Декамерон Боккаччо Джованни

Щом кралят си отишъл, върху двамата любовници изведнъж се нахвърлили много стражи и не само ги събудили, ами ги грабнали и вързали най-безмилостно; лесно можем да си представим колко се изплашили и девойката, и младежът, виждайки как постъпват с тях, колко плакали и се вайкали, боейки се за своя живот. Съгласно кралската заповед те били откарани в Палермо, привързали ги на един кол насред площада, а после пред очите им приготвили кладата и разпалили огън, за да ги изгорят живи в определения от краля час. Като научили за станалото, всички жители на Палермо — и мъже, и жени — хукнали към площада, за да видят двамата любовници; мъжете се спирали да огледат девойката и хвалели нейната съвършена красота и снага, докато жените от своя страна се тълпели пред младежа, изказвайки възхищението си от красивото му лице и правилно телосложение. А двамата любовници, потънали в срам, стояли с наведени глави и оплаквали злочестата си орис, очаквайки да настъпи часът на жестоката им смърт на кладата.

Докато ги държали така, в очакване на определения час, и разгласявали навсякъде за стореното от тях провинение, слухът за станалото стигнал и до Руджери дел’Ория — човек, известен с безумната си смелост, който по онова време бил адмирал на кралския флот; той се запътил към площада, за да види кои са тия двама души; първо погледнал девойката и се изказал с най-ласкави слова за нейната красота; после се обърнал към младежа, лесно успял да го помило, доближил се до него и го запитал не се ли киша Джани от Прочида; Джани повдигнал глава, познал адмирала и отвърнал: „Господарю, аз наистина съм този, за когото питате, по скоро няма да ме има на тоя спят.“ Тогава адмиралът го запитал коя е причината за всичко това. Джани отвърнал: „Любовта и гневът на краля.“

Адмиралът го накарал да му разкаже всичко с най-големи подробности и след като го изслушал, се наканил да си тръгне, но Джани се обърнал към него със следните слова: „Господарю, ако е възможно, помолете тоя, дето е заповядал да ме вържат тук, да ми окаже една последна милост.“ Руджери попитал каква, а Джани пояснил: „Виждам, че ще умра, и то скоро; аз съм вързан гърбом към това момиче, което обичам най-много от всичко на тоя свят; и тя ме обича, но и тя е вързана с гръб към мен; аз моля да ни обърнат лице в лице, за да мога, умирайки, да я гледам и да напусна тоя свят утешен и спокоен.“ Руджери се усмихнал и отвърнал: „Ще го сторя на драго сърце: толкова ще има да я гледаш, че чак ще ти омръзне.“ После се отдръпнал настрани и заповядал на тия, на които било наредено да приведат в изпълнение присъдата, докато не последва нова заповед от краля, да не правят нищо повече от онова, което били вече свършили; след това се запътил незабавно при краля; въпреки че Федериго бил все още разгневен, адмиралът решил да му каже своето мнение по тая работа и го запитал: „Господарю, с какво са те обидили двамината млади хора, които ти си заповядал да изгорят на площада?“ Кралят му обяснил.

Тогава Руджери казал: „Извършеното от тях провинение заслужава да бъде наказано, но не от теб; вярно е, че престъпленията трябва да бъдат наказвани, но благодеянията заслужават и награда освен милост и състрадание. Знаеш ли кои са тия, дето си наредил да бъдат изгорени?“ Кралят отвърнал, че не знае. Руджери обяснил: „Аз пък искам да научиш кои са, та да поразмислиш дали постъпваш разумно, подчинявайки се на пристъпите на твоя гняв. Младежът е син на Ландолфо от Прочида, роден брат на месер Джани от Прочида, благодарение на когото ти стана крал и властелин на тоя остров; девойката пък е дъщеря на Марино Болгаро, благодарение на когото ти си все още господар на Иския. Освен това и двамата млади отдавна се обичат; те са сторили тоя грях (ако изобщо можем да наричаме грях това, което младите вършат от любов), подтиквани от любов, а не от желанието да нанесат обида на твоето величество. Защо тогава искаш смъртта на тия млади хора, които ти би трябвало да удостоиш с височайшето си благоволение и с най-скъпи дарове?“

Като чул тия думи и се убедил, че Руджери му говори самата истина, кралят не само решил да не извършва още по-голяма грешка, ами се разкаял и за онова, което бил сторил; поради това веднага заповядал да развържат от кола двамата млади и да ги доведат при него. Така и направили.

След като се осведомил най-подробно за техните работи, той намислил да ги възнагради за нанесената им обида с почести и дарове; наредил да ги облекат в най-скъпи дрехи и знаейки, че и двамата са съгласни, оженил Джани за девойката, поднесъл им най-скъпи дарове и те се прибрали у дома си от доволни по-доволни; там били посрещнати най-весело и тържествено и доживели до дълбока старост в радост и доволство.

НОВЕЛА VII

Тсодоро се влюбва във Виоланта, дъщеря на господаря му месер Америго; тя забременява от него, а той бива осъден на смърт чрез обесване; докато го водят към бесилото и го бият с бич, баща му го познава, Теодоро бива освободен и се оженва за Виоланта.

Дамите до една чакали със затаен дъх да чуят дали ще бъдат изгорени, или не двамата влюбени: щом узнали, че те успели да се спасят, дамите благодарили на Бога и се зарадвали, а кралицата, след като изслушала новелата, възложила на Лаурета да продължи; Лаурета започнала весело така:

— Най-прекрасни дами, по времето, когато добрият крал Гулиелмо⁶⁴ царувал в Сицилия, на острова живял благородник, на име Америго Абате от Трапани, който наред с другите земни блага имал и твърде много деца; поради това той се нуждаел от слуги и веднъж, когато от Изтока пристигнали галерите на генуезки корсари, които обикаляли край бреговете на Армения и били изловили голям брой момчета, той купил няколко от тях, мислейки ги за турци; въпреки че всички изглеждали овчари, сред тях със своята хубост и благороден вид изпъквало едно момче, на име Теодоро. Макар и да се отнасяли с него като с роб, момчето растяло в дома на месер Америго наравно с неговите деца; и с времето, под влияние повече на вродените си качества, отколкото на случайното си положение на роб, Теодоро станал възпитан момък, с най-изтънчени обноски; месер Америго толкова го харесал, че му дарил свободата и понеже го мислел за турчин, наредил да го покръстят и да му сложат името Пиетро; после му поверил всичките си дела, тъй като му имал голямо доверие. Децата на месер Америго пораснали, с тях пораснала и дъщеря му Виоланта, голяма красавица и много нежна девойка; понеже баща й не бързал да я омъжва, случило се така, че тя се влюбила в Пиетро, ала макар и да го обичала много и да го уважавала заради неговото държане и постъпки, все се стеснявала да му признае любовта си; но Амур се заел да я освободи от тая грижа и Пиетро, който често я поглеждал скришом, така се влюбил в нея, че когато не успявал да я зърне, се чувствувал най-нещастният човек на света; само че се боял някой да не усети тая работа, защото все му се струвало, че това не е редно. Но девойката, за която било най-голямо удоволствие да го вижда, забелязала всичко и за да му вдъхне повече смелост, проявявала най-открито радостта си. Дните си минавали и никой не се осмелявал да спомене нещо на другия, въпреки че и двамата желаели това повече от всичко друго.

Докато и двамата чезнели еднакво вследствие тоя любовен пламък, съдбата, както изглежда, се заела да им помогне и намерила начин да ги освободи от боязливия свян, който пречел и на нея, и на него. Месер Америго притежавал някакво имение на около една миля от Трапани, където жена му и дъщеря му, заедно с други жени и момичета, често отивали да се поразвлекат и поразходят. Един горещ летен ден те се запътили към имението и взели със себе си и Пиетро; не щеш ли, докато били там, изведнъж (както често става през лятото) небето се покрило с черни облаци; дамата и нейната дружина се уплашили да не би да излезе буря и да ги завари на полето, затова решили да се върнат в Трапани колкото се може по-скоро. Пиетро и девойката, нали били млади, бързали повече от другите и скоро изпреварили и майката, и цялата дружина, подтиквани вероятно колкото от страх пред бурята, толкова и от любов; по едно време, когато те отишли толкова напред, че едва виждали майката и останалите, почнало да гърми и да трещи, а след това изведнъж се изсипала страшна градушка; майката и дружината й се скрили в къщата на един селянин, а Пиетро и девойката успели да се подслонят в някаква стара, полуразрушена църквица, където нямало жива душа; сгушили се те под оцелялата част на покрива и се допрели един до друг; така малкото покрито пространство ги принудило да се притиснат един до друг, а това им вдъхнало смелост да разкрият Любовните си копнежи; Пиетро почнал пръв; „Дано даде Бог тая градушка никога да не престане, ако трябва да стоя все така, както съм сега!“ Девойката отвърнала: „И аз бих се радвала!“ След тия думи те се хванали за ръце, после се прегърнали, сетне пък се целунали, а градушката продължавала да бие. За да не се спирам на всяка подробност, ще кажа, че времето се оправило едва след като те познали върховния завършек на любовта и се уговорили как да се срещат и по-нататък, за да могат да се наслаждават тайно един на друг.

Щом небето се прояснило, те дочакали майката при вратите на града (които били наблизо до това място) и се прибрали заедно с нея в къщи. За най-голяма своя утеха и удоволствие двамата продължавали да се виждат тайно, вземайки всички предпазни мерки; не щеш ли, работата стигнала дотам, че девойката забременяла, а това било крайно неприятно и на него, и на нея; девойката опитала какво ли не, та, противно на естествения ход на нещата, да се освободи от плода, но нищо не помогнало. Поради това Пиетро почнал да се страхува за живота си и намислил да избяга; но когато споделил с нея своето намерение, тя отвърнала: „Ако избягаш, аз ще сложа край на живота си!“ Пиетро, който продължавал да я обича все така, възкликнал: „Как мога да остана тук? Твоята бременност ще разкрие какво сме сторили, за теб е лесно — ще ти простят, а мен ще накажат и заради моя, и заради твоя грях.“ Девойката отвърнала: „Пиетро, всички ще узнаят за моя грях, няма как иначе; но ако ти си мълчиш, можеш да бъдеш уверен, че за твоя грях никой нищо няма да узнае.“ Тогава Пиетро рекъл: „Щом обещаваш, че ще постъпиш така, ще остана, но гледай да спазиш обещанието си.“

Докато можела, девойката криела своята бременност; но като видяла, че коремът й продължава да пълнее и че рано или късно всичко ще се разкрие, един ден се решила, отишла при майка си, разплакала се, признала й, че е бременна и я заклела да я спаси. Майката била потресена, почнала страшно да й се кара и пожелала да узнае как е станало това. Тъй като се бояла да не сторят зло на Пиетро, девойката скрила истината и съчинила някаква измислица, която разказала на майка си. Майката повярвала и за да прикрие прегрешението на своята дъщеря, изпратила я в едно от техните имения. Америго нямал навика да се отбива там, затова майката и не предполагала, че той ще се сети да намине нататък; ле щеш ли, когато дошло време да ражда и Виоланта почнала да вика, както правят всички жени при раждане, Америго, който бил излязъл на лов за птици, се отбил в имението, минал край стаята, където лежала дъщеря му, чул нейните викове, смаял се, влязъл ненадейно и запитал какво става. Като видяла мъжа си, дамата се надигнала и му разказала с най-опечален вид какво се е случило е тяхната дъщеря; съпругът й обаче не бил толкова доверчив, викнал, че не е възможно дъщеря им да не знае от кого е забременяла, и че тя трябва да си каже всичко от начало до край, ако иска той да й прости; в противен случай можела да бъде сигурна, че я чака смърт и че той не ще прояви към нея никаква милост. Дамата направила каквото й било по силите, за да може месер Америго да се задоволи с нейните обяснения, но нищо не помогнало. Мъжът й побеснял от яд, измъкнал шпагата и се нахвърлил върху Виоланта (която, докато майката се опитвала да убеди бащата, родила отроче от мъжки пол) и викнал: „Или ще кажеш от кого си забременяла, или тозчас ще умреш!“ Девойката се изплашила да не я убие, нарушила обещанието, което била дала на Пиетро, и разказала всичко така, както се било случило между тях двамата.

Като чул това, благородникът бил обзет от страшна ярост и едва се сдържал да не я убие; наговорил й какво ли не, после възседнал коня си и препуснал към Трапани; щом стигнал там, веднага отишъл при някой си месер Курадо, който управлявал града в името на краля, и му разказал за обидата, дето му нанесъл Пиетро; управителят тозчас се разпоредил да заловят нищо неподозиращия Пиетро, после го подложил на изтезания и той си признал всичко.

След няколко дни управителят на града осъдил Пиетро на смърт чрез обесване, но преди да увисне на въжето, трябвало да го прекарат из улиците на града и да го бият с бичове; по същото време месер Америго, чийто гняв не се уталожил дори след като успял да прати Пиетро на бесилото, намислил да затрие от лицето на земята в един и същи ден и двамата влюбени, и техния син, затова сипал отрова в една чаша с вино, дал чашата на един слуга, връчил му и един кинжал и му рекъл: „Ще занесеш тия две неща на Виоланта и ще и кажеш от мое име да си избере колкото се може по-скоро една смърт от двете — или от отрова, или от кинжал; в противен случай ще я изгоря на клада пред целия град — друго не заслужава; като свършиш тая работа, ще вземеш сина, който тя роди преди няколко дни, ще му разбиеш главата в стената и ще го хвърлиш на кучетата.“ След като жестокият баща изрекъл тая безмилостна присъда над дъщеря си и над своя внук, слугата излязъл, надъхан повече да върши зло, отколкото добро.

В това време стражите подкарали осъдения Пиетро към бесилото, биейки го непрекъснато с бичове; по волята на началника на стражата те минали край една странноприемница, където били отседнали трима знатни люде от Армения: те били пратени в Рим от арменския владетел да водят много важни преговори с папата за някакъв кръстоносен поход, но се спрели за няколко дни в Трапани да се посъвземат и отдъхнат, а местните благородници, и най-вече месер Америго, им оказали най-големи почести. Като чули да минават ония, дето водели Пиетро, арменските благородници се доближили до прозореца да видят какво става. Пиетро вървял гол до кръста, с вързани на гърба ръце; единият от тримата пратеници, човек вече на години и с голяма тежест, на име Финсо, още щом погледнал младежа, забелязал на гърдите му голямо червено петно (то не било от боя — такава била на това място кожата), като ония белези, които жените обикновено наричат „розеола“. Виждайки белега, Финео изведнъж си спомнил за своя син, който преди петнадесетина години бил отвлечен от някакви корсари край брега на Лайацо и за чиято съдба той не успял да научи нищо повече.

Като се съобразил с възрастта на тоя клетник, когото водели и налагали с бичове, той си рекъл, че ако синът му е останал жив, сега би трябвало Да е горе-долу на годините, на които изглеждал тоя момък; белегът пък го накарал да се замисли, че това може да е неговият син; изведнъж Финео се досетил, че ако това е синът му, той сигурно не е забравил нито името си, нито името на своя баща, нито арменския език. Затова, когато шествието минавало край тях, той викнал: „Хей, Теодоро!“ Щом чул тоя глас, Пиетро се сепнал и вдигнал глава, а Финео го запитал на арменски: „Откъде си, чий син си ти?“ От уважение към тоя почтен човек стражите се спрели, спрял се и Пиетро, който отвърнал на арменски: „Аз съм от Армения; син съм на един човек на име Финео; когато бях малък, тук ме докараха някакви хора, но какви бяха те — виж, това не мога да кажа.“ Като изслушал тоя отговор, Финео се уверил, че това наистина е неговият син, когото загубил преди толкова години; изведнъж се разплакал и се спуснал по стълбата заедно със своите другари, промъкнал се сред стражите, прегърнал момъка, наметнал го. със скъпата си мантия и помолил началника на стражата, дето водела младежа към бесилото, да почака, докато не получи заповед да продължи. Началникът отвърнал, че ще почака на драго сърце. Финео вече знаел причината, поради която щели да бесят момъка, тъй като слухът се бил разпространил из целия град; ето защо той се запътил веднага заедно с другарите си и слугите си при месер Курадо и се обърнал към него със следните думи: „Месер, момъкът, когото вие искате да убиете като роб, е свободен човек и мой син; той е готов да се ожени за девойката, която, както казват, била обезчестена от него. Затова благоволете да спрете изпълнението на присъдата, докато разберем дали и тя е съгласна да се омъжи за него; та ако тя се съгласи, вие да не се окажете в положението на нарушител на закона.“

Като разбрал, че тоя момък е син на Финео, месер Курадо останал изумен; после се позасрамил заради грешката, която съдбата го накарала да извърши, убедил се, че Финео му е казал самата истина, помолил го да се прибере в странноприемницата, пратил да извикат веднага месер Америго и му разказал всичко от начало до край. Месер Америго се натъжил много и почнал да се разкайва за това, което сторил пък самият той, защото си мислел, че и дъщеря му, и внукът му не са вече между живите; рекъл си, че ако дъщеря му не била убита, всичко щяло да се нареди от добре по-добре; ала все пак пратил веднага човек там, където била дъщеря му, да каже: в случай че първоначалната му заповед още не е изпълнена, изобщо да не я привеждат в изпълнение. С пристигането си пратеникът заварил слугата, проводен по-рано от месер Америго, да се кара с девойката, задето се бавела да избере от какво да умре — дали от отровата, или от кинжала, който той бил поставил пред нея, и вече се канел да я принуди да се реши за едно от двете. Слугата изслушал новото нареждане на своя господар, оставил Виоланта на мира, върнал се при месер Америго и му разказал какво се е случило. Месер Америго много се зарадвал, отишъл при Финео, помолил го почти със сълзи на очи да му прости за станалото и заявил, че ако Теодоро поиска да се ожени за неговата дъщеря, той ще му я даде на драго сърце. Финео приел благосклонно неговите извинения и отвърнал: „И аз желая синът ми да се ожени за вашата дъщеря; ако той откаже, нека бъде изпълнена произнесената вече срещу него присъда.“

И така, след като се споразумели, Финео и месер Америго запитали Теодоро, който още не се бил опомнил от страха пред близката смърт и от радостта, че е успял да намери баща си, какво мисли по този въпрос. Щом чул, че от него зависи Виоланта да стане негова съпруга, Теодоро така се зарадвал, сякаш изведнъж попаднал от ада направо в рая; после отвърнал, че щом те желаят това, ще го приеме като най-голяма милост. Сетне пратили да запитат девойката дали е съгласна; тя знаела какво се е случило с Теодоро и какво още предстояло да стане с него, била изпаднала в най-дълбока печал и се готвела да умре, затуй трябвало да мине доста време, докато повярва поне малко на това, което й казали; след като се поободрила, тя отвърнала, че ако би могла да следва собственото си желание, за нея нямало да има по-голяма радост от тая да стане жена на Теодоро, но щяла да постъпи както баща й заповяда.

