Декамерон Боккаччо Джованни

В това време се съмнало и добрият човечец, който се намирал на Риалто, чул да се разправя, че някакъв ангел ходел да спи с мадона Лизета, че нейните девери го издебнали, а той се бил изплашил и скочил в канала, но никой не знаел какво е станало с него; за добрия човечец не било никак трудно да се досети кого е приютил в своя дом; прибрал се той у дома си, казал на Алберто, че знае кой е и след дълги увещания го принудил да му обещае петдесет дуката, иначе щял да го издаде на деверите на мадона Лизета. Монахът му ги дал, но когато понечил да си тръгне, добрият човечец му казал: „Не може. Има само един начин да се измъкнете оттук. Днес е голям празник: на тоя празник всеки води по някого, предрешен кой като мечка, кой като дивак, кой като нещо друго; всички се събират на площад Сан Марко, после устройват голям лов, а след лова празникът свършва и всеки отвежда когото е довел, където оня поиска; ако желаете да ви отведа там по някой от споменатите начини, преди да са разбрали, че се криете тук, след това ще мога да ви закарам, където пожелаете; не виждам друг начин да се измъкнете оттук, защото деверите на оная дама, предполагайки, че се криете наблизо, са поставили навсякъде стражи, за да ви заловят.“

Брат Алберто нямал никакво желание да се измъкне по тоя начин, но тъй като се страхувал от роднините на дамата, съгласил се; казал на човека да го поведе където иска и да го предреши както сам той пожелае. Тогава добрият човек го намазал с мед от главата до петите, налепил го целия с перушина, вързал на шията му синджир, сложил му маска на лицето, дал му в едната ръка тояга, а с другата го накарал да поведе две големи кучета (които той бил докарал от кланицата) и пратил един човек да разгласи на Риалто, че който иска да види ангела, може да дойде на площад Сан Марко — това било проява на така наречената „венецианска честност.“ След малко той извел брат Алберто на улицата и го подкарал пред себе си, държейки синджира в ръка; хората се трупали наоколо и викали: „Какво е това? Какво е това?“, докато най-сетне стигнали до площада, където се събрала огромна тълпа; част от нея били тия, дето вървели подир тях, а друга част — ония, които, узнавайки новината, дошли откъм Риалто. Като дошли на площада, чакайки уж да започне ловът, човекът завързал своя дивак на един стълб на видно, високо място, където брат Алберто бил нападнат от рояци мухи и стършели, нали бил целият намазан с мед. Когато човекът видял, че площадът се изпълнил докрай с хора, той се престорил, че иска да отвърже дивака от веригата, но вместо това смъкнал маската от лицето на брат Алберто и рекъл: „Синьори, тъй като глигана никакъв го няма, а без него лов не става, за да не излезе, че сте дошли напразно, искам да ви покажа архангел Гавраила, който нощем слиза от небето на земята, за да развлича венецианските дами.“

Щом смъкнал маската, всички веднага познали брат Алберто, развикали се, почнали да го наричат с най-обидни слова и да му отправят най-големите ругатни, които са били отправяни някога към някой измамник, а на всичко отгоре непрекъснато го замеряли по лицето с какви ли не боклуци. Тая работа продължила доста време, докато за щастие най-сетне вестта за станалото стигнала до ушите на неговите събратя-монаси; шестима от тях побързали да се явят на площада, метнали върху Алберто едно расо, отвързали го и съпровождани от виковете и хулите на множеството, го повели към манастира, където го хвърлили в тъмница и където, както разправят, той умрял след дълги мъчения.

Ето как тоя човек, когото всички смятали за най-добродетелен и не вярвали, че е способен да извърши зло, се осмелил да се представи за архангел Гавраил; и след като от архангел се превърнал в дивак, бил опозорен, както и заслужавал, а после напразно се разкайвал за сторените от него грехове. Дано Бог даде същото да постигне всички като него.

НОВЕЛА III

Трима младежи се влюбват в три сестри и забягват с тях на остров Крит; тук най-голямата сестра убива от ревност своя любовник, а втората — за да я спаси от смърт — се отдава на владетеля на Крит; но тя бива убита от своя любовник, който забягва с първата; в убийството биват Обвинени третата сестра и третият любовник, които биват заловени и поемат вината върху себе си; но за да се спасят от смърт, те подкупват стражата, изгубват цялото си състояние и се приютяват на остров Родос, където умират в крайна нищета.

Филострато изслушал последните слова от новелата на Пампинеа, позамислил се, а след това се обърнал към нея със следните думи:

— Краят на вашия разказ ми хареса, но преди това имаше твърде много смешни случки — нещо. което не бих желал да чувам. — После се обърнал към Лаурета и рекъл: — Мадона, моля ви, продължете с някоя новела, но да бъде по-подходяща от предишната.

Лаурета се засмяла и отвърнала:

— Та вие сте твърде жесток към влюбените, щом не им желаете друго, освен да ги сполети нещастен край; за да не престъпя волята ви, ще разкажа три случки; и трите завършват злополучно, и в трите случая никой не успява да се наслади както трябва на любовта си. — След тия думи тя започнала така:

— Млади дами, вие много добре знаете, че всеки порок може да причини най-голяма вреда не само на тогова, който е изпаднал в негов плен, а често — и на другите; аз мисля, че измежду многото пороци гневът най-често и най-необуздано ни влече към опасност, защото е необмислен, мигновен порив, предизвикан от внезапен пристъп на мъка, който, заслепявайки нашия разум и помрачавайки всякакъв размисъл, разпалва в душата ни безумна ярост. Вярно е, че това се случва по-често при мъжете (у кои по-малко, у кои повече), но е вярно (както виждаме), че същото може да се случи и при жените, и то с още по-опасни последици, понеже те се разгневяват много по-лесно, у тях яростта пламва по-силно и ги тласка, без да срещне особено големи задръжки. Това няма защо да ни учудва, нали поради своята природа огънят обхваща много по-лесно леките и по-крехки предмети, отколкото тия, дето са по-твърди и по-устойчиви; а ние — нека мъжете не ни укоряват за това — все пак сме много по-нежни и по-непостоянни от тях. Следователно, тъй като ние по природа сме склонни лесно да се гневим и тъй като нашата кротост и смиреност са извор на удоволствия и успокоение за мъжете, с които общуваме, докато гневът и яростта носят само неприятности и опасности, за да можем да отстояваме на този порив с повече твърдост на духа, както споменах по-горе, с тая новела възнамерявам да ви покажа как яростта на една от младите жени, за които ще. стане дума, превърнала любовта на трима младежи и на също толкова млади жени от щастлива в нещастна.

Както ви е известно, в Прованс, на морския бряг, е разположен град Марсилия, прочут от най-древни времена; някога там имало много повече богати люде и търговци, отколкото днес; между тях бил и някой си Н’Арналд Чивада, човек от долен произход, но честен и почтен търговец, притежаващ безброй пари и имоти; жена му народила много деца — три от тях били момичета, по-големи от останалите, които били момчета. Двете момичета били близначки, но на петнадесет години, третото на четиринадесет; роднините им се гласели да ги оженят, чакали само да се върне Н’Арналд, който бил закарал стока в Испания. Близначките се казвали Нинета и Мадалена, третата сестра се наричала Бертела. В Нинета бил безумно влюбен един младеж на име Рестаньоне, който бил беден, но от благородно потекло; Нинета също го обичала и двамата така успели да си наредят работите, че се наслаждавали на любовта си, без никой нищо да разбере; наслаждавали се те един на друг доста време, докато се случило така, че двама младежи, единият от които се казвал Фолко, а другият — Угето (наследили големи състояния след смъртта на своите бащи), взели, че се влюбили — първият в Мадалена, вторият — в Бертела. Рестаньоне узнал за това от Нинета и намислил да се възползува от тяхната любов, за да забогатее; за тази цел той се сприятелил с тях и от време на време придружавал ту единия, ту другия, а понякога и двамата заедно, като отивали на среща с любимите си.

Когато му се сторило, че се е сближил и сприятелил достатъчно и с двамата, той ги поканил един ден у дома си и им казал: „Скъпи младежи, надявам се, че покрай нашата дружба вие сте успели да се уверите колко ви обичам и че съм готов да ви помогна така, както бих помогнал и на себе си; и тъй като ви чувствувам много близки, искам да споделя с вас какво съм намислил, а после ще постъпим както решим, че е най-добре. Ако това, което говорите, е истина и ако съдя по вашето поведение, вие изгаряте от любов по двете момичета, денем и нощем само за тях мислите; същото изпитвам и аз към третата сестра; затова намислих да намеря най-приятно и най-желано средство да задоволим нашата пламенна страст, стига, разбира се, да се съгласите. Та ето какво ми хрумна: вие притежавате огромни богатства, аз нямам нищо; ако речете да съберете цялото си състояние и ме направите негов трети притежател заедно с вас двамата, а после решим да заминем за някъде — няма значение къде, аз се наемам така да наредя работата, че трите сестри да дойдат с нас, заедно с по-голямата част от състоянието на своя баща, и то където ние кажем; стигнем ли там, ще си заживеем като трима братя, всеки със своето момиче, и от нас по-щастливи няма да има. И така, решавайте дали искате да имате такова утешение, или не.“

Двамата младежи нали изгаряли от любов, щом чули, че момичетата ще станат техни, много-много не се двоумили и отвърнали, че ако наистина стане така, нямат нищо против. След като получил тяхното съгласие, няколко дни по-късно Рестаньоне се видял с Нинета, която посещавал без особени затруднения: поседял известно време с нея, а после й разказал какво се били споразумели с двамата младежи и си послужил с какви ли не доводи, за да я накара да се съгласи. Това не се оказало чак толкова трудно, защото момичето копнеело много повече от него да бъдат заедно, без да възбуждат подозрения; Нинета отвърнала решително, че ще го стори на драго сърце, че сестрите й ще постъпят както реши тя (особено пък за такава работа) и му заръчала да направи необходимото, и то колкото се може по-скоро. Рестаньоне се върнал при двамата младежи, които непрекъснато го подканвали да изпълни каквото били уговорили, и ги уведомил, че що се отнася до дамите, работата е наред; тогава те решили да отпътуват за Крит, продали няколко свои имения, обяснявайки, че с получените пари мислят да се заловят с търговия, обърнали в пари цялото си имущество, закупили един бързоходен кораб, снабдили го тайно с всичко необходимо и зачакали определения срок. В това време Нинета, която познавала най-добре и настроението, и помислите на своите сестри, със сладкодумните си увещания успяла дотам да разпали желанието им, че те едва дочакали тоя ден.

И така, в уречения ден, щом мръкнало, трите сестри отворили голямата ракла на баща си, награбили колкото се може повече пари и скъпоценности, измъкнали се тихомълком от дома си и както се били условили, срещнали се с тримата си любовници, които ги чакали; без да губят време, те се качили на кораба, пуснали всички весла на вода и се отдалечили с възможно най-голяма бързина; без да се отбиват никъде, на следната вечер стигнали в Генуа, където младите любовници за пръв път вкусили радостта и удоволствието от своята любов. След като се подкрепили и взели каквото им било необходимо, те продължили своя път от пристанище на пристанище и преди да е настъпил осмият ден, пристигнали благополучно в Крит, където закупили обширни, прекрасни имения, а недалеч от Кандия си вдигнали красиви, разкошни жилища; тримата младежи наели голяма прислуга, набавили си коне, кучета и птици за ловуване и заживели сред пирове, празненства и веселби със своите възлюбени като истински барони, сякаш били най-щастливите хора на тоя свят.

Живеели си те най-безгрижно, но ето че Рестаньоне, който наистина много обичал Нинета, сега, след като можел да я има когато пожелае, и то без да изпитва каквито и да било страхове, бързо й се наситил и почнал да охладнява към нея (подобни неща се случват ежедневно: човек лесно се пресища и от най-желаното, щом го притежава в изобилие). На някакво празненство той харесал една девойка от острова, голяма красавица, от знатен род, и почнал да я ухажва най-настойчиво и да устройва в нейна чест от пищни по-пищни празненства. Нинета обаче забелязала всичко, пламнала от ревност, почнала да следи всяка негова стъпка, а после измъчвала и него, и себе си с какви ли не упреци, сръдни и разправии. И тъй както изобилието на каквото и да е води до пресищане, а пречките към жадуваното разпалват още повече нашите желания, така и Нинета със своите сръдни и разправии не успяла да постигне друго, освен да раздуха още повече пламъка на новата любов, от която изгарял Рестаньоне; дали по-нататък Рестаньоне успял да спечели благоразположението на своята любима, или не, дали пък някой й подшушнал нещо, но Нинета си втълпила, че се е случило именно така; поради това тя била обзета от дълбока печал, която впоследствие прераснала в такъв гняв, а гневът — в такава ярост, че любовта, която изпитвала към Рестаньоне се превърнала в безмилостна омраза; заслепена от гняв, Нинета решила да си отмъсти, наказвайки със смърт Рестаньоне, загдето я опозорил, както тя смятала. Намерила някаква стара гъркиня, голяма майсторка в изготвянето на какви ли не отрови, склонила я с разни подаръци и обещания да й направи отровна смес и една вечер, без да се посъветва с някого, накарала възбудения и нищо неподозиращ Рестаньоне да я изпие. Отровата била толкова силна, че Рестаньоне се отправил към оня свят още преди съмване; като научили за неговата кончина (нали не знаели, че е отровен), Фолко, Угето и техните дами, заедно с Нинета оплакали най-безутешно покойника и го погребали с големи почести. Не щеш ли, след няколко дни старицата, която приготвила отровната течност за Нинета, била заловена заради някакво друго престъпление; подложили я на изтезания и наред с извършените от нея други злини, тя признала и тая, обяснявайки най-подробно какво трябвало да последва; тогава владетелят на Крит, без да спомене никому ни дума, наредил да обкръжат през нощта двореца на Фолко; Нинета била заловена безшумно, без да окаже и най-малка съпротива; завели я при владетеля, но не станало нужда да я изтезават, защото тя веднага си признала всичко за смъртта на Рестаньоне. Фолко и Угето успели да научат тайно от владетеля защо е заловена Нинета, а после обадили на сестрите й; всичко това им създало не малко неприятности и те прибягнали до какво ли не, за да спасят Нинета от кладата, която тя заслужавала и която (мислели си те) нямало да избегне; ала всичко било безполезно, тъй като владетелят бил неумолим: Нинета трябвало да си получи заслуженото. Тогава Мадалена, която била млада и красива и която владетелят дълго време ухажвал, без тя да склони и стори каквото и да било в негова угода, си рекла, че яко се съгласи, може да спаси сестра си от кладата; затова тайно му пратила вест по доверен човек, че е готова да изпълни всякакво негово желание, стига той да се съгласи на две неща: първо — сестра й да се прибере у дома си здрава и читава, второ — всичко да бъде запазено в най-голяма тайна. След като изслушал вестта, която му доставила най-голяма радост, владетелят дълго мислил как да постъпи, докато най-сетне решил да приеме и отвърнал, че е съгласен. Затова, със знанието на дамата, една нощ той дал заповед да задържат Фолко и Угето под предлог, че трябва да ги разпита още веднъж за престъплението, а сам той отишъл тайно да прекара нощта с Мадалена. Но преди това се разпоредил уж да поставят Нинета в един чувал и да я хвърлят в морето, а всъщност я отвел при Мадалена, за да я възнагради за прекараната с нея нощ; на разсъмване, преди да се прибере, владетелят замолил Мадалена тяхната първа любовна нощ да не бъде последна, а после й заповядал да отпрати от дома си своята сестра-престъпница, за да не го корят сетне него и той да трябва отново да я наказва най-строго.

На другата заран Фолко и Угето узнали, че през нощта Нинета била хвърлена в морето и повярвали на тая вест, след което били пуснати на свобода; но когато побързали да се приберат у дома си, за да утешат своите дами заради смъртта на тяхната сестра, Фолко подразбрал, че Нинета е жива и здрава и че се намира в къщата, въпреки че Мадалена правела какво ли не, за да не се издаде; той не само се учудил, ами почнал да подозира Мадалена, понеже отдавна се говорело, че владетелят й е хвърлил око; затова я запитал как е могла Нинета да се прибере жива и здрава. Мадалена се опитала да го убеди, разказвайки му някаква объркана и дълга история, но той, нали си бил хитрец, не повярвал и я принудил да му каже истината; дълго се карали, докато най-после тя си признала всичко. Фолко бил поразен, мъката му преминала в ярост, измъкнал шпагата си и я промушил, въпреки че тя го молела да се смили над нея; а след това, страхувайки се от гнева и отмъщението на владетеля, оставил трупа на Мадалена в стаята, отишъл там, където се криела Нинета, и се обърнал към нея с най-весел вид: „Трябва да тръгнем веднага! Ще отидем там, където твоята сестра ми нареди да те отведа, за да не попаднеш отново в ръцете на владетеля“, Нинета не се усъмнила ни най-малко в неговите думи и тъй като се бояла и искала да се махне оттук, не пожелала да се прости със сестра си; двамата се приготвили за път (вечерният мрак отдавна покривал земята) и с малкото пари, които Фолко успял да вземе, се отправили към крайбрежието, качили се на една лодка и потеглили — накъде, това никои никога не узнал.

На следния ден намерили трупа на Мадалена и някои люде, които мразели Угето и му завиждали, побързали да уведомят владетеля за станалото; а той, пали обичал безкрайно много Мадалена, втурнал се в нейния дом, заповядал да хванат Угето и неговата дама и ги принудили да признаят, че те, заедно с Фолко, са виновни за гибелта на Мадалена. След това признание те имали всички основания да се страхуват, че ще бъдат наказани със смърт; за да я избягнат, те най-предпазливо успели да подкупят стражите с известна сума пари, които пазели за всеки случай у дома си; понеже нямали време да приберат поне част от своето имущество, същата нощ се качили заедно със стражите на една лодка и избягали на остров Родос, където не след дълго умрели в нужда и нищета. Ето какво причинили безумната любов на Рестаньоне и гневът на Нинета на тях самите и на другите.

НОВЕЛА IV

Джербино престъпва честната дума, дадена от неговия дядо крал Гулиелмо, и напада един кораб на владетеля на Тунис, за да отвлече дъщеря му; но хората, намиращи се на кораба, я убиват, той убива тях, а на него после му отсичат главата.

Лаурета завършила своя разказ и млъкнала; някои от дружината съжалявали нещастните любовници, други пък укорявали Нинета заради нейната ярост и докато едни говорели едно, а други — друго, кралят, сякаш след продължителни дълбоки размишления, повдигнал глава и дал знак на Елиса да продължи. Тя започнала смирено със следните слова:

— Любезни дами, мнозина мислят, че Амур праща стрелите си само когато бива възпламенен от погледи, и се присмиват на всички, според които човек може да се влюби в някого единствено по достигналата до него мълва; че споменатите люде се мамят, ще ви стане ясно от новелата, що възнамерявам да ви разкажа сега; от нея ще разберете още, че мълвата не само е в състояние да окаже подобно въздействие върху двама души, без да са се виждали, ами може да стане и причина за тяхната гибел.

Сицилианците твърдят, че кралят на Сицилия, Гулиелмо Втори, имал две деца; едното било момче и се казвало Руджери, другото било момиче и се наричало Костанца. Руджери починал преди баща си, оставяйки един син на име Джербино, за чието възпитание неговият дядо положил най-големи грижи; с течение на времето Джербино пораснал, станал красив младеж и се прочул както с изящните си обноски, така и със своята смелост. Славата му прехвърлила границите на Сицилия и се попеела по всички краища на света, и най-вече в Берберия, която по това време плащала данък на краля на Сицилия.

Мълвата за удивителните достойнства и благородните нрави на Джербино стигнала и до дъщерята на туниския владетел; тя, както се надпреварвали да разправят всички, дето я били виждали, била най-прелестното създание, сътворявано някога от природата, и се славела със своите приятни обноски и благородния си и силен дух. Тя обичала да слуша разкази за смели и доблестни мъже, но най-драго й било, когато станело дума за подвизите на Джербино: толкова ги харесвала, че почнала да рисува във въображението си как изглежда тоя човек, влюбила се най-пламенно в него, а да споменава името му или пък да слуша да говорят за него, й било по-приятно от всичко друго. Но ето че и мълвата за чаровната хубост и за добродетелите на дамата стигнала до Сицилия, както и в много други страни; стигнала и до ушите на Джербино, и то не без полза — разпалила у него обич към девойката, не по-малка от тая, която и тя изпитвала към него. Поради това, докато не намерил сгоден случай да изпроси позволение от дядо си и да прескочи до Тунис (тъй като много му се щяло да зърне дамата), Джербино все заръчвал на всички свои приятели, които тръгвали натам, да намерят начин да я уведомят за неговата пламенна и тайна обич и да му донесат вест от нея. Един от тях постъпил твърде остроумно: престорил се на търговец, влязъл при нея под предлог, че уж иска да й покаже разни женски накити, разказал й от край до край за горещата любов на Джербино към нея и я уверил, че Джербино поставя на нейно разположение и себе си, и всичко, що притежава. Дамата приела пратеника и посланието с най-голямо удоволствие и отвърнала, че и тя изгаря от любов по Джербино, и му пратила едно от най-драгоценните си украшения като залог за своята обич. Джербино приел залога с най-голяма радост (както се радва всеки, получавайки нещо, което му е скъпо), неведнъж й пращал по същия човек скъпи подаръци и писал на дамата да се договорят, за да се срещнат и прегърнат, ако е рекла съдбата. Но работата се проточила повече, отколкото трябвало, дните си минавали, дамата чезнела на една страна, Джербино — на друга; не щеш ли, станало така, че туниският владетел сгодил дъщеря си за владетеля на Гранада, а тя почнала да страда горестно при мисълта, че не само щяла да отиде още по-далеч от своя любим, ами щяла съвсем да се откъсне от него; за да избегне тая съдба, тя била готова на драго сърце да избяга от баща си и да отиде при Джербино, ала не виждала как. Научавайки за тая сватба, Джербино също бил обзет от безкрайна печал и почнал все по-често да мисли как да постъпи, за да я открадне насила, ако рекат да я пратят при съпруга й по море.

Тъй като подочул това-онова за тази любов и за намеренията на Джербино и се боял от неговата смелост, туниският владетел, когато дошло време да праща дъщеря си, проводил хора да уведомят крал Гулиелмо за неговите намерения и да поискат да им даде уверения, че ни Джербино, ни който и да е друг вместо него не ще се опита да попречи на него, туниския владетел, да изпълни каквото е намислил. Старият крал Гулиелмо, нали не бил чул нищо за любовта на Джербино, ни най-малко не предполагал, че именно това е причина да искат от него подобно уверение; затова не се поколебал да го даде и в потвърждение пратил на туниския владетел своята ръкавица. Щом получил тоя залог, владетелят заповядал да приготвят в пристанището на Картаген голям и красив кораб, да го натоварят с всичко необходимо за път и за тая, дето щяла да тръгне с него, да го украсят както се полага, та да прати с него дъщеря си в Гранада, и зачакал само да излезе попътен вятър.

