Декамерон Боккаччо Джованни

А дамата, на която не подействували ни продължителното ухажване, ни задевките, ни любовните песни при изгрев слънце, ни нищо от онова, що Дзима вършел от любов към нея, се трогнала от страстните слова на тоя пламенен любовник и усетила непознато дотогава ней чувство: разбрала какво значи да обичаш. Но макар и да си мълчала, спазвайки нареждането на своя съпруг, стаените й въздишки не могли да прикрият онова, което тя би показала на драго сърце, ако можела да отвърне на Дзима.

Дзима почакал и като видял, че тя нищо не казва, доста се учудил, после започнал да се досеща за хитростта, с която си послужил благородникът; но като се обърнал към дамата и видял припламващия от време на време блясък в нейните очи, когато тя го поглеждала, като забелязал и въздишките, на които не позволявала да се изтръгнат с пълна сила от гърдите й, той се пообнадеждил и насърчен от това, решил да постъпи по следния начин: почнал сам да си отговаря от името на дамата, която седяла пред него и го слушала. Ето какво казал той: „О, мой Дзима, много отдавна съм забелязала, че любовта, що изпитваш към мен, е голяма и съвършена, но сега от твоите думи я опознах още по-добре и много се зарадвах. Макар и привидно да съм се отнасяла към теб сурово и жестоко, аз не бих искала да мислиш, че дълбоко в душата си наистина съм изпитвала каквото съм показвала; напротив, винаги съм те обичала, за мен ти си бил най-скъп от всички; но аз трябваше да постъпвам така, било поради страх от другите, било за да пазя собствената си чест. Ала настана времето, когато аз ще мога да ти докажа съвсем ясно дали те обичам и да те възнаградя за любовта, която ти изпитваше и продължаваш да изпитваш към мен; престани да страдаш и не губи надежда, защото след няколко дни месер Франческо трябва да отиде в Милано като подеста; ти знаеш това, нали от любов към мен му подари твоя великолепен жребец; обещавам ти и се заклевам във вярата си и в любовта, която изпитвам към теб, че няколко дни след като той замине, ние ще се съберем и ще увенчаем нашата любов с пълен и приятен завършек. А за да не трябва още веднъж да ти говоря по този въпрос, знай отсега, че в деня, когато видиш две кърпи за лице, окачени на прозореца на моята стая, дето гледа към градината ни, ти ще можеш да дойдеш при мен през градинската вратичка, само че ела късно вечерта и гледай никой да не те забележи; аз ще бъда там, ще те чакам и ние ще прекараме цялата нощ в радост и удоволствия — така, както искаме.“

След като казал това от името на дамата, Дзима продължил да говори от свое име и отвърнал така: „Скъпа мадона, радостта, бликнала в мен поради тия ваши слова, ме обърка толкова много, че едва успявам да намеря думи, за да ви благодаря както подобава; и ако бих имал възможността да говоря както аз искам, то времето не би ми стигнало, за да ви отдам най-пълна благодарност — както бих желал и както би трябвало да постъпя; по тази причина предоставям на вас да се досетите за онова, което, независимо от моето желание, сега не мога да изразя с думи. Искам само да ви кажа, че непременно ще постъпя както вие ми заповядахте; тогава, ако вследствие голямото благо, с което се решихте да ме дарите, аз се поуспокоя, ще се постарая да ви се отблагодаря най-сърдечно, доколкото ми позволяват силите. Сега няма какво повече да си казваме; затова, скъпа мадона, нека Бог ви дари оная радост и оная милост, които вие си пожелаете и нека той ви закриля.“

Дамата пак не продумала ни дума, затова Дзима станал и се запътил към благородника, а той тръгнал да го пресрещне, засмял се и го запитал: „Е, какво ще кажеш? Удържах ли си думата?“ Дзима отвърнал: „Не, месер, защо вие обещахте да ми разрешите да си поприказвам с вашата жена, а ме накарахте да разговарям с истинска мраморна статуя.“

Тия слова се. понравили твърде много на благородника, който имал хубаво мнение за жена си и повярвал, че тя е още по-добра, отколкото той си мислел; после рекъл на Дзима: „Я ми кажи, твоят кон ще стане ли мой?“ Дзима отвърнал: „Да, месер, но ако знаех, че от милостта, която ми оказахте, ще извлека толкова полза, колкото извлякох, щях да ви подаря коня, без да ви моля за тая милост. Де да беше рекъл Господ именно така да постъпя, защото сега се оказа, че купувате моя кон, без да ви го продавам.“

Благородникът много се смял и понеже успял да се снабди с кон, няколко дни по-късно тръгнал за Милано, където трябвало да поеме длъжността подеста. А жена му, като останала сама и свободна, почнала да размишлява върху думите на Дзима, за любовта, която той изпитвал към нея, и за коня, който пожертвувал от любов към нея; и като гледала Дзима да минава твърде често край нейния дом, си рекла: „Какво правя? Защо губя младостта си? Оня отиде в Милано и ще остане там цели шест месеца; кога ще ме възнагради заради тях? Когато остарея ли? А освен това ще намеря ли някога друг поклонник като Дзима? Сега съм сама, няма от кого да се боя, защо да не си поживея весело, докато имам възможност? Друг такъв сгоден случай я ми се удаде, я не; пък и никой нищо няма да узнае: но дори и да се разчуе, по-добре човек да го извърши и после да се разкайва, отколкото да си стои така и да съжалява.“

Речено-сторено. Един ден, както казал Дзима, тя окачила две кърпи за лице на прозореца към градината; той ги видял, зарадвал се много и щом мръкнало, се промъкнал тихичко към вратичката на градинската ограда; вратичката била отворена, той влязъл, стигнал до вратата на къщата, а там намерил дамата, която го очаквала. Като го видяла да влиза, тя станала, тръгнала да го посрещне и го приела с безкрайна радост; той я прегърнал и целунал сто хиляди пъти и след това я последвал нагоре по стълбата; без да губят повече време, те си легнали и познали крайната цел на любовта.

Така станало първия път, но той не бил последен, защото, докато благородникът бил в Милано, а и след неговото завръщане Дзима продължил да идва често, за най-голямо удоволствие и на едната, и на другата страна.

НОВЕЛА VI

Ричардо Минутоло се влюбва в съпругата на Филипело Сигинолфо; като разбира, че е ревнива, той я излъгва, че Филипело е определил среща на жена му в някаква баня; съпругата на Филипело отива там, въобразява си, че е била с мъжа си, а накрая се оказва, че се е отдала на Ричардо.

След като Елиса нямала какво повече да каже, кралицата похвалила остроумието на Дзима и наредила на Фиамета да разкаже следващата новела. Тя се засмяла, отвърнала:

— На драго сърце, мадона! — и започнала така: — А сега нека напуснем нашия град, където наред с всичко останало можем да се сблъскаме с безброй примери за какво ли не, и, както стори и Елиса, да спрем вниманието си върху случки, станали в други краища на света; за тази цел ние ще се пренесем в Неапол и аз ще ви разкажа как една от ония светици, дето се преструват уж на отвратени от любовта, била накарана от своя обожател да вкуси плодовете на любовта, преди да е усетила нейните трепети; това, което ще чуете, ще ви напомня да бъдете предпазливи при подобни случаи в бъдеще, а случилото се ще ви развесели.

В древния и така приятен град Неапол, може би най-приятния в цяла Италия, живял някога млад човек от знатно, благородно потекло, блестящ със своето богатство, на име Ричардо Минутоло; макар и да си имал много красива, мила и млада съпруга, той се влюбил в друга жена, превъзхождаща по своята хубост (това било всеобщо мнение) всички останали жени в Неапол; тя била безкрайно честна и почтена, наричала се Катела и била съпруга на друг, също така благороден младеж, на име Филипело Сигинолфо, когото обичала най-много от всичко на света. И така, Ричардо Минутоло обичал тая Катела и правел какво ли не, за да спечели нейната любов и благоразположение, но все не успявал да задоволи ни най-малко своите желания и почти изпаднал в отчаяние; било поради неумение, било поради слабост, той не можел да се освободи от това чувство и въпреки че не му се искало да умира, и от живота си не виждал полза. Живял си той, обзет от такива настроения, и един ден някакви дами — негови роднини, седнали да го увещават най-настоятелно да се откаже от тая любов, заради която само си губи времето, тъй като Катела не обичала друг освен Филипело, а освен това толкова го ревнувала, че се бояла дори от птичките, дето летят из въздуха — да не би да й го отнемат. Щом чул, че Катела е ревнива, Ричардо тозчас измислил как да постъпи, за да осъществи своето желание; почнал той да се преструва, че се е разочаровал от любовта си към Катела и поради това се е влюбил в друга благородна дама; започнал също така да показва, че от любов към тая дама устройва и турнирите, и двубоите, че по тая причина върши и всичко онова, което обикновено правел заради Катела.

Не минало много време и почти всички неаполитанци, пък и Катела, повярвали, че той е престанал да обича Катела и се е влюбил пламенно в другата дама; в това отношение Ричардо проявил такова постоянство и така успял да убеди всички, че самата Катела престанала да се държи хладно с него (а тя се отнасяла така заради любовта, която по-рано той изпитвал към нея) и при среща го поздравявала най-сърдечно като съсед, както правела и с всички останали.

Времето било горещо и според обичая на неаполитанците мнозина мъже и дами излизали да се поразходят край брега на морето, където обядвали и вечеряли; Ричардо, щом научил, че и Катела е отишла край морето със своята дружина, се запътил натам с неколцина свои другари и бил поканен от дамите, които придружавали Катела, но те трябвало дълго да настояват, защото Ричардо се преструвал, че не му се иска кой знае колко да остане при тях. После дамите, а заедно с тях и Катела, започнали да го закачат за новата му любов; той се преструвал на много влюбен и с това им давал все повече основания за такива разговори. По едно време, както обикновено става на такива места, дамите се пръснали коя на една, коя на друга страна, а при Кате-ла, където се намирал и Ричардо, останали само някои от тях; тогава Ричардо, уж на шега, намекнал на Катела за някаква любов на нейния мъж Филипело, поради което тя тозчас пламнала от ревност и желание да узнае какво иска да каже Ричардо. Отначало се сдържала, но накрая не могла да се стърпи и помолила Ричардо, в името на любовта към дамата, която той обичал най-много от всичко, да й обясни какво искал да каже с намека си за Филипело.

Ричардо отвърнал: „Вие ме заклехте в името на толкова скъпо за мен същество, че не смея да не изпълня каквото и да поискате от мен; затова съм готов да ви кажа всичко, ако ми обещаете да не споменавате нищо за това нито пред Филипело, нито пред когото и да е другиго, преди да се уверите на дело, че каквото ще ви разкажа сега, е истина; и стига да пожелаете, аз ще ви науча как да видите всичко със собствените си очи.“

Дамата се съгласила на това условие, защото повярвала, че казаното от него е истина, и се заклела да не продумва ни дума. Тогава Ричардо я дръпнал настрана, за да не ги чуе никой, и казал следното: „Мадона, ако продължавах да ви обичам така, както ви обичах по-рано, не бих се осмелил да ви разказвам работи, които мисля, че ще ви причинят терзание; но тази любов е вече отминала и затова няма да ми бъде така трудно да ви разкрия цялата истина. Не знам дали някога Филипело се е почувствувал засегнат от любовта, която изпитвах към вас, не знам също дали е допускал, че и вие може би ме обичате; така или иначе, пред мен никога с нищо не се е издавал; сега обаче той (навярно е изчаквал да мине време, предполагайки, че няма да бъда вече така подозрителен) като че ли иска да ми направи същото, каквото, изглежда, мисли, че съм му сторил аз: сиреч иска да склони жена ми да бъде негова; доколкото ми е известно, от някое време насам той просто я засипва с разни тайни послания, за което знам от самата нея; а тя му отговаря така, както аз й нареждам. И дори тази сутрин, преди да тръгна насам, заварих у дома си някаква жена, която си шушнеше нещо с моята съпруга; веднага разбрах каква може да бъде, затова извиках жена си и я запитах какво иска оная. Моята съпруга отвърна: «Сводничи, пратил я пак оня Филипело, дето ти ми го докара на главата, като ме караше да му отговарям и да му давам надежди; сега ми съобщава, че иска най-после да знае какво възнамерявам да правя, защото той, стига да пожелая, можел така да нареди работата, че да се срещнем тайно в една от градските бани, и настоява много да се видим. Ако ти (все още не мога да проумея защо) не ме беше забъркал в тая каша, така щях да му отговоря, че нямаше да посмее да ме погледне в очите.» Затова си рекох, че той е почнал да прекалява, че не бива да търпя повече подобни неща и трябва да ви го кажа, за да видите каква награда сте заслужили с вашата непреклонна вярност, заради която аз бях стигнал на крачка от смъртта. А за да не си помислите, че това са празни приказки, че съм седнал да ви разказвам басни, за да имате възможност да видите всичко с очите си — ако желаете, разбира се, — аз наредих на жена си да отговори на жената, която чакаше, че тя е съгласна да отиде в банята към девет часа, когато хората вече спят; оная остана много доволна и си отиде. Вие, надявам се, няма да повярвате, че ще пратя там жена си; но ако бях на ваше място, щях така да направя, че той да ме помисли за оная, която очаква да срещне там; бих останал известно време с него, а после ще му се обадя, за да разбере с кого всъщност е бил; и след това така ще го наредя, че да си получи заслуженото; убеден съм, че ако постъпите така, вие хем ще го засрамите, хем ще отмъстите за обидата, която той иска да нанесе и на вас, и на мен.“

Щом чула тия приказки, Катела, без ни най-малко да разсъди кой й разправя всичко това, без да си помисли, че може и да е лъжа, както обикновено се случва с ревнивите, веднага му повярвала и почнала да съпоставя тоя случай с други, станали преди; кипнала изведнъж от ярост и отвърнала, че непременно ще постъпи така, че това няма да й бъде кой знае колко трудно, и ако мъжът й дойде там, тя така ще го накара да се засрами, че той ще има да си спомня за тоя случай всякога, когато види жена. Ричардо останал много доволен и като видял, че хрумването му се оказало сполучливо, изговорил не малко думи, за да я насърчи още повече в нейните намерения и да прогони всякакво нейно съмнение; накрая я помолил да не казва никому какво е узнала от него, за което дамата му се заклела в собствената си чест.

На следната утрин Ричардо се отбил при жената, дето държала банята, за която споменал пред Катила; обяснил й какво възнамерява да прави и я помолил да му помогне с каквото може. Понеже му била твърде задължена, жената отвърнала, че ще изпълни всичко на драго сърце, и се разбрала с него какво да каже и как да постъпи. В къщата, където се намирала банята, имало и една много тъмна стая, без нито един прозорец, през който да прониква светлина. По заръка на Ричардо жената подредила тъкмо тая стая, сложила и легло — най-удобното, което имала; и след като се нахранил, Ричардо се излегнал на леглото и зачакал Катела.

А тя, след като изслушала Ричардо и повярвала на думите му повече, отколкото било нужно, привечер се прибрала у дома си изпълнена с негодувание; за щастие тя заварила там Филипело, който бил погълнат от някакви свои грижи и може би по тая причина не й оказал милото внимание, с което обикновено я посрещал. Като видяла това, тя станала още по-подозрителна и си рекла: „Ясно: той си мисли непрекъснато за оная жена, с която утре се надява да прекара в удоволствие и наслада, ала тая работа няма да я бъде.“ Мисълта за това не й дала покой почти цялата нощ и тя все мислела и премисляла какво ще му каже, когато двамата останат насаме.

Има ли смисъл да разказвам по-нататък? Като ударил деветият час, Катела взела със себе си своята прислужница и без да промени намеренията си, тръгнала към банята, за която й говорил Ричардо; стигнала там, намерила оная жена и я запитала идвал ли е Филипело. А жената, подучена от Ричардо, отвърнала: „Вие ли сте дамата, която трябва да дойде, за да си поговори с него?“ Катела казала: „Да, аз съм.“ Тогава жената рекла: „Щом е така, заповядайте.“

Катела, която била тръгнала да търси каквото най-малко искала да намери, заповядала на жената да я заведе в стаята, където се намирал Ричардо; влязла там със забулено лице и затворила вратата. А Ричардо, щом я видял да влиза, се зарадвал, станал, прегърнал я и прошепнал: „Добре дошла, душо моя!“ За да се престори още по-добре, че е другата, а не тя, Катела също го прегърнала и почнала да го целува и гали, без да промълви пи дума, защото се бояла, че ако заговори, той ще и познае. В стаята било тъмно като в рог — толкова тъмно, че дори и като му свикнели очите, човек нищо не можел да види, от което, разбира се, и двамата били много доволни.

Ричардо я повел към леглото, където — без да говорят, за да не би да се познаят по гласовете — двамата останали доста време, за по-голямо удоволствие и утеха на него, отколкото на нея; а когато на Катела й се сторило, че е дошло време да даде израз на стаеното у нея негодувание, тя заговорила пламнала от гняв: „Ах! Каква злощастна орис се пада на жените! Колко грешат много от тях, като продължават да обичат своите съпрузи! Аз, клетата, те обичах цели осем години най-много от всичко на тоя свят, а ти, както виждам, целият изгаряш и се топиш от любов към някаква си чужда жена, негодник такъв, злодей неден! Знаеш ли с коя беше досега? С тази, която ти толкова дълго време мамеше с лицемерни ласки, преструвайки се на влюбен, докато всъщност си обичал друга! Аз съм Катела, а не жената на Ричардо, подли изменнико! Я се вслушай, не познаваш ли гласа ми? Аз съм Катела. И струва ми се, че хиляда години няма да ми стигнат, за да те направя за резил пред всички, както заслужаваш, мръсно куче такова! Ах, клетата аз, кого съм обичала толкова години? Това подло куче, което, предполагайки, че държи в обятията си друга жена, за краткото време, прекарано сега с мен, ме надари с повече ласки и любов, отколкото за всичките години, откакто му принадлежа. Ах ти, гадно куче такова! Днес се показа толкова як и силен, а в къщи обикновено си все слаб и немощен! Но, слава Богу, ти обработи своето, а не чуждото поле както се надяваше! Ясно ми е защо нощес не ме и докосна: ти си възнамерявал да се разтовариш другаде, искал си да се пазиш, за да се явиш като бодър ездач на бойното поле. Но благодарение на Бога и на моята предвидливост, каквото трябваше да стане, стана! Защо не ми отговаряш, престъпни човече? Хайде, кажи ми нещо! Да не си онемял, докато ме слушаше? Ей богу, не знам какво ме сдържа, та още не съм забила нокти да ти издера очите! Ти си мислеше, че ще успееш да ми измениш скришом, мълчешката. Но, слава Богу, нищо не успя да направиш! И ти знаеш, ама и аз знам: пуснах след тебе по-добри кучета, отколкото ти си мислеше.“

Ричардо слушал и се радвал на тия слова, нищо не й отвръщал, а само я прегръщал, целувал и галел още повече. Затова тя продължила да говори: „Да, разбира се, ти си въобразяваш, че сега Ще ме укротиш с твоите лицемерни ласки, досадно куче недно! Мислиш си, че ще ме успокоиш и утешиш, но много се лъжеш. Аз няма да се утеша, докато не те направя за резил пред всички наши роднини и приятели. А нима аз, престъпни човече, съм по-грозна от жената на Ричардо Минутоло? Нима тя е по-благородна от мен? Защо не отговаряш, мръсно куче? С какво съм по-лоша от нея? Махай се, да не си посмял да ме докоснеш, и без това днес си позволи твърде много! Знам много добре, че сега, след като разбра коя съм, ще се опиташ да продължиш насила каквото прави досега. Ала добър е господ, с негова помощ ще те оставя да попостиш. Не знам защо не пратя да повикат Ричардо, който ме обичаше най-много от всичко на тоя свят и пак не би могъл да се похвали, че съм го погледнала, дори само веднъж! Нима щях да постъпя лошо, ако го бях направила? Ти се надяваше, че тук ще си имаш работа с неговата жена и ако тя беше дошла, нямаше да се откажеш; затова, ако той беше станал мой, ти нямаше да имаш никакво право да ми се сърдиш.“ Дамата продължила да говори и да го упреква, а Ричардо, като си помислил, че ако я пусне да си отиде с тия впечатления, може да последва нещо много лошо, решил да се обади, за да я изкара от заблуждението, в което била изпаднала; затова, като я прегърнал и хванал здраво, та да не може да избяга, той й казал: „Не се гневете, любов моя! Амур ме научи да постигна с измама онова, което не успях да имам само чрез любовта, която изпитвах: аз съм вашият Ричардо.“

Щом чула тия думи и познала гласа му, Катела веднага понечила да скочи от леглото, но Ричардо не й дал да мръдне; опитала се да извика, ала той й запушил устата с ръка и казал: „Мадона, цял живот да викате, пак няма да успеете да върнете назад станалото, късно е; ако пък се развикате или направите така, че някои някога узнае нещо за случилото се, последствията могат да бъдат две. Първо — и това не може да не ви засяга, — вашата чест и вашето добро име ще бъдат опетнени, защото и да се помъчите да разправяте, че съм ви примамил тук с лъжа, аз ще кажа, че това не е вярно, че, напротив, аз съм ви накарал да дойдете тук, като съм ви обещал пари и подаръци, а вие сте се разсърдили и сте вдигнали целия този шум, защото не сте получили каквото сте се надявали; вие знаете много добре, че хората са по-наклонни да приемат лошото, отколкото доброто, затова както ще повярват на вас, така ще повярват и на мен. Стане ли така между мен и вашия съпруг ще възникне смъртна вражда и може да се случи или аз да убия него, или той — мен, а това няма да ви достави нито радост, нито удоволствие. Затова, сърце мое, откажете се от намерението си, което хем ще опозори вас, хем ще всади вражда между вашия мъж и мен и ще изложи на опасност живота на двама ни. Вие не сте първата, нито последната излъгана жена. Ако съм ви измамил, направих го не с цел да ви отнема каквото ви принадлежи, а заради пламенната любов, що изпитвам към вас и съм готов да изпитвам винаги, оставайки ваш най-покорен слуга. И тъй като самият аз и всичко, каквото притежавам, и всичко, каквото мога и каквото струвам, отдавна ви принадлежи, искам от днес нататък да ви принадлежа изцяло. Вие сте умна и разсъдлива жена, надявам се, че и в тоя случай ще се покажете такава.“

Докато Ричардо говорел всичко това, Катела плачела, та се късала и макар да била много разглезена и да съжалявала много за станалото, нейният разум все пак й подсказвал, че Ричардо с прав; тя разбрала, че наистина може да стане така, както й казал той. Затова му рекла: „Ричардо, не знам дали Бог ще ми даде сили да понеса твоята измама и оскърблението, което ми нанесе. Аз не искам да викам тук, където дойдох подтиквана от моята наивност и прекомерна ревност; но повярвай ми, няма да се успокоя, докато не разбера, че по един или друг качиш съм получила удовлетворение за това, което ти ми стори; затова пусни ме, не ме задържай повече; ти постигна каквото искаше, получи от мен толкова, колкото искаше; а сега остави ме да си вървя! Пусни ме, моля те!“

Като разбрал, че тя е все още твърде разгневена, Ричардо решил да не я пуска, докато не се успокои; затова започнал да я утешава с най-нежни слова и толкова й говорил, толкова я молил и увещавал, че дамата най-после отстъпила и се помирила с него, след което, със съгласието и на двамата, те останали и прекарали дълго време в най-голямо удоволствие.

