Сияние Кинг Стивен

27. Кататонично състояние

Уенди изтича по коридора, обута само с чорапи, и хукна по стълбището към главното фоайе, като прескачаше през две стъпала. Тя не погледна към застланите с килим стълби, които водеха до втория етаж, но ако беше го сторила, щеше да види Дани, застанал на горната площадка, неподвижен и смълчан, отправил нефокусиран поглед някъде в пространството, засмукал палеца си, с овлажняла яка на ризата. По врата му и точно под брадата му личаха подпухнали синини.

Крясъците на Джак бяха секнали, но това ни най-малко не бе уталожило страха й. Изтръгната от съня си от неговия глас, извисен в така добре познатия й пронизителен тон, бе помислила, че още сънува — но друга част от съзнанието й знаеше, че е будна, и това я ужаси още повече. Очакваше едва ли не, когато влезе в администрацията, да го намери надвесен над безжизненото тяло на Дани, пиян и стъписан.

Блъсна рязко вратата и видя Джак да стои изправен в средата на стаята и да разтърква слепоочията си. Лицето му бе мъртвешки бледо. Радиопредавателят лежеше на парчета в краката му.

— Уенди? — колебливо промълви той. — Уенди…

Объркването сякаш нарастваше и за миг тя видя истинския му лик, онзи, който той обикновено прикриваше тъй добре — лика на безнадеждното отчаяние, на животно, уловено в капан, неспособно да схване механизма му и да се изтръгне от него. После мускулите заработиха, започнаха да се свиват под кожата, устата безсилно затрепери, а адамовата ябълка заподскача.

Объркването на Уенди премина в шок — той се канеше да се разплаче. Беше го виждала да плаче и преди, но откакто спря да пие — никога… А и в онези дни го правеше само когато беше много пиян и обзет от угризения. По характер бе много затворен и сдържан и обстоятелството, че сега напълно е изгубил контрол над себе си, я изплаши повече от всичко.

Приближи към нея. Сълзите вече заплашваха да се отронят от клепачите му, главата му се тресеше, сякаш в безплодно усилие да устои на връхлетялата емоционална буря, а дишането му бе мъчително и конвулсивно, придружавано от ридания. Краката му, обути в мокасини, тъпчеха несъзнателно върху останките от радиопредавателя. Той почти падна в ръцете й и тя залитна назад под тежестта му. Дъхът му я удари в лицето, но в него тя не усети и следа от алкохол. Как иначе, та тук нямаше алкохол.

— Какво се е случило? — попита тя, като се опитваше да го закрепи прав. — Джак, какво стана?

Ала той не можеше да стори нищо, освен да хлипа, вкопчен в нея тъй силно, че едва не я задушаваше.

— Джак? Какво? Кажи ми, какво ти е?

Най-после риданията преминаха в думи, най-напред неразбираеми, но после все по-отчетливи, когато сълзите му започнаха да пресъхват.

— … сън. Сигурно е било сън, но го чувствах тъй реален… Майка ми каза, че татко ще ми се обади по радиото и аз… той беше… Каза ми да… Не знам, крещеше ми нещо… затова счупих радиото… да го накарам да млъкне. Да заглуша гласа му. Той е мъртъв. Боже мой, Уенди, Божичко! Никога не съм имал такъв кошмар. И дано никога вече не ми се случва. Господи! Ужасно беше!

— Нима си заспал тук, в кабинета?

— Не… не тук. Долу бях.

Той се поизправи малко и я освободи донякъде от тежестта си, постепенно престана да тресе главата си и започна да идва на себе си.

— Разглеждах разни стари книжа, разписки за мляко, квитанции и скучни неща от тоя род. Както си седях на стола, изглежда, съм задрямал. Тогава започнах да сънувам. И, изглежда, съм дошъл дотук като сомнамбул. — Изсмя се кратко и нервно. — Още нещо, което ми се случва за пръв път.

— Къде е Дани, Джак?

— Не знам. Не беше ли при теб?

— Значи не е бил… долу с теб?

Той се отдръпна да я погледне и чертите му се изопнаха, като видя изражението й.

— Никога няма да ми позволиш да забравя оная случка, нали, Уенди?

— Джак…

— И когато съм вече на смъртния си одър, ще се надвесиш над мен и ще кажеш: „Така ти се пада! Помниш ли как счупи ръката на Дани?“

— Джак?

