Декамерон Боккаччо Джованни
НОВЕЛА VII
Талано д’Имолезе сънува, че вълк разкъсва гърлото и лицето на жена му и я предупреждава да се пази; тя не го послушва и сънят се сбъдва.
След като новелата на Панфило завършила и всички похвалили съобразителността на жената, кралицата заповядала на Пампинеа да продължи с една своя новела; тогава Пампинеа започнала:
— Любезни дами, ние вече беседвахме веднъж за това, че сънищата показват истината, макар че мнозина се присмиват на тези неща; въпреки това аз не ще пропусна случая да ви разкажа с една кратка новела какво се случило неотдавна на една моя съседка, загдето не повярвала на съня, който се присънил на нейния съпруг.
Не знам дали познавате Талано д’Имолезе, твърде почтен и достоен човек. Той се бил оженил за една девойка на име Маргерита, която по хубост превъзхождала всички останали жени, но в замяна на това имала чудноват и неприятен характер и била толкова опърничава, че никога не вършела нищо по съвет на другите, а и никой не бил в състояние да й угоди; Талано понасял трудно тия нейни нрави, но нали нямало как, трябвало да я търпи.
Една нощ, когато Талано и Маргерита били отишли на село в едно свое имение, на Талано му се присънило, че жена му е тръгнала из една прекрасна гора, същата, която се простирала недалеч от тяхната къща; и докато я наблюдавал как се разхожда, Талано видял от един гъсталак да изскача огромен и свиреп вълк, който се хвърлил върху нея, захапал я за гърлото, повалил я на земята и се опитал да я повлече, докато тя викала за помощ; а когато жена му успяла да се изтръгне от устата на вълка, се оказало, че и гърлото, и лицето й са целите разкъсани.
На следната утрин, щом се събудил, Талано казал на жена си: „Жено, въпреки че поради твоята опърничавост не съм прекарал спокойно нито един ден с теб, все пак ще ми бъде много неприятно, ако ти се случи нещо лошо; затова, ако речеш да повярваш на моя съвет, днес не бива да излизаш от къщи.“ Тя го запитала защо и той й разказал съня си от начало до край. Жена му поклатила глава и отвърнала: „Когато човек желае някому злото, така го и сънува. Ти се преструваш, че уж ми мислиш доброто и ме съжаляваш, а сънуваш това, което всъщност би искал да ми се случи; бъди сигурен, че и днес, и винаги ще гледам да се пазя да не ме сполети зло, та да не можеш да се радваш на моите нещастия.“ Тогава Талано рекъл: „Знаех си аз, че ще ми отвърнеш така; такава е твоята благодарност: дай на кьоравия тояга, да ти строши главата; ако искаш — вярвай, ако искаш — не, но аз ти говоря за твое добро и те съветвам още веднъж да си останеш в къщи или поне гледай да не ходиш из гората до нас.“ Жена му възразила: „Добре, точно така ще направя.“ После си казала: „Я го виж ти, колко хитро е измислил да ме изплаши, та днес да не отивам в нашата гора; а той сигурно си е определил там среща с някоя негодница и не иска да го заваря с нея. Ах, той би желал да има наоколо си само слепци и аз щях да бъда голяма глупачка, ако не го знаех какъв е и седнех да му вярвам. Няма да я бъде тая работа: ако ще да стоя там цял ден, но аз трябва да видя с каква стока той възнамерява днес да търгува.“
Като рекла и отсякла: щом мъжът й излязъл и тръгнал в една посока, тя го последвала и се запътила в противоположната, гледайки той да не я забележи, и без да губи време, отишла в гората; щом навлязла в гората, притаила се в най-големия гъсталак и почнала да се оглежда внимателно на всички страни, за да не пропусне, ако мине някой. Докато тя си стояла така, без дори да мисли за вълците, изведнъж от близкия гъсталак изскочил един голям, страшен вълк; тя го видяла, но още преди да успее да промълви „Спаси ме, господи!“, той се нахвърлил връз нея, сграбчил я и я понесъл, сякаш била агънце. Вълкът я стискал толкова здраво за гърлото, че тя не можела да каже гък, пък и нямало как да си помогне по друг начин; така вълкът сигурно щял Да я отвлече и да я задуши, ако насреща му не били излезли някакви овчари, които се развикали и го принудили да пусне Маргерита; тя имала жалък и нещастен вид, но овчарите я познали и я пренесли у дома й, където лекарите трябвало да положат големи усилия, за да я изцерят. Въпреки това гърлото й и част от лицето й били толкова раздрани, че от красавица тя се превърнала в най-противен урод. По тази причина тя се срамувала да се показва там, където биха могли да я видят, и неведнъж оплаквала най-жално и своята опърничавост, и нежеланието си да повярва на пророческия сън на своя съпруг — което нямало да й струва нищо.
НОВЕЛА VIII
Биондело излъгва Чако и го праща на някакъв обед; за да му отмъсти, Чако си послужва с хитрост, вследствие на което Биондело бива натупан здравата.
Всички членове на веселата дружина били единодушни, че това, което видял Талано, докато спял, не било сън, а видение, защото се сбъднало най-точно. Когато всички замълчали, кралицата наредила на Лаурета да продължи. И тя започнала така:
— Премъдри дами, понеже почти всички, дето говориха преди мен, изходиха в своите разкази от вече казани неща, жестокото отмъщение на учения младеж, за което ни разказа вчера Пампинеа, ме подсети да ви говоря за едно друго отмъщение, което имало твърде неприятни последици за тоя, на чийто гръб се стоварило, въпреки че не било така жестоко.
Затова ще ви кажа, че във Флоренция живял някакъв човек, на име Чако; на тоя свят нямало по-голям лакомник от него и понеже доходите му не стигали, за да покрият разходите за лакомията му, Чако — който имал и добри обноски, и бил неизчерпаем източник на забавни шеги и остроумни приказки — решил да стане не придворен комедиант, а предпочел да осмива хората с хапливи слова и тръгнал да посещава тия, дето били заможни и обичали добре да си похапват; той се отбивал при тях твърде често и на обед, и на вечеря, въпреки че не винаги го канели.
По същото време във Флоренция живял друг мъж, наречен Биондело; той бил дребен на ръст, бил голямо конте и чистофайник, винаги ходел с шапчица на главата, а дългите му руси коси били винаги толкова пригладени, че не стърчало ни косъмче встрани; и той се занимавал със същото, с което се занимавал и Чако. Когато една сутрин по време на постите Биондело отишъл на рибния пазар, за да купи две големи миноги за месер Виери дей Черки, Чако го видял, доближил се до него и го запитал: „Какво правиш?“ Биондело отвърнал: „Снощи са изпратили три миноги, ама много по-хубави от тия, и една есетра на месер Корсо Донати, но понеже нямало да му стигнат, за да нагости някакви благородници, които поканил на обед, той ме прати да купя още две риби. Ти няма ли да дойдеш?“ Чако отвърнал: „Знаеш много добре, че и аз ще бъда там.“
Когато станало време, Чако отишъл в дома на месер Корсо и го заварил с неколцина негови съседи; те още не били седнали да обядват, а когато месер Донати го запитал защо е дошъл, Чако отвърнал: „Месер, дошъл съм да обядвам с вас и вашата дружина.“ Месер Корсо рекъл: „Тогава бъди добре дошъл и понеже вече е време за обед, хайде да сядаме на трапезата.“ Като седнали, най-напред им поднесли леща и солена сланина, после — пържена риба от Арно и нищо повече. Чако се досетил, че Биондело го е изиграл, кипнал от яд и решил да му отмъсти за тая работа.
Няколко дни по-късно Чако срещнал Биондело, който през това време успял да разсмее не малко хора с шегата, която устроил на Чако. Щом го видял, Биондело побързал да го поздрави, засмял се и го запитал харесал ли е миногите на месер Корсо. Чако отговорил: „Няма да минат и осем дни и ти ще можеш да кажеш това много по-добре, отколкото аз.“ После, без да губи време, той се разделил с Биондело, договорил се с някакъв много хитър вехтошар колко трябва да му плати за услугата, дал му едно стъклено шише, завел го близо до Лоджия дей Кавичули, посочил му месер Филипо Ардженти — който бил висок и як мъж, а освен това бил и твърде надменен, гневлив и голям чудак — и му заръчал: „Ще отидеш при тоя човек с това шише и ще му речеш така: «Месер, при вас ме праща Биондело; той ми заръча да ви помоля да му вапсате това шише с вашето хубаво червено вино, понеже искал да се повесели със своите ортаци». Ама внимавай добре да не те пипне, защото хем ще си изпатиш здравата, хем ще развалиш моята работа.“ Вехтошарят запитал: „Трябва ли да му кажа още нещо?“ — „Не — отвърнал Чако, — тръгвай веднага! Щом му кажеш каквото ти заръчах, върни се при мен с шишето и аз ще ти се издължа.“
Вехтошарят отишъл и направил каквото му заръчал Чако. Щом го изслушал, месер Филипо, който кипвал и от най-дребната работа, си помислил, че Биондело — а той го познавал добре — е решил да му се подиграе, почервенял от яд и изръмжал: „За какво «вапсване» става дума, какви са тия «ортаци»? Бог да убие и теб, и него!“ Скочил и протегнал ръка, за да сграбчи вехтошаря, но оня, нали бил предупреден, бързо отскочил назад, плюл си на петите, хванал друга посока, а после се върнал при Чако — който бил видял всичко — и му предал какво казал месер Филипо.
Чако останал много доволен, платил на вехтошаря и не мирясал, докато не намерил отново Биондело. Щом го видял, той го запитал: „Ходил ли си скоро към Лоджия дей Кавичули?“ Биондело отговорил: „Не, защо ме питаш?“ Чако рекъл: „Защото чух, че месер Филипо те търсел, но не знам защо.“ Биондело казал: „Добре, и без това отивам натам, ще му се обадя.“
Когато Биондело потеглил нататък, Чако тозчас го последвал, за да види какво ще стане. Понеже не успял да хване вехтошаря, месер Филипо бил страшно разгневен и умирал от яд, тъй като от думите на вехтошаря не успял да проумее нищо друго освен това, че Биондело е решил да му се подиграе, ама защо — не можал да разбере; докато стоял така и си блъскал главата, ето ти Биондело. Щом го съзрял, месер Филипо се втурнал към него и го цапардосал по лицето. „Ой, месер! — възкликнал Биондело. — Какво значи това?“ Месер Филипо го сграбчил за косата, дръпнал му шапката, свалил му наметалото на земята и продължил да го налага, като викал: „Ах ти, негоднико, ще ти дам аз да разбереш какво значи това! За какво «вапсване», за какви «ортаци» бе пратил да ми говорят? За малко дете ли ме мислиш, та си седнал да ме баламосваш?“ Докато му говорел така, той продължавал да го налага по лицето със своите юмруци, които били тежки, сякаш от желязо, разрошил го, оскубал му косата, овъргалял го в калта и му раздрал дрехите; и толкова се увлякъл в тая работа, че се забравил, а Биондело, след първите си слова, не успял да добави вече нищо, нито пък да го запита защо го бие. Той чул „вапсване“ и „ортаци“, ала хич не му станало ясно какво означава това.
Най-сетне, когато месер Филипо го пребил от бой, около тях се струпали много хора, които с голям зор успели да измъкнат Биондело от ръцете му; Биондело бил целият пребит, едва се държал на краката си, а те му обяснили защо месер Филипо е постъпил така с него, скарали му се, задето бил пратил да му кажат ония слова, и добавили, че той трябвало отдавна да познава месер Филипо и да знае, че не е човек, с когото можещ да си позволяваш шеги. Биондело почнал да се оправдава и твърдял със сълзи на очи, че никога не е пращал човек да иска вино от месер Филипо; а после, като се посъвзел, тръгнал към дома си, все така жалък и печален, и се досетил, че това е работа на Чако.
Той прекарал доста дни затворен в къщи, докато изчезнат синините по лицето му, и чак след това почнал отново да излиза. Един ден Чако го срещнал, засмял се и го запитал: „Е, Биондело, хареса ли ти виното на месер Филипо?“ Биондело отвърнал: „Де пък на тебе да ти бяха харесали така миногите на месер Корсо!“ Чако добавил: „Слушай какво, от теб зависи: решиш ли още веднъж да ме нахраниш така вкусно, както ме нахрани, аз пък ще те напоя добре, както вече направих.“
Биондело разбрал, че колкото и да мрази Чако, не би могъл да се пребори с него, затуй с Божата Воля решил да се помирят и оттогава насетне гледал да не си прави шеги с него.
НОВЕЛА IX
Двама младежи искат съвет от Соломон; единият пита какво да направи, че да бъде обикнат, а другият — как да накаже опърничавата си жена; единият бива посъветван и той да обикне, а другият — да отиде на Моста на гъските.
За да не се наруши привилегията на Дионео, оставала само кралицата да разказва; затова, след като дамите са посмели на воля над злополучния Биондело, кралицата започнала весело така:
— Любезни дами, ако погледнем трезво на установения ред на нещата, ние твърде лесно ще се убедим, че според самата природа, нравите и законите жените изцяло са подчинени на мъжете и че те трябва да се съобразяват и ръководят от техните разбирания; поради това всяка жена, която иска да намери мир, утеха и покой при мъжа, на когото принадлежи, трябва да бъде смирена, търпелива и послушна и преди всичко — честна — това е най-висшето и най-ценно благо, що може да притежава всяка мъдра жена. И ако ние не можем да научим това от законите, съобразяващи се във всяко нещо с общото благо, или пък от обичаите, или, ако щете, нравите, чиято сила е огромна и достойна за уважение, то това ни показва твърде ясно самата природа, която е създала телата ни нежни и крехки, душата — плаха и боязлива, милозлива и добра и ни е надарила с малко телесни сили, с приятен глас и с плавни движения на нашите крайници; всичко това доказва, че ние имаме нужда друг да ни ръководи и управлява. А който се нуждае от чужда помощ и ръководство, той трябва да бъде послушен, да се подчинява на своя повелител и да го уважава. Та кои други, ако не мъжете, са наши повелители и помощници? Следователно ние трябва да се подчиняваме на мъжете и да ги уважаваме много и аз смятам, че всяка жена, която се отклонява от това задължение, заслужава не само строго порицание, но и най-сурово наказание. На тази мисъл — въпреки че тя и друг път е възниквала в мене — ме наведе предишният разказ на Пампинеа за опърничавата жена на Талано, на която Бог пратил наказанието, дето нейният мъж не съумял да й наложи; поради това, както вече казах, всички жени, които не желаят да бъдат приветливи, весели и послушни, както изискват и природата, и обичаите, и законите, заслужават най-сурово и жестоко наказание.
Ето защо аз искам да ви разкажа за един съвет, даден от Соломон като полезно средство за излекуването на такива жени от гореспоменатия им недъг; нека всяка жена, която не се нуждае от подобен лек, си мисли, че това, дето разправям, не се отнася за нея, въпреки че мъжете са измислили следната поговорка: „И добрият, и лошият кон стават за тяга, и добрата, и лошата жена плачат за тояга.“ Изтълкуваме ли тия слова като шега, лесно ще се съгласим, че са верни; но дори и да ги разгледаме откъм моралната им страна, мисля, че пак трябва да приемем, че са правдиви. Всички жени по природа са слаби и податливи, затова тоягата е нужна да наказва ония, които си позволяват да отиват далеч зад приетите граници; ала тояга е необходима и за тия, които не си позволяват да прекаляват, за да поддържа добродетелта им, да ги плаши и да ги кара да се сдържат.
А сега да оставим тия поучителни слова и да преминем към това, което възнамерявам да ви разкажа. И тъй, по времето, когато сияйната слава за чудната мъдрост на Соломон се разнесла из целия свят заедно с мълвата, че той бил готов да сподели най-щедро мъдростта си с всекиго, който би пожелал да се убеди в нея чрез собствен опит, при него започнали да се стичат за съвет от всички краища на света много хора, притиснати от най-различни тежки нужди.
Сред тия, които отивали натам поради споменатите причини, бил и някакъв благороден, много богат младеж, на име Мелисо; той бил от град Лайацо, където бил роден и където и живеел. Докато яздел към Ерусалим, на излизане от Антиохия той срещнал друг един младеж, на име Джозефо, който вървял в същата посока, накъдето и Мелисо, и както обикновено става в такива случаи, двамата се заговорили. След като узнал от Джозефо кой е и откъде идва, Мелисо го запитал накъде отива и по каква работа. Джозефо обяснил, че е тръгнал при Соломон да му иска съвет какво да прави с жена си, която била толкова зла и опърничава, че като нея нямало друга; после добавил, че се опитвал да я отучи от нейната опърничавост, но нищо не помогнало: ни молби, на ласки, ни каквото и да било друго. След това Джозефо запитал Мелисо откъде е, къде е тръгнал и по каква работа. Мелисо отвърнал: „Аз съм от Лайацо, ти си имаш една грижа, аз — друга: богат момък съм, харча парите си, за да каня и гощавам моите съграждани, и се чудя и се мая защо, въпреки всичко това, не мога да намеря човек, който да ме обича; затуй съм тръгнал там, където отиваш и ти, да поискам съвет какво да направя, за да ме обикнат.“
Двамата спътници продължили заедно и като стигнали в Ерусалим, отишли в двореца, където един придворен ги поел и ги въвел при Соломон; Мелисо изложил накратко молбата си и Соломон отвърнал: „Обичай!“ Щом той изрекъл това слово, Мелисо бил изведен начаса навън, а Джозефо побързал да обясни защо е дошъл. Соломон не му казал нищо друго освен: „Иди на Моста на гъските!“ След тия слова на царя и Джозефо бил веднага изведен навън, където намерил очакващия го Мелисо и му разказал какъв отговор получил. След като поразмислили над чутите слова и не успели да проумеят нито смисъла им, нито пък с какво биха могли да им бъдат от полза за техните нужди, двамата потеглили обратно с чувството, че са били подиграни. След като пътували няколко дни, стигнали до една река, над която минавал хубав мост; и тъй като по моста вървял голям керван натоварени мулета и коне, наложило им се да почакат, докато керванът се източи. Не щеш ли, когато минавали вече последните животни, някакво муле изведнъж се заинатило — както тия животни често правят — и не искало по никакъв начин да продължи; поради това мулетарят взел една пръчка и почнал да го потупва леко, за да го накара да тръгне. Но мулето взело да се мята ту на една, ту на друга страна, дърпало се назад и все отказвало да потегли накъдето трябва; тогава мулетарят кипнал и почнал да го налага с все сила където му падне: и по главата, и по хълбоците, и по задницата; но нищо не помогнало.
Мелисо и Джозефо, които наблюдавали цялата тази работа, почнали да викат на мулетаря: „Какво правиш бе, изверг такъв? Да го убиеш ли искаш? Защо не се опиташ да го поведеш тихо и кротко? Така по-скоро ще тръгне, отколкото като го биеш!“ Мулетарят им отвърнал: „Вие познавате вашите коне, аз си познавам мулето, оставете ме да се оправям както аз си знам!“ След като изрекъл това, той продължил да го бие и така го натупал, че най-сетне мулето потеглило напред и мулетарят постигнал каквото искал.