Като разбрала и видяла тия приготовления, младата дама пратила тайно един свой слуга в Палермо с нареждането да поздрави хубавеца Джербино от нейно име и да го уведоми, че след няколко дни тя трябвало да потегли за Гранада и че сега щяло да се разбере дали той наистина е такъв храбрец, както разправяли хората, и дали наистина я обича толкова, както неведнъж я уверявал. Слугата, комуто било възложено това поръчение, го изпълнил от добре по-добре и се прибрал в Тунис. А Джербино, след като изслушал пратеника, почнал да се чуди как да постъпи, понеже знаел, че крал Гулиелмо, неговият дядо, дал уверение на туниския владетел, че няма да се случи нищо лошо; но въпреки това, имайки предвид заръката на дамата и подтикван от пламенната си любов, а и за да не кажат, че е страхливец, Джербино отишъл веднага в Месина, заповядал да приготвят две бързоходни галери, събрал все отбор смелчаци и потеглил към остров Сардиния, откъдето според неговите пресмятания трябвало да мине корабът с любимата му дама.

Станало така, както Джербино очаквал: не минали и няколко дни и корабът, тласкат от слаб попътен вятър, се появил недалеч от мястото, където били спрели Джербино и хората му. Щом го видял, той се обърнал към другарите си със следните слова: „Синьори, ако вие наистина сте доблести люде, за каквито ви смятам, то сред вас няма да се намери човек, който да не знае що е любов; защото аз смятам, че всеки смъртен, негоден да изпитва подобно чувство, не може да бъде ни доблестен, ни добродетелен; а щом веднъж сте обичали или сте влюбени, ще ви бъде по-лесно да разберете моето желание. Аз съм влюбен и любовта, що изпитвам, ме накара да ви натоваря с тая трудна задача; дамата, която обичам, се намира ей на оня кораб, дето е пред нас; на него, заедно с онази, която желая най-много от всичко на тоя свят, има и несметни богатства; ние можем и тях да завладеем, и то без особени трудности, ако се сражаваме мъжествено и ако вие се проявите като смели люде; за свой дял от победата, която ще спечелим, желая само жената, заради която съм тръгнал на бой; всичко останало още отсега принадлежи вам. Затова хайде да нападнем кораба! Ще успеем, защото сам Господ Бог е на наша страна: той престана да праща вятър на кораба, който стои като закован на едно място.“

Нямало нужда красавецът Джербино да хаби толкова слова, защото смелчаците от Месина, дето били с него, бидейки алчни за плячка, и без това възнамерявали да извършат същото, към което ги подбуждал и той; затова те изпроводили речта му с одобрителни викове, вдигнали страшна олелия, надули тръбите, грабнали оръжието си, пуснали веслата на вода и стигнали до кораба. Тия, дето пътували с него, още щом забелязали отдалече галерите, се приготвили да се бранят. Красавецът Джербино, наближавайки кораба, заповядал на господарите му да се прехвърлят на галерите, ако не искат да се сражават. А сарацините, като разбрали кои са нападателите и какво искат от тях, напомнили им, че нарушават думата на своя крал, и показали ръкавицата на крал Гулиелмо; те заявили, че нито ще се предадат без бой, нито пък ще им дадат каквото и да е от това, дето карат на кораба. В същото време Джербино успял да зърне дамата, която се намирала на носа на кораба, и виждайки, че тя е много по-хубава, отколкото си мислел, съвсем загубил ума си; а когато му показали ръкавицата, отвърнал, че тук няма соколи, следователно никаква ръкавица не е потребна, но щом не искат да предадат дамата, да се приготвят за бой. Тозчас пламнала люта битка, полетели стрели, копия и камъни и двете страни дълго се били, понасяйки големи загуби. Най-сетне Джербино разбрал, че ако продължава така, не ще има кой знае каква полза, затова взел едно малко корабче, което бил докарал от Сардиния, наредил да го подпалят и да го тласнат с двете галери към кораба; виждайки тая работа, сарацините разбрали, че ще трябва или да се предадат, или да измрат до крак; изкарали на палубата дъщерята на своя владетел, която дотогава стояла в трюма и се заливала в сълзи, завели я на носа на кораба, извикали Джербино, а после, докато тя плачела и ги молела за милост, я заклали пред очите му и хвърлили трупа й в морето с думите: „Хайде, върви да я вземеш; даваме ти я така, както можем и както си заслужил заради твоята честност.“

Потресен от тяхната жестокост, Джербино, без да се пази ни от стрелите, ни от камъните, сякаш и той искал да умре, наредил да доближат неговата галера до кораба, скочил на палубата, въпреки че там гъмжало от врагове, и (подобно на изгладнял лъв, който, попаднал сред стадо юнци, разкъсва ту един, ту друг — кой с нокти, кой със зъби, — утолявайки отначало не толкова глада си, колкото своята ярост) завъртял меча си и почнал да сече наляво и надясно сарацините, мнозина от които били постигнати от жестока смърт; и тъй като огънят на кораба се разпалвал все повече, той заповядал на моряците си да прехвърлят на галерите каквото могат, за да не си отидат с празни ръце, а после напуснал кораба след тъжната победа, която спечелил над своите врагове. Заповядал да намерят в морето тялото на красавицата и дълго я оплаквал, проливайки реки от сълзи; на връщане към Сицилия, той наредил да я погребат с най-големи почести на Устика, малко островче, намиращо се, кажи-речи, срещу Трапани, и се прибрал у дома си потънал в най-дълбока печал.

Щом узнал за станалото, туниският владетел веднага проводил до крал Гулиелмо неколцина пратеници, облечени в черно, за да се оплачат на краля, задето престъпил дадената дума, и да му разкажат всичко от край до край. Крал Гулиелмо се разгневил страшно и не виждайки никаква възможност да откаже правосъдието, което пратениците искали от него, наредил да заловят Джербино; и макар че всички барони до един го молели да не взема такова решение, осъдил Джербино на смърт и заповядал да му отсекат главата пред него, предпочитайки да се лиши от внука си, отколкото да се прочуе като крал, който не държи на дадената дума. Така, както ви разказах, в течение само на няколко дни и двамата влюбени загинали от жестока смърт, без да вкусят поне малко от своята любов.

НОВЕЛА V

Братята на Изабета убиват нейния любим, а той й се явява насън, за да й покаже къде е погребан; тя изравя скритом главата му, слага я в гърне с босилек и я оплаква с часове всеки ден; нейните братя обаче й я отнемат и тя умира от мъка.

Елиса завършила новелата си, кралят я похвалил сдържано и наредил на Филомена да продължи; а тя, изпълнена с жалост към клетия Джербино и любимата му дама, въздъхнала горестно и започнала така:

— Прелестни дами, героите на моя разказ не са толкова високопоставени люде, като тия на Елиса, но предполагам, че и той не ще бъде по-малко трогателен; за тая случка си спомних при споменаването на Месина, където са станали събитията, за които ще чуете.

И така, живели някога в Месина трима братя, трима млади търговци; след смъртта на своя баща, който бил от Сан Джиминяно, те наследили голямо богатство; освен това имали и сестра, на име Изабета, много красива и благовъзпитана девойка, която те, не знам по какви причини, още не били задомили. В един от техните складове работел някакъв момък от Пиза, на име Лоренцо, който им вършел цялата работа и бил голям красавец, с приятни, любезни обноски; не щеш ли, случило се така, че Изабета, след като го видяла няколко пъти, започнала да го харесва все повече; Лоренцо забелязал тая работа и прекъснал другите си любовни връзки, защото и неговото сърце започнало да трепка по нея; и двамата се влюбили един в друг и не след много се разбрали и извършили онова, което и двамата желаели най-много от всичко. Връзката им продължила дълго време, но, доставяйки си голяма наслада и удоволствие, те не успели така да наредят работите, че никой нищо да не разбере; една нощ, когато Изабета отивала към мястото, където спял Лоренцо, най-големият й брат я видял, без тя да го забележи. Това го огорчило страшно много, ала все пак, бидейки умен и разсъдлив младеж, той решил, че ще постъпи най-разумно, като си замълчи и не й се обажда, а почака до следната утрин. Не мигнал цялата нощ, прехвърляйки през ума си какви ли не мисли по тоя въпрос, а щом съмнало, обадил на братята си това, което узнал през нощта за Изабета и Лоренцо; тримата дълго се съветвали как да постъпят и накрая решили да не вдигат шум около тая работа, за да не опозорят ни себе си, ни сестра си, а да се преструват, че нищо не са видели и нищо не знаят, докато дойде време, когато ще могат да изтрият от лицето си тоя срам, преди да се е разраснал, без да си навличат беди и неприятности. Речено — сторено: продължили те да се смеят и да се шегуват с Лоренцо, както правели и преди, а един ден се престорили, че искат да отидат на разходка извън града, и поканили и момъка; като стигнали до едно отдалечено, закътано място, решили да се възползуват от случая, нападнали нищо неподозиращия Лоренцо, убили го и го заровили така, че никой нищо да не забележи; а като се прибрали в Месина, почнали да разправят, че са го пратили по работа и никой не се усъмнил в думите им, тъй като те често го пращали ту по една, ту по друга работа.

Дните минавали, а Лоренцо не се връщал и Изабета все по-често питала братята си къде е и кога ще се прибере, понеже дългото му отсъствие я измъчвало много; когато тя отново ги запитала за него, и то твърде настоятелно, единият от братята рекъл: „Какво значи това? Какво общо имаш с Лоренцо, та все за него питаш? Да не си посмяла да споменеш още веднъж името му, че ще ти дадем да разбереш!“ Голяма мъка налегнала младата жена, тя започнала да живее в страх, без сама да знае защо; престанала да разпитва за Лоренцо, и нощем често викала името му и го молела да се прибере; продължавала да страда и да пролива сълзи, задето се бавел толкова време, на нищо не се радвала, но все живеела с надеждата, че нейният любим ще се върне.

Една нощ, след като си поплакала за Лоренцо и заспала със сълзи на очи, Лоренцо й се явил насън, бял като платно, разрошен, с окъсани и прогнили дрехи, и й се сторило, че казал: „О, Изабета, ти непрекъснато викаш моето име; ти се измъчваш заради дългото ми отсъствие и все мен обвиняваш, проливайки горчиви сълзи; но трябва да знаеш, че аз никога не ще се върна, понеже същия ден, когато ти ме видя за последен път, твоите братя ме убиха.“ После той й посочил мястото, където бил заровен, помолил я да не го вика повече и да не го чака и изчезнал. Младата жена се събудила, повярвала на видението и горчиво заплакала; сутринта станала, но тъй като се бояла да каже каквото и да е на братята си, намислила да отиде до мястото, посочено от Лоренцо, и да види дали това, което й се присънило, е истина. След като й разрешили да излезе на разходка извън града заедно с едно момиче, което по-рано работело у тях и било в течение на всички нейни работи, тя се запътила веднага към онова място, а щом стигнала, разчистила натрупания сух листак, почнала да копае, където й се сторило, че земята е по-рохкава, и скоро открила трупа на злощастния си любовник, който бил все още запазен, неразложен; така Изабета се уверила, че видението я насочило към истината.

Налегнала я такава мъка, каквато ни една жена не била изпитвала дотогава, ала все пак успяла да размисли, че не е време за плач; ако имала възможност, тя щяла да пренесе тялото, за да го погребе както се следва; но тъй като това било невъзможно, взела, че отрязала с нож главата на трупа, завила я в една кърпа, заровила отново обезглавения труп, скрила главата под полата на слугинята и се прибрала у дома си, без никой нищо да забележи. Затворила се тя в стаята си и като останала сама с главата, заридала горчиво; и толкова дълго плакала, че я измила със сълзите си и непрекъснато я целувала. После избрала голямо, хубаво гърне, от ония, в които садят босилек или майоран, обвила главата в скъп плат и я поставила в гърнето, насипала отгоре пръст, а в пръстта посадила няколко стръкчета красив салернски босилек и непрекъснато ги поливала или с розова, или с портокалова вода, или пък ги оросявала със собствените си сълзи. Тя прекарвала повечето време все край това гърне и все него гледала, защото в него лежал нейният Лоренцо; а когато си казвала, че му се е нагледала, навеждала се над него и почвала да плаче; и плачела толкова дълго, че сълзите й оросявали целия босилек. А босилекът, било поради продължителните и непрекъснати грижи, било поради това, че пръстта станала тлъста от разлагащата се глава, избуял и почнал да издава прекрасен мирис.

Техните съседи обаче забелязали, че младата жена правела всеки ден едно и също; и тъй като братята й се чудели и се маели защо хубостта й изведнъж увехнала, а очите й сякаш се стопили, съседите им подшушнали: „Ние видяхме, че всеки ден тя прави така и така.“ Братята я наблюдавали известно време и установили, че е истина: на няколко пъти й се скарали, но тъй като и топа не помогнало, заповядали да изнесат скришом гърнето от нейната стая; като разбрала, че е изчезнало, тя почнала да настоява най-упорито да й го върнат, но понеже те отказвали, разболяла се от мъка и докато боледувала, само плачела и все за гърнето питала. Младежите се смаяли от тия нейни молби и рекли да видят какво има в него; изсипали пръстта и видели плата, в който била увита главата; а тя не била съвсем разложена и те успели да познаят по къдравата коса, че това е главата на Лоренцо. Тримата братя са смаяли и понеже се изплашили да не би някой да узнае за станалото, заровили главата, никому нищо не казали, напуснали скришом Месина и като си оправили работите, отишли да живеят в Неапол. А младата жена не преставала горко да плаче и да пита къде е гърнето; така си и умряла, потънала в сълзи, а с нея свършила и нещастната й любов. След известно време случилото се станало достояние на мнозина и някой взел, че съчинил тая канцона, която и днес все още се пее:

Кое е това изчадие проклето,
дето ми отне гърнето,

и пр. и пр.

НОВЕЛА VI

Андреола обича Габриото; докато двамата си разказват какво са сънували, Габриото умира внезапно в нейните обятия; Андреола и една нейна прислужница понасят трупа към дома на момъка, но градската стража ги залавя и Андреола обяснява какво се е случило; управителят на града иска да я изнасили, ала тя се възпротивява; научавайки за станалото, баща й успява да я освободи, доказвайки нейната невинност, но Андреола отказва да живее сред хората и се оттегля в манастир.

Дамите харесали твърде много разказаната от Филомена новела, тъй като неведнъж били чували тази канцона, но колкото и да питали, никой дотогава не можел да им каже по какъв повод била съчинена. Кралят, след като изслушал новелата, наредил на Панфило да продължи съгласно установения ред. Тогава Панфило започнал така:

— Сънят, описан в предишната новела, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, в която става дума за два съня; но докато първият сън се отнасяше за вече станали неща, то двата съня са свързани с работи, дето тепърва имало да стават; и двата съня се сбъднали веднага след като тия, които ги сънували, успели да споделят един с друг какво им се присънило. Трябва да знаете, мили мои дами, че на всички хора им се присънват най-различни неща; докато човек спи и сънува, всички сънища му изглеждат истински; но щом се събуди, почва да преценява, че някои от тях са действителни, други — вероятни, а трети — неотговарящи на действителността; въпреки това много сънища се сбъдват. По тази причина мнозина вярват на сънищата така, както биха повярвали на истински случки, и стават тъжни или весели според това, дали сънищата им внушават страх или надежда. И обратно: срещат се и такива хора, дето започват да вярват на сънищата едва след като ги сполети вещаната от тях беда. Не съм ни за едното, ни за другото, тъй като може сънищата не винаги да се сбъдват, но често пъти и истината показват. Убеден съм, че всеки от нас, и то неведнъж, е могъл да се увери, че те не винаги се оказват верни; новелата на Филомена обаче ни показа, че понякога сънищата се сбъдват; ще го потвърдя и аз с помощта на новелата, която възнамерявам да ви разкажа. Затуй аз мисля, че стига човек да живее и постъпва честно, няма защо да се бои от никакви лоши сънища, нито пък заради тях да се отказва от добрите си намерения; но човек не бива да вярва и на сънищата, отнасящи се до престъпни и лоши деяния, макар и те на пръв поглед да ги благоприятствуват, или, ако му се присънят повторно, да го насърчават да ги извърши; разбира се, и в противен случай човек пак не бива да се доверява изцяло на сънищата. А сега чуйте новелата.

Живял някога в град Бреша благородник на име месер Негро да Понтекараро; той имал много деца и между тях една дъщеря, на име Андреола, която била и млада, и голяма хубавица, но не била омъжена; не щеш ли, тя взела, че се влюбила в един свой съсед, на име Габриото, момък от долен произход, но голям красавец, добре възпитан и с изтънчени обноски; с помощта на своята прислужница младата жена така успяла да нареди работата, че Габриото не само узнал за любовта, която изпитвала към него Андреола, ами бил въвеждан често и в прекрасната градина на нейния баща, за най-голямо удоволствие и на едната, и на другата страна. А за да не може нищо освен смъртта да сложи край на тяхната щастлива обич, двамата станали тайно съпрузи.

Те продължили да се срещат скришом, докато една нощ на Андреола й се присънило, че се намира в тяхната градина заедно с Габриото, че двамата са се прегърнали за най-голяма тяхна наслада и удоволствие, и както си лежали така, изведнъж от тялото на Габриото се измъкнало нещо черно, ама много страшно на вид (тя не успяла да го разгледа добре), което сграбчило момъка и въпреки че тя не го пускала, изтръгнало със смайваща сила Габриото от нейните обятия, а после и двамата изчезнали, сякаш се провалили в дън земя; и тя не видяла повече ни единия, ни другия; пронизана сякаш от остра болка, тя се сепнала и се събудила, и макар че много се зарадвала, като видяла, че каквото й се било присънило, не се оказало истина, тоя сън много я изплашил. Поради това, тъй като на следната вечер Габриото се канел да я навести, тя направила всичко възможно, за да отложи срещата; ала той много настоявал да се видят и за да не възбуди у него подозрения, тя излязла да го посрещне в градината. Набрала много бели и червени рози (тъкмо били разцъфтели), седнали двамата край прекрасния бистроструен водоскок в градината, радвали се дълго един на друг, а после Габриото я запитал защо толкова искала да отложи срещата. Тогава Андреола му разказала за съня си от предната нощ, казала му и за страха, който този сън й внушил. Като чул това, Габриото почнал да се смее и отвърнал, че е голяма глупост човек да вярва на сънищата, защото те се дължат или на преяждане, или на недояждане; освен това човек може да се увери всеки ден в тяхната лъжливост. После добавил: „Ако вярвах на сънищата, нямаше да дойда при теб, и то не заради твоя сън, а заради онова, което ми се присъни на мен същата нощ. Чуй какво сънувах: намирах се в някаква чудно хубава гора, където бях отишъл на лов; успях да хвана една прекрасна сърна, ама толкова хубава, че по-хубава от нея едва ли има на тоя свят; изглеждаше по-бяла и от сняг, свикна бързо с мен и не се отделяше от мене. Въпреки това, за да не избяга, аз нахлузих на врата й златен оглавник и я държах със златна верига. После ми се присъни, че докато сърната бе полегнала да си почива и бе положила глава в скута ми, отнякъде изскочи някаква огромна, гладна и страшна на вид хрътка, черна като въглен, и се втурна срещу мен, а аз просто нямах сили да се браня от нея; тя ме захапа за лявата гръд и почна да ме гризе и разкъсва и така ме изгриза, че стигна до сърцето ми, после го изтръгна и го отнесе със себе си. Толкова ме заболя, че се стреснах, и като се събудих, веднага опипах гръдта си с ръка, за да проверя какво е станало; като разбрах, че нищо ми няма, почнах да се присмивам на себе си, задето се опипвах. Я ми кажи, има ли смисъл да се страхувам? Та аз съм сънувал още по-страшни неща и нищо лошо не ми се е случвало. Затова хайде да не мислим повече за тия неща, а да се веселим и забавляваме.“

Младата жена, която и без това била доста изплашена от собствения си сън, като чула това, изтръпнала; но за да не разваля настроението на Габриото, доколкото могла, успяла да прикрие обзелата я тревога; макар че двамата продължавали да се забавляват, като ту се прегръщали, ту се целували, обзелото я смътно безпокойство не напускало Андреола, тя се втренчвала в Габриото по-често от обикновено и все поглеждала към градината да не би да се зададе отнякъде онова черно нещо. Изведнъж, както си седели така един до друг, Габриото въздъхнал дълбоко, прегърнал я и простенал: „Тежко ми е, душо моя, помогни ми, защото умирам.“ Изричайки тия слова, той се проснал на поляната. Като видяла това, младата жена приседнала, повдигнала главата му в скута си и запитала със сълзи на очи: „Какво ти е, мой мили господарю?“ Габриото не отговорил, а продължил да стене и да се облива в пот и след малко се преселил на оня свят.

Всяка от вас лесно може да си представи каква мъка и печал налегнали младата жена, която обичала момъка повече и от собствения си живот. Тя много плакала и не преставала да го вика, докато най-сетне, след като го опипала навсякъде и усетила, че е изстинал, разбрала, че той наистина е мъртъв; не знаейки какво да каже и как да постъпи, тя отишла да извика своята прислужница, която знаела за тяхната любов, а после й разказала за сполетялото я нещастие. Двете дълго плакали, оросявайки с горчивите си сълзи лицето на починалия Габриото, а младата жена казала на прислужницата: „Тъй като Бог ми го отне, аз не искам повече да живея; но преди да сложа край на живота си, желая да постъпим така, че хем да запазим моята чест и тайната на нашата любов, хем да погребем тялото, от което отлитна скъпата за мен душа.“ Прислужницата отвърнала: „Дъще моя, недей да се самоубиваш; вярно е, че ти го загуби, но ако сама сложиш край на живота си, и на онзи свят няма да се съберете; постъпиш ли така, ще отидеш направо в ада, а аз съм уверена, че неговата душа не се намира там, защото приживе той беше добър момък; най-добре ще направиш, ако се утешиш и помислиш как да помогнеш на душата му с молитви или с други благопристойни дела, в случай че поради някой извършен от него грях душата му се нуждае от помощ. А колкото за погребването, това ще стане най-бързо, ако го заровим тук, в градината; никой никога няма нищо да разбере, тъй като никой не знае, че той идваше у нас; ако не си съгласна, да изнесем трупа от градината и да го оставим навън; утре сутринта ще го намерят, ще го пренесат у дома му, а неговите близки ще го погребат.“

Макар че била потънала в дълбока печал и не преставала да плаче, младата жена изслушала внимателно съветите на прислужницата, отхвърлила първия, а относно втория казала: „Господ няма да ми прости, ако се съглася да заровя като куче или да изхвърля на улицата този момък, когото обичах толкова много и който бе и мой съпруг. Аз вече го оплаках, ще направя каквото мога, за да го оплачат и близките му; дори вече намислих как трябва да постъпим.“ И веднага пратила прислужницата да й донесе един копринен плат, който тя държала в раклата си; после разгънали плата на тревата, положили върху него трупа на Габриото, а под главата му поставили възглавница; заливайки се в сълзи, Андреола му затворила очите и устата, свила му венец от рози, обсипала тялото с рози, които набрала заедно с прислужницата, след което се обърнала към нея със следните думи: „Неговият дом не е кой знае колко далеч оттук; затова двете ще го отнесем и ще го оставим пред вратата. Скоро ще съмне, неговите близки ще видят тялото и ще го приберат; вярно е, че това няма да ги утеши, но аз, в чиито обятия той умря, ще остана доволна.“ После отново се хвърлила върху него, прегърнала го и дълго плакала, обливайки се в сълзи. По едно време прислужницата почнала да я подканва да побързат, защото скоро щяло да съмне; тогава Андреола се надигнала, свалила от ръката си пръстена, който я свързвал с Габриото, и продължавайки да плаче, го сложила на неговия пръст с думите: „Мой мили господарю, ако твоята душа вижда сълзите, що проливам сега, и ако тялото ти, макар и без душа, все още не е загубило напълно своята чувствителност, благоволи да приемеш последния дар от ръцете на тази, която ти толкова обичаше приживе.“ После паднала в несвяст в нозете му, а след като се посъвзела, станала и заедно с прислужницата вдигнали плата, върху който лежало тялото, излезли от градината и се запътили към дома на Габриото.