— Какво Джак? — попита остро и отскочи настрани. — Нима ще отречеш, че това ти се въртеше в главата? Че след като веднъж съм го наранил, може да го сторя отново?

— Просто исках да зная къде е, нищо повече!

— Добре де, крещи с все сила, та дано оправиш нещата!

Тя се обърна и тръгна към вратата.

Той я гледаше в гърба, замръзнал за миг, стиснал в ръка попивателната преса, по която бяха полепнали парченца стъкло. После захвърли пресата в кошчето, тръгна подире й и я застигна при бюрото на рецепцията. Постави ръце на раменете й и я обърна към себе си. Лицето й изразяваше престорено равнодушие.

— Уенди, много съжалявам. Сънят е виновен. Още съм разстроен. Прости ми.

— Дадено — изрече тя, без да промени изражението си. Скованите й рамене се измъкнаха изпод ръцете му. Отиде до средата на фоайето и извика:

— Хей, шефе! Къде си?

Пълна тишина. Тя приближи до двукрилата врата на фоайето, отвори я и излезе на пътеката, която Джак преди малко бе почистил от снега. Повече приличаше на окоп с грамадните преспи отстрани, които стигаха до раменете й. Отново повика сина си, а от устата й се изви струйка бяла пара. Когато се прибра вътре, вече изглеждаше уплашена.

Като сдържаше раздразнението си към нея, той я попита:

— Сигурна ли си, че не е заспал в стаята си?

— Казах ти, че докато плетях, го чувах да си играе долу.

— Да не си задрямала?

— Какво общо има това? Добре, задрямах. Дани!

— А погледна ли в стаята му, преди да слезеш тук?

— Аз…

Той кимна.

— Така и предположих, че не си.

Тръгна нагоре по стълбите, без да я дочака. Тя го последва почти тичешком, но той се качваше през две стъпала. Едва не се блъсна в гърба му, когато най-неочаквано той се закова на място на площадката на първия етаж.

— Какво… — подзе тя, но проследи погледа му и сама видя.

Дани все още стоеше там с празен поглед и засмукал палеца си. На светлината от електрическата лампа белезите по врата му се открояваха съвсем ярко.

— Дани! — изпищя тя.

Викът й изтръгна Джак от вцепенението му и двамата заедно хукнаха по стълбите към момчето. Уенди коленичи пред него и го взе в прегръдките си. Дани й се остави без съпротива, но не се притисна към нея. Все едно държеше в ръце парцалена кукла; устата й се изпълни със сладникавия вкус на ужаса. Детето все така продължаваше да си смуче палеца и да се взира с очи, лишени от всякаква мисъл, в пространството зад гърба им.

— Дани, какво стана? — попита Джак и протегна ръка да докосне подпухналото му вратле. — Кой ти направи това…

— Не смей да го докосваш! — изсъска му Уенди.

Вдигна Дани на ръце и преди Джак да успее да се изправи, както бе объркан, тя вече бе слязла гърбом по няколко стъпала.

— Уенди, но какво говориш, по дя…

— Да не си го пипнал! Ще те убия, ако му посегнеш отново!

— Уенди…

— Негодник такъв!

Тя се обърна и изтича надолу до първия етаж. Главата на Дани се друсаше нагоре-надолу. Здраво захапаният палец не излизаше от устата му. Очите му бяха замъглени като насапунени прозорци. Когато слезе по стълбите, тя зави надясно и Джак чу тропота на краката й към дъното на коридора. Вратата на спалнята им се тресна. Резето бе дръпнато и ключалката прещракна. Кратка тишина. После тихи, неразбираеми утешителни думи.

Кой знае колко дълго остана така, буквално парализиран от случилото се за тъй кратко време. Сънят му все още го владееше и хвърляше върху всичко наоколо булото на нереалното. Сякаш бе под влиянието на слаб наркотик. Възможно ли беше да е наранил Дани, както си мислеше Уенди? Да се е опитал да удуши сина си по молба на мъртвия си баща? Не. Той никога не би наранил Дани.

(Той падна по стълбите, докторе.)

Сега никога не би наранил Дани.

(Откъде можех да зная, че проклетият флакон срещу оси е дефектен?)