Когато младежите се наканили да тръгнат, Джозефо запитал един човек, който седял на края на моста, как се нарича тоя мост. Той му отвърнал: „Месер, наричат го Моста на гъските.“ Като чул това, Джозефо веднага си припомнил думите на Соломон, обърнал се към Мелисо и му рекъл: „Слушай, друже, искам да ти кажа, че съветът, който ми даде Соломон, комай е правилен и добър; признавам си, че аз не съм се осмелявал да натупам жена си, но ето че мулетарят ми показа как трябва да постъпя.“
След няколко дни те пристигнали в Антиохия и Джозефо поканил Мелисо да му гостува за ден-два, за да си отдъхне. Жена му го посрещнала много хладно, но Джозефо й заповядал да приготви за вечеря каквото пожелае Мелисо; понеже не искал да противоречи на Джозефо, Мелисо обяснил с няколко думи какво предпочита. Но жената, както си била свикнала, не направила това, което поръчал Мелисо, ами почти точно обратното; щом видял тая работа, Джозефо кипнал и я запитал: „Нали ти казаха как трябва да приготвиш вечерята?“ Жена му се обърнала към него и отвърнала надменно: „Какви са тия приказки? Нали искаш да вечеряш, защо не ядеш? Заръчаха ми едно, но аз реших да направя друго; ако ти харесва — яж, ако не — недей да ядеш!“
Мелисо се учудил от отговора на жената и почнал да я кори. Като чул това, Джозефо рекъл: „Жено, ти продължаваш да се държиш така, както си знаеш, но повярвай ми, аз ще те накарам да си промениш държането.“ После се обърнал към Мелисо и му казал: „Приятелю, ей сега ще разберем какъв съвет ми даде Соломон; само че те моля да не се учудиш на това, дето ще видиш сега, и каквото направя, да го приемеш като шега. А за да не се опиташ да ми попречиш, спомни си какво ни отговори мулетарят, когато ни стана жал за неговото муле.“ Мелисо отвърнал: „Аз съм в твоя дом и нямам намерение да ти противореча.“
Джозефо намерил една тояга от младо дъбово дръвче и се запътил към стаята, където отишла жена му, след като станала от трапезата, мърморейки гневно какви ли не приказки; щом влязъл, той я сграбчил за плитките, тръшнал я на пода и почнал да я налага с все сила с тоягата. Отначало жена му се развикала, после взела да го заплашва, но като видяла, че Джозефо хич не я и слуша и щял да я пребие от бой, почнала да го заклева в Името Божие и да го моли за пощада, да не я убива, и освен това му обещала, че никога вече няма да противоречи на неговите желания. Но Джозефо не се спрял, а продължил да я налага още по-яростно ту по хълбоците, ту по задника, ту по раменете; наместил й здравата кокалите и престанал едва когато не му останали вече сили; с една дума, по гърба на жена му не останало ненасинено място. Щом свършил тая работа, Джозефо се приближил до Мелисо и му рекъл: „Утре ще разбереш правилен ли е бил съветът на Соломон: «Иди на Моста на гъските.»“ Като си поотдъхнал, той си измил ръцете и седнал да вечеря с Мелисо, след което, като дошло време, и двамата си легнали. А клетата жена станала с големи усилия от пода, довлякла се до леглото, където се помъчила да дойде на себе си, но заранта се събудила рано и наредила да запитат Джозефо какво желае за обед. Той се посмял заедно с Мелисо на това и дал нарежданията си; после, като станало време за обед, двамата се прибрали в къщи и заварили всичко приготвено от добре по-добре, съгласно дадените нареждания; поради това те похвалили най-възторжено съвета, който отначало не могли да разберат правилно.
След няколко дни Мелисо се разделил с Джозефо и щом се прибрал у дома си, споделил с един мъдър човек какво му казал Соломон. Човекът отвърнал: „По-добър и по-точен съвет не би могъл да ти даде. Ти знаеш много добре, че никого не обичаш и че ако оказваш почести и услуги, правиш това не от любов към другите, а от славолюбие. Затуй, както ти е казал Соломон, обичай, за да те обичат и теб.“
Ето как опърничавата жена била наказана, а младежът обикнал и спечелил обичта на другите.
НОВЕЛА X
По молба на кума си Пиетро, дон Джани прави магия, за да превърне жена му в кобила; но когато се ками да й сложи опашка, кумът Пиетро се обажда, че опашка не е нужна, и разваля работата.
Разказаната от кралицата новела предизвикала известно негодувание у дамите и смях у младежите; когато смехът утихнал, Дионео започнал така:
— Прелестни дами, красотата на ято бели гълъби изпъква много повече, ако сред тях попадне черен гарван, а не бял лебед; по същия начин един не много разумен човек, попаднал сред мъдри люде, понякога не само придава блясък и красота на тяхната умствена зрелост, ами дава и повод за забава и удоволствие. Затова вие, дето сте умни и скромни, трябва да държите още повече на мен, глуповатия, защото моите недостатъци правят вашата добродетел да изпъква много по-ярко, отколкото ако притежавах достойнства, които да затъмняват вашите; именно поради тая причина аз трябва да разполагам с много повече свобода, за да докажа какъв съм, а това, което говоря, вие трябва да изслушвате с много повече търпение, отколкото ако бях умен и разумен. И така, аз ще ви разкажа една не много дълга новела, от която ще ви стане ясно с каква прилежност е необходимо да се върши всичко, каквото нареждат ония, дето правят разни заклинания, и как най-малката грешка, допусната в тия неща, разваля всичко, сторено дотогава от заклинателя.
Не много отдавна в Барлета живял свещеник на име дон Джани ди Бароло; понеже енорията му била бедна, за да се прехранва, той натоварил кобилата си със стока, тръгнал насам-натам по панаирите из Апулия и почнал да купува и да продава. По време на тия свои странствувания той се сприятелил с някакъв човек, на име Пиетро от Тресанти, който със своето магаре вършел същата работа, каквато и свещеникът; в знак на Приятелство и добро разположение свещеникът се обръщал към селянина съгласно апулийския обичай, наричайки го „куме Пиетро“; и всеки път, когато Пиетро прескачал до Барлета, свещеникът го водел в своята църква, канел го да отсяда у дома му, с една дума, оказвал му най-големи почести. Обаче кумът Пиетро бил много беден и притежавал само една къщица, която едва побирала него, младата му жена — а тя била голяма красавица — и магарето; въпреки това, всеки път, когато дон Джани пристигал в Тресанти, той го водел у дома си и го гощавал според възможностите си, за да му се отплати за вниманието, което пък оня му оказвал в Барлета. Но що се отнася до нощуването, понеже кумът Пиетро имал едно-единствено легло, където спял заедно с красивата си жена, той не можел да настани свещеника както подобава; затуй дон Джани бил принуден да спи в яхъра на купчина слама, редом с кобилата си, която пък била вързана до магарето на стопанина.
Понеже знаела за вниманието, което дон Джани оказвал на мъжа й в Барлета, жената на няколко пъти, когато свещеникът идвал у тях, изказвала желание да отиде и пренощува у една съседка, на име Карапреза, жена на съдията Лео, за да може гостът да спи в леглото заедно с мъжа й; тя споменала за тая работа и на свещеника, но той не се съгласявал, дори един път й казал: „Не се тревожи за мен, кумичке Джемата, аз съм си много добре, защото, когато пожелая, мога да превърна тая кобила в хубава мома и да спя с нея, а след това отново я превръщам в кобила, та затуй не ми се ще да се разделям с нея.“ Младата жена се учудила, повярвала му, разказала това на мъжа си и добавила: „Слушай, ако наистина сте толкова близки, както твърдиш, защо не помолиш свещеника да те научи на тази магия, та да може и мен да превръщаш в кобила? Така ще можеш да работиш и с магаре, и с кобила, ще печелим двойно, а като се приберем в къщи, пак ще ме превръщаш в жена, каквато съм всъщност.“
Кумът Пиетро, който бил по-скоро глуповат, отколкото умен, повярвал на словата й, съгласил се със съвета, който тя му дала, и захванал да моли най-усърдно свещеника да го научи на тази магия. Дон Джани направил каквото могъл, за да го разубеди да не вярва на тия глупости, но като видял, че нищо не помага, рекъл: „Добре, щом толкова го искате, утре, както всеки друг път, ще станем на разсъмване и аз ще ви покажа как се върши това; само че, както сам ще се увериш, най-трудното в цялата работа е поставянето на опашката.“
Кумът Пиетро и кумицата Джемата очаквали събитието с такова нетърпение, че не мигнали цяла нощ и малко преди да съмне, станали и извикали дон Джани; той дошъл в стаята както бил само по риза и рекъл: „За никого другиго не бих се съгласил да сторя това, но за вас ще направя едно изключение; щом толкова желаете, всичко ще ви покажа, ала трябва да ви напомня, че ако искате работата да стане, ще трябва да изпълнявате всичко, каквото ви наредя.“ Мъжът и жената отвърнали, че са съгласни. Тогава дон Джани взел свещта, подал я на Пиетро и му заръчал: „Наблюдавай внимателно какво ще правя и запомни добре какво ще кажа! Само че, ако не искаш да развалиш работата, не бива да се обаждаш, каквото и да видиш, каквото и да чуеш, ами се моли Богу опашката да се прихване добре.“
Кумът Пиетро поел свещта и обещал да изпълни тая заръка. Тогава дон Джани заповядал на кумицата да се съблече и да застане на четири крака, както стоят кобилите, след което напомнил и на нея да не продумва ни думица, каквото и да става. Той почнал да опипва лицето и главата й и рекъл: „Нека тая глава стане хубава конска глава!“ После прекарал ръка по косата й и добавил: „Нека това се превърне в хубава конска грива!“ А като стигнал до ръцете, изрекъл; „Нека се превърнат в хубави конски крака и копита!“ След това, когато опипал гърдите й и установил, че са твърди и налети, а един неканен гост изведнъж се пробудил и се надигнал, свещеникът пожелал: „Нека това стане хубава конска гръд!“ Той изговорил същите слова и за гърба, корема, задника, бедрата и нозете й; най-сетне, след като дошъл ред да постави опашката, свещеникът си подигнал ризата, хванал в ръка садилото, с което разсаждал хора, и като го напъхал начаса в междата, служеща за тая работа, изрекъл: „А нека това се превърне в хубава конска опашка!“
Кумът Пиетро, който до тоя миг следял най-внимателно всичко, щом видял последното деяние — а то хич не му се харесало, — възкликнал: „Хей, дон Джани! Не искам опашка, не искам никаква опашка!“ Когато дон Джани издърпал садилото, влагата, съдържаща се във всички растения, била вече изтекла и той рекъл: „Ах, куме Пиетро, нали ти бях казал да не се обаждаш, каквото и да видиш, че върша? Та кобилата беше вече почти готова, но ти с твоето обаждане развали цялата работа и сега не мога да започна отново!“ Кумът Пиетро възразил: „Добре де, ама там не ми трябваше опашка. Защо не ми казахте аз да я поставя? Освен това вие я поставихте по-надолу, отколкото трябва.“ Дон Джани отвърнал: „Затова, защото от първия опит ти нямаше да можеш да свършиш тая работа, както аз я направих.“
Щом чула тия слова, младата жена се изправила и казала най-чистосърдечно на мъжа си: „Ах ти, глупако неден! Защо развали и твоята, и моята работа? Къде си виждал кобила без опашка? Бедняк си ти, но да даде Господ да станеш още по-беден!“
Така, по причина на изречените от кума Пиетро слова, нямало вече как младата жена да се превърне в кобила, затова тя се облякла, като се тюхкала и вайкала. А кумът Пиетро поел пак стария си занаят с магарето и двамата с дон Джани отишли на панаира в Битонто, но Пиетро не го помолил никога вече за подобна услуга.
Нека всяка жена, която ще се смее над това, си представи сама колко много се смяла дружината на тая новела, която дамите разбрали много по-добре, отколкото Дионео предполагал. Но тъй като разказите вече приключили, а слънцето почнало да клони към заник, кралицата разбрала, че е дошъл краят на нейното владичество, затова станала, снела венеца от себе си и като го положила върху главата на Панфило — единствения, който оставал да бъде удостоен с тази чест, — усмихнала се и изрекла:
— Повелителю мой, тъй като ти си последен, върху теб ще легне тежко бреме — да поправиш моите грешки и грешките на тия, дето заемаха мястото, що заемаш сега ти. И нека Бог ти помогне в това начинание, така както помогна на мен да те увенчая за крал!
Панфило посрещнал радостно възложената му чест и отвърнал:
— Вашата добродетел и добродетелта на всички мои поданици ще направят така, че и аз да заслужа похвала, подобно на другите преди мен.
След като по примера на своите предшественици се договорил със сенешала относно всичко, каквото било необходимо, Панфило се обърнал към застаналите в очакване дами с думите:
— Влюбени дами, за да си възвърнете силите, благоразумната Емилия, която днес бе наша кралица, ви даде малко почивка, като ви позволи да разсъждавате за каквото вие пожелаете; поради това аз съм на мнение, че след като отпочинахте, ще бъде добре да се върнем към установения вече ред и желая всяка една от вас да се подготви утре да разказва за тия, които са проявили благородство или великодушие в любовните или други дела. Беседвайки по тези въпроси, слушайки тия разсъждения, вашият и без това предразположен към доблестни дела дух несъмнено ще се извиси още повече; и нашият живот, който е така кратък в смъртните ни тела, ще бъде увековечен с похвалната слава, която ще оставим след себе си; и всеки, който не се грижи само за корема си, както правят дивите зверове, трябва не само да желае, ами да се стреми с всички сили да върши такива дела.
Този въпрос се понравил на веселата дружина; с разрешение на новия крал всички станали и се отдали на обичайните си занимания, като всеки избрал каквото най-много предпочитал. Така прекарали до часа за вечеря; после седнали весело край трапезата и били обслужени старателно, както трябва, а щом се нахранили, станали за обичайните си игри и изпели множество песни, не толкова мелодични, колкото забавни по съдържание; след което кралят заповядал на Неифила да изпее една канцона. И тя, без да губи време, запяла прелестно със звънък и весел глас:
Кралят и дамите похвалили много канцоната на Неифила, а след това, понеже било вече твърде късно, кралят наредил всички да се приберат и да си отдъхнат до следния ден.
ДЕН ДЕСЕТИ
Завършва деветият ден на Декамерон, започва десетият и последен ден, в който под ръководството на Панфило дружината разсъждава за тия, които са проявили благородство или великодушие в любовните или други дела.
Когато Панфило станал и заповядал да събудят дамите и неговите другари, по някои облачета на запад все още играели бакърени отблясъци, докато краищата на ония, дето били на изток, изглеждали като позлатени, а самите те сияели от приближаващите се към тях слънчеви лъчи. Когато дружината се събрала, Панфило обсъдил с останалите накъде да тръгнат да се поразвлекат, след което пристъпил бавно, съпровождан от Филомена и Фиамета, а другите тръгнали след тях. Те дълго се разхождали, беседвайки за бъдещия си живот, питали се, отговаряли си и след като направили голяма обиколка, щом слънцето започнало да напича, се прибрали в двореца. Тук наредили да изплакнат чашите и който бил жаден, пил от бистроструйния извор, а после всички тръгнали да се разхождат под приятните сенки на градината, докато станало време за обед. След като се наобядвали и подремнали, те както обикновено се събрали там, където им наредил кралят; той заповядал на Неифила да разкаже първата новела и тя започнала весело така.
НОВЕЛА I
Един рицар служи при испанския крал и си наумява, че не е възнаграден според заслугите си; тогава кралят му доказва по най-убедителен начин, че не той е виновен за това, а злата съдба, след което го дарява най-щедро.
— Уважаеми дами, аз трябва да смятам, че кралят ми оказа най-голяма милост, след като ми възложи първа аз да говоря за такова нещо, каквото е великодушието, защото както слънцето е украшение и хубост за небето, така и великодушието е блясък и светило на всяка друга добродетел. Поради това аз ще ви разкажа една новела, която според мен е твърде приятна, а и самото й припомняне няма да е без полза.
И така, вие трябва да знаете, че измежду множеството храбри рицари, с които нашият град се слави от край време, имало един, на име месер Руджери дей Фиджовани, който може би е бил най-достоен от всички. Той бил богат, притежавал и възвишен дух, но като взел под внимание особеностите на нравите и на живота в Тоскана, заключил, че ако продължава да живее тук, не ще има възможност да се отличи както трябва със своето мъжество, затова намислил да отиде за известно време при краля на Испания Алфонсо, чиито слава и доблест по онова време превъзхождали славата на всеки друг властелин. След като се снабдил с подходящи доспехи и коне и събрал достойна за себе си свита, той заминал за Испания, където кралят го приел най-благосклонно. Там месер Руджери започнал да води разкошен живот, извършил удивителни подвизи и много скоро се прославил като смел и мъжествен човек.
След като живял там доста време, следейки най-внимателно поведението на краля, на месер Руджери му се сторило, че кралят твърде необмислено раздава ту замък, ту град, ту баронство, и то все на хора, дето никак не били заслужили; и понеже кралят не му подарил нищо, а месер Руджери знаел цената си и сметнал, че това може само да намали славата му, той решил да си замине и отишъл при краля с молба да го освободи. Кралят се съгласил и му подарил едно от най-красивите и добри мулета, яздени някога от човек; подаръкът бил добре дошъл за месер Руджери, тъй като му предстоял дълъг път. След това обаче кралят викнал един умен човек от свитата си и му заръчал да измисли най-подходящия начин да тръгне заедно с месер Руджери, но така, че рицарят да не се досети, че тоя човек е пратен от краля; заръчал му още да запомни всичко, каквото рицарят му каже за него, за да може после да му го предаде, а на следната утрин след заминаването да заповяда на рицаря да се върне обратно при краля. Придворният стоял нащрек и щом разбрал, че месер Руджери е напуснал града, успял да се присъедини много ловко към него, давайки му да разбере, че и той пътува за Италия.
Месер Руджери яздел мулето, което му било подарено от краля, и двамата разговаряли за това-онова, а като наближил третият час, рицарят казал: „Май няма да бъде зле да спрем някъде, за да се изходят животните.“ Те свърнали в един обор и всички животни се изходили, само мулето нищо не направило. После продължили пътя си, а придворният все се вслушвал в словата на рицаря; по едно време стигнали една река и докато пояли конете, мулето взело, че се изходило по нужда в реката. Щом видял това, месер Руджери възкликнал: „Проклето животно, бог да те убие, и ти си като твоя господар, дето те подари на мен!“ Кралският придворен запомнил тия слова, запомнил и много други, които чул, докато пътували целия ден, но всичко останало било само най-големи хвалебствия за краля; поради това, когато на следната заран те възседнали конете си, за да продължат към Тоскана, придворният предал на рицаря заповедта на краля и месер Руджери веднага потеглил обратно.
След като узнал какво казал рицарят за мулето, кралят наредил да го извикат при него, приел го най-любезно и го запитал какво го е накарало да го сравни с мулето, или по-точно мулето с него. Месер Руджери отговорил откровено: „Господарю мой, сравних го с вас, защото както вие давате на когото не трябва, а не комуто се полага, така и то не се изходи по нужда там, където трябваше, ами свърши тая работа където не му беше мястото.“ Тогава кралят казал: „Месер Руджери, аз не ви дарих, както съм направил с мнозина други, които, сравнени с вас, нищо не представляват, не защото не ви смятам за най-доблестен измежду всички рицари и че не заслужавате да бъдете дарен; за това не съм виновен аз, виновна е вашата съдба, която ми е попречила да го сторя. Готов съм да ви докажа, че ви говоря самата истина.“ Месер Руджери отвърнал: „Господарю мой, оплаквам се не за това, че не съм получил от вас никакъв дар, защото не съм имал намерение да забогатявам още повече; оплаквам се, задето вие с нищо не сте отличили моето мъжество; но въпреки това аз ви заявявам, че приемам вашето извинение за вярно и честно; готов съм да видя каквото е вам угодно, въпреки че ви вярвам и така, без каквото и да е доказателство.“
Кралят го завел в една обширна зала, където по негова заповед били поставени два големи затворени сандъка, и в присъствие на множество придворни му казал: „Месер Руджери, в единия от тия сандъци са поставени моята корона и царският ми жезъл, а освен това и много мои хубави пояси, катарами, пръстени и всички мои накити и скъпоценности; другият сандък е пълен с пръст. Изберете си един от тях и той ще бъде ваш! Така ще видите кой се е показал непризнателен към мъжеството ви — аз или вашата съдба.“
Като видял, че такава е волята на краля, месер Руджери избрал един сандък; кралят заповядал да го отворят и се оказало, че е пълен с пръст. Затуй кралят се засмял и му рекъл: „Месер Руджери, сега можахте да се уверите, че каквото ви казах за съдбата, е било истина; но вашето мъжество заслужава аз да се противопоставя на силите на тази съдба. Знам, че не възнамерявате да станете испанец и затова не искам да ви даря тук нито замъци, нито градове; ще ви подаря сандъка, който ви бе отнет от съдбата; напук на нея аз искам той да бъде ваш, за да можете да го отнесете във вашия край и, както заслужавате, да се похвалите на вашите съграждани с мъжеството си, потвърждавайки словата си с моите дарове.“
Месер Руджери взел сандъка, изказал на краля благодарността, полагаща се за подобен дар, и се завърнал весел и доволен в Тоскана.