Така с общо съгласие Виоланта и Теодоро се сгодили и вдигнали голямо, великолепно празненство за най-голяма радост на всички граждани. Младата дама се успокоила, дала детето си на кърмачка и скоро се разхубавила още повече от преди; след раждането тя станала от постелята и се представила на Финео, когото дочакали да се върне от Рим, почела го като баща, а той бил предоволен, задето имал за снаха такава красавица; затова наредил да се отпразнува най-тържествено и с най-голяма веселба тяхната сватба; приел Виоланта като своя дъщеря и продължил да се отнася към нея по същия начин и след това. Няколко дни по-късно качил сина си, снахата и внука на една галера и ги отвел в Лайацо, където двамата влюбени доживели до дълбока старост в мир и щастие.

НОВЕЛА VIII

Настаджо лели Онести се влюбва в момиче от рода Траверсари, но то не отвръща на любовта му и той пропилява своето богатство. По молба на близките си Настаджо отива в Киаси и вижда как един конник гони някакво момиче, убива го и го хвърля на две кучета. Младежът поканва близките си и своята любима на обед, тя вижда мъките на оная млада жена, уплашва се да не бъде сполетяна от същото и се омъжва за Настаджо.

Лаурета замълчала. Тогава по нареждане на кралицата Филомена започнала така:

— Любезни дами, вярно е, че ни хвалят за нашето милосърдие, но също така е вярно, че Божието правосъдие ни наказва най-строго за проявяваната от нас жестокост; в потвърждение на това и за да ви помогна да я прогоните окончателно от себе си, намислих да ви разкажа следната колкото забавна, толкова и трогателна новела.

В Равена, един от най-древните градове на Романя, живели едно време много благородни и знатни люде; между тях имало и един младеж, на име Настаджо дели Онести, който след смъртта на баща си и на своя вуйчо наследил несметни богатства; понеже не бил женен, той (както често се случва с младежите) взел, че се влюбил в дъщерята на месер Паоло Траверсари; тя била от още по-знатно потекло от него, но той се надявал, че със своето държане ще я накара да го обикне. Ала макар и държането му, и делата му да били най-благородни и да заслужавали най-голяма похвала, те не само не му донасяли никаква полза, ами, напротив, като че ли само му пречели — толкова студено, сурово и неприветливо се отнасяла към него любимата му девойка, която, може би по причина на необикновената си хубост, а може би и заради благородното си потекло била толкова горделива и надменна, че не можела да понася нито него, нито онова, което той харесвал. Настаждо много страдал, още повече се измъчвал и неведнъж му идвало да се самоубие от мъка, но все пак успявал да се овладее, след което се заричал да я зареже, а ако може, и да я намрази, както тя мразела него; но всичко било напразно — колкото по-малко надежди хранел, толкова повече се разпалвала любовта му.

И така, младежът продължил и нея да обича безкрайно, и да пилее без мярка своето богатство, поради което неколцина негови приятели и роднини решили, че ако продължава така, той ще разсипе еднакво и здравето си, и цялото си имущество; ето защо почнали да го молят и съветват да напусне Равена и да отиде за известно време другаде, за да може хем любовта му да се поохлади, хем да намали и разноските си. Настаджо неведнъж отхвърлял с насмешка тия съвети, но в края на краищата (тъй като продължавали да го молят и нямало как да им откаже) се съгласил; наредил да направят големи приготовления, сякаш имал намерение да замине за Франция, Испания или за някое още по-далечно място, яхнал коня си и напуснал Равена, съпроводен от мнозина свои приятели; ала като стигнали една местност, наречена Киаси, на около три мили извън града, той заповядал да опънат палатките и шатрите, казал на приятелите си, че ще се настани тук, и ги помолил да се приберат в Равена. Настаджо се разположил на Киаси и почнал да води най-весел и охолен живот, като продължил да кани гости ту на обед, ту на вечеря, както обикновено правел.

Един прекрасен слънчев петъчен ден, в началото на май, Настаджо си спомнил за своята жестока дама, наредил на слугите си да го оставят сам, та да може да си помечтае на спокойствие и тръгнал да се разхожда; и както бил потънал в дълбок размисъл, без да усети, стигнал чак до съседната борова гора; а когато навлязъл на повече от половин миля навътре в гората (това се случило след петия час на деня), изведнъж му се сторило, че чува женски плач и писъци. Те го изтръгнали от сладкия му унес, той вдигнал глава да разбере какво става и като видял, че е насред гората, направо се смаял; после се загледал по посока на писъците и забелязал една прекрасна млада жена, гола и с разпуснати коси, която тичала през гъстите храсти и трънаци към мястото, където стоял той; младата жена била цялата изподраскана от клоните и тръните, плачела и викала, молейки за милост. Освен това Настаджо забелязал, че от двете й страни тичали две огромни кучета — истински зверове, и всеки път, когато я настигали, я хапели най-безмилостно, а след нея на вран кон препускал някакъв мургав, обзет от ярост конник, със шпага в ръка, който я засипвал с ругатни и заплахи, че ще я убие.

При тая гледка сърцето на Настаджо се изпълнило и със страх, и с изумление, а после и със състрадание към клетата млада жена; и ето че у него възникнало желание да я спаси, ако може, от тия мъки и от надвисналата над нея смъртна опасност. Но понеже бил без оръжие, той грабнал някакъв клон вместо тояга и се запътил да пресрещне конника и кучетата. Ала конникът го забелязал и му викнал още отдалеч: „Настаджо, не се бъркай в тая работа! Остави на мен и на кучетата да извършат онова, което е заслужила тая престъпна жена!“ В това време кучетата успели да захапят здраво младата жена за бедрата и я задържали, конникът я настигнал и скочил от седлото, а Настаджо се доближил до него и му рекъл: „Аз не те знам кой си, макар че ти ме познаваш толкова добре; едно искам да ти кажа: голяма подлост е въоръжен рицар да иска да убие гола жена и да насъсква срещу нея кучета, като че ли е див звяр; затова аз ще я защищавам с всички сили.“ Тогава рицарят отвърнал: „Аз съм от същия град, от който си и ти; ти беше съвсем малък, когато аз — а по онова време се наричах месер Гуидо дели Анастаджи — бях влюбен в тази жена много повече, отколкото ти сега в твоята Тряверсари; нейната надменност и жестокост ми причиниха такава мъка, че един ден изпаднах в отчаяние и сложих край на живота си ей с тая шпага, дето я държа в ръката си, заради което бях осъден на вечни мъки. Но не мина много време и жената, която ликуваше и тържествуваше заради моята смърт, също предаде Богу дух; и тя беше осъдена на вечни мъки в ада заради греха, що бе извършила със своето коравосърдечие, и заради радостта, която бе изпитвала от моите терзания, при това без ни най-малко да се покае, тъй като беше убедена, че с държането си не вършела никакъв грях, а постъпвала така, както е трябвало да постъпва. След като и тя слезе в ада, и на нея, и на мен бе наложено следното наказание: тя да бяга от мен, а аз, дето толкова я обичах, да я преследвам не като любима жена, а като смъртен враг; и колкото пъти я настигна, толкова пъти да я пробождам със същата шпага, с която сложих край на живота си; после разпарям гърба й и — както сам ще видиш — изтръгвам това жестоко, надменно сърце, в което никога не се намери място ни за любов, ни за състрадание, и заедно с другите й вътрешности го хвърлям на кучетата. Но малко след това, по волята на Божието милосърдие и могъщество, тя възкръсва и става, сякаш никога не е умирала; тогава мъчителната гонитба започва отново, тя се впуска да бяга, а аз и кучетата отново хукваме подир нея; всеки петък по това време аз я настигам тук, на това място, и я подлагам на мъките, които ей сега ще видиш. Но ти не бива да мислиш, че през останалите дни си почиваме; напротив — аз я настигам на други места, навсякъде, където тя е крояла коварните си помисли или пък се е отнасяла жестоко към мен; така, от човек, който я обичаше, аз се превърнах в неин враг и ще трябва да я преследвам толкова години, колкото месеци тя се държа жестоко и надменно с мен. Затова остави ме да изпълня повелята на Божието правосъдие и не се опитвай да се противиш на онова, на което не си в състояние да попречиш!“

При тия думи Настаджо се изплашил здравата и по тялото му не останало косъмче, което да не настръхне от страх; той се дръпнал настрани, втренчил поглед в младата жена и с трепет на сърцето зачакал да види какво ще направи рицарят; а той, след като завършил своята реч, се нахвърлил като бясно куче, с шпага в ръка, срещу младата жена, която била паднала на колене и го молела за пощада, докато кучетата продължавали да я държат здраво; рицарят замахнал с все сила и забил шпагата в гърдите й. пронизвайки я от край до край. Младата жена паднала ничком, продължавайки да вика и плаче, конникът измъкнал кинжала си, разпорил й гърба, изтръгнал сърцето и другите вътрешности около него и хвърлил всичко на кучетата, които били страшно изгладнели и тозчас го изяли. След малко младата жена изведнъж скочила, сякаш нищо не се било случило, и хукнала да бяга към морето; кучетата се спуснали подире й, продължавайки да я хапят, а рицарят грабнал шпагата, възседнал коня си и препуснал след нея; скоро те се отдалечили и се изгубили от погледа на Настаджо.

Настаджо дълго гледал след тях, изпитвайки и страх, и състрадание, после изведнъж си рекъл, че тая работа може да му бъде от голяма полза, тъй като се повтаряла всеки петък; той запомнил мястото и се прибрал при своите хора, а като решил, че е дошло време, наредил да поканят колкото се може повече негови близки и приятели, след което се обърнал към тях със следните думи: „Вие отдавна ме увещавате да се откажа от любовта си към тая надменна жена и да сложа край на моето разточителство; готов съм да изпълня молбата ви, при условие че ми бъде оказана следната милост: направете така, че идния петък Паоло Траверсари, жена му, дъщеря му, техните роднини и всички други, за които се сетите, да дойдат да обядват с мен на това място. Тогава ще ви стане ясно защо съм пожелал да постъпя по тоя начин.“ Приятелите и близките на Настаджо отсъдили, че това няма да е кой знае колко трудно, върнали се в Равена и щом наближил уреченият ден, поканили всички, за които станало дума с Настаджо; успели да вземат със себе си и младата жена, в която Настаджо бил влюбен, въпреки че това не се оказало толкова лесно.

Настаджо се разпоредил да приготвят богато пиршество и заповядал да сложат трапезите под боровете, недалеч от полянката, където рицарят измъчвал надменната и жестока дама; а когато посочвал местата на мъжете и жените, той се погрижил обичаната от него девойка да седне точно срещу тая полянка. Когато поднасяли последното ястие, изведнъж всички чули отчаяните вопли на младата жена; всички се смаяли и почнали да питат каква е тая работа, но тъй като никой нищо не знаел, гостите се надигнали от местата си да разберат какво става и тогава видели и жената, и кучетата, и рицарят, които скоро се спрели недалеч от техните трапези. Гостите на Настаджо посрещнали и конника, и кучетата с яростни викове, мнозина се впуснали да помогнат на жената, но рицарят се обърнал към тях по същия начин, както постъпил и с Настаджо, и не само ги принудил да се отдръпнат, ами ги накарал и да се изплашат, и да се смаят. След като извършил същото, каквото и предния път, всички жени (а между тях имало близки и роднини на клетата жена и на рицаря, които още помнели неговата любов и неговата смърт) така се разридали, сякаш те самите били жертва на жестокото наказание.

Когато най-сетне всичко се свършило и жената и рицарят се изгубили в далечината, случилото се навело очевидците на най-различни размисли, но най-много се изплашила жестоката девойка, в която бил влюбен Настаджо; тя видяла и чула съвсем ясно всичко, каквото станало, и разбрала, че от всички присъствуващи това засяга най-много нея; припомнила си коравосърдечието, с което се отнасяла винаги към Настаджо, и вече се виждала как бяга пред него, гонена от кучетата, а той препуска подире й, обзет от гняв. Толкова много се изплашила да не бъде сполетяна и тя от същата участ, че сменила омразата си с обич и при първия удобен случай (а той й се представил още същата вечер) пратила при Настаджо своята доверена прислужница, която го помолила от името на господарката си да отиде при нея, тъй като тя била готова да изпълни всякакво негово желание. Настаджо й казал да предаде на господарката си, че това много го радва, но че той иска всичко да стане по честен път. ако тя няма нищо против, сиреч, да се ожени за нея. Девойката знаела, че за нея нямало друг изход, освен да стане жена на Настаджо, и наредила да му отговорят, че е съгласна; а след това тръгнала сама да се сватосва и съобщила на майка си и баща си, че е готова да стане съпруга на Настаджо, на което и двамата много се зарадвали.

Настаджо се сгодил и се оженил за нея на следващата неделя и двамата доживели щастливо до дълбока старост.

Та ето какво добро сторил причиненият от оная случка страх. А то не било единственото: всички коравосърдечни жени в Равена толкова се изплашили, че оттогава почнали да се отнасят много по-благосклонно към желанията на мъжете, отколкото преди.

НОВЕЛА IX

Федериго дели Албериги се влюбва, но любовта му не е споделена и той пропилява цялото си състояние, ухажвайки своята любима; остава му един-единствен сокол и той го поднася вместо обед на своята дама, която му идва на гости; научавайки това, тя се влюбва в него, двамата се оженват и той забогатява.

Щом Филомена завършила своята новела, кралицата видяла, че оставало да говори единствен Дионео, но тъй като той запазвал своята привилегия, тя започнала весело:

— Сега е мой ред, скъпи дами, и аз ще изпълня на драго сърце задължението си, като ви разкажа една новела, която отчасти си прилича с предишната; ще ви я разкажа не само за да осъзнаете каква власт има вашата красота над благородните сърца, но и за да разберете, че вие сами трябва да дарявате любовта си там, където заслужава, а не да се осланяте винаги на съдбата, която я раздава не само неразумно, но често пъти — не и според заслугите.

И така, вие трябва да знаете, че не много отдавна в нашия град живял (и може би още е жив) един уважаван и влиятелен човек, на име Копо ди Боргезе Доменики, заслужаващ най-голяма почит и вечна слава не толкова заради благородната си кръв, колкото поради своите нрави и достойнства; когато станал на преклонна възраст, той често обичал да разказва на съседи и приятели за миналото и приказката му била по-хубава, по-свързана и по увлекателна, а и паметта му по-силна, отколкото у другите люде.

Между многото интересни историйки, той често разказвал, че на времето във Флоренция живял някакъв млад мъж, сина на месер Филипо Албериги, на име Федериго, който и по възпитание, и по познания във военните работи нямал равен на себе си сред младежите в цяла Тоскана. Както се случва с повечето благородни люде, той се влюбил в една знатна дама, на име мадона Джована, която по онова време минавала за една от най-прелестните и приятни дами във Флоренция; за да спечели любовта й, той участвувал във всички турнири и военни игри, уреждал празненства, раздавал какви ли не подаръци и пилеел пари, без да му мигне окото; но тя, бидейки колкото красива, толкова и честна, не обръщала внимание нито на онова, което се правело заради нея, нито на човека, който го вършел. Но Федериго продължавал да харчи повече, отколкото му позволявали средствата (без нищо да спечели), богатството му бързо се изчерпало и той обеднял; останало му само някакво малко имение, с дохода от което едва успявал да свърже двата края, и един сокол — ама един от най-хубавите в целия свят; Федериго бил все така влюбен до уши в своята дама, но като видял, че ако остане в града, няма да може да води предишния живот, както би искал, той се преселил в Кампи, където се намирало имението му. Там всеки път, щом имал възможност, той ходел на лов за птици и понасял най-търпеливо своята бедност, без да моли никого за помощ.

Не щеш ли, докато Федериго изпаднал в крайна бедност, един прекрасен ден мъжът на мадона Джована се разболял и виждайки, че скоро ще умре, взел мерки да си направи завещанието. Той бил много богат човек и определил за свой наследник единствения си син — който бил вече пораснал, — после се разпоредил, в случай че синът му умре, без да остави законно потомство, цялото му богатство да бъде наследено от мадона Джована, която той много обичал; след като свършил тая работа, той склопил очи. И така, мадона Джована овдовяла и както е прието от нашите дами, всяка година през лятото отивала със сина си на село, в някакво свое имение, което се намирало съвсем наблизо до имението на Федериго. Момчето си играело с птиците и кучетата и станало така, че покрай тях почнало да се сприятелява с Федериго; то неведнъж се възхищавало на чудесния полет на сокола и много му се прищяло тая птица да стане негова, но не се осмелявало да я поиска, защото виждало какво представлява тя за своя стопанин.

Не щеш ли, един ден момчето се разболяло и майка му се стопила от мъка, защото то било единственото й чедо и тя го обичала най-много от всичко; тя стояла от сутрин до вечер край постелята му, непрекъснато го утешавала и се чудела как да му угоди; питала го непрекъснато не желае ли нещо, молела го да й каже какво иска, обещавайки, че стига да може, ще направи каквото трябва, за да му го достави. Тя продължавала да го пита и моли и накрая момчето промълвило: „Мамо, ако ми помогнете да получа сокола на Федериго, сигурен съм, че скоро ще оздравея.“ Като чула това, мадона Джована се постреснала и почнала да обмисля как да постъпи. Тя знаела, че Федериго я обича отдавна, а тя не го била удостоила дори с поглед, затова си рекла: „С какви очи бих могла да пратя някого или да отида сама при него с молба да ми даде своя сокол? Та нали всички казват, че от тоя сокол по-хубав няма и не е имало, че тоя сокол го и прехранва? Как мога да си позволя такова нещо и да лиша тоя порядъчен човек от единствената утеха, която му е останала?“ Измъчвана от подобни мисли, тя не знаела какво да отговори на сина си и замълчала, макар и да била напълно уверена, че само да помоли Федериго, той веднага ще й даде сокола. Най-сетне обичта към сина й взела връх и тя решила да задоволи неговото желание, но си рекла, че няма да праща другиго, а ще отиде лично при Федериго, пък да става каквото ще; затова се обърнала към сина си с думите: „Успокой се, сине, и гледай да оздравееш колкото се може по-скоро; аз ти обещавам, че утре, щом съмне, първата ми грижа ще бъде да отида и да ти донеса сокола.“ Момчето се зарадвало и още същия ден се почувствувало малко по-добре.