Никога в живота си не бе проявявал умишлена жестокост, когато бе трезвен.

(Освен когато едва не уби Джордж Хатфийлд.)

— Не! — извика с все сила. Стисна юмруци и се удари по краката, пак и пак, и пак.

Уенди седеше в креслото до прозореца с Дани в скута си и му редеше несвързани утешителни слова, от онези, дето после не можеш да си ги припомниш за нищо на света. Той се бе свил в обятията й, без да дава признаци нито на протест, нито на облекчение, а очите му дори не се насочиха към вратата, когато Джак извика „Не!“ някъде в коридора.

Объркването вече се бе отдръпнало от съзнанието й, но на негово място бе дошло нещо още по-лошо — паника.

Джак бе извършил това, тя не се и съмняваше. Протестите му нищо не означаваха за нея. Приемаше за напълно възможно той да се е опитал да удуши Дани в съня си, също както бе строшил и радиопредавателя. Явно го бе обзело някакво нервно разстройство. Но какво можеше да направи тя при това положение? Нямаше как да остане заключена тук вечно. Двамата с Дани трябваше да се хранят.

Всъщност съществуваше само един въпрос и той бе зададен със студения и прагматичен глас на майката у нея. За този глас инстинктът за самосъхранение идваше едва на второ място след инстинкта за съхранение на рожбата. А въпросът бе:

(Колко точно е опасен той?)

Отрече, че стореното е негово дело. Ужаси се при вида на подутините и психическото състояние на Дани. Значи само част от съзнанието му е било заето с мисълта да нарани детето. Колкото и ужасно да звучеше, обстоятелството, че го е извършил в съня си, бе окуражаващо. Можеше ли да му се има доверие да ги изведе оттук? А след това…

Но не бе в състояние да предвиди какво щеше да стане, след като тя и Дани се озовяха в безопасност в кабинета на д-р Едмъндс в Сайдуиндър. А в момента и не изпитваше такава потребност. Настоящото положение беше достатъчно сложно, за да ангажира напълно съзнанието й.

Продължи да бъбри нежно на Дани и да го люлее на ръце. Усети, че фланелката му е влажна, но тази информация не достигна до мозъка й. Иначе можеше да си припомни, че ръцете на Джак бяха сухи, когато я бе прегърнал и плакал на рамото й в кабинета долу. Това щеше да я въздържи от прибързани заключения. Но мисълта й беше другаде. Трябваше да вземе решение: да търси ли помощта на Джак, или не?

Всъщност нямаше кой знае какво място за колебания. Сама не можеше да направи нищо, дори да свали Дани по стълбите. Нямаше вече и радиопредавател, с който да повика помощ. А детето бе преживяло тежък шок. Трябваше да бъде извадено бързо, преди да е пострадало сериозно. Не си позволяваше да допусне и за миг, че лошото вече може да е станало.

Алтернативата продължаваше да я измъчва. Не искаше Дани повече да бъде в близост до Джак. Съзнаваше, че вече е взела едно погрешно решение, когато тръгна срещу чувствата си (и тези на Дани) и допусна снегът да ги откъсне от хората… заради Джак. Друго погрешно решение бе отказът й от развода. Сега бе едва ли не парализирана от страх да не направи нова грешка, за която щеше да съжалява всеки ден и всяка минута до края на живота си.

В хотела нямаше пистолет. Долу, в кухнята, имаше ножове, но Джак беше помежду тях и нея.

В стремежа си да намери правилното решение, да открие изход, не забеляза горчивата ирония в мислите си: преди час бе заспала, твърдо убедена, че нещата вървят към пълно оправяне. Сега обмисляше възможността да използва кухненски нож срещу съпруга си, ако той посегнеше на нея или на сина й.

Най-сетне се изправи с Дани на ръце, а краката й трепереха. Друг начин нямаше. Трябваше да приеме, че Джак в будно състояние е подвластен на разума и ще й помогне да закара Дани при д-р Едмъндс в Сайдуиндър. А ако Джак се опиташе да стори нещо друго, вместо да окаже помощ, тежко и горко му.

Отиде до вратата и я отключи. После прехвърли Дани на рамото си, отвори я и излезе в коридора.

— Джак — извика притеснено, но не получи отговор.

Все по-напрегната отиде до стълбите, но Джак го нямаше там. Докато стоеше на площадката и се чудеше какво да прави, отдолу долетя гласът му — сърдит и горчиво насмешлив. Джак пееше:

Звукът на гласа му я изплаши дори повече от мълчанието му, но избор все така нямаше. Тя заслиза по стълбите.

28. „Тя беше!“

Джак дълго стоя на стълбите и слуша приглушения глас на Уенди, която успокояваше Дани. Постепенно объркването му прерасна в гняв. Нещата не се бяха променили. Не и за Уенди. И двайсет години да не се докоснеше до алкохол, всяка вечер, когато го посрещаше на прага и го прегръщаше, все щеше леко да сбърчва нос в опит да подуши мирис на скоч или джин в дъха му. Винаги щеше да очаква от него най-лошото; ако двамата с Дани катастрофираха по вина на пиян и сляп шофьор, който отгоре на всичко е получил и удар миг преди сблъскването, тя пак щеше негласно да вини него, задето синът им е пострадал.

Пред очите му постоянно бе лицето й в мига, когато дръпна Дани от него; внезапно му се прищя да изтрие гнева, изписан на него, с юмрука си.

Тя нямаше право, по дяволите!

Може би само в началото. Беше тръгнал съвсем през просото, вършеше ужасни неща. Това, че счупи ръката на Дани, бе нещо ужасно. Но ако един човек се е поправил, не заслужава ли поне малко доверие след време? А щом не го получи, не е ли редно да оправдае несправедливите подозрения? Когато някой баща постоянно обвинява девствената си дъщеря, че спи с всяко момче от квартала, няма ли най-накрая да й омръзне и да реши, че не си струва да е добродетелна при това положение? И когато една съпруга тайно — и не чак толкова тайно — продължава да подозира мъжа си въздържател в пиянство…

Той се изправи, бавно слезе до площадката на първия етаж и спря там за момент. Извади от задния си джоб кърпа, изтри си устата и се зачуди дали да не иде до вратата на спалнята и да задумка по нея с юмруци, да настои да влезе и да види сина си. Тя нямаше право така да се отнася с него.

Е, рано или късно жена му щеше да излезе, освен ако не бе замислила много радикална диета и за двама им. При тази мисъл на устните му заигра доста неприятна усмивка. Щеше да излезе тя при него. Имаше търпение да я почака.

Слезе на приземния етаж, помота се безцелно около рецепцията, после сви надясно. Влезе в трапезарията и застана до вратата. Празните маси с чисти бели покривки под прозрачните мушами сякаш го приканваха. Сега всичко бе пусто, но

(Вечерята ще бъде сервирана в 20,00 часа. Сваляне на маските и танци в полунощ.)

Джак тръгна между масите, в миг забравил жена си и сина си горе, забравил съня си, счупеното радио и белезите по врата на Дани. Прекарваше пръсти по гладките мушами и се опитваше да си представи как ли е било тук през горещата августовска нощ на 1945 г., когато войната току-що е била спечелена и бъдещето се е простирало напред — ново и интересно като приказна страна на мечтите. Ярки, пъстроцветни японски фенери са опасвали в кръг тавана над дансинга, от лампите над прозорците, сега засипани със сняг, се е разпръсквала златиста светлина. Костюмирани мъже и жени — тук принцеса с разкошен тоалет, там рицар с високи ботуши — са блестели кой със скъпи накити, кой с духовитост, танцували са, а алкохолът се е леел обилно — най-напред вино, после коктейли; разговорът се е покачвал на все по-висока степен, додето най-сетне от подиума на оркестъра е долетял весел вик: „Маски долу! Маски долу!“

(И над всички витаеше Алената смърт…)

Озова се в дъното на трапезарията, точно пред вратите на бар „Колорадо“ във форма на стилизирани крила на прилеп. През онази нощ тук вероятно алкохолът е бил безплатен за всички.

(Пий до насита, приятел, заведението черпи!)

Мина през прилеповите крила и влезе в тъмния бар. Изведнъж се случи нещо странно. Той вече бе влизал тук, за да провери инвентарния списък, оставен му от Улман, и знаеше, че всички рафтове са оголени и шкафовете съвършено празни. Ала сега на слабата светлина, процеждаща се от трапезарията (и тя самата доста тъмна поради снега, затрупал прозорците), му се стори, че на лавиците зад бара вижда да проблясват редици от бутилки и дори че от трите лъскави крана капе бира на тънка струйка. Ами да, дори подушваше бирата — същата миризма, която обвиваше баща му всяка вечер, щом се прибереше от работа.