НОВЕЛА II
Гино ди Тако пленява абат дьо Клюни, лекува болния му стомах и го пуска на свобода; абатът се завръща в римския двор, помирява Гино с папа Бонифаций и го прави хоспиталиер.
След похвалите, отправени към щедростта, която крал Алфонсо проявил към флорентинския рицар, кралят, на когото тази щедрост се понравила твърде много, заповядал на Елиса да продължи; тя започнала веднага:
— Нежни дами, това, че един крал се е оказал щедър и е проявил щедростта си спрямо човек, който е бил на служба при него, не може да бъде наречено иначе освен голяма, достойна за похвала постъпка. Но какво бихме казали, като узнаем, че един духовник е проявил удивително великодушие към човек, с когото би могъл да постъпи и като с враг, без никой да го осъди за това? Разбира се, ние не бихме казали друго освен, че постъпката на краля е проява на благородство, а тази на духовника — истинско чудо, тъй като духовниците са по-големи скъперници и от жените и са скарани с всякаква щедрост; известно е също, че по природа всеки човек се стреми да си отмъсти за нанесеното му оскърбление, а ние виждаме, че духовниците, макар и да проповядват търпение и да ни насърчават да прощаваме обидите, жадуват за мъст много повече, отколкото другите люде. А от моята новела вие ще узнаете какво великодушие било проявено веднъж от едно духовно лице.
Гино ди Тако, човек прочул се със своята жестокост и със своите грабежи, след като бил изгонен от Сиена и станал враг на графовете ди Сантафиоре, вдигнал на бунт цялото Радикофани против римската църква и като отседнал в това селище, заповядал на своите разбойници да ограбват всекиго, когото срещнат из околностите. По онова време папа в Рим бил Бонифаций VIII; при него дошъл абатът дьо Клюни, за когото разправят, че бил един от най-богатите прелати в целия свят; след известно време той се разболял от някаква стомашна болест и лекарите го посъветвали да отиде на минералните бани в Сиена, като го уверили, че там щял да се излекува; поради това, след като взел разрешение от папата, без да се тревожи от слуховете, които се носели за Гино, абатът тръгнал на път с голям керван коне и товарни животни и голяма прислуга. Щом узнал за пристигането на абата, Гино му устроил клопка, и то така, че да не може пиле да прехвръкне, и сгащил абата, кервана и цялата му свита в една тясна клисура. След това Гино изпратил при него най-хитрия от хората си, придружен от добра охрана, като му заповядал да предаде от негово име на абата, ако желае, да се отбие в замъка на Гино. Щом чул това, абатът кипнал от ярост и отвърнал, че не желае; после добавил, че няма никаква работа с Гино, че възнамерява да продължи по пътя си и че много му се иска да види кой би се осмелил да му попречи. Тогава пратеникът отвърнал най-учтиво: „Месер, вие се намирате в един край, където не се боим от друго освен от Всемогъществото Божие и където са премахнати всички отлъчвания и запрещения; затова бъдете така добър да изпълните волята на Гино.“
Докато те водели тоя разговор, цялата местност била обкръжена от разбойниците; поради това, щом разбрал, че и той, и хората му са попаднали в плен, възмутеният абат се отправил с пратеника към замъка, а свитата му и целият керван тръгнали след тях. Като пристигнали, по заповед на Гино абатът бил затворен самичък в една малка стаичка, мрачна и твърде неудобна, в отделна сграда, докато хората му — всеки според неговото положение — били настанени най-добре в замъка; а разбойниците прибрали и багажа, и конете, без да се докоснат до тях.
След това Гино отишъл при абата и му рекъл: „Месер, Гино, чийто гост сте, ме изпрати с молба да благоволите да му кажете накъде сте тръгнали и по каква работа.“ Абатът, който бил разумен човек, престанал да се държи високомерно и обяснил за къде пътува и по каква работа. Щом узнал причината, Гино излязъл и решил да изцери абата, без да е необходимо той да ходи на баните; затова наредил да охраняват добре и да почистват стаичката, и да поддържат силен огън в нея, и чак на другата заран отишъл отново при абата, като му занесъл две филии препечен хляб, завити в снежнобяла кърпа, и една голяма чаша, пълна с вино вернача от Корнилия, от същото вино, което абатът носел със себе си. Гино му казал: „Месер, на младини Гино е учил медицина; той твърди, че още тогава бил научил, че няма по-добър лек за стомах от тоя, който ще ви даде сега; лечението ще започне с тези неща, които аз нося, затова бъдете така добър да ги вземете и да се подкрепите.“ Абатът бил толкова изгладнял, че никак не му било до шеги, и въпреки че бил възмутен до дъното на душата си, изял хляба и изпил виното, а след това заговорил най-високопарно: задавал въпроси, седнал да дава и съвети и заявил, че много му се искало да се срещне с Гино. Гино го слушал търпеливо, на част от словата му не обърнал внимание, сякаш били празни приказки, на други пък отвръщал най-вежливо и заявил, че Гино ще посети абата в най-скоро време, щом това стане възможно; после си тръгнал и дошъл отново чак на следния ден, носейки пак толкова препечен хляб и толкова вино.
Тая работа продължила няколко дни, докато Гино не забелязал, че абатът почнал да яде от сушената бакла, която той бил донесъл нарочно и я бил оставил скришом в стаята. Тогава запитал абата от името на Гино как е стомахът му. Абатът отвърнал: „Струва ми се, че най-добре ще се чувствувам, ако успея да се измъкна от ръцете му, но сега най-голямото ми желание е да се наям, защото неговите лекарства напълно ме излекуваха.“ Тогава Гино заповядал да подредят с нещата, които абатът карал със себе си, една хубава стая за него и за свитата му и да приготвят голямо пиршество, на което заедно с хората от свитата да поканят и всички люде от замъка, а на следната заран отишъл при абата и му рекъл: „Месер, тъй като вече сте здрав, време е да излезете от болницата.“ После го хванал под ръка, завел го в приготвената за него стая и го оставил при свитата му, а сам той тръгнал да се разпореди пиршеството Да бъде наистина великолепно. Като видял хората си, абатът се поободрил и им разказал как е живял през тия дни, а те пък го осведомили, че с тях Гино се е отнасял най-внимателно. Като дошло време да седнат на трапезите, на абата и на всички останали били поднесени вкусни ястия и най-тънки вина, но Гино не бързал да се представи на абата.
След няколко дни Гино наредил да подредят целия багаж на абата в една зала, да поканят там и свитата му, после заповядал да докарат всички коне от кервана на абата, до последната дръглива кранта, в един двор, който се намирал точно под залата; щом свършил тая работа, той влезнал при абата и го запитал как се чувствува и дали се смята за толкова укрепнал, че да може да язди кон. Абатът отвърнал, че се чувствува много добре, че стомахът му е напълно оздравял и че той би се чувствувал отлично, ако би могъл да се измъкне от ръцете на Гино. Тогава Гино повел абата към залата, където се намирал целият му багаж и цялата му свита, и като го поканил до прозореца, откъдето той можел да види всичките си коне, рекъл му: „Месер, вие трябва да знаете, че Гино ди Тако, а това съм аз, бе принуден да стане пладнешки разбойник и враг на римския двор не защото има престъпна душа, а защото, макар и да е благородник, той бе разорен и прокуден от дома си и се видя принуден да брани и живота си, и благородното си звание от своите многобройни и мощни врагове. Но понеже вие ми изглеждате почтен човек, след като ви излекувах стомаха, аз не възнамерявам да постъпя с вас, както бих постъпил с някой друг, от когото — ако попаднеше в ръцете ми, както се случи с вас — щях да взема такъв дял от имуществото му, какъвто пожелая; от вас обаче ще поискам да се съобразите с моите нужди и да ми отделите от имуществото си толкова, колкото решите. Ето го, то е тук, пред вас, а конете ви са в двора, можете да ги видите от тоя прозорец. Вземете си всичко или част от него — както ви е угодно, а след това, ако искате — заминете, ако искате — останете, ваша воля.“
Абатът се учудил не малко, че един пладнешки разбойник може да изрече такива благородни слова; това толкова му харесало, че гневът И Негодуванието му се уталожили изведнъж, дори нещо повече — прераснали в благоволение; сърцето му се изпълнило с най-приятелски чувства към Гино, той се спуснал към него, прегърнал го и му рекъл: „Кълна се в Името Божие, че за да спечеля дружбата на човек като теб, такъв, какъвто те смятам сега, аз бих бил готов да понеса още по-големи оскърбления от тия, които, както мислех досега, ти причини на мен. Да бъде проклета съдбата, загдето те е принудила да се занимаваш с такъв недостоен занаят!“ После абатът наредил да подберат и вземат от вещите само най-необходимото, същото наредил и по отношение на конете, оставил всичко друго на Гино и се завърнал в Рим.
Папата научил за залавянето на абата и въпреки че не му било никак приятно, като го видял да се завръща, той го запитал имал ли е някаква полза от баните. Абатът се усмихнал и отвърнал: „Отче свети, още преди да стигна баните, срещнах един много добър лекар, който успя да ме излекува.“ После му разказал какво се е случило и папата доста се посмял; продължавайки своя разказ, абатът, подтикван от великодушие, помолил папата за една милост. Папата, който очаквал съвсем друго, отвърнал, че е готов да изпълни всякаква негова молба. Тогава абатът рекъл: „Отче свети, милостта, която искам да измоля от вас, е следната: да дарите отново с вашето благоволение моя лечител Гино ди Тако, понеже той наистина е един от най-достойните измежду всички смели и доблестни мъже, които познавам; що се отнася до злините, които върши, аз смятам, че вината не е толкова негова, колкото на съдбата; затова, ако вие промените съдбата му, като го осигурите с нещо, което би могло да му позволи да живее съобразно своето положение, не се съмнявам ни най-малко, че скоро и вие ще имате за него същото мнение, каквото имам аз.“
Като чул това, папата, който бил великодушен човек и ценял достойните люде, отвърнал, че щом Гино е такъв, какъвто му бил представен, той щял да стори исканото с най-голяма охота; после наредил на абата да съобщи на Гино да се яви веднага при него.
И така, Гино пристигнал в папския дворец, без да има от какво да се бои; след време папата преценил, че той наистина е достоен човек, помирил се с него и го направил приор на богатия орден на братята хоспиталиери110, като го посветил и в рицарски сан. В този си сан Гино останал до края на живота си, като приятел и на светата църква, и на абат дьо Клюни.
НОВЕЛА III
Митридан завижда на Натан заради щедростта му и тръгва да го убие; среща го и понеже не го познава, иска от самия него съвет как да извърши това, което е намислил; после; както Натан му е подсказал, го намира в една горичка, познава го, засрамва се и става негов приятел.
Като чули за станалото, на всички се сторило, че това е истинско чудо, сиреч духовно лице да прояви някакво великодушие. Когато разговорите на дамите по този въпрос стихнали, кралят заповядал на Филострато да продължи и той започнал така:
— Благородни дами, наистина голяма била щедростта на испанския крал, а почти нечувано великодушието, проявено от абат дьо Клюни; но аз смятам, че вие ще останете не по-малко удивени, като научите как един човек, за да прояви великодушие към друг, който искал да посегне на неговата кръв или поточно на живота му, успял най-изкусно така да нареди работата, че другият да може да постигне това, което е намислил, и сигурно щял да го направи, ако не се бил отказал сам от своето намерение; с моята не много дълга новела аз искам да ви разкажа тъкмо за това.
От сигурно място се знае — ако трябва да вярваме на словата на някои генуезци и на други люде, които са ходили из ония земи, — че едно време в Катай111 живял човек от благородно коляно, с несметни богатства, на име Натан. Той притежавал имение край пътя, по който неизбежно минавали всички, пътуващи от Изтока към Запада и от Запада към Изтока; понеже бил щедър и великодушен и желаел да се прослави с делата си и имал под ръка множество майстори, той заповядал да издигнат за кратко време един от най-хубавите, най-големи и най-разкошни дворци, невиждан дотогава, като го подредят с всичко необходимо за приемане и оказване почит, подобаваща на благородни люде. На безчислената си и отбрана прислуга Натан наредил да посреща и се грижи най-любезно и учтиво за всички, които минавали из тоя край и се отбивали в двореца; и така спазвал този достоен за похвала обичай, че скоро славата му се разнесла не само из Изтока, ами и из Запада.
Когато годините му понатежали, без обаче да го накарат да се умори от своята щедрост, мълвата за Натан стигнала и до един младеж, на име Митридан, който живеел не много далеч от него. Младежът се смятал за не по-малко богат от Натан, но завидял на неговата слава и доблест, затова намислил или да я унищожи, или да я затъмни, проявявайки още по-голяма щедрост; и като заповядал да вдигнат дворец, подобен на Натановия, той започнал да се показва безкрайно щедър към всички, дето минавали или се отбивали из тоя край, спечелвайки си за кратко време голяма слава.
Един ден, когато младежът стоял самичък в двора на своя палат, през една от вратите влязла някаква женица, поискала милостиня и я получила; после се върнала през втората врата пак при него и пак получила милостиня и продължила така чак до дванадесетата врата; когато влязла през тринадесетата, Митридан й рекъл: „Добра жено, ти май прекаляваш с просията си.“ Все пак той и този път й дал милостиня. Щом чула това, жената възкликнала: „О, несравнима е щедростта на Натан! Та в неговия дворец аз влизах през тридесет и двете врати — толкова, колкото има и тук — и тридесет и два пъти поисках милостиня и Натан нито веднъж не ми намекна, че ме е познал, и всеки път ми даваше по нещо; а тук още щом стигнах тринадесетата врата, не само ме познаха, ами ме и смъмриха.“ След тия слова тя си излязла и не се вестила повече там.
Като чул какво казала старицата, Митридан, който смятал, че всяка стигнала до слуха му похвала за славата на Натан намалява неговата собствена слава, бил обхванат изведнъж от безумна ярост и почнал да си мисли: „Тежко ми и горко! Та как бих могъл да достигна, камо ли да надмина щедростта на Натан в големите дела, както аз желая, щом не съм в състояние да се сравнявам с него дори и в най-малките? Не го ли премахна от тоя свят, целият ми труд ще отиде напразно, а тъй като старостта още не иска да го прибере, налага се да сторя това със собствените си ръце.“ После, под влияние на обзелата го възбуда, той станал и без да уведоми някого за своето решение, възседнал коня си и потеглил с малка свита, а след три дни път спрял недалеч от двореца на Натан. Митридан заповядал на хората си да се престорят, че не са пътували с него и че не го познават, и да се погрижат за себе си, докато той им даде други нареждания. Продължил сам и привечер стигнал до прекрасния дворец, а недалеч от него се натъкнал на Натан, който се разхождал самичък, облечен най-скромно; понеже не го познавал. Митридан го политал дали може да му покаже къде живее Натан. Натан му отвърнал най-любезно: „Сине мой, никой друг в тоя край не ще съумее да стори това по-добре от мен, затуй аз мога да те заведа, когато пожелаеш.“ Младежът отвърнал, че ще му бъде много приятно, само че ако е възможно, не иска Натан да го види и да го познае. Натан отвърнал: „Ще направя както ти искаш.“ Митридан слезнал от коня, двамата повели най-приятен разговор и се запътили към прекрасния дворец. Като стигнали, Натан наредил на един от слугите си да поеме коня на младежа, после се доближил до слугата и му прошепнал на ухото да се разпореди начаса никой от прислугата да не казва на младежа кой е Натан. Така и направили. Като влезли в двореца, той настанил Митридан в една прекрасна стая, където не отивали никакви други хора освен тия, дето били определени да му прислужват; Натан се разпоредил да окажат на младежа най-големи почести и после сам седнал да му прави компания. След като прекарал известно време с Натан. макар и да се отнасял към него с уважение, като към баща, Митридан го запитал кой е той. Натан отвърнал: „Аз съм само слуга на Натан, заедно сме израсли още от детските си години, заедно остаряхме, а той хич и не се сети да ме направи нещо повече от това, дето сам виждаш, че съм; по тази причина, въпреки че всички го хвалят, аз много малко мога да се похваля от него.“
Тези слова вдъхнали надежда на Митридан, че ще може да осъществи своите зли намерения много по-лесно и много по-безопасно; Натан го запитал най-любезно кой е, по каква работа е дошъл и сам предложил да го посъветва и да му помогне с каквото може. Митридан не му отговорил начаса, но после поразмислил и решил да му се довери; започнал той отдалеч, усуквал, извъртал, поискал Натан да му даде честна дума, после го помолил за съвет и за помощ и му разказал най-откровено кой е, защо е дошъл и какво го било подбудило към тая работа. Натан бил потресен от словата и от жестоките помисли на Митридан, но въпреки това, без да губи много време за размишления, му отвърнал мъжествено, без да трепне: „Митридане, баща ти беше благороден човек и очевидно ти не искаш да паднеш по-долу от него, щом си се заел с такова голямо дело, сиреч да проявяваш щедрост към всички; аз мога само да похваля завистта, що изпитваш към доблестта на Натан, защото, ако имаше повече люде като него, светът, който е толкова жалък, щеше несъмнено да стане по-добър. Бъди уверен, че намерението ти, което ми разкри, ще бъде запазено в тайна, но за тая работа аз бих могъл да ти дам по-скоро полезен съвет, отколкото да ти окажа голяма помощ. Чуй моя съвет: на около половин миля оттук ще видиш една горичка, където Натан отива почти всяка сутрин съвсем сам и се разхожда дълго време; там най-лесно ще можеш да го намериш и да постъпиш с него както ти искаш. Като го убиеш, за да успееш да се прибереш безнаказано у дома си, не се връщай по пътя, по който дойде, ами хвани другия, оня, дето виждаш да излиза вляво от гората; той може да не е много удобен, ама за тебе е по-близък до дома ти и по-безопасен.“
Натан си тръгнал, а Митридан, след като получил тия сведения, уведомил най-предпазливо своите хора, които също били отседнали в двореца, къде да го чакат на следния ден. А на следния ден Натан, чиито намерения не се били ни най-малко променили от съвета, който самият той дал на Митридан, тръгнал сам към горичката и се приготвил да умре. Митридан станал, взел лъка и меча си — други оръжия той нямал, — яхнал коня си и препуснал към горичката; още отдалеч забелязал Натан, който се разхождал сам-самичък, но преди да го убие, решил да го погледне как изглежда и да чуе гласа му; затова, като връхлетял връз него, сграбчил го за превръзката, която Натан носел на главата си, и викнал: „Смърт на тебе, старче!“ Единственото, което Натан изрекъл, било: „Тъй да бъде, щом съм я заслужил.“ Щом чул гласа му и го погледнал в лицето, Митридан тозчас познал, че това е същият оня човек, който го приел толкова радушно, който се отнесъл с него така дружелюбно и който му бил такъв верен съветник; поради това яростта му веднага се уталожила и гневът му бързо преминал в срам. Митридан захвърлил меча, който бил измъкнал, за да прониже стареца, скочил от седлото, хвърлил се със сълзи на очи в нозете на Натан и рекъл: „Скъпи мой татко, като си помисля само с каква готовност дойдохте, за да жертвувате живота си, на който аз се канех да посегна, както сам ви признах, без каквото и да било основание, виждам колко голямо е вашето великодушие; но господ-бог, който очевидно бди над моето поведение повече, отколкото самият аз, направи така, че заслепеният ми от жалка завист дух да прогледне точно тогава, когато това бе най-необходимо; затуй, колкото по-голяма бе вашата готовност да задоволите моето желание, толкова по-задължен се чувствувам да изкупя собственото си заблуждение; и така, отмъстете ми както вие смятате, че заслужавам заради моята постъпка.“
Натан накарал Митридан да стане, прегърнал го нежно и го целунал, а след това рекъл: „Синко, за своето начинание, както и да го наречеш, престъпно, или не, няма защо да молиш прошка, пък и то не се нуждае от прошка, защото ти не си действувал подтикван от ненавист, а от желанието да те смятат за най-добър измежду всички. Затова не се бой от мене и бъди уверен, че на тоя свят няма друг човек, който да те обича така, както те обичам аз, защото аз мога да разбера величието на твоя дух, който се стреми не да трупа пари, както правят скъперниците, а да харчи каквото е събрал; не се срамувай, загдето си искал да ме убиеш, за да се прославиш, недей мисли, че това е в състояние да ме удиви. Най-знаменитите императори и най-великите крале са разширявали своите владения и с това са умножавали и своята слава не по друг начин, а с убийства, и то не на един човек, както ти искаше да направиш, ами на безчет люде, подлагайки на огън и разрушение цели страни и градове. Затова с твоето желание да убиеш единствено мен, за да се прославиш, ти нямаше да извършиш нито нещо удивително, нито нещо нечувано, а нещо съвсем обичайно.“
Без да оправдава коварното си намерение, Митридан похвалил разумното извинение, измислено от Натан, и като разговарял с него, изразил безкрайното си учудване как е могъл Натан да се реши на такава постъпка, като го посъветва и му покаже какво трябва да направи. Натан отвърнал: „Митридане, не бива да се учудваш нито на моя съвет, нито на моите намерения, защото, откакто почнах да разполагам със себе си и реших да върша същото, което си намислил и ти, не се е случвало човек да влезе в моя дом и аз да не съм задоволил желанията му, стига да съм могъл. Ти дойде тук и поиска моя живот, а аз, щом научих какво искаш, реших веднага да ти предоставя тази възможност, за да не бъдеш ти единственият, който ще излезе от тоя дом, без да е било удовлетворено желанието му; а за да можеш да ми вземеш живота, дадох ти съвет, който според мен щеше да ти бъде само от полза, та след като ме убиеш, да успееш да спасиш себе си; затова те моля още веднъж и повтарям, ако искаш, вземи ми живота и задоволи своето желание, понеже и без това не знам дали моят живот би могъл да послужи за някое по-добро дело. Ето вече цели осемдесет години аз ползувам този живот за собствено удоволствие и утеха и знам, че както е за всички други люде и за всяка друга твар, следвайки естествения си ход, той ще ми принадлежи още много малко време; поради това смятам, че е по-добре да го дам, както съм давал и харчил винаги досега моите съкровища, отколкото да се стремя да го пазя, докато природата не ми го отнеме против моята воля. Да дадеш сто години, не е голямо нещо; още по-малко е да дадеш някакви си шест или осем години, толкова, колкото ми остават да живея. Хайде, моля те, ако искаш, вземи живота ми, понеже откакто съм дошъл на тоя свят, още не съм срещнал човек, който да го е пожелал, и не знам дали, ако ти не го вземеш, ще се яви друг, който да изяви същото желание. Но дори това да се случи, аз знам много добре, че колкото по-дълго живея, толкова по-малка ще бъде цената на моя живот, затова, моля те, вземи го, преди да се е обезценил.“
Митридан се засрамил много и отвърнал: „Бог да ме пази от подобни помисли! Да отнема такава скъпоценност, каквато е вашият живот, или дори да пожелая да го сторя, както до неотдавна желаех! За да го продължа, ако можех, бих прибавил към вашите и моите години.“ Натан тозчас отвърнал: „Ако би могъл, би ли го сторил? Нима искаш да ме накараш да постъпя спрямо тебе така, както не съм постъпвал досега с никого, сиреч да взема нещо твое, след като никога не съм вземал нищо чуждо?“ — „Да“ — побързал да отвърне Митридан. Тогава Натан рекъл: „В такъв случай ще направиш каквото ще ти кажа сега. Ти, нали си още съвсем млад, ще останеш в моя дом и ще се наречеш Натан, а аз ще отида в твоя дом и ще се нарека завинаги Митридан.“ Митридан възразил: „Ако можех да върша такива добри дела, каквито вие умеехте и все още умеете да вършите, то щях да приема незабавно вашето предложение; но тъй като съм убеден, че моите дела могат само да намалят славата на Натан, аз не искам да развалям нещо, което не съм в състояние сам да изградя; затова няма да приема вашето предложение.“
След като водили много подобни разговори, двамата, по предложение на Натан, се завърнали заедно в двореца, където Натан в продължение на няколко дни оказвал най-големи почести на Митридан и положил най-големи усилия, за да го насърчи в неговото благородно и похвално начинание. Когато Митридан пожелал да се завърне заедно със своята свита, Натан го пуснал да си върви, като му дал да разбере от ясно по-ясно, че той никога не би могъл да го надмине по великодушие.