Не щеш ли, за зла участ, докато те вървели нататък, срещнала ги градската стража, която отивала някъде по друга работа, и ги подбрала заедно с трупа. Андреола познала, че това са градските стражи и, предпочитайки да умре, отколкото да живее, им казала съвсем искрено: „Знам много добре кои сте; известно ми е също така, че няма смисъл да се опитвам да бягам; готова съм да дойда с вас в синьорията и там да обясня как стана цялата тази работа; но щом не оказвам съпротива, никой няма право да се докосва до мен; и да не сте посмели да вземете нещо от това тяло, иначе ще се оплача.“ И наистина никой не се осмелил да я докосне и тя се отправила към двореца на синьорията с трупа на Габриото.

Стражите съобщили на управителя за станалото а той наредил да я доведат в стаята му и я разпитал какво се е случило; заповядал да повикат лекари, за да прегледат мъртвеца и да видят дали не е отровен, или умъртвен по друг начин; но лекарите установили, че е умрял от задух, причинен от спукването на някакъв оток до сърцето. Управителят ги изслушал, разбрал, че вината на Андреола е малка, ала решил да й покаже, че иска да и подари онова, което не би могъл да й продаде, затуй казал на младата жена, че ще я пусне, ако тя му се отдаде; виждайки, че с думи няма да постигне нищо, той нарушил всякакво приличие и понечил да я насили. Но Андреола пламнала от негодувание, усетила прилив на сили и се защищавала мъжки, като го отблъсквала и ругаела с най-груби думи.

Рано сутринта месер Негро също узнал за станалото и потресен до смърт, се отправил към двореца на синьорията, придружен от множество свои приятели; управителят го уведомил най-подробно за всичко, а месер Негро настоял да му върнат дъщерята. Тогава управителят си рекъл, че ще бъде по-добре, ако сам той обвини себе си в опит за изнасилване на Андреола, преди тя да го е сторила, затова отначало похвалил нейната честност и постоянство, в подкрепа на което казал какво се опитал да й причини и как се държала тя; ала нейната твърдост му била направила силно впечатление и той се влюбил в нея, затова казал, че ако те (нейният баща и самата тя) се съгласят, той би се оженил на драго сърце за нея, въпреки че имала за съпруг мъж от долен произход.

Докато двамата водели тоя разговор, Андреола дошла при баща си, застанала на колене пред него, заплакала и занареждала: „Татко, убедена съм, че всичко сте чули и всичко знаете, поради това не мисля, че трябва да ви разказвам цялата история на моята смелост и на моето нещастие; но аз ви моля най-чистосърдечно и коленопреклонно да ми простите, задето си избрах за мъж оня, когото най-много харесвах, без да поискам разрешение от вас. Моля ви да ме дарите с тая милост не за да мога да живея и занапред, а защото искам да умра като ваша дъщеря, не като ваш враг.“ После се разридала и се проснала в нозете му.

Месер Негро, който бил вече доста стар, а освен това бил добродушен и сърдечен човек, като чул тия думи от устата на дъщеря си, се разплакал и плачейки, й помогнал да стане, а после й казал: „Дъще моя, много щях да се радвам, ако ти се беше омъжила за човек, който по мое мнение би бил достоен за теб; но щом изборът ти се е спрял на оня, когото си харесвала, аз също щях да го харесам; мъчно ми е само, че си скрила от мен, а това показва колко малко доверие си имала в твоя баща; мъчно ми е също, че си изгубила своя съпруг, преди аз да науча за него. Но каквото е станало — станало: нека това, което аз, за да угодя на теб, бих оказал на него, ако беше все още жив — сиреч да го почета като мой зет, му бъде оказано сега, след като е мъртъв.“ И обръщайки се към своите приятели и роднини, той наредил да устроят на Габриото тържествено погребение и да му окажат най-големи почести.

В това време за станалото се научили не само роднините на момъка, но и почти всички мъже и жени в града. Цялото това множество се струпало пред тялото на Габриото, което лежало в двора на синьорията върху плата на Андреола, отрупано с набраните през нощта рози; така Габриото бил оплакан не само от младата жена и от своите роднини, а и от целия народ — от почти всички жени в града и от мнозина мъже; при това бил оплакан не като човек от простолюдието, а като мъж от най-знатно потекло. После вдигнали тялото и най-видните граждани го понесли на своите рамене, за да го погребат с най-големи почести. Няколко дни по-късно, тъй като управителят продължил да настоява с предложението, което направил още в самото начало, месер Негро се опитал да поговори по тоя въпрос с дъщеря си; но тя не искала и да чуе за тази работа и със съгласието на баща си, заедно с прислужницата си, постъпила в един манастир, прочут със своята святост, където и двете живели дълго, водейки най-благочестив живот.

НОВЕЛА VII

Симона обича Паскуино; двамата отиват В градината, Паскуино натрива зъбите си с лист от салвия и умира; Симона бива заловена и в желанието си да покаже на съдията как е умрял Паскуино, натрива зъбите си с лист от същата салвия, а после и тя умира.

Завършвайки новелата, Панфило изпълнил своето задължение, а кралят, без да се трогне ни най-малко от участта на Андреола, погледнал Емилия, като й дал да разбере, че би желал и тя да разкаже нещо, следвайки примера на говорилите преди нея. Без да се бави нито миг, тя започнала така:

— Мили дружки, новелата, която ни разказа Панфило, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, която си прилича с неговата само по това, че подобно на Андреола и девойката, за която ще стане дума, изгубва своя любим в градината; и тя, подобно на Андреола, бива заловена, но се освобождава от съда не с помощта на своята твърдост и доблест, а посредством внезапната си смърт. Ние вече споменахме, че макар и да предпочита дворците на знатните люде, Амур не се отказва да властвува и в къщите на бедняците; нещо повече: точно там понякога той така проявява своята сила, че кара и най-богатите да се боят от него като от най-могъщ властелин. Това ще проличи, ако не напълно, то поне отчасти в моята повела; с нейна помощ аз бих искала да се завърнем отново в нашия град, от който днес се отдалечихме твърде много с нашите разкази за случки, станали в разни краища на света.

Не много отдавна във Флоренция живяла много красива и твърде възпитана за положението си девойка, на име Симона; баща й бил беден човек и въпреки че й се налагало да работи, за да си изкарва хляба (тя се изхранвала, предейки вълна), девойката не била чак толкова бедна духом, та да не се осмели да разтвори сърцето си за Амур, който отдавна проявявал желание да се всели там с помощта на приятните обноски и ласкавите слова на един младеж, с положение не по-високо от нейното; той работел при някакъв тъкач и разнасял вълна за предене. И така, приемайки любовта в прелестния образ на влюбения в нея момък, който се казвал Паскуино, изгаряйки от желание, но боейки се да направи нещо повече, тя продължила да преде и съпровождала изпридането на всяка къделя с въздишки, и от огъня по-жарки, мислейки все за оня, който донасял вълната. А момъкът от своя страна полагал големи грижи вълната на господаря му да бъде добре изпредена и почнал да навестява Симона много по-често, отколкото другите предачки, като че ли единствено нейната прежда щяла да бъде изтъкана на плат. Днес така, утре така (момъкът проявявал все по-голямо внимание, а на нея това й доставяло все по-голямо удоволствие), работата стигнала дотам, че той станал по-смел, тя пък надвила и страх, и срам и двамата станали съвсем близки и почнали да си доставят взаимно наслада; тая работа толкова се харесала и на едната, и на другата страна, че и двамата не чакали единия да покани другия, ами вършели това едновременно.

Те продължили да се наслаждават взаимно по тоя начин и с всеки изминат ден желанието им се разпалвало все повече и повече; един ден Паскуино казал на Симона, че би искал, стига тя да намери начин да се измъкне от къщи, да я заведе в някаква градина, където хем щели да бъдат сами и да се чувствуват по-удобно, хем нямало от какво толкова да се страхуват. Симона отвърнала, че е съгласна; една неделя, след като се наобядвала, казала на баща си, че иска да отиде за опрощение на греховете в църквата „Сан Гало“, и се запътила към градината, за която й говорил Паскуино; придружавала я някаква нейна приятелка, на име Ладжина; там Паскуино я очаквал заедно с един свой приятел, на име Пучино, а по прякор — Страмба. Страмба и Ладжина се харесали; Симона и Паскуино тръгнали към единия край на градината, за да се наслаждават един на друг, оставяйки Страмба и Ладжина в противоположната страна.

В тая част на градината, където отишли Паскуино и Симона, бил избуял един прекрасен храст салвия; те седнали под храста, дълго се забавлявали, а после взели да си говорят за някаква закуска, която възнамерявали да устроят в градината, след като си поотпочинат; по едно време Паскуино се извърнал към храста салвия, откъснал едно листо и почнал да разтрива с него зъбите си и венците, обяснявайки на Симона, че салвията най-добре почиства устата след ядене. Търкал ги той доста време, а после продължил да говори за закуската, за която ставало дума. Не щеш ли, изведнъж, както приказвал, почнал да пребледнява, лицето му се изкривило, след малко престанал да вижда, не можел и да говори и скоро предал Богу дух.

Щом видяла това, Симона се разплакала и завайкала и викнала на помощ Страмба и Ладжина. Те изтичали веднага; когато видял, че Паскуино не само е мъртъв, ами и целият е подпухнал, а тялото и лицето му са покрити с петна, Страмба изведнъж закрещял: „Ах ти, негоднице, ти си го отровила!“ И вдигнал такъв шум, че го чули мнозина от хората, дето живеели около градината; притекли се и те да разберат какво става, видели, че Паскуино лежи мъртъв и целият подпухнал, чули Страмба да крещи и да обвинява Симона, че го е отровила с измама, и понеже тя била потресена от внезапната кончина на своя любим и не знаела какво да каже в своя защита, хората решили, че е станало именно така, както твърдяла Страмба. Затова хванали момичето, което продължавало да плаче и да се вайка, и го повели към двореца на синьорията. Тук Страмба, заедно с двама приятели на Паскуино, на име Атичато и Маладжеволе, които междувременно дошли в съда, вдигнали страшна олелия и един съдия незабавно почнал да разпитва момичето как е станала цялата работа; тъй като не бил убеден, че тя е действувала със зла умисъл и че е виновна, той пожелал да огледа в нейно присъствие и трупа, и мястото, където, както му разказвала, се случило това; още повече, че от думите й не можал да си изясни всичко както трябва. Затова той наредил да я отведат без много шум в градината, където все още се намирало подутото като бъчва тяло на Паскуино; съдията тръгнал след нея и като стигнал и видял трупа, смаял се и пак запитал Симона как е станало това. Тя се приближила до храста салвия, разказала всичко поред и за да му покаже най-точно как е станало, откъснала лист салвия и си натрила зъбите, както направил и Паскуино.

В това време и Страмба, и Атичато, и всички останали другари и приятели на Паскуино продължавали да се присмиват в присъствието на съдията на нейните думи; викали, че това са глупости и измишльотини, настоявали, че Симона е престъпница и искали да бъде изгорена на клада, защото извършеното от нея престъпление заслужавало само такова наказание; а клетата Симона (която била съкрушена от мъка вследствие загубата на своя любим и треперела от страх пред наказанието, що искал за нея Страмба), след като си натъркала зъбите със салвията, се строполила на земята при същите обстоятелства, както и Паскуино, за най-голямо изумление на всички присъствуващи.

О, блажени души, на които е било съдено да изживеят в един и същи ден и пламенната си любов, и живота си на смъртни! Дваж по-блажени сте вие, ако и двамата сте попаднали на едно и също място; и ще бъдете още по-блажени, ако и на оня свят съществува любов и продължавате да се обичате, както сте се обичали тук!

Но според нас, живите, най-блажена била душата на Симона, защото съдбата не позволила участта на невинната девойка да зависи от показанията на някакви си там даракчии или още по-невзрачни люде като Страмба, Атичато и Маладжеволе, а избрала за нея по-достоен път: отредила й същата смърт, сполетяла и нейния любим, с което хем я избавила от ония негодници, хем й позволила да последва душата на Паскуино, когото тя обичала най-много от всичко.

Подобно на всички присъствуващи и съдията бил изумен от станалото и не знаейки как да постъпи, дълго мислил и премислял, докато най-сетне рекъл: „Тая салвия е отровна, нещо, което е необичайно за салвията; но за да не пострадат и други, нека този храст бъде изкоренен и изгорен!“ Пазачът на градината се заел да изпълни нареждането на съдията в негово присъствие и още щом повалил храста на земята, всички видели причината за смъртта на двамата нещастни млади хора: под храста имало огромна жаба, чието отровно дихание, както предположили, правело отровни листата на салвията. И тъй като никой не посмял да се доближи до жабата, оградили я отвсякъде със сухи съчки, а после я изгорили заедно със салвията. Ето по какъв начин съдията приключил делото за смъртта на клетия Паскуино. И той, и неговата Симона, както били подпухнали, били погребани от Страмба, Атичато, Гучо Имбрата и Маладжеволе в църквата „Сан Паоло“, в чиято енория се случило да живеят и двамата.

НОВЕЛА VIII

Джироламо обича Салвестра; по молба на майка си той заминава за Париж, а при завръщането си научава, че Салвестра се е омъжила; тогава той се промъква в дома й и умира до нея; когато го пренасят в църквата, Салвестра пък умира до него.

Щом Емилия завършила своята новела, по нареждане на краля Неифила започнала така:

— Аз мисля, уважаеми дами, че някои люде, макар и да знаят твърде малко, си въобразяват, че знаят много повече от другите, затова се противопоставят не само на хорските съвети, ами и на самата природа на нещата; ала такова самомнение винаги е причинявало безброй беди, от него никой не е видял добро. А тъй като от всички останали природни явления любовта най-вече не понася пито съвети, нито противодействия, защото поради своята природа тя по-скоро е в състояние да угасне от само себе си, отколкото да бъде възпряна от каквото и да е препятствие, сега ми хрумна да ви разкажа какво се случило на една жена, която в желанието си да се покаже по-мъдра, отколкото й приличало и отколкото била всъщност (независимо от това, че работата, с която се заела, за да прояви своя ум, никак не й подхождала), постъпила със сина си така, че вместо да прогони от неговото сърце (както тя искала) любовта, внушена му може би от звездите, взела, че заедно с любовта прогонила от тялото му и неговата душа.

Както разказват старите люде, едно време в нашия град живял виден, пребогат търговец на име Леонардо Сигиери; от жена си той имал син на име Джироламо, който се родил малко преди търговецът да умре. Преди смъртта си обаче Леонардо Сигиери все пак успял да уреди всичко, каквото било необходимо, и майката, заедно с настойниците на детето, ръководела неговите работи от добре по-добре. Малкото момче расло заедно с децата на техните съседи, но от всички деца на тяхната улица то се сближило най-много с едно момиче на неговите години, което било дъщеря на шивач. С течение на времето тая близост се превърнала в толкова пламенна и страстна любов, че на Джироламо му било хубаво единствено когато можел да види девойката; ала и тя обичала момъка не по-малко, отколкото той нея. Майката на Джироламо забелязала тая работа, много му се карала и неведнъж го наказвала; но като видяла, че синът й държи на своето, оплакала се на настойниците и понеже си въобразявала, че голямото богатство на момчето ще й позволи да направи от трънката портокал, рекла им: „Нашето момче още не е навършило и четиринайсет години, а вече се влюби в Салвестра, дъщерята на нашия съсед, шивача; толкова е влюбен, че ако не ги разделим още сега, Джироламо някой ден ще вземе да се ожени за нея, без да каже никому нищо, а това никак не ми е по сърце; ако ли пък тя се омъжи за друг, момчето ще се стопи от мъка; ето защо аз мисля, че за да избегнем тая работа, вие бихте могли да го пратите някъде, ама далеч оттук, уж по търговски работи; престане ли да я вижда, ще престане и да мисли за нея, а по-късно ще можем да го оженим за някое момиче от знатен род.“ Настойниците й отвърнали, че тя има право, и я уверили, че ще направят каквото зависи от тях. Повикали момчето в склада и един от тях почнал да му говори най-дружелюбно: „Сине мой, ти вече порасна, време е сам да свикваш да оправяш своите работи; затова ще ни бъде много приятно, ако поживееш малко в Париж, хем ще видиш как върви търговията на много твои стоки; да не говорим за това, че там ще станеш и по-опитен, и по-образован, ще получиш и по-добро възпитание, отколкото тук; там има какво да видиш и да научиш: нали е пълно с разни синьори, барони и благородници; а като изучиш техните нрави, ще се върнеш пак при нас.“

Момчето го изслушало внимателно и отвърнало накратко, че не иска да отиде в Париж; щом другите можели да живеят във Флоренция, защо и той да не си стои тук. Като чули тоя отговор, почтените хора много му се карали, но не успели да го убедят, и взели, че обадили на майка му. Тя се разгневила страшно много, но не поради нежеланието му да отиде в Париж, а заради неговата любов, наругала го здравата, после почнала да го ласкае с най-нежни думи и да го моли да изпълни желанието на своите настойници; правила — струвала, най-сетне успяла да го склони да отиде и да прекара една година в Париж, но не повече. Речено — сторено.

И така, изгарящият от любов Джироламо заминал за Париж и ха да го върнат днес, ха утре, държали го там цели две години; въпреки това, като се прибрал, той бил по-влюбен и от преди, но за зла участ разбрал, че междувременно Салвестра се била омъжила за някакъв почтен момък, майстор на шатри. Джироламо бил потресен, но нали нищо не можело да се промени, трябвало да се примири със станалото; все пак научил къде отишла да живее Салвестра и (както обикновено правят влюбените младежи) почнал да минава край нейния дом, предполагайки, че тя не го е забравила, както и той нея. Работата обаче стояла по-иначе: тя го помнела толкова, колкото човек може да помни някого, без изобщо да го е виждал, или ако не го била забравила съвсем, показвала точно обратното. Момъкът скоро успял да се убеди, че тя наистина престанала да мисли за него, и бил обзет от голяма мъка, ала все пак правел каквото можел, за да спечели отново любовта й; но тъй като и това (както му се сторило) не помогнало, намислил да поприказва лично с нея, па ако ще това да му струва живота. Разпитал някакъв съсед за разположението на дома, в който живеела, и една вечер, когато тя отишла на гости у съседите заедно с мъжа си, той се промъкнал незабелязано у тях, спотаил се зад проснатите в стаята платнища и ги почакал да се приберат и да си легнат; след като мъжът на Салвестра заспал, Джироламо отишъл към мястото, където видял, че легнала Салвестра, сложил ръка на гърдите й и я запитал шепнешком: „Спиш ли, душо моя?“ Младата жена още не била заспала и понечила да се развика, но момъкът успял да й каже: „Не викай, за бога! Аз съм твоя Джироламо!“ Като чула това, жената казала, треперейки цялата: „За бога, Джироламо, върви си! Отдавна мина времето, когато и двамата бяхме деца и се обичахме; както виждаш, вече съм омъжена и не ми прилича да си имам работа с друг мъж освен с моя. Затова, за бога, върви си! Вярно е, че ако те усети мъжът ми, може нищо лошо да не ти се случи, но ще стане така, че аз никога вече не ще мога да живея с него в мир и покой, а сега той ме обича и двамата си живеем тихо и кротко.“

Нейните думи жегнали момъка, той отново й припомнил миналото и своята любов, която ни времето, ни разстоянието не успели да заличат, молил я, обещавал й какво ли не, но нищо не постигнал. Тогава решил, че няма защо повече да живее, само я помолил като награда за неговата любов да му позволи да легне до нея, за да се посгрее, понеже, докато я чакал, бил целият измръзнал; обещал й, че нищо няма да й говори, няма и да се докосва до нея и щом се постопли, ще си отиде. Селвестра се съжалила над него и отвърнала, че при това положение е съгласна. И така, момъкът се излегнал до нея, без да я докосва, замислил се за голямата любов, що изпитвал към нея, за нейната сегашна жестокост и за пропадналите си надежди и решил да умре: стиснал зъби, престанал да диша, свил ръце в юмруци и умрял, както лежал край нея.

След известно време младата жена, която се чудела на неговата сдържаност и заедно с това се бояла да не би мъжът й случайно да се събуди, се обърнала към момъка с думите: „Джироламо, защо не си отиваш?“ И понеже не получила отговор, рекла си, че може да е заспал; протегнала ръка, за да го събуди, но щом се допряла до него, усетила, че е студен като лед; Салвестра се смаяла, побутнала го по-силно, ала той продължавал да лежи неподвижно; едва тогава тя разбрала, че е умрял; това я потресло и тя дълго стояла, без да знае какво да прави. Накрая решила да поиска съвет от мъжа си, като му разкаже за станалото със заобикалки; събудила го и му разправила за сполетялата я беда, като представила нещата така, че уж това се случило на друга жена, а после го запитала как би постъпил, ако същото се случи и на нея. Той отвърнал, че в такъв случай най-добре щяло да бъде да пренесат мъртвеца до дома му, без да вдигат шум, и да го оставят там, а на жената да не правят нищо, тъй като според него тя не била виновна. Тогава Салвестра казала: „Значи, и ние трябва да постъпим по същия начин.“ После му хванала ръката и го накарала да се докосне до умрелия момък; съпругът й се смутил много, запалил един светилник, не казал ни дума, облякъл мъртвеца в собствените му дрехи, вдигнал трупа на рамото си и подпомогнат от своята увереност, че жена му е невинна, понесъл тялото на Джироламо и го оставил пред вратата на неговия дом.

На разсъмване забелязали тялото на момъка, вдигнала се голяма олелия, най-много викала майка му, а лекарите огледали трупа от всички страни, за да видят дали няма някакви рани или следи от удари, но нищо не открили и заключили единогласно, че Джироламо се е поминал от мъка, както всъщност и било. После пренесли тялото в църквата, където отишли и майката, и множество роднини и съседки; жените седнали да се вайкат и да го оплакват според нашия обичай.

И докато там го оплаквали горчиво, почтеният човек, в чийто дом починал Джироламо, казал на Салвестра: „Забради се с нещо и прескочи до църквата, дето са пренесли момъка, позавърти се около жените и гледай да разбереш какво приказват, дали не говорят нещо против нас; аз ще отида пък при мъжете.“ Изпълнена със закъсняла жалост, младата жена се съгласила, тъй като желаела да види, макар и мъртъв, оногова, когото не понечила да дари поне с една целувка, докато бил жив, и тръгнала нататък.