С разширени очи той затърси опипом електрическия ключ и барът бе облян от дискретната светлина на трите полилея.

Всички рафтове бяха празни. Не бяха събрали още и много прах дори. Крановете за бира бяха съвършено сухи, както и хромираните легенчета под тях. Отляво и отдясно имаше сепарета с облечени в кадифе стени, поставени, за да може всяка двойка вътре да се чувства насаме. Точно отпред, отвъд пространството, застлано с червен килим, беше барът във форма на подкова и около него бяха наредени четирийсет столчета, тапицирани с кожа.

Той пристъпи напред и объркано поклати глава. Беше също като онзи ден на детската площадка, когато… но нямаше смисъл да мисли за това. Все пак можеше да се закълне, че е видял бутилките, смътно наистина, както виждаш силуетите на мебели в стая със спуснати завеси. Лекото просветване на стъкло. Останал бе единствено мирисът на бира, за който Джак знаеше, че след време се просмуква във всеки бар на света и че все още не е изобретен препарат за почистване, който може да го отстрани. И все пак миризмата тук като че бе доста остра… още прясна.

Седна на едно столче и подпря лакти на меката кожена тапицерия по ръба на бара. До лявата му ръка имаше купичка за ядки, сега празна, разбира се. Първият бар, в който стъпваше след цели деветнайсет месеца, а без капчица алкохол в него; такъв му бил късметът. Обзе го силна носталгия, а физическият копнеж за едно питие, каквото и да е, се надигна от стомаха в гърлото му и оттам в устата и носа, изсуши тъканите му и те закрещяха за нещо течно, обилно и студено.

Погледна към лавиците с дива, противоречаща на разума надежда, но те си бяха все тъй празни, както преди. На устните му се появи нервна, горчива усмивка. Бавно стисна юмруци и ноктите му задраха по повърхността на бара.

— Здрасти, Лойд — промълви. — Тая вечер май няма голяма навалица, а?

Лойд потвърди. Лойд попита какво да му налее.

— Да знаеш колко се радвам, че ме попита — рече Джак. — Наистина ми стана драго. Защото имам две двайсетачки и две десетачки в портфейла и се боях, че ще има да си седят там до следващия април. Тук няма автомати за бира, представяш ли си? Пък аз си мислех, че вече и на луната са ги инсталирали.

Лойд изрази съчувствие.

— Знаеш ли какво — промърмори Джак. — Я вземи, че ми приготви двайсет мартинита. Кръгло двайсет, ей това е. По едно за всеки месец въздържание и още едно за наздраве. Нали ще ми направиш тази услуга. Не си много зает, нали?

Лойд отвърна, че изобщо не е зает.

— Свестен човек си ти. Хайде сега, подреди ги всичките тук, на бара, пък аз ще им видя сметката. Няма как, дългът зове, Лойд.

Лойд се зае да изпълни поръчката.

Джак бръкна в джоба си, за да извади парите, но вместо това напипа шишенцето екседрин. Беше си оставил парите на бюрото, а жена му, мръсницата, се бе заключила в спалнята. Бива си те, Уенди. Кучка и половина си ти.

— Абе в момента май съм нещо отънял — рече Джак. — Дали ще можеш да ми ги пишеш на сметката?

Лойд отвърна, че няма проблем.

— Е, браво. Чудно момче си ти, Лойд. Най-печеният барман между Бар и Портланд, щата Мейн. Пък ако щеш, и Портланд, щата Орегон.

Лойд му благодари за любезността.

Джак отхлупи шишенцето екседрин, изтръска две таблетки и ги лапна. Устата му се изпълни с познатия натрапчив възкисел вкус.

Внезапно изпита усещането, че хората го наблюдават с любопитство и известно презрение. Сепаретата зад него бяха пълни — застаряващи изискани мъже и красиви млади момичета, всичките в карнавални костюми и наблюдаващи с хладен присмех несръчните му упражнения в актьорско майсторство.

Джак се извърна рязко.

Всички сепарета бяха празни. Във всяко имаше маса с черен лъскав плот, а на масите — пепелници и кибрити с надпис „Бар Колорадо“.

Отново се обърна към бара и с гримаса преглътна разтворилия се екседрин.

— Лойд, ти си съкровище. Нима си готов вече? Бързината ти може да се мери само с тъжната красота на неаполитанските ти очи. Да си жив и здрав.

Джак огледа двайсетте въображаеми питиета: по ръбовете на чашите блестяха капчици, във всяка имаше сочна зелена маслинка, прободена с пластмасова пръчица.

— Аз бях въздържател — съобщи Джак. — Познавал ли си някога въздържатели, дето да са се пропили отново?

Лойд смирено отвърна, че му се е случвало да среща такива.

— А подновявал ли си познанството с бивш клиент, който отново е обикнал чашката?

Честно казано, Лойд не си спомняше конкретен случай.

— А, не си значи?

Джак взе първото питие, поднесе го до отворената си уста, гаврътна го наведнъж и хвърли въображаемата чаша зад гърба си. Барът отново бе изпълнен с костюмирани посетители, които го изучаваха и се подсмихваха, прикрили уста с ръцете си. Усещаше ги зад гърба си. Ако в глупавия бар имаше огледало вместо тия празни рафтове, щеше и да ги вижда. Нека зяпат. Майната им. Който му се гледа, да гледа.

— Така си и мислех, че не си — каза той на Лойд. — Малцина са тия, дето започват да пият отново, но всеки от тях може да ти разправи история, от която да ти щръкнат косите. Когато успееш да се откажеш, най-напред ти се струва, че си се пречистил и едва ли не крилца са ти поникнали на гърба. Няма ги вече хората, дето те стрелкат накриво и ти подхвърлят да ходиш другаде да освиниш. Не се омешваш с такива, които повръщат в канавката, после търсят по-големичък фас, та да си дръпнат веднъж-дваж.

Обърна още две въображаеми питиета, после запрати чашите през рамо. Почти ги чуваше как се разбиват на пода. Пък и не на шега се усещаше леко пийнал. Трябва да беше от екседрина.

Отново поднесе стиснатия си юмрук до устата и преглътна. Вече беше на четири, оставаха още шестнайсет. Добре напредваше. Леко се олюляваше на столчето. Нека го зяпат, щом това ги забавлява. Що не ме снимате бе, та да си ме имате за спомен?

— След време обаче започваш да виждаш по-ясно нещата, Лойд, момчето ми. Да си въздържател, изобщо не е чак толкова велико. А за компанията около теб — думи нямам! Седят разни плоскогърди грозотии, облечени в дълги рокли с високи яки, обрамчени с дантелки, а косите им опънати назад сякаш за изтезание и стегнати в кокчета. Лицата им плоски и безцветни. И всяка държи в ръка псалтир. Пеят църковни песни, сякаш животът им зависи от това. А пред тях някаква скапана руса кучка свири на орган и ги подканва да пеят по-силно. Току някой ти тиква и на теб в ръцете псалтир и нарежда: „Пей, братко. Ако искаш да си с нас, ще пееш сутрин, обед и вечер. Особено вечер.“ Едва тогава разбираш какво е да си въздържател, Лойд. То значи да прекараш живота си в църква с решетки на прозорците, църква, дето е за жените, а за теб е затвор.

Млъкна. Лойд беше изчезнал. Нещо по-лошо, той изобщо не се бе и появявал. И питиетата не ги бе имало. Само хората в сепаретата, онези, костюмираните от бала, бяха там; той чуваше приглушения им смях и усещаше как жестоките им погледи се забиват в гърба му като иглички.

Отново се извърна рязко.

— Оставете ме на мира… (самичък?)

Всички сепарета бяха празни. Смеховете бяха замрели като шум на есенни листа. Джак се взираше в пустите сепарета с разширени потъмнели очи. В средата на челото му се открои пулсираща вена. Дълбоко в съзнанието му се оформяше хладна и категорична убеденост — той се побъркваше. Прииска му се да грабне столчето до себе си и да изпотроши всичко наоколо. Вместо това се извърна наново към бара и гръмко запя:

Пред очите му се появи лицето на Дани, не каквото беше обикновено — живо и умничко, с блестящи, широко разтворени очи, — а кататонично, подобно на лицето на зомби, с невиждащи мътни очи и по бебешки засмукан палец в устата. Какво правеше тук и как можеше да говори сам на себе си като обидено хлапе, когато синът му горе се държеше като пациентите в клиники за душевноболни, по същия начин, както се бе държал Вик Стенджър, преди да дойдат да го отведат хората в бели престилки?

(Но аз не съм го пипвал и с пръст! По дяволите, не съм го докосвал!)

— Джак! — Гласът долетя плах и колеблив.

Толкова се стресна, че едва не падна от столчето. Уенди стоеше до вратите във форма на крила на прилеп. Дани беше сгушен в ръцете й като восъчна кукла от филм на ужасите. Джак съвсем съзнателно си даваше сметка каква странна и драматична картина представляват, дори бе виждал същата в една доста лошо поставена пиеса.

— Не съм го докосвал — с дрезгав глас изрече той. — Никога не съм го правил вече, след като му счупих ръката. Дори не съм го шляпвал.

— Джак, това няма значение сега. Важното е да…

— Има значение! — изкрещя той и стовари юмрука си върху бара, тъй че празните купички издрънчаха. — Има значение, по дяволите, има!

— Джак, трябва да го изведем оттук. Той е…

Неочаквано Дани се размърда в ръцете й. Неподвижното, лишено от мисъл изражение на лицето му започна да се пропуква като дебел пласт лед. Устните му се изкривиха, сякаш от лош вкус в устата. Очите му се разшириха. Понечи да вдигне ръце, сякаш да ги закрие, но после ги отпусна.

Телцето му се стегна и Уенди залитна от рязката спазма. Внезапно започна да надава безумни писъци, които изпълваха пустото пространство и отеквайки, се връщаха към тях като бумеранги. Все едно имаше сто момченца Дани, всичките крещящи.

— Джак! — извика тя ужасена. — О, Господи, Джак, какво му става?!

Той се смъкна от столчето, целият вдървен от кръста надолу, по-уплашен от всякога в живота си. В какво тъмно и страшно гнездо бе бръкнал синът му? И какво го бе ужилило там?

— Дани! — изрева той. — Дани!

Дани го видя. Внезапно с такава сила се изтръгна от ръцете на майка си, че тя не успя да го задържи, а залитна назад към едно сепаре и едва не падна.

— Татко! — изпищя той и се втурна към Джак с огромни, диви от ужас очи. — О, татко, тя беше! Тя! Тя! О, тааткооо…

Хвърли се върху Джак, вкопчи се в колана му, сякаш бе борец срещу противника си, после отпусна глава на гърдите му и се разхлипа.

Татко, тя беше!

Джак бавно премести поглед към Уенди. Очите му бяха като малки сребърни монети.

— Уенди? — Гласът му бе тих, почти мъркащ. — Уенди, какво му направи?

Уенди стоеше втренчена в него, с бяло и невярващо лице. Поклати глава.

— О, Джак, трябва да знаеш, че…

Отвън отново бе завалял сняг.

29. Разговор в кухнята

Джак отнесе Дани в кухнята. Момчето все още се разтърсваше в хлипове и не искаше да покаже лицето си, скрито в гърдите на баща си. В кухнята Джак подаде Дани на Уенди, която бе все така скована и стъписана.

— Джак, не знам какво говори той. Моля те, трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти — отвърна той, макар че трябваше да признае пред себе си известно задоволство от тази смяна на ролите с такава изумителна скорост.

Но гневът му към Уенди беше пламнал и угаснал само за части от секундата. В сърцето си знаеше, че тя по-скоро би се поляла с бензин и би драснала клечка кибрит, отколкото да нарани Дани.

Големият чайник беше на средния котлон, включен на най-слаба степен. Джак пусна торбичка чай в голямата си керамична чаша и я напълни до половина с гореща вода.

— Имаш шери за готвене, нали? — попита той Уенди.

— Какво?… О, да, две или три бутилки.

— В кой шкаф?

Тя му посочи и Джак свали едната бутилка. Отсипа обилно, прибра бутилката и допълни чашата с мляко. После прибави три чаени лъжички захар и разбърка течността. Занесе я на Дани, чиито ридания бяха преминали в тихо скимтене и хълцане. Но все още цял трепереше, а очите му бяха разширени и блуждаещи.

— Искам да изпиеш това, шефе — каза му Джак. — Ужасно е на вкус, но от него ще ти стане по-добре. Ще го изгълташ ли заради татко?

Дани кимна немощно и пое чашата. Отпи малко, направи гримаса и погледна въпросително Джак. Джак му кимна насърчително и Дани отново отпи. Дълбоко в себе си Уенди усети как я жегва ревност; знаеше, че момчето никога не би пило това заради нея.

После в съзнанието й изскочи друга мисъл: искала ли бе да повярва, че Джак го е наранил? Чак дотам ли стигаше ревността й? Така би разсъждавала майка й, ето кое бе ужасното. Спомни си как една неделя, докато баща й я разхождаше в парка, тя падна от катерушката и на двете й колене станаха големи рани. Когато баща й я отведе вкъщи, майка й се разкрещя: Какво си направил? Защо не я наглеждаше? Що за баща си ти?

(Тя го бе вкарала в гроба. Той се разведе с нея наистина, но твърде късно.)

Не бе допускала дори съмнение, че Джак е злодеят. Усети как лицето й пламти от срам, но едновременно с това съзнаваше, че ако станалото се повтори отново, тя пак ще разсъждава по същия начин. За добро или зло, винаги щеше да носи у себе си частица от своята майка.

— Джак… — подзе тя, без да е сигурна дали се кани да му се извини, или да се оправдава. Знаеше, че и двете са безсмислени.

— Не сега — пресече я той.

На Дани му отне петнайсет минути да преполови голямата чаша и за това време значително се бе успокоил. Почти не трепереше вече.

Джак мрачно положи ръце върху раменете на сина си.

— Дани, не би ли могъл да ни разкажеш какво точно ти се случи? Много е важно.

Дани погледна от Джак към Уенди и после пак към Джак. В настъпилата пауза всички изведнъж осъзнаха заобикалящите ги обстоятелства: отвън долиташе засилващият се вой на вятъра, навяващ нов сняг от североизток; старият хотел стенеше и скърцаше, сякаш се наместваше, за да устои на идещата буря. Мисълта, че са напълно откъснати, не за пръв път порази Уенди като удар в сърцето.

— Искам… да ви разправя всичко — промълви Дани. — Трябваше по-рано да ви го кажа.

Той взе чашата и я обхвана с две ръце, сякаш намираше успокоение в топлината й.

— А защо не го направи, синко? — попита Джак и нежно отмахна косата от изпотеното му челце.

— Защото чичо Ал ти намери тази служба. И аз не успях да разбера как тук може да е едновременно добре и зле за теб. Това беше… — Той ги погледна, търсейки помощ. Липсваше му нужната дума.

— Дилема? — подсказа тихичко Уенди. — Когато нито едното разрешение не ти харесва?

— Да, точно това — кимна с облекчение Дани. Уенди се обърна към мъжа си.

— В деня, когато ти подстригваше живия плет, ние с Дани си поговорихме в камиончето. Същия ден, когато падна първият истински сняг, помниш ли?

Джак кимна. Спомняше си много отчетливо деня, когато бе подстригвал живия плет. Уенди въздъхна.

— Май не сме си казали нещата докрай тогава, а, шефе?

Дани, очевидно разяждан от угризения, поклати глава.

— И за какво точно си говорихте? — попита Джак. — Не съм сигурен, че ми харесва особено, дето жена ми и синът ми…

— … са споделяли колко много те обичат?

— Каквото и да е било, не го разбирам. Имам чувството, че съм влязъл в киносалон след започването на филма.

— Обсъждахме теб — тихо каза Уенди. — И макар да не казахме много с думи, и двамата го знаехме. Аз, защото съм твоя съпруга, а Дани, защото той… той просто разбира нещата.

Джак остана мълчалив.

— Дани го каза съвсем правилно. Мястото изглеждаше добро за теб. Откъсна те от напрежението, което те правеше нещастен в Стовингтън. То означаваше сам да си си началник и да работиш с ръцете си, а да запазиш мозъка си за своето писане вечер. И после… сама не знам в кой момент тук стана лошо за теб. Започна да прекарваш цялото си време в мазето, да се ровиш из разни книжа, из забравени истории. Взе да говориш насън…