НОВЕЛА IV
Месер Джентиле дей Каризенди пристига от Модена и извлича от гробницата любимата си дама, която са погребали, мислейки я за мъртва; тя се съживява и ражда момче, след което месер Джентиле я предава заедно с детето на нейния съпруг Николучи Качанемико.
Всички много се учудили, че е възможно да съществува човек, който да предлага така великодушно собствената си кръв, и всички твърдели, че със своето великодушие Натан е надминал и испанския крал, и абат дьо Клюни. Изречени били много приказки, един казвал едно, друг — друго; после кралят се обърнал към Лаурета, показвайки й, че желае тя да продължи, поради което Лаурета побързала да започне:
— Млади дами, делата, за които чухме да се говори, са и прекрасни, и велики, а великодушието, с което те са изпълнени, е толкова възвишено, и на мен ми се струва, че за нас, чийто ред да разказваме следва, не остана нищо, на което да се спрем, освен да се заловим отново за любовните истории, които дават безброй поводи за разговори по какви ли не въпроси. Както по тази причина, така и поради това, че към подобни беседи трябва да ни насочва най-вече самата наша възраст, аз бих искала да ви разкажа за великодушната постъпка на един влюбен, която, след като поразмислите, ще ви се стори не по-малко достойна от всички разказани досега дела, ако е вярно, че хората подаряват съкровища, забравят враждите и още повече — излагат на хиляди опасности живота, честта си и доброто си име, за да притежават любимото същество.
И така, в Болоня, най-славния град на Ломбардия112, живял някога рицар, който и по потекло, и по добродетели бил много почитан; той се казвал месер Джентиле дей Каризенди, бил млад и се влюбил в една благородна дама на име мадона Каталина, съпруга на някой си Николучо Качанемико; и тъй като не срещнал взаимност от страна на дамата, месер Джентиле почти се отчаял и отишъл в Модена, където го повикали за подеста.
По това време Николучо отсъствувал от Болоня, а жена му, която била бременна, отишла в едно тяхно имение, на около три мили от града; случило се така, че там тя получила припадък, ама такъв и толкова тежък, че у нея угаснали всички признаци на живот, поради което един лекар заявил, че е умряла; и тъй като най-близките й роднини твърдели, че както самата тя им казала, била отскоро бременна, предполагайки, че плодът е станал причина за това, без много да му мислят, взели, че я погребали в една гробница край близката църква, след като пролели не малко сълзи.
Месер Джентиле бил уведомен веднага за случилото се от един свой приятел и въпреки че дамата не го била удостоила със своето благоволение, станало му много мъчно и си казал: „И тъй, мадона Каталина, ти умря! Докато беше жива, ти не ме дари поне с един поглед; поради това сега, когато не ще можеш вече да ми се противиш, аз непременно трябва да получа от теб една целувка, па макар и да си мъртва.“ Речено-сторено; понеже било късно през нощта, месер Джентиле заповядал заминаването му да бъде запазено в пълна тайна, качил се на коня си и придружен от един свой слуга, пристигнал на мястото, където била погребана дамата; отворил гробницата, промъкнал се внимателно вътре, излегнал се до дамата, долепил лице до нейното и я целунал няколко пъти, обливайки се в сълзи. Но понеже, както знаем, човешките желания нямат граници, а, напротив, се засилват все повече и повече, особено у влюбените, месер Джентиле, който решил да не стои дълго в гробницата, си помислил: „Щом съм тук, защо да не погаля макар и за малко нейната гръд? Та аз никога вече не ще мога да я докосна, нито пък някога съм я докосвал.“ Подтикван от това желание, той сложил ръка на гърдите й, подържал я така известно време, но изведнъж му се сторило, че сърцето й бие; като прогонил обзелия го страх, месер Джентиле започнал да се ослушва по-внимателно и открил, че дамата не била умряла, въпреки че давала съвсем слаби и незначителни признаци на живот. Поради това, подпомогнат от слугата си, той я извадил колкото се може по-внимателно от гробницата, сложил я пред себе си на коня и я закарал тайно в своя дом в Болоня.
Там живеела майка му, благородна и мъдра жена, която, след като синът й разказал всичко с най-големи подробности, се съжалила над клетата дама, наредила да запалят буен огън, направила й няколко бани и полека-лека събудила отново угасналия в нея живот. Щом се посъвзела, дамата поела дълбоко дъх и промълвила: „Ой! Къде съм?“ Благородната жена отвърнала: „Не се тревожи, попаднала си в добри ръце.“ След като дошла на себе си, дамата се огледала наоколо и понеже не могла да разбере къде е, виждайки отпреде си месер Джентиле, много се учудила и помолила майка му да й обясни как е попаднала у тях; тогава месер Джентиле й разказал всичко от начало до край. Тя много се натъжила, но после му благодарила от все сърце и го помолила в името на любовта, що изпитвал някога към нея, и заради собствената му чест, докато тя се намира в дома му, той да не й стори нищо, с което да накърни нейната чест и честта на мъжа й, а когато дойде време, да я пусне да се прибере у дома си. Месер Джентиле й отвърнал: „Мадона, каквито и желания да съм изпитвал към вас в миналото, аз не възнамерявам нито сега, нито занапред (тъй като Бог ме дари с милостта да ви възвърна от смъртта към живота, причина за което стана любовта, що изпитвах преди към вас) да се отнасям с вас нито тук, нито където и да било иначе освен като към моя скъпа сестра. Но доброто, което ви сторих тази нощ, все пак заслужава някаква награда; затова ви моля да не ми отказвате милостта, която ще ви поискам.“ Дамата отвърнала, че е съгласна, стига това да й е по силите и да не навреди на честта й. Тогава месер Джентиле рекъл: „Мадона, всички ваши роднини и всички болончани са убедени и вярват, че сте мъртва; във вашия дом никой не ви чака, затова ви моля да ми окажете милостта и се съгласите да останете тайно тук при майка ми, докато се върна от Модена, където ми остава да стоя още малко време. Причина да ви помоля за това е моето намерение да ви предам на вашия съпруг като скъп и тържествен дар в присъствието на най-достойните граждани на тоя град.“
Съзнавайки какво дължи на рицаря и разбирайки, че молбата му е честна и почтена, дамата, макар и да копнеела да зарадва близките си с това, че е жива, все пак решила да изпълни молбата на месер Джентиле и за да го увери, му дала честно слово. Почти веднага след като му дала този отговор, тя почувствувала, че е дошло време да ражда; подпомогната от нежните грижи на майката на месер Джентиле, скоро тя родила едро красиво момченце, с което причинила двойно по-голяма радост и на себе си, и на месер Джентиле. Той се разпоредил да приготвят всичко, каквото трябва, и да се грижат за нея, както биха се грижили за неговата собствена жена, а после се върнал тайно в Модена.
Когато срокът на службата му изтекъл и дошло време да се прибере в Болоня, месер Джентиле наредил в деня на завръщането му да уредят в неговия дом голямо пиршество, на което да поканят множество болонски благородници, а заедно с тях и Николучо Качанемико; щом пристигнал, месер Джентиле слязъл от коня, поздравил гостите си, видял, че дамата се е поправила и разхубавила, че синчето и също е добре, зарадвал се безкрайно, поканил гостите си на трапезата и се разпоредил да им поднесат много и най-разкошни ястия. Когато обедът бил вече към края, той, след като уведомил предварително дамата за своите намерения и се уговорил с нея какво да прави, започнал така: „Синьори, доколкото си спомням, чувал съм да разправят, че в Персия съществува един прекрасен според мен обичай, състоящ се в следното: когато човек намисли да окаже особена почит на някой свой приятел, поканва го у дома си и му показва онова, което е най-скъпо за него — съпруга, приятелка, дъщеря или каквото и да било друго, уверявайки го, че както му показва тия неща, по същия начин, и то много по-охотно, ако би могъл, би му показал и сърцето си; именно този обичай аз искам да спазя тук. в Болоня. Вие благоволихте да почетете моето празненство, аз пък искам да почета вас по персийски, като ви покажа най-скъпото, което притежавам и което някога изобщо съм притежавал. Но преди да сторя това, бих искал да ви запитам за вашето мнение относно един съмнителен случай, за който сега ще ви разкажа. Един човек имал способен и безпределно предан слуга, който легнал тежко болен. Без да дочака кончината на болния си слуга, господарят нарежда да го изхвърлят на улицата и престава да се грижи за него. Минава някакъв чужд човек и подтикнат от състрадание към болния, го прибира у дома си, полага за него големи грижи, похарчва сума пари и успява да го възвърне към живот; та аз бих искал да зная дали ако тоя човек се възползува от случая и остави слугата у дома си, първият господар ще има право да се оплаква или да се сърди на новия, в случай че той си поиска слугата обратно, а оня откаже да му го върне.“
Благородните люде си поговорили и като стигнали до едно мнение, възложили на Николучо Качанемико да предаде техния отговор, тъй като бил най-добрият и най-изящен оратор. Най-напред Николучо похвалил персийския обичай, после заявил, че и той се присъединява към всеобщото мнение, че първият господар не трябва да има повече никакви права над своя слуга, защото в случая той не само го е изоставил, ами го изхвърлил на улицата, а вторият, заради доброто, което е сторил, има пълното право да притежава слугата; по тази причина, оставяйки слугата в своя дом, вторият господар няма нито да навреди на първия, нито пък ще упражни над него насилие или пък ще го обиди. Всички останали сътрапезници — а между тях имало множество достойни люде — заявили, че са съгласни с казаното от Николучо.
Рицарят останал доволен както от отговора, така и от обстоятелството, че този отговор бил предаден от Николучо; заявил, че и той самият е на същото мнение, след което казал: „А сега дойде време да ви почета така, както ви обещах.“ Повикал двама слуги, пратил ги при дамата — която преди това наредил да облекат най-разкошно, с какви ли не накити — и заръчал да я помолят да благоволи да слез-не, за да зарадва благородниците със своето присъствие. Дамата взела на ръце прекрасното си детенце, влязла в залата, съпровождана от двамата слуги, и рицарят я поканил да седне до едного от почтените люде, а сам той рекъл: „Синьори, ето кое е и ще ми бъде най-скъпото нещо на тоя свят; погледнете и кажете прав ли съм, или не.“
Гостите приветствували дамата най-сърдечно, похвалили я и уверили рицаря, че е прав; после почнали да я оглеждат и мнозина от тях щели веднага да я познаят, ако не я смятали за мъртва; най-много от всички я оглеждал Николучо. Когато рицарят излязъл за малко от залата, Николучо, който изгарял от желание да узнае коя е тя и не можел повече да се сдържа, я запитал болончанка ли е или чужденка. Щом чула въпроса на своя съпруг, дамата едва се сдържала да не се обади, но все пак, за да не престъпи дадената дума, не отвърнала нищо. Един я запитал нейно ли е детето, друг — дали е съпруга на месер Джентиле или негова роднина, но тя не отговорила никому. Тогава един от гостите се обърнал към месер Джентиле, който тъкмо в тоя миг влизал в залата, и му казал: „Месер, тази дама е истинско съкровище, но, изглежда, е няма; наистина ли е така?“ — „Синьори — отвърнал месер Джентиле, — мълчанието й е не малко доказателство за нейната добродетелност.“ — „Тогава — настоял първият — кажете ни коя е тя.“ Рицарят заявил: „Ще го сторя на драго сърце, само че преди това искам да ми обещаете, че каквото и да кажа, никой няма да се помръдне от мястото си, докато не завърша моя разказ.“ Всички обещали, че така ще постъпят, и след като прибрали трапезата, месер Джентиле седнал до дамата и започнал: „Синьори, тази дама е същият онзи честен и предан слуга, за когото ви говорих преди малко; тя бе изхвърлена на улицата от близките си, които не милееха за нея, като вещ безполезна, без всякаква стойност, аз я приютих, погрижих се за нея и се постарах да я измъкна от ноктите на смъртта; и Господ Бог от съжаление към доброто ми чувство я превърна от ужасяващ труп в такова прекрасно създание. А за да можете да узнаете по-точно как е станало всичко това, ще ви го разясня накратко.“ Той започнал своя разказ още от самото начало, още откакто се влюбил в нея, и за най-голямо изумление на присъствуващите им разказал най-подробно всичко, каквото се било случило чак до тоя миг, а после добавил: „Ето защо, ако някой от вас, и най-вече Николучо, не е променил становището си, което бе изказано преди малко, тази жена трябва да ми принадлежи — аз съм заслужил това — и никой няма право да иска да му я върна!“
Никой нищо не казал, всички очаквали да чуят какво ще рече той по-нататък. Николучо, дамата и всички присъствуващи плачели от умиление; месер Джентиле обаче станал, взел на ръце малкото момче, хванал дамата и като я повел към Николучо, рекъл: „Куме, стани! Връщам ти не твоята съпруга, която бе изоставена от нейните и от твоите близки, а искам да ти подаря тая жена, която е моя кумица, заедно с невръстния й син, за когото съм сигурен, че е заченат от тебе и когото кръстих, като му дадох името Джентиле; и въпреки че тя престоя в моя дом близо три месеца, аз те моля пак да милееш за нея; заклевам се в Господа Бога — който може би ме накара да я залюбя, за да може (както се и случи) моята любов да стане причина за нейното спасение, — че никога, нито с майка си, нито с баща си, нито дори със самия теб, тя не е живяла така честно, както в моя дом, под закрилата на майка ми.“ Като изрекъл това, той се обърнал към дамата и казал: „Мадона, сега аз ви освобождавам от всички обещания, които ми дадохте, и ви предавам на Николучо.“ И предавайки дамата и детенцето в ръцете на Николучо, той се върнал и седнал отново на мястото си.
Николучо посрещнал жена си и сина си с най-голяма радост — а радостта му била голяма, защото той изобщо не се надявал на подобно нещо — и благодарил най-сърдечно на рицаря; всички останали, които плачели от умиление, похвалили много месер Джентиле. Хвалел го и всеки, който узнал по-късно за станалото.
Дамата била посрещната най-тържествено в своя дом, а болончаните дълго време гледали на нея с удивление, като на възкръснала от гроба. Месер Джентиле живял до края на дните си в най-голяма дружба с Николучо, с неговите близки и с роднините на жена му.
Е, благородни дами, какво ще кажете за тава? Нима мислите, че постъпката на краля, който подарил на друг своята корона и своя скиптър, или на абата, който помирил разбойника с папата, без това да му струва нещо, или пък постъпката на стареца, който сам се подложил под ножа на злодея, нима наистина мислите, че всичко това би могло да се сравни с постъпката на месер Джентиле? Той бил и млад, и пламенен, убеден в правото си да притежава онова, което чуждата небрежност захвърлила на улицата и което той за щастие запазил; но не само съумял да обуздае по най-честен начин страстта си, ами намерил сили да върне по собствена воля това, което било в ръцете му и към което той се стремял с цялата си душа и искал някога да похити.
Убедена съм, че нито едно от досега разказаните великодушни дела не би могло да се сравни с това.
НОВЕЛА V
Мадона Дианора иска от месер Ансалдо през януари да й направи градина, красива също като през май; месер Ансалдо задлъжнява на един некромант и изпълнява искането на дамата; съпругът на мадона Дианора й разрешава да се отдаде на Ансалдо, но последният, като научава за великодушието на нейния съпруг, я освобождава от задължението да изпълни обещанието си, некромантът пък от своя страна опрощава дълга на месер Ансалдо.
Нямало човек от веселата дружина, който да не превъзнесе с хвалебствия месер Джентиле чак до небето; след това кралят наредил на Емилия да продължи и тя, сякаш това и чакала, започнала смело така:
— Нежни дами, никой не би могъл да отрече, че месер Джентиле е постъпил великодушно; но ако някой седне да ни уверява, че е невъзможно да бъде извършено по-добро дело от това, няма да ни е чак толкова трудно да му докажем, че е възможно да се върши още по-голямо добро; именно това искам да ви разкажа с кратката си новела.
Във Фриули — област студена, но осеяна с прекрасни планини, с безброй реки и бистри извори, се намира един град, наречен Удине, където някога живяла красива и благородна дама, на име мадона Дианора, съпруга на някой си Джилберто — много богат, приятен и добродушен човек. Със своите достойнства дамата заслужила горещата любов на един именит и благороден барон, на име месер Ансалдо Граденсе, който имал високо положение и бил прочут навред с умението си във военните работи и със своята любезност. Той обичал най-пламенно мадона Дианора, правел всичко, каквото му било по силите, за да я накара и тя да то залюби, пращал й често послания, но усилията му отивали напразно. Понеже задирянията на рицаря дотегнали на дамата, като се уверила, че макар и да му отказвала всичко, за което я умолявал, той не преставал нито да я обича, нито да я ухажва, за да се отърве от него, тя намислила да му поиска да извърши нещо нечувано и по нейно мнение невъзможно за изпълнение; затова един ден тя казала следното на жената, която често я посещавала от негово име: „Добра жено, много често ти ме уверяваше, че месер Ансалдо ме обича най-много от всичко и от негово име си ми предлагала чудесни подаръци; нека той си ги задържи за себе си, защото няма никога нито да го залюбя, нито пък ще угодя на неговите желания заради тях. Ако бих могла да се уверя, че той наистина ме обича толкова, както ти твърдиш, аз несъмнено ще го залюбя и ще направя каквото желае; готова съм да изпълня желанието му при условие, че той ме увери в любовта си, като изпълни това, което поискам от него.“ Жената запитала: „Мадона, какво искате от него?“ Дамата отвърнала: „Ето какво искам от него: искам през следващия месец януари край нашия град да изникне цяла градина със зелена трева, с цветя и кичести дървета, ама така, сякаш е през май; не стори ли това, да не е посмял повече да праща при мен нито теб, нито когото и да е другиго, защото, ако продължава да ми досажда, ще се оплача на мъжа си и на моите близки, макар че досега нищо не съм им казвала, и ще се постарая да се отърва от него.“
Рицарят изслушал желанието и предложението на своята дама и макар да съзнавал, че тая работа е много трудна и почти невъзможна за изпълнение, и разбрал, че дамата иска от него това не за друго, а за да го лиши от всякаква надежда, все пак решил да опита всичко възможно и разпратил хора по всички краища на света, надявайки се, че ще успее да намери някого, който да му даде съвет и да му помогне, не щеш ли, попаднал на един, който му предложил да извърши таи работа с помощта на некромантията, но при условие, че ще бъде добре възнаграден.
Месер Ансалдо се договорил с некроманта за голяма сума пари и зачакал радостен да дойде определеното време; а когато това време настанало, студът бил страшен и земята скована в сняг и лед, но въпреки това оня мъдър човек през нощта на втори срещу трети януари така употребил цялото си изкуство, че на следващия ден, както твърдели всички, които успели да я видят, се появила най-прелестната градина, виждана някога от човешко око: с трева, с какви ли не дървета, отрупани с плодове от всякакви сортове. Месер Ансалдо също огледал градината и, обзет от безкрайна радост, наредил да наберат от най-хубавите плодове и най-красивите цветя и да ги поднесат тайно на дамата, като заръчал да я поканят да види градината, която тя била пожелала, за да може хем да се убеди колко много той я обича, хем да си спомни за своето скрепено с клетва обещание и след това да се постарае да го изпълни, както прилича на всяка почтена жена.
Дамата, след като видяла плодовете и цветята и чула от мнозина за прекрасната градина, започнала да се разкайва за даденото обещание. Въпреки обзелото я разкаяние, тя все пак пожелала да погледне тия необикновени неща и заедно с много други дами от града отишла да разгледа градината; тя останала удивена и не се поскъпила в похвалите си, но се завърнала у дома си безкрайно опечалена, защото си мислела за онова, към което я задължавала тази градина; мъката й била толкова голяма, че тя не съумяла да я прикрие и понеже била изписана на лицето й, нейният съпруг забелязал това и настоял да узнае причината. Дамата дълго мълчала от срам, но накрая, нямало как, видяла се принудена да му признае всичко, с най-големи подробности.
Когато Джилберто узнал какво е станало, отначало страшно се разгневил, но после, като взел под внимание чистите подбуди на жена си и поразмислил, сподавил гнева си и рекъл: „Дианора, на никоя умна и честна жена не прилича да изслушва подобни послания, нито да сключва каквито и да било споразумения с когото и да е и при каквито и да било условия, когато става дума за нейното целомъдрие. Думите, проникващи до сърцето през ушите, стигат до него с много по-голяма сила, отколкото може би предполагаме, и за влюбените всяко нещо става възможно. Поради това ти си постъпила много лошо, като първом си изслушала посланията, а сетне си почнала да поставяш и условия; но понеже познавам чистотата на твоята душа, за да те освободя от бремето на поетото от теб обещание, аз ще ти позволя това, което навярно никой друг не би позволил; да постъпя така, ме кара и страхът от некроманта, защото, ако измамиш месер Ансалдо, той би могъл да го накара да ни стори нещо лошо. Затова аз желая ти да отидеш при месер Ансалдо и ако можеш да измислиш нещо, гледай да направиш така, че да бъдеш освободена от твоето обещание, като запазиш честта си; ако не успееш, тогава отдай му се телом, но не и духом.“
Докато слушала мъжа си, дамата плачела и викала, че не желае от него такова снизхождение. И въпреки че тя за нищо на света не искала да се съгласи, Джилберто настоял жена му да постъпи именно така; затова, на следния ден призори, без да се облича кой знае колко разкошно, тя се отправила към дома на месер Ансалдо, предшествувана от двамина слуги и последвана от една прислужница. Щом научил, че любимата му дама е дошла при него, месер Ансалдо много се учудил, станал, наредил да повикат некроманта и му казал: „Искам ти сам да се увериш какво съкровище спечелих благодарение на твоето изкуство.“
Месер Ансалдо излязъл да посрещне дамата и без да се поддава на непристойни желания, я поздравил най-почтително, а след като влезли в една прекрасна стая, където бил запален голям огън, той я поканил да седне и я запитал: „Мадона, ако продължителната любов, която изпитвам към вас, заслужава някаква награда, то аз ви моля, да не се посвените да ми обясните истинската причина, дето ви е накарала да дойдете при мен в тоя час, придружена от тези люде.“ Дамата, която била потънала в срам, отвърнала едва ли не със сълзи на очи: „Месер, да дойда тук, не ме подтикна нито любовта — каквато не изпитвам към вас, — нито честното ми слово, а заповедта на моя съпруг; имайки предвид повече усилията, положени от вас по причина на безпътната ви страст, отколкото своята и моята чест, той ме накара да дойда при вас; по негова заповед този път аз съм готова да изпълня всичко, каквото вие пожелаете.“ Ако отначало месер Ансалдо бил наистина изумен, сега, като чул дамата да казва тия слова, се изумил още повече, трогнал се от великодушието на Джилберто, любовната му страст се превърнала в състрадание и той възкликнал: „Мадона, щом е така, както твърдите, значи, че сам Господ Бог ме възпира да накърня честта на човека, изпитал състрадание към моята любов; затова останете тук колкото пожелаете, все едно, че сте моя сестра; ако пък искате да се върнете, свободна сте да го сторите, но при едно условие: да благодарите на мъжа си за неговото великодушие така, както вие прецените, че ще бъде най-добре, и отсега нататък можете да разчитате на мен като на ваш брат и слуга.“
Дамата се зарадвала безкрайно на тия слова и отвърнала: „Тъй като познавам вашите нрави, нищо не би могло да ме накара да повярвам, че моето идване при вас би могло да има последствия, различни от тия, каквито виждаме сега, за което ще ви бъда вечно задължена.“ После се сбогувала с месер Ансалдо, който я изпратил най-почтително, върнала се при Джилберто и му разказала всичко, каквото се случило; това пък свързало Джилберто с месер Ансалдо в най-тясна и вярна дружба.
Некромантът, на когото месер Ансалдо се канел да даде обещаната награда, като видял великодушието, което Джилберто проявил към Ансалдо, и великодушието, с което последният се отнесъл към дамата, казал: „Нека сам Господ Бог да не допусне аз, след като бях свидетел на великодушието, проявено от Джилберто към неговата собствена чест, а от вас — към вашата любов, да не проявя същото великодушие, що се отнася до моето възнаграждение; и понеже знам, че то ще ви свърши работа, желая да си остане ваше.“ Рицарят се засрамил и се опитал да го накара да вземе цялото възнаграждение или поне част от него, но усилията му били напразни; на третия ден некромантът прибрал своята градина и пожелал да си тръгне; месер Ансалдо го изпратил по живо по здраво и като угасил в сърцето си любовните желания към дамата, започнал да изпитва към нея само най-искрена привързаност.
Какво ще кажем за това, любезни дами? Нима ще предпочетем полумъртвата дама или почти охладнялата вследствие напразните надежди любов пред великодушието на месер Ансалдо, който хем продължавал да обича много по-пламенно от преди, хранейки все по-големи надежди, хем имал в ръцете си плячката, към която се стремял толкова време? Струва ми се, че не ще бъде разумно да твърдим, че онова великодушие би могло да се сравнява с това.
НОВЕЛА VI
След като побеждава, крал Карло Старши се влюбва в една девойка, но се засрамва от собственото си неблагоразумие и омъжва и нея, и сестра й за благородници.
Кой ли би се заел да разказва подробно за множеството мнения, изказани от дамите, относно това кой от тримата — дали Джилберто, месер Ансалдо или некромантът — е проявил най-голямо великодушие в случая с мадона Дианора? Та за това ще отиде много време! Кралят ги оставил да поразсъждават по този въпрос, но след това погледнал Фиамета, нареждайки й да започне своя разказ и по тоя начин да сложи край на техните спорове; без ни най-малко да се бави, тя започнала така:
— Прекрасни дами, винаги съм била на мнение, че в дружини като нашата разказът трябва да се води най-подробно, за да не се случва така, че прекалената краткост да дава повод за спорове относно смисъла на казаното — нещо, което приляга много повече на тия, дето се учат в училищата, отколкото на нас, които едва се оправяме с хурката и вретеното. Затуй, като видях, че седнахте да спорите по повод на предишната случка, аз се отказах от онова, дето бях намислила да споделя с вас, тъй като би могло да породи спорове, и реших да ви разкажа не за един обикновен човек, а за един доблестен крал — как той постъпил рицарски, без да накърни собствената си чест.
Навярно всяка една от вас е слушала спомени за крал Карло Старши113 или както още го наричат — Първи, посредством чиито блестящи подвизи и вследствие славната му победа над крал Манфреди, гибелините били изгонени от Флоренция и на тяхно място се завърнали гуелфите. По тая причина един рицар, на име Нери дели Уберти, след като се наложило да напусне града с цялото си семейство и с много пари, пожелал да се засели не другаде, а под закрилата на крал Карло. За да има възможност да живее до края на дните си в спокойствие и уединение, той отседнал в Кастеламаре-ди-Стабия; там, на разстояние около един хвърлей с лък от крайните къщи на града, той купил едно имение сред маслиновите, орехови и кестенови дървета, с каквито изобилствува оня край, вдигнал си красив, удобен дом и засадил край него прелестна градина; и понеже там текат много потоци, месер Нери наредил, съгласно нашия обичай, да завирят посред градината малко бистро езеро, където не му било никак трудно да развъди много риба. Единствената грижа на рицаря била градината му да става с всеки изминат ден от хубава по-хубава, докато, не щеш ли, веднъж — това се случило през големите горещини — крал Карло решил да отиде в Кастеламаре, за да си почине; щом стигнал там, той чул да говорят много за прелестната градина на месер Нери и пожелал да я разгледа. След като научил кой е собственикът, понеже рицарят бил от противната партия, кралят решил да се отнесе към него дружелюбно; затова най-напред пратил да му известят, че той, кралят, придружен от четирима свои приближени, имал намерение да го посети на следната вечер и да вечеря на спокойствие в градината му.
Месер Нери се почувствувал много поласкан и след като се разпоредил да бъдат извършени най-разкошни приготовления, посрещнал краля в градината си най-радушно. Кралят разгледал и градината, и дома на месер Нери и похвалил всичко, каквото видял; после наредили трапезите край рибника и след като си измили ръцете, кралят седнал на една от трапезите и заповядал на граф Гуидо ди Монфорте — един от тия, дето го съпровождали, да седне от едната му страна, а месер Нери от другата; за останалите трима, дето били дошли с него, той казал да бъдат обслужени така, както заповяда месер Нери. Поднесли им най-изящни ястия, превъзходни и скъпи вина, обслужвали ги добре, без шум и без да им се натрапват, и кралят останал много доволен.
Докато той вечерял в най-добро разположение на духа и не скъпял похвалите си за това спокойно и уединено място, в градината се появили две девойки по на около петнайсет години, с разпуснати дълги коси, къдрави и златисторуси; на главата на всяка имало по едно венче от зеленинка, а в лице приличали повече на ангели — толкова били красиви и нежни; те били облечени в дрехи от тънко, бяло като сняг ленено платно, които прилепвали плътно по тялото им до кръста, а след това се спускали чак до петите, разширявайки се като камбана. Девойката, която вървяла начело, носела на рамо чифт риболовни мрежи, които придържала с лявата си ръка, а в дясната държала дълъг прът; другата, която вървяла след нея, носела на лявото си рамо тиган, притискайки под лявата си мишница снопче съчки и една пиростия, а в дясната си ръка държала гърне със зехтин и малък запален факел; щом ги зърнал, кралят се захласнал и зачакал да види какво означава тая работа.
Девойките се приближили плахо, по лицата им избила руменина, поклонили се почтително на краля и се отправили към езерото; тая, която носела тигана, го поставила на земята заедно с всичко останало, взела пръта, който носела пък другата девойка, и двете заедно навлезли в езерото, чиято вода стигала чак до гърдите им. През това време един от слугите на месер Нери побързал да запали огън на брега, сложил тигана върху пиростията, сипал зехтин и зачакал девойките да му хвърлят риба. Едната девойка бъркала по местата, където знаела, че се крие рибата, а другата държала мрежите готови за хвърляне; за най-голямо удоволствие на краля, който следял напрегнато какво става, за кратко време девойките успели да наловят много риба и я подхвърляли на слугата, който я слагал така, както била още полужива, направо в тигана; след това, изпълнявайки каквото им било наредено, двете девойки започнали да избират най-красивите риби и да ги хвърлят право на трапезата пред краля, пред граф Гуидо и пред баща си. Рибите се мятали по трапезата, кралят много се забавлявал и на свой ред хващал някои от тях и със смях и шеги ги хвърлял обратно на девойките; така се забавлявали известно време, докато слугата успял да изпържи тия риби, дето му били дадени; след това месер Нери наредил да поднесат изпържената риба на краля, но по-скоро като предястие, отколкото като скъпо и рядко блюдо. Щом разбрали, че рибата е вече изпържена и че са наловили достатъчно, девойките излезли от езерото; тънките им бели дрехи били прилепнали толкова плътно по телата им, че не скривали нищо от изящните им форми; после те взели нещата, които всяка една от тях била донесла със себе си, минали свенливо край краля и се прибрали у дома си.
Кралят, графът и всички, които им прислужвали, дълго гледали подир девойките и всеки признал в себе си, че те са красиви и снажни, и мислено ги похвалил за тяхната любезност и приветливост; но най-много ги харесал кралят. Още като излизали от езерото, той огледал толкова внимателно всяка част от техните тела, че ако в тоя миг някой го боднел, той нищо нямало да усети. Продължавайки да мисли за тях, без да знае още кои са и що са, той почувствувал, че сърцето му почнало да се изпълва с пламенно желание да им се хареса, от което пък заключил, че ако не вземе предпазни мерки, ще се влюби; освен това самият той още не знаел коя от двете му харесва повече, защото момичетата си приличали като две капки вода.
След като седял така замислен известно време, той се обърнал към месер Нери и го запитал кои са тия две девойки; месер Нери отвърнал: „Господарю мой, това са двете ми дъщери близначки; едната се нарича Джиневра-хубавицата, другата — Изота-русокосата.“ Кралят много ги похвалил и го посъветвал да ги омъжи, но месер Нери отвърнал, че не може да стори такова нещо. Когато вечерята била на привършване и оставало да поднесат само плодовете, двете девойки отново се появили, облечени в рокли от най-тънка коприна, с големи сребърни блюда в ръце, отрупани с всички плодове, каквито имало през това време на годината, и ги поставили на трапезата през краля. Като сторили това, те се отдръпнали и запели една песен, която започвала със следните слова:
Те пеели така нежно и приятно, че на краля, който ги гледал и слушал с наслада, му се сторило, че всички ангели са слезли от небето, за да пеят в тази градина. Като изпели песента, девойките коленичили пред краля и го помолили най-смирено да им позволи да се оттеглят; макар това да не му било никак приятно, той се престорил, че им разрешава на драго сърце.
Вечерята свършила, кралят и неговите придружители възседнали конете си, напуснали дома на месер Нери и разговаряйки за това-онова, се завърнали в кралските чертози. Тук, стараейки се да прикрие любовното си увлечение и не можейки да забрави красотата и прелестта на Джиневра-хубавицата, от любов към която залюбил и сестра й, която много приличала на нея, макар че имал по-важни дела, кралят така се уплел в мрежите на любовта, че почти не бил в състояние да мисли за друго; той измислил какви ли не поводи, завързал най-тясна дружба с месер Нери и почнал да посещава твърде често прелестната му градина, за да има възможност да зърне Джиневра. Но тъй като не можел да изтрае повече и не можел да измисли какво друго да направи, решил да отвлече не само едната, ами и двете девойки и споделил това свое намерение с граф Гуидо.
Графът, бидейки почтен човек, му казал: „Господарю мой, това, което чувам от вас, много ме учудва; още по-учуден съм, защото познавам нравите ви по-добре от който и да е друг — поне така мисля — още от детските ви години, та чак до наши дни; и понеже, доколкото си спомням, през младежките ви години никога не съм забелязвал у вас подобна страст — а тогава за любовта е много по-лесно да обхване когото и да било със своите пипала, — толкова по-чудно и необичайно е за мен да чуя, че сега, когато сте толкова близо до старостта, наистина сте се влюбили; просто ви се чудя и се мая. И ако на мен се следваше да ви упреквам за това, знам много добре какво бих ви казал, особено като се има предвид, че вие сте все още на бойна нога в едно кралство, което току-що завоювахте, сред непознат народ, в който се таи коварство и предателство, пък и освен това си имате толкова много грижи и толкова важни дела, че не ви остава време дори да се застоите на едно място. И сред всичко това сте намерили време да се занимавате с прелъстяване и любов! Това не е постъпка на великодушен крал, а на малодушен младеж. Освен това — което пък е още по-лошо — вие заявихте, че възнамерявате да отвлечете и двете дъщери на този нещастен рицар, който ви почете много повече, отколкото му позволяваха средствата, който, за да може да ви окаже още по-голяма почит, не се побоя да ви ги покаже почти голи, доказвайки с това какво голямо доверие има във вас и твърдото си убеждение, че вие сте истински крал, а не хищен вълк. Нима успяхте толкова скоро да забравите, че именно насилията, които крал Манфреди вършеше над жените, ви проправиха пътя към това кралство? Та нима има предателство, по-достойно за вечни мъки, от това да отнемете честта, надеждата и утехата на човека, който ви е почел? Какво биха казали за вас, ако постъпите по тоя начин? Навярно си мислите, че ще ви бъде достатъчно оправдание да кажете: «Постъпих така, защото той е гибелин». Нима такава е справедливостта на кралете — да постъпват именно по този начин с всички, които им попаднат под ръка, независимо от това кои са и какви са? Кралю, аз бих искал да ви напомня, че вие си спечелихте най-голяма слава, побеждавайки Манфреди, но да успееш да надвиеш себе си — виж, това е много по-трудно; затуй вие, който трябва да управлявате другите люде, гледайте да надвиете първо себе си и да обуздаете собственото си желание; недейте опетнява онова, което сте си извоювали с толкова голяма слава.“
Тези слова жегнали до болка душата на краля и мъката му била още по-голяма, защото те били справедливи; затова, като въздъхнал няколко пъти дълбоко, той казал: „Графе, аз наистина смятам, че за добре обучения воин всеки враг, колкото и силен да е той, ще изглежда по-слаб и воинът ще може да победи много по-лесно него, отколкото собственото си желание; и въпреки че страдам много и ще ми са нужни неизмеримо големи сили, за да надвия мъката си, вашите слова така ме жегнаха, че аз ще трябва да ви докажа на дело — и то в най-скоро време, — че както умея да побеждавам другите, така ще успея да обуздая и себе си.“
След тия си слова кралят почакал да минат няколко дни и се прибрал в Неапол, както за да се лиши от възможността да постъпи нечестно, така и с намерението да възнагради рицаря за почитта, която му оказал; и колкото и да му било тежко да направи така, че други да притежават онова, към което сам той се стремял с такава страст, кралят решил да омъжи и двете девойки, и то не като дъщери на месер Нери, а като че ли са негови дъщери.
Със съгласието на месер Нери той им дал великолепна зестра, след което омъжил Джиневра-хубавицата за месер Мафео да Палици, а Изота-русокосата — за месер Гулиелмо дела Маня, и двамата били знатни рицари и големи благородници. След като свършил тая работа, обзет от безкрайна печал, кралят се оттеглил в Апулия и отдавайки се на непрекъснат труд, така успял да заглуши своята страст, че след като разкъсал и унищожил веригите на любовта, живял до края на дните си, без да изпадне никога в плен на подобно чувство.
Някои може би ще кажат, че за един крал е дребна работа да омъжи две девойки, и аз ще се съглася с това; но ще заявя, че е голямо, велико дело, когато така постъпва един влюбен крал и омъжва девойката, която той е обичал, без да прибере от тази своя любов ни клонче, ни цветче, ни плод.
Ето как постъпил великодушният крал, като наградил щедро благородния рицар, почел по най-похвален начин любимите девойки и съумял да прояви такова мъжество, че и себе си да надвие.
НОВЕЛА VII
Крал Пиетро узнава за пламенната любов, която изпитва към него болната Лиза, утешава я, омъжва я за един млад благородник, после я целува по челото и се обявява завинаги неин рицар.
Фиамета завършила своята новела и към мъжественото великодушие на крал Карло били отправени много похвали, въпреки че една от присъствуващите дами, която била гибелинка, не пожелала да го похвали. Тогава по заповед на краля Пампинеа започнала така:
— Уважаеми дами, не ще се намери разумен човек, който да не каже за крал Карло същото, което казахте и вие, с изключение на тази, която не го обича по съвсем други причини; и тъй като си спомних за една постъпка, която може би заслужава не по-малко похвали, отколкото предишната, при това извършена от враг на крал Карло спрямо една наша флорентинка, аз ще ви я разкажа.
По времето, когато французите били изгонени от Сицилия, в Палермо живеел някакъв наш флорентинец, аптекар, на име Бернардо Пучини; той бил много богат, а от жена си имал една-единствена дъщеря, голяма хубавица, която по това време била вече мома за женене. Когато крал Пиетро д’Араона станал властелин на острова, свикал своите барони на голямо тържество в Палермо; съгласно каталонския обичай той излязъл по случай празненството да се бие на турнир и се случило така, че дъщерята на Бернардо, която се наричала Лиза, го видяла да препуска от прозореца, край който седяла заедно с други дами; той толкова й харесал, че след като го погледнала още един-два пъти, изведнъж пламнала от любов към него.
Празненството свършило, тя продължила да си стои в дома на баща си, но вече не била в състояние да мисли за нищо друго освен за своята пламенна и възвишена любов; най-много се измъчвала, като съзнавала ниското си положение, което не й позволявало да храни каквато и да било надежда за щастлив край; но все пак не искала да се откаже от любовта си към краля и понеже се бояла да не си навлече още по-големи неприятности, не се осмелявала да сподели с никого тия свои чувства. Кралят нито забелязвал това, нито изобщо й обръщал някакво внимание, което пък й причинявало непоносима мъка, много по-голяма, отколкото бихме могли да си представим; ала любовта й се разгаряла с всеки изминат ден, мъките следвали една след друга и красавицата не била в състояние повече да издържа, легнала болна и почнала да чезне и да се топи като сняг на слънце. Баща й и майка й били съкрушени, помагали й както можели, и с утешения, и с лекари, и с какви ли не церове, но всичко било напразно, защото тя, след като се отчаяла от своята любов, решила да се откаже и от тоя свят.
Не щеш ли, веднъж, когато баща й предложил да изпълни всяко нейно желание, на Лиза й хрумнало, преди да умре, ако има възможност, да уведоми краля за своята любов и за своите намерения; поради това един ден тя помолила баща си да доведе при нея Минучо д’Арецо. По онова време всички смятали Минучо за най-добрия певец и музикант, самият крал Пиетро го канел най-охотно, та Бернардо помислил, че Лиза е пожелала да го види, за да послуша неговите песни и неговата музика; той побързал да го извести за желанието на дъщеря си и Минучо, който бил много услужлив човек, дошъл веднага при Лиза; поободрил я с няколко приятни слова, изсвирил й със своята виола една стампита, след това изпял няколко канцони, предполагайки, че по този начин ще я утеши, докато за душата на девойката това било все едно да наливаш масло в огъня.
После Лиза му казала, че иска да му съобщи нещо, но само на него, и щом другите излезли, тя му рекла: „Скъпи Минучо, реших да те направя най-верен пазител на една моя тайна, първо, защото се надявам, че ти не ще я кажеш никому освен на този, на когото аз ти наредя, и, второ — за да ми помогнеш с каквото можеш; много те моля, направи ми тази услуга. И така, скъпи Минучо, ти трябва да знаеш, че в деня, когато нашият крал Пиетро устрои онова голямо празненство по случай възшествието си на престола, аз го зърнах, когато отиваше на турнира, и този миг стана съдбоносен за мен, защото душата ми пламна от любов по него, а тази любов ме докара до положението, в което ме виждаш сега; съзнавам колко недостойна е любовта ми за краля, но тъй като нямам сили дори да я посмекча, камо ли да я сподавя и не мога да понасям нейното бреме, аз предпочетох смъртта като по-малка мъка; така и ще направя. Вярно е, че ще напусна тоя свят безкрайно огорчена, ако това стане, преди той да научи за всичко; и понеже не знам чрез кого другиго би било най-удобно да го уведомя за тия мои намерения освен чрез твоето посредничество, аз намислих да натоваря теб с тази работа и те моля да не ми отказваш; щом сториш това, ела да ми кажеш, за да умра утешена и се избавя от тия беди.“ Тя изрекла тия слова със сълзи на очи и после млъкнала.
Минучо се смаял от величието на нейния дух и от жестокото й решение; развълнувал се много и като се досетил изведнъж как най-добре би могъл да й услужи, казал: „Лиза, давам ти честно слово и можеш да бъдеш уверена, че никога не ще те излъжа; аз мога само да похваля възвишените ти помисли да отдадеш сърцето си на такъв велик крал; предлагам ти и помощта си и за да се успокоиш, възнамерявам да направя така, че още преди да минат три дни, да успея да ти донеса вести, които ще ти доставят най-голяма радост; за да не губя време, ще си тръгна и ще почна да действувам.“ Лиза отново се обърнала към него с най-гореща молба, обещала му да се успокои и го изпратила да си върви по живо по здраво.
Щом излязъл от къщата, Минучо отишъл при някой си Мико ди Сиена, много добър за времето си стихотворец, и го помолил да съчини следната канцона:
Минучо пък тозчас съчинил за тия слова една нежна и жаловита мелодия — каквато най-много им подхождала — и на третия ден отишъл в двореца; той заварил крал Пиетро на трапезата, а кралят помолил Минучо да му изпее нещо в съпровод на своята виола. Минучо запял същата канцона, съпровождайки я с такава нежна свирня, че всички, дето се намирали в кралската зала, стояли като захласнати и слушали в мълчание и със затаен дъх, а кралят — най-много от всички. Когато Минучо изпял канцоната, кралят го запитал откъде е научил тая песен, понеже му се сторило, че я чува за пръв път. „Ваше величество — отвърнал Минучо, — няма и три дни, откакто бяха съчинени словата и музиката на тая канцона.“ Тогава кралят го запитал за кого е била съчинена канцоната и Минучо рекъл: „Ще се осмеля да го кажа само на вас и никому другиму.“ Понеже кралят поискал начаса да узнае за кого е съчинена, щом раздигнали трапезата, той викнал Минучо в своите покои, а Минучо му разказал от игла до конец всичко, каквото бил научил. Кралят се зарадвал много, похвалил девойката и рекъл, че такава достойна девойка заслужава да бъде утешена, затова нека Минучо отиде при нея от негово име, като й съобщи, че привечер той непременно ще намине да я навести.
Минучо се зарадвал много, задето щял да отнесе такава радостна вест на Лиза, взел виолата си и побързал да отиде при девойката; щом останал насаме с нея, разказал й всичко, каквото се случило, а после й изпял канцоната, като си съпровождал с виолата. Девойката останала толкова доволна от чутото и така се зарадвала, че веднага се почувствувала по-добре и почнала бързо да се поправя; тя зачакала с нетърпение да падне вечерният здрач, когато щяла да види своя повелител, а никой от домашните й дори и не подозирал какво се е случило.
Кралят, който бил великодушен и добър властелин, се замислил над това, което научил от Минучо, и понеже познавал добре девойката и знаел колко е красива, изпитал към нея голямо състрадание; привечер той възседнал коня си и като се престорил, че излиза да се поразходи, стигнал до дома на аптекаря, помолил да му отворят вратата на чудесната градина, собственост на аптекаря, слезнал от коня и след малко запитал Бернардо какво прави дъщеря му и не е ли вече омъжена. Бернардо отвърнал: „Ваше величество, тя още не е омъжена, беше много болна и продължава да боледува; но днес, след като удари деветият час, изведнъж почна бързо да се поправя.“
Кралят веднага разбрал какво означава това поправяне и рекъл: „Истина ви казвам: светът би загубил много, ако се лиши тъкмо сега от такова прелестно създание; ние желаем да я посетим.“ Малко след това, съпровождан от двама свои придворни и от Бернардо, кралят отишъл в стаята на Лиза и щом влязъл, се доближил до постелята, където посъвзелата се вече девойка го очаквала с най-голямо нетърпение. Кралят й взел ръката и възкликнал: „Мадона, какво значи това? Та вие сте млада и трябва да утешавате другите, а сте си позволили да се разболеете! Ние ви умоляваме от любов към нас да се ободрите така, че да оздравеете час по-скоро.“ Щом усетила, че до ръката й се е докоснал този, когото тя обичала най-много от всичко, девойката се позасрамила, но въпреки това почувствувала, че душата й се изпълва с радост, сякаш е попаднала в рая, и отвърнала: „Господарю мой, причина за болестта, от която по ваша воля аз скоро ще оздравея, стана моето желание да подложа крехките си сили на огромна тежест.“ Единствен кралят разбрал скрития смисъл на словата на девойката; той започнал да я цени все повече и повече и на няколко пъти мислено проклел съдбата, загдето й отредила да се роди като дъщеря на такъв човек; постоял още малко при нея, утешил я още повече и след това си тръгнал.
Всички похвалили много човеколюбието, проявено от краля, и сметнали, че той е оказал голяма милост и на аптекаря, и на дъщеря му, която била толкова щастлива, колкото никоя друга дама при среща със своя любим; и понеже се надявала на още по-голямо щастие, Лиза оздравяла само за няколко дни и се разхубавила още повече. След като тя се поправила, кралят, който през това време се посъветвал с кралицата каква награда следва да дадат на девойката за нейната любов, един ден възседнал коня си и съпроводен от голяма свита от своите барони, се запътил към къщата на аптекаря, влязъл в градината и заповядал да повикат аптекаря и дъщеря му; в това време пристигнала и кралицата, която била придружена от множество дами, те приели девойката при себе си и започнало голямо веселие.
След известно време кралят и кралицата повикали Лиза и кралят й рекъл: „Достойна девойко, с голямата любов, що изпитвахте към нас, вие заслужихте да ви окажем най-голяма чест и нашето желание е вие да останете доволна от това именно поради любовта си към нас. Честта, която искаме да ви окажем, е следната: тъй като сте вече мома за женене, ние желаем да приемете за съпруг този, когото ние ви посочим; но въпреки това ние възнамеряваме да останем завинаги ваш рицар, а от вашата любов не искаме нищо друго, освен една-единствена целувка.“
Девойката, която била поруменяла от срам, посрещнала желанието на краля като свое собствено желание и в отговор прошепнала: „Господарю мой, сигурна съм, че ако хората бяха разбрали, че съм се влюбила във вас, повечето от тях щяха да кажат, че съм побъркана, щяха да предположат, че съм полудяла, та не съм в състояние да проумея какво е моето положение и какво е вашето; но господ-бог, който единствен има достъп до сърцата на смъртните, знае, че в мига, когато ви харесах за пръв път, аз съзнавах много добре, че вие сте крал, а аз — дъщеря на Бернардо аптекаря, и че никак не ми приляга да устремя толкова нависоко любовния плам на моята душа. Но вие знаете по-добре и от мен, че никой не се влюбва по разумен избор, а, напротив — всеки го прави по желание и според това кого ще хареса; силите ми на няколко пъти се опълчиха срещу този закон, но след като нямаше как да се съпротивявам, аз ви обикнах и винаги ще ви обичам. Вярно е, че откакто се почувствувах обзета от любов към вас, реших вашите желания да бъдат винаги и мои желания; поради това не само ще приема на драго сърце и ще почитам мъжа, който вие ще благоволите да ми отредите и който ще ми донесе чест и достойно положение, но дори ако ми кажете да се хвърля в огъня и аз се уверя, че такава е волята ви, пак ще бъде за мен истинско удоволствие. Вие сам знаете какво би означавало за мен да имам за рицар крал като вас; затуй по този въпрос няма да ви кажа нищо повече, но единствената целувка, която пожелахте от моята любов, не ще ви бъде дадена без позволението на кралицата. А за благоволението, което и вие, и кралицата проявихте към мен, нека Бог ви дари с милостта си и ви възнагради вместо мен, тъй като аз нямам с какво да ви даря.“ Лиза млъкнала.
Отговорът на девойката се понравил твърде много на кралицата, която се съгласила, че Лиза наистина е толкова умна, колкото и разправял кралят. А кралят наредил да повикат бащата и майката на девойката и след като разбрал, че те са много доволни от това, което той възнамерявал да направи, викнал един млад и беден благородник, на име Пердиконе, връчил му пръстените и го накарал да се сгоди за Лиза, срещу което оня нямал нищо против; веднага след това, освен многото скъпи накити, донесени от него и от кралицата на девойката, кралят подарил на жених Чефалу и Калатабелота — две прекрасни и доходни селища, и му рекъл: „Ние ти даряваме всичко това като зестра на жена ти; а какво възнамеряваме да направим за теб, ще разбереш, като му дойде времето.“ После се обърнал към девойката и добавил: „А сега ние искаме да откъснем плода, който ни се полага от вашата любов.“ И като хванал с две ръце главата й, целунал я по челото.
Пердиконе, бащата и майката на Лиза, пък и самата тя останали много доволни, устроили голям пир и вдигнали весела сватба. Както твърдят мнозина, кралят изпълнил обещанието, което дал на девойката, наричал се неин рицар до края на живота си и никога не тръгвал на бой, носейки върху доспехите си друг знак освен тоя, дето му пращала младата дама.
С подобни дела се печелят сърцата на поданиците, дава се пример на другите и те да вършат добро, печели се и вечна слава. Но днес малцина — или поточно казано, никой не насочва духа си към такива дела, защото повечето властелини са станали жестоки тирани.
НОВЕЛА VIII
Софрония мисли, че ще се омъжи за Гисип, а става съпруга на Тит Квинций Фулвий и заминава с него за Рим; след време там пристига и Гисип, който е съвсем обеднял, и понеже предполага, че Тит го презира, пожелава да умре, като за тая цел твърди, че е убил някакъв човек; щом научава за това, истинският престъпник сам се издава, поради което Октавиан пуска всички на свобода. Тит оженва Гисип за своята сестра и поделя с него цялото си състояние.
Когато Пампинеа завършила своя разказ и всички дами, и най-вече тази, която била гибелинка, похвалили крал Пиетро, по заповед на краля Филомена започнала така:
— Великодушни дами, кому не е известно, че кралете, стига да пожелаят, са в състояние да извършат какви ли не велики дела и че от тях най-много се иска да проявяват великодушие? Следователно, добре постъпва всеки, който, имайки възможност да го стори, върши това, дето е длъжен да направи, но затуй не следва нито да му се учудваме чак толкова много, нито пък да го превъзнасяме с възторжени похвали, както би трябвало да се отнасяме към този, от когото се иска по-малко, тъй като и възможностите му са много по-малки. Поради това, щом вие не пестите словата си, за да възхвалявате делата на краля, които ви се струват прекрасни, аз не се съмнявам ни най-малко, че много повече ще харесате и ще възхвалите делата на подобните нам люде, когато те са равни на делата на краля или ги превъзхождат; и в моята новела аз възнамерявам да ви разкажа за похвалното великодушие, що проявили помежду си двамина граждани, които били приятели.
И така, по времето, когато Октавиан Цезар още не бил наречен Август, но управлявал Римската империя чрез триумвират, в Рим живеел благородник на име Публий Квинций Фулвий: той имал син, наречен Квинций Фулвий, който бил надарен със забележителен ум и когото той изпратил в Атина да учи философия, като го поверил на един тамошен благородник, наречен Кремет, негов много стар приятел. Кремет настанил Тит в своя дом, при сина си, който се казвал Гисип, а след това поверил и двамата на един философ на име Аристип да ги учи. Живеейки заедно, двамата младежи се сближили и характерите им се оказали толкова сходни, че те се свързали с крепка, братска дружба, която впоследствие нищо друго освен смъртта не могло да наруши; когато не били заедно, никой от тях не можел да намери нито радост, нито покой. Те били започнали едновременно своето учение, и тъй като всеки един от тях притежавал способности, еднакво блестящи като тия на другия, изкачвал се нагоре към славните върхове на философията наравно с него и с най-големи похвали.
Така живели те в продължение на цели три години за най-голяма утеха на Кремет, който се отнасял почти еднакво и към двамата, като с родни синове. Но след като тия три години изтекли, случило се нещо, което става с всички смъртни: Кремет, който бил вече на преклонна възраст, завършил земния си път; двамата младежи били еднакво опечалени, сякаш и двамата били изгубили родния си баща, та приятелите и роднините на Кремет просто не знаели кого от двамата повече да утешават за сполетялата го загуба.
След няколко месеца приятелите и роднините на Гисип дошли при него и заедно с Тит почнали да го увещават да се ожени; те му били намерили. една девойка с чудна красота, атинска гражданка, дъщеря на знатни родители, която била на около петнайсет години и се казвала Софрония. Един ден, когато определеното за сватбата време наближило, Гисип помолил Тит да го придружи, за да види девойката — дотогава той още не я бил виждал. Двамата отишли у дома й и когато Софрония седнала при тях, Тит — сякаш му се полагало да бъде съдник на хубостта на годеницата на своя приятел — започнал да я оглежда най-внимателно; и понеже всичко у нея му се харесало безкрайно много, той почнал да й се възхищава мълчаливо и станало така, че — макар и без да го показва — Тит пламнал по Софрония от такава любов, каквато дотогава нито един влюбен мъж не бил изпитвал към любимата жена.
Двамата прекарали известно време със Софрония, след което се прибрали у дома си. Щом се усамотил в стаята си, Тит започнал да мечтае за девойката, която харесал толкова много, и колкото повече мислел за нея, толкова по-пламенна ставала неговата любов; като забелязал тая работа, Тит въздъхнал дълбоко и почнал сам да се кори: „Ех, Тите, колко си жалък! Къде и на какво си намислил да отдадеш душата си, твоята любов и твоята надежда? Нима не можеш да проумееш, че заради тясната дружба между теб и Гисип, с когото тази девойка е свързана, ти трябва да я почиташ като твоя родна сестра? Защо се влюби? Защо се поддаде на тая измамна любов, на тая съблазнителна надежда? Отвори си очите и се осъзнай, клетнико! Дай път на разума, обуздай сластолюбивото си желание, задръж нечистите си помисли и устреми духа си другаде; пребори се още сега, в началото, с твоето сладострастие и се овладей, докато е още време. Ти не бива да желаеш това, защото не е честно; ти не си уверен, че ще успееш, но дори и да беше уверен, че ще постигнеш това, към което се стремиш, пак не би трябвало да постъпваш по тоя начин, като имаш предвид какво значи една истинска дружба и какво дължиш на тия хора. Е, Тите, какво ще правиш? Ако искаш да постъпиш по съвест, ти трябва да се откажеш от тази непочтена любов.“
Но след това, щом си спомнел за Софрония, той започвал да мисли точно обратното и проклинайки предишните си размишления, си казвал: „Законите на любовта са много по-могъщи от всички останали, защото те разрушават не само законите на дружбата, ами и Божиите. Колко пъти се е случвало баща да залюби дъщеря си, брат — сестра си, мащеха заварения си син? Та това е много по-чудовищно, отколкото да залюбиш съпругата на приятеля си — нещо, което е ставало хиляди пъти. Освен това аз съм млад, а младостта е изцяло подчинена на законите на любовта; следователно онова, дето се нрави на Амур, трябва и на мен да се харесва. Честните постъпки прилягат повече на зрелите люде, а аз не мога да искам друго освен това, което желае Амур. Красотата на Софрония е достойна за любовта на всекиго и щом аз, който съм млад, я обичам, има ли някой право да ме укорява за това? Аз не я обичам за това, че принадлежи на Гисип, аз я обичам и бих я обикнал на когото и да принадлежеше; но че тя е била отредена не на друг, а на моя приятел Гисип, тук вече съдбата е виновна. И щом Софрония трябва да бъде обичана — тя наистина го заслужава заради своята красота, — Гисип трябва да остане още по-доволен, като научи, че в нея съм се влюбил аз, а не някой друг.“
След тия разсъждения той отново се връщал към предишните си размисли, сам се осмивал, после отново променял становището си от едно към друго. Тит прекарал така не само тоя ден и тая нощ, ами и много други, докато не изгубил и сън, и охота за ядене и отслабнал дотолкова, че се тръшнал на легло. Гисип, който няколко дни наред го гледал колко е умислен, като видял, че легнал и болен, много се огорчил, седял непрекъснато край него и правел каквото можел, за да го ободри, питайки го често и настойчиво защо е толкова загрижен и защо се е разболял. Тит на няколко пъти се опитал да му разправя разни измислици, но Гисип веднага разбрал, че не е вярно, затова накрая Тит бил принуден да му признае истината; разплакал се и като въздъхнал, започнал така: „Гисип, ако боговете рекат, ще ми бъде много по-приятно да умра, отколкото да продължавам да живея, защото съдбата ме накара да изпадна в състояние, при което се налага да проявя доблест, а за най-голям мой срам трябва да призная, че доблестта ми се пречупи; разбира се, аз очаквам да бъда сполетян в най-скоро време от наказанието, що заслужавам заради това, сиреч смъртта, която ще приема с много по-голямо удоволствие, отколкото спомена за собствената си подлост; и понеже не мога, а и не трябва да крия нищо от теб, аз ще ти призная моята подлост не без да потъна от срам.“
И като започнал от самото начало, той му разкрил причините за своята загриженост и за душевната си борба, казал му кои негови мисли взели окончателно връх и как просто умирал от любов към Софрония; Тит заявил, че понеже разбирал много добре, че това е недостойна постъпка, бил решил да се разкае и да умре и бил уверен, че смъртта няма да закъснее.
След като го изслушал и го видял да плаче, Гисип се позамислил, понеже и той, макар и в много по-малка степен, бил също увлечен от красотата на девойката, но след това отсъдил бързо, че животът на неговия приятел трябва да му бъде много помил, отколкото самата Софрония; сълзите на Тит го трогнали, разплакал се и той и отвърнал през сълзи: „Тите, ако ти нямаше нужда от такава утеха, от каквато се нуждаеш сега, аз щях да ти се оплача от самия теб като от човек, който е нарушил нашата дружба, защото е криел толкова време от мен съдбоносната си страст. Вярно е, че това ти се е струвало нечестно, но все пак човек не би трябвало да крие от приятеля си и своите нечестни дела, така както споделя с него честните, защото всеки приятел ще се радва на приятеля си заради честните му постъпки, а що се отнася до нечестните му помисли — той ще се постарае да ги отхвърли от душата му. Но засега ще спра дотук и ще се насоча към онова, което според мен е най-належащо. Аз не се учудвам ни най-малко, че обичаш толкова пламенно Софрония, която е сгодена за мен; щях да се учудя много повече, ако не се беше случило така, защото познавам нейната красота и благородството на твоя дух, комуто е присъщо да се увлича толкова по-страстно и пламенно, колкото е по-голяма прелестта на това, което той харесва. И колкото имаш право да обичаш Софрония, толкова не си прав (въпреки че не го показваш) да се оплакваш от съдбата, загдето е отредила девойката на мен, понеже мислиш, че ако тя принадлежеше другиму, а не на мен, твоята любов би била честна. Но като размислиш разумно, както обикновено правиш, кажи ми, можеше ли да бъдеш по-благодарен на съдбата, ако тя беше отредила Софрония другиму, а не на мене? Който и друг да я притежаваше, щеше да я обича повече за себе си, отколкото за тебе — колкото и честна да е твоята любов; а ако наистина ме смяташ за твой приятел, какъвто и съм, от мен такова нещо не можеш да очакваш; причина за това е обстоятелството, че откакто сме станали приятели, аз не си спомням да съм притежавал нещо, което да не бъде колкото мое, толкова и твое. Ако работата със Софрония беше отишла толкова далеч, че да няма как да се оправи по друг начин, аз и в тоя случай щях да постъпя, както съм постъпвал във всички останали; но тъй като работата още не е стигнала до подобно положение, аз мога да направя девойката да стане само твоя и ще го сторя; иначе не разбирам защо ти би трябвало да продължаваш да държиш на моето приятелство, ако аз не бих могъл да постъпя така, че твоето желание да стане и мое, стига, разбира се, това да е възможно и да бъде извършено по честен начин. Вярно е, Софрония е моя годеница, аз много я обичах и очаквах сватбата с най-голяма радост; но понеже ти, който си много по-чувствителен от мен, се стремиш с много по-голяма страст към това съкровище, каквото представлява тя, бъди уверен, че тя ще пристъпи прага на моята стая като твоя, а не като моя жена. Поради това отхвърли грижите, прогони мъката си, възвърни загубеното си здраве, бодрост и веселие и отсега нататък очаквай в най-добро разположение на духа наградата за твоята любов, която я заслужава много повече, отколкото моята.“
След като изслушал словата на Гисип, Тит, макар и да се зарадвал от примамливата надежда, която те му вдъхнали, още повече се засрамил, защото размислил, че колкото е по-голямо великодушието на Гисип, толкова по-непристойно е той да се възползува от него; поради това, без да престава да плаче, намирайки трудно думи, той му отвърнал: „Гисип, твоето великодушие и твоята дружба ми показват съвсем ясно как трябва да постъпя аз като твой приятел. И нека сам Бог не допусне да приема някога от теб като моя жена тази, която той ти е дарил, смятайки те за по-достоен за нея. Ако той бе прозрял, че тя подобава на мен, то нито ти, нито който и да е друг бихте могли да мислите, че бог щеше да я отреди на теб. Затова, наслаждавай се на избора, който Бог е направил за теб, радвай се на неговия разумен съвет и дар и ме остави да чезна в сълзите, които той е отредил за мен, като недостоен за такова благо; или ще успея да надвия тия сълзи — с което ще ти доставя удоволствие, — или пък те мен ще надвият и аз ще се избавя от моите мъки.“
Гисип отвърнал: „Тите, ако нашата дружба ми дава право да те принудя да изпълниш някое мое желание, аз бих искал да го упражня тъкмо в това; и ако ти не склониш доброволно на моите молби, аз, с помощта на насилието, което е позволено да се употребява в полза на приятеля, ще направя така, че Софрония да бъде твоя. Знам колко са могъщи силите на любовта, знам, че не един, а много пъти те са довеждали влюбените до ужасна смърт; и виждам, че ти си толкова близко до нея, че нито ще успееш да надвиеш сълзите си, нито да се върнеш назад и ще продължиш да се мъчиш, докато умреш сломен, а аз — в това не бива да се съмняваш — скоро ще те последвам. Затуй, дори никак да не те обичах, животът ти пак щеше да ми бъде скъп, за да мога да живея и аз. И така, Софрония ще бъде твоя, защото ти не ще намериш лесно друга, която толкова да ти хареса, а пък аз ще мога без усилия да се влюбя в друга и по този начин ще задоволя и теб, и себе си. Може би аз нямаше да проявя такова великодушие в случая, ако жените се срещаха толкова рядко и толкова трудно, както истинските приятели; но тъй като за мен ще бъде съвсем лесно да си намеря друга съпруга, но не и друг приятел, аз предпочитам (не ще кажа: да я загубя, защото, отстъпвайки я на теб, няма да я загубя, а ще я дам на по-добър от мен) да ти я предам, отколкото да загубя тебе. Затова, ако моите молби са в състояние да ти въздействуват, аз те моля да престанеш да се измъчваш и да утешиш едновременно и себе си, и мене, и с надеждата за по-добро, да се приготвиш да се наслаждаваш на радостта, която очакваш от пламенната си любов към обичаната жена.“
Колкото и да се срамувал да приеме Софрония да стане негова съпруга и да не искал да отстъпи, подтикван, от една страна, от любовта си, а, от друга — от уговарянията на Гисип, Тит отвърнал: „Виж какво, Гисип, не знам дали ще доставя по-голямо удоволствие на себе си или на теб, ако изпълня онова, за което ти ме молиш и ме уверяваш, че ще ти бъде много приятно да сторя; но тъй като твоето великодушие е такова, че надвива моя срам, аз ще постъпя, както ти искаш. Ала бъди уверен, че ще направя това със съзнанието, че съм получил от теб не само любимата жена, а и собствения си живот. И нека боговете ми помогнат, за твоя чест и твое благо, да ти докажа още веднъж колко ми е приятно това, което ти вършиш за мен, като ме съжаляваш много повече, отколкото самият аз себе си.“
На тези думи Гисип отвърнал следното: „Тите, ако искаме работата да стане, ще трябва да постъпим така. Както ти е известно, Софрония стана моя годеница след дълги преговори между моите роднини и нейните близки, затова, ако аз отида сега и кажа, че не я искам за съпруга, ще си имам големи неприятности и ще разгневя и моите, и нейните роднини; ако бях уверен, че по тоя начин тя ще стане твоя, тая работа за мен не би имала никакво значение; но аз се опасявам, че ако постъпя така, родителите й може начаса да я омъжат за друг, и тоя човек да не си ти, и ще стане така, че ще загубиш това, което аз не ще получа. Затуй, стига ти да си съгласен, аз мисля, че ще трябва да продължа започнатото дело, да въведа Софрония в дома си, като моя жена, да отпразнуваме сватбата, а след това ще уредим ти да легнеш скришом с нея, все едно, че е твоя жена. Впоследствие, когато му дойде времето, ние ще съобщим за станалото; ако им хареса, добре, пък ако не им хареса, нали работата вече е станала и няма как да се оправи, те, щат не щат, ще трябва да се примирят.“
Тит одобрил това предложение, поради което Гисип приел Софрония в дома си като своя жена едва след като Тит оздравял и укрепнал. След големия пир, когато паднала нощта, жените оставили девойката в постелята на съпруга й и си отишли. Стаята на Тит била до тая на Гисип, от едната се влизало в другата; поради това, когато Гисип се прибрал, изгасил всички светлини, промъкнал се безшумно при Тит и му казал да иде да легне при жена си. Като чул това, Тит потънал от срам, разкаял се и отказал да го стори; но Гисип, който бил готов да изпълни желанието му с цялата си душа, а не само на думи, успял да го накара да отиде там, макар и след дълга препирня. Щом легнал в постелята, Тит прегърнал девойката и като се престорил, че се шегува с нея, запитал я шепнешком дали иска да му стане жена. Предполагайки, че това е Гисип, тя отвърнала „да“, след което той й надянал на пръста един хубав скъп пръстен и казал: „И аз искам да бъда твой съпруг.“ След като консумирали брака, той й се наслаждавал дълго и най-любовно, но нито тя, нито който и да било не се досетили, че с нея е спал някой друг, а не Гисип.
Докато бракът на Софрония и Тит стигнал до това положение, Публий, бащата на Тит, умрял, поради което младежът получил писмо да се завърне незабавно в Рим, за да се погрижи за своите работи. И така той се видял принуден да замине, като вземе със себе си и Софрония; но това било невъзможно, пък и нямало как да стане, без да й обяснят какво се е случило; затова един ден те я викнали при себе си в стаята, разказали й всичко, без да скриват нищо, а Тит я убедил, че чутото от нея е истина, като й припомнил много неща, станали между тях двамата. Софрония изпървом изгледала и двамата с известно негодувание, после се разридала, загдето Гисип я измамил, но преди да разкаже за това в дома на Гисип, отишла в бащиния си дом и там разказала на баща си и на майка си по какъв начин и тя, и те били измамени от Гисип и ги уверила, че тя е съпруга на Тит, а не на Гисип, както си мислели.
Бащата на Софрония се почувствувал страшно оскърбен; той и неговите близки се оплаквали дълго време на близките на Гисип, изобщо станали големи караници и разпри. Гисип се спечелил омразата както на своите близки, така и на роднините на Софрония; всички твърдели, че той заслужава не само порицание, но и най-сурово наказание, докато Гисип ги уверявал, че е постъпил честно и че роднините на Софрония трябва да бъдат благодарни, задето е омъжил девойката за човек, който е и от него по-добър. Тит пък от своя страна слушал всичко и много се огорчавал, но понеже познавал добре нравите на гърците и знаел, че те вдигат шум и заплашват, докато не срещнат някого, който да съумее да им отговори както трябва, след което не само стават смирени, ами и от страхливите по-страхливи, той решил, че не бива да оставя ругатните им без отговор; и тъй като притежавал дух на римлянин и разум на атинянин, Тит успял с хитрост да събере в един храм роднините на Гисип и близките на Софрония, влязъл в храма, придружен само от Гисип и им заговорил така:
„Мнозина философи смятат, че всичко, каквото смъртните извършват, се прави съгласно решението и благоволението на безсмъртните богове; затуй някои мислят, че всичко, каквото става или предстои да стане някога, е неизбежно, въпреки че има и такива, които отнасят тази неизбежност само до вече станалите неща. Ако разгледаме внимателно споменатите мнения, ще ни стане ясно, че да порицаеш едно дело, което няма как да промениш, не значи друго, освен да пожелаеш да се покажеш по-мъдър от боговете, а ние сме длъжни да смятаме, че именно боговете разполагат и с нас, и с нашите дела, и че те ръководят и нас, и тях безпогрешно, съгласно вечни закони; поради това вие лесно бихте могли да проумеете на какво неразумно и глупаво високомерие е проява желанието да бъдат порицавани техните постъпки и що за люде са и какви окови заслужават тия, дето позволяват на дързостта си да стигне чак дотам. Според мен всички вие сте като тях, ако е вярно онова, което съм чувал, че сте говорили и че продължавате да разправяте по повод на това, че Софрония е станала моя жена, въпреки че вие сте я били сгодили за Гисип, без да се съобразите, че тя ab eterno е била предопределена да стане жена не на Гисип, а моя, което ви стана ясно сега. Но тъй като на мнозина разсъжденията за невидимото провидение и намеренията на боговете се струват и тежки, и Трудни за разбиране, нека допуснем, че боговете не се намесват в нашите дела, а аз ще слезна до хорските размисли и като говоря за тях, ще ми се наложи да направя две неща, които никак не ми се нравят: първо — да похваля малко себе си, и, второ — да порицая или дори да унизя донейде другите; но тъй като не желая да се отдалечавам от истината нито в единия, нито в другия случай, аз ще го сторя, защото това се изисква и от настоящия наш разговор.
С вашите оплаквания, които са плод повече на гнева ви, отколкото на вашия разум, с непрекъснатите си мърморения и дори крясъци вие охулвате, хапете и осъждате Гисип, защото той по своя воля ми е дал за съпруга девойката, която вие, по ваше желание, сте определили за него; аз пък смятам, че за тая работа той заслужава най-голяма похвала, и то поради следните причини: първо, защото е постъпил така, както е трябвало да постъпи като приятел, и, второ, защото е постъпил много по-мъдро от вас. Аз нямам намерение да седна да ви обяснявам сега какво, според свещените закони на дружбата, един приятел трябва да върши заради своя приятел, а ще се задоволя да ви напомня, че дружеските връзки са много по-силни и от роднинските, и от кръвната връзка, защото човек сам си избира приятелите, докато роднини му стават тия, дето са предопределени от съдбата. Поради това никой не бива да се учудва, че Гисип е предпочел моя живот пред вашето благоволение, понеже аз съм му приятел и се смятам за такъв.
Но нека преминем към втората причина, във връзка с която ще ми се наложи да ви докажа още по-убедително, че той постъпи много по-мъдро от вас, защото ми се струва, че вие не сте в състояние да проумеете промисъла на боговете, а още по-малко пък да разберете и проявите на приятелство. И така, аз ви казвам, че съгласно вашето намерение и решение вие дадохте Софрония на младия философ Гисип, а Гисип реши да я даде на друг млад философ; по ваше решение тя бе дадена на един атинянин, а по решение на Гисип — на един римлянин; съгласно вашето мнение тя бе дадена на един благороден младеж, а съгласно това на Гисип — на друг, още по-благороден; според вашето — на един богат младеж, а според това на Гисип — на друг, още по-богат; според вашето — на един млад човек, който не само че не я обичаше, ами едва я познаваше, докато по решение на Гисип тя бе предадена на младежа, който я обича повече от цялото си щастие и от собствения си живот.
А сега ще ви докажа точка по-точка, че всичко това, което казах, е истина и че то заслужава много по-голямо поощрение от това, което вие сте сторили. Че аз съм млад и съм също такъв философ, какъвто е Гисип, могат да ви го докажат, без да са необходими много разговори, и моето лице, и моите занимания. И аз, и той, сме на едни години и в учението си винаги сме вървели заедно. Вярно е, че той е атинянин, а аз — римлянин. Но ако почнем да спорим за славата на градовете, ще кажа, че аз съм от един свободен град, докато Гисип е от град, задължен да плаща данък; ще кажа още, че аз съм от града, който властвува над целия свят, а той е от град, подвластен на моя; ще кажа, че съм от град с цъфтяща военна слава, власт и ученост, докато за своя град Гисип може да се похвали само с неговата ученост. Освен това, макар и да ме виждате тук като скромен ученик, аз не съм роден от измета на римското простолюдие; и моите къщи, и обществени места в Рим са пълни с древните изображения на моите предци, а римските летописи са пълни с описания на многобройните триумфални шествия, с които людете от рода Квинций са били извеждани на Капитолия в Рим; славата на нашето име не само че не е изгнила от старост, ами днес цъфти повече от всякога. От стеснение аз не ще ви говоря за своите богатства, тъй като помня, че честната бедност е древното и най-голямо наследство на благородните граждани на Рим; и макар простите хора да я осъждат и да превъзнасят богатствата, искам да подчертая, че аз притежавам такива богатства не защото съм алчен, а защото съм любимец на съдбата.
Знам много добре, че за вас е било, пък и сега сигурно е много приятно да се сродите тук с Гисип, но няма никаква причина, поради която вие би трябвало да държите по-малко на мен в Рим, имайки предвид какъв гостоприемен домакин бихте могли да имате там в мое лице, който освен това може да ви бъде полезен, грижлив и силен покровител както в обществените, така и в частните работи. Впрочем кой, като остави настрана собственото си желание и се съобрази със своя разум, би похвалил вашите решения, а не решението на моя Гисип? Никой, разбира се. Следователно бракът на Софрония с благородния, от древен произход и богат гражданин на Рим и приятел на Гисип, Тит Квинций Фулвий, е сполучлив и всеки, който съжалява за станалото и се оплаква от това, не постъпва както би трябвало да постъпи и не знае какво върши.
Ще се намерят може би и такива, които ще кажат, че те съжаляват не затуй, че Софрония е станала жена на Тит, а заради начина, по който е било извършено: скришом, крадешком, без да бъдат известени ни приятелите, нито роднините. Това не е някакво чудо, нито пък се случва за пръв път. Не искам да ви разказвам сега за тия, които са си избирали мъже против волята на своите бащи, или за ония, които са забягвали със своите любовници и са били любовници още преди да станат съпруги, или за тези жени, които са разкрили своя брак с бременност или раждане, преди да са известили за него, и поради това бракът им е бил признат от немай-къде; със Софрония такова нещо не се е случило, напротив, Гисип я даде на Тит скромно и честно, без да извърши нищо нередно.
Други пък ще кажат, че тя е била омъжена от човек, който не е имал право да го стори. Но това са глупави женски приказки, дължащи се на неразбиране на нещата. Не за пръв път съдбата прибягва до различни пътища и нови средства, за да насочи събитията към желаните от нея цели. Защо, ако всичко излезе добре, аз ще трябва да се тревожа, че някой обущар, а не някой философ, тайно или открито е седнал да урежда моите работи по начин, който той мисли за най-добър? Виж, ако обущарят не се прояви като разумен човек, в такъв случай ще трябва да внимаваме да не се залавя повторно със същата работа, а за каквото е сторил досега — да му благодарим. Щом Гисип е омъжил Софрония сполучливо, глупаво и излишно е да се оплаквате от него и от начина, по който е извършил това. Щом не се доверявате на неговия разум, гледайте отсега нататък да не омъжва други жени, а сега му благодарете.
Въпреки това вие трябва да знаете, че аз не се опитах да опетня вашата чест и чистотата на вашата кръв в лицето на Софрония нито с хитрост, нито с измама; и въпреки че я взех тайно за своя жена, не постъпих като крадец, за да отнема нейната девственост; аз не желаех да я взема по непочтен начин, като ваш враг, отказвайки се от вашето роднинство; направих го, защото бях пламенно влюбен в нейната чаровна красота и добродетел и знаех, че ако я бях поискал по реда, който вие може би имате предвид, аз можех да не я получа, понеже вие много я обичате и щяхте да се опасявате, че ще я отведа в Рим. И така, както вече знаете, аз се възползувах от тайната хитрост и от мое име подтикнах Гисип да се съгласи да извърши нещо, с което сам той не беше съгласен; след това, макар и да я обичах горещо, аз не пожелах да легна с нея като любовник, а като съпруг, и както самата тя може да удостовери, не я докоснах, преди да я направя моя жена, като й дадох пръстен и я запитах с обичайните слова иска ли ме за свой съпруг, на което тя отговори утвърдително. И ако тя разправя, че е била измамена, вие трябва да порицаете не мен, а нея, защото тя не ме запита кой съм аз.
Ето какво голямо зло, какво голямо прегрешение и престъпление сме извършили аз, влюбеният, и моят приятел Гисип, за да може Софрония да стане тайно съпруга на Тит Квинций, ето за какво сте седнали да го мъчите, заплашвате и тормозите. Как ли щяхте да постъпите с него, ако я беше дал на някой селяк или на някой нехранимайко, или пък на някой слуга? Какви вериги, какъв ли затвор щяхте да му измислите! Но нека засега оставим този въпрос, защото е дошло времето, което аз все още не очаквах: баща ми е умрял и се налага да се завърна в Рим; ето защо, желаейки да взема със себе си и Софрония, аз ви разкрих онова, което може би щях все още да пазя в тайна от вас; ако сте разумни люде, вие ще понесете това, без да се тревожите, защото, ако имах намерение да ви наскърбя или да ви се подиграя, можех да опозоря Софрония и после да я изоставя; но да пази Бог един римлянин да намисли някога такава подлост!
И така, Софрония е моя и по волята на боговете, и по силата на човешките закони, и поради достойния за похвала разум на моя приятел Гисип и посредством моята любовна хитрост, а вие, които — както изглежда — се смятате за по-мъдри и от боговете, и от другите люде, осъждате станалото по два начина, които ми са твърде неприятни: първо, задържате Софрония, върху която нямате никакви права освен тия, които аз бих могъл да ви разреша, и, второ — отнасяте се към Гисип като към враг, докато всъщност сте му длъжници. Засега нямам намерение да продължавам да ви обяснявам колко глупаво постъпвате, вършейки всичко това, но бих искал да ви посъветвам като приятел да престанете да негодувате, да уталожите гнева си и да ми върнете Софрония, за да мога да си замина радостен, като ваш роднина, и да си остана ваш близък; но бъдете уверени, че независимо от това дали станалото ви се нрави, или не, ако вие сте решили да постъпите иначе, аз ще взема Гисип със себе си, а щом успея да се добера до Рим, може да не се съмнявате, че макар и против волята ви, ще си възвърна тая, която по право ми принадлежи; освен това, като стана ваш враг, аз ще ви покажа и какво може да направи негодуванието на римляните.“
Щом изрекъл тия слова, Тит станал със смръщено от гняв лице, хванал Гисип за ръка и показвайки с какво пренебрежение се отнася към всички, намиращи се в храма, излязъл, като поклащал глава и ги заплашвал.
Тия, дето останали в храма, повлияни донейде от обещанията на Тит за родството и приятелството с него и изплашени от последните му слова, решили единодушно, че е по-добре да имат за роднина Тит, след като Гисип не пожелал да се сроди с тях, отколкото хем да изгубят Гисип като роднина, хем да си спечелят враг в лицето на Тит. Поради това те тръгнали да търсят Тит, намерили го и му дали своето съгласие Софрония Да стане негова съпруга, той — техен скъп роднина, а Гисип — техен добър приятел; а след като се събрали на голямо пиршество за сродяване и помирение, отишли си и му пратили Софрония; и тя, бидейки разсъдлива жена, нали нямало как иначе да постъпи, побързала да прехвърли върху Тит любовта, която изпитвала към Гисип, и потеглила с него за Рим, където била приета с големи почести.
Гисип останал в Атина, където почти всички се отнасяли към него с голямо презрение; след известно време, вследствие някакви вътрешни разпри, той и целият му род били изгонени от Атина, а той, беден и нещастен, бил осъден на вечно изгнание. И така, след като не само обеднял, ами стигнал до просяшка тояга, Гисип все пак успял да отиде в Рим, за да види дали Тит ще си спомни за него; като научил, че Тит е жив и се ползува с уважението на всички римляни и като му казали къде живее, Гисип застанал пред дома му и го дочакал, докато оня се прибере; поради нищетата, в която бил изпаднал, Гисип не се осмелявал да го заговори, но се надявал, че щом го зърне, Тит ще го познае и ще го повика при себе си. Обаче станало така, че Тит минал край него, без да го познае, а Гисип си помислил, че Тит го е видял и се е отвратил от вида му; затова, като си припомнил какво бил направил за Тит, Гисип се изпълнил с възмущение, отчаял се и си тръгнал; понеже било вече късно и бил гладен, а нямал пари, той тръгнал напосоки, предпочитайки смъртта пред всичко друго; така стигнал до един пущинак край града, видял една пещера, вмъкнал се вътре, за да прекара там нощта, проснал се на голата земя така както бил в дрипите си, и заспал, изнурен от дългите страдания.
Призори в пещерата дошли двама души, които през нощта били отишли да крадат, а сега влезли тук, за да си поделят плячката; по едно време те се скарали и тоя, дето бил по-силен, убил другия и си отишъл; Гисип чул и видял всичко и решил, че е намерил най-после пътя към смъртта, която толкова много желаел, без да се налага да слага сам край на живота си; затова той не си тръгнал, а изчакал стражите на съда, които, като узнали за станалото, нахълтали в пещерата, нахвърлили се яростно върху Гисип и го отвели със себе си. При разпита той заявил, че е извършил убийството, но после нямало как да излезе от пещерата, затова преторът, който се казвал Марк Варон, заповядал да го разпънат на кръст според тогавашния обичай.
В същото време в преторията случайно пристигнал и Тит; щом погледнал в лицето нещастния осъден и научил за какво са го осъдили, той познал Гисип, останал много учуден от нещастната му съдба и от начина, по който е попаднал там; и понеже изгарял от желание да му помогне, а не виждал как иначе може да го стори, освен да обвини себе си и с това да оправдае него, Тит се хвърлил към претора и викнал: „Марк Вароне, оправдай клетия човек, когото си осъдил, защото той е невинен! Аз обидих боговете с моята вина, убивайки тоя, когото твоите стражи тази сутрин намериха мъртъв, и не искам да ги оскърбя отново със смъртта на още един невинен.“
Варон останал удивен, пък и му било много неприятно, загдето цялата претория чула всичко, но понеже неговата чест не му позволявала да не изпълни повелята на законите, той заповядал да върнат Гисип и после му казал в присъствието на Тит: „Ти луд ли си, та без да те изтезават, призна, че си извършил нещо, което не си сторил, нали от това зависеше животът ти? Призна, че нощес си убил човек, а ето че сега дойде тоя и твърди, че не ти, ами той бил извършил убийството.“
Гисип се обърнал, видял, че тоя, за когото ставало дума, е Тит и разбрал много добре, че е постъпил така, за да го спаси, като благодарност за услугата, която той бил му сторил някога. Поради това Гисип се трогнал, разплакал се и казал: „Вароне, аз наистина съм извършил убийството, а състраданието на Тит идва твърде късно, за да ме спаси.“ Тит от своя страна настоял: „Преторе, ти виждаш, че тоя човек е чужденец; при това е бил заловен при убития без всякакво оръжие; сам можеш да видиш, че нищетата му го е накарала да търси смъртта, затова освободи го, а мен накажи, защото го заслужавам.“
Варон продължавал да се чуди на настойчивите молби и на двамата и понеже предполагал, че никой от тях не е извършил престъплението, започнал да обмисля как да ги оправдае; не щеш ли, тъкмо в тоя миг се появил някакъв младеж, на име Публий Амбуст, един нещастник, известен на всички римляни като пладнешки разбойник, който действително бил извършил убийството и знаел, че нито един от тия двама не бил виновен за станалото, в което всеки от тях се самообвинявал; тяхната невинност предизвикала у него такава голяма жалост, че подтикван от нея, той се приближил до Варон и му рекъл: „Преторе, моята орис ме принуждава да се намеся, за да разреша трудния спор между тия двама люде; аз не знам кой Бог ме кара и подтиква отвътре да ти призная моя грях, но знай, че никой от тях не е виновен за това, за което всеки един обвинява себе си. Аз убих оня човек днес призори, а тоя нещастник видях да спи там, докато деляхме плячката от кражбата заедно с оногова, когото после умъртвих. Тит не се нуждае от моето оправдание — неговото име е достатъчно известно, за да бъде способен на такова деяние. И така, освободи ги, а на мен наложи наказанието, което постановяват законите.“
Октавиан, който вече бил известен за станалото, заповядал и тримата да се явят при него, понеже искал да узнае какво е подтикнало всеки един от тях да пожелае именно той да бъде осъден; и тримата му разказали всичко. Тогава Октавиан пуснал на свобода първите двама като невинни, а третият освободил заради тях.
Тит взел със себе си своя Гисип и след като му се накарал здравата за неговата плахост и недоверие, оказал му най-сърдечна почит; завел го у дома си, където Софрония се трогнала до сълзи и го посрещнала като роден брат, а Тит го поутешил, облякъл го и го възвърнал в онова положение, което се полагало на неговата доблест и благородство. Най-напред Тит поделил между него и себе си всички свои съкровища и имения, после му дал за съпруга младата си сестра, която се наричала Фулвия, и му казал: „Гисип, от теб зависи дали ще пожелаеш да останеш при мен, или ще предпочетеш да се завърнеш в Ахея с всичко онова, което аз ти дадох.“ Принуден, от една страна, от обстоятелството, че бил изгонен от своя град, а от друга, подтикван от любовта, която му вдъхвала благодатната дружба на Тит, Гисип решил да стане римлянин. Така той със своята Фулвия, а Тит със своята Софрония живели дълго време в село в един и същи дом и с всеки изминат ден — ако може така да се каже — ставали все по-големи приятели.
И така, дружбата е най-святото нещо; тя е достойна не само за най-голяма почит, ами и за вечна възхвала, тъй като е премъдра майка на великодушието и почтеността, сестра на благодарността и милосърдието, враг на ненавистта и алчността, и без да чака да я подканят, винаги е готова да стори за другите онова, което би искала да направят за нея. Но днес е рядкост да срещнем нейното свещено влияние между двама души, по вина и за срам на презряната алчност на смъртните, която, мислейки единствено за собствената си изгода, я е осъдила на вечно изгнание, отвъд най-далечните краища на земята.
Коя любов, кои богатства, кое родство освен дружбата биха могли да заставят Гисип да долови със сърцето си, и то с такава сила, страстта, сълзите и въздишките на Тит, за да му преотстъпи красивата си, благородна и любима годеница? Какви други надежди за по-добро положение, какви възхвали, какви изгоди, ако не дружбата, биха могли да накарат Гисип да не мисли за това, че ще изгуби и своите близки, и близките на Софрония, да не обръща внимание на презрителните подмятания на простолюдието, да пренебрегва подигравките и насмешките само и само да задоволи своя приятел? И от друга страна, какво, ако не дружбата, е подбудило Тит веднага, без всякакво колебание — а той е имал възможността да се престори, че нищо не е забелязал — да потърси собствената си смърт, за да смъкне Гисип от кръста, който сам Тит е искал за себе си? Какво, ако не дружбата, е направило Тит толкова великодушен, че да подели без ни най-малко колебание огромното си състояние с Гисип, когото съдбата била лишила от неговото? Кой, ако не дружбата, би могъл да накара Тит да даде на Гисип собствената си сестра с готовност и без ни най-малко съмнение, въпреки че е видял, че Гисип бил обеднял и изпаднал до просяшка тояга?
И така, нека людете си имат безброй роднини, цели рояци братя, безчет деца, нека с помощта на парите те умножават броя на своите слуги и нека не виждат, че всеки един от тях повече се страхува от най-малката опасност, която би могла да го сполети, отколкото да се грижи да отстрани и най-големите опасности, надвиснали над неговия баща, брат или господар. Приятелят обаче върши точно обратното.
НОВЕЛА IX
Месер Торело оказва голяма почит на Саладин, който е преоблечен като търговец; настава време за кръстоносен поход, месер Торело определя на жена си срок, след който тя може да се омъжи повторно; месер Торело бива пленен и султанът узнава за умението му да се грижи за ловните птици; султанът познава Торело, казва му кой е и му оказва най-големи почести; месер Торело се разболява и с помощта на магия бива пренесен за една нощ в Павия тъкмо по време на тържеството по случай брака на жена му; тя го познава и двамата се прибират заедно у дома си.
Филомена била вече завършила своя разказ и всички похвалили много великодушната благодарност на Тит, когато кралят, оставяйки последното слово за Дионео, започнал да говори така:
— Прелестни дами, няма съмнение, че разсъждавайки за дружбата, Филомена ни каза самата истина и беше много права, когато на края на своя разказ тя се оплака, загдето смъртните днес почти никак не ценят дружбата. И ако ние се бяхме събрали тук, за да поправяме хорските недостатъци или дори само да ги порицаваме, аз бих продължил нейните слова с една още по пространна реч; но тъй като нашата цел е съвсем друга, сетих се да ви направя достояние посредством един доста дълъг, но може би все пак занимателен разказ една от великодушните постъпки на Саладин, за да може, като чуем съдържанието на моята новела, в случай че по причина на нашите недостатъци не сме успели да спечелим изцяло нечия дружба, да изпитаме поне насладата от услугата, която ще окажем, с надеждата, че един ден все ще бъдем възнаградени за нашата постъпка.
И така, ще ви кажа, че както някои твърдят, по времето на императора Фридрих Първи християните се вдигнали на голям поход за освобождаване на Светата земя; като узнал за това доста по-рано, храбрият владетел Саладин, който по онова време бил султан на Вавилония, намислил да се отправи на път и лично да огледа приготовленията на християнските владетели за похода, за да може пък той да се приготви още по-добре. Затова, след като уредил всички свои работи в Египет, той се престорил, че отива уж на поклонение, преоблякъл се като търговец и тръгнал на път, вземайки със себе си двамина измежду най-вещите си и най-мъдри сановници и трима слуги. Пребродил той много християнски краища и когато минавал през Ломбардия, за да се прехвърли отвъд планините, станало така, че докато пътували от Милано за Павия, привечер Саладин и неговите люде срещнали един благородник, на име месер Торело ди Стра, от Павия, който със слуги, кучета и соколи отивал да прекара известно време в едно свое прекрасно имение, намиращо се над Тичино. Щом ги забелязал, месер Торело разбрал, че това са знатни люде, и то чужденци, и пожелал да ги почете; поради това, когато Саладин се обърнал към един от слугите и го запитал колко има още от това място до Павия и дали човек може да влезе в града, по което и време да пристигне, Торело не дал на слугата си да отговори, ами самият той се обадил и казал: „Синьори, вие не ще успеете да стигнете до Павия по време, когато ще можете да влезете в града.“ — „В такъв случай — обадил се Саладин, — понеже сме чужденци, бъдете любезни и ни кажете къде бихме могли да намерим добър подслон.“ Месер Торело отвърнал: „Ще сторя това на драго сърце. Тъкмо мислех да пратя някой от моите хора да свърши една работа близо до Павия; той ще ви придружи и ще ви заведе на такова място, където ще намерите всички удобства.“ После се доближил до най-възрастния си слуга, заръчал му какво да направи и го пратил е чужденците, а самият той избързал към имението си, заповядал да приготвят колкото е възможно по-разкошна вечеря и да наредят трапезите в градината; когато всичко било готово, месер Торело излязъл пред вратата, за да посрещне своите гости.
Читать бесплатно другие книги:
