запитал: „Кой си ти?“ Оня му отвърнал: „Аз съм Тингочо, върнах се при теб съгласно даденото ти обещание, за да ти съобщя някои новини за оня свят.“ Като го видял, Меучо се поизплашил, но скоро се съвзел и отвърнал: „Добре си ми дошъл, братко!“ После го запитал дали е погинал. Тингочо отвърнал: „Погинало е нещо, което не се връща; щях ли да дойда при теб, ако наистина бях погинал?“ Тогава Меучо казал: „Не става дума за това; искам да знам дали си попаднал сред душите, осъдени на вечни мъки в огъня на ада.“ Тингочо отвърнал: „Не, аз не съм там, но мога да ти кажа, че заради извършените от мен грехове съм осъден на тежки, страшни мъчения.“ Тогава Меучо започнал да го разпитва най-подробно какви наказания биват налагани там за извършените тук грехове и Тингочо му разказал всичко.
После Меучо го запитал дали би могъл да направи нещо за него тук, на земята; Тингочо отвърнал, че Меучо може да се разпореди да служат за упокоение на неговата душа литургии, да чете молитви и да дава милостиня, защото всичките тия неща много помагат на мъртвите, дето са на оня свят. Меучо казал, че ще направи всичко на драго сърце, а когато Тингочо се наканил да си тръгне, Меучо си спомнил за кумицата, подигнал глава и възкликнал: „Ха, добре, че се сетих! Ами я ми кажи, Тингочо, какво наказание ти наложиха, задето спеше с кумицата си, докато беше на тоя свят?“ Тингочо отговорил: „Братко мой, като отидох там, посрещна ме един, който, както разбрах, знаеше наизуст всичките ми грехове; той ми заповяда да отида на едно място, където аз оплаквах в най-страшни мъки всичките си грехове и където срещнах мнозина като мен, осъдени на същите мъки; докато стоях там, спомних си какво бях направил с кумицата и тъй като очаквах да ми наложат за тая работа още по-тежко наказание от това, което ми беше вече наложено, треперех от страх, макар че отвсъде ме пареха пламъците на един голям огън. Един, дето беше до мен, забеляза това и ме запита: «Какво повече си направил от всички, дето са тук, та хем стоиш в тоя огън, хем трепериш като лист?» Аз му казах: «О, друже мой, умирам от страх в очакване да бъда съден за друг голям грях, който извърших някога.» Той ме запита какво съм направил и аз му отвърнах: «Ето какъв грях сторих: спах с една моя кумица, спах така, че сам се закопах.» Тогава оня започна да ми се подиграва и ми каза: «Хайде, глупако, не се бой, тук никой не държи сметка за кумиците!» Като чух това, аз се успокоих.“
След като изрекъл тия думи, понеже вече съмвало, Тингочо казал: „Сбогом Меучо, аз не мога да остана повече при теб“ и изведнъж изчезнал. Щом чул, че на оня свят никой никому не държи сметка за кумиците, Меучо почнал да се присмива на собствената си глупост, която станала причина той да пощади не една кумица; оттогава той се простил със своето невежество и в това отношение станал много по-мъдър. Ако брат Риналдо е знаел за тая работа, нямало да умува толкова много, когато скланял любимата си кумица да изпълни неговите желания.
Когато кралят завършил своята новела, лъхал лек ветрец, тъй като слънцето вече клоняло към заник; и понеже нямало кой друг да разказва, той станал, свалил венеца от главата си и го положил върху главата на Лаурета с думите:
— Мадона, с тоя лавър, чието име носите, аз ви увенчавам за кралица на нашата дружина; и така, бидейки вече повелителка, отдайте своите разпореждания за онова, което смятате, че ще бъде нужно за утеха и удоволствие на всички — и отново седнал.
След като станала кралица, Лаурета викнала сенешала и му заповядала да се разпореди масите да бъдат сложени за вечеря тук, в тая прелестна долина, но по-рано от обичайния час, та да могат да се приберат навреме в двореца; после му обяснила какво да върши, докато тя е кралица, и се обърнала към дружината със следните слова:
— Вчера Дионео пожела днес да разсъждаваме за това как жените лъжат своите съпрузи; но аз не искам да си помислите, че съм като ония кучета, дето само ръмжат и се заяждат, и че желая тозчас да си отмъстя; иначе веднага бих заповядала утре да разсъждаваме за това как мъжете мамят своите съпруги. Но нека оставим настрана този въпрос! И така, аз решавам всички да си помислят и да се приготвят да разказват за това как всеки ден жените лъжат мъжете си или мъжете — своите жени или как мъжете един друг се мамят; вярвам, че тия разкази ще бъдат не по-малко приятни от новелите, които чухме днес.
След тия думи тя станала и разпуснала дружината до часа за вечеря. Дамите и младежите също станали; едни нагазили боси в бистрата вода, други тръгнали да се разхождат по зелената поляна под стройните кичести дървета, а Дионео и Фиамета дълго време пели за Арчит и Палемон76; така всички прекарали времето до вечеря, за най-голямо свое удоволствие, сред най-различни и приятни забавления. А когато дошло време да вечерят, те насядали около сложените край езерцето маси и се нахранили спокойно и весело, сред песента на хиляди птички и под свежия полъх на лекия ветрец, който идел откъм хълмовете. Когато масите били раздигнати, те се поразходили още малко из китната долина, след което (слънцето още не било залязло) по волята на кралицата се отправили с бавна стъпка към обичайния си пристан, шегувайки се и бъбрейки за най-различни неща — както за тия, за които вече разказвали, така и за други. Стигнали в прекрасния дворец по тъмно, прогонили умората от краткия път е помощта на студени вина и сладкиши и почнали да играят около прекрасния водоскок ту под звуците на гайдата на Тиндаро, ту под звуците на други инструменти. Накрая кралицата заповядала на Филомена да изпее една канцона и тя започнала така:
Тази канцона накарала дружината да си помисли, че Филомена е обзета от нова и щастлива любов; и тъй като думите й подсказвали, че тя я изживява много по-дълбоко, отколкото дава вид, всички отсъдили, че Филомена трябва да е много щастлива, а някои дори й завидели. Когато дамата свършила своята песен, кралицата се досетила, че на другия ден е петък, затова се обърнала любезно към всички и им казала:
— Благородни дами й младежи, вие знаете, че утрешният ден е посветен на мъките и страданията на нашия Господ Бог; ако си спомняте, когато Неифила беше кралица, ние прекарахме тоя ден най-благочестиво и отложихме нашите забавни разкази; същото направихме и през следващия ден — събота. Затова, желаейки да последвам благочестивия пример, който ни бе даден тогава от Неифила, аз мисля, че ще бъде по-прилично, ако утре и други ден се въздържим от нашите забавни разкази, както направихме и миналия път, и си припомним онова, което през тия два дни е било извършено за спасението на нашите души.
Благочестивите слова на кралицата допаднали на всички; когато тя разпуснала дружината, било вече доста късно и всички се прибрали да почиват.
ДЕН ОСМИ
Завършва седмият ден на Декамерон, започва осмият. Под ръководството на Лаурета дружината разсъждава за това как всеки ден жените лъжат мъжете си или мъжете — своите жени или как мъжете един друг се мамят.
В неделя сутрин, когато кралицата и дружината се събудили, лъчите на изгряващото слънце вече позлатявали върховете на най-високите планини, прогонвайки мрака и хвърляйки светлина върху всичко наоколо; дружината се поразходила по росната тревица, след което, към половината на третия час, всички отишли в близката църквица, където изслушали божествената литургия; после се прибрали в двореца, наобядвали се в най-приятно и весело настроение, попели и потанцували и кралицата разрешила, който иска, да се оттегли да почива. Но когато слънцето почнало да преваля, по волята на кралицата те отново насядали край прекрасния водоскок за обичайните си разкази и следвайки заповедта на кралицата, Неифила започнала така.
НОВЕЛА I
Гулфардо взема пари назаем от Гаспаруоло и ги дава на жена му, която се съгласила да спи с него срещу такава сума; после Гулфардо заявява на Гаспаруоло в присъствието на жена му, че е върнал парите на нея, и тя потвърждава, че е вярно.