На следната утрин мадона Джована извикала още една жена и тръгнали уж да се поразходят до къщичката на Федериго, а като стигнали там, наредила да го извикат. Тъй като времето не било благоприятно за ловуване (той не бил излизал на лов и предните няколко дни), Федериго се намирал в градината си, където се занимавал с разни свои работи; щом чул, че го търси мадона Джована, той се смаял, зарадвал се и хукнал нататък, а тя, като го забелязала, се запътила към него с най-приветлива усмивка; Федериго я поздравил най-почтително и тя му отвърнала: „Здравей, Федериго!“ После продължила така: „Аз дойдох да те възнаградя за всички загуби, които ти понесе заради мен по времето, когато ме обичаше повече, отколкото трябва; чуй каква ще бъде моята награда: аз съм намислила да обядвам днес при теб, заедно с тази моя дружка“ Федериго отвърнал: „Мадона, не си спомням да сте ми причинили някаква загуба; напротив, вие сте ме дарявали с толкова добрини, че ако някога съм представлявал нещо, то се е дължало на вашите добродетели и на любовта, що изпитвах към вас; искам да ви уверя (макар да сте дошли на гости на един бедняк), че вашето любезно посещение ми е много по-скъпо днес, отколкото щеше да ми бъде, ако можех отново да харча толкова, колкото харчех по-рано.“ След тия слова той се смутил, поканил я в къщата, а сетне я извел в градината и тъй като нямало кой да я забавлява, рекъл й: „Мадона, понеже няма кой друг да ви прави компания, докато се разпоредя да приготвят обеда и да сложат масата, при вас ще постои тая добра женица; тя е съпруга на моя ратай.“

Макар и да бил изпаднал в крайна бедност, Федериго все още нямал ясна и пълна представа за окаяното положение, до което го довело безмерното му разточителство; той осъзнал това едва тая сутрин, след като не успял да намери нищо, за да почете както трябва достойната дама, от любов към която преди канел толкова много хора. Обзет от безкрайна мъка, той се въртял като луд из къщата и проклинал злочестата си орис, понеже не успял да намери нито пари, нито поне някакви вещи, та да ги заложи; времето напредвало, Федериго държал на всяка цена да угости по достойнство благородната дама, но не искал да се обърне за услуга към никого, дори и към своя ратай; по едно време погледът му срещнал собствения му скъп сокол, който дремел в стаята върху стойката; и понеже не разполагал с друго, Федериго опипал сокола, видял, че е доста тлъстичък и решил, че птицата може да стане достойно за дамата ястие. Без да му мисли много, той взел, че му извил врата и наредил на слугинята си да го оскубе и приготви добре, а след това да го изпече на шиш; после Федериго послал масата с единствената белоснежна покривка, която му била останала, завърнал се усмихнат при дамата и я поканил на трапезата, защото скромният обед бил готов. Тя седнала на масата заедно със своята придружителка, Федериго ги обслужвал най-старателно и двете изяли клетия сокол, без да знаят каква птица са им поднесли.

Като станали от трапезата, те прекарали известно време в най-приятен разговор, после дамата решила, че е дошло време да му обясни причината за своето посещение; затова тя се обърнала към него, говорейки му ласкаво така: „Федериго, ако ти все още помниш твоето минало и моето честно отношение към теб, което ти сигурно си смятал за проява на жестокост и надменност, аз съм уверена, че като разбереш истинската причина за посещението ми, ще се смаеш от моята самонадеяност; но аз съм убедена, че ако ти имаше деца и познаваше силата на родителската обич, би ме извинил, ако не напълно, то поне отчасти. Ала ти нямаш деца, а аз имам едно момче и не мога да направя изключение от майчинския дълг, присъщ на всички майки; затова, подчинявайки се на този дълг, налага ми се против волята ми и против всякакво благоприличие и пристойност да се обърна към теб с молба да ми подариш нещо, което аз знам, че ти е безкрайно скъпо, и то с право — та нали, след сполетялата те зла участ, то ти е едничкото удоволствие, едничко развлечение и утеха; подаръкът, който искам от теб, е твоят сокол; момчето ми просто лудее по него и ако не му го занеса, боя се болестта му да не се влоши толкова много, та да последва нещо, вследствие от което да загубя чедото си. Затова те моля (но не в името на любовта, що изпитваш към мен и която с нищо не те задължава, а в името на твоето благородство, което ти посредством твоята щедрост прояви повече от всеки друг) да ми подариш сокола, за да мога пък аз да кажа, че благодарение на тоя дар съм успяла да спася живота на сина си и че се чувствувам навеки твоя длъжница.“

Щом изслушал молбата на дамата и разбрал, че не може да й услужи, тъй като бил поднесъл сокола, за да я нагости, Федериго се разплакал пред нея и дълго не можал да продума; дамата си помислила, че той се е разплакал не от друго, а от мъка, задето ще трябва да се раздели със своя сокол, и решила да заяви, че се отказва от молбата си, но все пак успяла да се сдържи и зачакала Федериго да се успокои и да й отговори. Той започнал така: „Мадона, след като се влюбих във вас, защото такава бе Волята Божия, съдбата в много случаи не се показа благосклонна към мен и аз неведнъж роптаех срещу нея; но миналите неща са дребна работа в сравнение с това, което тя ми поднася сега, и аз никога не ще се помиря с нея, като си помисля само, че вие едва сега престъпихте прага на бедната ми къща, която не удостоявахте с вашето внимание, докато беше богата, че вие ме молите за един незначителен подарък, а съдбата направи така, че да не мога да ви го дам; сега ще ви обясня накратко защо. Щом разбрах, че ваша милост е благоволила да обядва с мен, имайки предвид вашите достойнства и добродетели, сметнах за необходимо да ви поднеса (според моите възможности и както вие заслужавате) такова ястие, което да е много по-скъпо, отколкото блюдата, които се поднасят на други хора. Сетих се за моя сокол (който вие поискахте), за всички негови качества и реших, че той може да бъде достойно за вас ястие; затова днес той ви беше поднесен, изпечен на шиш; помислих си, че съм го употребил по най-полезен начин, но сега, като разбрах, че сте искали да го притежавате в съвсем друг вид, изведнъж ми стана много мъчно, задето няма как да ви услужа, и ми се струва, че никога не ще намеря покой.“ Като доказателство за своите думи той наредил да хвърлят пред нея перушината, краката и клюна на сокола.

Дамата, след като го изслушала и видяла останките от сокола, отначало го упрекнала, задето е заклал такава птица, за да я поднесе на една жена, после почнала да хвали мислено голямото му великодушие, което бедността не успяла да засегне; но тъй като видяла, че не ще получи сокола и се разтревожила още повече за здравето на своя син, тя се сбогувала с Федериго и се прибрала; след няколко дни, дали от мъка, задето не получила сокола, дали от самата болест — момчето се поминало, а майката била съкрушена от скръб.

Живяла тя известно време потънала в сълзи и дълбока печал, но понеже била богата, пък и млада, братята й на няколко пъти я убеждавали да се омъжи повторно; мадона Джована нямала такива намерения, ала тъй като те продължавали да настояват, тя си спомнила за достойнствата на Федериго и последната му проява на великодушие, когато заклал оня прекрасен сокол, за да я нагости както подобава, и рекла на братята си: „Ако се съгласите, бих си останала на драго сърце сама, както съм сега; но щом искате да се омъжа, знайте, че или ще взема Федериго дели Албериги, или никой друг.“ Братята й почнали да й се подиграват: „Ама че си глупава! Как можеш да искаш да се омъжиш за човек, гол като тояга?“ Но тя възразила: „Вижте какво, братлета: знам много добре, че казвате самата истина; ала аз предпочитам мъж, нуждаещ се от богатство, отколкото богатство — нуждаещо се от мъж.“ Щом чули какво е намислила, познавайки много добре достойнствата на Федериго, братята решили да изпълнят желанието на сестра си и я омъжили за него, въпреки че той бил обеднял, като й дали за зестра цялото нейно имущество. Така Федериго се оженил за любимата си жена, получил и голямо богатство, което почнал да стопанисва много по-разумно, отколкото преди, и двамата прекарали най-радостно и весело до края на дните си.

НОВЕЛА X

Пиетро ди Винчоло отива да вечеря вън от дома си; жена му поканва при себе си някакъв младеж; Пиетро се прибира и тя скрива своя любовник под един кош за пилета; Пиетро й разказва, че в къщата на Ерколано, където бил поканен на вечеря, намерили някакъв младеж, скрит там от жена му; жената на Пиетро се възмущава от жената на Ерколано; за зла участ едно магаре настъпва по пръстите младежа, дето е скрит под коша; Пиетро изтичва натам, вижда младежа и се уверява в измяната на своята съпруга, с която в края на краищата се сдобрява поради своя порок.

Кралицата завършила своята новела и когато всички започнали да славят всевишния, задето възнаградил Федериго заслужено, Дионео, който никога не чакал нареждане, започнал така:

— Не мога да разбера защо хората се смеят повече на лошите, отколкото на добрите дела, особено тогава, когато първите не ги засягат: дали поради някакъв случаен порок, последица от непристойните нрави на смъртните, или поради вродена слабост на човешката природа. А тъй като задължението, с което се нагърбих преди и което съм готов да поема и сега, не преследва друга цел, освен да прогони вашите скърби и да ви развесели и разсее, аз ще ви разкажа, влюбени дами, една новела, чието съдържание не е чак толкова пристойно; но ще ви я разкажа, защото ще ви разсмее, пък вие, докато я слушате, ще постъпите по следния начин, както обикновено правите, влизайки в някоя градина: ще протегнете нежната си ръчица да откъснете розата, а бодлите ще оставите; точно така ще постъпите и в тоя случай: ще оставите постигнатия от зла участ недостоен мъж да се пържи в собственото си безчестие, ще се смеете весело на любовните хитрини на неговата съпруга и ще изпитвате състрадание към чуждата мъка там, където е необходимо.

Неотдавна в Перуджа живял никакъв много богат човек на име Пиетро ди Винчоло, който се оженил, може би по-скоро с цел да измами ближните си и да опровергае мнението, което имали за него съгражданите му, отколкото по вътрешно желание; съдбата се показала толкова благосклонна към неговия вкус, че тая, която избрал за жена, се оказала яка, червенокоса и пламенна девойка, предпочитаща да има не един, а двамина съпрузи; ала вместо това тя попаднала в ръцете на човек, който мислел за всичко друго, но не и за нея. С течение на времето тя се уверила в това и виждайки, че е красива и млада, чувствувайки се бодра и пълна със сили, отначало много се ядосвала и почнали да си разменят с мъжа си най-обидни ругатни — изобщо не живеели като хората; но после се убедила, че ако продължава така, тая работа ще да навреди по-скоро на нея, отколкото да поправи негодността на съпруга й, затова си рекла: „Тоя негодник ме пренебрегва, за да може при цялата си порочност да шляпа с налъми по сухото; аз пък ще се постарая да прекарам с кораба някой друг по мокрото. Омъжих се за тоя човек и му донесох голяма и хубава зестра, като мислех, че е мъж на място и предполагах, че и той ще иска същото, каквото желаят и към което трябва да се стремят всички мъже; ако знаех, че не е истински мъж, никога нямаше да му стана жена. Но той знаеше, че аз съм жена; щом жените не му са по вкуса, защо се е оженил за мен? Такова нещо не се търпи. Ако не исках да живея като другите хора, щях да стана монахиня; но тъй като желая да живея истински, така както ми се ще, ако чакам той да ми достави радост и удоволствие, ще си остарея в напразно чакане, а като остарея и разбера какво съм изпуснала, ще има да съжалявам за погубената си младост; самият той ме тласка да търся утеха за младостта си и да се наслаждавам, също както и той се наслаждава; но моят стремеж към наслада е достоен за похвала, а неговият — за най-голямо порицание; аз ще наруша единствено законите, а той отива и против законите, и против човешката природа.“

Ето какви мисли почнали да спохождат (и то не веднъж и дваж) младата жена и за да изпълни скришом своите намерения, тя се сближила с някаква старица, която на пръв поглед приличала на света Вердиана, дето храни змиите; тя ходела на всяко отпущение на греховете с молитвеник в ръка, а колчем си отваряла устата, почвала да говори само за житиетата на разни светии и за раните на свети Франциск, та всички я имали за много свята жена. Младата жена издебнала удобен момент и разкрила своите намерения на старицата, а тя й рекла: „Дъще моя, един Бог знае (а той знае всичко), че ще постъпиш много добре; дори и да нямаше някаква друга причина, и ти, и всяка друга млада жена би трябвало тъкмо така да постъпвате, за да не си губите напразно младините, защото за всеки разумен човек няма по-голяма мъка от съзнанието, че си е пропилял времето. Та нали като остареем, освен да клечим край пепелта в огнището, за друго не ни бива? И ако има жени, които добре знаят това и могат да го докажат, то аз съм една от тях; едва сега, когато остарях, почнах да проумявам (и това ме кара не само да съжалявам, ами още да се мъча и терзая, макар и без полза) колко време ми е отишло на вятъра; макар и да не съм си губила чак толкоз времето (недей да мислиш, че съм била голяма наивница), аз все пак не направих всичко, за което имах възможност. Но сега, колчем си спомня за това и си помисля колко съм остаряла, та никой дори и не ме поглежда, един Бог знае колко тежко ми става. Виж, с мъжете подобно нещо не може да се случи; те се раждат годни да вършат хиляди други неща, а не само тая работа, и стават много по-опитни като остареят, отколкото докато са млади; а ние, жените, идваме на тоя свят само за тая работа и да раждаме деца — затова ни и зачитат. Ти може би не вярваш, че е така, но ще се убедиш, че това е самата истина, щом си помислиш, че ние сме винаги готови за тая работа, а с мъжете не е така; една жена може да изтощи много мъже, но многото мъже не могат да изморят една жена; та затова още веднъж ти казвам, понеже не сме родени за друго, ти ще постъпиш много добре, като го върнеш тъпкано на мъжа си, та после, като остарееш, душата ти да няма за какво да се сърди на плътта. В тоя наш свят човек получава толкова, колкото успее да грабне; това важи най-вече за жените, които много повече от мъжете трябва да използуват времето си, защото сама виждаш, че като остареем, никой не ни поглежда — ни мъж, ни дявол, и ни натикват в кухнята да си бъбрим с котките и да броим гърнетата и съдините, не стига това, ами ни се и подиграват, че и песен са ни съчинили: «За младите — сладките залци, за старите — горчивите» и разправят за нас какви ли не още работи. А сега, за да не ти губя повече времето в приказки, ще ти кажа, че в целия свят нямаше да намериш друг, на когото да се довериш и да ти бъде толкова полезен, колкото аз; знай, че аз не се страхувам да подскажа и на най-изискания как трябва да постъпи, че на тоя свят няма дебелак или грубиян, когото да не мога да обработя както си искам и да го накарам да направи каквото аз пожелая. Ти само ми посочи кой ти харесва, по-нататък аз ще имам грижата; едно нещо само искам да ти напомня, дъще моя: не забравяй, че съм бедна жена и че бих искала още отсега да вземеш участие във всички мои индулгенции и молитви, които ще прочета, та да може Господ Бог да ги приеме вместо свещи и кандила за упокоение душите на твоите близки покойници.“

Старицата млъкнала, а младата жена й обяснила какво да направи, като срещне еди-кой си младеж, който много често минавал по тяхната улица; разбира се, тя описала на старицата и как изглежда, после й дала парче солено месо и я изпроводила да си върви с бога.

Само няколко дни по-късно старицата въвела тайно в спалнята на младата жена момъка, за когото тя й говорила; после почнала да й води всички, на които оная хвърляла око; разбира се, младата жена се пазела най-внимателно от мъжа си, но представял ли й се удобен случай — не го изпускала.

Веднъж се случило следното: Пиетро трябвало да отиде на вечеря у един свой приятел, на име Ерколано, затова жена му заръчала на старицата да й доведе един от най-красивите и приятни млади мъже на Перуджа; старицата тозчас изпълнила поръчението. Не щеш ли, тъкмо жената седнала да вечеря с младежа, Пиетро викнал от улицата да му отворят вратата. Жена му си глътнала езика от страх, но все пак съобразила, че трябва да скрие някъде младежа; и тъй като нямало как ни да го отпрати, ни да го настани другаде, взела, че го накарала да се свие под един навес до нейната стая, захлупила го с един кош за пилета, а отгоре метнала зеблото от някакъв сламеник, който била изпразнила предния ден. Щом успяла да направи това, тя веднага наредила да отворят на мъжа й.

Още като влязъл, тя му рекла: „Много скоро я изядохте тая вечеря!“ Пиетро отвърнал: „Че ние дори не я и вкусихме.“ — „Защо?“ — възкликнала жена му. Пиетро рекъл: „Сега ще ти обясня всичко. Тъкмо бяхме седнали на трапезата — Ерколано, жена му и аз, — изведнъж чухме, че наблизо някой кихна; ние не обърнахме внимание на тая работа ни първия, ни втория път, но когато оня кихна още веднъж и още веднъж, и продължи да киха, всички се учудихме; тогава Ерколано, който беше сърдит на жена си, задето се позабави, докато ни отвори да влезем, почти изръмжа от ярост: «Какво значи това? Кой киха?» После стана от масата и се запъти към стълбата, под която имаше някаква дъсчена преграда, нещо като килерче за разни неща, дето ги правят сега по всички къщи; и тъй като му се бе сторило, че кихането идва точно оттам, отвори вратичката, а щом я отвори, отвътре се разнесе пушилка и страшна миризма на сяра; на сяра понамирисваше още като влязохме и когато казахме това на жената на Ерколано, тя рече: «Тия дни избелвах платна със сяра, оставила съм под стълбата гърнето със сяра, над което ги опушвах, та миризмата идва оттам.»