Чудно нещо са силите на любовта, колко е трудно да ги разбере човек! Сърцето, което не се трогнало от благополучието на Джироламо, трепнало при сполетялата го зла орис, а тя раздухала старата жар, превръщайки я в такава страшна мъка, че щом Салвестра зърнала лицето на покойника, така както била забрадена, се втурнала, разбутала жените и спряла едва когато дошла до трупа; надала писък до бога, хвърлила се връз мъртвия момък, но не успяла да го ороси със своите сълзи, защото горестта, която отнела неговия живот, сторила същото и с нея. Жените почнали да я утешават, увещавали я да стане и понеже тя не мърдала, рекли да я повдигнат, но разбрали, че се е вдървила; когато най-сетне успели да я вдигнат, веднага познали, че това е Салвестра и че е мъртва. Тогава всички жени, намиращи се в църквата, били обзети от още по-голяма жалост и заплакали още по-силно. Когато вестта за станалото се понесла и сред стоящите пред църквата мъже и стигнала до ушите на нейния мъж, който бил там, той дълго ридал, без някой да успее да го утеши; а след това разказал на околните какво се случило през нощта с момъка и с жена му; всички разбрали от ясно по-ясно причината за смъртта на Джироламо и на Салвастра и това ги опечалило още повече. Вдигнали тялото на младата жена, облекли я както правят с покойниците, положили я редом с момъка, а после погребали и двамата в един гроб; така смъртта свързала навеки тия двама души, които любовта не успяла да съедини приживе.

НОВЕЛА IX

Месер Гулиелмо Росильоне накарва жена си да изяде сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото той убива и когото тя обича; впоследствие, научавайки какво е сторила, тя се хвърля от един висок прозорец, умира и бива погребана заедно със своя любим.

Когато Неифила завършила своя разказ, събуждайки най-дълбоко състрадание у всички свои дружки, кралят, не желаейки да наруши привилегията на Дионео, нали не оставало кой друг да говори, започнал така:

— Милостиви дами, дойде ми на ум една новела, която би трябвало да извика у вас, дето се трогвате така дълбоко от всяка нещастна любов, не по-малко жалост от предишната, тъй като хората, с които се случило каквото ще ви разкажа, били от много по-знатно потекло, а и онова, що ги сполетяло, е далеч по-страшно от бедите, за които стана дума преди малко.

Вие трябва да знаете, че както разправят провансалците, на времето в Прованс живели двамина знатни рицари; и двамата имали и замъци, и васали, единият се казвал месер Гулиелмо Росильоне, другият се наричал месер Гулиелмо Гуардастаньо; и двамината били храбри люде и изкусни във военните работи, поради което дружали много и обикновено ходели все заедно на всички турнири, двубои и други подобни, с еднакви доспехи и оръжия. И макар че всеки живеел в собствения си замък, а замъците им били на цели десет мили един от друг, станало така, че въпреки тяхната дружба и приятелство месер Гулиелмо Гуардастаньо се влюбил пламенно в красивата и мила жена на месер Гулиелмо Росильоне и какво правил, какво струвал, но дамата забелязала това; понеже го знаела като много смел рицар, тя не само го харесала, ами взела, че пламнала от такава любов по него, че единствено него обичала и желаела, и изгаряла от нетърпение той да поиска от нея онова, което не закъсняло да се случи; те се събрали веднъж и дваж и още много пъти и много се обичали. Но тъй като се срещали не особено предпазливо, веднъж Росильоне ги забелязал и бил обзет от такова силно негодувание, че приятелските чувства, които хранел към Гуардастаньо, се превърнали в най-люта омраза; все пак той успял да прикрие омразата си много по-добре, отколкото любовниците — своята връзка, и намислил да убие Гуардастаньо.

Не щеш ли, по времето, когато Росильоне взел това решение, във Франция обявили голям турнир и Росильоне тозчас побързал да извести Гуардастаньо за него пратил да му кажат, ако иска, да му дойде на гости, а после двамата щели да решат дали да вземат участие в турнира и по какъв начин. Гуардастаньо много се зарадвал и отвърнал, че ще отиде непременно на следния ден да вечерят заедно. Щом чул това, Росильоне си казал, че му се представя сгоден случай да го убие, затова на следния ден се въоръжил, яхнал коня си, взел със себе си и неколцина слуги да го съпровождат и като се отдалечил на няколко мили от своя замък, притаил се в гората край пътя, откъдето трябвало да мине Гуардастаньо; чакал, чакал, минало доста време, най-сетне го видял да се задава; Гуардастаньо не бил въоръжен, не носели оръжие и двамата слуги, които го придружавали, тъй като рицарят съвсем и не мислел, че има за какво да се пази от приятеля си. Щом Гуардастаньо стигнал до мястото, набелязано от Росильоне, последният изскочил най-коварно от гората, вдигнал копието, нахвърлил се с ярост срещу рицаря, извикал: „Умри, предателю!“ и в миг забил копието си в неговите гърди; не можейки нито да се брани, нито да каже нещо, пронизаният от копието рицар се строполил от коня и скоро издъхнал. Неговите слуги веднага обърнали конете и препуснали с най-голяма бързина към замъка на своя господар, без да разберат кой го е убил. А Росильоне скочил от седлото, разпорил с кинжала си гърдите на Гуардастаньо, изтръгнал собственоръчно сърцето му, наредил да го завият в знаменцето на едно копие и го предал на едного от слугите си; после им заповядал да не са посмели да кажат ни думица за станалото, отново възседнал своя кон и привечер се прибрал в замъка.

Жена му знаела, че Гуардастаньо ще идва у тях на вечеря и го очаквала с най-голямо нетърпение; а като не дошъл, доста се позачудила и запитала мъжа си: „Месер, какво значи това? Защо Гуардастаньо никакъв го няма?“ Съпругът й отвърнал: „Мадона, той ми прати вест, че няма да може да дойде по-рано от утре.“ Щом чула това, дамата се смутила. А Росильоне слязъл от коня, наредил да извикат готвача и му казал следното: „Това е сърце на глиган; вземи го и гледай да приготвиш от него най-вкусното ястие, което можеш. Като седна да вечерям, да ми се поднесе на сребърно блюдо.“ Готвачът поел сърцето, накълцал го ситно, прибавил какви ли не подправки и влагайки цялото си старание и умение, успял да сготви наистина много вкусно ястие.

Като станало време за вечеря, месер Гулиелмо седнал на трапезата заедно с жена си: почнали да поднасят ястията, но той почти не ги докосвал, тъй като мисълта за извършеното от него злодеяние не му давала покой. Накрая готвачът му пратил и онова ястие, а Гулиелмо наредил да го поднесат на жена му, преструвайки се, че тая вечер не бил гладен, но не пропуснал да й препоръча най-много тъкмо това блюдо. За разлика от него жена му искала да си похапне, опитала ястието, харесала го и го изяла. Като свършила, рицарят я запитал: „Е, мадона, хареса ли ви това ястие?“ Тя отвърнала: „Много ми хареса, господарю мой!“ Тогава рицарят казал: „Бог ми е свидетел, че ви вярвам: и никак не се учудвам, че макар и мъртво, вие харесахте онова, което като живо ви допадаше най-много от всичко.“ При тия думи дамата се позамислила и възкликнала: „Какво? Какво ме накарахте да изям?“ Рицарят отвърнал: „Това, което изядохте, беше сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото вие, подла жено, обичахте толкова много; това наистина беше неговото сърце, лично аз го изтръгнах ей с тия две ръце от гърдите му малко преди да се прибера.“

Няма смисъл да се питаме каква мъка налегнала дамата, като узнала участта, сполетяла човека, когото тя обичала най-много от всичко; тя помълчала малко, па казала: „Вашата постъпка е постъпка на нечестен и коварен рицар: не него, а мен трябваше да накажете, защото аз ви нанесох тоя срам, аз го направих господар на моята любов без всякаква принуда от негова страна. Но Бог вече няма да даде да поема никаква друга храна, след като веднъж съм се нахранила с такова благородно ястие, като сърцето на доблестния и достоен рицар, какъвто беше месер Гулиелмо Гуардастаньо.“ След това станала и без да се замисля, се хвърлила гърбом през прозореца зад нея. Прозорецът бил доста високо над земята, затова, като паднала, тя не само умряла, ами станала на парчета. Щом видял какво станало, месер Гулиелмо се вцепенил от ужас и разбрал, че е постъпил много лошо; и тъй като се страхувал и от народа, и от графа на Прованс, заповядал да оседлаят конете и избягал. На следната утрин вестта за станалото се разнесла из цялата област: хората от замъка на месер Гулиелмо Гуардастаньо и обитателите на замъка на дамата, потънали в скръб и сълзи, вдигнали двата трупа, положили ги в една гробница в църквата при замъка на дамата, а върху гробницата издълбали стихове, които пояснявали кои са погребани там и защо и как са умрели.

НОВЕЛА X

Жената на един лекар слага любовника си в сандък, смятайки го за мъртъв, докато той всъщност е само упоен; двама лихвари задигат сандъка с тялото и го отнасят у дома си; по-късно любовникът идва на себе си, но бива задържан като крадец; тогава слугинята на дамата заявява в синьорията, че тя е поставила мъжа в откраднатия от лихварите сандък, с което го отървава от бесилото, а лихварите биват наказани с парична глоба, задето са обсебили сандъка.

Тъй като кралят завършил своята новела, оставал само Дионео още да разказва: той си го знаел, а и кралят му наредил, затова започнал така:

— Нещастните и злополучни любовни приключения, за които стана дума днес, изпълниха с тъга и горест не само вашите очи и сърца, о, дами, но и моите, поради което чаках с нетърпение тия разкази най-после да свършат. И слава Богу, най-сетне свършиха (ако, разбира се, и аз не река да прибавя към тоя тягостен товар нещо от тоя род; но опазил ме Бог от такава работа), а за да не продължаваме с тази мъчителна тема, ще започна с нещо по-приятно и по-весело, и дай боже с него да поставя началото на онова, което предстои да бъде разказвано през идния ден.

И така, прелестни млади дами, вие трябва да знаете, че не много отдавна в Салерно живял именит лекар-хирург на име магистър Мацео дела Монтаня; макар и да бил вече в преклонна възраст, той си взел за съпруга една хубава девойка от своя град, от благородно потекло, и никоя друга жена в Салерно не се радвала на такива грижи, каквито той полагал за нея: отрупвал я с разкошни и скъпи дрехи и какви ли не драгоценности, изобщо с всичко, дето може да се хареса на една жена; вярно е обаче, че повечето време тя зъзнела, защото магистърът не я покривал както трябва в леглото. Както месер Рикардо да Кинзика, за когото вече стана дума, учел жена си да тачи празниците, така и магистърът разправял на своята, че след като човек спи веднъж с жена си, после му трябват не знам колко дни, за да се съвземе, и разни други такива глупости; съпругата му била страшно недоволна от тая работа, но нали била умна и смела жена, решила да пести домашната благина и да излезе на улицата, за да използува чуждата.

След като огледала голям брой младежи, най-сетне си харесала един, комуто отдала всичките си надежди, всичките си мисли и всичко, с което била надарена. Младежът пък като забелязал това, много я харесал и също се влюбил от сърце. Той се наричал Руджери д’Айероли и бил от благороден произход, но водел толкова непристоен и порочен живот, че роднините му и неговите приятели не искали изобщо да го виждат, а в Салерно се приказвало какво ли не за вършените от него кражби, измами и други най-долнопробни постъпки; но на дамата никак не й било до това, понеже тя го харесвала за съвсем друго. С помощта на една своя слугиня тя успяла така да нареди работата, че да могат да се срещат; след като се насладили един на друг, тя почнала да го упреква за живота, който водел, и да го моли да се откаже заради нея от тия работи; а за да го насърчи, почнала от време на време да го подпомага и с пари.

Докато те двамата продължавали да се срещат най-потайно, случило се един ден да извикат лекаря при някакъв болен с гангрена на крака: магистърът го прегледал и казал на неговите близки, че се налага да извади от болното място една загнила кост, и то веднага, иначе болният или щял да загуби крака си, или да умре; после добавил, че ако успее да извади костта, имало вероятност болният да оздравее, но той не можел да поеме никаква отговорност за живота му и се наемал да го цери само при това условие; близките, дето гледали болния, се съгласили и на това. Лекарят бил убеден, че ако не даде нещо на болния, за да го приспи, той нито ще може да понесе болките, нито пък ще му позволи да го лекува; и тъй като възнамерявал да се заеме с тая работа вечерта, наредил още сутринта да приготвят отвара от някакви негови билки, та като я вземе болният, да заслиза толкова време, колкото той смятал, че ще му бъде необходимо, за да го лекува; после наредил да му донесат отварата в къщи и я сложил на прозореца в стаята си, без да обади никому какво е оставил.

Ала привечер, тъкмо когато лекарят се канел да отиде вече при болния, пристигнал пратеник от някакви много добри негови приятели от Амалфи, които го молели да зареже всякаква работа и да тръгне веднага, защото станало голямо сбиване и имало много ранени. Тогава лекарят отложил лечението на крака за следната заран, седнал в една лодка и отишъл в Амалфи; щом разбрала, че той няма да се прибере цяла нощ, жена му, както обикновено, повикала тайно Руджери да дойде при нея, вкарала го в стаята на мъжа си и го затворила да стои там, докато всички в къщата си легнат. Както си седял в стаята, очаквайки дамата, Руджери изведнъж почувствувал силна жажда — било от умората през деня или задето бил ял нещо солено, или просто ей така, по навик — и като видял на прозореца съда с отварата, която лекарят приготвил за болния, помислил, че е вода за пиене и я изпил на един дъх; скоро след това очите му почнали да се затварят и той заспал дълбок сън.

При първа възможност дамата побързала да отиде в стаята и като видяла, че Руджери е заспал, почнала да го бута и да го вика шепнешком, за да го събуди, ала напразно — той нито й отвръщал, нито се помръдвал; тогава дамата се поядосала, бутнала го още по-силно и рекла: „Ставай, сънливецо! Като си искал да спиш, да беше се прибрал у дома си, а не да ми идваш тук!“ Поради силния удар Руджери паднал от раклата, върху която лежал, но тупнал като труп, без да се помръдне. Дамата се изплашила, опитала се да го повдигне, раздрусала го, хващала го ту за носа, ту за брадата, но всичко било напразно: той спял като заклан. Тогава тя започнала да се опасява да не би да е умрял; въпреки това продължила да го щипе все по-силно и да го гори със запалена свещ, ала нищо не излязло от тая работа; макар че мъжът й бил лекар, тя не разбирала бъкел ни от болести, ни от лечение, затова била напълно убедена, че Руджери е мъртъв. Каква мъка я налегнала — нали го обичала повече от всичко друго на тоя свят, — по-добре да не говорим! Понеже не смеела да вдига шум, тя заплакала тихо над него, оплаквайки злочестата си орис, а след известно време се изплашила да не би освен загубата да я постигне и позор и решила, че трябва веднага да измисли как да изкара тоя мъртвец от къщата си. Но тъй като не успяла да намисли нищо, повикала тихо слугинята си, обяснила й какво се е случило и я помолила за съвет. Прислужницата се смаяла, почнала да дърпа и щипе Руджери, ала като разбрала, че е безчувствен, казала същото, каквото предполагала и дамата: сиреч, че Руджери сигурно е умрял, и я посъветвала да го изнесат от къщи. Дамата възразила: „Къде да го оставим, та като го намерят утре, да не помислят, че е бил изнесен оттук?“ Слугинята й отвърнала: „Мадона, късно снощи видях пред работилницата на нашия съсед, дърводелеца, един не много голям сандък; ако майсторът не го е прибрал, ще ни свърши работа — ще сложим тялото в сандъка, ще го наръгаме два-три пъти с нож и ще го оставим. Пък които го намери, няма защо да помисли, че е изнесен тъкмо от нас, а не от друго място; напротив — всички познават Руджери като безпътен младеж, ще предположат, че е отивал да свърши пак някое от своите злочинства и е бил убит от някой свой враг. който после го е напъхал в сандъка.“ Дамата одобрила съвета на своята прислужница с изключение на раните, които оная предлагала да му бъдат нанесени, защото, възразила тя, за нищо на света не можела да стори подобно нещо; после я проводила да провери дали сандъкът е още там, където го видяла вечерта. Прислужницата се върнала и рекла, че сандъкът си стои на същото място, а после — нали била млада и яка, с помощта на дамата вдигнала на гръб тялото на Руджери и го понесла навън; дамата пък избързала напред, за да види дали не идва някой; сложили тялото в сандъка, спуснали капака и се прибрали.

Не щеш ли, няколко дни преди да се случи това, в една съседна къща дошли да живеят двамина младежи, които давали пари под лихва и предпочитали много да печелят, а малко да харчат; те имали нужда от покъщнина и тъй като предния ден забелязали оня сандък, решили, ако дърводелецът не го прибере, през нощта да го пренесат у тях. Когато ударило полунощ, те се измъкнали от къщи, намерили сандъка и без да го огледат както трябва, побързали да го пренесат, въпреки че им се видял тежичък; сложили го до стаята, където спели жените им, без да го нагласят както трябва и побързали да си легнат.

Руджери се събудил малко преди камбаната да удари за утринна молитва; той прекарал дълго време в сън, пък и действието на отварата вече преминало; но макар и да бил буден и в пълно съзнание, чувствувал главата си като замаяна и това усещане продължило не само тая нощ, ами и през следващите няколко дни. Като отворил очи и не успял да различи нищо, той протегнал ръка, опипал насам-натам, разбрал, че е в някакъв сандък и почнал да се чуди и да се мае: „Абе каква е тая работа? Къде се намирам? Буден ли съм, или сънувам? Та нали тая вечер влязох в стаята на моята дама, а сега май лежа в някакъв сандък. Какво значи това? Да не би я лекарят да се е върнал, я нещо друго да е станало, та дамата да ме е скрила, както съм спял? Така ще да е било, няма никакво съмнение.“

Най-после се успокоил и почнал да се ослушва, дано чуе нещо. Ослушвал се, ослушвал се, но тъй като сандъкът не бил голям, Руджери не можел да се разположи удобно, лежал само на една страна и го боляло, затова рекъл да се обърне на другата; и така умело се завъртял, че ударил с гръб стената на сандъка, който не бил сложен на равно място и при удара се заклатил и преобърнал на пода; като паднал, сандъкът изтрещял, жените, които спели в съседната стая, се събудили и много се изплашили, но от страх не посмели да гъкнат.

Руджери също се изплашил, ала щом разбрал, че при падането сандъкът се отворил, решил, че каквото и да става, за него ще бъде по-добре да излезе оттам, отколкото да остане вътре. И понеже не знаел къде се намира, станал и тръгнал пипнешком из къщата, търсейки да намери я стълба, я врата, за да се измъкне навън. Като чули, че някой ходи из къщата, жените, които били будни, запитали: „Кой е?“ Руджери не отвърнал, защото не познавал тия гласове; тогава жените започнали да викат мъжете си, но те, нали си легнали късно, спели дълбоко и нищо не чували. Жените се изплашили още повече, станали, втурнали се към прозорците и се разкрещели: „Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“

Поради това мнозина от техните съседи се втурнали на помощ и влезли в къщата — един през покрива, друг през вратата, кой откъдето свари; събудили се най-после и двамата млади мъже; и така, заловили Руджери, който, като разбрал най-сетне къде е попаднал, съвсем се слисал и не знаел откъде да побегне и дали изобщо ще може да избяга; а тия, дето го заловили, го предали на градските стражи, които побързали да се притекат на помощ, щом чули врявата и олелията. Завели го при управителя на града, а той веднага наредил да почнат да го изтезават, защото всички го знаели като голям негодник; така Руджери бил принуден да признае, че се е промъкнал в дома на лихварите, за да ги ограби; тогава управителят решил, че няма какво толкова да му мисли, ами трябва да заповяда да го обесят.

На сутринта из целия град се заговорило, че Руджери бил заловен при опит за кражба в къщата на лихварите; като чули това, дамата и нейната прислужница така се смаяли и удивили, че едва не повярвали, че извършеното от тях самите през нощта изобщо не е ставало и че. всичко е било само някакъв сън; а освен това дамата си мислела, че ще полудее от мъка заради опасното положение, в което изпаднал Руджери.

Малко след като ударил третият час, лекарят се завърнал от Амалфи и поискал да му донесат отварата, понеже възнамерявал да започне лечението на оня болен; ала като видял, че стъкленицата е празна, кипнал и се развикал, че в тая къща нямало изобщо никакъв ред. Жена му, която се тревожела за съвсем други работи, възразила раздразнена: „Магистре, щом вдигате такъв шум за някаква си там вода, какво ли ще бъде, ако се случи нещо по-сериозно? Нима няма друга пода на тоя свят?“ А магистърът отвърнал: „Жено, ти си мислиш, че тази е била обикновена вода, ала не е така, това беше отвара за приспиване.“ После й разказал защо и за кого я бил приготвил. Щом чула тая работа, дамата веднага се досетила, че Руджери е изпил отварата — затова тя го била помислила за умрял, — и рекла: „Магистре, ние не знаехме, че е такава вода, затова наредете да ви приготвят друга.“ Виждайки, че няма друг изход, магистърът така и постъпил.

След малко се прибрала прислужницата, която дамата изпратила да подразбере какво се говори за Руджери, и съобщила следното: „Мадона, за Руджери се говорят само лоша неща; пи едни негов близък, ни един негов приятел не ще и да помисли за него, камо ли да му се притече на помощ; всички са убедени, че още утре съдията ще нареди да го окачат на въжето. Освен това успях да узная по какъв начин Руджери е попаднал в дома на лихварите; слушайте внимателно: вие познавате много добре дърводелеца, пред чиято работилница стоеше сандъкът, където пък ние сложихме младежа; преди малко чух страшна кавга между дърводелеца и някакъв човек; човекът искаше от дърводелеца да му върне парите за сандъка, а майсторът викаше, че не го е продавал, ами му го били откраднали през нощта. «Не е вярно — крещеше мъжът, — продал си го на ония млади лихвари, защото нощес, когато хванахме Руджери, видях сандъка у тях и те ми казаха, че са го купили от теб.» А пък дърводелецът рече: «Лъжат, никога не съм им го продавал, ами те са ми го откраднали миналата нощ: хайде да отидем при тях.» И сговаряйки се така, те тръгнаха към къщата на лихварите, а аз се прибрах. Както виждате, разбрах как Руджери е бил пренесен в къщата на лихварите, ама как е могъл да възкръсне — виж, това не мога да проумея.“

Но за дамата всичко било съвсем ясно; тя разказала на прислужницата какво чула от магистъра и я помолила да помогне за спасението на Руджери, защото стига да пожелаела, можела и Руджери да отърве, и нейната чест да запази. Прислужницата запитала: „Мадона, научете ме как да постъпя, и аз ще го сторя на драго сърце.“ Дамата — нали нямало време за губене — веднага се досетила какво трябва да се направи и обяснила на прислужницата с най-големи подробности.

Най-напред прислужницата отишла при лекаря и почнала да му говори със сълзи на очи: „Месер, дойдох да ви искам прошка, тъй като се чувствувам много виновна пред вас.“ Магистърът запитал учуден: „За какво?“ Прислужницата продължила да лее сълзи и рекла: „Месер, вие знаете що за човек е тоя Руджери д’Айероли; той ме харесва и аз колкото от страх, толкова и от любов тая година взех, че му станах любовница; като разбра миналата нощ, че няма да бъдете у дома, тоя човек, прави-струва, накрая ме склони да го прибера да спи при мен, във вашия дом; той беше много жаден и трябваше да му дам да пийне или вода, или вино, ама нали гледах да не ме усети жена ви — тя беше още в салона, — сетих се, че в стаята ви бях видяла стъкленица с вода, изтичах дотам, грабнах я и му дадох да се напие, а после върнах стъкленицата обратно; разбрах, че вие после много сте се карали заради тая вода. Признавам си, много лошо постъпих, но има ли човек, дето поне веднъж да не е сгрешил? Много ми е тежко, че направих така, но още по-тежко ми е заради другото, което последва; Руджери ще бъде осъден на смърт; затова най-покорно ви моля да ми простите и да ми разрешите да изляза, за да направя всичко, каквото е по силите ми, да му помогна.“

Като чул това, лекарят кипнал, но и отвърнал с шега: „Та ти сама си се наказала: очаквала си оня младеж да те яха цяла нощ, а си довела в леглото си сънливец; затова върви и гледай да отървеш любовника си от въжето, но отсега нататък да не си посмяла да го водиш у нас, че ще си получиш заслуженото и за миналия път.“ Като видяла, че първото препятствие е преминато успешно, прислужницата хукнала веднага към затвора, в който се намирал Руджери, завъртяла се около надзирателя, поласкала го и той й позволил да говори с Руджери; жената обяснила на младежа какво трябва да казва пред съдията, ако му е мил животът, а после успяла и при съдията да влезе.

Като я видял такава млада и яка, съдията пожелал, преди да я разпита, да закачи на куката си тая рабиня Божия, на което пък прислужницата изобщо не се възпротивила, разчитайки, че после ще бъде изслушана с по-голямо внимание; надигайки се след тепането, тя рекла: „Месер, тук при вас е задържан Руджери д’Айероли; обвиняват го в кражба, но това не е вярно.“ И му разказала от игла до конец цялата история: как тя, бидейки негова любовница, го вкарала в къщата на лекаря, как, без да знае, му дала да пие от приготвената за упойка отвара, а после, мислейки, че е умрял, го напъхала в сандъка; след това добавила, че случайно дочула кавгата между дърводелеца и собственика на сандъка, и показала на съдията по какъв начин Руджери попаднал в къщата на лихварите.

Съдията си помислил, че много лесно ще успее да провери дали всичко това отговаря на истината: разпитал най-напред лекаря дали е вярно за отварата и установил, че е точно така; после повикал при себе си дърводелеца, собственика на сандъка и лихварите, разпитвал ги дълго и накрая установил, че лихварите миналата нощ са откраднали сандъка и са го пренесли у дома си. След това наредил да доведат Руджери и го запитал къде е преспал предната нощ: той отвърнал, че не знае къде е бил, спомнял си само, че бил отишъл да спи с прислужницата на магистъра Мацео, в чиято стая пил вода, тъй като бил много жаден, а какво станало после, как е могъл да отиде до къщата на лихварите, където се събудил, и то в някакъв сандък — виж, това не можел да каже.

Цялата тая работа се видяла много забавна на съдията и той накарал и прислужницата, и Руджери, и дърводелеца, и лихварите да му разкажат всичко отначало, и то по няколко пъти. Най-сетне отсъдил, че Руджери е невинен, наложил на лихварите десет унции61 глоба, задето откраднали сандъка, а Руджери пуснал на свобода; излишно е да ви разправям колко се зарадвал Руджери, а радостта на неговата дама нямала граници. После тя често се смяла и забавлявала заедно с Руджери и с вярната си прислужница, дето тогава искала да го намушка с нож, и двамата продължили да се любят и наслаждават един на друг, и всичко вървяло от добре по-добре; подобно нещо бих искал и на мен да се случи, стига да не ме натикат в някой сандък.

Предишните разкази били изпълнили сърцата на прелестните дами с печал, но новелата на Дионео така ги разсмяла (най-вече когато споменал за съдията, дето закачил на куката си рабинята Божия), че тоя смях ги възнаградил за всичката жалост, що изпитали дотогава. Ала когато кралят забелязал, че слънцето почнало да праща златисти отблясъци и че с това е настъпил краят на неговото господство, той с най-изящни слова се извинил на дамите, задето ги накарал да разсъждават за такива тъжни неща, каквито са нещастията на влюбените; а след като се извинил, станал, снел лавровия венец от главата си и докато дамите чакали да видят кого ще увенчае с него, Филострато го положил най-любезно върху главата на Фиамета, изричайки следното:

— Увенчавам те с тоя венец, тъй като ти по-добре от който и да е друг ще съумееш така да наредиш, че утрешният ден да възнагради нашите дружки за всички преживяни днес терзания.

Фиамета имала дълги, къдрави златоруси коси, които се спускали върху крехките й, снежнобели рамене, кръглото й личице сияело бяло и румено, като букет от бели лилии и червени рози, очите й били ясни като на сокол, от малките и устни аленеели като рубини. Тя се усмихнала и отвърнала:

— Филострато, приемам тоя венец на драго сърце, а за да ти стане още по-ясно какво си направил, аз настоявам и още отсега заповядвам на всички да се подготвят, та утре да разкажат за ония влюбени, които след разни патила и неволи накрая биват споходени от щастие.

Това предложение допаднало на дружината; Фиамета извикала сенешала, дала му своите нареждания и се споразумели с него той да направи всичко, каквото било нужно; после се надигнала от мястото си и със звънлив глас разпуснала дружината, докато стане време за вечеря. Някои тръгнали да се разхождат из градината, чиято прелест нямало да им омръзне скоро, други се запътили към двете воденици отвъд градината, едни отишли на една страна, други — на друга; в очакване на вечерята всеки гледал да се забавлява и развлича според желанието си. Щом дошло време за вечеря, те както обикновено насядали около прелестния водоскок и се нахранили с най-голямо удоволствие, вкусвайки от приятно поднесените ястия. После станали от трапезата и както винаги почнали да танцуват и да пеят; Филомена повела танците, а кралицата се обърнала към Филострато със следните слова:

— Филострато, тъй като не бих искала да остана по-назад от моите предшественици, аз също желая да бъде изпята една песен по моя воля; и бидейки убедена, че песента, която ти сега ще изпееш, няма да бъде по-различна от твоите новели, искам да ни изпееш любимата си песен, за да не се случи така, че твоите патила и скърби да хвърлят печалната си сянка и върху следващите дни, както стана днес.

Филострато отвърнал, че ще го стори на драго сърце и тозчас захванал следната песен:

Сълзите ми показват днес
сърцето и вопиещия зов
за вярата предадена, Любов.
Когато ти, Любов, за първи път
положи тук жадувания лик,
не чаках аз спасение —
тъй пълна беше тя със озарение,
че сякаш бе поклон пред мъченик,
дошъл чрез теб в умът
ми болен някъде отвъд.
Но грешката си днеска сам
и не без болка знам.
Ти познавач ме стори на лъжите,
защото изоставен се видях
от нея — мойто упование;
от ден на ден изпадах под влияние
на прелестта й, неин паж станах
без мисъл за щетите,
за бъдещето и сълзите.
Но щом разбрах, че друг любим тя има,
изгони ме невъзмутима.
Щом себе си познах, навън, прогонен,
в сърцето ми поникна плач, уви,
и той е още в мен;
проклинам често оня час и ден,
Когато тя пред мене се яви —
на хубостта лика изконен,
към пламъците склонен;
надеждата и вярата безспира
душата ми ругае и умира.
И колко безутешно аз страдая
туй теб е, господарю, достояние,
че тебе викам с болен глас;
и в скръб такава пламвам аз,
че я смъртта не би била страдание.
О, нека дойде тя и сложи края —
живях жестоко и престъпно, зная.
Тъй моето пиянство ще завърши,
че гдето и да ида ще се скърши.
Аз нямам вече път и без закрила
смъртта една за мъката остава,
защото слага край, Любов,
на жребия така суров
и от живота нищ освобождава.
О, хайде, бързай, че насила
отне ми всяка радост мила.
Чрез мойта смърт я направи щастлива,
ако ухажване отново я опива.
Ако ли пък не всеки те запява,
о, песен, аз нехая, щом така
не може той да те изпее;
стремеж един да те владее:
Амур да найдеш нейде и с тъга
живота вече как ми става
омразен и горчив тъдява
да кажеш, молейки за пристан друг —
от туй честта му ще спечели тук

От думите на тая песен проличало съвсем ясно какво било настроението на Филострато и коя била причината за това негово състояние; и ако не бил мракът на спускащата се вече нощ, това можело да проличи от ясно по-ясно и по руменината, избила по лицето на една от танцуващите дами. Когато Филострато завършил своята песен, дружината изпяла още много други песни, докато станало време да си лягат. Тогава по нареждане на кралицата всички се отправили към своите покои.

ДЕН ПЕТИ

Завършва четвъртият ден на Декамерон, започва петият. Под ръководството на Фиамета дружината разсъждава за ония влюбени, които след разни патила и неволи накрая биват споходени от щастие.

Когато Фиамета се събудила от нежната песен на птичките, които още от първия час на деня чуруликали весело из храстите, изтокът бил вече побелял, а лъчите на изгряващото слънце пръскали светлина по цялото наше полушарие; тя станала, наредила да извикат дамите и тримата младежи, спуснала се с бавна стъпка към полето и тръгнала да се разхожда по росната трева на ширналата се равнина, унесена в най-различни приятни разговори със своята дружина, докато слънцето се издигнало по-високо. А щом усетила, че слънчевите лъчи почнали да прижурят, тя се обърнала и тръгнала назад към салона; когато всички се прибрали, разпоредила се след приятната умора да се подкрепят с най-тънки вина и сладкиши, а после отишли да се разхождат из омайната градина в очакване на обеда. През това време предвидливият сенешал приготвил всичко, каквото било нужно, и щом станало време за обед, те изпели една стампита62, прибавили и една-две балади и по даден от кралицата знак насядали радостни около трапезата, нахранили се добре, с най-весело настроение, и не пропуснали — според установения вече ред — да попеят и потанцуват под звуците на различни инструменти. После кралицата разпуснала дружината да си почине до определения за това час; едни се прибрали да поспят, други останали да се веселят в прохладната омая на градината. А щом минал деветият час, по волята на кралицата и съгласно установения ред всички се събрали при водоскока; Фиамета се разположила на почетното място, погледнала към Панфило, усмихнала се и му наредила той да сложи началото на новелите с благополучен край; Панфило на драго сърце се поставил на нейно разположение и започнал така.

НОВЕЛА I

Влюбвайки се, Чимоне поумняла и открадва своята любима Ифигения, която пътува по море; той бива затворен на остров Родос, но Лизимах го освобождава; двамата отвличат Ифигения и Касандра по време на сватбеното им празненство, забягнат в Крит, оженват се за тях и след време биват извикани да се завърнат по домовете си.

— Прелестни дами, аз прехвърлих през ума си не една и две новели, с които бих могъл да поставя началото на един изпълнен с веселие и забава ден, какъвто трябва да бъде днешният; по ще предпочета една от тях, тъй като тя има не само щастлива развръзка (което е и предмет на пашите разсъждения), а от пея ще разберете и колко са свещени и могъщи, и какво добро посят у себе си силите на любовта, които мнозина осъждат и хулят без всякакво основание, без сами да съзнават какво говорят; убеден съм, че всичко това ще ви достави най-голямо удоволствие, стига, разбира се, да не съм се излъгал в предположението си, че и вие сте влюбени.

И така, както ни се е случвало да четем в древните кипърски летописи, на остров Кипър живял мъж от най-благородно потекло, на име Аристип; що се отнася до мирски блага, той бил по-богат от всички сноп земляци и ако не му било писано да го сполети една голяма мъка, от него по-щастлив на тоя свят нямало да има. Ето каква била работата: той имал много синове, но един от тях, дето и по ръст, и по хубост, и по снажност превъзхождал всички останали младежи, бил почти смахнат и не можело да се очаква нищо добро от него; истинското му име било Галезо, но тъй като нито усилията на учителите, ни бащинските ласки, ни боят, който ядял от баща си, нито всякакви други опити не помогнали той да се научи на четмо и писмо и на добри обноски (напротив, отличавал се с груб и дрезгав глас, а държането му напомняло по-скоро животно, отколкото Човек), всички му викали на подбив Чимоне, което на техен език ще рече същото, каквото на нашия значи говедо. Бащата изпитвал неизмерима мъка заради тоя недъг, който съсипвал живота на сина му, и когато загубил всякаква надежда по отношение на него, за да не гледа постоянно пред себе си причината за своето терзание, пратил Чимоне да живее на село при неговите ратаи; а Чимоне много се зарадвал, понеже нравите и обноските на грубите, недодялани хора му допадали много повече, отколкото тия на гражданите. И така, Чимоне отишъл на село и се захванал със селската работа; не щеш ли, един ден по пладне, както се скитал от едно имение в друго с гегата си на рамо, навлязъл в буйно разлистила се зелена горичка (това се случило през месец май, а по-хубава от тая горичка нямало в целия край) и сякаш предвождан от съдбата, излязъл на обградена отвсякъде с високи дървета поляна; на единия й край бълбукал бистър, студен извор, а недалеч оттам върху зелената трева спяла красавица, облечена в такава прозрачна дреха, че тя почти не можела да скрие белоснежната й плът; само от кръста надолу тя била наметната с тънка бяла покривка, а в краката й, подобно на нея, спели две жени и един мъж — това били слугите на момичето.

Щом я зърнал, Чимоне се заковал на място, подпрял се на гегата си и се захласнал, без дума да продума, сякаш виждал жена за пръв път през живота си; в същия миг той усетил, че в загрубялото му сърце, където дотогава хилядите напътствия не били успели да събудят ни едно благородно чувство, трепнала някаква струна, за да подскаже на недодялания му дебелашки ум, че това е най-прекрасното създание, гледано някога от обикновен смъртен. И ето, че той започнал да оглежда постепенно всички части на тялото й, възхитил се от косата й, наричайки я златна, от челото, носа и устата й, от шията и ръцете й, а най-много се загледал във все още слабо изпъкналата й гръд; и като се превърнал от селяк в съдник на красотата, изведнъж изпитал непреодолимо желание да зърне нейните очи, затворени от дълбокия сън, и на няколко пъти му се приискало да я събуди, за да може да ги види. Но тъй като тя му се сторила несравнимо по-красива от жените, които бил виждал дотогава, Чимоне се усъмнил да не би девойката да е някаква богиня; и понеже все пак притежавал достатъчно разум, за да разсъди, че божествените създания заслужават повече уважение, отколкото земните, той се въздържал и решил да я почака сама да се събуди; па макар да му се струвало, че времето тече твърдо бавно, не се решавал да си тръгне, защото изпитвал никаква необикновена наслада.

Чакал, чакал, докато по едно време девойката, които се наричала Ифигения, се събудила преди слугите си, отворила очи, надигнала се и виждайки Чимоне да стърчи пред нея, подпрян на гегата, се смаяли и го запитала: „Чимоне, какво търсиш в гората по тома време?“ Чимоне бил известен на хората от цялата околност както но причина на неговата красота и нододяланост, така и по причина на благородното потечело и богатствата на баща му. Той не казал нищо и отговор на Ифигения, а щом видял, че тя отворила очи, втренчил поглед в тях и му се сторило, че те излъчват някаква особена нежност, която го изпълвала със сладост, каквато той за пръв път изпитвал. Девойката забелязала това и понеже си рекла, че като и гледа така втренчено, неговата грубост може да го накара да извърши насилие, с което да я опозори, викнала на слугините си да тръгват, станала и тя и казала на момъка: „Сбогом, Чимоне!“ Тогава Чимоне й отвърнал: „Аз ще дойда с теб.“ И въпреки че девойката не искала той да я придружава, понеже се бояла от него, не успяла да се отърве, докато той не и изпратил чак до дома й; после Чимоне отишъл при баща си и му заявил, че за нищо на света не иска повече да живее на село; бащата и близките му не се зарадвали никак на това негово желание, но нямало как — прибрали го и зачакали дано разберат какво го е накарало да промени решението си.

И така, това, което дотогава никаква наука не успяла да стори със сърцето на Чимоне, сторила го стрелата на Амур, прониквайки там чрез красотата на Ифигения: за кратко време момъкът започнал да мисли и разсъждава за най-голямо удивление и на баща си, и на близките си, и на всички, дето го познавали. Най-напред поискал от баща си да му даде същите дрехи и украшения, каквито носели и неговите братя — нещо, което бащата сторил с най-голямо удоволствие. След това почнал да общува с младежи все от знатно потекло, видял какви трябва да бъдат обноските и държането на благородните мъже, и най-вече на влюбените, затова изпървом, за кратко време и за най-голямо изумление на всички, не само се научил на четмо и писмо, ами станал най-личен измежду всички просветени люде, а после (все поради любовта, що изпитвал към Ифигения) не само превърнал своя груб и дрезгав селяшки глас в най-изящен и присъщ на всеки гражданин, ами станал и най-вещ по музика и пеене, най-изкусен и смел ездач и познавач на военното дело както по море, така и по суша. Но за да не изброявам в подробности всички негови достойнства и добродетели, ще ви кажа накратко, че още преди да изтече четвъртата година от деня на първото му влюбване, Чимоне станал най-приятният, най-добре възпитаният и с най-възвишени добродетели и достойнства младеж измежду всички млади мъже на Кипър.

И така, прелестни дами, какво друго бихме могли да добавим за Чимоне? Нищо с изключение на това, че възвишените добродетели, които небето вселило р тая благородна душа, били забутани от съдбата-завистница в най-затънтеното кътче на неговото сърце и били сковани и най-яки окови, които единствено любовта, бидейки по-силна от съдбата, успяла да разкъса и строши; а тъй като освен това любовта притежава и способността да пробужда задрямалите умове, тя изтласкала на бял свят и способностите на Чимоне, тънещи дотогава в най-дълбок мрак, показвайки по неоспорим начин от какво положение тя може да измъква подвластните ней души и накъде може да ги насочва, като осветлява със своите лъчи откриващия се пред тях път. Чимоне продължавал да обича Ифигения, но от време на време си позволявал известни волности (както впрочем влюбените често постъпват); въпреки това Аристип, който разбрал, че именно благодарение на любовта синът му от овен успял да стане човек, не само понасял най-търпеливо тия негови постъпки, ами го насърчавал да задоволява в това отношение всички свои желания. Но Чимоне, който не искал повече да го наричат Галезо, защото си спомнял, че Ифигения се обърнала тогава към него с неговото прозвище, пожелал да узакони по най-почтен начин своето увлечение и на няколко пъти провождал хора да питат Чипсео, бащата на Ифигения, дали ще му даде дъщеря си за жена; а Чипсео отвръщал неизменно все едно и също: че бил обещал дъщеря ги ни някакъв млад благородник от Родос, на име Пазимунд, и че нямал намерение да престъпи дадената мече дума.

По когато наближил денят, определен за сватбата на Ифигения, и женихът пратил да я вземат, Чимоне ги рекъл: „О, Ифигения, дойде време да ти докажа колко много те обичам. Благодарение на теб аз можах да стана човек; убеден съм, че ако бъдеш моя, сланата, която ще спечеля заради теб, ще засенчи сланата на който и да е от боговете; затова или ще бъдеш мои, или ще умра.“ И като рекъл, отсякъл: обърнал се тихомълком към неколцина млади благородници негови приятели — — с молба да му помогнат, наредил да приготвят тайно един кораб с всичко необходимо за морско сражение и излязъл в морето, за да причака кораба, който трябвало да откара Ифигения при нейния жених на остров Родос.

През това време, след като бащата на Ифигения оказал най-големи почести на приятелите на нейния жених, момичето се качило на техния кораб и те излезли в открито море, насочвайки се към Родос. Но Чимоне бдял най-зорко, на следния ден ги настигнал, застанал на носа на своя кораб и викнал колкото му глас държи към ония, дето били на кораба, с който пътувала Ифигения: „Спрете! Спуснете платната, иначе ще бъдете разгромени и потопени в морето!“ Но противниците на Чимоне изкарали всичкото си оръжие на палубата и се приготвили за бой, поради което Чимоне побързал да грабне една голяма желязна кука, запратил я с все сила към кърмата на родоския кораб, който се носел стремително напред, закрепил другия й край в носа на собствения си кораб, а после, без да дочака другарите си, скочил като лъв на кораба на родосците, сякаш не ги смятал за нищо; подтикван от любовта, той се нахвърлил върху враговете си с изваден нож, развъртял се с невиждана сила и почнал да ги мушка и поваля един след друг като овце.

Виждайки тая работа, родосци веднага сложили оръжие и викнали почти в един глас, че се предават: тогава Чимоне им рекъл; „Млади момци, аз излязох от Кипър, за да ви нападна с оръжие в ръка не от жажда за плячка, нито от омраза към вас; към подобна постъпка ме тласна нещо, чието притежание представлява за мен най-висшето благо на тоя свят, а на вас нищо няма да ви струва да ми го отстъпите по мирен начин; става дума за Ифигения, която обичам най-много от всичко; тъй като не успях да я получа от баща й с добро, мирно и тихо, любовта ми ме накара да я отнема от вас като враг, с оръжие в ръка; с други думи, аз искам да стана за нея същото, каквото се канеше да стане вашият Пазимунд; затова дайте ми я и си вървете с бога!“

Младите момци, действувайки повече по принуда, отколкото от великодушие, се разплакали и предали Ифигения на Чимоне. Виждайки, че и тя е потънала в сълзи, Чимоне й рекъл: „Благородна жено, не тъжи! Аз съм твоят Чимоне, обичам те отдавна, затова съм заслужил да бъдеш моя много повече, отколкото Пазимунд, на когото само са те обещали.“ После я прехвърлил на своя кораб, след нея се прехвърлил и той и без да вземе нещо от имуществото на родосците, пуснал ги да си вървят. Чимоне положил не малко усилия, за да утеши плачещата Ифигения, но бил най-радостният човек на тоя свят, задето успял да извоюва скъпоценната за него плячка; после се посъветвал с другарите си и решил да не се връщат веднага в Кипър, а да насочат кораба си към Крит, където те, и най-вече Чимоне, се надявали, че ще отидат на сигурно място заедно с Ифигения, защото почти всички имали там отдавна или отскоро роднини и добри приятели. Но непостоянната съдба, която позволила най-милостиво на Чимоне да открадне любимата си, изведнъж рошила да превърне неизразимата радост на влюбения младеж в печален и горчив плач. Не минали и четири часа, откак Чимоне пуснал родосци да си вървят, и с падането на нощта, която Чимоне очаквал да бъде най-приятната дотогава нощ в живота му, изведнъж излязла страшна буря, затулила небето с облаци, а над морето се понесли гибелни ветрове; поради това моряците не само не можели да разберат какво трябва да правят и накъде да вървят, ами не можели и да се движат по кораба, за да го управляват.

А какво изпитвал Чимоне — по-добре да не говорим! Струвало му се, че боговете са изпълнили неговото желание с едничката цел да го накажат с по-мъчителна смърт, която по-рано той би посрещнал равнодушно. Вайкали се и неговите приятели, но най-много се вайкала Ифигения, която непрекъснато ридаела и се плашела всеки път, когато пълните се разбивали с трясък о кораба; тя плачела и проклинала люто и любовта на Чимоне, и неговата дързост, викала, че тая буря се вдигнала не за друго, ами била пратена от боговете, понеже то не искали Чимоне да се наслаждава на своето самолюбиво желание, след като я пожелал за съпруга против поляга им; затова решили да му отредят най-мъчителна гибел, ала първо тя трябвало да зашие пред очите му.

Вятърът непрекъснато се усилвал, а моряците продължавали да се вайкат все така, че и още повече: не знаели какво да правят, нито виждали нещо, нито можели да разберат накъде ги носи морето; не щеш ли, по едно време се приближили до остров Родос; те не познали, че това е Родос, но все пак положили нечовешки усилия да стигнат до брега, та ако успеят, да спасят поне хората.

Помогнала им съдбата, като ги насочила към малък залив, където малко преди това били пристигнали с кораба си и родосците, които Чимоне пуснал да си вървят; но Чимоне и хората му разбрали, че са попаднали на Родос едва призори, когато небето се прояснило; тогава те забелязали на един хвърлей с лък от себе си кораба, освободен от тях предния ден. Чимоне се разтревожил немалко от тая работа, понеже се побоял да не би да се случи онова, което впоследствие наистина и станало; затова заповядал да направят всичко възможно и да се измъкнат от тоя залив, а после нека съдбата ги понесе накъдето си иска, защото едва ли другаде би им се случило нещо по-лошо, отколкото ако останат на острова. Хората му положили големи усилия, за да се измъкнат, ала напразно: яростният вятър духал в обратна посока и не само не им давал да излязат от малкия залив, ами пряко волята им ги тласкал все по-близо до брега.

Щом те наближили брега, родоските моряци, които междувременно били слезли от кораба си, веднага познали кои са новите пришълци; тогава един от тях хукнал към близкото село, където били отседнали младите родоски благородници, и ги уведомил, че бурята е домъкнала насам, подобно на техния кораб, и кораба с Чимоне и Ифигения. Като чули това, младите благородници се зарадвали, събрали много хора от селото и се втурнали към морето; в същото време Чимоне бил слязъл от кораба със своите моряци и си мислел да се скрие в някоя гора наблизо, ала родосците го заловили заедно с Ифигения и всички останали и ги откарали в селото. След това от града, придружен от многобройна стража, пристигнал Лизимах, който през тая година бил назначен за върховен магистрат на Родос, и отвел Чимоне и другарите му в тъмницата, защото такова било желанието на Пазимунд, изразено от него пред сената на острова, където той се оплакал, след като узнал за станалото.

Така клетият влюбен Чимоне загубил своята Ифигения, която успял да открадне малко преди това, без да получи от нея друго освен една-две целувки. Благородните родоски дами посрещнали най-гостоприемно Ифигения и почнали да я утешават както за изживяната от нея мъка при отвличането й, така и за страданията и страха, които изпитвала в разбеснялото се от бурята море; Ифигения останала при тях до деня, определен за нейната сватба. Чимоне и другарите му се отървали от смъртно наказание (въпреки че Пазимунд правел всичко възможно, за да ги прати на смърт) благодарение на това, че предния ден пощадили живота на родоските младежи, но били осъдени на доживотен затвор; след като попаднали в тъмницата, те (както не е трудно да си представим) били покрусени, защото не можели да очакват нищо добро. Пазимунд правел каквото можел, за да ускори сватбата си; ала съдбата, разкайвайки се сякаш за своята внезапна несправедливост спрямо Чимоне, решила да предприеме още една стъпка, този път за да го спаси.

Пазимунд имал брат, които, макар и да бил по-млад от него, не бил по-малко достоен и смел човек; той се наричал Ормизд и водел отдавна преговори, за да получи за съпруга една млада и красива благородница от същия град, на име Касандра, в която пък бил безумно влюбен Лизимах; по разни причини сватбата се отлагала на няколко пъти. Сега, когато Пазимунд се канел да отпразнува своята сватба най-тържествено, намислил, че ще бъде най-добре, ако успее да уреди двамата с Ормизд да отпразнуват сватбите си едновременно, та да не правят разноски за ново празненство и още едно пиршество; затова подновил преговорите с родителите на Касандра и ги довел до благополучен край; двамата братя и родителите на момичето решили Ормизд да се ожени за Касандра в същия ден, когато Пазимунд ще се жени за Ифигения.

Когато тая вест стигнала до Лизимах, той се натъжил безкрайно, защото пропадала последната му надежда, която хранел: че ако Ормизд не вземе девойката, той може да се ожени за нея; но като мъдър и разумен мъж, Лизимах успял да прикрие мъката си и започнал да размишлява какво да стори, за да попречи на сватбата; ала друг начин, освен да отвлече Касандра, не виждал. При длъжността, която заемал, това не изглеждало никак трудно, но Лизимах си рекъл, че подобна постъпка е по-несъвместима с честта му, отколкото с неговото положение. Най-сетне, след като мислил и премислял, честта отстъпила пред любовта и той решил да отвлече девойката, пък да става каквото ще. А като прехвърлял през ума си кой би могъл да му помогне в това начинание, сетил се за Чимоне и неговите другари, които лежали в тъмницата, и си рекъл, че за тая работа по-добър и по-верен другар от Чимоне няма да намери.

Затова на следната нощ наредил да го доведат тайно при него и започнал да му говори така: „Чимоне, както боговете даряват най-щедро и великодушно людете с всичко, така и мъдро подлагат на изпитание техните добродетели и достойнства, и ония, които проявяват най-голяма твърдост и постоянство при всички случаи, те удостояват с по-големи почести, като по-достойни. Та именно те, боговете, искат по-сигурно доказателство за твоята смелост, отколкото това, което ти би могъл да проявиш в дома на баща си, за когото знам, че е много богат човек; както съм чувал да се разправя, отначало те ти пратили горестните тревоги на любовта и чрез тях те превърнали от безчувствен скот в човек; след това посредством печалните превратности на съдбата, а сега — чрез мъките в тъмницата, искат да проверят дали твоето мъжество не се е прекършило оттогава, когато ти, макар и за кратко време, си могъл да се радваш на завоюваната от теб плячка; ако твоята смелост и мъжество са останали същите както преди, то знай, че не си получавал по-голяма радост от тая, с която боговете се канят да те дарят сега; а каква ще бъде тя, аз ще ти обясня ей сега, за да можеш да се ободриш и да възвърнеш предишната си смелост. Пазимунд, който ликува заради сполетялото те нещастие и прави всичко възможно да те прати на смърт, гледа да избърза и да се ожени за твоята Ифигения, за да може да се наслаждава на плячката, която благоприятната съдба отначало тикна в твоите ръце, а после се разгневи и ти я отне изведнъж; ако наистина си толкова влюбен, колкото предполагам, лесно мога да си представя твоята мъка, защото и моята не е по-малка; братът на Пазимунд, Ормизд, се кани да ми нанесе подобна обида в същия ден, като се ожени за Касандра, която аз обичам най-много от всичко. За да попречим на тая обида и на несправедливостта на съдбата, самата съдба не ни е оставила друг изход, освен да се опрем на доблестта на нашия дух и на нашите десници, които трябва да грабнат мечовете и с това да ни открият пътя — на теб към повторното, а на мен към първото отвличане на нашите любими; и ако ти наистина искаш да извоюваш твоята любима (не казвам свободата си, понеже ми се струва, че не би желал да бъдеш свободен, без да притежаваш дамата на твоето сърце), то знай, че самите богове я тикат в ръцете ти, стига да ме подкрепиш в това начинание.“

Тия думи възвърнали изцяло духа на Чимоне и той, без да му мисли много, отвърнал: „Лизимах, щом ще получа онова, за което ти спомена, в тая работа няма да имаш по-верен и по-смел другар от мен; затова сам ти реши какво трябва да сторя и ще видиш, че ще отдам всичките си сили, за да го изпълня.“ Тогава Лизимах му казал: „След три дни младоженките ще бъдат въведени за пръв път в дома на своите съпрузи; същия ден, привечер, и ние ще отидем там: ти — с твоите другари, които ще бъдат въоръжени, и аз — с някои мои близки приятели, на които имам пълно доверие; ще откраднем дамите посред пиршеството, ще ги поведем към кораба, който аз съм наредил да приготвят в пълна тайна, и ще убиваме всеки, който се опита да ни попречи.“

Чимоне одобрил плана на Лизимах и се върнал в тъмнината, където прекарал най-спокойно до уречения ден. В деня на сватбата било уредено голямо, великолепно празненство и в дома на двамата братя нямало кътче, където да не царяло празнично веселие. След като се приготвили и Лизимах решил, че е дошло време да пристъпят към действие, той разделил на три групи хората на Чимоне и своите другари, които криели под дрехите си оръжие, като най-напред им говорил доста, за да ги въодушеви да извършат замисленото от него; пратил едната група на пристанището, та да не може никой да им попречи да се качат на кораба, когато стане нужда, а с другите две групи се запътил към дома на Пазимунд; едни от хората си оставил при вратите, за да попречат на всекиго, който би се опитал да ги залости и да не им позволи да излязат, и последван от Чимоне и останалите, тръгнал нагоре по стълбата.

Те се втурнали в залата, където младоженките и много други жени били вече насядали около отрупаните с ястия трапези, обърнали масите, Чимоне и Лизимах грабнали своите любими и ги предали в ръцете на другарите си, като им наредили тозчас да ги отведат на кораба, който чакал на пристанището. Младоженките се развикали и почнали да плачат, а също и всички останали жени и прислугата — изведнъж цялата къща се изпълнила с писъци и ридания. А Чимоне, Лизимах и техните другари измъкнали мечовете си и тръгнали към стълбата, без ла срещат съпротива, тъй като всички се отдръпвали да им сторят път. Като почнали да слизат, срещу тях се спуснал Пазимунд с тояга в ръце, но Чимоне замахнал с все сила и го ударил по главата, отрязвайки я наполовина, и Пазимунд тупнал мъртъв в краката му Притекъл се на помощ и клетият Ормизд, но и той паднал повален от меча на Чимоне; мнозина други се опитали да се приближат, но били ранени или принудени да се оттеглят от другарите на Лизимах и Чимоне. Щом напуснали изпълнения с кръв и писъци, със сълзи и печал дом, те тръгнали рамо до рамо и стигнали заедно с плячката си до кораба, без някой да се опита да им попречи; качили жените на кораба, качили се и те и тъй като към брега, почнали да се стичат множество въоръжени люде, за. да върнат жените, те пуснали веслата на вода. и потеглили весели и доволни по своя път.

Стигнали в Крит, където били посрещнати радостно от своите приятели и близки, оженили се за дамите, устроили голямо пиршество и се наслаждавали сред най-голяма веселба на плячката си.

Случилото се станала причина за големи и продължителни тревоги и смутове в Кипър и в, Родос; най-сетне, благодарение на намесата на близките и приятелите и на едната, и на другата страна, работата се наредила така, че след като прекарали известно време в изгнание, Чимоне и Ифигения се завърнали благополучно в Кипър, а Лизимах и Касандра се прибрали в Родос. Двамата заживели най-щастливо с любимите си жени, весели и доволни до края на дните си, всеки в своя роден град.

НОВЕЛА II

Гостанца обича Мартучо Гомито; научавайки, че е умрял, тя изпада в отчаяние и сяда в една лодка, която вятърът отнася в Суза; после намира Мартучо жив и здрав в Тунис и му се обажда; Мартучо, който е станал приближен на владетеля, защото му е дал полезни съвети, се оженва за Гостанца и се завръща с нея в Липари като богат човек.

Панфило завършил своята повела, кралицата я похвалел;] много, а след това наредила на Емилия да продължи, като разкаже друга новела. Емилия започнала така:

— Човек трябва да се радва в случаите, когато вижда, че чувствата биват възнаграждавани по достойнство; и тъй като в края на краищата любовта заслужава повече радости, отколкото огорчения, аз ще се подчиня на кралицата и ще разказвам на определената за днес тема с много по-голямо удоволствие, отколкото вчера, когато изпълних желанието на краля.

И така. нежни дами, вие трябва да знаете, че близо до Сицилия е разположен малък остров, наречен Липари, където не много отдавна живяла хубавица на име Гостанца, дъщеря на едно от най-почитаните и уважавани семейства на острова; в нея се влюбил някакъв младеж от местните жители, на име Мартучо Гомито, красив, с добри нрави и твърде изкусен в своя занаят. Гостанца също пламнала от любов по него, и то до такава степен, че ако не можела да го зърне, после не се чувствувала добре; понеже Мартучо решил да я вземе за жена, пратил да я искат от баща й, който отвърнал, че не иска да му я даде, защото Мартучо е беден. Мартучо се възмутил, задето му отказали по причина на неговата бедност, събрал неколцина свои другари и близки, приготвили малко корабче и той се заклел, че ако не забогатее, кракът му няма да стъпи на Липари; след това напуснал острова й се отдал на корсарски нападения по крайбрежието на Берберия, ограбвайки всички, които били по-слаби от него. Съдбата може би щяла да продължава да се отнася благосклонно към това негово начинание, ако той не се бил самозабравил. Ала и той, и другарите му не били доволни, че за кратко време успели да станат от богати по-богати, ами се полакомили за повече; тъкмо тогава били нападнати от някакви сарацински кораби, които след тежко сражение ги заловили и ограбили; сарацините хвърлили по-голямата част от хората в морето, потопили кораба и откарали Мартучо в Тунис, където той бил затворен в тъмница и лежал там дълго време в най-окаяно положение.

И не един или двама, а мнозина, при това най-различни хора, донесли в Липари вестта, че всички, които били на кораба на Мартучо, са хвърлени в морето. Като научила, че и Мартучо е загинал с другите, девойката, която и без това била покрусена поради неговото заминаване, дълго плакала и решила да сложи край на живота си; но тъй като нямала смелостта сама да стори това, измислила друг начин, за да е сигурна, че няма да избегне смъртта; една нощ тя се измъкнала от бащината си къща, без да я усетят, и слязла до пристанището, където случайно забелязала малко по-настрана от другите кораби една рибарска лодка с мачта, платна и весла, чиито стопани били току-що слезли на брега. Тя скочила бързо в лодката и понеже като всички жени на острова имала известни познания по мореплаване, почнала да гребе с веслата, за да излезе в открито море; после вдигнала платната, пуснала веслата и кормилото и се оставила да я носи вятърът, разчитайки, че той или ще обърне празната и останала без кормчия лодка, или ще я блъсне и разбие в някоя скала, при което тя, дори и да иска, няма да успее да се спаси, а ще се удави в морето. Продължавайки да плаче, Гостанца легнала на дъното на лодката и се завила презглава с наметалото си.

Ала не станало така, както тя мислела: тая нощ духал слаб северен вятър, морето било спокойно, лодката плувала добре, затова на следния ден привечер вятърът отнесъл Гостанца до крайбрежието, на стотина мили по-нагоре от Тунис, недалеч от един град, наречен Суза. Девойката съвсем и не забелязала, че се намира близо до сушата, защото продължавала да лежи на дъното, без да повдигне глава и да се огледа, пък и изобщо била решила да не се надига. Когато лодката се ударила в брега, там се намирала случайно някаква бедна женица, за да събира мрежите, които нейните рибари били проснали да съхнат на слънце; виждайки лодката, жената се смаяла как така са я оставили да се блъсне в брега с издути платна; помислила, че рибарите са заспали вътре и изтичала до лодката, по не видяла никого освен девойката; тя била заспала дълбоко и жената викнала няколко мъти, за да я събуди; най-сетне успяла да я накара да отвори очи, познала по дрехите й, че е християнка и я запитала на италиански какво се е случило, та е стигнала сама-самичка чак до това място. Като чула латинска реч, девойката се усъмнила, да не би да с излязъл насрещен вятър, връщайки я обратно в Липари, скочила веднага, огледала се, видяла, че се намира на непознат бряг и запитала добрата женица къде е попаднала. А жената й отвърнала: „Дъще моя, намираш се близо до Суза, в Берберия.“

Щом чула това, девойката започнала да се вайка, задето Господ не пожелал да й прати смърт; уплашила се да не бъде опозорена и понеже не знаела какво да прави, седнала до лодката и заридала. Тогава жената се смилила над нея, почнала да я утешава и накрая я отвела в своята колиба, където така я приласкала, че девойката й разказала как е стигнала дотам; като разбрала, че Гостанца отдавна не е слагала залък в устата си, добрата жена станала, дала й от своя корав хляб, малко риба и вода и след дълги молби успяла да я накара да хапне. После Гостанца запитала жената коя е и откъде знае италианска реч; а тя отвърнала, че е от Трапани, че се нарича Карапреза и работи тук при някакви рибари, християни. Щом чула името „Карапреза“, Гостанца, макар и да била твърде опечалена, без сама да знае защо, си помислила, че това име е добро предзнаменование за нея, обнадеждила се малко и желанието й да умре я напуснало. Без да казва коя е и откъде е дошла, тя се обърнала към добрата женица с молба да се смили над нейната младост и да я посъветва как да постъпи, за да не бъде опозорена. Карапреза, нали била милостива и добра жена, я оставила за малко в колибата, побързала да прибере мрежите, а като се върнала, покрила я със своето наметало и я повела към Суза; когато стигнали в града, тя й казала: „Гостанца, ще те заведа в къщата на една сарацинка, много добра жена; аз често ходя при нея да й прислужвам, тя е стара и с добро сърце, ще я помоля да се погрижи за теб, но аз съм уверена, че ще те приеме на драго сърце и ще те гледа като своя дъщеря; а ти, докато живееш при нея, старай се във всичко да й угаждаш, та да заслужиш нейното благоразположение, докато Бог не ти отреди по-добра съдба.“ Речено-сторено. Старата сарацинка изслушала Карапреза, погледнала девойката в лицето и се разплакала, после я прегърнала и целунала по челото и я въвела в своя дом, където живеела с още няколко жени без никакъв мъж в къщи; те изработвали разни предмети и украшения от коприна, палми и кожа; след няколко дни и Гостанца се научила да прави това-онова, седнала да им помага и дотолкова спечелила благоразположението и обичта на стопанката и на останалите жени, че те просто я носели на ръце; с тяхна помощ за кратко време тя успяла да научи и техния език.

По времето, когато девойката живеела в Суза, а в Липари домашните й я били вече оплакали, защото я мислели за умряла, в Тунис управлявал владетел на име Мериабдела; ала някакъв младеж, от много знатен и могъщ род от Гранада, заявил, че туниската държава трябва да принадлежи нему, насъбрал голяма войска и потеглил против туниския владетел, за да го свали от трона. Това стигнало До ушите на Мартучо Гомито, който продължавал да лежи в тъмницата; той знаел много добре езика на берберите, чул, че туниският владетел събира голяма войска, за да се брани, и казал на един от тъмничарите: „Ако успея да поговоря с владетеля, сигурен съм, че ще съумея да му дам съвет, който ще му помогне да спечели тая война.“ Пазачът предал тия думи на своя началник, който пък тозчас уведомил владетеля. Владетелят заповядал да доведат Мартучо, запитал го какъв съвет мисли да му даде, а Мартучо отвърнал: „Господарю мой, доколкото съм забелязвал при предишните ми посещения из вашите страни, струва ми се, че в сраженията вие разчитате най-вече на стрелците с лък: поради това смятам, че ако успеем да наредим така, че стрелците на вашия противник да нямат достатъчно стрели, и, обратно — вашите да разполагат със стрели в изобилие, вие ще спечелите битката.“

Владетелят отвърнал: „Разбира се, аз съм убеден, че ще победим, ако успеем да направим това.“ Тогава Мартучо продължил: „Господарю мой, това може да стане много лесно, стига да искате. Чуйте какво трябва да се направи. Вие ще трябва да наредите за лъковете на вашите стрелци да бъдат изготвени по-тънки тетиви от тия, дето обикновено се употребяват, а после да направят и стрели, чиито нарези да са пригодени само за тия тетиви; налага се обаче всичко това да бъде извършено в най-голяма тайна, та противникът да не узнае нищо, иначе лесно ще намери средство против това. А сега ще ви обясня защо пи предлагам да направим така: както ви е известно, когато стрелците на неприятеля изразходват всичките си стрели, а вашите стрелци своите, за да продължат сражението, враговете ще почнат да събират стрелите, изстреляни от вашите стрелци, а те пък от своя страна ще почнат да събират вражеските; ала противникът няма да може да използува вашите стрели, защото те ще бъдат с малки нарези, които не стават на лъкове с дебели тетиви; в замяна на това вашите стрелци ще могат да употребят вражеските стрели, защото, макар и да са с по-широки нарези, това няма да попречи да бъдат изстрелвани от лъкове с по-тънки тетиви; ето как вашите стрелци ще разполагат със стрели в изобилие, докато вражеските няма да имат с какво да се сражават.“

Владетелят бил мъдър човек, одобрил съвета на Мартучо и постъпил точно така, както му казал той, и излязъл победител в тая война; тогава най-напред помилвал Мартучо, а после го направил богат и влиятелен човек. Вестта за случилото се обходила цялата страна, стигнала и до ушите на Гостанца, която узнала по тоя начин, че Мартучо Гомито, когото тя смятала за мъртъв, е здрав и читав; тогава някогашната й любов по него, която времето все пак поизгасило, изведнъж се разгоряла с нова сила и възкресила изгубените й надежди. Поради това Гостанца разказала най-откровено на добрата сарацинка всичките си патила от край до край и рекла, че иска да отиде до Тунис, за да може очите й да се наситят на онова, към което ги подбудили ушите, узнавайки тая радостна вест. Старата жена одобрила намерението на Гостанца и като родна майка седнала с нея в една лодка и двете потеглили за Тунис, където и тя, и девойката били приети с най-големи почести от някаква нейна роднина. С тях пристигнала и Карапреза и старата жена я пратила да узнае каквото може за Мартучо; Карапреза научила, че Мартучо е жив и здрав, че заема висока длъжност, изобщо уведомила я най-подробно за всичко. Тогава благородната старица намислила да отиде лично при Мартучо и да му съобщи за пристигането на Гостанца; явила се тя при него и му казала следното: „Мартучо, в моя дом е отседнал някакъв твой слуга; пристигнал е от Липари и иска да си поговори тайно с тебе; дойдох при теб по негово желание, тъй като той не искаше да се довери другиму.“ Мартучо й благодарил и тръгнал към дома й. Като го видяла, Гостанца за малко не умряла от радост и понеже не могла да се овладее, хвърлила се на врата му с разтворени обятия, прегърнала го, без да продума дума, и се разплакала, развълнувана както заради миналите нещастия, така и от сегашната радост. Щом видял девойката, Мартучо се стъписал от изумление, после въздъхнал и заговорил: „О, моя Гостанца, та ти си била жива! А аз чух много отдавна, че си пропаднала без вест и че в Липари никой не знае какво е станало с теб.“ После и той се разплакал от умиление и я прегърнал и целунал. А Гостанца му разказала всичките си патила и приключения, разправила му и за почитта, която й оказала благородната старица, дето и приютила.

Те си поговорили надълго и нашироко, след което Мартучо отишъл при своя господар, владетеля на Тунис, разказал му всичко — и своите приключения, и патилата на девойката, и добавил, че би искал с негово разрешение да се ожени за Гостанца, но съгласно нашите обичаи и закони. Владетелят се учудил не малко, наредил да доведат девойката, уверил се, че казаното от Мартучо е истина и изрекъл: „Ти наистина си заслужила той да ти стане съпруг.“ После заповядал да донесат много и най-скъпи дарове, част от които поднесъл на нея, а другите — на Мартучо, и им разрешил да правят каквото на тях им е угодно. Мартучо се отнесъл с най-голямо внимание към благородната жена, дето дала подслон на Гостанца, благодарил й за оказаните услуги, поднесъл й подходящи за нейното положение дарове и призовал над нея Божията Милост, след което и двамата (Гостанца плакала много) се сбогували със старицата. После с разрешението на владетеля те се качили на един малък кораб, взели със себе си и Карапреза и с попътен вятър стигнали в Липари, където им устроили такова тържествено посрещане, че не може да се опише с думи. Тук Мартучо се оженил за девойката, вдигнал голяма, великолепна сватба и те живели дълги години в мир и покой, наслаждавайки се на своята любов.

НОВЕЛА III

Пиетро Бокамаца забягва с Аньолела, но ги нападат разбойници; девойката побягва в гората и намира подслон в един замък; разбойниците залавят Пиетро, ала той успява да се измъкне и след редица премеждия попада в замъка, където се е приютила Аньолела; двамата се оженват и се прибират в Рим.

Не се намерил човек да не похвали новелата на Емилия, а кралицата, щом разбрала, че са изслушали края на разказа, се обърнала към Елиса, като й наредила да продължи. Елиса започнала най-покорно така:

— Прелестни дами, аз пък се сетих за една злополучна нощ, прекарана от двамина не дотам благоразумни млади хора, но бих искала да ви разкажа именно за нея, тъй като тя била последвана от безброй радостни дни и следователно това отговаря на нашите намерения.

В Рим — някога слава на света, а сега негова опашка63 — не много отдавна живял младеж на име Пиетро Бокамаца, от твърде почтено римско семейство, който се влюбил в една прекрасна девойка, истинска хубавица, на име Аньолела, дъщеря на някой си Джилиоцо Сауло, човек от простолюдието, когото римляните твърде много почитали. Като се влюбил в девойката, Пиетро така успял да нареди работата, че и тя започнала да го обича не по-малко, отколкото той нея. Подтикван от пламенните си чувства и като не можел повече да издържа на горестното терзание, причинено от желанието му да я притежава, той я поискал за жена: но неговите близки, щом узнали, веднага се нахвърлили срещу него и почнали да го упрекват най-сурово за това негово намерение; едновременно с това те пратили да известят Джилиоцо Сауло по никакъв начин да не се съгласява е искането на Пиетро, защото в противен случай те нямало да го признават повече ни за приятел, ни за роднина. Като разбрал, че му затворили единствения път, по който се надявал да осъществи своето желание, Пиетро едва не умрял от мъка, защото, ако Джилиоцо се бил съгласил, той щял да се ожени за дъщеря му мимо волята на своите близки; но все пак решил да свърши тая работа, стига девойката да е съгласна, а след като узнал чрез едно доверено лице, че и тя има същото желание, двамата се уговорили да избягат от Рим.

Пиетро приготвил всичко необходимо и една сутрин рано двамата е Аньолела възседнали конете и препуснали към Алани, където Пиетро имал приятели, на които можел да се допери напълно; докато яздели (тъй като нямало възможност да консумират брака си, защото се страхували да не ги преследват), те разговаряли ни своята любов и от време на време си разменили по някоя целувка.

Пиетро не познавал много добре пътя, затова, като излезли от Рим и изминали не повече от осем мили, вместо да запият надясно, свърнали наляво; а преди да извървят и две мили, зърнали някакъв малък замък; оттам пък ги забелязали тях и от замъка веднага изскочили дванадесетина въоръжени мъже; девойката ги видяла едва когато дошли съвсем близо до тях и успяла само да извика: „Да бягаме, Пиетро! Тия искат да ни нападнат.“ Обърнала коня си към близката гъста гора, пришпорила го, заловила се с две ръце за лъка на седлото, а конят, усещайки шпорите, препуснал из гората. Пиетро, който гледал повече лицето на Аньолела, отколкото пътя пред себе си, не успял като нея да забележи веднага въоръжените мъже и докато се оглеждал да ги види къде са и откъде идват, те го настигнали, хванали го и го смъкнали от коня; попитали го кой е, той им казал, тогава те почнали да се съветват помежду си и след малко отсъдили: „Тоя човек е приятел на нашите, неприятели; затова не можем Да постъпим с него другояче, освен да му съблечем дрехите, да му вземем коня, а него да обесим на някой от тия дъбове, напук на рода Орсини.“ Всички били единодушни и заповядали на Пиетро да се съблече.

Докато той се събличал, предчувствувайки близкия си край, изведнъж от гората изскочили около двайсет и петима въоръжени мъже, които стояли там в засада, и се нахвърлили върху първите, викайки: „Смърт! Смърт за вас!“ Изненаданите разбойници пуснали веднага Пиетро и понечили да се бранят, но като видели, че враговете им са повече на брой от тях, хукнали да бягат, а ония се впуснали подире им. Като видял тая работа, Пиетро си събрал набързо нещата, възседнал коня си, пришпорил го и препуснал с възможно най-голяма бързина в същата посока, накъдето видял, че побягнала Аньолела. Но като не забелязал в гората ни път, ни пътека, ни следи от копита, смятайки, че е избягнал опасността да попадне както в ръцете на тия, дето го заловили, така и в ръцете на ония, дето пък нападнали първите, обзет от безкрайна мъка, задето не успял да открие своята любима, той се разплакал и почнал да се лута насам-натам из гората и да я вика. Ала никой не му отговорил и Пиетро нито смеел да се върне, нито знаел къде ще излезе, ако продължи в същата посока; отгоре на всичко се боял и от дивите зверове, които обикновено живеят из горите; страхувал се за себе си и за девойката, дори му се струвало, че вижда как я дави ту мечка, ту вълк. Така клетият Пиетро се лутал цял ден из гората, викал, крещял, понякога си мислел, че върви напред, а всъщност се връщал назад, и най-сетне така отмалял от викане, плач, страх и глад, че не бил в състояние да направи ни крачка повече. Като почнало да се смрачава, съвсем се объркал, затова потърсил един по-висок дъб, слязъл от коня, вързал го за дървото, а той се покатерил на дъба, за да не го изядат зверовете. Малко след това луната изгряла, станало по-светло, но Пиетро — нали се боял да не падне — не смеел да заспи, а и да имал възможност, пак нямало да може да затвори очи от мъка и мисли по своята любима; ето защо той бодърствувал цяла нощ, въздишайки, плачейки и проклинайки своята зла орис.

Девойката, както вече споменахме, като не знаела накъде да върви освен в посоката, накъдето препускал нейният кон, навлязла толкова навътре в гората, че не можела вече да се върне на същото място, откъдето потеглила; затова и тя, подобно на Пиетро, бродила целия ден из пустата и дива местност: ту се спирала, ту продължавала и викала, плачела и се вайкала заради сполетялата я беда. Най-сетне, като разбрала, че Пиетро никакъв го няма, пък и почнало да се свечерява, тя излязла на някаква пътека, тръгнала с коня по нея и след като изминала около две мили, зърнала в далечината някаква къщичка и препуснала бързо нататък; в къщичката намерила един много стар човек и една стара жена. Като я видели, че е сама, те възкликнали: „Дъще, какво търсиш сама по това време из тоя край?“ Девойката отвърнала, че е загубила дружината си в гората и запитала има ли още много път до Аланя. Старецът казал: „Дъще моя, тома не е пътят за Аланя; дотам има дванайсет мили, че и повече.“ Тогава девойката попитала: „Има ли наблизо селище, където да преспи човек?“ Добрият старец пояснил: „Край нас селище няма и цял ден да вървиш, пак няма да успееш да стигнеш до най-близкото.“ Тогава девойката то замолила: „Щом като няма да мога да отида другаде, за бога, бъдете добри, дните ми подслон за таи нощ!“ Добрият старец рекъл „Момиче, ще ни бъде много приятно, ако решиш да преспиш у пас; що трябва да те предупредим, че из тия краища и денем и нощем бродят разни шийки от приятели и врагове; те често ни причиняват големи неприятности и много бели правят; ако не дай си боже някоя от тия шайки се отбие насам, докато ти си у нас, и те видят, каквато си млада и красива, може да си имаш неприятности, може и да те опозорят, и ние няма да можем да те защитим. Казваме ти всичко това, та да не би, ако се случи такова нещо, на нас да се сърдиш.“ Девойката се изплашила от думите на стареца, но нали било късно, казала: „Ако е рекъл господ, той ще отърве и вас, и мен от такава мъка: ако ли пък ми се случи, по-добре да ме измъчват хора, отколкото да ме разкъсат дивите зверове в гората.“ После се смъкнала от седлото, влязла в къщата на бедните хорица, хапнали заедно от оскъдната вечеря, а сетне тя легнала край тях на кревата, така както си била облечена, и продължила да плаче и да се вайка заради своята орис и за съдбата на Пиетро, за когото все още си мислела, че го е сполетяло най-лошото.

Малко преди разсъмване тя дочула шум и тропот на хора, които се приближавали към къщичката; затова веднага станала, излязла на просторния двор, който се намирал зад къщичката, и като забелязала в единия ъгъл голяма купа сено, избързала натам, за да се скрие в сеното, та ако рекат да дойдат в двора, да не могат лесно да я намерят. Едва успяла да се скрие и тия хора, които били цяла шайка разбойници, стигнали до вратата на къщурката, накарали да им отворят, влезли в двора и като видели оседлания кон на Аньолела, попитали на кого е. Понеже не зърнал никъде девойката, старецът отвърнат: „Тук няма никого другиго освен нас двамата; а тоя кон — трябва да е избягал отнякъде — пристигна снощи и ние го затворихме в къщи, та да не го изядат вълците.“ Тогава главатарят на шайката се обадил: „Може да си няма стопанин, ама на нас ще върши работа.“ После разбойниците се разположили из къщата, част от тях излезли на двора и хвърлили на земята своите копия и щитове; а един, чудейки се какво да прави, взел, че запратил копието си право в купата сено и за малко не убил скритата там девойка; тя пък едва не се издала, защото копието се забило до лявата й гръд, като раздрало с върха си дрехата й; тя се уплашила да не би да е ранена и аха да изпищи, ама като се сетила къде се намира, стиснала зъби и не се обадила. Разбойниците, разполагайки се кой където намери, си опекли козе и всякакво друго месо, яли и пили, а после продължили по пътя си, като отвели със себе си и коня на Аньолела.

Щом шайката се поотдалечила, старецът запитал жена си: „Какво стана с нашето момиче, дето дойде снощи? Откакто сме станали, никакво се не видя.“ Жена му отвърнала, че не знае и тръгнала да я търси. Като разбрала, че ония са си отишли, девойката се измъкнала от купата сено; старецът много се зарадвал, че не е попаднала в ръцете на разбойниците, и тъй като почнало да се развиделява, рекъл: „Скоро ще съмне, ако искаш, ние можем да те заведем до един замък, на пет мили оттук, там ще, бъдеш в безопасност, но ще трябва да вървиш пеша, защото нощес опия негодници задигнаха твоя кон.“ Девойката се примирила със станалото и ги замолила да я заведат до замъка; тогава те потеглили и пристигнали там малко след третия час.

Замъкът принадлежал на едного от рода Орсини, на име Лиело ди Камподифиоре; случайно в замъка се намирала и неговата съпруга, която била много добра и света жена; щом видяла Аньолела, тя веднага я познала и я посрещнала радостно, а после поискала да й разкаже най-подробно какво се е случило, та е попаднала чак тук. Девойката й разказала всичко от край до край. Да мата, която познавала и Пиетро — той бил приятел на съпруга й, — много се тюхкала за станалото, и като чула, че опия са го заловили, помислили, че сигурно са го убили. Затова казала на девойката: „Понеже не знаеш какво е станало е Пиетро, ще останеш при мен, докато намеря най-безопасния начин, ми да те проводя до Рим.“

През топа време Пиетро си седял на дъба, от тъжен по тъжен, и докато другите хора карали още първия си сън, той видял да се приближават двадесетина вълни, които, щом забелязали коня му, тозчас го обградили от всички страни. Като ги подушил, конят се дръпнал, скъсал юздите и се опитал да побегне, но нямало как — вълците го обградили отвсякъде, нахвърлили се връз него, а той се защищавал най-отчаяно: хапел и ритал; накрая вълците го повалили, прегризали му гърлото, а после го разкъсали, наяли се и си тръгнали и от коня останали да се белеят само костите му. Пиетро, за когото конят бил и другар, и опора в сполетялата го беда, съвсем се отчаял и си рекъл, че никога няма да успее да се измъкне от тая гора. Малко преди разсъмване, както си седял на дъба, треперейки от студ, и се взирал непрекъснато на всички страни, той забелязал в далечината на около една миля разстояние буен огън; щом съмнало, момъкът слязъл от дъба, озъртайки се от страх, и се запътил нататък; вървял, вървял, най-сетне стигнал до огъня; край него били насядали овчари, които се хранели и се смеели високо, а като го видели, те се смилили над него и го поканили при себе си. След като се наял и постоплил, Пиетро им разказал патилата си, обяснил им защо е останал съвсем сам, а после ги запитал дали не знаят наблизо някой замък иди някакво селище, където би могъл да намери подслон. Овчарите отвърнали, че на около три мили от мястото, където били сега, се издигал замъкът на Лиело ди Камподифиоре (където в момента се намирала неговата любима); Пиетро се зарадвал безкрайно и помолил някой да го заведе до замъка; на молбата му се отзовали с най-голяма охота не един, а двамина.

Като пристигнал в замъка, Пиетро срещнал неколцина свои познати и докато гледал да събере хора, та да тръгнат да търсят девойката из гората, извикали го да се яви при дамата. Той отишъл веднага и щом видял край нея Аньолела, бил обзет от безкрайна радост и желание да се втурне към нея и да я прегърне, но не го направил, понеже се срамувал от дамата; но ако той бил радостен и щастлив, то и радостта на девойката не била по-малко от неговата. Дамата го поздравила най-сърдечно, изслушала неговия разказ за станалото и почнала да го кори за онова, дето искал да извърши против волята на своите родители и близки; ала като видяла, че той държи на своето и че девойката също няма нищо против, рекла си: „Защо ли пък толкова се тревожа? Тия двамата се обичат и се познават, и двамата са приятели на моя мъж, в тяхното желание няма нищо непочтено; изглежда, че това е и Богу угодно: та нали той ги е отървал — него от въжето, нея — от копието, а двамата заедно — от дивите зверове; затова нека бъде както те искат.“ Обръщайки се към тях, тя им казала: „Щом и двамата сте решили да станете мъж и жена, нямам нищо против, нека бъде както вие желаете; сватбата ще стане за сметка на Лиело, аз пък ще се погрижа да ви сдобря с вашите семейства.“ Пиетро се зарадвал много, Аньолела — още повече, двамата се оженили там, благородната дама се погрижила да им уреди най-тържествена сватба, каквато можела да стане в планината, а после двамата вкусили с най-голяма наслада първите плодове на своята любов.

След известно време дамата и младоженците се качили на конете и съпровождани от силна охрана, се завърнали в Рим; роднините на Пиетро били възмутени от неговата постъпка, но дамата успяла да ги помири и Пиетро и Аньолела доживели радостни и щастливи до най-дълбока старост.

НОВЕЛА IV

Месер Лицио ди Валбона залавя Ричардо Манарди с дъщеря си; Ричардо се оженва за нея и се сдобрява с бащата.

Когато Елиса млъкнала, дружките й почнали да хвалят разказаната от пея новела, а кралицата се обърнала към Филострато и му наредила да продължи. Топ се засмял и започнал така:

— Повечето от вас отправиха към мен толкова упреци заради предложената от мен тема за разсъждения (защото извиквала у вас само мрачни мисли и сълзи), че аз, за да ви възнаградя поне отчасти за тая мъка, се смятам задължен да ви разкажа една съвсем кратка новела, където става дума за любов, която обаче не завършва печално, а след много въздишки, малко срам и малко страх бива увенчана с щастлив край.

И така, уважаеми дами, не много отдавна в Романя живял един достопочтен и благовъзпитан рицар, на име Лицио ди Валбона; случило се така, че когато бил вече в напреднала възраст, неговата съпруга, мадона Джакомина, му родила дъщеря, която, като пораснала, станала най-красивото и прелестно момиче в целия край; понеже била едничка на баща и майка, двамата много я обичали, гледали я като писано яйце и я пазели най-грижливо, надявайки се да я омъжат за човек от много знатен род. Не щеш ли, в дома на месер Лицио много често дохождал един красив и добре сложен младеж, от рода Манарди да Бретиноро, на име Ричардо; месер Лицио и жена му толкова били свикнали с него, че го имали като син и му имали пълно доверие. А Ричардо, след като видял не един и не два пъти тяхната дъщеря хубавица, която била с най-изящни и похвални нрави и обноски и била станала вече мома за женене, се влюбил пламенно в нея, но успял да запази любовта си в най-строга тайна. Девойката обаче забелязала тая работа, не се и опитала да избегне стрелите на любовта и му отвърнала със същото; Ричардо много се зарадвал, неведнъж се канел да си поговори с нея, но все не го правел, защото се стеснявал; най-сетне един ден се престрашил и издебвайки сгоден момент, й казал следното: „Катерина, моля те, не ме карай да умра от любов.“ Девойката тозчас отвърнала: „Дано се смили Господ ти мен да не умориш.“ При този отговор Ричардо изпитал, голяма радост, вдъхнал си смелост и продължил: „Аз никога няма да те лиша от нищо, което ти е мило и драго, но ти трябва да намериш начин да спасиш живота и на двама ни.“ Девойката забелязала: „Ричардо, ти виждаш как ме пазят, затова не знам как би могъл да идваш при мен; ако измислиш нещо, което аз мога да сторя, без да си навлека срам, кажи ми — ще го направя.“ Ричардо нали бил мислил по тоя въпрос, предложил тозчас следното: „Мила моя Катерина, не виждам друг начин, освен да спиш или да излизаш на оня балкон, дето гледа към градината на баща ти; ако знам, че през нощта ще те намеря там, ще се опитам на всяка цена да се кача при теб, въпреки че е доста високо.“ Тогава Катерина отвърнала: „Стига да имаш смелостта да дойдеш, аз вярвам, че ще ми позволят да спя там нощем.“ Ричардо заявил, че е готов, след това двамата се целунали веднъж (и то набързо) и се разделили.

На следния ден (това се случило към края на май) девойката почнала да се оплаква на майка си, че предната нощ не могла да спи поради голямата горещина. Майка й се учудила: „Каква ти горещина бе, дъще? Времето не е никак горещо.“ Катерина възразила: „Майко, вие би трябвало да добавите «според мен» и тогава казаното от вас може би щеше да отговаря на истината; но не трябва да забравяте, че младите момичета са с много по-гореща кръв, отколкото старите жени.“ Тогава жената рекла: „Права си, дъще моя, но аз не мога да правя така, че времето да става по-топло или по-студено, както може би желаеш; човек трябва да приема и понася времето такова, каквото е; тази нощ може би ще бъде по-хладно и ще успееш да се наспиш.“

Катерина възразила: „Де тоя господ! Но кога е било нощите да стават по-прохладни, колкото повече се приближава лятото?“ Тогава майка й я запитала: „Добре де, какво искаш да направим?“ Катерина веднага отвърнала: „Стига вие двамата с баща ми да нямате нищо против, аз бих си поставила един малък креват на балкона, дето е до стаята на баща ми и гледа към градината; там хем ще ми бъде прохладно, хем ще слушам песента на славея и ще спя много по-добре, отколкото във вашата стая.“ Майката казала: „Не се тревожи, дъще, ще поговоря с баща ти, пък каквото той отсъди.“ Когато жена му предала желанието на неговата дъщеря, месер Лицио ди Валбона, бидейки вече стар и може би поради тая причина — и доста упорит, се сопнал: „Какъв е тоя славеи, дето тя иска да й пее, та да може да заспи? Аз ще я накарам да заспи под песента на щурците!“ След като узнала какво казал баща й, Катерина се ядосала, поради което (а не от горещината) не спала цяла мощ, не дала и на майка си да спи, оплаквайки се непрекъснато уж от голямата горещина.

На сутринта майката отишла при месер Лицио и му рекла: „Месер, вие не обичате нашата дъщеря; какво ще ви стане, ако й разрешите да спи на балкона? Цяла нощ не е мигнала, цяла нощ се е мятала; защо се чудите, че й се искало да слуша как пее славеят? Та нали е още малка? А младите обичат всичко, което е като тях.“ При тия нейни думи месер Лицио рекъл: „Добре, пригответе й там някакво легло, окачете около него една завеса и нека си спи и слуша славея колкото си ще.“

Щом узнала това, девойката побързала да нареди да й поставят легло на балкона и тъй като се канела да легне там още същата вечер, почакала да мине Ричардо и както се били уговорили, дала му знак, от който той разбрал много добре какво следвало да направи. А месер Лицио, като чул, че дъщеря му си легнала, затворил вратата на стаята към балкона и заспал. Ричардо почакал да се приберат и да си легнат и щом всичко утихнало, опрял една стълба о стената, покатерил се, после се хванал за издатините на някаква друга стена и макар и с голяма мъка и опасност да не падне, успял да се добере до балкона, където девойката го приела, без да вдига шум, но с най-голяма радост; двамата се нацелували до насита, после си легнали и се наслаждавали един на друг почти цяла нощ, като карали славея често да пее. И тъй като нощите били кратки, а удоволствието — голямо, те не усетили приближаването на деня и както се били сгорещили от времето и от забавната игра, заспали голи-голенички; Катерина била прегърнала с дясната си ръка Ричардо, а с лявата го била хванала за оная работа, която вие особено много се срамувате да споменавате в мъжко общество.

Двамата спели дълбоко, а щом съмнало, месер Лицио станал, спомнил си, че дъщеря му излязла да спи на балкона, отворил тихичко вратата и си рекъл: „Я да видя аз как славеят е приспал Катерина.“ Тръгнал на пръсти, повдигнал завесата около леглото и видял и двамата, които продължавали да спят голи, както вече споменахме; като се уверил, че това наистина е Ричардо, месер Лицио се измъкнал тихичко и побързал да отиде в стаята на жена си, събудил я и казал: „Ставай, жено, ела да видиш дъщеря си, толкова обича славея, че го е хванала и не го пуска от ръката си.“ Жената се зачудила: „Как е възможно такова нещо?“ Месер Лицио отвърнал: „Ако побързаш, ще видиш.“ Жената се облякла набързо и тръгнала след месер Лицио; а като стигнали до леглото и повдигнали завесата, мадона Джакомина могла да се увери със собствените си очи, че дъщеря й наистина е хванала и държи здраво славея, чиито песни толкова много желаела да чуе. Жената се почувствувала ужасно обидена от Ричардо, задето така я измамил, наканила се да викне, та да му даде да се разбере, но месер Лицио й казал: „Слушай, жено, ако държиш на моята обич, да не си посмяла дума да кажеш; бъди сигурна, че щом Катерина го е хванала, Ричардо ще си остане при нея. Той е момък от богат и знатен род, сродим ли се с него — само полза ще имаме; и ако желае да се измъкне оттук здрав и читав, ще трябва първо да се сгоди за нея; ще излезе, че вместо в чуждата е вкарал славея в собствената си клетка.“ Като видяла, че съпругът й не се разтревожил ни най-малко от станалото, жената се поуспокоила, после си казала, че дъщеря й е прекарала приятно нощта — хем е успяла да си почине като хората, хем да хване славея, и затуй млъкнала.

Малко след това Ричардо се събудил, видял, че е съмнало, помислил си, че е загубен и разбудил Катерица с думите: „Ах, душо моя, какво ще правим сега? Вече с съвсем светло, а аз съм още тук!“ Тогава месер Лицио пристъпил, повдигнал завесата и казал: „Все някак що се оправим.“ Щом го видял, Ричардо си глътнал езика, после се надигнал, седнал в леглото и почнал да се моли: „Госцодарю, за бога, смилете се над мен! Съзнавам, че постъпих нечестно, като последен злодей, затова заслужавам да бъда наказан със смърт; правете с мен каквото искате, но все пак ви моля; пощадете ме, не ме убивайте!“ Месер Лицио отвърнал: „Ричардо, обичта ми и доверието ми към теб не заслужаваха да ми отвърнеш о такова нещо; но каквото станало, станало; да постъпиш така, те е накарала твоята младост; за да спасиш себе си от смърт, а мен — от позор, вземи Катерина за твоя законна съпруга, та, както е била твоя тази нощ, твоя да си остане, докато е жива. Направиш ли така, хем себе си ще спасиш, хем с мен ще се сдобриш; откажеш ли — Бог да ти е на помощ.“

Докато двамата водели тоя разговор, Катерина пуснала славея, завила се, заплакала и почнала да моли баща си да прости на Ричардо; после се обърнала към Ричардо, заклевайки го да направи както искал баща й, за да могат те двамата да се наслаждават най-безгрижно на безброй подобни нощи. Но не станало нужда да го моли кой знае колко, защото срамът от стореното и желанието да заглади лошата постъпка, както и страхът от смъртта и желанието за спасение — от една страна, а от друга — пламенната обич и стремежът да обладава любимата си — всичко това накарало Ричардо да отвърне час по-скоро, и то по своя воля, че е готов да изпълни всичко, каквото е угодно на месер Лицио. Тогава месер Лицио поискал назаем от мадона Джакомина един от нейните пръстени и Ричардо още там, пред тях, без да става от леглото и без да се облича, се сгодил за Катерина и обещал да я вземе за своя жена. След като свършили тая работа, преди да си тръгнат, месер Лицио и жена му се обърнали към двамата със следните слова: „А сега си починете, защото, както ни се струва, имате нужда повече от почивка, отколкото — да ставате.“ Щом старите се оттеглили, младите отново се прегърнали; и тъй като през нощта били изминали не повече от шест мили, преди да станат, извървели още две. Така завършили първия ден. После Ричардо се надигнал, поговорил сериозно с месер Лицио, а след няколко дни, както му е обичаят, поканили близки и приятели и Ричардо се оженил за девойката, като вдигнал голяма, великолепна сватба; завел я у дома си, заживял с нея в мир и покой и дълго време я водел на лов за славеи, и денем и нощем, колкото той искал.

НОВЕЛА V

Гуидото от Кремона поверява дъщеря си на Джакомино от Павия и умира; във Фаенца в нея се влюбват Джаноле ди Северино и Мингино ди Минголе; двамата се сбиват, но се оказва, че девойката е сестра на Джаноле и тя се омъжва за Мингино.

Докато слушали новелата за славея, дамите толкова се смели, че дори когато Филострато завършил своя разказ, те все още продължавали да се заливат от смях. Когато най-после се поуспокоили, кралицата му казала:

— Вчера ти измъчи всички ни, но в замяна на това днес така ни развесели, че никоя от нас вече няма право да ти се сърди.

После се обърнали към Неифила, заповядвайки й да продължи, и тя започнала весело така:

— Понеже със своя разказ Филострато ни заведе в Романя, то и аз бих искала да се поразходя из тоя край с моята новела.

И така, ще ви кажа, че някога в град Фано живели двама ломбардци; единият се казвал Гуидото от Кремона, а другият — Джакомино от Павия; и двамата били вече хора в напреднала възраст, цялата им младост, кажи-речи, била минала във войни и военна служба; малко преди да умре, Гуидото поверил дъщеря си, която била на около десетина години, и цялото си останало имущество на Джакомино, тъй като нямал ни други деца, ни други приятели или роднини, на които да има по-голямо доверие, отколкото на стария си другар; след това Гуидото му обяснил най-подробно всичко за своите работи и издъхнал.

По същото време се случило следното: град Фаенца, който дълго време страдал от разни войни и какви ли не бедствия, се позамогнал; поради това разрешили на всички, дето по-рано живеели в града, но го били напуснали, да се завърнат, когато пожелаят. Джакомино, който в миналото бил жител на тоя град и го запомнил с добро, се преселил там с цялото си имущество; той завел и дъщерята на Гуидото, която обикнал и гледал като собствена рожба. А тя пораснала, разхубавила се — станала най-личната красавица в града — и колкото била хубава, толкова била възпитана и честна; поради това мнозина почнали да я ухажват, а сред тях най-ревностни били двамина младежи — еднакво изтънчени и еднакво достойни люде; но и двамата така се влюбили в момичето, че от ревност люто се намразили; единият се казвал Джаноле ди Северино, другият — Мингино ди Минголе. И двамата били готови на драго сърце да я вземат за жена (тя била навършила петнайсет години), стига родителите й да се съгласят; но като разбрали, че ако поискат честно и открито ръката й, ще им бъде отказано, то, за да я спечелят, и двамата решили да постъпят така, както им се струвало, че ще бъде най-добре.

Джакомино имал една стара слугиня и един слуга, на име Кривело, който бил и добродушен, и голям веселяк; Джаноле успял да се сприятели с него, след време му разказал най-откровено за своята любов към девойката и го помолил да му помогне, обещавайки му, че ще го възнагради богато, ако изпълни молбата му. Кривело отвърнал: „Виж какво, единственото, което бих могъл да сторя за тебе, е да те заведа при нея някоя вечер, когато Джакомино излезе от къщи да вечеря другаде, защото, и да река да й кажа добра дума за теб, тя хич няма и да ме изслуша. Ако си съгласен, обещавам ти — ще го направя, пък ти после постъпи както намериш за добре.“ Джаноле отвърнал, че това е предостатъчно и решил да направят така. Мингино от своя страна влязъл под кожата на слугинята и така я придумал, че жената на няколко пъти говорила на девойката за него и за малко не я накарала да го обикне и тя; а освен това обещала на Мингино да го заведе при нея някоя вечер, когато Джакомино отсъствувал от къщи.

Не щеш ли, скоро след тия преговори Кривело така наредил работите, че Джакомино бил поканен на вечеря от някакъв свой приятел; Кривело уведомил Джаноле и се уговорили с него, че щом Джакомино излезе от къщи, той ще му даде знак да дойде, а вратата щяла да бъде отворена. От своя страна слугинята, която не знаела нищо за тая работа, съобщила на Мингино, че Джакомино няма да вечеря у дома си, затова той трябва да се навърта около къщата, а като стане време, тя ще му даде знак и ще го въведе при момичето. Щом мръкнало, двамата влюбени (без единият да знае нещо за намеренията на своя съперник, но изпълнени с подозрение един към друг) потеглили, съпроводени от по неколцина въоръжени верни приятели, за да завладеят плячката; Мингино и неговите хора отседнали в дома на техен приятел, недалеч от дома на Джакомино, а Джаноле се притаил наблизо. След като Джакомино излязъл, Кривело и слугинята почнали да се надлъгват и всеки гледал да изгони другия от къщата. Кривело току подвиквал на слугинята: „Хайде, няма ли да си лягаш? Какво само се мотаеш из къщи?“ А слугинята възразявала: „Л ти какво правиш? Защо не отидеш при господаря? Какво чакаш, нали вече вечеря?“ Ала нито той успял да я накара да се махне от къщи, нито тя — него.

Като видял, че е настъпил уговореният с Джаноле час, Кривело си рекъл: „Какво толкова ще му мисля и ще се плаша от тая? Ха се е разпискала, ха си е получила заслуженото.“ Поставил уговорения знак и отишъл да отвори вратата; Джаноле само това чакал, тозчас пристигнал, промъкнал се с двамина свои другари, заварили девойката в салона, грабнали я и понечили да я отвлекат. Девойката почнала да се дърпа, развикала се, писнала и слугинята; щом чул писъците и виковете, Мингино веднага хукнал натам със своите хора; пристигнали тъкмо когато ония, дето влачели момичето, били вече на вратата. Тогава те измъкнали шпагите си и се развикали: „Смърт вам, предатели! Няма да я бъде тая работа. Какво е това насилие?“ После се развъртели и започнали да секат наляво и надясно. Тая олелия разтревожила и съседите, които наизлезли с факли и оръжие, възмутени от станалото, и се притекли на помощ на Мингино; благодарение на тяхната помощ след остра, продължителна схватка Мингино успял да измъкне девойката от ръцете на Джаноле и да я вкара обратно в дома на Джакомино. После продължили да се бият, но в това време дотичали и стражите на управителя на града, изловили мнозина от биещите се — между тях били и Мингино, Джаноле и Кривело — и ги повели към затвора.

Джакомино се прибрал у дома си, когато всичко било вече утихнало, но щом узнал за станалото, много се разтревожил; после разпитал най-подробно как стои работата и като разбрал, че девойката не била виновна в нищо, се поуспокоил; а за да предотврати подобни опити за в бъдеще, намислил да я омъжи колкото се може по-скоро. На следната утрин, щом близките и роднините и на едната, и на другата страна научили за станалото, знаейки какво голямо зло може да сполети и двамината младежи, дето били в затвора (в същото време и Джакомино от своя страна възнамерявал да направи необходимите за това постъпки), отишли при Джакомино и го замолили най-приятелски да постъпи не толкова според обидата, нанесена му от лекомислието на двамата млади хора, колкото според обичта и благоразположението, които предполагали, че изпитвал към тях самите, дето са дошли да го молят: при това те заявили и от свое име, и от името на младежите, че са готови да му дадат такова удовлетворение, каквото той пожелае. Джакомино, който бил врял и кипял в житейските работи, а освен това имал и блага душа, отвърнал: „Синьори, дори и да не живеех тук, а в родния си град, пак не бих могъл да постъпя иначе (не само в тоя случай, а при каквито и да било обстоятелства), освен да сторя каквото е вам угодно — толкова близки ви чувствувам всички; да изпълня вашата молба, ме задължава и обстоятелството, че с тая работа вие сами се оскърбихте, защото девойката не е нито от Кремона, нито от Павия, както може би мнозина мислят, ами е от Фаенца, въпреки че ни аз, ни оня, който ми я повери преди смъртта си, не успяхме да узнаем кои са нейните родители. Поради това, що се отнася до вашата молба, ще направя всичко, каквото вие пожелаете.“

Като разбрали, че момичето е от Фаенца, почтените люде доста се позачудили, но първо благодарили на Джакомипо за неговото великодушие, а после го помолили да им разкаже как девойката е попаднала при него и откъде знае, че тя е от Фаенца. Джакомино обяснил: „Имах си аз един другар и приятел на име Гуидото от Кремона; малко преди да умре, той ми разправи, че по времето, когато император Фридрих превзел вашия град, а хората му се отдали на грабеж, Гуидото и неколцина негови другари нахълтали в някаква къща; тя била пълна с какво ли не, по била изоставена от своите обитатели; намерили само това момиче, което тогава било на около две години; докато Гуидото се качвал по стълбата, момичето му викнало «татко», той се съжалил над това дете и го завел във Фано, където закарал и всичко, каквото намерил в къщата: там, преди да умре, той ми повери и девойката, и цялото си имущество, а после ми заръча, като порасне, да я омъжа и да й дам като зестра всичко, каквото ми е оставил. Но ето че тя стана мома за женене, а аз не успях да й намеря мъж, когото да харесам; иначе бих го сторил на драго сърце, преди да се случи нещо подобно на онова, което е станало снощи.“

Не щеш ли, между тия почетни люде се намирал и някой си Гуилиелмино да Медичина, който на времето участвувал заедно с Гуидото в тая работа и знаел много добре чия била разграбената къща; като забелязал, че между почтените люде бил и стопанинът на къщата, отишъл при него и му рекъл: „Бернабучо, чу ли какво разправи Джакомино?“ Бернабучо отвърнал: „Да, и доста се позамислих, понеже тъкмо в оная бъркотия загубих дъщеря си, а тогава тя беше на годините, които спомена Джакомино.“ Гуилиелмино продължил: „Тя ще да е била, сега си спомням, че на времето Гуидото казваше коя къща бил ограбил и аз се досетих, че е била твоята; затова я си припомни, нямаше ли дъщеря ти някакъв белег, по който би могъл да я познаеш? Ако провериш и го откриеш, ще се убедиш, че това е тя.“

Бернабучо помислил, помислил и се сетил, че над лявото си ухо тя би трябвало да има белег във вид на кръст, останал й от разрязването на някакъв оток, което станало малко преди поменатото събитие; поради това, след кратко колебание той отишъл при Джакомино и го помолил да го заведе у дома си, та да види момичето. Джакомино изпълнил молбата му на драго сърце и наредил да извикат девойката; щом я зърнал, на Бернабучо му се сторило, че вижда майка й, която била все още красива жена; но той не се задоволил с това, ами се обърнал към Джакомино с молба да му разреши да повдигне косата на девойката над лявото й ухо. Джакомино се съгласил.

Бернабучо пристъпил към девойката, повдигнал с дясната си ръка нейната коса и забелязал белега; щом се убедил, че това наистина е неговата дъщеря, той се разплакал от радост и се хвърлил да я прегръща, въпреки че тя се дърпала; после се обърнал към Джакомино и му рекъл: „Братко мой, това е дъщеря ми: Гуидото на времето е ограбил моя дом. а жена ми, нейната майка, нали била много изплашена, я забравила тогава в бъркотията; ние и до ден-днешен си мислехме, че тя е изгоряла в къщата, която запалиха същия ден.“

Като чула това и видяла, че Бернабучо е възрастен човек, девойката повярвала на думите му и подтиквана от някаква тайна сила, престанала да се дърпа от прегръдките му и заплакала тихо заедно с него. Бернабучо пратил веднага да извикат майка й, всички техни близки и роднини, нейните братя и сестри; показал я на всички, разказал им какво се било случило, почнали да се прегръщат и целуват, зарадвали се до бога и после, за най-голямо удоволствие на Джакомино, я завел в своя дом.

А управителят на града, който бил много почтен човек, щом научил за станалото, разбрал, че Джаноле, когото той хвърлил в тъмница, бидейки син на Бернабучо, е роден брат на девойката, и решил да прояви снизхождение към извършеното от него провинение; поговорил си с Бернабучо и Джакомино, накарал Джаноле и Мингино да се сдобрят, а после, за най-голяма радост на близките на Мингино, му дал за жена девойката, която се наричала Анеза; след това управителят пуснал на свобода Кривело и всички останали, дето били замесени в тая работа. Мингино вдигнал голяма, весела и богата сватба, завел Анеза у дома си и двамата живели дълги години охолно и щастливо.

НОВЕЛА VI

Джани от Прочида бива заловен при любимата си, която била определена за крал Федериго; двамата биват завързани за един кол, за да бъдат изгорени; но Руджери дел’Орни познава момъка, освобождава го и Джани се оженва за девойката.

Дамите много харесали новелата на Неифила; след това кралицата заповядала на Пампинеа да се приготви и разкаже нещо; тя повдигнала ясното си лице и тозчас започнала така:

— Прелестни дами, неизмерима е силата на любовта; ти помага на влюбените да понасят мъки и страдания, да превъзмогнат какви ли не опасности; че с така, можем да се убедим както от чутото днес, така и от казаното предишните дни; все пак ще ми бъде много приятно да ви докажа това още веднъж с повелата за патилата на един влюбен младеж.

Недалеч от Неапол има остров, на име Иския; там наред с другите девойки живяла млада и весела хубавица, наречена Реститута, дъщеря на Марино Болгаро — един от най-видните хора на острова; в нея се влюбил безумно някакъв младеж на име Джани, от съседния на Иския остров Прочида, а девойката пък обикнала него. Момъкът прескачал от Прочида до Иския, за да зърне своята любима не само денем, ами и нощем, и често се случвало, като не успявал да намери лодка, да преплува от Прочида до Иския, та да се нагледа, ако не на друго, то поне на стените на къщата, където тя живеела.

И така, пламенната им любов вървяла от добре по-добре; не щеш ли, един ден, през лятото, момичето излязло да се поразходи край брега и както било самичко, тръгнало от скала на скала да остъргва с нож налепените по камънаците раковини; по едно време момичето стигнало до едно закътано сред скалите място; то било сенчесто и прохладно, наблизо бълбукал и бистър, студен извор, затова там били отседнали да си починат неколцина млади сицилианци, които пътували със своята фрегата от Неапол. Те зърнали девойката още преди тя да ги забележи, видели, че е голяма хубавица, а като разбрали, че е съвсем сама, намислили да я хванат и отвлекат със себе си; речено-сторено. Въпреки че Реститута се дърпала и крещяла, те я грабнали, качили я на кораба и потеглили; като стигнали в Калабрия, седнали да спорят чия да бъде девойката — всеки настоявал, че тя трябва да принадлежи нему; ала като не успели да се споразумеят, по едно време се уплашили да не стане още по-лошо и да си развалят отношенията заради нея, затова решили да я подарят на краля на Сицилия, Федериго, който по онова време бил още млад и обичал тия работи. Щом пристигнали в Палермо, младежите така и направили; като я видял такава хубавица, кралят я харесал, но понеже здравето му било поразклатено, заповядал, докато той се посъвземе, да я настанят в един великолепен чертог, намиращ се в неговата градина, който наричали „Ла Куба“, и да полагат за нея най-големи грижи; заповедта му била изпълнена.

Отвличането на девойката предизвикало голям смут в Иския; най-много ги тревожело това, че не можели да разберат кои са похитителите. Но Джани, който се чувствувал засегнат от тая работа повече от всеки друг, решил да не дочака вестите от Иския; и тъй като знаел накъде отплувала фрегатата, наредил да му приготвят един кораб, качил се на него и обходил с най-голямата възможна бързина цялото крайбрежие от Минерва чак до Скалеа в Калабрия, разпитвайки навсякъде за девойката; най-сетне в Скалеа научил, че някакви сицилиански моряци я били отвели чак в Палермо; Джани веднага наредил да го закарат там и след дълги и упорити търсения успял да разбере, че любимата му била предадена на краля, който я държал затворена в „Ла Куба“; научавайки тая работа, Джани изпаднал в дълбоко отчаяние и изгубил почти всякаква надежда да я види, камо ли някой ден да си я възвърне.

Все пак, подтикван от любов, той отпратил обратно кораба си и като разбрал, че в Палермо никой не го познава, решил да остане; почнал да обикаля край „Ла Куба“ и веднъж, съвсем случайно, зърнал своята любима, която стояла на прозореца; забелязала го и тя и двамата се зарадвали извънредно много. Щом видял, че наоколо няма жива душа, Джани пристъпил възможно най-близко до сградата, заговорил с девойката и тя му казала какво трябва да направи, ако желае да си поговорят на четири очи; после Джани си тръгнал, като преди това огледал най-подробно мястото; почакал да се мръкне и късно през нощта се върнал на същото място; покатерил се по един зид, където и кълвач не би могъл да се задържи, прехвърлил се в градината, намерил една върлина, опрял я до стената и се изкачил бързо и леко до прозореца, който девойката му била посочила.

Реститута си рекла, че и бол това вече е опозорена, че няма защо повече да пази честта си, заради която дотогава се дърпала и не станала съвсем близка с Джани, и че не би могла да намери по-достоен човек от него, на когото да се отдаде; освен това се досетила, че но тоя начин би могла да го накара да я изведе оттам и затуй оставила прозореца отворен, та да му даде възможност бързо да влезе при нея. Джани се промъкнал тихичко през прозореца и легнал до девойката, която не спяла. А тя, от своя страна, преди да се отдадат на други занимания, му разкрила намеренията си и го замолила най-сърдечно да я измъкне от това място и да се махнат от тоя град. Джани отвърнал, че и той желае най-много това и щом излезе оттук, първата му работа ще бъде така да нареди всичко, че още при следващото си посещение при нея да я изведе от това място. Сетне двамата се прегърнали и вкусили с най-голямо удоволствие от оная върховна наслада, която ни предлага любовта; и след като се насладили неведнъж един на друг, заспали неусетно, както се били прегърнали.

В това време кралят си спомнил за девойката, която харесал още от пръв поглед, и понеже се чувствувал вече с укрепнало здраве, решил да отиде при нея, въпреки че почнало да се развиделява; придружен от неколцина свои слуги, той се запътил тайно към „Ла Куба“, влязъл в къщата, наредил да отворят тихо вратата на стаята, където знаел, че спи девойката, пристъпил, предшествуван от голям запален свещник, погледнал към леглото и видял и нея, и Джани, така както били заспали — голи и прегърнати. По тая причина той изведнъж кипнал от яд, но не продумал ни дума и бил обзет от такава ярост, че едва се сдържал да не намушка и двамата с кинжала, който носел на пояса си. Ала като размислил, че да убиеш двамина спящи, и то голи, е постъпка, недостойна за когото и да било, камо ли за един крал, той успял да се овладее и решил да ги накаже със смърт, като нареди да бъдат изгорени на клада; обръщайки се към слугата, който единствен от останалите бил влязъл с него в стаята, кралят го запитал: „Какво мислиш ти за тая престъпна жена, на която аз възлагах всичките си надежди?“ После го запитал дали познава дръзкия младеж, дето се осмелил да проникне в дома му и да му нанесе такава обида. Слугата отвърнал, че не си спомня да го е виждал някъде.

Разгневеният крал излязъл от стаята и заповядал да хванат и вържат двамата любовници, така както били голи, да ги откарат посред бял ден в Палермо, да ги завържат за един кол на площада, с гръб един към друг, и да ги държат така, докато удар; третият час, за да може всички да ги видят, а после да бъдат изгорени живи, както заслужавали; след като наредил това, кралят се прибрал в покоите си в Палермо, продължавайки да трепери от яд.

Страницы: «« 12345678 »»

Читать бесплатно другие книги:

Адвокат Варвара Жигульская возвращается в Москву после нескольких лет мирной жизни во Франции. Все з...
В книге собраны описания настроек Базового курса Дао Рейки-Иггдрасиль.Система Дао Рейки-Иггдрасиль п...
Признаемся в любви к читателю этой книгой: лучшие книги женщины-мудрость, Луизы Хей, здесь в одном м...
Рассказы, составившие эту книгу, посвящены героической обороне Севастополя в 1854–1855 гг., участник...
Нервничаете, раздражаетесь, конфликтуете. Ведь кто-то вновь и вновь пытается вывести вас из эмоциона...
Миллионы людей знают Джона Грэя как автора бестселлера об отношениях Марса и Венеры. Его книги верну...