— Щом такава е Волята Божия, аз да трябва да открия тоя ден с моята новела, ще го сторя на драго сърце; но, любезни дами, тъй като тук се говори много за това как жените мамят мъжете, на мен ми се ще да ви разкажа как един мъж излъгал една жена, но не за да упрекна по тоя начин постъпката на мъжа или да намекна, че жената не е заслужавала подобно отношение; напротив, аз желая да похваля мъжа и да укоря жената и заедно с това да покажа, че и мъжете умеят да лъжат жените, дето им се доверяват, така както и те биват мамени от жените, в които имат доверие. Впрочем, нека бъдем откровени: това, дето искам да ви разкажа, не би трябвало да бъде наречено измама, а заслужено възмездие, тъй като жената е длъжна да бъде винаги честна и да бди над своето целомъдрие така, както трепери за живота си, не допускайки за нищо на света то да бъде сквернено; и въпреки че по причина на нашата слабост това изискване не може да бъде спазено изцяло и както би следвало, аз твърдя, че всяка жена, отдаваща се за пари, е достойна да бъде пратена на кладата, докато жената, която върши това от любов (чиито могъщи сили познаваме), не бива да бъде съдена така строго, а заслужава прошка; това ни доказа преди няколко дни и Филострато с разказа си за мадона Филипа от Прато.
И така, живял някога в Милано някакъв наемник, по народност немец; той се казвал Гулфардо, бил храбър и твърде верен и предан на хората, при които постъпвал на служба, а това не се среща често у немците, вземел ли пари назаем, изплащал ги най-честно, затова мнозина търговци били съгласни да му дават срещу най-малка лихва колкото и пари да поиска. Докато живял в Милано, Гулфардо се влюбил в една много красива жена, наречена мадона Амбруоджа, съпруга на богат търговец, на име Гаспаруоло Кагастрачо, който бил негов много добър познат и голям приятел; Гулфардо я обичал, но внимавал да не се издава, така че нито мъжът й, нито околните нищо не забелязали; един ден той пратил да я помолят да се покаже благосклонна към него и да му дари любовта си, а той от своя страна бил готов да изпълни всичко, каквото тя му нареди. След продължителни преговори дамата склонила, тя била съгласна да постъпи както той искал, но при две условия: първо — да не казва никому нищо за тая работа и, второ — понеже имала нужда от двеста златни флорина за някакви свои работи, а той бил богат човек, поискала да й даде тия пари, а тя след това щяла да бъде винаги на неговите услуги.
Като чул за нейната алчност, Гулфардо се възмутил от подлостта й (той я смятал за достойна и почтена жена), пламенната му любов се превърнала едва ли не в ненавист и той решил да й се подиграе; затова пратил да й кажат, че е готов да изпълни на драго сърце и това, и всичко, каквото тя пожелае и каквото той може да направи; затова нека му съобщи кога би желала да я посети, а той щял да й донесе исканото и никой нищо нямало да знае освен един негов другар, на когото имал голямо доверие и който го придружавал навсякъде.
Щом чула това, дамата, или по-точно тая негодница, останала много доволна и пратила да му съобщят, че след няколко дни мъжът й, Гаспаруоло, щял да замине по работа за Генуа; замине ли, тя ще прати да го известят и да му кажат да дойде.
Гулфардо издебнал удобно време, отишъл при Гаспаруоло и му казал: „Налага се да свърша една работа, а ми трябват двеста златни флорина; бих искал да ми ги дадеш назаем със същата лихва, с която обикновено и друг път си ми давал пари.“ Гаспаруоло отвърнал, че е съгласен и му наброил веднага парите.
След няколко дни, както казала дамата, Гаспаруоло тръгнал за Генуа, а тя уведомила Гулфардо да отиде при нея и да й занесе двестата златни флорина. Гулфардо извикал своя другар и отишъл заедно с него при дамата; тя го очаквала и той побързал да й предаде в присъствието ла другаря си тия пари с думите: „Мадона, ето парите, дайте ги на мъжа си, когато се върне.“ Дамата ги взела, но не се досетила защо Гулфардо казал така; тя предположила, че го е сторил, за да ще би другарят му да забележи, че й ги дава като възнаграждение. Затова отвърнала: „Ще го сторя на драго сърце, но искам да видя колко са“; изсипала парите на масата, установила, че са двеста флорина, останала много доволна, прибрала ги и се върнала при Гулфардо; отвела го в своята стая и му доставила удоволствие чрез себе си не само тая нощ, ами още много нощи, докато мъжът й се завърнал от Генуа.
Щом Гаспаруоло си дошъл от Генуа, Гулфардо избрал такъв час, когато знаел, че той е заедно с жена си, отишъл при него и му казал пред нея: „Гаспаруоло, ония пари — сиреч двестате златни флорина, — които ми даде назаем преди известно време, не ми потрябваха, тъй като не можах да свърша, каквото бях намислил и за каквото ти ги поисках. Поради това аз веднага ги донесох и ги предадох на жена ти; моля те да заличиш моя дълг.“ Гаспаруоло се обърнал към жена си и я запитал получила ли е парите. Като се видяла натясно, тя нямало как да отрича и казала: „Да, получих парите, но забравих да ти кажа.“ Тогава Гаспаруоло рекъл: „Гулфардо, аз съм доволен; върви си с бога, ще ти уредя сметката.“ Гулфардо си отишъл, а изиграната дама предала на мъжа си позорното възнаграждение, което получила за своята низост. Така хитрият любовник се възползувал от алчната си любима, без да плати нищо от джоба си.
НОВЕЛА II
Енорийският свещеник на Варлунго спи с мона Белколоре, като оставя в залог наметалото си; после й поисква назаем един хаван и когато праща да си иска обратно наметалото, мона Белколоре му го връща с груби намеци.
И младежите, и дамите похвалили еднакво постъпката на Гулфардо срещу алчната за пари миланчанка; след това кралицата се обърнала към Панфило, усмихнала се, заповядала му да продължи и той започнал така:
— Прелестни дами, ще ми се да ви разкажа една новела, насочена против тия, дето непрекъснато ни обиждат, без ние да можем да им отвърнем със същото — сиреч против свещениците, които са се вдигнали на кръстоносен поход срещу нашите жени и си въобразяват, че покорят ли някоя, си спечелват такова опрощение на греховете и наказанията, сякаш са успели да вържат султана и да го закарат от Александрия в Авиньон77. А клетите миряни не могат да им отвърнат със същото, макар и да изливат гнева си, нахвърляйки се върху техните майки, сестри, приятелки и дъщери, и то с не по-малка ярост, отколкото свещениците нападат жените им. По тая причина аз искам да ви разкажа една селска любовна историйка, която не е толкова богата на думи, колкото е смешна със своя завършек; от нея ще можете да извлечете поуката, че не бива да вярваме на свещениците винаги и във всичко.
Та искам да ви кажа, че в село Варлунго — а то, както знаете или сте чували, се намира недалеч оттук — имало един свещеник; той бил як мъж и го бивало да обслужва жените и макар да не бил особено силен в четмото, все пак, когато неделя сутрин събирал енориашите си под бряста, съумявал да ги поучава с много хубави и свети слова; но още по-добре от всички предишни свещеници умеел да утешава жените на своите енориаши, когато мъжете тръгвала нанякъде; ходел чак в къщи да им носи икони, светена вода, угарки от свещи, като, разбира се, им давал и своята благословия.
Измежду всички свои енориашки, на които бил хвърлил око, най-много харесвал една, на име мона Белколоре; тя била жена на някакъв селянин, който се наричал Бентивеня дел Мацо, и била яка, хубава, мургава и снажна — с една реч, бивало я повече от всяка друга да върти хромела. Освен това тя умеела най-добре от всички да свири на цимбал и да пее: „Водата тече из оврага“, а когато потрябвало и да играе рида78 и балонкио79, с хубава кърпичка в ръка, по-добре от която и да било измежду своите съседки. Затуй свещеникът се влюбил в нея толкова силно, че бил като обезумял и по цял ден друго не правел, ами ходел насам-натам, само и само да успее да я вади. В неделя сутрин, когато знаел, че и тя е дошла на църква, той полагал такива усилия да изпъкне като изкусен и голям певец, че запявал ли хвалебствен химн, гласът му проехтявал като магарешки рев, а кога я нямало, претупвал набързо цялата служба. Въпреки това свещеникът така успял да нареди работата, че никой — ни Бентивеня дел Мацо, ни съседите нищо не забелязали. А за да стане по-близък с мона Белколоре, от време на време й правел подаръци; пращал й ту връзка пресен чесън (той вадел най-хубавия чесън в селото) от своята градина, която сам обработвал, ту кошничка грах, ту връзка червен лук; понякога издебвал удобен момент и я поглеждал любовно изпод вежди, а тя се преструвала, че нищо не забелязва и продължавала да върви с благочестив и смирен вид, така че свещеникът нищо не успявал да направи.