Когато пушекът се поразсея, Ерколано надзърна вътре и видя човека, който продължаваше да киха от изпаренията на сярата; и въпреки че оня кихаше безспир, серните пари дотам го бяха задушили, че ако беше престоял още малко, щеше да престане и да киха, и да диша. Щом го видя, Ерколано закрещя: «Сега ми стана ясно, жено, защо преди малко, когато дойдохме, ти се забави да ни отвориш вратата; нека до края на живота си не изпитвам никаква радост, ако не ти платя за тая работа.» Щом чу това и разбра, че прегрешението й е разкрито, жената на Ерколано дори не се опита да се оправдава, ами скочи от масата и хукна да бяга накъдето й видят очите. Ерколано хич не й обърна внимание, викна няколко пъти на оня, дето кихаше, да излезе от килера, но той беше в несвяст и не се помръдваше, въпреки че Ерколано продължаваше да му говори. Тогава Ерколано го хвана за крака и го измъкна навън, а после се втурна да търси нож — искаше да го убие; изплаших се да не би и аз да пострадам после в синьорията, скочих и не му позволих ни да го убие, ни да му направи друго зло; развиках се, почнах да го защищавам, вдигна се голяма врява, дотърчаха съседите, грабнаха изпадналия в несвяст младеж и го изнесоха — къде — не зная. Ето какво попречи на нашата вечеря, и аз не само че не можах да я изям, ами, както ти казах, дори не успях да я вкуся.“

Като изслушала Пиетро, жена му разбрала, че има и други мъдри жени като нея, въпреки че от време на време, кога с една, кога с друга, се случвали подобни неприятности; тя била готова на драго сърце да защити жената на Ерколано, но тъй като съобразила, че порицавайки чуждото прегрешение, ще улесни своето, започнала да говори следното: „Виж ти какви работи! Ама че свястна жена, ама че светица! Иди, че вярвай на такава жена, ако си нямаш работа! Аз бях готова да се изповядам пред нея, толкова благочестива и смирена изглеждаше! Как не я е срам, такава възрастна жена! Хубав пример дава на по-младите! Да бъде проклет часът, в който се е явила на тоя свят, да бъде проклета и тя, задето изобщо се осмелява да живее! Ама че подла, ама че престъпна жена, дето позори и петни всички жени в нашия град! Да потъпква своята чест и верността, която е обещала на мъжа си, да потъпква доверието на всички! Как не я е срам да опозорява заради някакъв си негодник един такъв човек, такъв доблестен гражданин, като нейния съпруг, дето така се грижи за нея, че на всичко отгоре да опозори и себе си! Да ме пази бог, ама за такива жени не бива да има милост; трябва да ги убиват, да ги хвърлят живи в огъня и да ги горят, докато станат на пепел!“ После се сетила за своя любовник, който продължавал да лежи под коша, и почнала да убеждава Пиетро да си легне, защото било късно. Но Пиетро вместо да си легне да спи, предпочел да си хапне и я запитал останало ли е нещо за вечеря; жена му отвърнала: „Каква ти вечеря! Да не мислиш, че когато не си в къщи, ние изобщо сядаме да вечеряме! Да не съм жената на Ерколано! Хайде, няма ли да спиш тая нощ? Върви да си легнеш, така ще бъде най-добре!“

Добре, ама привечер от полето били пристигнали неколцина ратаи на Пиетро — трябвало да му донесат някои работи — и вкарали магаретата си в обора до навеса, без да ги напоят; по едно време едно магаре ожадняло много, успяло да се изскубне от юлара, излязло от обора и тръгнало да души навсякъде, търсейки вода; по тая причина станало така, че магарето стъпило върху коша, под който бил захлупен младежът; а тъй като младежът трябвало да лежи по очи — нямало как иначе, — пръстите на едната му ръка се подавали изпод коша; за зла участ (или за беда, ако щете) магарето го настъпило по пръстите, младежът усетил силна болка и изпискал. Пиетро чул вика и разбрал, че тая работа става у дома му, затова излязъл от стаята и тъй като оня продължавал да охка (понеже магарето го било настъпило здраво и не отмествало крака си), запитал: „Кой е там?“ После изтичал към коша, повдигнал го и видял младежа, който освен че усещал силна болка в настъпената от магарето ръка, започнал и да трепери от страх да не би Пиетро да му направи нещо. Пиетро пък познал момъка, когото отдавна гонел, за да задоволи своя порок, и го попитал: „Какво търсиш тук?“ Младежът не му отговорил, само го молел да не му стори зло. Тогава Пиетро му рекъл: „Стани, не бой се, нищо лошо няма да ти направя; кажи само как попадна тук, защо си дошъл в моя дом?“ Младежът му разказал всичко; радостта на Пиетро от тая среща била толкова голяма, колкото била уплахата, обзела жена му; затова той хванал младежа за ръка и го повел към стаята, където съпругата му го очаквала, треперейки от ужас. Пиетро седнал срещу нея и й казал: „Преди малко ти хулеше и проклинаше жената на Ерколано, и викаше, че трябвало жива да я изгорят, задето позоряла всички ви; защо не каза същото за себе си? Ако ли пък не си искала да говориш за себе си, как имаше смелостта да хулиш жената на Ерколано, като знаеше че и ти си сторила същото като нея? Знам аз, че не за друго си го направила, ами само защото всички жени сте от един дол дренки, та все гледате да прикривате собствените си грехове с чуждите. Дано небето прати огън да изгори всички ви, изчадия мръсни!“

Като видяла, че тоя път Пиетро няма да й стори нищо лошо (само дето я наругал) и след като усетила, че е предоволен, задето в ръцете му е попаднал тоя красив момък, тя се посъвзела от страха и отвърнала: „Сигурна съм, че ти наистина желаеш небето да прати огън, та да изгори всички нас, защото ти бягаш от жените като куче от тояга; но ей, на, заклевам ти се в кръста господен, че твоята няма да я бъде! Аз бих си поприказвала на драго сърце с теб, за да разбера от какво се оплакваш; не бих имала нищо против, ако речеш да ме сравняваш с жената на Ерколано, тая стара лицемерка, дето се преструваше на светица; тя получава от него всичко, каквото пожелае, и той я обича така, както мъжът трябва да се отнася към жена си; но аз не мога да се похваля с подобно нещо. Вярно е, че ти се грижиш, и то добре, да не ходя гола и боса, но я ми кажи как се грижиш за другите ми нужди, колко време не си спал с мене? Аз бих предпочела да ходя парцалива и боса, стига ти да беше мъж на място в леглото, отколкото да притежавам всички тия неща, а ти да се отнасяш с мен, както се държиш сега. Пиетро, разбери най-после, че и аз съм жена като всички други, че ми се ще същото, каквото искат другите жени; затова не бива да ме кориш, че искам сама да си доставя онова, което ти не ми даваш; и все пак, макар и малко, грижа се за твоята чест, като не се събирам с разни дрипльовци и някакви си там коняри“.

Пиетро разбрал, че ако продължават така, може и цяла нощ да се карат, затова й рекъл с пренебрежение: „Жено, престани! Ще бъдеш задоволена. А сега бъди така любезна и ни донеси нещо за хапване, защото, както ми се струва, и тоя младеж, подобно на мен, отдавна не е слагал залък в устата си.“ Жена му отвърнала: „Вярно е, че той не можа да хапне нищо, защото тъкмо бяхме седнали да вечеряме, и ти се върна.“ Пиетро казал: „Добре, добре. Дай ни да похапнем, а после така ще наредя работата, че да няма от какво да се оплакваш.“

Виждайки, че мъжът й се е успокоил, жената станала и се разпоредила да сложат отново трапезата и да поднесат приготвената от нея вечеря, след което си хапнала в най-добро настроение със своя съпруг-негодник и с младежа. А какво станало по-нататък, какво направил Пиетро, след като се навечеряли, за да бъдат доволни и тримата — виж, това не си спомням; знам само, че на следната утрин младежът бил изпратен чак до площада, недоумявайки какво повече е бил през изтеклата нощ — мъж или жена. Затова, мили мои дами, искам да ви кажа следното: направят ли ти нещо, и ти отвърни със същото; ако не можеш, не забравяй да си го върнеш при първата възможност, та да не оставаш длъжен никому.

Дамите не се смели много на новелата на Дионео, но постъпили така повече от свенливост, а не че им се видяла скучна; когато Дионео завършил своя разказ, кралицата, знаейки, че с това е дошъл краят на нейното владичество, станала, свалила лавровия венец от главата си го положила с радост и изящно движение върху главата на Елиса, изричайки следните слова:

— Мадона, сега е ваш ред да заповядвате.

След като приела почетния знак на властта, Елиса сторила същото, каквото правили всички преди нея: най-напред повикала сенешала и му наредила какво да върши, докато тя управлява, а после се обърнала към дружината със следните думи, които били посрещнати с всеобщо задоволство:

— Често сме чували да разправят, че мнозина са успявали да притъпят зъбите на тия, дето са ги точели срещу тях, или да отстранят надвисналата над тях опасност, кога с помощта на остротата, кога благодарение на своята съобразителност или остроумие. И тъй като тази тема е прекрасна, а може да бъде и от полза, аз бих желала утре, с Божия помощ, нашият разговор да бъде на такава тема, сиреч да разсъждаваме за тия, които, макар и да са били засегнати от хапливи слова, са си връщали със същата монета или благодарение на своето остроумие и съобразителност са успявали да предотвратят загуба, опасност или позор.

Всички похвалили много предположението на кралицата, поради което тя се надигнала от мястото си и ги освободила, докато стане време за вечеря.

Щом видяла, че кралицата е станала, почетната дружина последвала нейния пример и както правели всеки път, дамите и младежите се отдали на заниманията, които им доставяли най-голямо удоволствие. Но щом секнала песента на щурците, кралицата заповядала да повикат всички, след което седнали да вечерят; навечеряли се в най-добро настроение, а после захванали да свирят и да пеят.

Когато кралицата дала знак на Емилия да почне първия танц, на Дионео било заръчано да изпее една песен. Той не дочакал да го подканват и започнал така: „Мона Алдруда, врътни си опашката, че ти нося добри вести.“ Всички дами прихнали да се смеят, и най-вече кралицата, която му заповядала да остави тази песен и да подеме друга. Дионео отвърнал:

— Ако имах на разположение цимбали, бих почнал така: „Мона Лапа, повдигнете си фустата“ или пък „Под маслината расте тревица“; ако речете, бих могъл да изпея и тая: „От морската вълна свят ми се вие.“ Но тъй като цимбали няма, предлагам ви да си изберете някоя от тия песни; може би ще ви се понрави следната: „Ха си посмял да си подадеш носа, ха съм го отрязал като дръвче в полето.“

Кралицата го срязала:

— Дума да не става. Кажи някоя друга!

— Добре — рекъл Дионео. — Щом е така, ще ви изпея „Мона Симона все си налива бъчвата, а октомври е далеч.“

Кралицата се засмяла и възкликнала:

— Върви по дяволите! Измисли някоя друга, по-хубава, тая не я щем!

— Мадона, не се сърдете — отвърнал Дионео, — изберете си най-хубавата! Та аз знам над хиляда такива песни. Искате ли да ви изпея „По-кротко бе, мъжле мое“ или „Купих си петел за сто пари“?

Тогава кралицата се ядосала и въпреки че другите се смеели, му се скарала:

— Слушай, Дионео, престани най-после с тия шеги и изпей някоя наистина хубава песен! Не го ли направиш, ще видиш какво значи да се ядосам. — При тия думи Дионео изведнъж станал сериозен и запял следната песен:

Дионео млъкнал, с което показал, че песента е свършила; кралицата похвалила много песента му и заповядала да изпеят още много други песни. След като изминала част от нощта и кралицата почувствувала, че нощната прохлада е успяла да надвие дневната жега, тя заповядала всички да се приберат в покоите си и да почиват кой както намери за добре до следния ден.

ДЕН ШЕСТИ

Завършва петият ден на Декамерон, започва шестият. Под ръководството на Елиса дружината разсъждава за тия, които, макар и да са били засегнати от хапливи слова, са си връщали със същата монета или благодарение на своето остроумие и съобразителност са успявали да предотвратят загуба, опасност или опозоряване.

Когато кралицата станала и заповядала да викнат дружината, месецът бледнеел насред небето, а целият наш свят бил озарен от лъчите на изгряващото ново светило; дамите и младежите се отдалечили с бавна стъпка от прекрасния дворец и тръгнали да се разхождат по росната трева, разговаряйки за най-различни неща; те спорели за по-големите или по-малки достойнства на разказаните досега новели и отново се смели, припомняйки си упоменатите в тях забавни случки, докато слънцето се издигнало по-нависоко и почнало да припича; тогава те си рекли, че е време да се прибират, и се върнали обратно в прохладния си дом. Там трапезите били вече сложени, навсякъде били пръснати ухаещи треви и пъстри букети цветя, затова кралицата наредила да седнат и похапнат, докато не е станало още по-горещо; а след като се нахранили в най-добро настроение, преди да се заемат с нещо друго, те изпели няколко весели, игриви песнички; едва тогава някои се прибрали да спят, други седнали да играят шах, трети — на дама, а Дионео и Лаурета запели песента за Троил и Хризеида⁶⁵.

Когато дошло време да се съберат за новелите, кралицата пратила да ги повикат и всички както обикновено насядали около водоскока; не щеш ли, тъкмо кралицата се канела да заповяда да почне първата новела, станало нещо, което дотогава не се било случвало: и кралицата, и всички останали чули откъм кухнята някаква страшна олелия, която вдигали Жените и Мъжете от прислугата. Веднага повикали сенешала и го запитали кой се е развикал и коя е причината за тая врява; той отвърнал, че препирнята била между Личиска и Тиндаро, но не знаел защо са се скарали, понеже тъкмо когато тръгнал да им каже да престанат, му съобщили, че го вика кралицата. Кралицата му заповядала да доведе веднага Личиска и Тиндаро, а като се явили, ги запитала защо се препират. Тиндаро понечил да отговори, но Личиска, която не била вече в първа младост и била по-скоро нахална, отколкото — скромна, а освен това още била разгорещена от спора, се обърнала към Тиндаро и креснала сърдито:

— Ама че говедо! Осмелява се да взема думата преди мен в мое присъствие! Аз ще им разкажа! — После се обърнала към кралицата и продължила: — Мадона, тоя човек си беше въобразил, че може да ми каже разни работи за жената на Сикофанте, като че ли аз изобщо не я познавам, и се опитваше да ме убеди, че първата нощ, когато Сикофанте легнал с нея, месер Боздуган бил проникнал в Черна гора насила и с кръвопролитие; аз пък му казах, че това не е вярно, а тъкмо обратното — че той си е влязъл мирно и тихо за най-голямо удоволствие на всички, дето били вътре. Поради голямата си глупост Тиндаро мисли, че момичетата са толкова наивни, та са готови да си губят времето и да чакат благоволението на своите бащи и братя, които в шест от всеки седем случая ги омъжват три или четири години по-късно, отколкото би трябвало. А бе, братче, кой е глупав да чака толкова време! Кълна се във всевишния — а щом се заклевам, аз знам какво говоря, — че нито една моя съседка не се е омъжила девствена; а пък за омъжените какво знам, как само мамят мъжете си — не ти е работа! А тоя овен седнал да ме поучава какви били жените, като че ли съм вчерашна!

Докато Личиска говорела, дамите така се смеели, че човек би могъл да им извади всичките зъби; кралицата шест пъти подред викала на Личиска да млъкне, но без полза, защото слугинята не се успокоила, докато не казала всичко, що й било на душата. Когато най-после Личиска млъкнала, кралицата се засмяла и се обърнала към Дионео със следните думи:

— Дионео, тоя спор е тъкмо за теб работа; затова имай предвид, когато всички разкажем нашите новели, да излезеш с окончателно решение по тоя въпрос.

Дионео веднага отвърнал:

— Мадона, няма какво толкова да слушаме: решението е готово; според мен Личиока има право, всичко, каквото тя каза, е вярно, а Тиндаро е глупак!

Щом чула това, Личиска се захилила и обръщайки се към Тиндаро, му рекла:

— Нали ти казах бе, човече! Хайде, върви си С бога! Ти си мислеше, че знаеш повече от мен, а устата ти още мирише на мляко! Слава Богу, не съм живяла за тоя, дето духа!

Добре, че кралицата се намръщила и й заповядала най-после Да млъкне и да престане да вдига шум, че може и бой да яде; след това отпратила и нея, и Тиндаро — иначе цял ден щели да слушат само нея и нямало да могат да свършат нищо друго. Когато двамата слуги се прибрали, кралицата заповядала на Филомена да разкаже първата новела. Филомена започнала весело така.

НОВЕЛА I

Някакъв рицар обещава на мадона Орета да й разкаже една новела, и то така, че тя да си помисли, че е възседнала кон; но той не успява да стори това и дамата го помолва да я свали от седлото.

— Млади дами, както в ясна нощ звездите красят небето, а напролет цветята и разлистените храсти — зелените поля и хълмове, тъй изящното остроумие е украса на достойните за похвала нрави и на всеки приятен разговор. При това, бидейки кратки, остротите прилягат повече на жените, отколкото на мъжете, защото не е прилично жените да са по-словоохотливи от мъжете. Вярно е, че за наш най-голям срам, по една или друга причина (дали заради несъвършенството на нашия ум или поради нарочно враждебно отношение на небето), в наши дни на пръсти се броят жените (а може изобщо да няма такива), дето биха могли да си послужат когато трябва с някоя остроумна шега или ако е отправена срещу тях, да я разберат правилно. Тъй като Пампинеа говори доста по тоя въпрос, аз нямам намерение да се спирам отново на него, но за да ви убедя какво очарование крие в себе си уместно проявеното остроумие, ще ви разкажа по какъв изискан начин една благородна дама накарала някакъв рицар да млъкне.

Не много отдавна в нашия град живееше знатна дама, известна със своето остроумие и изтънчени обноски; някои от вас сигурно я помнят, защото са я виждали, а други може да са чували за нея; тая жена притежаваше такива достойнства, че заслужава да споменем името й: тя се казваше мадона Орета и беше съпруга на месер Джери Спина. Веднъж и тя, както и ние сега, отишла на село, поканила на обед разни дами и рицари, а после всички заедно излезли да се поразходят; те вървели пеша и тъй като по всяка вероятност от мястото, откъдето тръгнали, до там, където искали да отидат, имало доста път, някакъв рицар, който бил в тяхната дружина, се обърнал към нея със следните слова: „Мадона Орета, ако благоволите, аз ще ви разкажа най-забавната новела на тоя свят и вие няма да усетите пътя — все едно, че сте го минали на кон.“ Дамата отвърнала: „Разбира се, месер, дори ще ви помоля да го сторите; ще ми бъде особено приятно.“

Месер рицарят, който, изглежда, бил толкова изкусен фехтовач, колкото и сладкодумен разказвач, щом чул отговора на дамата, започнал да разправя някаква новела, която била наистина от забавна по-забавна, но той я направил на нищо: повтарял по три, четири, дори по шест пъти едни и същи думи, връщал се отново към вече казани неща, възкликвал: „Ах, това не го казах както трябва!“, а на всичко отгоре често бъркал имената и вместо едно споменавал друго. Да не говорим за това, че се изразявал много лошо, без да взема предвид ни достойнствата на героите, ни характера на събитията, за които ставало дума в новелата. Докато го слушала, мадона Орета ту се обливала в пот, ту сърцето й почвало да бие, сякаш била болна и се канела да предаде Богу дух. Накрая, след като не можела повече да издържа и разбрала, че рицарят така се е уплел, че не ще може да се оправи, тя му казала насмешливо: „Месер, вашият кон нещо много друса, затова ще ви помоля да ме свалите от седлото.“

За щастие чувството за хумор у рицаря било много по-развито, отколкото неговото красноречие; той разбрал какво искала да каже дамата, обърнал всичко на шега и смях, заговорил за друго и се отказал от новелата, която започнал, но не съумял да разкаже както трябва.

НОВЕЛА II

Хлебарят Чисти с една-единствена дума накарва месер Джери Спина да разбере, че не е трябвало да се обръща към него с нескромно искане.

Дамите и младежите похвалили много остроумието на мадона Орета, след което кралицата наредила на Пампинеа да продължи и тя започнала така:

— Прелестни дами, аз не мога сама да отсъдя, кой греши повече — дали природата, която създава грозно тяло за един възвишен дух, или съдбата, която отрежда на надареното с благороден дух тяло някакъв най-долен занаят, какъвто е случаят с нашия съгражданин хлебаря Чисти, пък и с мнозина други; тоя Чисти, макар и да имал благороден дух, по волята на съдбата трябвало да стане хлебар. Аз бих проклела еднакво и природата, и съдбата, ако не знаех, че природата е мъдра, а съдбата вижда с хиляди очи, въпреки че според глупците тя била сляпа. Аз мисля, че бидейки премъдри, и двете вършат същото, каквото често правят обикновените смъртни: не знаейки какво може да им се случи, те скътват най-ценните си вещи из най-неугледните места на своите домове (нали те най-малко бият на очи — затова са по-сигурно хранилище и от най-красивата стая), за да ги вземат оттам в случай на крайна нужда. Така и споменатите две служителки на света често прикриват най-свидните си създания под сянката на занаяти, смятани за недостойни, та наложи ли им се да ги изкарат на бял свят, блясъкът им да засияе още по-ярко. Точно така станало и с Чисти, който, макар и заради една съвсем дребна работа, отворил очите на месер Джери Спина, за когото пък ме накара да си спомня предишната новела — нали там ставаше дума за жена му — мадона Орета. Всичко това ще ви стане ясно от кратката новела, която ще ви разкажа сега.

И така, месер Джери Спина се ползувал с голямо влияние пред папа Бонифаций; един ден папата пратил във Флоренция неколцина свои знатни люде, за да уреждат някакви негови работи, и те отседнали в дома на месер Джери, с когото обсъждали какво да направят. Всеки ден, за където и да тръгнели, месер Джери и папските пратеници минавали пеша край църквата „Санта Мария Уги“, а до нея била хлебарницата на Чисти, който си вършел сам цялата работа. И въпреки че му била отредила занаят, който не се ползувал кой знае с каква почит, съдбата така го закриляла, че той забогатял, но за нищо на света не пожелал да смени занаята си с друг и си живеел в най-голямо охолство; между многото хубави неща у него можели да се намерят и най-хубавите бели и червени вина не само във Флоренция, ами и в цялата околност.

Всяка сутрин Чисти виждал месер Джери и папските пратеници да минават край портите му и тъй като било много горещо, той си рекъл, че ще бъде много учтиво от негова страна, ако ги почерпи от хубавото си бяло вино; но като имал предвид разликата между своето положение и положението на месер Джери, Чисти заключил, че ако се осмели да го покани, няма да постъпи прилично, затова решил, че ще бъде по-добре да измисли нещо, та да накара благородника сам да се покани. Затуй всяка сутрин, когато наближавало време да минат месер Джери и папските пратеници, Чисти (облечен както винаги в снежнобяла дреха и чисто изпрана престилка, поради което приличал повече на воденичар, отколкото на хлебар) нареждал да сложат до вратата една калайдисана кофа с прясна студена вода, малка болонска стомна, пълна с хубаво бяло вино, и две калаени чаши, които изглеждали сребърни — толкова били излъскани; после сядал, а щом ония се задавали, прочиствал си един-два пъти гърлото и почвал да пие вино е такава наслада, че можел да накара и мъртвите да си поискат.

Месер Джери забелязал тая работа една сутрин, забелязал я и на следващата, а на третата не се сдържал: „А бе, Части, какво е това вино? Хубаво ли е?“ — запитал го той. Чисти станал веднага и отвърнал: „Да, месер, но колко е хубаво — виж, това не мога да кажа; най-добре ще бъде сами да го опитате.“ Месер Джери ожаднял, дали от времето, дали от това, че се бил поизморил малко повече, а може да му се е допило, като видял с какво удоволствие Чисти надигал чашите — обърнал се към пратениците, усмихнал се и казал: „Е, синьори, няма да е зле да опитаме виното на тоя почтен човек; може наистина да се окаже такова, че после да не се разкайваме, задето сме пили от него.“ След това се запътил заедно с тях към Чисти, който наредил да изнесат веднага една хубава пейка, поканил ги да седнат и като се обърнал към слугите на Джери, които понечили да изплашат чашите, рекъл им: „Братлета, стойте настрана! Не се бъркайте в тая работа! Както умея да хвърлям хляба във фурната, така умея и вино да наливам; а вие да си знаете: от това вино няма да вкусите ни капка.“

После изплакнал четири хубави нови чаши, накарал да донесат още една стомничка с вино, от най-хубавото, и почнал да налива най-старателно чашите на месер Джери и на другарите му. А те си рекли, че отдавна не са пили такова вино, много го похвалили и докато пратениците останали във Флоренция, и те, и месер Джери се отбивали почти всеки ден при Чисти да си пийнат от това вино. Когато най-сетне пратениците си свършили работата и се наканили да си тръгнат, месер Джери устроил в тяхна чест разкошно пиршество, на което поканил неколцина от най-знатните люде на града; поканил и Чисти, но той за нищо на света не приел да отиде.

Тогава месер Джери заповядал на един свой слуга да прескочи до Чисти и да донесе едно шише от неговото вино, за да налее по половин чаша на гостите, след като им поднесат първото ястие. Слугата, изглежда, бил още ядосан, задето дотогава не успял да вкуси от същото вино, отишъл с много голямо шише. Щом го видял, Чисти забелязал: „Синко, месер Джери не те е пратил при мен.“ Слугата настоял няколко пъти, но тъй като получавал все един и същ отговор, върнал се при месер Джери и му разказал всичко; тогава месер Джери рекъл: „Ще отидеш отново при него и ще му кажеш, че съм те пратил там, а не другаде; отвърне ли ти пак по същия начин, запитай го да ти каже къде съм те пратил, щом твърди обратното.“ Слугата отишъл отново при хлебаря и му заявил: „Чисти, месер Джери наистина ме праща при теб.“ Чисти отвърнал: „Синко, не ми се вярва да те е пратил при мен.“ Тогава слугата запитал: „Добре де, къде ме е пратил, ако не при теб?“ Чисти отвърнал: „На Арно“.

Слугата предал тоя отговор на господаря си; думите на Чисти изведнъж отворили очите на месер Джери, който казал на слугата: „Я ми покажи с какво шише отиде да вземеш вино.“ Щом видял голямото шише, месер Джери отсъдил: „Чисти е бил прав“; после наругал слугата и му заповядал да вземе по-малко шише. А Чисти, като видял новото шише, рекъл: „Да, сега виждам, че твоят господар наистина те е пратил при мен“; след което налял шишето с вино. Същият ден Чисти наредил да напълнят едно буренце със същото вино и да го занесат в дома на месер Джери; после отишъл при него и му казал: „Месер, не желая да си помислите, че тая сутрин съм се изплашил от голямото шише; рекох си само, че може би сте забравили какво исках да ви покажа през всичките тия дни, като ви наливах вино от малките стомнички — а именно, че това вино не е за слуги. Та затуй тая сутрин рекох да ви го напомня. А сега, тъй като не искам да го пазя повече в къщи, пратих ви го всичкото; правете е него каквото решите.“

Месер Джери приел с най-голямо удоволствие подаръка на Чисти, благодарил му по начин, какъвто той сметнал за най-приличен, и от тоя ден нататък почнал да го зачита като най-достоен човек и свой приятел.

НОВЕЛА III

С остроумния си отговор мадона Нона дей Пулчи заставя епископа на Флоренция да престане с неприличните си закачки.

Когато Пампинеа завършила своята новела и всички похвалили много отговора и щедростта на Чисти, кралицата пожелала следващата новела да бъде разказана от Лаурета. Дамата весело започнала така:

— Мили дами, първа Пампинеа, а след нея и Филомена говориха много верни неща и за красотата на остроумните слова, и за нашето неумение да си служим с тях; но тъй като не бива да се връщаме отново на тоя въпрос, аз бих искала да напомня — независимо от всичко, казано относно остроумните слова, — че тия слова би трябвало да жегват човека, за когото са предназначени, както хапе овца, а не както хапе куче; защото, ако остроумният отговор наподобява ухапване на куче, той престава да е остроумен и се превръща в ругатня. Мисля, че това пролича от ясно по-ясно и в думите на мадона Орета, и в отговора на Чисти. Вярно е, че ако човек е принуден да отговаря, хапейки като куче, защото преди това сам той е бил жегнат по същия начин, няма за какво да го упрекваме; но няма ли причина за подобно отношение, той трябва да бъде порицан. Затуй човек трябва да внимава как, кога и срещу кого си служи с остроти или хапливи думи. Обаче един наш прелат не се съобразил с тая работа, затова бил уязвен по същия начин, по който и той се опитал да засегне противната страна; това ще видите в кратката новела, която ще ви разкажа.

По времето, когато достойният и мъдър прелат месер Антонио д’Орсо бил епископ на Флоренция, в нашия град пристигнал някакъв каталонски благородник, на име месер Дего дела Рата, маршал на крал Роберто, хубав мъж и голям женкар; той харесал една флорентинска дама, която била голяма красавица и внучка на брата на споменатия епископ. Като разбрал, че съпругът на тая дама, макар и от знатен род, бил непочтен и алчен за пари, каталонският благородник се договорил с него да му даде петстотин златни флорини, а срещу това оня да му разреши да прекара една нощ с жена му; за тая цел каталонецът накарал да позлатят петстотин сребърни монети от по два гроша (които по онова време били в обращение), преспал с жената, макар че това станало против волята й, а след това дал парите на съпруга. Тая работа обаче се разчула и недостойният мъж, освен че бил измамен с парите, станал прицел и на всеобщи подигравки; а епископът, бидейки мъдър човек, си мълчал и се правел, че нищо не знае.

Тъй като епископът и маршалът често излизали заедно, на Ивановден тръгнали да се поразходят на коне из града; като минавали по улицата, където стават конните надбягвания, и почнали да оглеждат жените, епископът зърнал една дама, която умря наскоро от чумата и която всички вие сигурно познавате; става дума за мадона Нона дей Пулчи, братовчедка на месер Алесо Ринучи. Малко преди тая случка тя се била омъжила в Порта Сан Пиеро и била не само още свежа и млада, ами и смела, и остроумна; епископът я посочил на маршала, двамата се доближили до нея, после епископът сложил ръка на рамото на маршала и запитал дамата: „Е, Нона, как ти се струва тоя човек? Сигурна ли си, че ще можеш да му устоиш?“ Нона заключила, че тия думи засягат не само честта й, ами я излагат и пред всички, дето чули казаното от епископа (а улицата гъмжала от народ), затова, не за да измие петното, а за да отвърне из удара с удар, тозчас отсякла: „Месер, може и да не му устоя, но за всеки случай държа парите да са истински.“

Щом чули тоя отговор, маршалът и епископът разбрали, че укорът е отправен еднакво и срещу двамата — срещу първия, като извършител на недостойната сделка с внучката на брата на епископа, а срещу втория — задето търпял да го обиждат в лицето на внучката на родния му брат; двамата се засрамили, замълчали и побързали да си отидат, без да се погледнат в очи, а на нея тоя ден повече нищо не казали. Така, понеже била засегната, младата дама имала пълното основание да отвърне със същото.

НОВЕЛА IV

Кикибио, готвач на Курадо Джанфилиаци, благодарение на своята находчивост превръща гнева на Курадо в смях и се спасява от бедата, с която го заплашва Курадо.

Когато Лаурета замлъкнала и всички почнали да превъзнасят Нона, кралицата заповядала на Неифила да продължи, а тя казала:

— Любезни дами, вярно е, че находчивият и съобразителен ум често подсказва на тия, дето вземат думата, остроумни, полезни и прекрасни слова — според случая; но вярно е и това, че понякога случайността идва на помощ на страхливите и влага в устата им такива думи, каквито никога не биха им дошли на ум, ако се намират в спокойно състояние на духа; именно това възнамерявам да ви покажа чрез моята новела.

Всички познавате нашия именит съгражданин Курадо Джанфилиаци, всички сте чували за него; той е прочут със своята щедрост и гостоприемство, с рицарския си живот, с това, че има особена слабост към кучетата и ловните птици; разбира се, аз няма да говоря сега за неговите големи и достойни за похвала дела. Веднъж той излязъл на лов край Перетола и неговият сокол уловил един жерав; Курадо видял, че птицата е млада и тлъста, затова я пратил на един от добрите си готвачи, някакъв венецианец на име Кикибио, със заръката да я опече внимателно и да я приготви за вечеря. Кикибио, който не само изглеждал наивен и лекомислен, ами наистина бил такъв, оскубал и изкормил птицата, сложил я на огъня и започнал да я пече най-старателно. Когато птицата била почти изпечена и започнала да издава приятна миризма, в кухнята влязла някаква жена от същата махала, на име Брунета, в която Кикибио бил влюбен до уши; тя усетила миризмата на жерава, видяла и самата птица и почнала да моли Кикибио да й даде едната кълка. Кикибио отвърнал, тананикайки: „Няма да ви дам, дона Брунета, няма да вя дам.“ Дона Брунета обаче се ядосала и му казала: „Аз пък ти се заклевам, че ако не ми я дадеш, от мен никога нищо няма да получиш.“ С една дума, те се скарали здравата; най-сетне, за да не огорчава любимата си, Кикибио откъснал едната кълка на жерава и я дал на Брунета. Но когато жеравът бил поднесен на Курадо и на гостите му само с една кълка, Курадо се смаял, наредил да извикат Кикибио и го запитал какво е станало с другата кълка на жерава. Венецианецът, който обичал да послъгва, тозчас отвърнал: „Господарю, та нали жеравите имат само една кълка и един крак?“ Курадо кипнал: „Дявол да те вземе, как така имат само една кълка и един крак? Нима мислиш, че не съм виждал други жерави освен тоя?“ Но Кикибио продължил да упорствува: „Така е, месер, както аз ви казвам; готов съм, стига да пожелаете, да ви го докажа и с живите жерави.“ За да не се покаже неучтив към гостите си, Курадо решил да не спори повече е него, но му казал: „Тъй като ти искаш да ми докажеш, че и живите жерави са с един крак, нещо, което нито съм виждал, нито съм чувал — ще ми го покажеш утре заран; ако излезе така — няма да те закачам, но ако се окаже обратното, заклевам се в тялото на Исуса Христа, че така ще те наредя, та да ме помниш, докато си жив.“

С това спорът им за тази вечер завършил, но на сутринта, щом съмнало, Курадо се събудил в много лошо настроение, тъй като сънят не успял да уталожи гнева му; заповядал да доведат конете, после накарал Кикибио да яхне една кранта и го повел към реката, където на разсъмване винаги имало много жерави. „Скоро ще видим кой е прав — аз или ти“ — рекъл му Курадо.

Кикибио видял, че Курадо продължавал да кипи от ярост, и разбрал, че волю-неволю ще трябва да доказва лъжата си, а не знаел как да го направи; затова яздел след Курадо, треперейки от страх, и бил готов да побегне, стига да имало как; но тъй като това било невъзможно, Кикибио втренчвал поглед ту напред, ту назад, ту встрани и накъдето и да се обърнел, му се струвало, че вижда само жерави на два крака. Ала като понаближили реката, той пръв от всички забелязал дванайсет жерава, които стояли край брега на един крак, както застават обикновено когато спят. Затова побързал да ги посочи на Курадо и му рекъл: „Месер, сега вече можете да се уверите, че снощи не ви излъгах, че жеравите наистина имат само една кълка и един крак; погледнете ония жерави там и ще се убедите.“ Курадо им хвърлил един поглед и отвърнал: „Почакай! Почакай! Ей сега ще ти докажа, че имат не един, а два крака“ и щом наближили още малко, викнал: „Охо-о-о!“ При тоя вик жеравите пуснали и другия си крак, направили няколко крачки и хукнали да бягат. Тогава Курадо се обърнал към Кикибио и го запитал: „Какво ще кажеш бе, лакомийо? Убеди ли се, че са с два крака?“ Кикибио съвсем се объркал и без сам да разбере какво го накарало да направи това, отговорил следното: „Прав сте, месер, но снощи вие не викнахте «Охо-о-о!» на оня жерав; ако бяхте викнали и на него, той щеше да пусне другата си кълка и другия си крак, както сториха тия.“

Курадо харесал толкова много отговора на Кикибио, че гневът му се превърнал в смях и радост и той казал на готвача: „Прав си, Кикибио, аз наистина трябваше да го сторя.“ Така със своя остроумен и смешен отговор Кикибио се отървал от надвисналата над него беда и се сдобрил с господаря си.

НОВЕЛА V

Месер Форезе да Рабата и живописецът маестро Джото се прибират заедно от Муджело, осмивайки се един друг заради жалкия си вид.

Когато Неифила замълчала, а дамите изразили шумно своето одобрение за отговора на Кикибио, по желание на кралицата Панфило започнал така:

— Скъпи дами, както преди малко бе доказано от Пампинеа, често се случва съдбата да прикрие под не дотам достойни за уважение занаяти истински съкровища от добродетели; по същия начин постъпва и природата, влагайки най-големи дарби в най-безобразни човешки тела. Това личи много ясно у двамина наши съграждани, за които възнамерявам да ви разкажа съвсем накратко. Единият от тях, на име месер Форезе да Рабата, бил нисичък, ужасно грозен, с такова сплескано лице и такъв смачкан нос, че и най-уродливият от рода Барончи би могъл да каже, че това лице е направо отвратително; тоя човек обаче познавал толкова добре законите, че мнозина начетени люде го наричали съкровищница на гражданското право. Другият, на име Джото, притежавал такъв изключителен талант, че нямало нито едно творение на природата — майка и създателка на всички твари при вечното въртене на небесата, — което той да не можел да изобрази с молив, перо или четка с такава поразителна прилика, та на хората им се струвало, че изобщо не можело да става дума за прилика, а че това е самият предмет; поради това често се случвало изобразените от него предмети да въвеждат в заблуждение зрението на хората, които възприемали нарисуваните неща като действителни. Този човек извадил отново на бял свят изкуството, що в продължение на много столетия било погребано заради грешките на ония, които рисували, подтиквани по-скоро от желание да угодят на очите на невежите, отколкото на разума на знаещите и мъдри люде; затова с пълно основание можем да го наречем едно от светилата на славата на Флоренция; още повече, че той завоювал тази слава с пословичната си скромност и макар приживе да бил учител на всички, никога не се съгласявал да го наричат „маестро“. Това звание, което той отхвърлял, обграждало името му с толкова по-ярко сияние, колкото по-алчно злоупотребявали със същото звание ония, дето знаели много по-малко от него или от неговите ученици. Но макар и изкуството му да било чудесно и Да нямало равно на себе си, тялото и лицето му не били по-красиви от тия на месер Форезе.

Ала нека се върнем към нашата новела. Месер Форезе и Джото имали имения в Муджело; веднъж — това станало през лятото, когато съдиите са в почивка — месер Форезе прескочил дотам да нагледа имотите си и на връщане, яздейки дръгливото си конче, срещнал Джото, който също бил отишъл да обиколи своето имение и се прибирал във Флоренция. Нито конят, нито дрехите на Джото не били с нищо по-добри от тия на месер Форезе; двамата, нали били вече стари хора, яздели бавно и решили да вървят заедно. Изведнъж, както често се случва през лятото, завалял дъжд и те били принудени да се укрият колкото се може по-скоро в къщата на някакъв селянин, който бил приятел и познат и на единия, и на другия. След известно време, като видели, че дъждът продължава да вали и че скоро няма да престане, а и двамата искали да се приберат във Флоренция още същия ден, те помолили селянина да им заеме две стари наметала (от тия, дето се носят в Романя) и две стари, изтъркани шапки, защото по-хубави не могли да намерят, и отново потеглили на път.

Вървели, що вървели, по едно време се поогледали, видели, че дъждът ги е наквасил здравата, а освен това били целите опръскани с кал от конете, които, стъпят ли в кал, само това правят, което пък не допринася за приличния вид на хората; но тъй като времето почнало да се оправя, двамата мъже, които дотогава вървели мълчаливо, изведнъж завързали разговор; докато яздел редом с Джото и го слушал (Джото бил много сладкодумен разказвач), месер Форезе започнал да го оглежда от главата до петите и като го видял, че е мръсен, изкалян и грозен, без да се съобрази със собствения си вид, почнал да се смее и му рекъл: „А бе, Джото, я ми кажи, ако сега ни срещне някой непознат човек, който изобщо не те е виждал, би ли повярвал, че ти си най-добрият живописец в света, какъвто си наистина?“ Джото отвърнал незабавно: „Месер, аз мисля, че ще повярва, при условие, че като погледне вас, може да повярва, че вие знаете азбуката“.

Щом чул това, месер Форезе веднага осъзнал грешката си и разбрал, че каквото продал, такова и получил.

НОВЕЛА VI

Микеле Скалца доказва на неколцина младежи, че хората от рода Барончи са най-благородните люде в целия свят и по цялото крайбрежие и спечелва облога.

Дамите още се смеели на чудесния и остроумен отговор на Джото, когато кралицата заповядала на Фиамета да продължи. Тя започнала така:

— Млади дами, предполагам, че рода Барончи, за който спомена Панфило, не ви е така добре известен както на него; това обаче ме накара да си припомня една новела, в която се доказва от какво благородно потекло е тоя род. Аз бих искала да ви я разкажа, без да се отклонявам от темата на нашия разговор.

Не много отдавна в нашия град живял някакъв младеж на име Микеле Скалца; той бил най-приятният и най-забавен човек на тоя свят и бил винаги готов да разказва най-чудновати и невероятни истории; затуй младите флорентинци, когато се събирали да се веселят, гледали винаги да го вземат със себе си. Веднъж той отишъл с неколцина млади хора в Монтуги и между тях възникнал следният спор: кои са най-благородните люде във Флоренция и кои са от най-древен род. Едни казвали — Уберти, други — Ламберти, един настоявал за тоя род, друг — за еди-кой си, кому както му се струвало.

Скалца ги изслушал, после се ухилил и казал: „А бе, глупци такива, я си затворете устата! Та вие не знаете какво говорите: родът Барончи е най-старият и най-благородният в нашия град; с това са съгласни всички философи, същото твърдят и всички, които ги познават, както ги познавам аз; а за да не речете, че ги бъркам с Други, ще ви кажа, че става дума за тия Барончи, дето са ваши съседи в Санта Мария Маджоре.“ Младежите очаквали той да им каже съвсем друго, ала като го чули какво приказва, почнали да му се присмиват и рекли: „Какво си седнал да се подиграваш с нас, сякаш не ги знаем тия Барончи така, както и ти ги познаваш.“ Скалца възразил: „Кълна се в светото евангелие, не се подигравам с вас, а ви казвам самата истина; готов съм да се обзаложа с всеки от вас на една вечеря за този, който спечели, и за шестима негови другари по негов избор; при това оставям вие да решите кой ще бъде съдник на нашия спор.“ Тогава един от младежите, на име Нери Ванини, се обадил: „Много ми се ще да спечеля тая вечеря.“

После те се споразумели съдия на спора да бъде Пиеро ди Фиорентино, в чийто дом се намирали, и отишли при него; последвала ги цялата дружина, защото всички искали да видят как Скалца ще изгуби облога, та после да има за какво да му се присмиват. Двамата разказали всичко на Пиеро, който, бидейки мъдър и разумен младеж, изслушал първом доводите на Нери, а после се обърнал към Скалца и го запитал: „Как ще докажеш това, което твърдиш?“ Скалца възкликнал: „Как ли? Така ще го докажа, че не ти, ами сам оня, дето отрича каквото казвам аз, ще признае, че говоря истината. Вие знаете, че хората са толкова по-благородни, колкото им е по-старо коляното; с това всички сме съгласни. Родът Барончи е най-стар, следователно хората от тоя род са с най-благородна кръв; аз ще ви докажа, че той наистина е най-старият род на земята и с това ще спечеля облога. Вие трябва да знаете, че Господ Бог е сътворил рода Барончи много отдавна, още по времето, когато се е учил да рисува; другите хора Господ Бог е създал, след като се е научил да рисува. За да се убедите, че говоря истината, направете сравнение между хората от рода Барончи и останалите: докато лицата на тия хора са приветливи и с правилни черти, с членовете на рода Барончи не е така; на един лицето му е тясно и продълговато, на друг — широко и сплескано, на един носът му е дълъг, на друг — малък, на някои брадичката им се издава напред и нагоре, а челюстта им прилича на магарешка муцуна, на някои едното им око е по-голямо от другото, на други — едното око е поставено по-ниско, другото — по-високо, също като на лицата, които драскат малките деца, когато почват да се учат да рисуват. От това, както вече споменах, става съвсем ясно, че Господ Бог ги е създал по времето, когато се е учил да рисува; затуй техният род е най-стар и следователно — и най-благороден.“

Когато Пиеро, който бил съдия на спора, и Нери, който държал толкова много да спечели облога за вечерята, пък и останалите изслушали забавните доводи на Скалца и си спомнили, че тия неща в действителност са така, всички прихнали да се смеят, а после се съгласили, че Скалца е прав; те били съгласни също, че Скалца е спечелил вечерята и че Барончи е най-древният род не само във Флоренция, ами в целия свят и по цялото крайбрежие.

Затуй, когато искаше да ни поясни колко грозно лице имал месер Форезе, Панфило беше съвсем прав, като твърдеше, че за него дори всеки от рода Барончи би казал, че е отвратително.

НОВЕЛА VII

Съпругът на мадона Филипа я залавя в прелюбодеяние; дават я под съд, но тя успява сама да се освободи благодарение на остроумния си шеговит отговор и с това дава повод законът да бъде изменен.

Фиамета млъкнала, но дружината продължавала да се смее на необичайните доводи, приведени от Скалца, за да докаже, че родът Барончи бил най-благороден от всички; тогава кралицата заповядала на Филострато да разправи своята новела и той започнал така:

— Доблестни дами, хубаво нещо е човек да умее да си служи със словесния дар при всички обстоятелства, но аз мисля, че най-хубаво е, когато той съумее да го използува в случай на нужда; една благородна дама, за която искам да ви разкажа, владеела това изкуство толкова добре, че не само разсмяла и развеселила тия, дето я слушали, ами, както ще чуете, успяла да се спаси и от веригите на заплашващата я позорна смърт.

Някога в Прато съществувал колкото жесток, толкова и заслужаващ порицание закон, според който всяка жена без разлика, заварена от своя съпруг в прелюбодеяние, както и всяка жена, заловена, че се е отдала някому за пари, трябвало да бъде изгорена на клада. Докато този закон бил все още в сила, случило се така, че някаква благородна и красива дама, на име мадона Филипа, се влюбила безумно и една нощ била заловена в спалнята си от своя съпруг, Риналдо дей Пулиези, както се намирала в прегръдките на Ладзарино дей Гуацалиотри — прекрасен и благороден младеж от същия град, когото тя обичала най-много от всичко на тоя свят. Като видял тая работа, Риналдо бил обзет от безумна ярост и едва се овладял да не се нахвърли върху тях и да ги убие; той сигурно щял така и да постъпи, следвайки поривите на своя гняв, ако не се боял за собствения си живот. Но въздържайки се от Подобна постъпка, той не се въздържал да поиска съгласно законите на Прато онова, което самият той нямал право да причини — сиреч смъртта на собствената си съпруга. Поради това, тъй като разполагал с достатъчно доказателства за нейното прелюбодеяние, щом съмнало, без да се съветва с някого, обвинявайки жена си, той накарал да я извикат пред съда.

Дамата проявила голяма решителност — както обикновено постъпват жените, които наистина са влюбени — и заявила без всякакво колебание, че ще се яви пред съда, въпреки че мнозина нейни приятели, пък и нейните близки, я разубеждавали; ала тя предпочитала да каже истината и да умре безстрашно, отколкото да прояви малодушие и по причина на своето неявяване в съда да трябва да живее в изгнание, оказвайки се недостойна за такъв любовник, какъвто бил младежът, в чиито обятия прекарала предната нощ.

Затова мадона Филипа се явила пред управителя на града, съпроводена от множество мъже и жени, които продължавали да я убеждават да отрича обвинението, и го запитала спокойно, без да трепне, какво иска от нея. Управителят я погледнал и като я видял такава хубавица и установил, че държането й е достойно за похвала, си рекъл, съдейки по думите й, че тя е и силна духом; затуй се съжалил над нея и почнал да се опасява да не би тя да признае такива неща, които да го принудят да я осъди на смърт, за да запази собствената си чест. Все пак, бидейки длъжен да я разпита във връзка с отправеното срещу нея обвинение, той казал: „Мадона, както виждате, вашият съпруг Риналдо се оплаква от вас, твърдейки, че ви е заловил в прелюбодеяние с друг мъж; поради това той настоява съгласно закона, който е в сила, да ви накажа за стореното, осъждайки ви на смърт. Но аз не мога да ви осъдя, ако вие не признаете, че сте извършили прелюбодеянието; затова обмислете добре вашия отговор и ми кажете вярно ли е това, в което ви обвинява вашият съпруг.“

Дамата не се смутила ни най-малко и отвърнала с бодър глас: „Месер, вярно е, че моят съпруг Риналдо миналата нощ ме завари в обятията на Ладзарино, където съм прекарвала още много пъти преди това, поради голямата любов, която изпитвам към него; аз никога няма да отрека това. Но вие знаете много добре — уверена съм в това, — че законите трябва да бъдат всеобщи и да бъдат съставени със съгласието на тия, за които се отнасят; в случая обаче не е така, понеже тоя закон засяга предимно клетите жени, които — много повече от мъжете — биха могли да задоволят мнозина; освен това, когато са съставяли тоя закон, не само не са питали жените, ами не е присъствувала поне една жена; затуй имаме пълното основание да сметнем вашия закон за престъпен. Ако вие решите да го изпълните във вреда на моята плът и на собствената си душа — то си е ваша работа, но преди да вземете каквото и да било решение, аз искам да ви помоля да ми окажете една милост, сиреч да запитате моя съпруг принадлежала ли съм му изцяло всеки път и толкова пъти, колкото той е пожелал, или не.“ Без да дочака въпроса на управителя, Риналдо побързал да отговори, че жена му се е подчинявала на неговите желания винаги, когато той поисквал. Тогава жена му рекла: „Месер, в такъв случай аз искам да запитам: щом той винаги е могъл да взема от мен всичко, от което се е нуждаел и което е харесвал, какво е трябвало да правя аз с онова, дето ми оставаше в излишък? На кучетата ли да го хвърлям? Нима не съм постъпила добре, като вместо да го изгубя на вятъра или да го оставя да се развали, взех, че го дадох на тоя благороден човек, който при това ме обича повече и от себе си?“

На разпита на видната и благородна дама се били стекли почти всички жители на Прато; щом мадона Филипа задала своя духовит и остроумен въпрос, те прихнали да се смеят, а след това викнали в един глас, че дамата има право и че всичко, каквото казала, е вярно; а преди да се разотидат, изменили жестокия закон — за което били насърчени и от управителя — и постановили отсега нататък той да бъде в сила само за ония жени, които прелюбодействуват за пари.

Риналдо напуснал съда смутен и объркан вследствие глупавото си начинание, а жена му весела и свободна, сякаш възкръснала от кладата, се прибрала у дома си със слава.

НОВЕЛА VIII

Фреско препоръчва на своята племенница да не се оглежда в огледалото, щом, както тя твърдяла, й било неприятно да гледа все противни хора около себе си.

Разказваната от Филострато новела отначало жегнала със срам сърцата на слушащите дами, белег за което била избилата по лицата им свенлива руменина; после те почнали да се споглеждат и подхилват и дослушали новелата, като едва се сдържали да не избухнат в смях. Когато Филострато завършил своя разказ, кралицата се обърнала към Емилия, заповядвайки й да продължи; дамата въздъхнала дълбоко, сякаш току-що се събуждала от дълбок сън, и рекла:

— Мили дами, аз ще изпълня нареждането на кралицата, но тъй като поради налегналите ме тежки мисли се намирах дълго време далеч оттук, моята новела ще бъде може би по-кратка от тая, дето щях да ви разкажа, ако присъствувах духом тук, заедно с вас; в нея става дума за глупавата заблуда на една девойка, която не се поправила и след шеговитата забележка на своя чичо, защото не била достатъчно умна, за да я разбере.

И така, някакъв човек, на име Фреско да Челатико, имал племенница, която наричали на галено Ческа; тя имала стройно тяло и красиво лице, макар то да не било от тия ангелски лица, дето понякога ни се случва да срещнем; въпреки това тя се смятала за толкова голяма хубавица, за такава благородница, че й станало навик никого и нищо да не харесва и нямало мъж или жена, за които да не каже лоша дума, без да гледа собствените си недостатъци; Ческа била толкова неприятна, непоносима и придирчива, че никой с нищо не можел да й угоди, а отгоре на всичко била толкова надменна, че дори и да би произхождала от рода на френските крале, пак прекалявала. Излезнела ли на улицата — само се мръщела, друго не правела, сякаш навсякъде й миришело на изгорени парцали, като че ли от всекиго, когото тя срещала и поглеждала, излизала воня.

Аз няма да споменавам другите й неприлични и неприятни постъпки, ще кажа само следното: един ден тя се прибрала в къщи и заварила там и Фреско; седнала до него и почнала да се глези, да пухти и да се цупи, поради което той я запитал: „Ческа, какво става? Днес е празник, а ти се прибра много рано. Защо?“ Продължавайки да се глези, тя отвърнала: „Вярно е, че се прибрах много рано; ама какво да правя, като си помисля, че в нашия град никога не е имало толкова много неприятни и непоносими мъже и жени, колкото ги има днес; няма човек, който да мине по улицата и да не ми е противен, сякаш срещам самото зло; аз мисля, че на тоя свят няма друга жена, която да не може да понася всички тия противни люде така, както аз не мога да ги търпя; та затова се и прибрах толкова рано — за да не ги гледам.“ Фреско пък не можел да понася презрителното отношение на своята племенница към другите, затуй й казал следното: „Дъще, щом като твърдиш, че не можеш да понасяш неприятните хора и искаш да си живееш весело, не се поглеждай в огледалото.“

Но тя — нали главата й била по-празна и от кратуна, въпреки че се мислела за умна като Соломон — разбрала остроумните слова на Фреско толкова, колкото би ги разбрал и един овен; затуй заявила, че ще продължи да се гледа в огледалото, както всички Други.

Така си останала глупава и все още е такава.

НОВЕЛА IX

Гуидо Кавалканти жегва с остроумен отговор неколцина флорентински благородници, които се опитват да го поставят натясно.

Когато кралицата разбрала, че Емилия е завършила своята новела и че оставало да разказват само тя и онзи, дето се ползувал с привилегията да говори последен, тя започнала така:

— Прелестни дами, днес вие ме изпреварихте и ми отнехте най-малко две от новелите, измежду които се канех да подбера една, за да я предложа на вашето внимание; но все пак и аз имам какво да ви кажа — една новела, завършваща с дълбока и остроумна мисъл, каквато досега още може би не е казвана.

И така, вие трябва да знаете, че в миналото в нашия град съществували твърде хубави и достойни за похвала обичаи; днес от тях не се е запазил нито един, защото всички са прогонени от скъперничеството, което в нашия град върви ръка за ръка с богатството; в числото на тия обичаи бил и следният: благородниците, живеещи на съседни улици в отделните квартали на Флоренция, се събирали заедно и образували дружини с определен брой лица, като гледали да приемат в тия дружини само люде, които биха могли да понасят необходимите разноски; членовете на всяка дружина се редували — днес един, утре друг — всеки си имал определен ден, в който канел на свои разноски цялата дружина; често канели и пристигналите в града знатни чужденци, а също и други граждани. Освен това, поне веднъж в годината, всички от дружината се обличали в еднакви дрехи, в някои празнични дни излизали заедно на коне из града, понякога участвували и в турнири; това ставало предимно или по време на най-големите празници, или когато в града пристигала радостна вест за спечелена победа или за нещо друго.

Сред всички тия дружини била и дружината на месер Бето Брунелески; и месер Бето, и неговите другари полагали големи усилия да привлекат в дружината си Гуидо, сина на Кавалканте дей Кавалканти, и то не без основание, защото, освен че бил един от най-изтъкнатите логици в света и превъзходен познавач на натурфилософията (разбира се, дружината хич не се интересувала от тия неща), той бил много приятен и благовъзпитан човек и чудесен събеседник; речел ли да извърши нещо, подобаващо на всеки порядъчен и благороден човек — той съумявал да го направи по-добре от когото и да е друг. При това бил и много богат, а как само умеел да оказва почит всекиму, който по негово мнение я заслужавал — в това отношение нямал равен на себе си. Но каквото и да правел, месер Бето все не успявал да го привлече; затова той и другарите му си мислели, че причината е навикът на Гуидо често да се усамотява и да се отдава на размисъл, което го карало да страни от хората. А тъй като Гуидо споделял отчасти учението на епикурейците, между простолюдието се говорело, че размишленията на Гуидо се отнасяли до едно-единствено нещо — възможно ли е да се докаже, че не съществува бог.

Един ден, като излязъл от „Орто Сан Микеле“ и тръгнал по Корсо дели Адимари (откъдето често минавал), Гуидо стигнал до „Сан Джовани“, където имало голям брой мраморни гробници, които днес се намират в „Санта Репарата“; и тъкмо излязъл между порфирените колони, дето са там, между гробниците и вратите на „Сан Джовани“, които били затворени, по площад Санта Репарата минали на коне месер Бето и неговата дружина. Те забелязали разхождащия се между гробниците Гуидо и си рекли: „Хайде да отидем и да го поздравим.“ Речено-сторено: пришпорили конете, препуснали към него, сякаш възнамерявали да го нападнат на шега, обградили го, преди той да успее да ги забележи, и му казали следното: „Гуидо, ти не искаш да дойдеш в нашата дружина; но я ни кажи, какво ще спечелиш, като откриеш, че Бог не съществува?“ Като видял, че са го заобиколили отвсякъде, Гуидо тозчас отвърнал: „Синьори, вие сте си у дома и можете да ми говорите каквото поискате.“ После се подпрял с ръка на една от гробниците — а те били високи — и тъй като бил лек и пъргав, подскочил, прехвърлил се от другата страна, отървал се от тях и си тръгнал.

Всички от дружината се спогледали, после почнали да си говорят, че Гуидо сигурно се е побъркал, защото отговорът му бил лишен от всякакъв смисъл; нали те имали толкова общо с тия гробници, колкото и всички други граждани, че и самият Гуидо. Но месер Бето се обърнал към тях и възразил: „Побъркани сте вие, щом не можахте да разберете какво искаше да ни каже; та той жегна, и то много остро, всички ни, макар да го направи с малко думи и по най-учтив начин; поразмислете и ще видите, че е така: тия гробници са жилища на мъртвите, нали тук поставят да почиват мъртъвците; той каза, че гробниците са наш дом, за да ни докаже, че ние и всички останали сме невежи и необразовани и в сравнение с него и другите учени люде сме по-зле и от мъртъвците, поради което, намирайки се тук, все едно, че сме си в къщи.“

Едва тогава всички разбрали смисъла на казаното от Гуидо и се засрамили; оттогава престанали да го закачат, а месер Бето започнали да почитат като проницателен и умен човек.

НОВЕЛА X

Брат Чипола обещава на селяните да им покаже перо от крилото на архангел Гавраил; а когато на негово място намира дървени въглища, успява да убеди селяните, че на тия въглища е бил изгорен свети Лаврентий.

Тъй като всички останали били разказали своите новели, Дионео разбрал, че е негов ред; затова, без да чака нарочно тържествено нареждане, помолил тия, дето продължавали да хвалят остроумието на Гуидо, да млъкнат и започнал така:

— Мили дами, макар и да ми е дадена привилегията да разказвам каквото аз реша, днес не бих искал да излизам извън темата, по която всички вие говорихте толкова добре; напротив, следвайки вашия пример, възнамерявам да ви покажа с каква ловкост и съобразителност един монах от ордена на свети Антоний успял да се измъкне от капана, който му готвели двамина младежи. Но не ми се сърдете, ако аз, в желанието си да дам повече подробности, ви отнема и повече време, защото, ако погледнете слънцето, ще видите, че то още не е почнало да преваля.

Както може би знаете, в нашата област, във Валделза, има едно селище, наречено Черталдо; то не е кой знае колко голямо, но въпреки това в миналото там са живели знатни и богати люде. По тая причина дълго време, веднъж в годината, там се отбивал, за да събира милостиня, що им дават глупците, някакъв монах от ордена на свети Антоний, на име брат Чипола⁶⁶, когото тамошните хора приемали най-радушно както от верски съображения, така — по всяка вероятност — и заради името му, защото в оня край се отглежда лук, който се слави из цяла Тоскана.

Брат Чипола бил дребен на ръст, с червени коси и весело лице; той бил много ловък измамник и без да има каквито и да било познания, бил такъв изкусен и остроумен оратор, че всеки, който не го знаел, можел да го сметне не само за голям ритор, ами би казал, че това е самият месер Тулий, та дори и Квинтилиан; освен това брат Чипола бил много близък с всички хора от оня край — на едни бил кум, на други — приятел. И така, една неделна утрин през август той както обикновено пристигнал в Черталдо тъкмо когато благочестивите мъже и жени от съседните села се били стекли в енорийската църква; и като решил, че е време, излязъл пред енориашите и казал: „Синьори и дами, както ви е известно, вие имате обичая всяка година да пращате на бедните служители на барон месер свети Антоний от вашата пшеница и от вашето зърно — едни по-малко, други — повече, всеки според своята заможност и благочестивост, — за да може блаженият свети Антоний да закриля вашите волове, магарета, свине и овци; освен това вие имате и обичая — особено тия, дето са записани в нашето братство — да му изплащате и малкия дълг, който се събира веднъж в годината. Пратен съм да прибера всичко това от оня, дето стои по-горе от мен, сиреч от месер абата; затова, с Божията благословия, след деветия час, като ударим камбанките, съберете се отново тук пред църквата, за да чуете както обикновено моята проповед и да целунете кръста господен; освен това, тъй като ви знам за най-предани почитатели на барон месер свети Антоний, в знак на особена милост към вас ще ви покажа една прекрасна пресвета реликва, която лично аз съм донесъл от Светите места отвъд морето; тая реликва е едно перо от крилото на архангел Гавраила, останало в стаята на света Дева Мария от времето, когато той се явил при нея в Назарет, за да й съобщи благата вест.“ След тия думи той се отдалечил и продължил да служи литургията.

Докато брат Чипола говорел тия работи, сред множеството в църквата се намирали и двамина младежи, големи хитреци; единият се наричал Джовани дел Брагониера, а другият — Биаджо Пицини; след като се посмели над приказките на брат Чипола за реликвата, въпреки че били негови приятели, те решили да му изиграят някаква шега във връзка с това перо. Разбрали, че брат Чипола е поканен на обед в замъка на някакъв свой приятел и щом научили, че е седнал на масата, излезли и се запътили към странноприемницата, където бил отседнал брат Чипола, с намерение да направят следното: Биаджо да заговори слугата на монаха, а Джовани да се порови из вещите му да потърси перото и да го вземе, за да видят какво ще каже след това брат Чипола на верующите.

Брат Чипола имал слуга, когото някои наричали Гучо Балена⁶⁷, други — Гучо Имбрата⁶⁸, трети — Гучо Порко⁶⁹; той бил толкова грозен и уродлив, че дори и Липо Топо никога не е рисувал такива като него. Брат Чипола често се подигравал на слугата си пред своята дружина и казвал: „Моят, слуга може да се похвали с девет качества, и то такива, че ако Соломон, Аристотел или Сенека притежаваха поне едно от тях, то би било достатъчно да прати по дяволите цялата им добродетелност, мъдрост и святост. А сега представете си какъв човек е той, след като притежава девет качества, без да е ни добродетелен, ни мъдър, ни свят.“

Когато понякога го запитвали кои са тия девет качества, той ги подреждал според римата и отговарял така: „Той е мързелив, лъжец и злословник, мръсен, непослушен и небрежен, нехаен, безнравствен и разсеян; освен това има и други някои грехове, които е по-добре да премълчим. А най-смешното е, че където и да отиде, все иска да се жени и да вземе къща под наем; и понеже има черна, дълга и мазна брада, той се смята за толкова красив и привлекателен, та е уверен, че която и жена да го види, не може да не се влюби в него; на такъв като него ако му дадеш свобода, ще хукне подир всяка и няма да спре, ако ще и гащите му да паднат. Вярно е, той много ми помага: рече ли някой да си поприказва с мене на четири очи, Гучо не пропуска да даде ухо, а случи ли се да ме запитат за нещо, той, опасявайки се, че не ще мога да отговоря, ме изпреварва и тозчас отвръща с «да» или «не», според това както той отсъди, че ще бъде най-добре.“

И така, брат Чипола оставил Гучо в странноприемницата, заръчвайки му да си отваря очите да не би някой да пипа вещите му, и най-вече дисагите, защото в тях били реликвите. Но Гучо Имбрата, който обичал да кисне в кухнята повече, отколкото славей да стои на зелена клонка, особено ако усетел, че в кухнята шета и слугиня, разбрал, че в кухнята на странноприемницата работела някаква слугиня; тя била дебела и тлъста, ниска и грозна, с две гърди, напомнящи кошници за тор, а лицето й било като на някой от рода Барончи; отгоре на всичко била цялата опушена от дим и сажди и плувала в пот и мазнини; въпреки това, като излязъл от стаята на брат Чипола, без да я заключи, и оставил вещите на произвола на съдбата, Гучо се спуснал в кухнята като лешояд на мърша; и макар че било през август, приседнал край огъня и заговорил слугинята, която се наричала Нута; той почнал да я убеждава, че бил благородник по пълномощия, че малко не му достигало, за да има много флорини, без да брои тия, дето имал да дава, но те комай били повече, а не по-малко; пък какво можел да прави и какво знаел — не ти е работа; после, без да се съобразява със собственото си расо, което било толкова омазнено, че в Алтопашо от него можели да изкарат цял казан чорба⁷⁰, с окъсаната си и покрита с кръпки дреха, която лъщяла от мръсотия около врата и под мишниците и била покрита с толкова различни и разноцветни петна, че изглеждала по-пъстра и от най-шарените татарски и индийски тъкани, без да погледне пробитите си обувки и скъсаните си чорапи, Гучо й казал, сякаш бил не друг, а сир Кастильонски, че щял да я облече в нови дрехи, че искал да й помогне да стъпи на краката си, като я избави от печалната участ да работи за другите, и без да й обещава богатства, да запали у нея надеждата за по-добро бъдеще; той й наговорил още какви ли не други работи, но въпреки че се изразявал най-любезно, всичко отишло на вятъра и както повечето негови начинания не му донесло никаква полза.

И така, двамата младежи видели, че Гучо Порко е зает с Нута и много се зарадвали, тъй като работата им била, кажи-речи, наполовина свършена; промъкнали се, без някой да им попречи, в стаята на брат Чипола, която била отворена, и почнали да ровят из дисагите, където монахът държал перото; в един голям вързоп от копринен плат те намерили малка кутия, отворили я, видели едно перо от опашка на папагал и предположили, че именно то е перото, което брат Чипола обещал да покаже на хората от Черталдо. А за него наистина нямало да бъде никак трудно да ги накара да му повярват, защото по онова време ориенталският разкош още не бил проникнал в Тоскана до такава степен, в каквато се разпространил по-късно, допринасяйки за разложението на цяла Италия; тогава тия неща били все още малко познати, а в оня край хората не знаели почти нищо за тях; нещо повече, по причина на наследеното от предците невежество хората не само не били виждали папагали, ами не били чували дори и името им да се споменава.

Младежите се зарадвали, че намерили перото и го прибрали; за да не остане празна кутията, взели, че я напълнили с дървени въглища, които били струпани в един ъгъл на стаята, после затворили кутията, подредили всичко, както си било, измъкнали се весели и доволни с перото, без някой да ги забележи, и зачакали да видят какво ще каже брат Чипола, като види, че в кутията вместо перо има въглища.

Мъжете и жените от простолюдието, които били в църквата, като чули, че след деветия час ще видят перо от крилото на архангел Гавраила, щом свършила литургията, се прибрали по домовете си; един казал на съседа си, друг — на кума си и след като всички се наобядвали, пред църквата се събрал толкова много народ, че мястото едва стигнало за всички, които очаквали с нетърпение да зърнат това перо. Брат Чипола се нахранил добре, подремнал и се събудил малко след деветия час; когато му казали, че са се стекли много селяни, желаещи да видят перото, пратил да повикат Гучо Имбрата да дойде веднага с камбанките и неговите дисаги. На слугата не му било никак лесно да се раздели с кухнята и с Нута, но взел исканите вещи и се затътрил нататък; пристигнал, едва дишайки от умора, тъй като вследствие изпитата в голямо количество вода тялото му било цялото подпухнало, а после, по нареждане на брат Чипола застанал до вратата на църквата и започнал да бие камбанките. Когато народът се струпал наоколо, брат Чипола, без да провери дали липсва нещо, започнал своята проповед и изрекъл много подходящи за целта слова; а когато дошло време да покаже перото на архангел Гавраила, първом прочел най-тържествено някаква молитва, накарал да запалят два факела, после свалил гуглата на расото си, развързал копринения плат, в който била завита кутията, взел я, избъбрил нещо за възхвала на архангел Гавраила и на неговите мощи и я отворил.

Щом забелязал, че кутията е пълна с въглища, той дори и не помислил, че тая работа може да бъде дело на Гучо Балена, знаейки, че оня не е в състояние да измисли подобно нещо; нито го проклел, задето не е пазил както трябва, та друг да не стори същото, ами наругал тихомълком себе си, задето поверил вещите си на човек, за когото знаел, че е небрежен, непослушен, нехаен и разсеян. Въпреки всичко, без да му мигне окото, той повдигнал глава, впил очи в небето, разперил ръце и викнал така, че всички да го чуят: „Господи, хвала во веки веков на твоето всемогъщество!“ После затворил кутията и обръщайки се към множеството, започнал така:

„Синьори и дами, вие трябва да знаете, че когато бях още съвсем млад, моят абат ме прати в ония страни, откъдето изгрява слънцето, с нарочната заръка да търся, докато успея да ги получа, привилегиите на Порчелана⁷¹, които (макар че подпечатването им не струваше нищо) вършат повече работа на някои други, отколкото на нас. И така, аз тръгнах на път; потеглих от Венеция, минах през Борго дей Гречи, пропътувах на кон цялото кралство Гарбо, прекосих Балдака и стигнах в Парионе, откъдето след известно време (през което устата ми изсъхнаха от жажда) се озовах в Сардиния. Но защо ли съм седнал да ви изброявам всички страни, които пребродих? После прекосих пролива Сан Джорджо и попаднах в Измамнишко и Смешникия — две много населени страни, с много народ; оттам минах в Страната на лъжите, където пък срещнах сума ти монаси и от нашия, и от други ордени; всички те, за прослава на Името Божие, гледаха само как да избягат от несгодите, без да ги е еня за чуждите беди, за друго не мислеха — гледаха само да задоволят своите нужди и нищо не харчеха освен собствените си празни приказки. После се прехвърлих в земята Абруцо, където мъжете и жените се катерят по планините с налъми и обличат свинете в техните собствени черва; по-нататък срещнах хора, които носеха хляба, набучен на тояги, а виното наливаха в торби; оттам преминах в планините на баските, където водите текат само надолу. За кратко време успях да отида толкова далеч, че стигнах чак до Пащърнакова Индия, където (кълна се в расото на гърба си) видях пернатите да летят — нещо, което ако не го види човек, хич няма и да го повярва. Ала не се оставих да ме излъже Мазо дел Саджо, един много голям търговец, когото срещнах там; той чупеше орехи и продаваше черупките на парче.

Понеже не успях да намеря каквото бях тръгнал да търся, а по-нататък трябваше да пътуваме все по вода, наложи се да се върна обратно: така стигнах до ония свети земи, където през лятото студеният хляб струва четири гроша, а горещината е без пари. Там намерих преподобния отец месер Не-ме-ругайте-ако-обичате, светейши патриарх на Йерусалим, който от уважение към расото на барон месер свети Антония, което не свалям от гърба си, пожела да ми покаже всички свети мощи, дето държеше у себе си; те бяха толкова много, че ако река да ги изброявам всичките, няма да ми стигнат и няколко мили; все пак, за да не ви оставя безутешни, ще ви разкажа за няколко от тях. Най-напред ми показа пръста на светия дух, ама цял-целеничък, така запазен, просто да не повярваш; показа ми и кичур коса от херувима, дето се явил на свети Франциск, нокът от херувим, ребро от Словото стана плът — излез на прозореца⁷², одеждите на светата католическа вяра, няколко лъча от звездата, дето се явила на тримата влъхви на Изток, стъкълце с потта на свети Михаила, от времето, когато се сражавал с дявола, челюстта от смъртта на свети Лазар и други. И тъй като аз не се поколебах да му подаря склоновете на Монтеморело⁷³ в превод на народен италиански език и няколко глави от Капреций, които той отдавна търсеше, той пък ме направи причастен на своите свети мощи и ми подари един зъбец от светия кръст, сложи ми в едно шишенце няколко звука от камбаните на Соломоновия храм, перото на архангел Гавраила, за което вече ви споменах, и единия от налъмите на свети Герардо от Виламаня — него преди известно време подарих на Герардо дей Бонси от Флоренция, който много го почита — просто благоговее пред него; даде ми и малко въглени от тия, на които е бил изгорен блаженият великомъченик свети Лаврентий; всичко това аз донесох със себе си с най-голямо благоговение, всичко е тук при мен. Вярно е, че моят абат не ми позволяваше да ги показвам, докато не се удостовери те ли са, или не са те; но сега, след като с тяхна помощ станаха някои чудеса, пък и патриархът прати писма, за да удостовери, че наистина са свети мощи, моят абат ми разреши да ги показвам; аз пък, нали се боя да ги поверя на друг човек, ги нося винаги със себе си. Трябва да ви кажа, че перото от архангел Гавраила го нося в една кутия, за да не се повреди, а въглените, на които бил изгорен свети Лаврентий — в друга; добре, ама те толкова си приличат една на друга, че често ми се случва да ги бъркам; така е станало и сега; аз си мислех, че съм взел кутията с перото на архангел Гавраила, а се оказа, че съм взел кутията с въглените. Но аз не смятам, че е станала грешка, напротив — убеден съм, че това е станало по Волята Божия и че сам Господ Бог наш е натикал кутията с въглените в ръцете ми, защото сега си спомних, че след два дни е празникът на свети Лаврентий. Затова Господ Бог ме е накарал да взема не перото, както аз исках, а светите въглени, угасени от влагата на благословеното тяло на светията, та като ви покажа въглените, на които той бил изгорен, да разпаля във вашите души благоговението, що трябва да изпитвате към него; ето каква била Волята Божия. По тая причина, благословени чеда мои, снемете гугли и шапки и се приближете, за да ги погледнете с най-голямо смирение. Преди това искам да ви кажа, че който се докосне до въглените и бъде осенен от кръста господен, може да бъде сигурен, че цяла година пипне ли огън, не може да ме го усети.“

След тия слова той изпял едно хвалебствие за свети Лаврентий, отворил кутията и показал въглените; невежата тълпа ги гледала известно време с удивление, а след това всички се втурнали към брат Чипола, блъскайки се и предлагайки по-хубави дарове от друг път, и всички го молели да им позволи да се докоснат до въглените. Поради това брат Чипола взел въглените и почнал да чертае по белите ризи и дрехи на богомолците и по покривалата на жените колкото можел по-големи кръстове, твърдейки, че като рисува кръстовете, въглените ставали по-малки, но след като ги сложел в кутията, те отново щели да пораснат, както неведнъж имал случай да се увери. По тоя начин той успял — извличайки най-голяма полза за себе си — да сложи кръстове на всички хора от Черталдо и благодарение на своето остроумие да надхитри опия, които откраднали перото с намерение да му се подиграят. Двамата младежи присъствували на неговата проповед и като чули как съумял да се измъкне, откъде почнал и откъде минал и какви работи разправял, толкова се смели, че по едно време се уплашили да не им се разчекнат устата от смях. А когато народът се пръснал по домовете си, младежите отишли при брат Чипола, разказали му най-весело какво са направили и му върнали перото, което на следната година му свършило не по-малко работа от тая, дето му свършили тоя ден въглените.

Новелата доставила най-голямо удоволствие и развлечение на цялата дружина; всички се смели много на брат Чипола и най-вече на неговите странствувания и на видените и донесени от него свети мощи; а кралицата, като чула, че новелата е свършила, разбрала, че заедно с това е дошъл и краят на нейното владичество: тя станала, снела лавровия венец от главата си, засмяла се и го положила върху главата на Диокео, изричайки следните слова:

— Дионео, дойде време и ти да видиш, поне малко, какво значи да управляваш и ръководиш жени; затова стани наш крал и ни управлявай така, че накрая да има за какво да те похвалим. Поемайки венеца, Дионео отвърнал:

— Та вие неведнъж сте ги виждали — искам да кажа за шахматните царе; те са много по-ценни от мен; искам да кажа, че ако вие ми се подчинявате, както би трябвало да се подчинявате на един истински крал, аз бих направил така, че да се наслаждавате на онова, без което на нито един празник не може да има истинско веселие. Но да оставим приказките настрана: ще управлявам както знам и както мога.

И съгласно установения вече обичай накарал да извикат сенешала, наредил му какво да прави по време на неговото владичество, след което казал:

— Доблестни дами, тук се говори за какво ли не — и за хорското остроумие, и за разни други случаи, така че, ако преди известно време дона Личиска не се беше явила пред нас, за да ме подсети с казаното от нея за някаква тема за новелите, дето ще трябва да разказваме утре, мисля, че щях доста да си поблъскам главата, преди да измисля нещо подходящо. Както чухте, тя твърдеше, че нито една нейна съседка не се е омъжила девствена, и добави, че й било много добре известно как омъжените жени мамят съпрузите си. Като оставим настрана първото (то е детинска работа), аз мисля, че ще бъде много забавно да си поговорим за второто; затова, както ни подсказа и дона Личиска, аз бих желал утре ние да разсъждаваме за това как жените, било от любов, било за да запазят себе си, лъжат своите съпрузи, а те или се досещат за това, или не.

Някои дами обаче възразили; те смятали, че не им прилича да разговарят тъкмо по този въпрос и помолили Дионео да промени своето предложение; но кралят им отвърнал така:

— Уважаеми дами, аз зная много добре какво съм предложил и го знам не по-зле и от вас; мнението, което току-що изказахте, не ще бъде в състояние да ме накара да се откажа, защото ние живеем в такова време, че стига мъжете и жените да се пазят от нечестни деяния, те могат да беседват по какъвто си искат въпрос. Нима не знаете, че поради сполетелите ни сега беди съдиите са напуснали съдилищата, а както Божите, така и човешките закони са изгубили всякаква сила и всеки има пълна свобода на действие, за да запази своя живот? Ако вашата честност си позволи известна свобода в разговорите, това не значи, че тази свобода ще бъде последвана от непристойни дела; напротив, това ще достави удоволствие и на вас, и на другите и аз не виждам на какво основание някой ден биха могли да ви упрекват. Освен това, каквото щат да казват, но още от първия ден, та и до днес нашата дружина е водила най-приличен живот; аз мисля, че тя не е извършила нищо, с което да хвърли петно върху себе си, и че с Божия помощ и занапред ще се пази от такова нещо. Я ми кажете, кой не познава вашата честност? Та тя няма да се огъне и пред страха от смъртта, камо ли от някакви си весели разговори. Но право да си кажа, който и да разбере, че вие отказвате да разговаряте и да се шегувате с тия неща, ще си помисли, че го правите, понеже и вие сте постъпили така и се чувствувате виновни. А да не говорим за това, че след като ме избрахте за крал, се опитвате да ми налагате какво да върша и отказвате да разговаряте за каквото аз съм заповядал; та аз се подчинявах преди на всички ви! Няма що, хубава чест ще ми окажете! Както и да е, прогонете това съмнение, което приляга повече на низшите духом, отколкото на нас; и нека всяка от вас с Божия помощ се погрижи да ни разкаже нещо хубаво!

Като чули тия негови думи, дамите решили да бъде така, както той желае, след което кралят разпуснал дружината до часа за вечеря и разрешил всеки да прави каквото пожелае.

Тъй като разговорът им не продължил дълго, слънцето било още високо; Дионео и другите младежи седнали да играят на дама, а Елиса повикала дамите настрана и им рекла:

— Откакто пристигнахме тук, аз все мисля да ви заведа на едно място, недалеч от тоя дворец, където още не сте ходили; то се нарича Долината на дамите, но аз все не можех да улуча подходящо време, за да ви заведа; днес можем да отидем, защото слънцето е още високо; ако речете да дойдете с мен, аз съм уверена, че няма да съжалявате.

Дамите се съгласили, извикали една слугиня и без да се обадят на младежите, тръгнали на път; не извървели и една миля и стигнали в Долината на дамите. Те навлезли в нея по твърде тясна пътечка, встрани от която се носел ромонът на бързоструен поток, и видели, че долината била толкова хубава и прекрасна, особено в тая жега, че от нея по-прелестни нямало. Както по-късно ми разказваше една от дамите, цялата долина била кръгла, сякаш очертана с пергел, въпреки че била дело на природата, а не на човешка ръка; обиколката й била малко повече от половин миля, самата долина била заградена от шест не много високи хълма, а на върха на всеки от тях се издигал по един дворец, приличащ на красив замък.

Склоновете на упоменатите хълмове се спускали стъпаловидно към долината, както в театрите, стеснявайки се постепенно надолу. Склоновете, дето гледали на юг, били целите осеяни с лозя, с маслинови, бадемови, смокинови, черешови и безброй други овощни дървета, така че не оставало педя свободна земя. Тия пък, дето били обърнати на север, били изпъстрени с дъбови и ясенови горички и други яркозелени, стройни дървета, а долината — там не можело да се проникне освен по пътеката, по която дошли дамите — била пълна с елхи, кипариси, лаврови дръвчета и няколко бора, които били разхвърлени в такъв живописен ред, сякаш за това се бил погрижил най-изкусният художник; слънцето, макар и да било високо, едва успявало да пробие през техните корони и почти не стигало до зеления килим от ситна трева, изпъстрен с пурпурни и разни други цветя. Към приятното усещане от тая гледка се прибавяло и друго: през ниската седловина, разделяща два съседни хълма, изтичал малък поток, който, спускайки се от камък на камък, издавал приятен за слуха ромон, а пръскащите се струи вода отдалеч приличали на пръски живак под силно налягане; наближавайки долината, водата се събирала в малък ручей, стичала се бързо към средата и образувала малко езеро, като ония рибници, дето гражданите, които имат възможност, правят понякога насред своите градини. Малкото езеро било дълбоко по-малко от човешки бой и нали било бистро като сълза, човек можел да види съвсем ясно дребните камъчета, с които било осеяно дъното и които, стига да пожелаел (и ако нямало какво да прави), можел да преброи едно по едно. Погледнел ли водата, човек виждал не само дъното, ами и безброй риби, мятащи се насам-натам; гледката била и дивна, и приятна. Бреговете на езерцето били краищата на зелената поляна — но там тревата била още по-ярка и свежа от благодатната влага. Излишната вода изтичала по друго поточе, което се губело надолу към противоположния по-нисък край на долината.

Когато младите дами пристигнали, те огледали всичко и похвалили живописната местност; и тъй като било много горещо и видели пред себе си езерото, решили да се изкъпят, понеже били уверени, че няма кой да ги види. Заповядали на слугинята си да застане на пътеката, по която дошли, като й заръчали да внимава да не се зададе някой, а ако види нещо, да им каже; после седемте дами се съблекли и се потопили в езерото, което прикрило белоснежните им тела толкова, колкото тънкото стъкло може да скрие алена роза. Когато влезли във водата, която даже и не помътняла, те се впуснали на всички страни да гонят рибите, които не знаели къде да се скрият, а някои дами се опитвали да ги ловят с ръце. Те успели да уловят няколко и след като се позабавлявали известно време, излезли от водата и се облекли; дамите не могли да намерят повече думи от вече казаните, за да похвалят дивната местност, и когато им се сторило, че е време да се прибират, поели бавно по обратния път, продължавайки да се възхищават от красотата на долината.

Като се върнали, било още рано и заварили младежите така, както ги и оставили: те продължавали да играят на дама. Пампинеа се засмяла и им казала:

— Днес успяхме да ви изиграем! Дионео запитал:

— Какво? Значи, вие първо действувате, а после уведомявате.

Пампинеа отвърнала:

— Да, повелителю наш! — и му разказала най-подробно къде са ходили, какво е мястото, колко е далеч от двореца и какво са правили.

Като чул за красотата на това място, кралят пожелал да го види и заповядал да поднесат веднага вечерята; след като се нахранили в най-добро настроение, тримата младежи оставили дамите, взели слугите си и тръгнали към тая долина, която никой от тях не бил виждал; а след като я огледали, казали, че това е едно от най-красивите места на земята. После се изкъпали, облекли се и се прибрали в дома си, защото станало доста късно; там заварили дамите да играят карола, а Фиамета — да им пее, и заиграли с тях; след танца те заговорили с дамите за Долината на дамите, похвалили я много и казали за нея най-хубави слова.

След това кралят повикал сенешала и му наредил за следния ден да приготви всичко необходимо в долината, като занесе и няколко постели, та ако някой реши да си почине след обеда, да има на какво да легне. После заповядал да запалят свещите, да поднесат вина и сладкиши, а след като се подкрепили, дал знак за танците; по негово желание танцът бил поведен от Панфило, а кралят се обърнал към Елиса и казал:

— Красавице, днес ти ми предостави честта на венеца, затуй тази вечер аз искам да ти предоставя честта да изпееш една песен. Ще ни изпееш каквото най-много обичаш.

Елиса се усмихнала, отвърнала, че ще го стори с най-голямо удоволствие и запяла тихо така:

Елиса завършила своята песен и въздъхнала жалостно; въпреки че всички се зачудили на думите на песента, никой не се досетил каква е причината тя да изпее тъкмо тази песен.

Кралят, бидейки в най-добро разположение на духа, извикал Тиндаро и му наредил да донесе своята гайда, под звуците на която били изиграни много танци. Чак късно през нощта Дионео дал заповед всички да се приберат да спят.

ДЕН СЕДМИ

Завършва шестият ден на Декамерон, започва седмият. Под ръководството на Дионео дружината разсъждава за това, как жените, било от любов, било за да запазят себе си, лъжат своите съпрузи, а те или се досещат за това, или не.

Когато всички звезди на изток угаснали, с изключение на една, която ние наричаме Луцифер и която продължавала да блести в белезникавата зора, сенешалът станал и се запътил с голям обоз към Долината на дамите, за да подреди всичко съгласно нареждането и заповедта на своя повелител. След тяхното заминаване не закъснял да стане и кралят, понеже бил събуден от шума, който вдигали конете и хората, товарещи багажите; кралят пък събудил едновременно и младежите, и дамите и когато потеглили, слънчевите лъчи току-що били почнали да надничат зад хоризонта. На всички им се сторило, че никога досега славеите и другите птички не са пели толкова радостно, както в тая утрин; съпроводена от тяхната песен, дружината стигнала в Долината на дамите, посрещната от още по-голям брой птички, които сякаш се радвали на това посещение. Обиколили долината, отново я огледали и тя им се сторила още по-красива, отколкото предния ден, тъй като тоя час на деня съответствувал много повече на нейната красота. След като заситили глада си с хубави вина и разни сладкиши, всички запели, за да не останат по-назад от птичките, а долината пеела заедно с тях, повтаряйки техните песни; птичките, сякаш не желаейки да им отстъпят, прибавяли нови нежни трели. Когато дошло време за обед, трапезите били сложени под зелените лаврови и други дървета край малкото езеро и дружината насядала, както наредил кралят; докато се хранели, те гледали плаващите из езерото ята риби, а това им давало повод за различни разговори. Когато привършили обеда и слугите раздигнали трапезата, дружината се развеселила още повече и отново запяла; след това, тъй като на различни места в малката долина били подредени постели, които предвидливият сенешал се погрижил да огради и покрие с френски завеси, който желаел, си полегнал, а останалите продължили да се забавляват кой с каквото обича и предпочита. Но когато дошло време да станат и да се съберат за повелите, кралят заповядал да проснат килими на тревата, недалеч от мястото, където обядвали; всички насядали край езерото и кралят заповядал на Емилия да започне. Тя се усмихнала весело и заговорила така.

НОВЕЛА I

Джани Лотеринги чува през нощта, че някой чука на вратата; той събужда жена си, а тя го уверява, че трябва да е някакво привидение; те стават, прочитат една молитва и чукането престава.

— Повелителю мой, щеше да ми бъде много по-приятно, ако с ваше съгласие не аз, а някой друг почнеше да говори пръв по тоя чудесен въпрос, по който ни предстои да беседваме; но тъй като вашата воля бе аз да вдъхна смелост на другите, ще го сторя на драго сърце.

И така, скъпи дами, ще се постарая да ви разкажа нещо, което да ви бъде от полза за в бъдеще, защото, ако и вие се плашите, както аз се плаша, и то най-вече от привиденията (Бог ми е свидетел, че не знам как изглеждат, пък и досега не съм срещала човек, който да знае нещо за тях, въпреки че всички еднакво се боим от тях), слушайки внимателно моята новела, вие можете да научите една хубава свята молитва (много полезна в подобни случаи), за да прогоните привидението, ако то рече да ви навести.

На времето във Флоренция, в квартала свети Бранкацио, живял предач, на име Джани Лотеринги; той си разбирал много добре от работата, но в другите неща хич го нямало, тъй като бил доста глуповат; въпреки това често го избирали за ръководител на певците на хвалебствени църковни песни от „Санта Мария Новела“ (той трябвало да ръководи техните спевки), възлагали му и други подобни длъжности, та се повъзгордял и почнал да се мисли за много нещо; обаче тия длъжности му били възлагани не за друго, а защото, бидейки заможен човек, той често гощавал монасите. Не стига това, ами те все успявали да измъкнат по нещо от него — кой чифт чорапи, кой качулка, кой наметало, и в замяна на това го учели на най-хубавите молитви, подарявали му „Отче наш“ на италиански език или песента за свети Алекси, или плача на свети Бернардо, или хвалебствената песен на дона Матилда и други подобни глупости, които той ценял особено много и ги съхранявал най-старателно за спасение на душата си.