А дамата, след като разбрала, че целувките на любовника са много по-сладки от целувките на съпруга, заменила строгостта си към Ричардо с нежна любов и от тоя ден започнала да го обича пламенно; проявявайки най-голяма предпазливост, те често се наслаждавали на своята любов. И нека даде Бог и ние да се наслаждаваме на нашата.

НОВЕЛА VII

Тедалдо се скарва с любимата си и напуска Флоренция; след известно време се завръща предрешел като поклонник, среща се с дарбата, убеждава я, че е сгрешила, спасява от смъртно наказание нейния съпруг, обвинен в убийството на Тедалдо, помирява го с братята си, а после се отдава на разумна наслада с жена му.

Фиамета млъкнала, всички я похвалили, а кралицата наредила на Емилия да начене веднага своя разказ, та да не губят време. Емилия започнала така:

— Ще ми се да се завърнем в нашия град, откъдето двете преждеговоривши предпочетоха да излязат, за да ви разкажа как един наш съгражданин успял да си възвърне дамата, която бил загубил.

И така, живял някога във Флоренция млад благородник, на име Тедалдо дели Елизеи; той бил безумно влюбен в една дама, която се казвала Ермелина и била съпруга на някой си Алдобрандино Палермини; благодарение на изисканите си обноски Тедалдо успял да осъществи желанията си и да се наслаждава; но съдбата, която е враг на щастливците, се противопоставила на тая радост; дамата, след като известно време била благосклонна към Тедалдо, не знам по каква причина, изведнъж го лишила от своето благоволение и не само отказвала да приеме неговите послания, ами не искала за нищо на света да го вижда повече. Поради това той бил обзет от дълбока печал, но тъй като криел любовта, си, никой не разбрал каква е причината за неговата мъка; опитал той какво ли не, за да си възвърне любовта, която (както му се струвало) изгубил, без да има вина, ала след като се убедил, че усилията му отиват нахалост, решил да се махне оттук, защото не му се искало виновницата за неговите страдания да се радва, че той чезне по нея. Затова, като събрал малко пари, без да се обади никому — ни на роднини, ни на приятели (освен на един свой близък, който знаел всичко), Тедалдо напуснал тайно града и отишъл в Анкона, където се установил под името Филипо ди Сан Лодечо; тук се запознал с някакъв богат търговец, постъпил при него на работа като слуга и потеглил с неговия кораб за Кипър. Търговецът харесал толкова много обноските и държането на Тедалдо, че му дал не само висока заплата, ами го направил свой съдружник и му поверил голяма част от сделките си, които той поел така успешно и с такова старание, че за няколко години станал добър, богат и известен търговец. Погълнат от тия свои занимания, той често се сещал за своята жестока дама и макар да бил дълбоко засегнат от тая любов, изпитвал силно желание да я види отново, но проявил такова упорство, че успял да издържи цели седем години.

Ала не щеш ли, веднъж, като бил в Кипър, чул една песен, съчинена някога от самия него; песента разказвала за любовта, която той изпитвал към дамата, за нейната любов към него и за радостта, която тя му доставяла; в същия миг Тедалдо си помислил, че не е възможно дамата да го е забравила и желанието му да я види отново така се разпалило, че той не успял да издържи и решил да се върне във Флоренция. Затова, след като си уредил работите, взел със себе си един слуга и потеглил за Анкона; там изчакал да пристигнат вещите му, пратил ги във Флоренция при един свой другар от Анкона, а самият той се преоблякъл като поклонник, завръщащ се от гроба господен, и се запътил тайно за Флоренция, съпроводен от слугата си.

Като пристигнал тук, отседнал в една малка странноприемница, стопанисвана от двама братя, намираща се близо до дома на дамата. И първото нещо, което направил, било да застане пред нейния дом, за да я зърне, ако му се отдаде случай; ала видял, че вратите са залостени, а прозорците — затворени, и се разтревожил да не би дамата да е умряла или пък да се е преместила другаде. Обзет от силно безпокойство, той се отправил към къщата, където живеели неговите братя; като стигнал там, за голямо свое учудване видял, че Четирима от тях стоят пред вратата, облечени в черно от главата до петите; и тъй като знаел, че за времето, откакто бил напуснал града, се е изменил твърде много, пък и бил така облечен, че трудно можели да го познаят, той се приближил смело към един обущар и го запитал защо тия мъже са облечени в черно.

Обущарят отвърнал: „Облечени са в черно, понеже преди две недели техният брат, на име Тедалдо, който напусна отдавна нашия град, е бил убит. Доколкото разбрах, те са заявили пред съда, че е бил убит от някой си Алдобрандино Палермини защото Тедалдо обичал жена му и се бил върнал тайно, за да се види с нея. Алдобрандино е задържан.“ Тедалдо се учудил не малко как е възможно някой толкова да прилича на него, та така да се припознаят, и съжалил Алдобрандино за сполетялата го беда. Като узнал, че дамата е жива и здрава, привечер той се прибрал в странноприемницата, изпълнен с най-различни мисли; седнал да вечеря със слугата си, а после го настанили да спи едва ли не в най-горния кат на къщата. Легнал си той, но дали защото го безпокоели тежки мисли, или защото постелята била неудобна, а може би и поради оскъдната вечеря не можал да заспи чак до полунощ; на едно време, както лежал буден, му се сторило, че някой се спуска от покрива, а след малко през пролуката на вратата в стаята проникнала светлина. Тедалдо се промъкнал на пръсти до пролуката, за да разбере какво става, и видял една млада, доста хубава девойка със светилник в ръка, към която се приближавали трима мъже, навярно спуснали се от покрива; те я поздравили най-приятелски, а после единият от тях й казал: „Слава Богу, най-сетне ще можем да си отдъхнем спокойно, защото научихме от достоверно, място, че братята на Тедалдо Елизеи са посочили като виновник за смъртта му Алдобрандино Палермини, а той признал всичко и присъдата вече е подписана; въпреки това трябва да пазим най-строго мълчание, защото научат ли някой ден, че ние сме го убили, ще изпаднем в същата опасност, в каквато се намира сега Алдобрандино.“ След като казали това на девойката, която се зарадвала извънредно много, те слезли надолу и отишли да спят.

А Тедалдо, който чул всичко, седнал да размишлява на колко много и на какви заблуди може да стане жертва човешкият ум: най-напред се сетил за братята си, които оплакали и погребали чужд човек вместо него; после се замислил за невинния мъж, обвинен по невярно подозрение и осъден на смърт с помощта на лъжливи доказателства; накрая почнал да разсъждава за сляпата жестокост на законите и управниците, които уж в старанието си да установят истината, много често със своята жестокост принуждават хората да дават лъжливи показания и се представят за ревностни служители на правосъдието и на бога, докато всъщност служат само на неправдата и на дявола. После почнал да размишлява как да спаси живота на Алдобрандино и решил какво да каже и как да постъпи.

Сутринта Тедалдо станал, освободил слугата си и щом решил, че времето е удобно, отправил се сам към дома на своята дама; когато стигнал там, видял, че вратата е оставена отворена, влязъл и като съзрял дамата да седи на пода в една малка зала на долния етаж, цялата потънала в сълзи и печал, едва не заплакал от жалост; приближил се към нея и рекъл: „Мадона, не се измъчвайте: утехата не е далеч от вас.“ Щом чула тия слова, дамата повдигнала очи и продължавайки да плаче, го запитала: „Добри човече, ти ми изглеждаш чужденец, комай си поклонник; какво знаеш ти за моята утеха или за моята печал?“ Поклонникът отвърнал: „Мадона, аз идвам от Константинопол, току-що пристигнах, Бог ме прати, за да превърна сълзите ви в радост и да спася мъжа ви от смърт.“ Дамата възкликнала: „Щом идваш от Константинопол и си току-що пристигнал, откъде знаеш кой е моят мъж и коя съм аз?“ Тогава поклонникът започнал от самото начало и й разказал цялата история за злочестината на Алдобрандино, обяснил й коя е тя, откога е омъжена и много други неща, които знаел за нейното минало; дамата останала много учудена и понеже го помислила за пророк, паднала на колене пред него и почнала да го моли в Името Господне да побърза, щом е дошъл да спаси Алдобрандино, защото нямало много време. Преструвайки се на много свят човек, Поклонникът Казал: „Мадона, станете й слушайте внимателно какво ще ви кажа, но да знаете, че не бива да го разказвате никога никому. Господ Бог се смили да ми разкрие, че бедата, дето ви е сполетяла сега, ви е изпратена заради един грях, сторен от вас на времето. Господ е благоволил да пречисти този грях донейде чрез сегашните ви страдания; но неговата воля е вие да го изкупите изцяло, иначе ви чакат още по-големи нещастия.“

Тогава дамата изхлипала: „Месер, аз съм извършила много грехове и не знам кой измежду тях е угодно Богу да изкупя! Ако сте научили нещо, кажете ми, аз ще направя каквото мога, за да го изкупя.“ — „Мадона — рекъл полковникът, — много добре ми е известно за кои ваш грях става дума, ала аз ще ви питам не за да науча повече подробности, а за да може вие самата, като го разкажете, да изпитате още по-големи угризения на съвестта. Но да не бъдем голословни. Я ми кажете, помните ли да сте имали някога любовник?“ При тия думи дамата въздъхнала дълбоко и много се учудила, защото мислела, че това се е запазило в тайна, въпреки че след убийството на човека, когото погребали уж като Тедалдо, приятелят на Тедалдо, който знаел за тяхната любов, се изпуснал най-неблагоразумно, споменал нещичко и хората почнали да шушукат. Тогава тя отвърнала: „Виждам аз че Бог ви разкрива всички хорски тайни, затова не възнамерявам да крия от вас и моите. Вярно е, че на младини бях много влюбена в нещастния младеж, за чиято смърт сега обвиняват моя съпруг; много плаках аз заради смъртта на тоя човек и продължавам да страдам и да се измъчвам, макар че преди той да замине, бях почнала да се отнасям с него жестоко и студено; но нито неговото заминаване, нито продължителното му отсъствие, нито нещастната му кончина — нищо не бе в състояние да го изтръгне от сърцето ми.“

Поклонникът рекъл: „Вие никога не сте обичали клетия младеж, който е убит; вие сте обичали Тедалдо Елизеи. Я ми кажете: защо му се разсърдихте на времето? Обиди ли ви той с нещо?“ Дамата отвърнала: „Не, той никога с нищо не ме оскърби; причина за моя гняв станаха словата на един проклет монах, пред когото веднъж се изповядах. Когато му разказах за любовта си към тоя човек, за това, че съм много близка с него, той така ме изплаши, че и днес още, сетя ли се за това, тръпки ме побиват: почна да ми разправя, че ако не се откажа от тая връзка, щяла съм да попадна право в устата на дявола, във вечния мрак на преизподнята, че за наказание щели да ме хвърлят в огъня. Толкова се изплаших, че реших да прекратя близостта си с Тедалдо, затова и престанах да приемам неговите писма и послания; но аз съм убедена, че ако той, вместо да замине от отчаяние, както предполагам, бе останал и бе продължил да настоява, а аз бих видяла как се топи от мъка като сняг на слънце, твърдата ми решителност щеше да бъде сломена, защото никога не съм изпитвала по-силно желание от това.“

Тогава поклонникът се обадил: „Мадона, точно този грях ви кара сега да се измъчвате. Знам много добре, че Тедалдо никога за нищо не ви е принуждавал: когато сте се влюбили в него, сторили сте го по ваше желание; харесали сте го, сама сте поискали той да дойде при вас, а след като сте станали много близки, вие сте се показали толкова ласкава и мила с него, че тоя човек, който ви е обичал и преди, след това се е влюбил във вас хиляда пъти по-силно, та и повече. Ако наистина е било така (а аз знам, че е било така), какво би могло да ви накара да се разделите с него по такъв жесток начин? Трябвало е да размислите по-рано и ако сте допускали, че после ще се разкайвате заради лошата си постъпка, изобщо да не правите така. Той е станал ваш, но и вие сте станали негова. Понеже е бил ваш, вие сте имали право да се разпореждате с него като с ваша собственост, и ако пожелаете, да постъпите така, че той да не бъде вече ваш; но да пожелаете да му отнемете себе си мимо волята му, и то след като сте му принадлежали, това вече е било нечестно, все едно, че сте извършили кражба. Трябва да знаете, че аз съм монах и познавам много добре всички нрави на монасите; затова смятам, че аз повече от който и да е друг имам основание да се изкажа за тях с известна свобода (за ваша полза, разбира се); искам да ви припомня някои неща за тях, та занапред да ги познавате по-добре, отколкото ги знаете сега. Някога е имало достойни и свети монаси, но у тия, дето сега наричат себе си монаси и искат и людете да ги смятат за такива, няма нищо монашеско освен расото; ама и то не е монашеско, защото, ако на времето основателите на монашеските ордени са се разпореждали расата да бъдат тесни и прости, от грубо платно, като доказателство, че обличайки тялото си в такава проста дреха, те изразяват презрението, с което техният дух се отпием към всичко мирско, то днешните монаси си шият широки, двойни и лъскави раса от най-тънко плитко, придавайки им най-изящен, архиерейски вид, и по се срамуват да се перчат с тях в църквите и по площадите, както правят миряните със своите дрехи. И както рибарят гледа да улови с мрежата си в реката колкото се може повече риба, така и те, загръщайки се в широките поли на своите раса, гледат да примамят е тях колкото се може повече светици, вдовици и други наивни жени и мъже; това е най-голямата им грижа, повече от всичко друго. Та за да бъда по-близо до истината, искам да ви кажа, че тия хора не носят монашески раса, а по-скоро само цвета, който би трябвало да има расото. Докато някогашните монаси са ратували за спасение на човешките души, днешните ламтят само за жени и богатства; те винаги са влагали и продължават да влагат всичките си сили, за да плашат глупците с крясъци и разни страшни изображения, да им внушават, че могат да изкупят греховете си с милостиня и молитви, за да могат пък те, дето са станали монаси не от набожност, а поради низостта на своята душа, да получават всичко наготово, без да работят; един ще им донесе хляб, друг — вино, трети — ядене, а те ги залъгват, че така щели да успокоят душите на починалите си близки. Разбира се, вярно е, че милостинята и молитвите изкупват греховете; но ако тия, дето правят подаяния, се вгледат на какви хора дават милостиня или ако ги познаваха, те щяха да запазят всичко за себе си или пък биха предпочели да го хвърлят на свинете. И понеже монасите знаят, че на тях ще им бъде толкова по-добре, колкото по-малък е броят на заможните люде, всеки от тях се стреми с крясъци и заплахи да отнеме от ближния си онова, което той самият иска да притежава. Те порицават мъжете, отдаващи се на сладострастие, за да може, след като порицаните се откажат, жените да останат за тях, които порицават; осъждат и проклинат лихварството и незаконните печалби, та след като почнат да ги събират, уж от името на църквата, да могат да си шият по-широки раса и да се доберат я до епископство, я до някой друг висок сан, и то със същите пари, които според собствените им слова осъждат на гибел и проклятие тия, дето ги притежават. Почнат ли да ги корят за тия им дела и за другите безобразия, дето вършат, те отговарят: «Правете каквото казваме, а не каквото вършим»; защото смятат, че това е достатъчно да облекчи всяка душевна тежест, сякаш на паството му е по-лесно да бъде непреклонно и твърдо като желязо, отколкото на неговите пастири. При това повечето от тях знаят колко малко люде, като чуят тоя отговор, ще последват думите, а не делата им. Днешните монаси се стремят да ви накарат да вършите каквото те искат: сиреч да им пълните кесиите с пари, да им доверявате своите тайни, да пазите целомъдрието си, да бъдете търпеливи, да прощавате обидите, да не злословите; това са все хубави, почтени, свети неща, но защо ви говорят за всичко това? За да имат те самите възможност да се занимават с всички ония неща, които иначе не биха могли да вършат, ако с тях се занимаваха само миряните. Кой не знае, че без пари тяхното тунеядство не би могло да продължава? Ако почнеш да харчиш парите си за собствено удоволствие, монахът не ще може да безделничи в своя манастир; ако почнеш да се навърташ около жените, за монасите няма да има място при тях; ако не търпиш и не прощаваш обидите, монахът не би се осмелил да влезе в твоя дом, за да скверни семейството ти. Но защо да се спирам подробно на всяко нещо? Те сами се обвиняват всеки път, щом почнат да се оправдават по тоя начин пред хората, които разбират. Щом не са сигурни, че ще могат да се въздържат и да водят свят живот, защо не си седят в къщи, вместо да стават монаси? Ако пък все пак са решили да се посветят на монашеството, защо не последват другото свещено слово на евангелието: «Христос започна да твори и да поучава»? Нека и те първо започнат да творят, а после да тръгнат да поучават другите. Досега през целия си живот съм виждал хиляди мъже да ухажват, обичат и посещават не само светските жени, ами и тия, дето са в манастирите; сред тях винаги са били и ония, които вдигат най-много шум от амвоните. Нима трябва да следваме техния пример? Който иска да постъпва така, негова си воля, но Бог ще каже дали той постъпва благоразумно. Да предположим все пак, че монахът, който пи се е скарал, е бил прав, а именно, че нарушението на съпружеската вярност е тежък грях. Но нима не е тежко престъпление да ограбиш един човек? Нима не е още по-жестоко да убиеш точи човек или да го принудиш да се скита немил-недраг по света? Всеки ще каже, че е така. Ако една жена стане любовница пи някой мъж, това е природен грях; но да обереш някого, да го убиеш или прогониш — топа вече е злосторничество. Преди малко ви доказах, че вие сте ограбили Тедалдо, като сама сте му отнели себе си, след като сте станали негова собственост с ваше доброволно съгласие; а сега твърдя, че доколкото е зависело от вас, вие сте го и убили, защото, след като сте започнали да се отнасяте към Тедалдо все по-жестоко, на него не му е оставало друго, освен сам да сложи край на живота си; а законът гласи, че тоя, който е станал причина за извършено зло, е виновен наравно с оня, който го е извършил. Не можете да отречете, че вие сте причина той да отиде в изгнание и да се скита немил-недраг по света цели седем години. Така че с всяка една от трите гореспоменати постъпки вие сте извършили много по-голям грях, отколкото когато сте се любели с него. А сега да видим друго: може би Тедалдо е заслужавал такова отношение? Не, разбира се; вие сама признахте това, а да не говорим, че доколкото знам, той ви обича повече и от собствения си живот. Никоя друга той не е превъзнасял така над останалите жени, за никоя друга не се е изказвал с такова уважение и с такива хвалебствия както за вас, и то на места, където е бил уверен, че споменаването на вашето име няма да възбуди подозрение и няма да опетни честта ви. Цялото му богатство, неговата чест, неговата свобода — всичко е било във ваши ръце. Нима той не е бил от благороден произход? Нима не е изпъквал с красотата си сред другите свои съграждани? Нима не е притежавал добродетелите, които трябва да има всеки млад човек? Та нали всички са го обичали и уважавали, нали за всички е бил винаги желан гост? И на това вие не можете да кажете, че не е така. Тогава как можахте заради думите на някакъв си тъп, глупав и завистлив монах да се решите на такава жестока постъпка спрямо тоя човек? Не мога да разбера заблудата на тия жени, които пренебрегват и подценяват мъжете, вместо да си съберат ума и да видят какво са те и с какво благородство Бог е надарил мъжа в сравнение с всяка друга жива твар; та те би трябвало да се гордеят, когато някой ги обича, най-много за него да милеят, да правят каквото могат, за да му угаждат, та да не престане да ги обича. А вие сама си знаете как сте постъпили под влиянието на оня монах, дето сигурно е някакъв търтей, готованец и лицемерен чревоугодник; а може би е искал да заеме мястото на оногова, когото се е стараел да прогони. Божието Правосъдие, що отмерва най-справедливо последиците на всяка постъпка, не с пожелало да остави без възмездие именно тоя ваш грях; затова както вие сте се постарали да отнемете себе си от Тедалдо, така и вашият мъж без вина е изпаднал и все още се намира в опасност заради Тедалдо, а вие се измъчвате. Ако желаете да се избавите от това страдание, длъжна сте да обещаете и най-вече да изпълните следното: ако някой ден Тедалдо се завърне от продължителното си изгнание, вие ще трябва да му възвърнете вашата милост, вашата любов, благосклонност и близост и да го възстановите в същото положение, каквото е заемал, преди да повярвате така неразумно на оня смахнат монах.“

Поклонникът завършил словото си, а дамата, която го слушала най-внимателно, си мислела, че обвиненията му са напълно справедливи; тя била уверена, че сполетялата я мъка е наказание, пратено й именно за тоя грях, както казал той, затова рекла: „Приятелю божи, признавам, че всичко, за което говорихте, е вярно и че благодарение най-много на вашите слова можах да разбера какво представляват монасите, които досега смятах за свети люде; признавам без колебание, че постъпвайки така с Тедалдо, аз съм направила голяма грешка; ако е възможно, готова съм на драго сърце да изкупя грешката си по начина, за който вие ми споменахте. Но как да го сторя? Тедалдо няма никога вече да се завърне: той е мъртъв; затова не разбирам защо трябва да ви обещая нещо, което не може да се изпълни.“

Тогава поклонникът отвърнал: „Мадона, както Бог ми разкри, Тедалдо съвсем не с мъртъв; той е жив и здрав и ще бъде много доволен, ако може да разчита на вашата милост.“ Дамата възкликнала: „Какво говорите! Та аз го видях да лежи проснат пред вратата ми, прободен на няколко места с нож, държах го в прегръдките си, пролях много сълзи над застиналото му лице, та всичко това може би е станало причина за ония клевети, които после се разчуха.“ Поклонникът отвърнал: „Мадона, каквото и да казвате, аз ви уверявам, че Тедалдо е жив; ако обещаете и изпълните онова, за което говорихме, надявам се, че скоро ще го видите.“ Тогава дамата казала: „Ще го направя, ще го направя на драго сърце и нищо друго няма да ми достави такава радост, както да видя мъжа си свободен, а Тедалдо — жив.“

Тогава Тедалдо си рекъл че е време да се открие на дамата, да я утеши и обнадежди за спасението на мъжа й, затова казал: „Мадона, за да ви успокоя относно вашия съпруг, налага се да ви разкрия една голяма тайна, която ще трябва да пазите и да не разправяте, докато сте жива.“ Те били сами в един уединен кът на къщата, тъй като дамата имала пълно доверие на поклонника, който й се сторил много свят човек; Тедалдо извадил пръстена, подарен му на времето от дамата след последната нощ, която прекарали заедно, и който той съхранявал най-грижливо, показал й го и я запитал: „Мадона, познавате ли тоя пръстен?“ Щом го видяла, дамата го познала и отвърнала: „Да, месер, някога аз го подарих на Тедалдо.“ Тогава поклонникът станал, отхвърлил от себе си поклонническите дрехи, снел шапката си и като заговорил на флорентински, рекъл: „А мене познавате ли ме?“

Когато дамата разбрала, че пред нея стои Тедалдо, мигом се вцепенила от страх, както хората се плашат от мъртъвците, когато ги видят да ходят като живи; и не се втурнала да посрещне Тедалдо като човек, завръщащ се от Кипър, а понечила да побегне, обзета от ужас, сякаш той се бил върнал от гроба. Ала Тедалдо й казал: „Не се бойте, мадона, аз съм вашият Тедалдо, жив и здрав, никога не съм умирал, никой не ме е убивал, каквото и да мислите и вие, и моите братя.“ Щом се поокопитила и познала гласа му, дамата се вгледала по-внимателно в него и след като се уверила, че той наистина е Тедалдо, разплакала се, хвърлила се на врата му, целунала го и рекла: „Добре дошъл, мили мой Тедалдо!“ А Тедалдо, след като я прегърнал и целунал, рекъл: „Мадона, сега не е време за по-сърдечно посрещане; искам да изляза и така да уредя всичко, че вашият Алдобрандино да се прибере у дома си здрав и читав; надявам се, че до утре вечер ще получите вести, които ще ви зарадват; ако, както предполагам, бъда в състояние да ви успокоя относно неговото освобождение, бих искал още тази нощ да дойда при вас и да ви разкажа всичко много по-спокойно, отколкото бих могъл сега.“

Като облякъл отново поклонническите дрехи и сложил своята шапка, той целунал още веднъж дамата, успокоил я с няколко добри думи, сбогувал се с нея и се запътил към мястото, където бил затворен Алдобрандино, чиито мисли били изпълнени повече със страх от близката смърт, отколкото с надеждата да бъде освободен; Тедалдо влязъл при него със съгласието на пазачите уж да го утеши и като приседнал край него, казал му: „Алдобрандино, аз съм твой приятел, пратен от Бога да те снася, защото Бог се смили над тебе заради твоята невинност; затова, ако ти от уважение към него речеш да ме удостоиш с една малка милост, за която ще те помоля сега, можеш да бъдеш уверен, че утре, преди още да мръкне, вместо да чуеш очакваната от тебе смъртна присъда, ще узнаеш, че си оправдан.“

Алдобрандино отвърнал: „Почтени човече, макар че не те познавам и не си спомням да съм те виждал някъде, щом си решил да се погрижиш за моето спасение, сигурно, както твърдиш, си мой приятел. Трябва да ти кажа, че аз наистина не съм извършил това, за което, както разправят, трябва да бъда осъден на смърт; вярно е, сторил съм други грехове, които може би и ме докараха до тоя хал. От уважение към Господа Бога ти казвам, че ако той сега наистина се смили над мен, аз не само ще обещая, а ще изпълня на драго сърце и нещо по-голямо, камо ли малко; затова искай каквото ти е угодно, защото, ако бъда освободен, непременно ще изпълня всичко.“ Тогава поклонникът казал: „Не искам от теб друго, освен да простиш на четиримата братя на Тедалдо, задето са те докарали до това положение, предполагайки, че ти си виновникът за гибелта на техния брат; искам, ако те помолят да им простиш, да ги приемеш като братя и твои приятели.“ Алдобрандино отвърнал: „Само оскърбеният знае най-добре какво нещо е сладостта на отмъщението и страстта, с която се стреми към него; въпреки това, ако Бог се погрижи за моето спасение, ще им простя на драго сърце, дори прощавам им още сега; и ако изляза оттук жив и свободен, ще се постарая да постъпя както ти е угодно.“

Поклонникът останал доволен от тия негови думи и без да добави друго, помолил Алдобрандино да не изпада в униние, тъй като по всяка вероятност още преди края на следния ден щял да чуе сигурна вест за своето спасение. Като излязъл оттам, Тедалдо се запътил към синьорията и заявил тайно пред благородника, комуто тоя ден принадлежала властта, следното: „Господарю мой, всеки е длъжен според силите си да спомага за разкриване истината за всичко, що се случва; най-вече пък люде с вашето положение, за да не бъдат наказвани тия, дето не са извършили никакво престъпление, а истинските виновници. Дойдох при вас, за да стане именно така, за ваша чест и за зла участ на тия, дето са я заслужили. Както знаете, вие сте се, отнесли с най-голяма строгост към подсъдимия Алдобрандино Палермини, защото мислите, че сте успели да докаже те, че той е убил Тедалдо Елизеи, и сте готов да го осъдите; това съвсем не е вярно, аз ще ви го докажа още преди полунощ, като предам във ваши ръце убийците на тоя младеж.“ Достойният мъж, комуто било жал за Алдобрандино, се вслушал драговолно в думите на поклонника и след като той му разказал още много неща около тая работа, по негово указание заловил по време на първия им сън двамата братя, стопани на странноприемницата, и техния слуга без всякаква съпротива, а когато рекъл да ги подложи на изтезания, за да узнае как стои работата, те не издържали и всеки поотделно, а после всички заедно признали, че са убили Тедалдо Елизеи, без да го познават. Като ги попитали защо са постъпили така, те отвърнали, че са извършили убийството, понеже в тяхно отсъствие той досаждал много на жената на единия от тях и искал да я принуди да задоволи желанията му.

Като узнал това, поклонникът поискал разрешение от благородния господар да си върви и отишъл скришом в дома на мадона Ермелина, където я намерил съвсем сама, тъй като всички други били легнали да спят; тя го очаквала с еднакво желание както да научи добри вести за съпруга си, така и да се помири окончателно с Тедалдо. Като се приближил към нея, той възкликнал весело: „Прескъпа мадона, радвай се, защото утре твоят Алдобрандино ще се завърне при теб здрав и читав.“ И за да й вдъхне още по-голяма увереност, той й разказал най-подробно какво бил направил.

Дамата, която след двете станали като изневиделица събития (завръщането на живия Тедалдо, когото тя наистина оплаквала, убедена, че е мъртъв, и вестта, че Алдобрандино, когото пък се канела да оплаква след няколко дни, ще бъде избавен от сполетялата го опасност) била обзета от такава радост, каквато едва ли някой е изпитвал, прегърнала най-любовно Тедалдо и го целунала; после те си легнали заедно в постелята и с общо съгласие се помирили на драго сърце по най-прелестен и весел начин, доставяйки си един на друг и радост, и утеха.

Призори Тедалдо станал, обяснил на дамата какво възнамерява да прави, отново я помолил да запази всичко в най-строга тайна, облякъл поклонническите дрехи и излязъл от дома, за да се заеме, когато му дойде времето, с работите на Алдобрандино. Щом съмнало, синьорията, която била убедена, че всичко е достатъчно ясно, веднага пуснала на свобода Алдобрандино, а след няколко дни главите на престъпниците се търкулнали на същото място, където било извършено убийството. Алдобрандино, след като бил освободен за голяма радост на него самия, на жена му и на всички техни приятели и роднини, разбирайки напълно ясно, че дължи живота си на намесата на поклонника, го поканил да живее в неговия дом през цялото време, докато пожелае да остане в града; тук и той, и жена му се надпреварвали да му оказват почести и да му се радват, особено жена му, която знаела много добре за кого прави това.

След няколко дни Тедалдо решил, че е дошло време да помири Алдобрандино със своите братя; при това той научил, че те не само се почувствували подиграни след неговото освобождение, ами от страх ходели въоръжени; затова напомнил на Алдобрандино за даденото обещание. Алдобрандино отвърнал, че е готов да го изпълни. Тогава поклонникът го помолил да устрои на следния ден голямо пиршество, на което по негово желание заедно със своите роднини и жените им Алдобрандино трябвало да покани и четиримата братя, и техните съпруги; после добавил, че той сам щял да отиде веднага да ги покани от негово име на пиршеството и помирението. Алдобрандино се съгласил; поклонникът отишъл при четиримата братя и след продължителни увещания, необходими при такива случаи, най-сетне успял да ги убеди с помощта на неопровержими доводи, че трябва да възобновят дружбата си с Алдобрандино и да го помолят за прошка. Накрая ги поканил на следния ден на обед у Алдобрандино заедно с жените им; те повярвали на честната дума и приели поканата на драго сърце.

И така, на следния ден към обед четиримата братя на Тедалдо, облечени в черно, както си ходели, придружавани от неколцина свои приятели, пристигнали в дома на Алдобрандино, който ги очаквал; тук, пред всички, които били поканени на пиршеството от Алдобрандино, те хвърлили на земята своето оръжие и се поставили на негово разположение, молейки го да им прости каквото му били сторили.

Алдобрандино се просълзил, приел ги най-приятелски, целунал ги в устата и с няколко кратки слова им простил нанесеното оскърбление. След тях пристигнали техните жени и сестри, и те облечени в черно; те били посрещнати сърдечно от мадона Ермелина и другите дами. После мъжете, а наравно с тях и жените били нагостени както подобава на такъв богат пир, където всичко заслужавало най-голяма похвала с изключение на мълчанието, причинено от неотдавнашната скръб, що личала по черните дрехи на близките на Тедалдо; затова неколцина от присъствуващите порицали предложението на поклонника да се устрои този пир — нещо, което той веднага доловил. И когато дошло време (както си бил намислил от преди), той станал, докато другите все още продължавали да ядат плодове, и рекъл: „За да бъде весело, на тоя пир му липсва само Тедалдо, когото ще ви покажа сега, тъй като вие не можахте да го познаете, въпреки че се намира непрекъснато сред вас.“

Като казал това, той съблякъл поклонническите си одежди и останал само по една дреха от зелена коприна. Всички втренчили поглед в него с най-голямо изумление и дълго го разглеждали, преди някой да се реши да повярва, че това наистина е Тедалдо.

Тедалдо забелязал това и започнал да им разказва надълго и нашироко за роднините, за разни случки в техния род, за собствените си патила. Тогава братята му и останалите мъже се разплакали от радост и се втурнали да го прегръщат и целуват; последвали ги и дамите — чужди и близки — всички с изключение на Ермелина. Тогава Алдобрандино я запитал: „Какво става, Ермелино? Защо и ти не поздравиш Тедалдо, както направиха останалите дами?“ А дамата отвърнала пред всички: „Уверена съм, че никоя от тук присъствуващите дами не би искала да го приветствува с по-голяма охота, отколкото аз. Та нали съм му задължена повече, отколкото който и да е друг, защото благодарение на неговата помощ ти се върна при мен. Но непристойните слова, изречени в дните, когато ние оплаквахме оногова, когото мислехме за Тедалдо, ме карат да се въздържам.“

Алдобрандино възразил: „Хубава работа! Нима мислиш, че ще повярвам на тия, дето лаят? Полагайки усилия за моето спасение, той доказа, че това е лъжа; а ти знаеш много добро, че аз никога не съм давал ухо на подобни приказки; стани колкото се може по-скоро и иди да го прегърнеш.“

Дамата, която само това чакала, побързала да се подчини на мъжа си, надигнала се от мястото си, целунала Тедалдо, както направили в останалите, и го поздравила. Великодушието на Алдобрандино се поправило и на братята на Тедалдо, и на всички присъствуващи там мъже и жени; то помогнало да бъде заличена всякаква вражда, възникнала у някои по причина на предишните слухове.

След като всички поздравили Тедалдо най-радостно, той сам смъкнал от братята си черните дрехи и траура от своите сестри и снахи и поискал да им донесат веднага други дрехи. Те се преоблекли и всички захванали да пеят, да играят и да се веселят; така пирът, започнал с мълчаливо начало, завършил с шумен край. После всички вкупом, както били в най-весело настроение, отишли в дома на Тедалдо, където седнали да вечерят; и там продължили празненството и през следващите дни.

Дълго време флорентинците гледали на Тедалдо като на възкръснал човек, като на някакво чудо, и у мнозина, та дори и у братята му тлеела искрица съмнение: той ли е, или не е той; те не били напълно уверени и може би дълго още нямало да вярват, ако една случка не им доказала ясно кой всъщност е бил убит. Ето какво се случило: веднъж край дома на Тедалдо минали някакви войници от Луниджана; като видели Тедалдо, те се спуснали към него и казали: „Здравей, Фациоло!“ Тедалдо, който бил заедно с братята си, отвърнал: „Вие сте се припознали.“ А те, щом чули гласа му, се смутили и го помолили за извинение с думите: „Вие наистина приличате, и то много повече, отколкото може да си представи човек, на един наш другар, на име Фациоло от Понтремоли, който дойде тук преди около две-три недели, и ние не можахме да разберем какво се е случило с него. Вярно е, че се учудихме на вашите дрехи, защото и той бе войник като нас.“

Като чул това, най-големият брат на Тедалдо се приближил и запитал как е бил облечен Фациоло.. Те му обяснили и се оказало, че убитият бил облечен в същите дрехи, за които споменали войниците. По това, а и по разни други белези всички се уверили, че убитият е бил Фациоло, а не Тедалдо, вследствие на което съмненията на братята на Тедалдо и на всички останали напълно се разсеяли. А Тедалдо, след като станал отново богат човек, продължил да обича своята дама, която престанала да му се кара; и двамата, действувайки най-предпазливо, дълго време се наслаждавали на своята любов. Да даде Бог и ние да се насладим на нашата.

НОВЕЛА VIII

Ферондо изпива някакъв прах, след което го погребват, мислейки го за умрял; но абатът, който се забавлява с жена му, го измъква от гроба и го вкарва в затвора, като го уверява, че е попаднал в чистилището; след като възкръсва, Ферондо почва да се грижи за момчето, което жена му е родила от абата.

Дългата новела, разказана от Емилия, дошла до своя край, без да отегчи никого с продължителността си; напротив — на всички тя се сторила твърде кратка въпреки множеството и разнообразни случки и събития, разказани в нея; тогава кралицата дала знак на Лаурета, ма да я подсети за своето желание, и тя започнала така:

— Скъпи мои дами, на мен пък ми хрумна да ви разкажа една действителна случка, която изглежда много по-невероятна, отколкото е била всъщност; сетих се за пея, като чух как оплаквали и погребали оня човек, смятайки го за друг. Аз пък ще ви разкажа как един човек бил погребан жив, защото мислели, че е умрял, и как след това самият той и мнозина други били убедени, че не е останал жив, а е възкръснал от гроба; и как виновникът за това, който всъщност би трябвало да бъде съден, бил почитан като светец.

И така, имало едно време в Тоскана едно абатство⁵⁶, което съществува и днес; както знаем, подобно на много други, и то е разположено в уединено, отдалечено от людете място; там бил пратен за абат един монах с най-свято поведение във всичко, само не и по отношение на жените; ала той умеел да върши това толкова предпазливо, че не само никой нищо не знаел, ами дори и не го подозирали, поради което го смятали за свят човек, строг и справедлив във всяко отношение. Случило се така, че абатът станал доста близък с някакъв много богат селянин, на име Ферондо, прекалено прост и недодялан човек. Абатът поддържал тази близост, която иначе не му била приятна, само защото понякога можел да се смее на простотията на селянина. Посещавайки Ферондо, абатът забелязал, че жена му е голяма красавица и се влюбил в нея толкова пламенно, че по цял ден и по цяла нощ само за това мислел: но той почти съвсем се отчаял, като разбрал, че мъжът й, макар и във всичко останало да бил голям глупак и дръвник, що се отнасяло до любовта към жена си и нейното опазване, бил крайно разсъдлив и внимателен. Въпреки това, бидейки досетлив, абатът успял да накара Ферондо да идва понякога с жена си на разходка в градината на абатството; тук той се държал най-смирено, говорел им все за блаженството на вечния живот, за светите дела на мнозина мъже и жени в миналото, докато един ден жената намислила да се изповяда при него; тя поискала позволение за това от Ферондо и го получила.

И така, като дошла при абата да се изповяда (за най-голямо негово удоволствие), тя коленичила в краката му и преди да каже друго, започнала така: „Отче, ако Господ ме беше дарил с истински мъж или ако изобщо не ме беше надарил с такъв, може би с помощта на вашите напътствия аз щях много лесно да поема оня път, за който вие казвахте, че водел към вечния живот; но като си помисля какъв е тоя Ферондо, колко е глупав, мога да кажа за себе си, че съм вдовица, макар и да съм омъжена, защото, докато той е жив, друг мъж не мога да имам; тоя дръвник, без да има ни най-малък повод, така ме ревнува, че животът ми с него е само мъки и печал. Та затова, преди да пристъпя по-нататък към моята изповед, аз ви моля най-смирено да благоволите да ме посъветвате какво да сторя, защото, ако не бъда насочена към добродетелен живот, нищо няма да ми помогне — ни изповед, ни добри дела.“

Тези слова отекнали приятно в душата на абата, който си рекъл, че самата съдба му сочи пътя, за да постигне най-голямото си желание; затова той отвърнал: „Дъще моя, аз мисля, че е много тежко на красива и нежна жена като вас да има за мъж такъв глупак; смятам, че е още по-тежко, ако той е ревнивец; а тъй като при вас има и едното, и другото, лесно мога да си представя вашата мъка, за която споменахте. Но да си кажа право, против това не виждам друг съвет или друго средство освен едно-единствено нещо — да изцерим Ферондо от неговата ревнивост. Аз знам много добре как да приготвя цера, който ще го излекува, стига да сте съгласна да запазите и тайна каквото те ви кажа.“ Жената възкликнала: „Отче, можете да не се съмнявате в това, защото аз по-скоро ще умра, отколкото да кажа комуто и да било нещо, за което ще ми забраните да говори; но как да го направим?“

Абатът отвърнал: „Ако искаме той да оздравее, трябва да го прекараме през чистилището.“ Жената се зачудила: „Как ще отиде там, като е все още жив?“ Абатът рекъл: „Налага се той да умре; само така може да отиде там; а след като се намъчи толкова, че да успее да се излекува от своята ревност, ние ще помолим Бога е едни особени молитви да го възвърне към живот и той ще го направи.“ Тогава жената запитала: „Значи, аз ще трябва да остана вдовица, така ли?“ Абатът отвърнал: „Да, временно; по през това време трябва да внимавате да не се омъжите за друг, защото Бог няма да погледне добре на тая работа; освен това, когато Ферондо се завърне, ще се наложи да се приберете при него, а той ще почне да ви ревнува повече от когато и да било.“ Жената рекла: „Съгласна съм, само и само да може да се излекува от това зло, та да не трябва да живея до края на дните си като в затвор; правете каквото знаете.“

Тогава абатът рекъл: „Добре, ще го направя, но каква награда ще получа от вас за услугата?“ Жената отвърнала: „Каквото пожелаете, отче, стига да е по силите ми; но може ли жена като мен да направи нещо, което да приляга на човек като вас?“ Абатът казал: „Мадона, за мен вие можете да направите не по-малко от онова, което аз се каня да сторя заради вас; както аз се готвя да извърша нещо за ваше добро и за ваше утешение, така и вие можете да направите нещо за мое здраве и за спасението на моя живот.“ Жената се съгласила: „Щом е така, готова съм.“ Тогава абатът пояснил: „И така, вие ще ми подарите вашата любов и ще ми се отдадете, тъй като аз изгарям и чезна от любов по вас.“

Като чула това, жената се смаяла и възкликнала: „Ах, отче, какво искате от мен? Аз си мислех, че сте свят човек! Нима е пристойно светите хора да искат подобни неща от жените, дето се обръщат към тях за съвет?“ Абатът отвърнал: „Душо моя, не се учудвайте: светостта не намалява от това, тъй като тя живее в душата, а каквото искам от вас е телесен грях. Но това няма значение; постъпвам така, подтикван от любов, защото вашата хубост ме покори. Ще ви кажа, че вие повече от всяка друга жена можете да се гордеете с вашата хубост, тъй като от нея се възхищават светите люде, свикнали да съзерцават небесните красоти; освен това, макар и да съм абат, аз все пак съм човек като другите, и както виждате, още не съм остарял. Това, което ще направите, не бива да ви тежи, напротив, сама трябва да го желаете, защото, докато Ферондо бъде в чистилището, нощем ще идвам при вас и ще ви доставям онова утешение, което иначе той би трябвало да ви доставя; и никой нищо няма да разбере, защото всички мислят, че съм такъв, за какъвто и вие ме смятахте до преди малко. Не се отказвайте от милостта, що ви праща господ-бог, тъй като не са никак малко жените, жадуващи онова, което вие можете да имате и ще имате, ако се покажете разумна и се вслушате в моя съвет. При това аз имам много хубави, скъпи накити, за които реших, че няма да принадлежат на никоя друга освен на вас. И така, надеждо моя сладка, направете за мен същото, каквото и аз ще направя на драго сърце за вас.“

Жената стояла с наведена глава, не знаела как да му откаже, но и да се съгласи, не искала — струвало й се, че няма да е прилично; като видял, че тя го изслушва и се колебае какво да отговори, абатът си рекъл, че работата е опечена наполовина, затова прибавил към предишните си слова толкова много увещания, че още преди да завърши, успял да й втълпи, че ако тя постъпи така, няма да има нищо нередно; затова жената му отвърнала свенливо, че е готова да изпълни всякакво негово нареждане, но не преди Ферондо да отиде в чистилището. Абатът останал много доволен от това и рекъл: „Така ще наредим работата, че веднага да попадне там; от вас искам само да го накарате утре или други ден да ми дойде на гости.“ След тия думи той спуснал в ръката й един прекрасен пръстен и я пуснал да си върви.

Зарадвана от подаръка, очаквайки да получи и други, жената се върнала при своите дружки, започнала да им разказва най-хубави неща за светостта на абата и, придружена от тях, се прибрала у дома си. След няколко дни Ферондо отишъл в абатството; щом го видял, абатът реч пил да го отправи веднага към чистилището и потърсил някакъв чудодеен прах, който бил получил някога от един принц в Изтока; принцът твърдял, че същия прах употребявал и Стареца от планината, когато искал да приспи някого, за да го отведе и своя рай или да го изведе оттам, и че точи прах, погълнат в по-голямо или но малко количество, така приспива (за по-дълго или по-кратко време, по без никаква вреда) всеки, който го вземе, че докато му действува, никой не би могъл да каже, че този човек е жив. И така, докато се намирали в килията му, където все още царял полумрак, без Ферондо да забележи, абатът отсипал в една чаша с вино толкова прах, колкото било необходимо, за да приспи някого за три дни, накарал го да изпие виното, а след това го отвел в манастирския двор, където заедно с неколцина други монаси взел да се забавлява с глупостта на селянина.

Не минало много време и прахът почнал да действува: Ферондо изведнъж бил обзет от толкова дълбок и крепък сън, че заспал, както стоял прав; а след като заспал, тупнал на земята. Абатът се престорил на изплашен от станалото, накарал да му отпуснат пояса, да донесат студена вода и да му напръскат лицето, да приложат и много други средства за свестяване, защото уж предполагал, че Ферондо е припаднал и изгубил съзнание или загдето е пил, или загдето е ял нещо; ала когато и абатът, и монасите видели, че въпреки всичко селянинът не идва на себе си, опипали пулса му и като разбрали, че е съвсем безчувствен, решили, че е умрял; пратили хора да известят за случилото се жена му и неговите роднини; те дошли веднага, пооплакали го, а после абатът наредил да го сложат така, както бил облечен, в един гроб. Като се прибрала, жената заявила, че няма никакво намерение да се разделя от детето, което била родила от мъжа си; останала си в къщата и започнала да възпитава сина си и да управлява имота, който дотогава принадлежал на Ферондо.

През нощта абатът и един болонски монах, негов доверен човек, който пристигнал същия ден от Болоня, станали тихо, без да ги усети някой, извадили Ферондо от гроба и го преместили в една пещера, където хвърляли за наказание провинилите се монаси и където било тъмно като в рог; те съблекли дрехите на Ферондо, нахлузили му монашеско расо, положили го върху купчина слама и го оставили да лежи, докато дойде на себе си. Болонският монах, когото абатът научил какво да прави, като му заръчал да не казва никому ни думица, останал да чака Ферондо да се съвземе. На следния ден абатът, придружен от неколцина монаси, отишъл в дома на жената, уж да я посети; тя го посрещнала опечалена, облечена в черно, а той я утешил с нежни слова и й прошепнал да изпълни обещанието си. Като видяла, че е свободна и няма кой да й пречи — ни Ферондо, ни който и да е друг, и като зърнала още един хубав пръстен на ръката на абата, тя отвърнала, че е готова; двамата се разбрали той да дойде при нея през нощта.

И тъй, щом се мръкнало, абатът се преоблякъл в дрехите на Ферондо и придружен от монаха, отишъл при жената, спал с нея чак до сутринта, изпитвайки най-голямо удоволствие и наслада, а после се прибрал в манастира; заради това занимание абатът често минавал по същия път, а хората, които понякога го срещали на отиване или на връщане, мислели, че това е Ферондо, блуждаещ из тия краища за покаяние; и затуй се посели какви ли не приказки между невежите и прости селяни, които неведнъж разправяли за това и на съпругата на Ферондо, а тя знаела много добре каква била работата.

Когато Ферондо дошъл на себе си и не можел да разбере къде се намира, монахът от Болоня влязъл при него с няколко пръчки, развикал се страшно и го пребил от бой. А Ферондо пищял, плачел и току питал: „Къде съм?“ Най-сетне монахът отвърнал: „В чистилището!“ — „Какво? — възкликнал Ферондо. — Нима съм умрял?“ Монахът отвърнал: „Разбира се!“ Поради това Ферондо почнал да оплаква и себе си, и жена си, и сина си и изприказвал какви ли не глупости. Монахът му донесъл нещо за ядене и пиене; като видял това, Ферондо се зачудил: „Виж ти! Нима мъртъвците могат да ядат?“ Монахът рекъл: „Да, аз ти донесох онова, което бившата ти жена изпрати днес в църквата, за да отслужат литургия за упокоение на твоята душа; а Господ Бог пожела да ти бъде поднесено тук.“ Тогава Ферондо казал: „Господ здраве да й дава! Преди да умра, аз много и обичах, по цяла нощ я държах в обятията си и я целунах — друго не правех; вършех и друго, разбира се, когато ме обземаше желание.“ После почувствувал силен глад и почнал да яде и ние, но тъй като виното не му се сторило особено хубаво, изръмжал, „Уф, Бог да я убие, че не е дала на свещеника от киното, дето е в бъчвата до стената.“ А след като той се нахранил, монахът отново започнал да го налага с пръчките и здравата го натупал.

Ферондо пак се разпищял и запитал: „За бога, защо правиш това?“ Монахът отвърнал: „Защото такава е Волята Божия: да те бия по два пъти на ден.“ — „Защо?“ — зачудил се Ферондо. Монахът казал: „Защото си бил ревнив, макар че си имал за съпруга най-достойната жена в целия ваш край.“ Ферондо изхлипал: „Горко ми! Прав си. Тя беше и най-сладката жена, по-сладка и от медена питка, но аз не знаех, че Господ Бог ненавижда ревнивите мъже, иначе не бих го правил.“ Тогава монахът отвърнал: „Трябвало е да го знаеш, докато си бил на оня свят и да се поправиш; ако някога ти се случи да се завърнеш между живите, спомняй си какво правя с тебе сега, та никога вече да не бъдеш ревнив.“ Ферондо се зачудил: „Нима мъртвите отново се връщат там?“ Монахът казал: „Да, за когото Бог отсъди.“ — „Ой! — възкликнал Ферондо. — Ако някой ден се върна там, ще бъда най-добрият мъж на тоя свят, никога няма да посегна да я бия, няма да й кажа лоша дума; ще й се скарам само за това вино, дето ни го прати тая сутрин, и задето не ни прати ни една свещ, та трябваше да ям в тая тъмница.“ Монахът забелязал: „А бе тя и свещи прати, ама те изгоряха по време на литургията.“

Тогава Ферондо рекъл: „Ех, може би имаш право; щом е така, ако се върна там, сигурно ще й позволя да прави каквото си иска. Ами я ми кажи, кой си ти, дето ме биеш така?“ Монахът отвърнал: „И аз съм мъртвец, бях от Сардиния; и понеже на времето хвалих много един мой господар, задето беше ревнив, Господ Бог ми наложи това наказание: да ти нося да ядеш и да пиеш, а после да те бия, докато Бог отсъди друго и за теб, и за мен.“ Ферондо запитал: „Има ли тук някой друг освен нас двамата?“ Монахът казал: „Разбира се, те са хиляди, само че ти не можеш ни да ги видиш, ни да ги чуеш, нито пък те — теб.“ После Ферондо се сетил: „А далеч ли се намираме от нашия край?“ — „Уха! — отвърнал монахът. — Много, много далеч, чак на другия край на света, че и оттатък!“ Тогава Ферондо се затюхкал: „Гледай ти! Ама че работа! Та това е много далеч, струва ми се, отвъд света!“

Ферондо прекарал там почти цели десет месеца, водейки такива и подобни на тях разговори; носели му храна, но и бой ядял, а през това време абатът посещавал твърде често и успешно красавицата и се забавлявал с нея от приятно по-приятно. Но нали се случват и нещастия, станало така, че жената забременяла и щом разбрала това, обадила на абата; затова и двамата решили, че е време Ферондо да напусне чистилището и да се върне на тоя свят, да се прибере при нея, а тя да му каже, че е забременяла от него.

Впрочем още на следната нощ абатът заповядал да извикат на затворения Ферондо с променен глас следното: „Утеши се, Ферондо, защото Бог е благоволил да се върнеш на земята; като се върнеш, жена ти ще роди син, когото ти ще наречеш Бенедето, защото Господ те дарява с тая милост заради молитвите на твоя приятел, светия абат, и на жена ти, както и от обич към свети Бенедикт.“ Като чул това, Ферондо много се зарадвал и рекъл: „Виж, това ми харесва! Да възнагради Господ за тая работа и бога, и абата, и свети Бенедикт, и моята сладка, медена, сирна жена!“ Абатът сложил във виното, което му пращал, от същия прах, ама съвсем малко, колкото той да заспи за четири часа; заповядал да го преоблекат в неговите дрехи, а после тихомълком двамата с монаха го преместили в гроба, където бил погребан отначало.

На следния ден призори Ферондо се събудил, забелязал, че през някаква пролука в гроба прониква светлина, каквато той не бил виждал цели десет месеца, сторило му се, че е жив и веднага се развикал: „Отворете! Отпорете!“ Заедно с: това почнал силно да натиска с глава капака, поотместил го малко и понеже капакът не бил кой знае колко тежък, Ферондо се понапъпал и го повдигнал; и същото време монасите, които току-що били прочели утринната си молитва, изтичали натам, познали гласа на Ферондо, пилели го, че се измъква от гробницата, наплашили се от необичайното събитие и хукнали презглава прано при абата.

А той се престорил, че току-що е довършил своите молитви, изправил се и рекъл: „Чеда мои, не се бойте, вземете кръста и светената вода и елате с мен да видим заедно какво е благоволило да ни разкрие Божието всемогъщество.“ Така и направили. В това време Ферондо вече успял да се измъкне от гробницата, бледен като платно, понеже прекарал толкова време, без да зърне небето; щом съзрял абата, той побързал да се хвърли в краката му и изхлипал: „Отче, както ми бе открито, вашите молитви, а така също и молитвите на свети Бенедикт и на моята съпруга, са помогнали да се избавя от мъките на чистилището и са ме възвърнали към живота, за което моля всевишния да ви дари с дълъг живот и с всичко най-добро нине и во веки веков.“ Абатът отвърнал: „Слава на всемогъществото Божие! Хайде, синко, след като Бог отново те върна при нас, иди и утеши жена си, която, откакто ти напусна земния живот, по цял ден плачеше. И отсега нататък бъди приятел и слуга на бога.“ Ферондо отвърнал: „Отче, същото ми казаха и отвъд затова оставете на мен: щом я зърна, веднага ще почна да я целувам — толкова много я обичам.“

Като останал сам с монасите, абатът изразил голямото си изумление от станалото и наредил най-смирено да изпеят „Господи помилуй.“ Ферондо се върнал в селото си, но всички бягали, щом го зърнели, както човек бяга от най-страшните неща; а той ги викал и твърдял, че е възкръснал. Жена му също се страхувала от него; но след това хората се поуспокоили, уверили се, че наистина е жив и почнали да го разпитват за какво ли не; а той сякаш бил станал по-мъдър и отговарял на всички, съобщавал им вести за душите на техните близки, после съчинил какви ли не басни за устройството на чистилището и разказал пред всички за откровението, което получил чрез устата на архангел Гавраила, преди да възкръсне. Така той се прибрал в къщи при своята съпруга, започнал отново да управлява имота си, а жена му — както той си въобразявал — забременяла от него; за щастие станало така, че за полагаемото се време (според глупците, разбира се, които са убедени, че жената носи детето точно девет месеца) тя родила момче, което било наречено Бенедето Феронди.

Завръщането на Ферондо и неговите разкази (тъй като почти всички били убедени, че той е възкръснал) увеличили безкрайно много славата за светостта на абата. А Ферондо, след като изял такъв бой заради своята ревност, се излекувал от нея, и както абатът обещал на жена му, престанал да я ревнува; жената останала доволна, заживяла с него най-честно, но щом можела да нареди никой да не я забележи, срещала се на драго сърце и с абата, който така добре и така старателно й помогнал, когато била в най-голяма нужда.

НОВЕЛА IX

Джилета Нарбонска успява да изцери френския крал от една фистула и срещу това пожелава да я омъжат за Белтрамо дьо Русийон; но след като се оженва за нея против волята си, обзет от негодувание, той заминава за Флоренция; там ухажва някаква девойка, ала вместо с нея спи с Джилета, която ражда от него две момчета; след това той обиква Джилета и я признава за своя съпруга.

.

След като Лаурета привършила своята новела, оставало да разказват още само кралицата и Дионео; но понеже не искала да наруши неговата привилегия, кралицата, без да чака подкана от дружината си, започнала весело така:

— След като чухме новелата на Лаурета, кой би могъл да разкаже друга, която така да ни хареса? Имахме поне щастие, че не бе първа, защото след нея нямаше да бъдат много новелите, дето щяха да ни се понравят; страхувам се, че ще стане същото и с тия, които предстоят да бъдат разказани до края на днешния ден. Все пак аз ще ви кажа една новела (хубава, или не), която ми се стори подходяща за предложената тема.

Във Френското кралство живял благородник на име Изнардо, граф дьо Русийон, който бил с разклатено здраве и затова държал непрекъснато край себе си един лекар, на име магистър Джерардо Нарбонски. Споменатият граф имал един-единствен невръстен син, който се казвал Белтрамо; той бил много красив и мил и се възпитавал заедно с други деца на неговата възраст; между тях била и дъщерята на лекаря, на име Джилета, която се влюбила пламенно, много по-горещо, отколкото подобавало на нейните години, в тоя Белтрамо. Когато баща му умрял и Белтрамо бил взет под опека от краля, наложило се момчето да замине за Париж, а Джилета останала много огорчена от тая работа. Скоро след това починал и нейният баща и тя само чакала да й се представи удобен случай, за да прескочи до Париж и види своя Белтрамо; но тъй като близките й я пазели най-зорко, защото била много богата и била сама, тя все не успявала да измисли подходяща причина. Тя пораснала, станала мома за женене, но пали не можела да забрави Белтрамо, отказвала на мнозина, за които близките й искали да я омъжат, без да обясни защо постъпва по тоя начин.

Не щеш ли, случило се така, че по същото време, когато тя изгаряла повече от когато и да било от любов по Белтрамо (понеже разправяли, че той бил станал прекрасен момък), до нея стигнала вест, че френският крал се измъчва много от една фистула, останала на гърдите му след някакъв цирей, който на времето не могли да излекуват както трябва; тая фистула била не само много досадна, ами му причинявала и голяма болка; какви ли не лекари се опитвали да я изцерят, но никой не успял: вместо да намалее, болката се увеличавала и кралят толкова се отчаял, че не търсел повече от никого ни съвет, ни помощ.

Но Джилета много се зарадвала, като узнала за това, защото решила, че тоя случай може не само да й послужи за основателна причина да отиде до Париж, ами — ако болестта се окаже каквато тя предполагала — може и да й помогне Белтрамо да стане неин съпруг. И тъй като била научила много неща от своя баща, тя приготвила един прах от някакви билки, дето знаела, че лекуват болестта, от която предполагала, че страда кралят, възседнала коня си и отишла в Париж. Когато стигнала там, не предприела нищо, преди да успее да види Белтрамо; едва тогава тя се явила пред краля и го помолила да благоволи да й покаже болното място. Като я видял такава мила и привлекателна хубавица, кралят не можал да и откаже и й го показал. Щом видяла фистулата, Джилета тозчас се обнадеждила, че ще успее да го изцери и рекла: „Господарю мой, стига да ви е угодно, аз се надявам, че с Божия помощ, без да ви мъча и без да ви карам да страдате, ще успея да ви излекувам за една седмица.“ Кралят се присмял в себе си на нейните думи и отвърнал: „Как така едно младо момиче ще успее да стори онова, което не знаеха и не съумяха да постигнат най-добрите лекари в света?“ После той й благодарил за нейните добри намерения, заявявайки, че е решил да не прибягва повече към съветите на лекарите; тогава момичето възразило: „Господарю, вие нямате доверие в моето изкуство, защото съм млада и съм жена, но аз искам да ви напомня, че ще ви лекувам не с моите знания, а с Божия помощ и с науката на магистър Джерардо Нарбонски, който е мой баща и докато беше жив, се славеше като голям лекар.“

Тогава кралят си рекъл: „Възможно е това момиче наистина да е пратено от бога; защо да ме опитам на какво е способна, след като самата тя обещава да ме изцери за кратко време, без да ми причинява никакво безпокойство?“ И като се съгласил да опита, той рекъл: „Благородна госпожице, ами ако, противно на нашите собствени намерения, вие не успеете да ни излекувате, какво мислите, че трябва да последва за вас?“ — „Господарю мой — отвърнала девойката, — наредете да ме поставят под стража и ако не успея да ви излекувам за една седмица, заповядайте да ме изгорят на клада. Но ако ви излекувам, какво ще получа за награда?“ Кралят казал: „Както виждам, вие още не сте омъжена; ако изпълните обещанието си, ние ще се погрижим да ви омъжим добре за някой високопоставен човек.“ Момичето рекло: „Господарю, на драго сърце ще се съглася да ме омъжите, но аз искам да се омъжа за човека, за когото аз пожелая, и няма да искам от вас нито някой от вашите синове, нито пък друг член на кралския дом.“ Кралят тозчас обещал да изпълни нейното желание.

Джилета се заела с лечението и много скоро, още преди срока, успяла да изцери краля. Като се почувствувал здрав, кралят казал: „Вие наистина заслужихте да получите мъж.“ А момичето отвърнало: „В такъв случай, господарю, аз съм заслужила Белтрамо дьо Росийон, когото залюбих още от детските си години и винаги съм обичала най-пламенно.“ Кралят си помислил, че да я омъжи за тоя младеж, ще бъде твърде много, но тъй като вече бил обещал и не искал да пристъпя дадената дума, наредил да го повикат и му казал следното: „Белтрамо, вие пораснахте и възмъжахте; нашето желание е да се завърнете и да почнете да управлявате вашето графство, като отведете там една девойка, която ние решихме да стане ваша съпруга.“ Белтрамо запитал: „Господарю, коя е тази девойка?“ А кралят отвърнал: „Същата, която успя да възстанови нашето здраве със своето лекарство.“

Белтрамо я бил виждал, познавал я и макар тя да му се видяла наистина прекрасна, знаейки, че не е от род, подходящ за неговото знатно потекло, отвърнал с негодувание: „Господарю, нима искате да ме накарате да се оженя за знахарка? Бог да ми е на помощ, ако някога взема за съпруга такава жена.“ Кралят казал: „Значи, вие искате да нарушим честната си дума, дадена на девойката, която възстанови нашето здраве и която за награда пожела да станете неин съпруг?“ Белтрамо възкликнал: „Господарю, вие можете да ми отнемете всичко, що притежавам, и да ме подарите като ваш васал на когото ви е угодно, но аз в едно мога да ви уверя: че никога, ама никога, няма да бъда доволен от подобен брак.“ Кралят натъртил: „Ще бъдете, ще бъдете, защото девойката е умна и красива, а освен това много ви обича; по тия причини ние се надяваме, че животът ви с нея ще бъде много по-приятен, отколкото с която и да е друга дама от по-знатно потекло.“

Белтрамо млъкнал, а кралят се разпоредил да направят големи приготовления, за да отпразнуват сватбата. Като настъпил определеният за това ден, Белтрамо, макар и мимо волята си, се оженил в присъствието на краля за девойката, която го обичала най-много от всичко на света. След като направил това и обмислил как да постъпи по-нататък, под предлог, че уж искал да се прибере в графството си и там да консумира брака, той се сбогувал с краля, възседнал коня си и потеглил не към графството, а към Тоскана. Щом дошъл тук, научил, че флорентинците са във война със Сиена и решил да застане на тяхна страна; те го приели радостно с големи почести, направили го капитан на отряд, дали му добра заплата, той останал на служба при тях и служил доста дълго време.

А младоженката, не особено доволна от сполетялата я участ, надявайки се все пак, че с доброто си поведение ще успее да го накара да се прибере в графството, отишла в Русийон, където всички я посрещнали като тяхна господарка. Поради продължителното отсъствие на графа всичко било запуснато и занемарено, но тъй като Пила умна жена, тя положила най-големи грижи и старание да приведе всичко в ред, от което нейните поданици останали много доволни, привързали се към нея и я обикнали най-сърдечно, порицавайки същевременно графа, задето не бил доволен, че именно тя му станала съпруга.

След като сложила ред в графството, тя уведомила за това графа чрез двама придворни благородници и помолила да му предадат, че ако той не се прибира в графството заради нея, трябва да й съобщи и тя е готова да се махне, за да не му пречи; ала графът отговорил най-сурово: „Нека прави каквото нека! Що се отнася до мен, няма да се върна при пея, докато не видя на пръста й ей този пръстен, а в ръцете й дете, заченато от мен.“ Той притежавал един много драгоценен пръстен, от който никога не се разделял, защото, както го уверявали, пръстенът притежавал чудодейна сила. Двамата придворни схванали жестокостта на поставеното от него условие, състоящо се от тия две почти неизпълними неща, и като видели, че техните думи не са в състояние да го отклонят от намеренията му, завърнали се при дамата и предали неговия отговор; обзета от дълбока горест, след дълги размишления тя решила да опита дали пък не е възможно да изпълни и двете условия и къде би могло да стане това, та да накара мъжа си да се прибере при нея. След като обмислила какво да прави, свикала неколцина от най-старите и най-видни люде на графството, разказала им от игла да конец и с най-затрогващи слова всичко, каквото била направила от любов към графа, и обяснила какво излязло от цялата работа; накрая заявила, че няма никакви намерения, заради нейното пребиваване тук, графът да живее във вечно изгнание; напротив, тя имала намерение да прекара остатъка от живота си в поклонения и милосърдни дела за спасение на собствената си душа, затова ги помолила да поемат в свои ръце управлението и грижата за графството, а на графа да кажат, че е напуснала неговите владения и си е отишла, за да не се върне никога вече в Русийон.

Докато тя говорела, добрите хора пролели не малко сълзи, после го ударили на молба да промени решението си и да остане, но нищо не помогнало. След като призовала над тях Божията закрила, тя взела със себе си доста пари и скъпоценности и придружена от един братовчед и една слугиня — и тримата преоблечени като поклонници, — тръгнала на път, без никому да каже къде отива; спряла чак като пристигнала във Флоренция и тук отседнала в една малка странноприемница, чиято стопанка била добра бедна вдовица; графинята заживяла скромно като поклонница, изпълнена с желанието да чуе новини за своя съпруг.

Случило се така, че още на следния ден тя видяла Белтрамо да минава на кон край странноприемницата начело на своя отряд и макар да го познала много добре, запитала стопанката кой е този човек. Добрата жена отвърнала: „Един благородник, чужденец, казва се граф Белтрамо и е много мил и любезен човек, в града всички го обичат; влюбил се е безумно в една наша съседка, благородно, но бедно момиче. Тя е безкрайно честна, ала бедна и затова още не се е омъжила; живее заедно с майка си, която е добра и разумна жена; ако не беше тя, дъщеря й може би щеше да склони да направи нещо в угода на графа.“

Графинята запомнила дума по дума каквото чула, проучила всички обстоятелства до най-малките подробности и обмислила как да постъпи; като научила как се казват и къде живеят майката и дъщерята, в която бил влюбен графът, един ден тя отишла да ги посети, уж като поклонница; щом влязла, разбрала, че майката и дъщерята са твърде бедни; поздравила ги, а на майката казала, че би искала да си поприказва с нея, когато й бъде удобно.

Благородната жена станала и отвърнала, че е готова да я изслуша; отвела я в друга стая и я поканила да седне, а графинята рекла: „Мадона, доколкото виждам, и вие като мен не сте галеница на съдбата, но стига да пожелаете, бихте могли да доставите утешение и на себе си, и на мен.“ Жената отвърнала, че най-много от всичко иска да получи утеха, ала по честен начин. Тогава графинята продължила: „Необходима ми е вашата честна дума, та да има на какво да разчитам; имайте предвид, че ако ме измамите, ще навредите и на себе си, и на мен.“ — „Бъдете спокойна — възкликнала благородната дама, — кажете ми всичко, каквото искате, защото аз никога не ще ви измамя.“ Тогава графинята, започвайки от деня, когато за пръв път се влюбила, й обяснила коя с, разказала й патилата си, и то с такива затрогващи слова, че благородната дама й повярвала (още повече, че била чула някои работи от други хора) и се съжалила над нея.

След като разказала злочестата си съдба, графинята продължила: „И така, покрай другите мои беди, вие узнахте и ония две неща, дето би трябвало да притежавам, ако искам да си възвърна мъжа; и ако е вярно това, което чух, сиреч, че моят съпруг, графът, е безумно влюбен във вашата дъщеря, то вие сте единственото човешко същество, дето би могло да ми помогне да се сдобия и с двете неща, за които споменах.“ Благородната дама казала: „Мадона, не знам дали графът наистина обича дъщеря ми, въпреки че я ухажва най-открито, ала какво бих могла да направя аз, за да ви помогна в това?“ — „Мадона — отвърнала графинята, — всичко ще ви обясня, но най-напред бих желала да ви кажа какво възнамерявам да сторя за вае; ако ми окажете тази услуга. Виждам, че дъщеря ви е красива, че й е време да се омъжи; както научих, пък и доколкото виждам, струва ми се, че единствено липсата на зестра ви пречи да я задомите добре и ви принуждава да я държите в къщи. В замяна на услугата, която ще ми направите, аз имам намерение да й дам такава зестра, каквато вие сметнете, че е необходима, за да я омъжите достойно — както й прилича.“

Това предложение се харесало на жената, която наистина била изпаднала в нужда, но все пак, бидейки с благороден дух, тя възразила: „Мадона, обяснете ми с какво бих могла да ви помогна; ако ми се стори пристойно, ще го направя на драго сърце, пък вие после ще постъпите по съвест.“ Графинята пояснила: „Чрез някое доверено вам лице вие ще трябва да съобщите на моя съпруг, графа, че дъщеря ви е готова да изпълни всяко негово желание, стига да се увери, че той наистина я обича така, както показва пред хората; но че тя никога не ще му повярва, ако той не й прати преди това пръстена, дето носи на ръката си и на който, както била чувала да казват, той държи особено много. Ако той даде пръстена, вие ще го предадете на мен, а после ще пратите някой да го уведоми, че дъщеря ви е готова да изпълни желанието му, и ще го поканите да дойде скришом в тая къща; след което, без той да усети, ще направите така, че аз да легна до него вместо дъщеря ви. Дано даде Бог да забременея; тогава с неговия пръстен на моята ръка и е роденото от него дете в скута отново ще го имам край себе си и благодарение на вас ще мога да заживея с него така, както трябва жена да живее с мъжа си.“

Трудна се сторила тая работа на благородната дама, която се бояла да не опетни името на дъщеря си; но като поразмислила, решила, че ако помогне на клетата жена да си възвърне мъжа, ще стори голяма добрина, че ако се заеме с това дело, ще подпомогне едно благородно начинание; затова, имайки доверие в добрите и честни намерения на графинята, тя не само и обещала да извърши каквото искала от нея, ами след няколко дни, действувайки скрито и предпазливо съгласно получените наставления, получила пръстена, който графът пратил (макар и да съжалявал твърде много за това); а после по най-изкусен начин наредила графинята да спи с него вместо нейната дъщери.

По Божие благоволение, още при първите им сношения, които графът търсел с най-голяма страст, графинята, както се изяснило впоследствие, заченала две отрочета от мъжки пол. И не само веднъж, а на няколко пъти благородната жена помагала на графинята да се среща със своя съпруг; тя вършела всичко толкова скрито, че никой нищо не узнал и графът бил убеден, че се люби с оная, която обича, а не със собствената си съпруга. Всяка сутрин, преди да си отиде, той й подарявал много и най-хубави скъпоценности, а графинята ги скътвала най-грижливо. Когато разбрала, че е бременна, тя решила да освободи благородната жена от това задължение и рекла: „Мадона, благодарение на Бога и на вас получих каквото желаех; дойде време да ви се отплатя за всичко, та да мога да си отида.“ Благородната дама изразила своето задоволство, задето графинята е постигнала желанието си, по добавила, че ако е помагала, вършела го е не с надеждата да получи някаква награда, а защото била убедена, че е длъжна да постъпи така, за да извърши едно добро дело. Графинята отвърнала: „Мадона, пашите слова ме радват; но и аз от своя страна искам да ни дам каквото пожелаете не като награда, а за да извърша добро дело, и съм убедена, че трябва да постъпя точно така.“ Тогава, подтиквана от нуждата, в която била изпаднала, изчервявайки се от срам, благородната дама й поискала сто лири, за да може да задоми дъщеря си.

Графинята оценила нейната скромност и свенливост и след като и изслушала, дала й петстотин лири; към тях прибавила и много прекрасни скъпоценности, които стрували сигурно най-малко още толкова; благородната дама останала безкрайно доволна и благодарила най-сърдечно на графинята, която си тръгнала и се прибрала в своята странноприемница.

За да накара Белтрамо да престане да идва у тях и да праща послания и подаръци, благородната дама отишла с дъщеря си при свои близки на село. След известно време Белтрамо напуснал Флоренция и се прибрал в графството, тъй като неговите хора му съобщили, че графинята е изчезнала, и го викали да се върне.

Щом научила, че графът е заминал, за да се завърне в графството си, графинята много се зарадвала, но останала във Флоренция, докато дойде време за раждане; тя родила две момчета, които приличали много на баща си и които наредила да гледат най-грижливо и старателно. Когато решила, че е настъпило вече време да изпълни каквото била намислила, тръгнала на път и пристигнала в Монпелие, без някой да я познае; тук си починала няколко дни, поразпитала това-онова за графа и къде може да го намери; научавайки, че той имал намерение на велика задушница да устрои голямо празненство за дамите и рицарите в Русийон, тя отишла там облечена в дрехите на поклонница, с които напуснала графството.

Като й казали, че дамите и рицарите са се събрали в двореца на графа и се готвят да седнат на трапезата, тя, без да смени дрехите си, влязла в залата с двете дечица на ръце, пробила си път сред множеството, стигнала до графа, хвърлила се в краката му, заплакала и казала: „Господарю мой, това съм аз, твоята нещастна съпруга, която дълго време се скита немила-недрага по света, за да ти даде възможност да се прибереш у дома. Заклевам те в Името Господне да изпълниш сега условието, което ти някога ми постави посредством двамината благородници, които бях пратила при теб; погледни, в ръцете си държа не едно, а две дечица от теб, ето и твоя пръстен. Поради това дошло е време съгласно обещанието ти да ме признаеш за своя съпруга.“

Графът съвсем се объркал, щом чул тия думи, познал пръстена, познал и децата, които приличали твърде много на него, но все пак възразил: „Как стана така?“ Тогава за най-голямо изумление на графа и на всички присъствуващи графинята разказала всичко от игла до конец. Графът се убедил, че тя говори самата истина, оценил нейния ум и нейното постоянство, трогнал се от двете хубави дечица и за да изпълни дадената дума и удовлетвори рицарите и дамите, които почнали да го молят да я приеме и зачита като своя законна съпруга, прекършил упоритата си жестокост: помолил графинята да стане, прегърнал и, целунал я и я признал за своя законна съпруга, като признал и децата. После наредил да я облекат и подходящи за нейния сан дрехи и за най-голяма радост на всички присъствуващи и на всички спои васали, които узнали за станалото, устроил голямо празненство не само тоя ден, ами и през следващите; оттогава той я почитал като своя съпруга и жена и винаги я обичал и уважавал много.

НОВЕЛА X

Алибек става пустинница, а монахът Рустико я научава как да вкарва дявола в пъкъла; като се прибира у дома си, тя се омъжва за Неербал.

Дионео видял, че кралицата е завършила своята новела, която той изслушал с най-голямо внимание, и тъй като било ясно, че оставало само той да разкаже нещо, засмял се и без да чака нареждане, започнал:

— Прелестни дами, предполагам, че никой не ви е разказвал как вкарват дявола в пъкъла; именно това възнамерявам да ви обясня сега, без да се отклонявам кой знае колко от темата, върху която разсъждавахте целия днешен ден; вярвам, че научавайки това, вие хем ще съумеете да спасите вашите души, хем ще разберете, че макар и да предпочита светлите дворци и разкошните покои пред бедните колиби, все пак Амур не пропуска да прояви от време ма време силата си и в непроходимите лесове, непристъпните планини и пустинните пещери, от което пък следва да заключим, че всичко е подчинено на властта му.

Но за да не бъда голословен, ще кажа, че много отдавна в град Капса в Берберия живял голям богаташ; той имал няколко деца, между които и дъщеря, на име Алибек, красива и мила девойка; тя не била християнка, но тъй като чувала мнозина от живущите в града християни да възхваляват християнската вяра и служенето на бога, веднъж запитала едного от тях по какъв начин човек може да служи най-добре и най-леко на бога. А той отвърнал, че най-добре служат Богу ония, дето бягат колкото се може по-далеч от мирските работи, като например людете, които се били уединили и усамотили в пустинята Тебаида. Момичето било твърде наивно и младо — нямало повече от четиринадесет години, и на следната утрин, подтиквано не от разума си, а от някаква Детинска прищявка, без да се обади никому, се отправило тайно съвсем само към пустинята Тебаида; Алибек доста се поизмъчила, но преди да й е минало желанието, успяла да се добере след няколко дни до пустинята; забелязала в далечината някаква колиба, запътила се натам и като наближила, видяла, че на прага седи някакъв свят мъж; той останал много учуден, като я видял, и запитал какво търси на това място. Тя отвърнала, че Бог я вдъхновил да тръгне насам, за да му служи, и че търси някого, който да я научи как най-добре може да служи на господа.

Като я видял толкова млада и красива, почтеният човек се побоял да не би дяволът да го въведе в изкушение, ако я остави при себе си, затова похвалил доброто й намерение, дал й да се нахрани с корени, диви ябълки и фурми и да се напие с вода, а после й казал: „Дъще моя, недалеч оттук живее един свят човек, той може да те научи много по-добре, отколкото аз на това, което искаш; иди при него.“ След това й показал накъде да върви; Алибек отишла при тоя човек, той й дал същите напътствия и тя продължила по-нататък; стигнала до килията на един млад отшелник, много набожен и добър човек, на име Рустико, и се обърнала към него със същия въпрос, който задавала и на другите.

Но за да подложи на по-голямо изпитание своята твърдост, той не я отпратил, както направили другите, ами я оставил при себе си, в своята килия; като се стъмнило, направил й легло от палмови клонки в един ъгъл на килията и я поканил да си легне. Но след като направил това, изкушенията не закъснели да се нахвърлят срещу неговата непоколебимост; разбирайки, че се е лъгал в своята непоколебимост, и то много, той не оказал кой знае каква съпротива, почнал да се оттегля и скоро се предал: оставил настрана всички свети помисли, молитви и самобичувания, замислил се за красотата и младостта на девойката, а след това седнал да размишлява как да се държи с пея и с какви средства да си послужи, та тя да не разбере, че той се стреми да получи каквото ще й поиска, подтикван от сладострастие. Затова най-напред я подпитал за това-онова, убедил се, че тя още не познавала какво нещо е мъж и наистина е такава наивна, каквато изглеждала; а после намислил по какъв начин — уж, че ще служат Богу — да я склони да изпълни неговото желание. Най-напред изрекъл много слова, за да й докаже колко голям враг е дяволът на нашия господ-бог, след което й дал да разбере, че няма по-добър начин да се служи Богу от това, дяволът да бъде вкаран в пъкъла, на който Бог го е осъдил. Девойката го запитала как става това, а Рустико отвърнал: „Скоро ще узнаеш всичко; прави каквото видиш, че прани аз.“

Той почнал да смъква малкото дрехи, които били на гърба му, и скоро останал съвсем гол; същото направила и девойката; той коленичил като за молитва, а на нея казал да коленичи срещу него. Докато стоял така и я гледал каква е хубавица, желанието му се разпалило още по-силно от преди и плътта му се възбунтувала; щом забелязала това, Алибек останала изумена и запитала: „Рустико, какво е това, дето виждам, че се подава от тебе и което аз не притежавам?“ Рустико отвърнал: „Дъще моя, това е дяволът, за който ти говорих; виж само как ме кара да страдам, та едва издържам.“

Девойката казала: „Слава Богу, значи аз съм по-добре от теб, защото, както виждам, нямам тоя дявол.“ Рустико се обадил: „Така е, но в замяна на това пък притежаваш друго, каквото аз нямам.“ Алибек възкликнала: „Ами какво е то?“ Рустико отговорил: „Ти носиш у себе си пъкъла; аз съм убеден, че Бог те е пратил тук за спасението на душата ми, защото, ако тоя дявол продължава да ми досажда и ако ти се смилиш над мен дотолкова, че да разрешиш да го напъхам отново в пъкъла, на мен ще доставиш най-голяма утеха, а на Господа Бога голяма радост и услуга, стига, разбира се, да си дошла за целта, която спомена.“ Наивната девойка отвърнала: „Отче мой, щом аз нося пъкъла у себе си, извършете това, когато ви е угодно!“ Рустико възкликнал: „Бъди благословена, дъще моя! Щом е така, хайде да го вкараме там, ама така, че после да ме остави на мира!“ След тия думи той повел момичето към една постеля и показал какво трябва да направят, за да тикнат в затвора това проклето от Бога същество.

Девойката, която никога преди това не била вкарвала никакъв дявол в пъкъла, отначало усетила лека болка, поради което казала на Рустико: „Отче, този дявол трябва наистина да е много лош, същински враг господен, щом не друг, а самият пъкъл изпитва болка, когато го напъхват в него!“ Рустико я успокоил: „Дъще, всеки път няма да е така, не се тревожи.“ А за да не се случи подобно нещо, преди да станат от постелята, те го вкарали там шест пъти и така му избили всякаква гордост от главата, че той се укротил на драго сърце.

Впоследствие, когато гордостта му често се възвръщала (а девойката била винаги готова да я укроти), тази игра започнала да й харесва все повече и тя казала на Рустико: „Убедих се, че имаха право ония почтени люде в Капса, като разправяха, че да служиш на бога, е безкрайно приятна работа. Истина ти казвам, аз не помня никога да съм вършила друго нещо, което да ми е доставяло такова удоволствие и утеха, както вкарването на дявола в пъкъла. Затова смятам, че всеки, който се занимава с друго, вместо да служи Богу, е истинско животно.“

Затова тя често отивала при Рустико и му казвала: „Отче, аз съм дошла тук да служа на господа, а не да безделнича, хайде да напъхаме дявола в пъкъла!“ Докато вършели тая работа, понякога тя го питала: „Рустико, не мога да разбера защо дяволът бяга от пъкъла; защото, ако влизаше със същото удоволствие, с което пъкълът го приема и го държи, той никога не би искал да излезе оттам.“

След като девойката често приканвала Рустико и го насърчавала да служат по тоя начин на бога, тя така го изсмукала, че когато всеки друг на негово място би се изпотил, него почвали да го побиват студени тръпки; затова почнал да увещава момичето, че дяволът трябва да бъде наказван и вкарван в пъкъла само тогава, когато надига глава от гордост. „А ние — рекъл той — с Божия помощ така го наредихме, че сега се моли Богу да бъде оставен на мира.“

Така за известно време той накарал девойката да не го безпокои; ала като видяла, че Рустико престанал да я приканва да вкарват дявола в пъкъла, един ден тя се оплакала: „Рустико, твоят дявол бе наказан и не те безпокои повече, но моят пъкъл не ме оставя на спокойствие; затова няма да направиш лошо, ако с помощта на твоя дявол укротиш беса на моя пъкъл, както аз е моя пъкъл помогнах да избием гордостта от главата на твоя дявол.“ Но Рустико, който се хранел само е корени, треви и вода, не можел да отвръща както трябва на нейните покани, затова казал, че за укротяваното на тоя пъкъл ще са необходими множество дяволи, ала той ще направи каквото му е по силите; задоволявал я от време на време, но толкова нарядко, че било все едно да хвърлиш зърно боб и устата на лъв; поради което девойката си помислила, че по служи на Бога както би искала и почнала да негодува и роптае.

Мо докато ставала тая разправия между дявола на Рустико и пъкъла ма Алибек по причина на чрезмерното желание на единия и липсата на достатъчно сили у другия, случило се така, че в Капса избухнал ножар, по време на който изгорели в собствения си дом и бащата на Ллибек, и неговите деца, и цялото му семейство; и тъй Алибек останала единствена наследница на неговия имот. Поради това някакъв младеж, на име Неербал, който бил пропилял по разгулен и весел живот цялото си имущество, като научил, че тя е жива, тръгнал да я търси; намерил я и преди съдът да сложи ръка на имотите на нейния баща, като на човек, умрял, без да остави наследници, я закарал обратно в Капса, за най-голяма радост на Рустико, но за голямо нейно съжаление, оженил се за нея и двамата заедно наследили голямото богатство. Когато жените запитали Алибек (а тя още не се била съчетала с Неербал) по какъв начин е служила на Бога в пустинята, тя отвърнала. че помагала да вкарват дявола в пъкъла и че Неербал е сторил голям грях, като я лишил от тая й служба.

Жените я запитали: „А как се вкарва дяволът в пъкъла?“ Девойката им пояснила и с думи, и с действия. Тогава те прихнали да се смеят (и продължават да се смеят и до ден-днешен) и отвърнали: „Не тъжи, дъще, не тъжи, защото и тук хората вършат много добре тая работа! Неербал ще ти помогне да служиш добре на бога, не се безпокой.“

Тръгнали тия приказки из града от уста на уста и накрая се превърнали в народна поговорка; тя гласи, че най-приятната услуга, която човек може да направи Богу, е да вкара дявола в пъкъла; тази поговорка прехвърлила морето, стигнала и до нас и е много известна.

Затова вие, млади дами, които се нуждаете от Божията милост, научете се да вкарвате дявола в пъкъла, защото това е и угодно Богу, и приятно за двете страни, а от него могат да произлязат и последват много добрини.

Разказаната от Дионео новела накарала почтените дами да се засмеят хиляда, че и повече пъти — толкова смешни им се сторили неговите слова; а когато той завършил своя разказ, кралицата, знаейки, че с това е дошъл краят на нейната власт, свалила от главата си лавровия венец, положила го грациозно върху главата на Филострато и казала:

— Скоро ще разберем дали вълкът ще съумее да поведе овцете по-добре, отколкото овцете водеха вълците.

Като чул тия думи, Филострато се засмял и отвърнал:

— Ако бях натоварен с тая работа, вълците биха могли да научат овцете да вкарват дявола в пъкъла не по-зле, отколкото Рустико научил Алибек; затова не ни наричайте вълци, защото и вие не сте овце; но както и да е, доколкото ми позволяват силите, аз ще започна да управлявам повереното ми царство.

Тогава Неифила се обадила:

— Слушай, Филострато, вместо да ни поучавате, вие би трябвало от нас да се научите на ум и разум, както Мазето от Лампорекио се научил от монахините, и би трябвало да си възвръщате вашето дар слово едва когато станете кожа и кости, та да не можете да говорите.

Филострато разбрал, че има насреща си език, не по-малко остър от неговия, затова престанал да се шегува и почнал да се занимава с делата на повереното му царство. Наредил да извикат сенешала, поискал да узнае какво е положението и отдал своите разпореждания, та през цялото време, докато щял да държи властта, дружината да има всичко, от което по негово мнение би почувствувала нужда; после се обърнал към дамите и казал:

— Любезни дами. за мое нещастие, откакто съм почнал да различавам доброто от злото, все ми се случва да стана жертва на Амура и всеки път причина за това е била красотата на някоя от вас, но нито моето смирение, нито моето послушание, нито пък старанието да следвам всичко, за което съм мислел, че отговаря на неговите обичаи, не са ми помагали да не бъда отхвърлен заради някой друг и после това да не се повтаря; напротив, все съм попадал от трън на глог и така, мисля аз, ще бъде до края на моя живот. Затова бих желал утре да не разговаряме за друго, а за онова, което отговаря най-вече на моята орис: сиреч за ония, чиято любов е завършвала с нещастен край, тъй като аз очаквам, че отново ще ми се случи да изживея някоя много нещастна любов; та нали и името⁵⁷, с което се обръщате към мен, ми беше измислено от човек, знаещ много добре с кого си има работа.

След тия слова той станал и разпуснал дружината до часа за вечеря.

Градината била толкова красива и приятна, че никой не пожелал да излезе от нея и да потърси по-голямо удоволствие другаде; и тъй като слънцето вече не прежуряло и нямало да им пречи да тичат след стотиците елени, зайци и други животинки, които непрекъснато скачали около тях и им досаждали, докато те седели и разговаряли, неколцина от дружината станали и хукнали да ги гонят; Дионео и Фиамета запели песента за месер Гулиелмо и дамата дел Верджу; Филомена и Панфило почнали да играят шах.

Така, докато едните се занимавали с едно, другите — с друго, часовете се изнизали неусетно и настанало време за вечеря; тогава те наредили трапезата около прекрасния фонтан и се нахранили сред най-голямо веселие. А за да не нарушава реда, установен от предишните кралици, щом прибрали трапезата, Филострато наредил на Лаурета да поведе танца и да изпее една песен. Тя отвърнала:

— Господарю, чужди песни не зная, а от моите не си спомням никоя, която да подхожда на нашата весела дружина; но ако желаете, ще ви изпея на драго сърце някоя от песните, които помня.

Кралят възкликнал:

— Всичко твое е прекрасно и приятно, затова изпей оная песен, която можеш да си припомниш.

Тогава Лаурета запяла с нежен глас, ала с малко печален вид следната канцона. а останалите й припявали:

Лаурета завършила канцоната, която привлякла вниманието на всички, но всеки я изтълкувал по своему; някои я изтълкували по милански, сиреч, че добрата свиня е за предпочитане пред красивата девойка; останалите обаче я изтълкували много по-възвишено, по-добре и по-точно, но сега не е време да говорим за това. После кралят заповядал да запалят множество свещи и наредил да изпеят още много песни, тук, на изпъстрената с цветя поляна. Те пели, докато звездите една по една почнали да гаснат, след което кралят решил, че е време да си лягат, и като пожелал лека нощ на всички, наредил да се отправят към покоите си.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Завършва третият ден на Декамерон, започва четвъртият. Под ръководството на Филострато дружината разсъждава за ония, чиято любов е имала нещастен край.

Прескъпи дами, както по причина на чутите от мен мисли на мъдри люде, така и по причина на онова, що много пъти съм прочел или видял, винаги съм мислел, че яростният и всеобгарящ вихър на завистта връхлита единствено върху устремените към висините кули и по върховете на най-високите дървета, но разбрах, че съм се лъгал. Поради това, в стремежа си да избягна стихийния напор на тоя разбеснял се дух, винаги съм се старал да вървя не само по равното поле, а да се спускам и в най-дълбоките долини; това може да стане напълно ясно на всеки, който разгледа по-обстойно тия новели, написани от мен не само на народен флорентински език, в проза и без заглавия, а и с възможно най-простия и скромен стил; въпреки това оня вихър продължава да ме брули най-безмилостно, насмалко да ме изтръгне от корен, а завистта не престава да се нахвърля връз мен и да ме хапе и разкъсва; ето защо аз много добре разбирам колко са прави мъдреците, като твърдят, че от всичко на тоя свят единствено нищетата не познава завист.

И така, уважаеми дами, намериха се хора, дето, след като прочетоха тия новели, почнаха да тръбят, че съм имал преголяма слабост към вас, че не ми приличало да си доставям удоволствие, стремейки се да ви угаждам и да ви утешавам; други пък изприказваха още по-лоши неща, задето толкова ви хваля. Някои, преструвайки се уж на по-мъдри, настояват, че не подхождало на човек на моите години да се занимава с подобни работи, сиреч да беседва за жени или да се старае да им угоди. Мнозина, давайки си вид, че са твърде загрижени за моята слава, разправят, че съм щял да постъпя по-разумно, ако, вместо да си губя времето с вас и с подобни празни приказки, остана при музите на Парнас. Има и такива, които (подтиквани не толкова от разума си, колкото от желанието да ме засегнат) настояват, че най-добре щяло да бъде да не се увличам от такива глупости и да не гоня вятъра, а да помисля как да си изкарвам хляба. За да навредят на моя труд, трети пък се стремят да докажат, че нещата, за които ви разказвам, не са такива, както аз ги виждам.

Ето, почитаеми дами, на какви само стихии трябва да устоявам, какви зли и остри зъби ме преследват, хапят, ръфат и засягат надълбоко, докато аз правя каквото мога, за да ви бъда полезен. Бог ми е свидетел, че приемам и изслушвам всичко това, без да изпадам в униние, и въпреки че вам се полага да ме защитите, то и аз няма да пожаля силите си; вместо да отговоря, както би трябвало да постъпя, аз ще се помъча да отстраня всичко това от слуха си с един безобиден отговор, и ще го сторя незабавно.

Ще направя така, понеже, щом още сега, преди да съм прехвърлил дори една трета от моя труд, опия, дето се занимават с тия неща, станаха толкова много, аз предполагам, че преди да го довърша, тяхното число ще нарасне дотолкова, че не получат ли отпор още в началото, те ще успеят лесно да ме сломят; а вашите сили, колкото и да са големи, няма да бъдат в състояние да им се противопоставят. Но преди да отговоря на когото и да било, бих желал да разкажа в моя защита не цяла новела (за да не помисли някой, че искам да смесвам собствените си новели с разказите на представената от мен благородна дружина), а само откъс от нея, за да може по самите й недостатъци да отсъдите, че не спада към другите. Затова, обръщайки се към моите врагове, ще кажа следното:

— Много отдавна, в нашия град живял гражданин на име Филипо Балдучи; той не бил от знатно потекло, но бил заможен и добре възпитан; а освен това имал опит и познания, отговарящи на неговото положение; бил женен, обичал жена си и тя го обичала; живеели си те в мир и любов и най-голямата им грижа била как да си угаждат един на друг. Не щеш ли, случило се онова, що чака всички ни: добрата женица си отишла от тоя свят и не оставила на Филипо нищо от себе си освен едно момче на около две години, което била заченала от него.

След смъртта на жена си Филипо бил обзет от такава покруса, каквато наляга всекиго при загуба на най-скъпото му същество; поради това, като останал сам, без да има край себе си онази, за която най-много милеел, той решил да се откаже от светския живот и да се отдаде на служене Богу; същото решил и за невръстния си син. Речено-сторено: раздал той за прослава на Името Божие цялото си имане и побързал да се оттегли на връх Азинайо със сина си; двамата се настанали в една килия и се отдали на пост и молитва, преживявайки от милостиня; при това Филипо все гледал да не споменава пред момчето за каквото и да е светско дело, камо ли да го остави да види нещо от тоя род, за да не би да се откаже от служенето Богу; говорел му непрекъснато за славата на вечния живот, за Бога и за светиите, учел го само на молитви и на нищо друго; държал го така дълго време, не го пускал да излиза от килията и не му позволявал да види никого освен него.

Но почтеният човек трябвало да прескача от време на време до Флоренция, където получавал от приятелите на Бога необходимата помощ съобразно нуждите си, и отново се завръщал в килията си. Един ден — момчето прехвърляло вече осемнадесет години, а Филипо бил остарял — синът му го запитал къде отива. Филипо му обяснил. Тогава момъкът казал: „Татко, вие остаряхте вече, пък и лесно се изморявате. Защо не ме отведете някой път във Флоренция, за да ме запознаете с тия, дето са предани Богу и са ваши приятели; и понеже аз съм млад, поздрав и по-издръжлив от вас, ще мога после при нужда да прескачам до Флоренция по нашите работи, а вие да си седите тук“.

Почтеният човек се позамислил и решил, че сега мирските дела много трудно биха могли да привлекат вниманието на сина му — той бил вече голям и отдавна приучен да служи само на бога. „Право е момчето“ — рекъл си той и понеже се налагало да отиде в града, тръгнал и повел и сина си.

Като дошли тук, момъкът, виждайки всички тия дворци, къщи и църкви и всичко останало, с което е пълен градът (все неща, дето не помнел да е виждал някога), се слисал и почнал да пита баща си какво е това, какво е онова и как се нарича. Бащата отвръщал, момчето го изслушвало и му задавало нов въпрос. Синът питал, бащата обяснявал, докато най-сетне срещнали цяла дружина разкошно облечени млади жени, които се връщали от някаква сватба; щом ги зърнал, момъкът запитал баща си какво е това. Бащата отвърнал: „Синко, сведи надолу очи, не поглеждай към тях, защото те са нечестиви сили.“ Тогава синът го запитал: „А как ги наричат?“ За да не възбуди у момъка плътски помисъл или желание, бащата не пожелал да ги назове с истинското им име, сиреч „жени“, а рекъл: „Викат им гъски.“ И станало чудо!

Синът, който дотогава не бил виждал жена, забравил и дворците, и биковете, и конете, и магаретата, и парите, и всичко, що бил видял до тоя миг, и рекъл: „Татко, много ви моля, направете така, че да си взема една такава гъска.“ Бащата възкликнал: „Какво говориш, синко? Мълчи, това са лоши неща!“ Синът възразил: „Нима всички лоши неща изглеждат така?“ — „Да“ — отвърнал бащата. Синът отново възразил: „Не знам защо ми говорите тия неща, не мога да разбера защо това са все лоши работи; на мен пък ми се струва, че досега не съм видял нищо по-хубаво и по-приятно от тях. Та те са по-хубави от ония рисувани ангели, дето ми ги показвахте на няколко пъти! Много ви моля, ако ме обичате, хайде да закараме горе при нас някоя от тия гъски, пък аз ще имам грижата да я храня.“ Бащата отвърнал: „Аз пък не искам. А и ти не знаеш с какво трябва да ги храниш.“ Изрекъл тия слова и тозчас разбрал, че природата се оказала по-силна от неговия разум, а после се разкаял, задето завел сина си във Флоренция.

За тая новела — толкоз; мисля, че каквото казах е предостатъчно; а сега искам да се обърна към тия, за които я разказах.

И така, млади дами, някои от ония, дето ме хулят, твърдят, че стараейки се да ви се понравя, аз не постъпвам добре и че съм ви харесвал повече, отколкото трябвало Признавам най-откровено, че е така: сиреч, че наистина ви харесвам, а аз от своя страна правя каквото мога, та и вие да ме харесате. Но аз питам тия люде, дето не само познават и любовните целувки, и сладостните прегръдки, и насажденията на брачните сношения, с които вие, прелестни дами, често ги дарявате, ами имат постоянно пред очите си вашите изящни обноски, прелестната ви красота, очарователната ви миловидност и най-вече вашата благородна скромност: какво чудно може да има, че някакъв момък, израснал, отгледан и възпитан между четирите стени на малка килия в някаква си дива и уединена планина, без да е видял друго човешко същество освен баща си, още щом ви зърнал, почнал да пита само за вас, само към вас да изпитва влечение, единствено вас да желае?

Нима тия люде ще почнат да ме упрекват, да ме порицават и да се нахвърлят върху мен (чието тяло небето е сътворило само, за да ви обича, чиято душа е устремена към вас от най-ранната си младост, човека, който познава добродетелта в блясъка на вашите очи, медената сладост на нежните ви слова и парещия полъх на вашите състрадателни въздишки), задето аз ви харесвам или гледам да ви се понравя, особено като се вземе предвид, че именно вие сте привлекли най-вече вниманието на някакъв си там отшелник, им един момък, непознаващ света, за когото по-скоро би могло да се каже, че е див звяр? Истина ви казвам, само тоя, дето не ви обича и не желае да бъде обичаи от вас, само човек, непознал и неизпитал ни силата, пи сладостта на природното увлечение, може да ме кори за това; но аз не обръщам никакво внимание на подобни приказки.

Тия, дето ме вземат на подбив заради годините ми, очевидно не знаят, че празът може да има бяла глава, ама стеблото му е зелено; но да оставим шегите настрана; на тия люде ще отвърна, че никога, до края на дните си, не ще сметна за срамно да разтушавам тия, на които угаждаха и Гуидо Кавалканти⁵⁸, и Данте Алигиери⁵⁹ (макар и да бяха вече възрастни), и престарелият Чино да Пистоя⁶⁰, смятайки това за най-голяма чест и удоволствие. Не искам да излизам извън приетия вече начин на изложение, иначе бих се поразровил из историята, за да докажа, че древността е пълна Със смели и доблестни мъже, които и в най-зрялата си възраст са се старали да угаждат на жените; ако това не е известно на моите хулители, нека седнат и го научат.

Трябвало да си стоя при музите на Парнас; съветът е добър, съгласен съм, но нито ние можем да седим непрекъснато до музите, нито пък те могат да бъдат постоянно с нас. И ако някому се случи да се раздели с тях и намери удоволствие в нещо друго, което прилича на тях, тоя човек не бива да бъде упреквай: и музите са жени, макар че жените не струват колкото музите; все пак на пръв поглед те приличат на тях, така че, ако не за друго, то поне заради това би трябвало да ми харесват. Да не говорим, че за жените съм съчинил хиляда стиха, а за музите — нито един. Вярно е, че те много ми помогнаха, показвайки ми как да съчиня тия хиляда стиха; може би са ми помогнали да напиша и настоящите новели, колкото и да са скромни и незначителни: те често ме спохождаха и оставаха край мен, вероятно в чест и услуга на приликата, която жените имат с тях; ето защо, пишейки тези новели, аз не напускам нито Парнас, нито музите, както може би мнозина си мислят.

А какво да река за ония, дето се тревожат толкова много за моята слава и ме съветват да се погрижа за хляба си? Да си кажа право, не знам; седна ли да размишлявам какво биха ми отговорили те, ако, подтикнат от нужда, отида да им поискам хляб, все ми се струва, че ще ми отвърнат така: „Върви да си търсиш хляба в басните!“ Но поетите са намирали повече хляб в басните си, отколкото мнозина богаташи — в своите съкровища; мнозина поети, занимавайки се със своите басни, са останали вечно живи, докато множество други, в стремежа си да имат повече хляб, отколкото им е било нужно, са загивали преждевременно. Какво повече бих могъл да кажа? Нека тези люде ме изгонят, като им поискам хляб; слава Богу, поне засега не съм изпаднал в нужда; ако се наложи, ще съумея да понеса и нищетата, и изобилието, както ме е учил апостолът; това си е моя работа и нека другите не се грижат за мен; сам ще се оправя.

А тия, дето тръбят, че каквото разказвам не било вярно, ще ми доставят най-голямо удоволствие, ако ми предложат истински, достоверни разкази; ако те противоречат на това, което аз пиша, сам ще призная, че тия люде имат право да ме упрекват, и ще се постарая да се поправя; но тъй като засега не виждам друго освен празнословия, ще ги оставя да си мислят каквото щат, а аз ще следвам собственото си мнение и ще говоря за тях същото, каквото говорят и те за мен.

И понеже смятам, че този път им отговорих достатъчно, аз заявявам, че въоръжен с Божията и вашата помощ, на които разчитам, о, прелестни дами, и с голямо търпение, ще продължа да вървя напред, гърбом към вятъра, а той нека си вее, защото не виждам какво друго може да ми се случи освен същото, каквото става със ситния прах, щом задуха силен вятър; тогава вятърът или изобщо не го повдига от земята, или ако го повдигне, го издига високо, често пъти над главите на людете, над короните на крале и императори, а понякога го настила и върху високите дворци или устремените към висините кули; рече ли да го смъкне оттам, няма да го свали по-ниско от мястото, откъдето е бил повдигнат. И ако някога съм бил готов да дам всичките си сили, за да ви зарадвам с нещо, то сега съм разположен за това повече от когато и да било, тъй като съм убеден, че никой не ще има основание да отрече, че както аз, така и всички останали, които ви обичат, сме постъпили според повелята на природата; много и големи сили са нужни, за да се противопостави човек на нейните закони; често пъти това е не само напразно, ами нанася голяма вреда на оня, който се опита да го стори. Признавам, че нямам такива сили, а и не искам да ги имам, за да ги употребявам за подобна цел; дори и да ги притежавах, бих предпочел да ги преотстъпя другиму, отколкото сам да си послужа с тях.

Затова нека моите хулители млъкнат най-после, щом не са в състояние да се възпламенят от нещо: нека си живеят замръзнали в своите удоволствия или по-скоро покварени въжделения, а мене да оставят да изкарам малкото дни, що са отброени на всекиго един от нас, както аз си искам. Но ние се отклонихме твърде много, о, прелестни дами; време е вече да се върнем там, откъдето тръгнахме, и да следваме установения ред.

Когато Филострато отворил очи и заповядал да събудят цялата дружина, слънцето било вече прогонило звездите от небосвода и влажната сянка на нощта от земята. Дамите и младежите отново отишли в прекрасната градина, тръгнали да се разхождат, а щом станало време за обед, седнали да се хранят на същото място, където вечеряли предната вечер. Докато слънцето стояло високо, те се прибрали да поспят, а после, съгласно установения ред, насядали край прекрасния водоскок и Филострато заповядал на Фиамета да разкаже една повела. Без да чака нова покана, тя започнала весело така.

НОВЕЛА I

Салернският принц Танкреди убива любовника на дъщеря си, след което й изпраща сърцето му в златна чаша; тя налива в чашата отровна вода, изпива я и умира.

— Много трудна поръка ни даде днес нашият крал; та помислете си: ние сме се събрали тук да се забавляваме, а ще трябва да приказваме за чуждите сълзи, за които не може да се разказва, без да се събуди съжаление и у разказващите, и у тия, дето слушат. Може би той стори това, за да укроти донейде веселието ни от миналите дни; но каквито и да са подбудите на краля, не съм аз тази, която ще промени волята му; затова ще ви разкажа една тъжна и нещастна случка, достойна за сълзите на всички нас.

Салернският принц Танкреди бил твърде човечен и благ владетел (само на старини си изцапал ръцете с кръвта на двама влюбени) и си имал една-едничка дъщеря, но щял да бъде много по-щастлив, ако и нея нямал. Обичал я той най-нежно, така както никога баща не е обичал дъщеря си; по причина на тая нежна любов, макар че тя отдавна била станала мома за женене, той все не й давал да се задоми, защото не можел да се раздели с нея; но нямало как, най-сетне склонил и я омъжил за сина на Капуанския херцог; тя обаче живяла твърде малко с него, защото скоро овдовяла и се прибрала при баща си. Нямало по-красива от нея и в лице, и в снага, била млада, смела и мъдра, може би повече, отколкото прилича на една жена. Заживяла си тя при своя любещ баща в разкош, както подобава на дама от такъв знатен род, но като видяла, че от обич към нея баща й много не се грижи да й намери съпруг (а тя мислела, че с неприлично да го помоли за такова нещо), решила, щом й се удаде случай, да си намери тайно някой достоен мъж за любовник. Гледайки множеството благородни и други мъже, които посещавали двореца на нейния баща (както често виждаме да става в дворовете на владетелите), тя обръщала внимание на техните нрави и обноски и от всички най-много й харесал един млад паж на баща й, на име Гуискардо, момък от скромен произход, ала с най-благородни качества и нрави в сравнение С всички останали; тя го виждала често, влюбила се тайно и безумно в него и го харесвала все повече и повече. Момъкът, който не бил никак глупав, забелязал всичко и отвърнал на чувствата й с такава всеотдайност, че почти престанал да мисли за друго освен за любовта си към нея.

Двамата продължавали да се обичат скритом и младата дама изгаряла от желание да остане насаме с него, но тъй като не искала да довери никому тази своя тайна любов, решила да си послужи с хитрост, за да му съобщи по какъв начин да се срещнат. Написала писмо, в което му обяснявала какво да направи на следния ден, за да се видят, напъхала писмото в кухината на тръстиково стъбло, подала тръстиката на Гуискардо и му казала уж на шега: „Да го дадеш на слугинята си, за да духа през него тая вечер, като ти пали огъня.“ Гуискардо взел тръстиковото стъбло, досетил се, че тя не му го дава, без да има защо, и се прибрал у дома си; огледал внимателно тръстиката, забелязал, че е пукната, разтворил я по пукнатината, намерил писмото, прочел го, разбрал какво трябва да направи, рекъл си, че от него по-щастлив човек няма, и почнал да се готви, за да се срещне с дамата по указания от нея начин.

До двореца на принца, в планината, имало една пещера, прокопана много отдавна, която се осветявала през тесен отвор, нарочно направен за тая цел; тъй като много години подред никой не бил влизал в пещерата, отворът й бил почти целият обрасъл в бурени и трънаци; в пещерата можело да се проникне и по тайната стълбичка през една от стаите на приземния етаж на двореца, където живеела дамата, но входът бил затворен с яко залостена врата.

Много години били минали, откакто престанали да си служат с тая стълба, затова хората дотам я били забравили, че почти никой не си спомнял къде се намира; но Амур, за чийто взор нищи не остава скрито и потайно, възвърнал спомена в паметта на влюбената дама. А тя, за да не се досети никой за нейните намерения, дни наред се мъчила с разни сечива, които имала под ръка, докато най-сетне успяла да отвори вратата; после се спуснала сама в пещерата, забелязала отвора и пратила вест на Гуискардо да се опита да се промъкне в пещерата, като му посочила и височината на отвора от земята. За да стане работата, Гуискардо си приготвил веднага въже с разни възли и примки, та да може да се спуска и катери по него; облякъл се в кожена дреха, за да се предпазва от трънаците, и без да се обади никому, на следната нощ се отправил към отвора на пещерата; вързал единия край на въжето за дънера на някакво дърво, което растяло край отвора, спуснал се по въжето и зачакал дамата.

През деня тя се престорила, че иска да си легне, освободила придворните си дами, залостила вратата на стаята си, отворила другата врата и се спуснала в пещерата, където намерила Гуискардо; и двамата дълго не могли да се порадват един на друг; после отишли заедно в нейната стая, където прекарали по-голямата част от деня в най-приятно наслаждение; след като се договорили как да постъпват, за да запазят любовта си в тайна, Гуискардо е е върнал в пещерата, а дамата залостила вратата и отишла при своите придворни. Гуискардо почакал да се стъмни добре, покатерил се по въжето, промъкнал се през отвора, през който бил влязъл, и се прибрал у дома си; понеже вече знаел пътя, той често посещавал дамата, и то в продължение на доста време.

Но съдбата завидяла на това дълготрайно и голямо наслаждение и посредством една нещастна случайност превърнала радостта на дамата в неутешим плач.

Танкреди имал навика от време на време да се отбива сам в стаята на дъщеря си, да постои при нея да си поприказват и после да си отива. Един ден, след като се наобядвал, той както обикновено се запътил натам, но дъщеря му, която се наричала Гизмунда, била излязла в градината заедно със своите придворни; понеже не искал да прекъсне забавлението й, той влязъл в стаята, без някой да го усети или забележи, и виждайки, че прозорците са затворени, а завесата над леглото — спусната, приседнал на една възглавница край постелята, опрял глава на леглото, наметнал се със завесата (сякаш нарочно имал; намерение да се скрие) и заспал.

Докато той спял, Гизмунда, която за беда се била уговорила с Гуискардо да я посети тъкмо тоя ден, оставила придворните в градината, промъкнала се на пръсти в стаята, залостила вратата и без да забележи, че има друг човек, отворила другата врата, зад която я чакал Гуискардо; както всеки път, двамата се отправили към леглото и се отдали на наслада и забавление; не щеш ли, Танкреди се събудил и чул и видял всичко, каквото правели Гуискардо и дъщери му; обзет от безкрайно огорчение, изпървом той понечил да се развика и да им се скара, ала сетне размислил и решил, че по-добре ще бъде, ако не се обажда и те не го забележат, за да може после да изпълни по-внимателно и с по-малко срам за себе ей това, което вече бил решил да им стори. Както обикновено двамата любовници прекарали доста време заедно, без да усетят присъствието на Танкреди; когато решили, че с време да се разделят, станали от леглото и Гуискардо се върнал в пещерата, а Гизмунда излязла от стаята. Въпреки че бил стар, Танкреди се прехвърлил през прозореца в градината, без някой да го види, и огорчен до смърт, се прибрал в покоите си.

По негова заповед още на следната нощ двама души заловили Гуискардо тъкмо когато се промъквал през отвора, както бил облечен в тежките си и неудобни кожени дрехи, и го отвели право при Танкреди. Като го видял, принцът едва се сдържал да не заплаче и му рекъл: „Добрината, с която се отнасях към теб, не заслужаваше оскърблението и позора, които, както видях днес с очите си, ти нанесе на моя род.“ В отговор Гуискардо само рекъл: „Любовта се оказа по-силна и от вас, и от мен.“

След това Танкреди наредил да Го поставят тайно под стража в някоя от съседните стаи и заповедта му била изпълнена.

На следния ден, докато Гизмунда още не подозирала какво се е случило, Танкреди дълго мислел и премислял какво да предприеме, а след като се наобядвал, както обикновено се отправил към стаята на дъщеря си; наредил да я повикат, затворил се с нея в стаята и почнал да й говори през сълзи: „Гизмунда, аз бях толкова уверен в твоята честност и благонравие, че ако не бях видял със собствените си очи, никога, каквото и да ми кажеха, нямаше да повярвам, че си способна да се отдадеш — не, ами дори само да помислиш да се отдадеш на някой мъж, който не ти е съпруг; поради това всеки път, щом се сетя за станалото, аз ще страдам и ще се измъчвам до последния от малкото дни, които ми е отредила моята старост. Поне да беше рекъл господ, щом ти е бяло писано да паднеш до такова безчестие, да спреш избора си на човек, достоен за благородното ти потекло; но не би: измежду множеството мъже, които се навъртат в моя двор, ти взе, че избра не друг, а Гуискардо, момък от най-долен произход, когото прибрахме и възпитахме в нашия дом от най-ранна възраст, за да извършим едно милостиво дело. С твоята постъпка ти вся такъв смут в душата ми, че сега просто не знам какво да те правя. Колкото до Гуискардо, когото снощи заповядах да заловят на излизане от пещерата и е поставен под стража, аз вече реших какво да правя с него; но — Бог ми е свидетел — с теб не знам как да постъпя. Обичта, която изпитвам към теб — а ти знаеш, че те обичам така, както никой друг баща не обича дъщеря си, — ме тегли на една страна; справедливият гняв, предизвикан от твоето нечувано безумие, ме дърпа на друга; обичта ме кара да ти простя, а възмущението ме тласка да се отнеса към теб най-сурово, противно на моята природа. Ала преди да реша как да постъпя, искам да чуя какво ще ми кажеш ти по тоя въпрос.“ Изричайки тия слова, той навел глава и се разридал като малко дете, което здравата са натупали.

Щом чула какво й казал Танкреди, Гизмунда разбрала, че не само са разкрили тайната й любов, ами са заловили и Гуискардо, и я налегнала такава неописуема горест, та едва се сдържала да не излее мъката си в сълзи и ридания, както постъпват повечето жени; но гордият й дух успял да вземе връх над тая слабост, Гизмунда овладяла с удивителна сила лицето си и решила, че по-скоро ще сложи край на живота си, отколкото да се помоли някому за нещо, защото била убедена, че Гуискардо не е вече между живите; затова, обръщайки се към баща си с открито, спокойно лице, не като жена, страдаща или упрекната за своя грях, а без да покаже ни най-малко признаци на тревога и без да заплаче, тя му казала следното: „Танкреди, аз нямам намерение нито да отричам, нито да се моля, защото не ще имам полза ни от едното, ни от другото, пък и от никого, и за нищо не искам помощ; не мисля също да се опитвам да те предразположа към себе си, като се възползувам от обичта ти към мен и от твоето благодушие; напротив — признавайки истината, искам да защитя честта си с най-убедителни доводи, а после да постъпя, както ми подсказва моят силен дух. Вярно е, че обичах и продължавам да обичам Гуискардо и докато съм жива (а това не ще трае още дълго), ще продължавам да го обичам; та дори ако и след смъртта може да се обича, пак няма да престана да го обичам; към тая постъпка ме тласна не толкова моята слабост на жена, колкото липсата на грижа у теб да ме омъжиш, както и достойнствата на Гуискардо. Ти би трябвало да знаеш най-добре, Танкреди, че си сътворен от плът и че сам ти си създал своята собствена дъщеря също от плът, а не от камък или желязо; макар и да си вече в напреднала възраст, не би трябвало да забравяш какви са законите на младостта и с каква сила те се проявяват; ти си мъж и макар да си прекарал част от най-хубавите си години във военни занимания, би трябвало да знаеш много добре към какво могат да тласнат не само младите, а и възрастните безделието и разкошът. И тъй като съм създадена от теб, и аз съм от плът, но не съм живяла много, още съм млада и по причина и на едното, и на другото съм изпълнена със сластолюбиво желание, което пламна с чудесна сила, защото, бидейки веднъж омъжена, познавах насладата, що изпитва човек, удовлетворявайки това желание. Понеже не можех да се съпротивявам на тая сила и понеже съм млада жена, реших да последвам това, към което ме тласкаше тя, и се влюбих. Истината е; че направих, каквото ми бе по силите, та, извършвайки тоя грях, да не опозоря ни теб, ни себе си. Амур се смили над мен, а и съдбата се показа благосклонна: двамата ми посочиха тоя скрит, таен път, посредством който аз задоволявах желанията си, без никой нищо да разбере; но аз не отричам стореното, няма значение как си успял да научиш за него, нито кой ти е казал. Аз не случайно (както постъпват много жени) спрях избора си на Гуискардо; предпочетох него пред другите напълно съзнателно, допуснах го край себе си след трезв размисъл и благодарение на проявеното от двама ни разумно постоянство можах дълго време да се наслаждавам на онова, което желаех. Струва ми се, че отправяш срещу мен най-горчиви упреци не толкова за моя любовен грях, а задето съм се събрала с човек от долен произход; постъпвайки по тоя начин, ти следваш повече общоприетото мнение, отколкото истината, и говориш така, сякаш не би имал за какво да се гневиш, ако бях спряла избора си на мъж от благородно потекло; вършейки това обаче, ти съвсем не забелязваш, че хвърляш упреци не срещу моя грях, а срещу грешката, допусната от съдбата, която твърде често издига недостойните и потъпква най-достойните. Но сега нека оставим настрана тоя въпрос! Опиташ ли се да вникнеш поне малко в същността на нещата, ще видиш, че плътта на всички ни е една и съща, че душите на всички са сътворени от един творец и притежават еднаква сила, еднакви качества, еднакви достойнства. Първа добродетелта става причина за известни различия между нас, които сме се родили и продължаваме да се раждаме напълно еднакви; тия, които са били, надарени с повече добродетел и са си послужили с пея, са били наречени благородници, а другите останали неблагородни. Възприетият по-късно противоположен обичай прикрил този закон, но въпреки това още не е успял да го заличи и премахне нито от природата, пито от добрите нрави; поради това всеки, който постъпва добродетелно, показва пред всички, че е благороден; ако някой го нарече иначе, то виновен за това е този, който го назовава, а не този, който бива назован. Поогледай твоите придворни, припомни си техния живот, техните нрави и обноски, от една страна, а от друга — обърни внимание на Гуискардо: речеш ли да отсъдиш безпристрастно, него ще наречеш благородник, а твоите придворни — недодялани грубияни. Колкото до доблестта и достойнствата на Гуискардо, при тяхната преценка се доверявах на твоите думи и на очите си, и на нищо друго. Кой друг го е хвалил, както го хвалеше ти за всички ония достойни за похвала дела, заради които всеки почтен човек заслужава насърчение? Вярно е, имаше за какво, защото (освен ако не са ме излъгали очите ми) нито веднъж не съм те видяла да му отправиш похвала, която той да не е заслужавал с делата си, и то много повече, отколкото е възможно да се изрази тя с думи; ако става дума за измама, ти си човекът, който ме е въвел в заблуждение. Нима след всичко това все още можеш да твърдиш, че съм се свързала с човек от долен произход? Ако настояваш, че е така, това няма да отговаря на истината; ако беше казал, че е бедняк, щях да се съглася с теб, но щях също така да ти кажа, че е срамота, задето продължаваш да държиш такъв достоен човек в положението на слуга; защото бедността не отнема благородството у човека, тя го лишава само от състояние. Бедняци са били мнозина крале, мнозина велики владетели и обратно: мнозина от тия, де го копаят земята и пасат овцете, са били и продължават да бъдат богати. А що се отнася до последното изразено от теб колебание — как да постъпиш с мен, — казвам ти, хич не се двоуми; и ако в последните дни на твоята старост си решил да постъпиш така, както не си постъпвал на младини (сиреч да бъдеш жесток), послужи си с тая жестокост против мен, тъй като нямам никакво намерение да те моля за нещо; ако това, което стана, наистина е грях, то аз съм причината да бъде извършен; уверявам те, че ако с мен не постъпиш по същия начин, както вече си постъпил или си наредил да постъпят с Гуискардо, аз ще го сторя със собствените си ръце. Хайде, иди да плачеш при жените, пък като насъбереш достатъчно жестокост, върни се и убий с един удар и него, и мен, щом мислиш, че заслужаваме такава участ“

Принцът почувствувал силата на духа на своята дъщеря, но въпреки това не бил съвсем уверен, че тя наистина твърдо е решила да изпълни каквото му наговорила; затова, тръгвайки си, той се отказал от мисълта да си послужи с каквото и да е жестоко наказание спрямо нея; в замяна на това намислил да охлади пламенната й любов, нанасяйки вреда другиму; заповядал на двамата пазачи на Гуискардо през нощта да удушат момъка, без да вдигат шум, да изтръгнат сърцето му и да му го донесат. Пазачите изпълнили всичко, както им било наредено. На другия ден принцът заповядал да донесат една голяма и красива златна чаша, сложил в нея сърцето на Гуискардо и пратил чашата по своя най-доверен слуга на дъщеря си, нареждайки му да й каже следното: „Твоят баща ти праща тая чаша, за да те утеши за онова, което ти най-много обичаш, по същия начин, както и ти го утешаваше заради онова, което той обичаше най-много от всичко.“

Щом баща й излязъл от стаята, Гизмунда (която не се била отказала от жестокото си намерение) заповядала да й донесат отровни треви и корени и ги сложила да се варят във вода, та да бъде готова, в случай че стане онова, от което най-много се страхувала. Когато слугата дошъл, за да й предаде подаръка и думите на баща й, тя с твърдо лице поела чашата, отместила капака, видяла сърцето, разбрала смисъла на думите и се уверила, че това наистина е сърцето на Гуискардо. После вдигнала очи към слугата и казала: „Сърце като това е наистина достойно за златна гробница; тоя път баща ми постъпи най-разумно.“ Като изрекла тия думи, тя поднесла сърцето към устните си, целунала го и продължило: „До днешния ден — последния ден на моя живот, винаги и навсякъде съм чувствувала безкрайно нежната обич, що изпитва към мен моят баща; днес обаче почувствувах това повече от всеки друг път; затова предай му последната ми благодарност за тоя неоценим дар.“

После се обърнала към чашата, която стискала здраво в ръце, и гледайки сърцето, занареждала: „О, свидна обител на всички мои радости, да бъде проклета жестокостта на оногова, който ме принуждава да те гледам сега с очите, дето са на моето чело! Предостатъчно ми беше да те съзерцавам по всяко време с очите на моята душа! Ти завърши земния си път, изпълнявайки всичко, що ти бе отредено от съдбата: постигна те кончината, към която всеки от нас бърза, отърва се от мъките и теглото на тоя свят и получи от собствения си враг такава гробница, каквато заслужаваше заради своята доблест. Едно само ти липсва, за да имаш достойно погребение: сълзите на тая, която ти приживе толкова много обичаше; за да получиш и тях, Бог благоволи да осени сърцето на моя безмилостен баща с мисълта да те изпрати при мен и аз ще те даря с тях, въпреки че съм решила да умра без сълзи на очи и със спокойно, от нищо несмутено лице. А след като те даря с моите сълзи, без ни най-малко да се бавя, ще постъпя така, че с твоя помощ душата ми да се събере с оная свидна за мен душа, която ти приживе съхраняваше у себе си. Та с кого другиго освен с твоята душа бих се чувствувала и най-доволна, и най-сигурна из ония тайнствени и неведоми краища? Сигурна съм, че понеже ме обича, душата ти продължава да витае тук, съзерцавайки местата, където е блаженствувала заедно с мен, очаквайки моята душа, която я обича най-много от всичко на тоя свят.“

Изричайки тия слова, без да се вайка, както правят жените, тя се навела над чашата, заплакала и сякаш имала цял извор в главата, почнала да пролива сълзи в такова изобилие, че да се чудиш и маеш, а заедно с това не преставала да обсипва мъртвото сърце с целувки. Придворните, които се намирали в стаята, макар и да не знаели чие е това сърце, нито пък разбирали смисъла на нейните думи, се трогнали и заплакали; напразно я питали те защо плаче така и правели каквото им е по силите, каквото можели и умеели, за да я утешат. Когато решила, че се е наплакала, Гизмунда повдигнала глава, избърсала очи и заговорила: „О, скъпо и любимо сърце, аз изпълних всичките си задължения към теб; сега не ми остава друго, освен да доведа при теб моята душа, за да бъде заедно с твоята.“

После наредила да й донесат гърнето, в което предния ден била приготвила водата с отровните билки, изляла водата в чашата със сърцето, оросено с пролетите от нея сълзи, и като поднесла, без да трепне, чашата към устните си, изпила я до дъно; а след това, държейки, чашата в ръка, легнала, на постелята си, заела колкото се може по-прилично положение, притиснала сърцето на любовника си до своето сърце и останала да лежи така, без да продума, в очакване на смъртта. Нейните придворни, които чули и видели всичко, макар и да не знаели каква е изпитата от нея вода, веднага известили на Танкреди за станалото; а той, опасявайки се да не се случаи онова, което всъщност се и случило, се втурнал към стаята на дъщеря си; стигнал там тъкмо когато тя се излегнала на постелята, но вече било твърде късно да я утешава с нежни думи; виждайки нейното състояние, той горко се разридал.

Гизмунда му казала: „Танкреди, запази сълзите си за някоя друга нежелана от теб беда, не ги проливай заради мен, тъй като не се нуждая от тях. Де се е чуло и видяло човек да плаче заради нещо, което сам е пожелал да стане, както ти правиш сега? Но ако у теб е останала макар и частица от обичта ти към мен, за едно ще те помоля като последна милост: тъй като моето тайно, скрито съжителство с Гуискардо не ти беше приятно, направи така, че тялото ми да бъде поставено съвсем явно до трупа му, където и да си наредил да го захвърлят, след като са го убили.“ Принцът се задавил от плач и не могъл да отвърне нищо; а младата жена, чувствувайки, че краят наближава, притиснала до гърдите си мъртвото сърце и промълвила: „Останете с бога, защото аз. свършвам.“ Погледът й потъмнял, тялото й изтръпнало и тя напуснала тоя многострадален живот.

Такъв — както чухте всички — бил печалният край на любовта между Гуискардо и Гизмунда; а Танкреди, след като пролял потоци от сълзи и се разкаял, но много късно, за своята жестокост, наредил да погребат и двамата с най-големи почести в една гробница за всеобща скръб на всички жители на Салерно.

НОВЕЛА II

Монахът Алберто убеждава една жена, че в нея е влюбен архангел Гавраил, после се предрешва като него и спи с жената; страхувайки се от нейните близки, той избягва през прозореца и се приютява в дома на някакъв бедняк, който на следния ден го извежда на площада, преоблечен като дивак; тук обаче монахът бива разпознат, а неговите събратя-монаси го залавят и хвърлят в тъмница.

Докато Фиамета разказвала своята новела, очите на нейните дружки неведнъж се наливали със сълзи; щом тя свършила, кралят изрекъл строго:

— Струва ми се, че не бих се поскъпил да жертвувам живота си и за половината наслада, която Гизмунда изпитала с Гуискардо; това не бива да ви учудва, понеже, макар и жив, аз изживявам ежечасно една смърт след друга, без при това да получа ни капчица наслаждение. Но да оставим засега моите лични работи такива, каквито са; искам Пампинеа да продължи и да ни разкаже някоя жалостива случка, подобна на несполуките, които ме преследват; ако тя тръгне по пътя, набелязан от Фиамета, то без съмнение аз ще усетя как благодатните капки на росата охлаждат моя огън.

Като чула отправеното към нея нареждане, Пампинеа с тънкия си усет доловила много по-добре онова, което искали да чуят нейните дружки, отколкото изразеното от краля желание. И тъй като била по-склонна да развесели тях, отколкото да следва неговото желание, изпълнявайки заповедта на краля, тя решила, без да излиза извън определената тема, да разкаже една смешна новела и започнала така:

— Простите хорица казват: „Мислят ли те за добър, и лош да си, и зло да сториш, пак няма да повярват, че си бил ти.“ Тази поговорка с богато съдържание ми дава повод да говоря по предложената ми тема и да покажа колко е голямо лицемерието на монасите, които със своите широкополи и дълги раса, с изкуствено бледните си лица, със своя глас — кротък и смирен при просия, гръмък и кънтящ, щом почнат да корят другите за своите собствени пороци, искат да докажат, че те спасявали душите си, като получават подаяния, а миряните — като ги дават; освен това те се държат не като люде, които подобно на нас също трябва да заслужат рая, ами се перчат като негови собственици и владетели и отреждат в него на всеки умирающ по-добро или по-лошо място според парите, които той им е завещал; по този начин те се мъчат да излъжат първо себе си (ако, разбира се, самите те вярват), а след това и другите, които вярват на техните приказки. Ако ми би било позволено да кажа за тях всичко каквото трябва, то аз тозчас бих показала на мнозина наивници какво крият монасите под широките си раса. Дано даде Бог заради лъжите им всички тях да ги сполети същата участ, каквато сполетяла един възрастен минорит във Венеция, дето минавал за един от най-опитните и ловки казуисти; та ще ми се да ви разкажа именно тая случка, за да се опитам да ви поразвеселя и поразсея, след като смъртта на Гизмунда ви натъжи толкова много. И така, почтени дами, живял някога в Имола мъж с престъпно и порочно поведение, на име Берто дела Маса, чиито позорни дела били толкова известни на жителите на Имола, че те не вярвали не само на лъжите му, ами и когато говорел самата истина; поради това, като разбрал, че присъствието му в Имола станало нетърпимо заради нечистите му дела, той се отчаял и се преселил във Венеция — сборище на всякакъв измет, надявайки се, че там повече, отколкото другаде ще му се удаде да върши по друг начин мръсните си дела. Престорил се, че съвестта го гризе заради нечестивите му дела и постъпки в миналото, дал си вид на човек, обзет от най-дълбоко смирение и най-предана богобоязливост, и постъпил в един манастир, където се подстригал за монах минорит, приемайки името брат Алберто от Имола; в тоя си образ той почнал да се преструва, че води най-суров живот и държал най-усърдно проповеди за покаяние и въздържание, докато самият той не слагал в уста ни месо, ни вино само когато не му се услаждали. Така, без никой да го разбере, от крадец, сводник, измамник и убиец, той изведнъж се превърнал в най-ревностен проповедник, но не се отказал от споменатите си пороци, още повече, че имал възможност да продължи да ги върши тайно. А след като станал свещеник, всеки път, щом заставал пред олтара да служи литургия и идвало ред до мъките на спасителя, той нарочно се разплаквал, та да го видят повече люде; да пролива сълзи не му струвало кой знае колко — можел да плаче когато пожелае. Не минало много време и със своите проповеди и сълзи той така успял да заблуди венецианците, че станал пазител и изпълнител на почти всички завещания; мнозина почнали да му поверяват парите си, а повечето мъже и жени го имали за свой доверен съветник и изповедник,с тия си действия той от вълк от превърнал в пастир и се славел из тия краища като най-свят човек, много повече, отколкото някога свети Франциск Асизки.

Не щеш ли, един ден никаква глупава и слабоумни млада жена, на име мадона Лизета от дома Куирино, съпруга на виден търговец, който бил заминал с галерите във Фландрия, отишла да се изповяда заедно с няколко други жени при тоя свят монах; докато стояла на колене пред него, както всяка венецианка (а те са до една вятърничави), тя му разказала това-онова за себе си, а брат Алберто я запитал има ли си любовник. Тя се разсърдила и отвърнала: „Ех, отче! Та нямате ли очи да виждате? Нима мислите, че красотата на тия жени може да се сравнява с моята? Стига да река, мога да имам толкова любовници, колкото си искам; но красотата ми не е такава, че да позволя да ме люби кой да е. Колко са жените, дето могат да се похвалят с хубост като моята? Че аз и в рая ще минавам за хубавица.“ И наговорила още какви ли не работи за своята красота, та чак прекалила.

Брат Алберто веднага се досетил, че тая жена не ще да е с всичкия си, и понеже му се сторило, че това е почва само за неговите сечива, изведнъж пламнал от любов към нея; въпреки това решил да остави ласките и ухажванията за по-късно, а за да се покаже като много свят човек, почнал да я кори за нейното славолюбие и продължил да й говори все в тоя дух, докато най-сетне жената рекла, че той е глупак и не може да различи една хубост от друга; поради това брат Алберто решил да не я дразни много и след като я изповядал, пуснал я да си върви с другите жени.

Почакал да минат няколко дни, взел със себе си един свой доверен другар и се запътил към дома на мадона Лизета; като стигнал там, той се уединил с нея в някаква стая, където нямало кой да ги види, паднал на колене пред нея и рекъл: „Мадона, за бога, моля ви, простете ми ония думи, дето ви ги казах в неделя, когато ми говорихте за вашата красота; трябва да ви кажа, че на следната нощ ядох такъв жесток бой, че едва успях да се надигна от постелята.“ Глупавата жена го запитала: „А кой ви наби така?“ Тогава брат Алберто отвърнал: „Сега ще ви обясня. През нощта, както обикновено, бях коленичил и си четях молитвите; не щеш ли, изведнъж моята килия бе обляна от ярка светлина и докато успея да се обърна и да разбера какво става, връз мен връхлетя някакъв прекрасен младеж с дебела тояга в ръка, сграбчи ме за капюшона и така почна да ме налага, че ме преби от бой. После го запитах защо е направил това, а той ми рече: «Загдето днес ти се осмели да се усъмниш в ангелската хубост на мадона Лизета, която аз обичам най-много от всичко.» Тогава аз го запитах. «Кой сте вие?» А той отговори, че бил архангел Гавраил. «О, господарю мой — възкликнах аз, — моля ви да ми простите.» Тогава той каза: «Добре, ще ти простя, но при условие, че ще отидеш при нея, ама колкото се може по-скоро, да й поискаш прошка; не ти ли прости, да знаеш, че пак ще се върна и така ще те натупам, че ще има да пъшкаш цял живот.» Той ми каза още нещо, но аз не ще се осмеля да ви го предам, преди да ми простите.“

Глупавата и празноглава жена примирала от удоволствие, докато слушала тия слова, които приемала за чиста истина; по едно време тя се обадила: „Нали ви казах, брате Алберто, че съм надарена с ангелска прелест; ей богу, жал ми е за вас и за да не ви причинявам повече зло, аз ще ви простя, но при условие, че наистина ми предадете каквото ви е заръчал ангелът.“ Брат Алберто отвърнал: „Мадона, понеже се смилихте да ми простите, ще ви го съобщя на драго сърце, но едно искам да ви напомня: каквото и да чуете от мен, не го споделяйте с никого за нищо на света, ако вие, която сте най-блажената жена на тоя свят, не искате сами да си развалите цялата работа. И така, архангел Гавраил ми заръча да ви предам, че той много ви харесва, че много пъти се канел да ви навести, за да прекара нощта с вас, но все се боял да не ви изплаши. Та затова ме прати, нареждайки да ви предам, че иска да ии посети някоя нощ и да прекара известно време с вас; ала, както знаете, той е ангел и ако се яви и образа на шиел, не бихте могли да го докоснете; затова той каза, че за да ви достави удоволствие, иска да се яви пред вас в човешки образ; заръча ми още да ви запитам кога да дойде при вас и в чий образ да се превъплъти; така че вие можете да се смятате за най-блажената жена на света.“

Глуповатата мадона отговорила, че е поласкана от чувството, което изпитва към нея архангел Гавраил, още повече, че и тя го обичала и всеки път, щом й се случело да мине край неговия образ, не пропускала да запали по една свещ за четири гроша; добавила, че щом желае да я посети, той ще бъде винаги добре дошъл, ще я намери сама в стаята й, но това ще стане при едно условие: да не я изостави заради Дева Мария, понеже хората разправяли, че архангелът много я обичал, затова навсякъде бил изобразяван на колене пред нея; а що се отнася в какъв образ да й се яви, нека сам той вземе решение, стига да не я изплаши.

Тогава брат Алберто рекъл: „Мадона, вие постъпвате разумно и аз ще се погрижа да уредя работата според вашата заръка. В замяна на това ще ви помоля да ми окажете една голяма милост, която няма да ви струва нищо; ето какво искам от вас: да пожелаете той да ви се яви в моето тяло. Сега ще ви обясня в какво ще се състои тая милост: архангелът ще извади моята душа от тялото ми и ще я остави в рая, а той ще се всели в моето тяло и колкото повече време прекара с вас, толкова по-дълго душата ми ще престои в рая.“ Тогава плиткоумната дама рекла. „Добре, съгласна съм; моето желание е вие да получите тази утеха като възмездие за боя, дето сте изяли заради мен.“ Брат Алберто отвърнал: „Добре, имайте грижата така да подредите работата, че довечера вратата на вашия дом да остане отворена, за да може архангелът да влезе, защото, явявайки се в човешки образ, той няма как да мине през друго място освен оттам.“ Жената отвърнала, че всичко ще бъде направено както трябва. Брат Алберто си тръгнал, а тя изпаднала в такова въодушевление, че не я сдържало на едно място от радост и й се струвало, че докато дойде архангелът при нея, има още хиляда години.

Брат Алберто пък си помислил, че през нощта трябва да бъде ездач, а не ангел, затова седнал да се подкрепи със сладкиши и всевъзможни други лакомства, та да не се наложи да слезе скоро от седлото; а като се здрачило, взел разрешение да напусне манастира и заедно със своя доверен приятел отишъл в дома на някаква своя приятелка, която посещавал и друг път, когато ходел да гони кобили; тук се преоблякъл и като решил, че е настъпил удобен час, тръгнал към дома на дамата; щом се промъкнал там, побързал да се преобрази като ангел (той носел със себе си и необходимите неща), качил се по стълбата и влязъл в стаята на жената.

А тя, като видяла нещо бяло, появило се пред нея, веднага се хвърлила в краката му; ангелът я благословил, помогнал й да стане и й дал знак да легне в кревата; тя се подчинила на драго сърце и тозчас изпълнила нареждането, а ангелът се изтегнал до своята поклонница. Брат Алберто бил красив, як и добре сложен мъж, с една дума, бивало си го; по тая причина, влизайки в сношение с нежната и свежа мадона Лизета, той й показал по-други неща от тия, дето тя била свикнала да прави с мъжа си, и през нощта неведнъж политал без крила, от което тя останала извънредно доволна; освен това той успял да й разясни и много въпроси относно славата небесна. Преди да се съмне, те се условили кога и как да се видят пак, брат Алберто се измънкал със своите ангелски принадлежности и се завърнал при своя другар, когото добрата стопанка на къщата забавлявала цяла нощ, за да не умре от страх, ако спи самичък.

След като се наобядвала, дамата, съпроводена от дружките си, отишла при брат Алберто и му разказала и за архангел Гавраил, и за това, което била научила от него за славата на вечния живот; разказала му и как изглеждал той, и какви ли не още измислици. Тогава брат Алберто забелязал: „Мадона, не знам как сте се чувствували вие с него, но аз мога да ви уверя, че снощи, когато архангелът дойде при мен и му предадох вашето поръчение, той веднага грабна душата ми и я постави сред толкова цветя и толкова рози, колкото по тия места не са и сънували; и аз прекарах чак до сутринта в едно чудесно място, по-прелестно от което — уверен съм — не може и да има; пък какво, е ставало с тялото ми — виж, това не мога да кажа.“ — „Искате ли да ви го кажа аз? — възкликнала дамата, — Вашето тяло прекара цяла нощ в моите обятия, заедно с архангел Гавраила; ако не вярвате, погледнете под лявата си гръд: там аз така целунах ангела, че белега, който остана, ще личи още няколко дни.“ Тогава брат Алберто рекъл: „Добре, щом е така, днес ще направя нещо, което отдавна не съм вършил: ще се разсъблека и ще погледна, за да се уверя, че говорите самата истина.“

Преди да се прибере у дома си, дамата надрънкала какви ли не още глупости; а брат Алберто я спохождал още много пъти в образа на ангел, без да срещне каквато и да било пречка. Не щеш ли, един ден мадона Лизета седнала на приказки с някаква своя кумица; по едно време двете почнали да спорят за красотата; Лизета, в желанието си да изтъкне собствените си достойнства над всички други, нали си била празноглава, изтърсила следното: „Ако знаете кой е хвърлил око на моята хубост, нямаше да говорите, че има и други красавици като мен!“ Кумицата й, която я познавала много добре, рекла да чуе какво ще издрънка и забелязала: „Мадона, може би това да е самата истина, но все пак аз трудно бих могла да си променя мнението, без да зная кой е този човек.“ Тогава плиткоумната дама сякаш това чакала и рекла: „Кумице, аз не би трябвало да споменавам името му, но става дума за архангел Гавраила; той ме обича повече от себе си и казва, че съм била най-красивата жена не само на тоя свят, ами и по цялото крайбрежие.“ Кумата я напушил такъв смях — насмалко да прихне, но все пак успяла да се сдържи (нали искала да види какво ще издрънка по-нататък оная) и я подпитала: „За бога, мадона! Ех, щом казвате, че архангел Гавраил ви обича, сигурно е така, само че аз не знаех, че и ангелите се занимават с такива работи.“ Дамата пояснила: „Вие грешите, кумице! Кълна се в Името Божие, че в тая работа той е по-добър и от мъжа ми; разправяше ми, че същите неща ги вършели и там, горе, на небето, но той се влюбил в мен, защото съм била по-хубава и от най-големите тамошни красавици, та затова често прескача при мен. Разбрахте ли сега каква е работата?“

Кумицата излязла от дома на Лизета, изгаряйки от нетърпение да сподели с някого каквото била узнала; сторило й се, че трябва да чака цели хиляда години, преди да попадне на място, където да може да стори това; най-сетне на някакво празненство тя се събрала с голяма дружина жени и им разказала всичко от край до край. Жените от своя страна побързали да предадат каквото научили на мъжете си и на други жени, те пък разказали на трети, така че за по-малко от два дни цяла Венеция само за това говорела. Между тия, които чули за станалото, били и деверите на дамата; те нищо не и казали, но решили да хванат тоя ангел и да разберат дали наистина умее да лети; затова се крили и го дебнели няколко нощи поред.

Не щеш ли, някоя и друга приказка за това стигнала и до ушите на брат Алберто, който една нощ решил да отиде при дамата и да й се скара, задето се раздрънкала; той се бил вече съблякъл, когато деверите, които го видели да се промъква в къщата, се втурнали да отворят вратата и да влязат в стаята. Като чул шума, брат Алберто се досетил какво го чака и понеже не виждал друг изход, отворил прозореца, дето гледал към главния канал, и скочил във водата. Каналът бил доста дълбок, но брат Алберто знаел да плува, така че нищо не му станало; като доплувал до отсрещния бряг, той се промъкнал в някаква къща, чиято врата била отворена, и замолил живеещия там човек да го спаси от смърт, като му наговорил какви ли не измислици защо е попаднал там по това време, и то гол. Добрият човечец се съжалил над него и го настанил в своето легло, но тъй като се налагало да излезе по някакви свои работи, заръчал на брат Алберто да не си отива, преди той да се върне; заключил вратата и тръгнал да си гледа работата. В това време деверите на дамата успели да влязат в стаята, но установили, че макар и да оставил крилата си, архангел Гавраил все пак успял да отлети; като разбрали, че са изиграни, те страшно се разгневили и наговорили какви ли не грубости на дамата, оставили я да ридае неутешимо и се прибрали, отнасяйки със себе си и ангелските принадлежности.