Веднъж по пладне, когато свещеникът се мотаел из селото без работа, срещнал Бентивеня дел Мацо, който карал пред себе си едно магаре, натоварено догоре е какво ли не, заговорил го и го запитал накъде е тръгнал. Бентивеня отвърнал: „Месер, отивам до града по моя работа и карам това на месер Бонакори да Джинестрато, та да ми помогне, защото съдията бил казал на прокурора да ме викнат да отида веднага при него.“
Свещеникът се зарадвал и казал: „Добре, Добре, синко, бъди благословен; върви и гледай да се върнеш колкото се може по-скоро; ако видиш Лапучо или Налдино, не забравяй да им кажеш да ми донесат ремъците, че ми трябват за вършитба.“ Бентивеня отвърнал, че няма да забрави.
И така, като видял, че Бентивеня се запътил към Флоренция, свещеникът си рекъл, че е време той пък да отиде при Белколоре и да си опита късмета; затова забързал и се спрял чак кога стигнал до нейната къща, влязъл вътре и рекъл: „Да дава Бог добро, има ли някой в тоя дом?“ Белколоре, която била излязла на балкона, като го чула, се обадила: „Добре сте дошли, месер; къде сте тръгнали в тоя пек?“ Свещеникът отвърнал: „Помози бог, дойдох да постоя при теб, защото срещнах мъжа ти, като отиваше в града.“ Белколоре слязла долу, седнала и почнала да чисти зелевото семе, което мъжът й бил изчукал, преди да тръгне. Свещеникът рекъл: „Е, Белколоре, докога ще продължаваш да ме измъчваш?“ Белколоре се разсмяла и го запитала: „Че какво толкова ви правя?“ Свещеникът отговорил: „Ти нищо не ми правиш, само дето не ми даваш да направя каквото аз искам и каквото сам Бог е заповядал.“ Белколоре възкликнала: „Махайте се, махайте се! Нима и свещениците се занимават с такива работи?“ Свещеникът отвърнал: „Да, при това ние го вършим по-добре от другите мъже; и защо не? Нещо повече — ние работим много по-добре, ама знаеш ли защо? Защото мелим само когато се събере достатъчно вода в яза. Повярвай ми, за теб ще бъде по-добре да си мълчиш и да ме оставиш да правя каквото искам.“ Белколоре се обадила: „Че каква полза ще имам от тая работа, когато сте и от дявола по-бедни?“ Свещеникът казал: „Не знам какво искаш; кажи какво — обувки ли искаш или панделка, или парче плат, или нещо друго?“ Белколоре въздъхнала: „Вижте какво, отче, всичко това си го имам, но щом ме обичате толкова много, направете ми една услуга, а пък аз ще сторя каквото искате.“ Свещеникът се зарадвал: „Кажи ми какво искаш, ще го направя на драго сърце.“ Тогава Белколоре обяснила: „В събота трябва да отида във Флоренция, за да предам вълната, дето съм я изпрела, и да дам да ми поправят чекръка; ако вие ми дадете пет лири (а аз знам, че имате), ще мога да откупя от лихваря, където съм ги заложила, и тъмночервената си фуста, и празничния колан, който носех на сватбата си, че нали виждате, не смея да се покажа никъде — ни в църквата, ни на друго прилично място, защото няма какво да си сложа; пък после ще направя каквото пожелаете.“ Свещеникът отвърнал: „Спаси Боже! Но аз нямам у себе си никакви пари, вярвай ми; ала ще направя така, че до събота да ги получиш.“ Белколоре възразила: „Ами тъй, вие все много обещавате, а после не си удържате на думата; няма ли и с мен да направите същото, както с Билиуца, дето така си и остана с празни ръце? Кълна се, че това няма да го бъде; та нали по тая причина Билиуца стана блудница. Щом нямате в себе си пари, идете да ги вземете!“ Свещеникът въздъхнал: „Ех, не ме карай тъкмо сега да се връщам чак у дома; та нали виждаш, сега се случи така, че у вас няма други хора, а докато отида и се върна, току-виж, някой дошъл и ни попречил; не знам дали друг път ще м,и се случи такова щастие.“ Тя му казала: „Добре де, правете каквото щете; ако искате да си вървите, вървете си, ако ли не — останете.“
Като разбрал, че тя не ще склони да му достави удоволствие, ако той не спази условието salvum me fac80, докато на него му се щяло работата да стане sine custodia81, свещеникът отвърнал: „Аха, значи, ти не вярваш, че ще ти донеса парите; за да те убедя, ще ти оставя като залог ей това синьо наметало.“ Белколоре повдигнала очи и запитала: „Кое наметало? Това ли? Ами колко струва?“ Свещеникът възкликнал: „Как така колко струва! Та сукното е чак от Франция, дават го с гаранция; нашенци разправят, че било скъпо и прескъпо, взех го преди около две недели от вехтошаря Лото за цели седем лири, а Булието — нали знаеш, че той разбира от сини сукна — ми каза, че съм го купил за пет гроша по-евтино.“ Белколоре се учудила: „Така ли? Ей богу, никога нямаше да повярвам! Както и да е, дайте ми първо наметалото.“
Тъй като тетивата му била съвсем опъната и не можел вече да издържа, свещеникът свалил наметалото си и го дал на Белколоре, а тя го прибрала и му рекла: „Отче, хайде да отидем в оная колиба, там никой няма да дойде.“ Така и направили. Свещеникът дълго се забавлявал с нея и я сродил с Господа Бога наш, дарявайки я с най-сладките целувки на тоя свят; после си тръгнал по подрасник, сякаш се връщал от сватбена служба, и се прибрал в църквата. Добре ама, като седнал и размислил, че ако ще цяла година да събира свещи и милостиня, пак няма да събере и половината на тия пет лири, той си рекъл, че е сглупил и почнал да съжалява, задето оставил наметалото; поради това се замислил по какъв начин да си го вземе обратно, без нищо да загуби. И тъй като не бил никак глупав, веднага се досетил какво да направи и успял, защото още на следния ден било празник и той пратил момчето на съседите при мона Белколоре с молба да му услужи с каменния си хаван, че бил поканил на обед Бингучо дел Поджо и Нуто Булиети и искал да им направи салца. Белколоре пратила хавана; но като станало време за обед и разбрал, че Бентивеня дел Мацо и Белколоре са седнали да се хранят, свещеникът викнал своя послушник и му рекъл: „Ще вземеш тоя хаван, ще го отнесеш на Белколоре и ще й кажеш: «Отчето ви благодари много и ви моли да му върнете наметалото, което онова момче остави като залог срещу хавана.»“ Послушникът взел хавана, тръгнал към дома на Белколоре и стигнал тъкмо когато тя и Бентивеня седнали на трапезата; послушникът оставил хавана и предал каквото му бил поръчал свещеникът. Като чула, че трябва да върне наметалото, Белколоре понечила да отговори, ала мъжът й я преварил и изръмжал: „Какво, ти си взела залог от отчето? Бог ми е свидетел, че ми идва така да те цапардосам, че да ти дам да се разбереш; веднага да го върнеш, че ще те вземат дяволите! Друг път да внимаваш: ако поиска нещо от нас, па ако ще и да е нашето магаре, да не си посмяла да му откажеш!“
Белколоре почнала да мърмори, но нямало какво да прави, станала, извадила от раклата наметалото, дала го на послушника и рекла: „Ще предадеш на отчето следното: «Белколоре каза и се закле, че вие никога вече не ще мачкате салца в нейния хаван, защото той не е за тая работа.»“ Послушникът се върнал с наметалото и предал на свещеника каквото му казала Белколоре. Свещеникът се засмял и отвърнал: „Като я видиш, да й кажеш, че ако тя не ми даде хавана, аз няма да й дам черяслото.“
А Бентивеня си помислил, че жена му е изрекла тия думи, задето й се скарал, та затова не им обърнал никакво внимание; Белколоре се разсърдила на отчето и му се сърдила чак до гроздобер; ала след като свещеникът й се заканил да я напъха право в устата на най-страшния Луцифер, тя така се изплашила, че му се отсърдила; това станало, кога почнали да мачкат гроздето и да пекат кестени, и те продължили да се утешават един друг. Вместо петте лири свещеникът заръчал да опънат нова хартия на нейния цимбал и да му окачат звънче, и Белколоре останала много доволна.
НОВЕЛА III
Каландрино, Бруно и Буфалмако тръгват да търсят хелиотроп по течението на Муньоне; Каландрино си въобразява, че го е намерил и се прибира у дома си с цял товар камъни; жена му почва да го ругае, той кипва и Я набива, а после разказва на другарите си онова, което те знаят по-добре и от него.
Когато Панфило завършил своята новела, с която така разсмял дамите, че те и днес все още се смеят, кралицата заповядала на Елиса да продължи, а тя, смеейки се, започнала така:
— Прелестни дами, не знам дали с моята новела, която е колкото правдива, толкова и забавна, ще мога да ви разсмея както Панфило; но ще се постарая.
В нашия град, където винаги е имало в изобилие какви ли не хора и обичаи, неотдавна живял един живописец на име Каландрино; той бил човек простоват, голям чудак и прекарвал по-голяма част от времето си с други двама живописци, единият от които се наричал Бруно, а другият — Буфалмако; и двамата били големи смешници, но били хора разсъдливи и остроумни и дружели с Каландрино, защото много се забавлявали с неговата глуповатост и постъпки. По същото време във Флоренция живял един много забавен младеж, голям хитрец, обичащ да обръща на смях всичко, с каквото се заемел, на име Мазо дел Саджо; щом научил за глупостта на Каландрино, той намислил да се позабавлява с него, като му скрои някоя шега или пък го накара да повярва в нещо необичайно и несъществуващо. Един ден той отишъл в църквата „Сан Джовани“ и там срещнал случайно Каландрино, който разглеждал най-внимателно новите фрески и дърворезбата над олтара; тогава решил, че и времето, и мястото са удобни да направи каквото бил замислил. Казал на един свой приятел какво възнамерявал да стори, двамата, се приближили до мястото, където Каландрино седял съвсем сам, престорили се, че не го забелязват и почнали да си говорят за свойствата на различните скъпоценни камъни, за които Мазо се произнасял с такава вещина, сякаш бил един от най-големите и най-известни познавачи на тия работи. Каландрино дочул разговора, вслушал се внимателно, разбрал, че каквото си говорели не е тайна, затова станал и отишъл при тях, от което пък Мазо останал много доволен. Мазо продължил да говори за същото и Каландрино го запитал къде се намират тия камъни с такива чудодейни свойства; Мазо отвърнал, че повечето от тях са в Берлиндзона82, в страната на баските83, в една област, наречена Бенгоди84, където хората връзвали лозите с наденици, а гъската струвала един грош, и с нея давали и по едно патенце; ама без пари; там имало цяла планина от настъргано пармезанско сирене, планината гъмжала от хора, които по цял ден варели само макарони и равиоли, и то в бульон от тлъсти петли, после ги хвърляли надолу и народът се надпреварвал кой повече да вземе; наблизо течал поток от вино вернача85, ама от най-хубавото, и то без капка вода в него: такова вино никой не е пил досега. „Та това е страна за чудо и приказ! — възкликнал Каландрино. — Я ми кажи какво става с тлъстите петли, след като ги сварят?“ Мазо отвърнал: „Баските ги изяждат.“ Каландрино го запитал: „А ти ходил ли си там?“ Мазо отвърнал: „Питаш ме дали съм ходил. Ходил съм само веднъж, ама все едно, че съм бил там хиляди пъти.“ Каландрино продължил: „А колко мили има дотам?“ Мазо отвърнал: „Ами към хиляда, че и повече, и цяла нощ път, че и оттатък.“ Каландрино се смаял: „Брей, че това ще излезе комай по-далеч и от Абруцо.“ Мазо отвърнал: „Разбира се, ама не чак толкова!“
Като видял, че Мазо изрекъл всички тия приказки сериозно, без да се засмее, глупавият Каландрино му повярвал, както човек може да повярва на самата истина, сметнал всичко това за действително и рекъл: „Не е за мен работа — много е далеч; виж, да беше по-близо, щях да прескоча с теб дотам, макар и само веднъж, та да видя поне как варят макароните и да се налапам до насита. Но я ми кажи — и нека Бог добро да ти дарува — намират ли се из нашия край от ония чудодейни камъни, за които разправяше?“ Мазо отвърнал: „Да, има два вида камъни с чудодейна сила. Едните са скалите край Сетиняно и Монтичи; силата им е такава, че като ги направят на воденични камъни, от тях после брашно става, та затова из оня край се говори, че милостта е от Бога дадена, а воденичните камъни — от Монтичи; тия камъни там са безчет, и по тая причина ние никак не ги ценим, също както тамошните хора пък не ценят изумрудите — те са на купища, по-високи и от Монте Морело, а как само сияят нощем — не ти е работа. И още нещо ще ти кажа: който успее да направи тия воденични камъни на пръстени и ги върже, ама преди да им бъдат направени дупките, и ги занесе на султана, ще получи от него каквото си пожелае. А другият камък, дето ние, познавачите, наричахме хелиотроп86, има такава сила, че който го носи със себе си, докато го носи, става невидим за всички, навсякъде, където и да отиде.“ Тогава Каландрино рекъл: „Брей, че чудодейни сили; ами къде може да се намери такъв камък?“ Мазо отговорил, че тия камъни се намират в Муньоне. Каландрино попитал: „Колко са големи тия камъни? Какви са на цвят?“ Мазо отвърнал: „На големина са различни — едни са по-големи, други — по-малки, но на цвят са комай почти черни.“
Каландрино запомнил всичко, защото имал намерение да тръгне и потърси тия камъни, но решил да не прави това без знанието на Бруно и Буфалмако, които обичал особено много; затова се престорил, че има някаква работа и се сбогувал с Мазо. И хукнал да търси приятелите си, та да тръгнат веднага за камъните, преди някой да ги изпревари. Търсил ги цяла сутрин, най-сетне — това било след деветия час, се досетил, че двамата работят в манастира на Фаентинските девици и въпреки че жегата била голяма, той зарязал всички свои работи, втурнал се почти бегом натам, извикал ги и им казал: „Приятели мои, ако щете, вярвайте, ако щете — не, но ние е вас можем да станем най-богатите хора във Флоренция; от един човек, на когото може да се вярва, научих, че в Муньоне имало някакъв камък с чудодейна сила: носиш ли го със себе си, ставаш невидим; затова смятам, че трябва да тръгнем веднага да го потърсим, преди да са тръгнали и други. Сигурен съм, че ще го намерим, защото знам как изглежда; намерим ли го, слагаме го в джоба и отиваме при сергиите на тия, дето обменят пари; както знаете, те са пълни с грошове и с флорини, и ще си вземем колкото си искаме. Никой няма да ни види и ще забогатеем, без да трябва по цял ден да правим разни заврънкулки по стените — също като охлювите.“
Щом чули тая работа, Бруно и Буфалмако едва се сдържали да не се засмеят, спогледали се, престорили се на безкрайно удивени, изразили възторга си от предложението на Каландрино, а Буфалмако го запитал как се казва тоя камък. Но Каландрино, нали не бил кой знае колко паметлив, успял да забрави названието на камъка и отвърнал: „Защо ни е потрябвало името, щом познаваме неговите свойства? Аз мисля, че е време да тръгваме, без да губим нито час.“ — „Добре де — прекъснал го Бруно, — кажи ни поне, как изглежда?“ Каландрино отвърнал: „Има ги всякакви, но всички са почти черни; затова според мен трябва да събираме наред всички черни камъни, докато попаднем на тоя, дето ни трябва. Хайде да не губим повече време и да тръгваме!“ Бруно възразил: „Почакай, почакай“; после се обърнал към Буфалмако и продължил: „Струва ми се, че Каландрино има право; но аз мисля, че времето не е подходящо за тая работа, тъй като сега слънцето е високо и грее право в Муньоне, всички камъни са изсушени от жегата, поради което някои от камъните сега ще изглеждат бели, докато сутрин, преди слънцето да ги е изсушило, са черни; освен това днес край Муньоне сигурно е пълно с народ, нали е работен ден; като ни видят, ще вземат да се досетят какво правим, и току-виж, и те почнали да търсят камъка; ще ни изпреварят и ще изпуснем питомното, за да гоним дивото. Според мен — стига вие да нямате нищо против, най-добре ще бъде, ако свършим тая работа в неделя, и то рано сутринта: тогава хем черните камъни се различават по-лесно от белите, хем никой няма да ни види.“ Буфалмако се съгласил с Бруно, съгласил се и Каландрино; тримата решили да потърсят камъка още следната неделя, рано сутринта, а Каландрино ги заклел никому нищо да не казват, защото и на него му били доверили тая работа под най-строга тайна. Разказал им също какво бил научил за страната Бенгоди и потвърдил под клетва, че било самата истина.
После Каландрино си отишъл, а Бруно и Буфалмако се договорили какво да правят, като излязат за камъка. Каландрино едва дочакал неделята; щом съмнало, станал, викнал другарите си, минали през Порта Сан Гало, спуснали се към Муньоне и се пръснали да търсят камъка. Каландрино — нали бил най-нетърпелив — избързал напред, подскачайки ту на една, ту на друга страна, и щом зърнел някъде черен камък, грабвал го и го пъхал в пазвата си. Другарите му вървели зад него, като за очи и те от време на време вземали по някой камък. Не минало, много време, Каландрино натъпкал пазвата си с камъни, после повдигнал полите на своята дреха, която не била къса и тясна, както ги шият в Хенегау,87 напъхал ги добре под колана си, та станали като голяма, широка торба, напълнил и нея, а след малко направил друга торба от наметалото си и почнал и в нея да слага камъни.
Като видели, че Каландрино се е натоварил с камъни и че наближава време за обяд, Бруно се обърнал към Буфалмако и, както се били уговорили, го запитал: „Къде е Каландрино?“ Буфалмако бил съвсем близо до Каландрино и го виждал много добре, но се огледал насам-натам и отвърнал: „Не знам, преди малко беше тук при нас.“ Бруно казал: „А бе до преди малко може да е бил тук, ама аз съм почти сигурен, че той вече се е прибрал у дома си и е седнал да обядва, а ние се блъскаме из Муньоне и търсим тия черни камъни.“ Буфалмако се обадил: „Ах, колко хитро ни изигра тоя човек! Докара ни тук, а ние, глупците, взехме, че му повярвахме! Та кой друг освен нас би се показал толкова глупавата да повярва, че тук, из Муньоне, може да се намери скъпоценен камък с такава чудодейна сила?“ Слушайки тоя разговор, Каландрино си въобразил, че е успял да намери камъка и че макар и да се намират съвсем близо, те не го виждат благодарение на чудните му свойства. Той се зарадвал извънредно много на своя късмет и решил да не им се обажда, ами да се прибере у дома си; затова се обърнал и се запътил към града. Като видял това, Буфалмако казал на Бруно: „Какво ще правим сега? Хайде да се прибираме!“ Бруно отвърнал: „Хайде! Кълна ти се обаче, че Каландрино никога вече не ще успее да ме измами; ако сега бях близо до него, както вървяхме цяла сутрин, така щях да го цапардосам с тоя камък по крака, че да помни цял месец, а и повече, кога се е опитвал да ме изиграе.“ Изричайки тия слова, той замахнал и запратил камъка право в крака на Каландрино, който изпитал такава силна болка, че подскочил и аха да извика, но си замълчал и продължил към града. Буфалмако взел едно камъче от тия, дето бил събрал, обърнал се към Бруно и му рекъл: „Виж какво хубаво камъче! Ех, да можех да улуча с него гърба на Каландрино!“ и запратил камъка с все сила в гърба на Каландрино. Те продължили така: единият казвал едно, другият — друго, и докато вървели покрай Муньоне, хвърляли камъни по Каландрино чак до Порта Сан Гало; щом наближили, оставили камъните, които носели, и се спрели да си поприказват с митничарите при вратата, които били предупредени отнапред за цялата работа, затова се престорили, че не са видели Каландрино и го пуснали да мине, а после почнали да се превиват от смях.
Каландрино не се спрял и продължил към дома си, който се намирал близо до Канто ала Мачина; съдбата така подпомагала тая шега, че докато Каландрино вървял край реката, а после и из улиците на града, никой не го заговорил, пък и той не срещнал кой знае колко хора, тъй като почти всички се били прибрали за обед. Така Каландрино влязъл със своя товар у дома си; не щеш ли, по същото време жена му, мона Теса — хубава и почтена жена, — излязла на стълбата; и тъй като била малко ядосана, задето Каландрино се забавил, щом го видяла, започнала да му се кара: „Най-сетне дяволът те накара да се прибереш у дома! Хората вече се наобядваха, а ти едва сега си идваш!“ Щом чул това, Каландрино разбрал, че не е невидим, останал много огорчен, кипнал и се развикал: „Ах, негоднице, защо си тук? Ти ме погуби, но кълна се, за всичко ще ти платя!“
После се качил в една стаичка, хвърлил целия товар камъни, който носел със себе си, спуснал се яростно към жена си, сграбчил я за плитките, блъснал я на земята и почнал да я тъпче, рита и бие с ръце и крака, където свари, и не оставил по главата й ни косъм недръпнат, ни по тялото й — кост неударена, въпреки че тя скръстила молитвено ръце и го молела за пощада.
След като се посмели със стражите, Бруно и Буфалмако последвали Каландрино, движейки се на доста голямо разстояние зад него; когато стигнали пред дома му, чули олелията от жестокия бой, дето той хвърлял на жена си, престорили се, че са току-що пристигнали и го извикали. Каландрино се показал на прозореца целия облян в пот, задъхан и зачервен, и ги помолил да се качат тозчас при него. Бруно и Буфалмако се направили, че не им се иска кой знае колко, но се качили, влезли в стаята, видели, че е пълна с камъни, видели още, че мона Теса ридае и се вайка в единия ъгъл с разкъсани дрехи, с разрошена коса, с подуто и посиняло лице; а в срещуположния ъгъл седял Каландрино, който бил разгърден и задъхан, сякаш капнал от умора. Те погледали, погледали, па го запитали: „А бе, Каландрино, каква е тая работа? Да не мислиш да зидаш нещо, че си струпал тия камъни?“ После продължили: „Какво е станало с мона Теса? Ти май си я бил; как може такова нещо?“ Ала Каландрино бил съсипан от тежестта на камъните, от яростта, с която пребил от бой жена си, от мъка по изпуснатото (както той си въобразявал) щастие, затова не можел да дойде на себе си и да им отвърне поне с една думичка, по тая причина Буфалмако почакал малко и отново го запитал: „Слушай, Каландрино, ако си имал други причини да се ядосваш, не биваше да ни мъчиш така, както направи; поведе ни да търсим оня скъпоценен камък, после изведнъж, без да ни кажеш нито «сбогом», нито «вървете по дяволите», ни заряза като някакви говеда край Муньоне и си тръгна; това много ни обиди, ама да си знаеш, че друг път вече не ще успееш да ни подмамиш!“
Като чул това, Каландрино се понапънал и заговорил: „Приятели, не ми се сърдете; работата не е такава, каквато я мислите. Знаете ли какъв съм нещастник? Та аз бях намерил камъка; изслушайте ме и ще се уверите, че не ви лъжа. Когато вие почнахте да се питате един друг къде съм, аз се намирах на не повече от десет лакътя от вас и като видях, че тръгнахте да си вървите, тръгнах и аз и през цялото време вървях все отпреде ви.“
Каландрино им разказал от начало до край всичко — какво са правили, какво си говорили, показал им синините по краката си и по гърба си, по които те хвърляли камъни, и продължил: „Ще ви кажа и друго: като минах през градските врати, носейки всички тия камъни, дето виждате тук, никой нищо не ми каза, а вие знаете колко са неприятни и досадни тия стражи, дето всичко искат да видят; освен това по пътя срещнах мнозина мои кумове и приятели; друг път, като ме видят, все ме заговарят и ме канят да си пийнем, а тоя път никой не ми се обади, защото не са могли да ме видят. Ала щом се прибрах у дома, тая проклетница, жена ми, изведнъж се изпречи пред мен и ме видя, защото, както ви е известно, жените карат всяко нещо да губи силата си. И така, аз, дето можех да бъда най-щастливият човек във Флоренция, станах най-нещастният, та затова я бих, докато имах сили; и не знам какво ме сдържа, та още не съм заклал тая негодница. Проклет да е часът, когато я видях за пръв път и когато тя прекрачи прага на тоя дом!“
Той отново пламнал от гняв и понечил да стане и да продължи да я бие. Докато го слушали, Бруно и Буфалмако се престрували на смаяни, често потвърждавали казаното от Каландрино, а в същото време едва се сдържали да не прихнат от смях; ала като видели, че той пак се разярил и се надигнал да бие жена си, двамата приятели пристъпили към него и го спрели, след което почнали да го увещават, че жена му няма никаква вина и че сам той си е виновен: като е знаел, че жените карат всички предмети да губят силата си, той е трябвало да я предупреди отнапред да не се показва пред него тоя ден. Те твърдели, че сам Господ е станал причина Каландрино да изпусне това щастие било защото не му е писано да го има, било защото възнамерявал да измами приятелите си; та той трябвало да им обади веднага щом намерил камъка, а не го направил. Те дълго го увещавали и най-сетне, макар и с големи усилия, успели да го сдобрят с жена му, която била много наскърбена; след това си тръгнали и го оставили да си блъска главата в пълния с камъни дом.
НОВЕЛА IV
Енорийският свещеник на Фиезоле се влюбва в една вдовица, но тя не го обича; той си въобразява, че ще легне с дамата, а спи с нейната слугиня, след което братята на вдовицата го издават на епископа.
Щом Елиса завършила своята новела, която дружината изслушала с голямо удоволствие, кралицата се обърнала към Емилия, давайки й да разбере, че би желала след Елиса да продължи тя; поради това Емилия започнала веднага:
— Почтени дами, доколкото си спомням, в много от досега разказаните новели бе говорено как свещениците, монасите и духовниците изобщо все гледат да въведат душите ни в изкушение; и понеже колчем стане дума за това, не е възможно да се кажат толкова много неща, та да няма какво повече да се говори, към ония новели аз бих искала да прибавя друга, за един свещеник, който напук на всичко искал да склони една овдовяла благородна дама да се люби с него, без да държи сметка съгласна ли е тя, или не; а дамата, която била много умна, постъпила с него така, както му се падало.
Както всички знаете, едно време Фиезоле (чийто хълм се вижда оттук) бил голям и древен град; макар че сега е западнал, това не е попречило и днес Фиезоле да бъде седалище на епископ, както е бил от край време. Там, близо до главната църква, някаква благородна вдовица, на име мона Пикарда, притежавала имение с не голяма къща; понеже не била измежду най-заможните жени на тоя свят, тя прекарвала по-голямата част от годината в имението си заедно с двамината свои братя, които били и големи хубавци, и твърде благовъзпитани младежи. Тя ходела често на църква и тъй като била все още млада, красива и привлекателна, свещеникът така се влюбил в нея, че не знаел къде да се дене и какво да прави; след известно време смелостта му стигнала дотам, че сам казал на дамата какво иска от нея, помолил я да приеме неговата любов и да го заобича така, както и той обичал нея. Свещеникът бил мъж на години, но с младежки дух, бил още дързък и надменен, въобразявал си, че може всичко, и бил такъв мазник и противен човек, с такива неприятни и досадни обноски, че никой не го обичал; и ако все пак някой го търпял, дамата не само не можела да го понася, ами го мразела, както кучето ненавижда камъка. Поради това, бидейки умна жена, тя му отговорила така: „Месер, това, че вие ме обичате, може да ми бъде само приятно; аз също трябва да ви обичам и ще ви обичам на драго сърце, но и в моята, и във вашата любов не бива да има нищо нечестно. Вие сте мой духовен баща и свещеник, пък сте и пред прага на старостта; това би трябвало да ви кара да бъдете и почтен, и целомъдрен; от друга страна, аз не съм вече младо момиче, та да ми приличат такива работи; аз съм вдовица, а вие знаете каква честност се изисква от нас, вдовиците. Затова ви моля да ме извините, но аз никога не ще ви залюбя с такава любов, каквато вие искате от мен, и не желая да бъда обичана от вас по този начин.“
Въпреки че тоя път не успял да получи нищо от нея, свещеникът не се отчаял и не се признал за победен още при първия удар, а с цялото си безочие и нахалство започнал често да й досажда не само с писма и послания, ами и лично, когато я срещнел в църквата. Тия ухажвания били твърде неприятни и досадни за дамата и за да се отърве от него, тя, след като се убедила, че друго не ще й помогне, намислила да постъпи с свещеника така, както той заслужавал; но решила да не предприема нищо, преди да се посъветва с братята си. Разказала им за държанието на свещеника, споделила и каквото самата тя мислела да направи, и те се съгласили с всичко. След няколко дни дамата, както обикновено, отишла пак в църквата; щом я зърнал, свещеникът, както и друг път, тозчас се запътил към нея и я заговорил най-нахално. Като го видяла да идва към нея, дамата го погледнала ласкаво, после те се оттеглили настрани и след като свещеникът й наговорил много от обичайните си приказки, тя въздъхнала дълбоко и рекла: „Месер, често съм чувала да казват, че всеки замък, колкото и да е непристъпен, бъде ли подложен на всекидневни нападения, в края на краищата бива превзет; както виждам, същото се случи и с мен. Вие толкова ме обсаждахте — кога с ласкави слова, кога седна, кога с друга любезност, че ме накарахте да се отрека от първоначалното си намерение; щом толкова ме харесвате, аз реших да бъда ваша.“ Свещеникът се зарадвал безкрайно много и отвърнал: „Много ви благодаря, мадона; право да си кажа, аз много се чудех на вашето упорство, защото с други такова нещо никога не ми се е случвало; напротив, често съм казвал, че ако жените бяха от сребро, от тях и пара не би могло да стане, защото ни една няма да издържи на ударите на чука. Но нека сега не говорим за това; я ми кажете, кога и къде бихме могли да се срещнем?“
Дамата отвърнала: „Мили мой господарю, ако е въпрос кога — топа може да стане, когато решим ние, тъй като аз нямам съпруг, комуто да съм длъжна да давам сметка за нощите си; но къде — нищо не мога да измисля.“ Свещеникът възкликнал: „Как така? Ами у вас?“ Дамата казала: „Месер, както знаете, аз имам двама братя; те са млади хора и се събира! и денем, и нощем със своята дружина у дома, а къщата ни не е чак толкова голяма; затова, ако речем да се срещнем там, ще трябва да стоим като немите, без да си кажем ни дума и без да вдигаме шум, и да стоим на тъмно като слепците; виж, така би могло да стане, понеже те не се бъркат в моята стая; но тяхната стая е толкова близо до моята, че колкото и тихо да се говори, всичко се чува.“ Тогава свещеникът рекъл: „Мадона, ще изкараме така една-две нощи, докато измисля къде да се срещаме по-спокойно.“ Дамата отговорила: „Месер, това вече си е ваша работа, но искам за едно да ви помоля: всичко това да остане в тайна и никой никога да не узнае за станалото.“ Свещеникът заявил: „Мадона, не се безпокойте, ами ако е възможно, гледайте да се срещнем още тази нощ.“ Дамата отвърнала: „Добре, съгласна съм“, после му обяснила как и по кое време да дойде у дома й, сбогувала се с него и се прибрала.
Дамата имала една слугиня, която не била вече в първа младост, а лицето й било най-грозното И уродливо лице на тоя свят: със сплескан нос, с крива уста, с дебели бърни, е криви, едри зъби; отгоре на всичко тя падала и малко кривогледа, очите й постоянно сълзели, а лицето й било жълтозелено, сякаш прекарвала лятото не във Фиезоле, а в Синигалия88; освен това накуцвала, десният й крак бил по-къс от левия. Името й било Чута, но понеже лицето й било толкова грозно, всички й викали Чутаца89; но макар и толкова уродлива, тя не била никак глупава.
Дамата я повикала и й казала: „Слушай, Чутаца, ако тая нощ ми направиш една услуга, ще ти подаря една хубава нова риза.“ Като чула, че става дума за риза, Чутаца отвърнала: „Мадона, ако наистина ми подарите риза, не само ще ви направя услуга, ами и в огъня ще се хвърля!“ — „Добре — рекла дамата, — аз искам тая нощ да спиш в моята постеля с един мъж и да го галиш и милваш, само че гледай дума да не обелиш, за да не те чуят моите братя — нали знаеш, че те спят в съседната стая. Направиш ли това, ще ти дам ризата.“ Чутаца отговорила: „Ако трябва, ще спя не с един, а с шестима мъже.“
И така, щом мръкнало, свещеникът, както му било казано, пристигнал, а двамата младежи, както се условили с дамата, седели в стаята си и вдигали шум, та да ги чуят; затова свещеникът се промъкнал тихичко в стаята на дамата и се запътил право към постелята, а Чутаца, която дамата подучила какво да върши, се изтегнала от другата страна. Предполагайки, че е легнал до дамата, свещеникът прегърнал Чутаца и без да продума, почнал да я целува. Чутаца отвърнала на целувките му, след което свещеникът захванал да се забавлява с нея, встъпвайки във владение на отдавна лелеяните блага.
След като уредила тая работа, дамата заповядала на братята си да направят останалото, за което се били уговорили. Те излезли на пръсти от стаята си и се запътили към площада, а съдбата покровителствувала тяхното начинание много повече, отколкото самите те очаквали, тъй като в това време епископът, при когото отивали, питал за тях, защото било много горещо и той мислел да прескочи до дома им, та да си пийнат заедно. Виждайки, че младежите са дошли при него, той им казал какво му се приискало и тръгнал с тях към дома им; като стигнали, влезли в прохладното дворче, където горели много факли, и братята го почерпили с едно от най-хубавите си вина. Когато си пийнали, младежите му казали: „Месер, след като благоволихте да посетите нашия скромен дом, където ние възнамерявахме да ви поканим, бъдете така добър да видите една работица, която искаме да ви покажем.“ Епископът отвърнал, че ще го стори на драго сърце; тогава единият от братята грабнал един запален факел, епископът и всички други станали и тръгнали след него, а той ги повел към стаята, където Чутаца лежала с месер свещеника. А той, за да не губи време, бил възседнал коня и още преди те да се запътят към него, успял да измине, яздейки, цели три мили, че и повече; поради това се бил поизморил и въпреки че било горещо, се отпуснал да си подремне, държейки Чутаца в своите обятия.
Когато младежът с факела влязъл в стаята заедно с епископа и всички останали, двамата братя посочили на епископа свещеника, който държал Чутаца в своите обятия. В това време отецът се събудил и щом видял светлината и струпалите се около него хора, така се изплашил и засрамил, че побързал да си мушне главата под завивките; но епископът го наругал здравата, след което накарал да го измъкнат изпод завивките, за да види с коя е спал. Свещеникът разбрал, че дамата го е изиграла и това, заедно с позора, който си навлякъл, го накарало да се почувствува най-огорченият човек на тоя свят; епископът му заповядал да се облече и го изпратил под строга охрана до дома му, нареждайки му да се подложи на най-строго покаяние, за да изкупи сторения грях. След това епископът пожелал да узнае как е станало така, че свещеникът е дошъл да спи с Чутаца в тая стая. Младежите му разказали всичко от игла до конец, епископът ги изслушал, възхвалил дамата, похвалил и младежите, задето не помислили да си цапат ръцете с кръвта на свещеника, ами го наредили както заслужавал.
Епископът накарал свещеника да оплаква цели четиридесет дни греха, що бил извършил, ала станало така, че по причина на любовта и обзелото го негодувание свещеникът се вайкал не четиридесет, а четиристотин дни; да не говорим за това, че дълго време след случката, щом се покажел на улицата, децата го сочели с пръст и викали: „Ето го тоя, дето спа с Чутаца!“ Това толкова го дразнело, че той за малко не полудял.
Ето как достойната дама успяла да се отърве от нахалния и безсрамен свещеник, а Чутаца си изкарала една нова риза.
НОВЕЛА V
Трима младежи във Флоренция смъкват гащите на един съдия от Марке, докато той седи на съдийската маса и раздава правосъдие.
Когато Емилия завършила своя разказ и вдовицата била похвалена от всички, кралицата погледнала Филострато и му казала:
— А сега е твой ред.
Поради това той побързал да отговори, че е готов и започнал така:
— Мили дами, преди малко Елиса спомена името на един младеж, Мазо дел Саджо; това ме накара да оставя настрана новелата, която имах намерение да ви кажа, и да ви разправя друга, където ще стане дума за същия този младеж и за неколцина негови другари; тя не е неприлична, но в нея се срещат думи, дето вие се срамувате да употребявате; въпреки това аз ще ви я разкажа, защото е много смешна.
Всички вие сигурно сте чували, че в нашия град често идват за управници разни хора от Марке; обикновено те са толкова бедни духом и водят такъв сиромашки и окаян живот, че каквото и да сторят, всичко изглежда жалко и нищожно; а по причина на вродената си алчност и скъперничество водят със себе си разни съдии и нотариуси, приличащи по-скоро на хора, току-що оставили ралото или обущарския тезгях, отколкото на люде, излезли от училищата, където се изучават законите.
И така, когато такъв един човек станал управител на нашия град, измежду многото съдии, които довел със себе си, имало и някакъв, наречен Никола да Сан Лепидио, който приличал повече на железар, отколкото на какъвто и да било друг, и бил назначен при другите съдии, дето разглеждали углавните дела.
Както знаете, често става така, че гражданите имат обичай от време на време да се отбиват в съда, макар и да нямат там никаква работа; по същия начин една сутрин в съда надзърнал Мазо дел Саджо, за да потърси някакъв свой приятел, но щом съгледал седналия там месер Никола, той си рекъл, че досега не е виждал такъв глупак, и почнал да го оглежда от глава до пети. Мазо забелязал подплатената му с катерича кожа шапка, която плувала в мръсотия, и висящия на пояса на съдията дивит90, видял също, че долната му дреха била по-дълга от горната, както и много други неприсъщи на един благовъзпитан и спретнат човек неща, но от всичко едно му направило най-силно впечатление: това били гащите на съдията, чието дъно се било свлякло чак до прасците на краката му и всичко се виждало, понеже дрехите му били тесни и при сядането се били разтворили. Затова, без да се заглежда повече, Мазо се отказал да подири човека, заради когото се отбил в съда, и излязъл да потърси други хора; той срещнал двамина свои другари, които били не по-малки смешници от него — единият се казвал Риби, а другият — Матеуцо, и им казал: „Ако наистина сте ми приятели, елате в съда: ще ви покажа такъв един изрод, какъвто изобщо не сте виждали.“ Те отишли заедно в съда и Мазо им показал съдията и свлечените му гащи. Двамата още отдалеч почнали да се смеят, а като се приближили до дъските, където била поставена масата на съдията, видели, че човек лесно може да се промъкне под тях; освен това забелязали, че дъската, на която опирали краката на съдията, била счупена и че човек можел да си. пъхне най-свободно ръката през дупката.
Тогава Мазо заявил на другарите си: „Намислил съм да му смъкнем гащите, защото виждам, че няма да е никак трудно.“ Двамата му приятели тозчас се досетили как може да стане цялата работа, затова се условили какво да направят и какво да приказват, а на следното утро отново дошли в съда. Там гъмжало от народ, затова Матеуцо успял, без никой да го забележи, да се промъкне под масата на съдията и пропълзял точно под мястото, където опирали краката на месер Никола. В същото време Мазо се приближил до съдията от едната му страна и го дръпнал за полата на дрехата, Риби застанал от другата страна и направил същото, а Мазо възкликнал: „Месер! Месер! За бога, моля ви, наредете на. тоя крадец, дето е застанал от другата ви страна, да ми върне ботушите, преди да е успял да се измъкне; той ми ги открадна и сега отрича, а аз още преди месец видях, че ги отнесе да им слагат подметки.“ Риби пък се развикал: „Месер, не му вярвайте на тоя негодник! Той узна, че ще дойда тук и ще поискам да ми върне куфара, дето ми го открадна, та затова е дошъл и разправя за тия ботуши, които аз отдавна съм си купил; ако не ми вярвате, мога да ви доведа за свидетели зарзаватчийката, дето живее до мен, Граса шкембеджийката и метача, дето събира боклука от Санта Мария до Верцая, който го е видял, като се връщал от село.“ От своя страна Мазо пък не оставял Риби да се доизкаже и викал колкото му глас държи, та Риби викнал повече и от него. Когато съдията станал и се доближил до тях, за да ги чуе по-добре, Матеуцо го издебнал, мушнал ръката си през дупката, сграбчил дъното на гащите му и ги дръпнал с все сила. Гащите се смъкнали веднага, защото съдията бил слаб и тесен в таза; щом усетил тая работа, но още не можел да разбере какво точно е станало, съдията понечил да се загърне отпред с дрехата, та да се поприкрие и седне, но Мазо и Риби се заловили за него от двете му страни и се развикали: „Месер, не е хубаво, дето нито искате да отсъдите, че правото е на моя страна, нито желаете да ме изслушате, ами сте тръгнали да си ходите! За такива дребни работи в нашия град не се дават писмени жалби!“ Те продължили да му говорят така и да го държат за дрехите, докато всички, дето били в съда, забелязали, че гащите му са смъкнати. В това време Матеуцо, след като подържал гащите, се измъкнал изпод дъските и излязъл, без никой да го забележи.
По едно време Риби решил, че не бива да прекаляват, и рекъл: „Кълна се в Името Божие, че ще се оплача на прокурора!“ А от другата страна Мазо пуснал наметалото на съдията и викнал: „Аз пък ще продължа да идвам тук дотогава, докато видя, че не сте толкова зает, колкото бяхте тая сутрин!“ След това и двамата побързали да се измъкнат — единият на една страна, другият — на друга.
А месер съдията си вдигнал гащите пред всички, сякаш току-що ставал от сън, и след като най-после се досетил каква била работата, запитал къде са отишли ония двамата, дето спорели за ботушите и за куфара; но като не успял да ги намери, почнал да ругае и се развикал, че щял да разбере дали във Флоренция съществува обичай да смъкват гащите на съдиите, докато те седят на съдийската маса. От своя страна управителят на града, научавайки за станалото, вдигнал страшен шум, но неговите приятели му подметнали, че ония хора са постъпили така със съдията с единствената цел да му докажат, че флорентинците са разбрали защо управителят вместо съдии им бил довел говеда: за да му излязат по-евтино; поради това управителят решил, че ще бъде по-добре да си мълчи, и тоя път работата била потушена.
НОВЕЛА VI
Бруно и Буфалмако открадват прасето на Каландрино и го подсещат да го намери, като подложи околните на изпитание посредством хапчета от джинджифил и вернача, а на него му дават едно след друго две хапчета от кучешки лайна с отвора от алое91. Излиза, че крадецът е той; тогава те го накарват да се откупи, като го заплашват, че не го ли стори, ще разкажат всичко на жена му.
Щом Филострато завършил своята новела, на която всички много се смели, кралицата заповядала на Филомена да продължи и тя започнала така:
— Прелестни дами, както името на Мазо подсети Филострато да ни разкаже своята новела, така и мен не друго, а споменаването на Каландрино и неговите приятели ме кара да ви разкажа още една новела, в която става дума за тях и която, надявам се, ще ви хареса.
Няма защо да ви обяснявам кои са били Каландрино, Бруно и Буфалмако, тъй като преди малко вие научихте за тях доста работи. Затуй ще прескоча тия подробности и ще започна с това, че Каландрино имал някакво малко имение не много далеч от Флоренция, донесено в зестра от жена му, където всяка година освен другите доходи, които получавал от там, си отглеждал и по едно прасе. Всяка година, през декември, той отивал с жена си на село, за да заколят прасето и го осолят.
Добре, ама веднъж станало така, че жена му се разболяла, затова Каландрино отишъл сам да заколи свинята; щом чули за тая работа и разбрали, че жена му няма да ходи на село, Бруно и Буфалмако се дигнали да прекарат няколко дни при един свещеник, който живеел в съседство с Каландрино и бил техен голям приятел. Те пристигнали там една сутрин, а Каландрино, който току-що бил заклал прасето, като ги видял със свещеника, повикал ги и им рекъл: „Добре сте дошли! Елате да видите какъв съм само стопанин.“ После ги отвел у дома си и им показал прасето; те видели, че прасето е чудесно и научили, че Каландрино възнамерявал да го осоли за домашни нужди, затова Бруно се обадил: „Ама че си глупак! Продай го, ще изгуляем заедно парите, а на жена си ще кажеш, че са го откраднали.“ Каландрино възразил: „Дума да не става, тя няма да ми повярва и ще ме изгони от къщи; оставете тая работа, няма да го продам.“
Те продължили да го увещават, ала напразно. Каландрино ги поканил на вечеря, ама с половин уста, затова те не пожелали да останат при него и си тръгнали, а Бруно казал на Буфалмако: „Абе защо не му откраднем прасето още тая нощ?“ Буфалмако запитал: „Как ще стане тая работа?“ Бруно обяснил: „Всичко съм обмислил, дано само Каландрино не рече да премести прасето другаде.“ Тогава Буфалмако отвърнал: „Щом е така, хайде да го направим. Какво ни пречи да го откраднем? После ще го излапаме заедно с отчето.“ Свещеникът се обадил, че щяло да му бъде много приятно. Тогава Бруно продължил: „Без малко хитрост тая работа няма да стане. Буфалмако, ти знаеш, че Каландрино е голям скъперник и че пие на драго сърце, когато друг му плаща; затова хайде да го вземем с нас и да го отведем в кръчмата; отчето ще се престори, че иска да ни почерпи, и няма да му позволи да плаща; Каландрино ще се натряска и всичко ще стане много лесно, защото освен него в къщата му няма никой Друг.“
Речено-сторено. Като разбрал, че свещеникът не му позволява да си плаща, Каландрино започнал да се налива и се напил здравата, макар че на него не му трябвало кой знае колко; напуснал кръчмата късно вечерта, отказал да вечеря, прибрал се у дома си, помислил, че е затворил вратата, а я оставил отворена, и си легнал. Буфалмако и Бруно отишли да вечерят със свещеника; като се наяли, взели със себе си няколко сечива, за да се промъкнат в къщата на Каландрино през мястото, набелязано от Бруно, и потеглили тихичко. Като разбрали, че вратата е отворена, те влезли, смъкнали прасето, отнесли го у свещеника, скрили го и си легнали да спят.
На следната утрин, когато главата му се избистрила от виното, Каландрино станал, слязъл долу, огледал се и видял, че прасето е изчезнало, а вратата — отворена; поради това тръгнал да пита съседите дали не знаят кой му е задигнал прасето; и понеже нищо не успял да научи, вдигнал страшна врява и се завайкал: „Горко ми, откраднаха ми прасето!“
Щом се събудили, Бруно и Буфалмако се запътили при Каландрино, за да разберат какво ще им каже за прасето; като ги видял, Каландрино ги викнал и почнал да им се оплаква с треперлив глас, аха да се разплаче: „Ах, приятели мои, горко ми! Откраднаха ми прасето!“ Бруно се доближил до него и му прошепнал: „Брей, какво ли чудо е станало, та и ти веднъж да направиш нещо умно!“ Каландрино изхлипал: „Ами че аз ти говоря самата истина!“ Бруно настоял: „Все това повтаряй, викай колкото ти глас държи, та хората да помислят, че наистина е станало така.“ Тогава Каландрино се развикал още по-силно: „Кълна ти се, истина ти казвам: прасето е откраднато!“ Бруно продължил да го дразни: „Ха така, много добре правиш: викай още по-силно, та всички да те чуят и се убедят, че е истина.“ Каландрино отвърнал: „Ех, ти ще ме накараш да продам душата си на нечестивия — аз ти повтарям едно и също, а ти не ми вярваш: нека увисна на въжето, ако това, дето ти казвам, не е истина.“ Тогава Бруно се зачудил: „Че как е могло да стане? Та нали вчера прасето беше тук! Какво, да не искаш да кажеш, че е литнало?“ Каландрино настоял: „Така е, казах ти вече.“ Бруно възкликнал: „Че как е възможно?“ Каландрино изхлипал: „Така е, така е! Съсипаха ме. Не знам с какви очи ще се прибера у дома, жена ми няма да ми повярва, а дори и да повярва, цяла година няма да ме остави на мира.“ Тогава Бруно се затюхкал: „Боже господи, щом е така, работата е наистина лоша; ама ти, Каландрино, нали знаеш, че вчера аз те карах да постъпиш така и да се престориш, че са го откраднали, та няма никак да ми бъде приятно, ако си намислил да се подиграващ и с жена си, и с нас.“ Тогава Каландрино кипнал и се развикал: „Абе защо ме карате да излизам от кожата си, защо ме карате да псувам Бога и светиите, и всичко живо? Казвам ви, че нощес някой ми е задигнал прасето!“
Читать бесплатно другие книги:
