Сияние Кинг Стивен

6. Нощни мисли

Бяха се любили и сега мъжът й спеше до нея.

Нейният мъж.

Тя се усмихна леко в тъмното, усещайки още топлата му влага между бедрата си, а усмивката й беше едновременно тъжна и доволна, защото фразата „нейният мъж“ пораждаше сто различни чувства. Всяко чувство, разгледано поотделно, бе озадачаващо. Слени заедно в сънливия мрак, напомняха далечен блус, звучащ в почти празен нощен бар, меланхоличен, но приятен.

Да не те обичам няма как, любими,

но не ме ли искаш за твоя жена,

твое кученце да бъда.

Дали беше на Били Холидей? Или на по-прозаична изпълнителка като Пеги Лий например? Все едно. Мелодията звучеше сантиментално-печална в тишината на съзнанието й, сякаш излизаше от старомоден джукбокс в заведение половин час преди затварянето му.

Остави мисълта си да витае свободно и се запита в колко легла беше спала с тоя мъж до себе си. Бяха се запознали в колежа и за пръв път се любиха в неговия апартамент… Това се случи три месеца след като майка й я изгони от къщи, каза й вече да не се връща и ако иска да върви някъде, да върви при баща си, защото нейна е вината за развода им. Беше през 1970 г. Толкова отдавна? Един семестър по-късно заживяха заедно, намериха си работа за през лятото и когато преминаха в горния курс, задържаха апартамента. Най-ясно тя си спомняше леглото — широка спалня, увиснала в средата. Когато се любеха, ръждясалите пружини отмерваха такта. През онази есен тя най-сетне бе успяла да се освободи от майка си. Джак й помогна. Тя иска да продължава да те малтретира, казваше Джак. Колкото повече й телефонираш, колкото по-често се връщаш при нея с наведена глава да я молиш за прошка, толкова по-силно ще те тормози заради баща ти. На нея това й изнася, Уенди, защото така поддържа илюзията, че за всичко си виновна ти. През онази година, в онова легло много пъти бяха водили подобни разговори.

(Джак, седнал в леглото, притеглил завивките около кръста си, с димяща цигара между пръстите, я гледаше в очите с типичното си едновременно шеговито и укорно изражение и й говореше: Тя ти е казала никога вече да не се връщаш, нали? Да не мърсиш повече прага й, нали? Тогава защо не затваря телефона, като чуе, че си ти? Защо ти отказва да те пусне вътре само когато аз съм с теб? Защото се бои, че мога да й поразтуря фасона. Желанието й е да продължава да ти забива свредел в мозъка. И ако й позволяваш да го прави, оръдието ще бъдеш ти самата. Казала ти е да не се връщаш повече. Ами защо не приемеш думите й буквално? Дай си отдих. Най-сетне тя прие логиката му.)

Идея на Джак беше да се разделят за известно време — за да придобият по-реален поглед върху връзката си, така бе казал. Тя се боеше да не би той да се е увлякъл по друга. По-късно разбра, че няма нищо такова. През пролетта отново бяха заедно и той я попита дали е виждала баща си. Тя подскочи, сякаш я беше ударил с камшик.

Откъде знаеш?

Сянката знае.

Шпионирал ли си ме?

Нервният му смях, от който тя винаги се чувстваше неловко — сякаш бе осемгодишна и той по-добре схващаше мотивите й от нея самата.

Ти имаше нужда от време, Уенди.

За какво?

Предполагам… да си отговориш за кого от двама ни искаш да се омъжиш.

Джак, какво говориш.

Струва ми се, че ти предлагам брак.

Сватбата. Баща й беше присъствал, майка й я нямаше. Установи, че може да се примирява с това, щом имаше Джак. После дойде Дани, прекрасният й син.

Това бе най-хубавата година, най-хубавото легло. След раждането на Дани, Джак й намери работа като машинописка на шестима преподаватели от катедрата по английски — тестове, конспекти, учебни програми, списъци на задължителната литература. Накрая дори напечата романа на един от тях, роман, който така и не беше публикуван… което предизвика непочтителното и тайно задоволство на Джак. Работата беше добра за четирийсет долара седмично, които главоломно нараснаха на шейсет през двата месеца, докато печаташе неуспешния роман. Купиха си първата кола, петгодишен буик с бебешка седалка в средата. Интелигентна и перспективна млада двойка. Дани я помири с майка й — едно насилено и напрегнато помирение, което не ги направи докрай щастливи, но все пак беше помирение. Когато водеше Дани в дома й, отиваше без Джак. После никога не разказваше на мъжа си как майка й винаги сгъваше наново пеленките на Дани, мръщеше се на пропорциите на храната му и не пропускаше да забележи изобличителните първи признаци на изриване по дупенцето му. Майка й никога не изричаше нещо открито, но си имаше начини да го внуши: цената, която беше започнала да плаща (може би завинаги) за помирението, бе чувството, че е непълноценна майка. Новото средство на собствената й майка да й забива свредели.

През деня Уенди си седеше вкъщи и домакинстваше, хранеше Дани с биберона в слънчевата кухня на четиристайния им апартамент на втория етаж, пускаше плочи на портативния стереограмофон, който имаше още от гимназията. Джак се прибираше в три часа (или в два, ако сметнеше, че може да икономиса последния час) и докато Дани спеше, я отвеждаше в спалнята, където всички опасения за непълноценност биваха заличавани.

Вечер тя пишеше на машина, а той отделяше време за литературните си занимания или учеше. В онези дни, когато тя излезеше от спалнята — там беше пишещата й машина, — често ги намираше и двамата заспали на дивана в дневната: Джак само по долни гащета, Дани излегнат удобно на гърдите на татко си, засмукал палчето си. Тя поставяше Дани в креватчето му и четеше какво е написал Джак вечерта, преди да го събуди, за да се премести в леглото им.

Най-хубавото легло, най-хубавата година.

И на моята улица ще изгрее слънце някой ден…

В ония времена пиенето на Джак все още беше под контрол. В събота вечер се отбиваха негови състуденти и на каса бира се водеха спорове, в които тя рядко участваше, защото нейната специалност беше социология, а неговата английски: препираха се дали дневниците на Пийпс имат литературна или историческа стойност; обсъждаха поезията на Чарлс Олсън; понякога четяха свои произведения, над които работеха. Тя не изпитваше потребност да се намесва в разговора; достатъчно й бе да си седи в люлеещия се стол до Джак, кръстосал по турски крака на пода, с бира в едната ръка, а с другата обгърнал глезена й.

Конкуренцията в колежа беше много силна, а Джак бе допълнително натоварен и с писането си. Отделяше му поне по един час всяка вечер. Беше го превърнал в навик. Съботните събирания бяха необходима терапия. При тях той изпускаше навън нещо от себе си, което иначе можеше да се разраства все повече, додето избухнеше.

След като защити дипломната си работа, се озова в Стовингтън. най-вече благодарение на разказите си — четири от тях вече публикувани по това време, единият в „Ескуайър“. Тя съвсем отчетливо си спомняше този ден; три години съвсем не бяха достатъчно време да го забрави. Едва не изхвърли плика, защото помисли, че е покана за абонамент. Когато го отвори, намери в него писмо, с което уведомяваха Джак, че от „Ескуайър“ биха желали да използват разказа му „За черните дупки“ в началото на следващата година. Щяха да му платят деветстотин долара, и то не при публикуването, а при съгласие от негова страна. Това означаваше половингодишна заработка от преписване на машина и тя хукна към телефона, като остави Дани на високото му столче да надава комични крясъци, целият омазан с пюре.

Джак пристигна от университета четирийсет и пет минути по-късно, натоварил в буика си седем приятели и буренце бира. След церемониален тост (Уенди също имаше чаша, макар обикновено да избягваше бирата) Джак подписа писмото, с което даваше съгласието си, пъхна го в плика с обратния адрес и отиде до съседния ъгъл да го пусне в пощенската кутия. Когато се върна, застана с мрачен и сериозен вид на вратата и изрече: „Veni, vidi, vici.“ Последваха трикратни възгласи „ура“ и ръкопляскания. Когато буренцето се изпразни към единайсет часа вечерта, Джак и само двама от другите, които още се крепяха, решиха да пообиколят няколко кръчми.

Долу на стълбите тя го дръпна настрани. Другите двама вече бяха в колата и пиянски пееха бойния химн на Ню Хампшър. Джак се бе отпуснал на едно коляно и се мъчеше да върже връзките на обувките си.

— Не бива, Джак — каза тя. — Не можеш дори връзките си да вържеш, какво остава да караш кола.

Той се изправи и успокояващо постави ръце на раменете й.

— Тази вечер мога да летя и до Луната, ако пожелая.

— Не — възрази тя. — Не и за всички разкази в „Ескуайър“.

— Ще се прибера рано.

Ала се върна чак в четири сутринта, като се препъваше и бръщолевеше неразбрано по стълбите, и събуди Дани, влизайки в апартамента. Помъчи се да успокои бебето и го изпусна на пода. Уенди се завтече към него и първата мисъл в главата й беше какво ще си каже майка й, като види синината — Господ да й е на помощ, Господ да е на помощ и на двама им, — после взе Дани и седна в люлеещия се стол да го умири. През повечето от петте часа, докато Джак отсъстваше, бе мислила за майка си и за нейното предсказание, че от Джак нищо няма да излезе. Големи идеи има, беше казала майка й. То се знае. Те по опашките пред бюрата за безработни все такива седят. Дали историята с „Ескуайър“ потвърждаваше правотата на майка й, или я опровергаваше? Уинифред, не го държиш както трябва това дете. Дай го на мен. А може би и съпруга си не държеше както трябва? Защо иначе той ще празнува радостта си вън от къщи? Обзе я безпомощен ужас и нито за миг не й хрумна, че е излязъл по причини, които нямат нищо общо с нея.

— Поздравявам те — каза тя, като люлееше заспиващия отново Дани. — Може би си му причинил мозъчно сътресение.

— Само се натърти — каза той намусено, но с желание да се разкае, същинско малко момченце. За миг тя изпита омраза към него.

— Може и така да е — отвърна мрачно. — А може и да не е. — Толкова често бе чувала майка си да говори с тоя тон на баща й, преди да я напусне, че й се зави свят от страх.

— Каквато майката, такава и дъщерята — измърмори Джак.

— Лягай си! — извика тя с ужас, който външно наподобяваше гняв. — Лягай, пиян си.

— Не ме учи какво да правя.

— Джак… моля те, ние не бива… това… — Нямаше думи.

— Не ме учи какво да правя! — сърдито повтори той и влезе в спалнята.

Тя остана сама на люлеещия се стол с Дани, който отново спеше. Пет минути по-късно до дневната долетя хъркането на Джак. Тази нощ тя за пръв път спа на дивана.

Сега се размърда неспокойно в леглото, вече унасяща се в дрямка. Съзнанието й, което сънят освободи от линейния порядък, отлетя към първата им година в Стовингтън, после към мрачните дни и кулминацията им, когато мъжът й счупи ръката на Дани, сетне към оная сутрин на закуска.

Отвън Дани играеше с камиончетата си на пясъка, ръката му бе още в гипс. Джак седеше на масата блед и мрачен, с димяща между пръстите цигара. Решила беше да му поиска развод. Бе огледала въпроса от сто различни ъгъла, всъщност обмисляше го цели шест месеца преди случая със счупената ръка. Казваше си, че отдавна би взела решението, ако не беше Дани, но едва ли и това бе вярно. В дългите нощи, когато Джак го нямаше, сънуваше винаги лицето на майка си и собствената си сватба.

(Кой дава тази жена? Баща й, с най-хубавия си костюм, но и той не особено представителен — работеше като търговски пътник във фирма за продажба на консервирани храни, която беше на ръба на фалита — и с уморено лице, колко стар изглеждаше, колко бледен: Аз я давам.)

Дори след злополуката — ако можеше да се нарече злополука — тя не бе в състояние да си каже истината в очите, да признае пред себе си, че бракът й е пълен провал. Чакаше и наивно се надяваше на чудо, Джак да проумее какво става… не само с него, но и с нея. Но подобрение нямаше. Едно питие, преди да тръгне за работа. Две-три бири с обяда в Стовингтън. Три-четири мартинита преди вечеря. Още пет-шест, докато поправяше писмени работи. В почивните дни беше още по-лошо. А най-зле беше, когато вечер излизаше с Ал Шокли. Никога не си бе представяла, че в живота може да има толкова много болка при отсъствието на физическо страдание. Болката не я напускаше. Имаше ли и нейна вина? Този въпрос постоянно я преследваше. Чувстваше се като майка си. Като баща си. Понякога, когато се чувстваше в собствената си кожа, се питаше какво ли ще му е на Дани и се ужасяваше от деня, когато той щеше да порасне достатъчно, за да отправя обвинения. Не знаеше и къде да отидат. Не се съмняваше, че майка й ще я прибере, но не се и съмняваше, че след като една година гледа как пелените на Дани се сгъват наново, как храната му се приготвя наново или се разпределя по различен начин, как се връща вкъщи, за да открие, че дрехите му са сменени или косата подстригана, а книгите, които майка й е сметнала за неподходящи, са качени на тавана… само след половин година подобни преживявания щеше да получи силно нервно разстройство. А майка й щеше да я потупва по ръката и да я утешава: Макар и да не беше ти виновна, основната грешка си е твоя.

Изобщо не беше достатъчно зряла. Показа истинския си лик, когато застана между баща ти и мен.

Моят баща, бащата на Дани. Моят, неговият.

(Кой дава тази жена? Аз я давам. Шест месеца по-късно той почина от сърдечен пристъп.)

В нощта преди онази сутрин бе лежала будна почти до връщането му, много мисли и стигна до решение.

Каза си, че разводът е необходим. Майка й и баща й нямаха нищо общо с избора й. Нямаха нищо общо и чувствата й за вина, свързани с женитбата им, нито пък комплексът й за непълноценност. Той беше необходим за сина й и за нея самата, ако искаше да спаси нещо от младостта си. Истината бе жестока, но очевидна. Мъжът й беше пияница. Имаше лош нрав, който вече не бе в състояние да контролира с това свое пиене и с неуспеха в писането. Случайно или не, беше счупил ръката на Дани. Щеше да изгуби службата си, ако не тази година, то следващата. Вече бе забелязала съчувствени погледи от жените на преподавателите. Каза си, че е издържала до предела на възможностите си в този свой объркан брак. Сега беше време да го напусне. Джак можеше да има пълните права да вижда детето, но тя щеше да получава материална помощ от него само докато си намереше някаква работа и си стъпеше на краката — и това трябваше да стане бързо, защото кой знае колко още Джак щеше да може да й дава издръжка. Канеше се да приключи всичко, като спести горчивите думи. Но, тъй или иначе, трябваше да има край.

С тези мисли тя се унесе в крехък, неспокоен сън, преследвана от образите на родителите си. Бива те само да разбиваш семейства, казваше майка й. Кой дава тази жена? — питаше свещеникът. Аз я давам — отвръщаше баща й. Но в светлата слънчева утрин мислите й бяха същите. С гръб към него и ръце, потопени в топлата сапунена вода, тя поде неприятната тема.

— Искам да поговорим за нещо, което вероятно ще е най-доброто за мен и Дани. Може би за теб също. Изглежда, трябваше отдавна да проведем този разговор.

И тогава той каза нещо странно. Тя беше очаквала да предизвика гнева му, ядни думи и обвинения. Уверена бе, че той ще се втурне към барчето в дневната. Но съвсем не бе подготвена за този мек, тъй равно изречен отговор, толкова неприсъщ за него. Стори й се, че през нощта у дома се бе върнал не онзи Джак, с когото тя бе живяла шест години, сякаш бе сменен с някакво неземно създание, което тя никога нямаше да опознае и с което никога нямаше да свикне.

— Би ли сторила нещо за мен? Ще ми направиш ли услуга?

— Каква? — Нужно й беше голямо усилие, за да овладее гласа си да не трепери.

— Нека проведем този разговор след една седмица. Ако още го искаш тогава.

И тя се бе съгласила. Думите останаха неизречени помежду им. През тази седмица той прекарваше с Ал Шокли повече време от всякога, но се прибираше у дома рано и не миришеше на алкохол. Въобразяваше си, че го подушва, но после сама се уверяваше, че греши. Мина още една седмица. И още една.

Проектът за развод отпадна.

Какво се бе случило? Тя продължаваше да си задава този въпрос и все така бе в пълно недоумение. Темата беше табу помежду им. Сякаш той бе завил зад ъгъла и се бе изправил лице в лице с кръвожадно чудовище, приклекнало сред изсъхналите кости на старите си жертви. Алкохолът си остана в барчето, но той не се докосваше до него. Десетки пъти се бе канила да го изхвърли, но накрая се отказваше от намерението, сякаш се боеше да не разпръсне непозната магия с действието си.

А освен това трябваше да мисли и за Дани.

Ако имаше чувството, че не познава мъжа си, то детето си направо боготвореше, при това в истинския смисъл на думата: обич, примесена с неопределен суеверен страх.

В дрямката пред нея изникна за миг картината на неговото раждане. Тя лежеше на родилната маса, окъпана в пот и със сплъстена коса, с широко разтворени крака

(беше малко замаяна от райския газ, който й даваха от време на време, в един момент промърмори, че се чувствала като жива реклама за масово изнасилване, а акушерката, стара бойна кобила, асистирала при раждането на толкова деца, че можеха да напълнят цяла гимназия, намери забележката й извънредно забавна)

докторът беше наведен между краката й, а отстрани акушерката нареждаше инструменти и си тананикаше. Острите омаломощаващи болки идваха на постоянно скъсяващи се интервали и на няколко пъти тя бе изкрещяла въпреки срама си.

После лекарят доста строго й нареди да се напъва и тя го послуша; след малко усети как отнемат нещо от нея. Чувството беше ясно и отчетливо и тя никога нямаше да го забрави — нещото, което извадиха от нея. Лекарят държеше сина й за крачетата и тя веднага забеляза, че бебето е момче. Ала докато присягаше за кислородната маска, тя зърна и нещо друго, нещо толкова ужасно, че намери у себе си сили да изкрещи отново, след като мислеше, че не й е останал повече глас:

То няма лице!

Но то, естествено, имаше лице, милото личице на Дани, покрито с част от околоплодния мехур, който тя срамежливо бе скътала и още пазеше в едно бурканче. Не вярваше на разни бабини деветини, но безспорно момченцето беше необикновено още от раждането си. Не вярваше също тъй в пророчески способности, ала…

Татко катастрофа ли е направил? Сънувах, че е катастрофирал.

Нещо го беше променило. Тя не вярваше, че само намерението й да му поиска развод е причината. Нещо се бе случило преди тая сутрин, докато тя бе унесена в неспокойния си сън. Ал Шокли я увери, че абсолютно нищо не се е случило, но докато го казваше, извърна очи встрани, а и ако можеше да се вярва на клюките сред преподавателите, Ал също бе отказал пиенето.

Татко катастрофа ли е направил?

Вероятно просто случайна среща със съдбата, нищо по-конкретно. Този ден и следващия чете вестниците по-внимателно от обикновено, но не откри нищо, което да свърже с Джак. Клетата търсеше да прочете нещо за автомобилна злополука или скандал в бар, завършил с по-сериозни последствия, или… Господ знае какво. Но не се появи никакъв полицай нито да задава въпроси, нито да оглежда фолксвагена. Нищо. Само промяната у мъжа й на сто и осемдесет градуса и още съненият въпрос на сина й при събуждането му:

Татко катастрофа ли е направил? Сънувах…

Беше останала при Джак в името на Дани, макар, докато беше будна, да не го осъзнаваше докрай. Но в леката си дрямка бе способна да го признае пред себе си: Дани беше момчето на Джак почти от раждането си. Също както и тя някога беше татковото момиче от самото начало. Не си спомняше случай Дани да е плюл млякото от биберона си по ризата на Джак. Джак бе в състояние да го накара да яде, след като тя отчаяна се предаваше, дори когато на Дани му растяха зъбки и бе очевидно, че изпитва болка, като дъвче. Болеше ли го стомахче, тя трябваше да го люлее цял час, додето се успокои; Джак само прекосяваше два пъти стаята с него на ръце и Дани бе дълбоко заспал, здраво захапал палеца си.

Никога не бе имал нищо против да му сменя пелените, дори онези със специалната доставка, както се изразяваше. Занимаваше се с Дани по цели часове, друсаше го в скута си, показваше му бебешки игри с пръсти, правеше му различни гримаси, а Дани го дърпаше за носа и се превиваше от смях. Приготвяше му кашичките, даваше му ги търпеливо и по всички правила го вдигаше да се оригне. Качваше го със себе си в колата, когато отиваше да си купи вестник или бутилка мляко, или гвоздеи от железарския магазин, докато синът им беше още бебе. Беше водил Дани едва шестмесечен на футболен мач между Стовингтън и Кийн и през цялата среща малкият бе седял мирно в скута на баща си, увит в одеяло и стиснал в юмручето си знаменце на Стовингтън.

Обичаше и майка си, но си беше момчето на татко.

Нима не беше чувствала безброй пъти нямата съпротива на сина си срещу идеята за развод? Често мислеше за това в кухнята и с ума си преобръщаше въпроса, докато в ръцете си преобръщаше картофите и ги белеше. А щом се обърнеше към него, седнал с кръстосани крака на кухненския стол, срещаше очите му, вперени в нея с уплашено и едновременно обвинително изражение. Когато го разхождаше в парка, той внезапно я сграбчваше за двете ръце и я питаше настойчиво: „Обичаш ли ме? А татко обичаш ли?“ И тя, смутена, кимаше или отвръщаше: „Да, разбира се, миличък.“ Тогава той се затичваше към езерото с патиците, подплашваше ги с пляскане и крясъци и те махаха панически с крила, като оставяше майка си да се взира след него в почуда.

На моменти дори й се струваше, че отлага решителния разговор с Джак не поради собствената си слабост, а под влияние на властното желание на сина си.

Аз не вярвам в такива неща.

Но в съня си тя им вярваше и сега, докато още усещаше влагата на съпруга си между бедрата си, бе убедена, че тримата са предопределени да останат вечно заедно и че ако здравата им връзка бъдеше нарушена, това нямаше да бъде дело на някой от трима им, а на външна намеса.

Повечето от нещата, в които вярваше, бяха породени от любовта й към Джак. Тя никога не бе престанала да го обича, освен може би през черния период непосредствено след „злополуката“ на Дани. Обичаше и сина си. А най-много от всичко обичаше двамата заедно, както вървят, возят се или просто седят, свели глави над смешни картинки, разделяйки си бутилка кола. Хубаво й беше двамата да са заедно край нея и от все сърце се уповаваше на Бога, че тази служба в хотела, която Ал бе намерил на Джак, ще сложи начало на щастливи дни за тях.

Ще се появи вятър, любов моя,

и ще издуха тъгата ми далеч…

Нежна и вълнуваща, мелодията се завъртя в съзнанието й и я поведе към по-дълбок сън, където мисълта секна и запрелитаха мимолетни и незапомнящи се образи.

7. В друга спалня

Дани се събуди от още кънтящия в ушите му груб и дрезгав пиянски крясък: Излез тук да ти дам лекарството! Ще те намеря! Ще те намеря, ти казвам!

Но сега вече кънтеше само лудо забързаното му сърце и единственият звук в нощта беше далечният писък на полицейска сирена.

Той лежеше в леглото неподвижно, загледан в сенките на поклащаните от вятъра листа върху тавана. Те се преплитаха и образуваха фигури, подобни на лиани в джунглата, като шарки, втъкани в дебел килим. Беше облечен в тънка пижамка, но при все това тялото му лепнеше от пот.

— Тони? — прошепна. — Тук ли си?

Никакъв отговор.

Той се измъкна от леглото, безшумно прекоси стаята до прозореца и се загледа навън към Арапахо Стрийт, сега тиха и безлюдна. Беше два часът сутринта. Навън нямаше никой, само празни тротоари с нападали по тях листа, паркирани коли и високата, извита улична лампа на ъгъла срещу бензиностанцията, прилична на измислено космическо чудовище.

Дани огледа улицата в двете посоки, като напрягаше очи да зърне тъничката фигура на Тони да му маха, но нямаше никой.

Вятърът въздишаше в короните на дърветата, а нападалите листа шумоляха по пустите тротоари и около паркираните коли. Беше слаб и печален шум и момчето си помисли, че може би то единствено в Боулдър е будно и го чува. Във всеки случай единственото будно човешко същество. Никой не знаеше какви сили се таят навън в нощта, дебнат в сенките и душат нощния бриз.

Ще те намеря! Ще те намеря!

— Тони? — пошепна той отново, но без особена надежда.

Само вятърът откликна, като този път духна по-силно и разпиля листата по наклонения покрив под прозореца му. Някои от тях се плъзнаха в улука и там се укротиха като уморени танцьори.

Дани… Даниии…

Той подскочи при звука на познатия глас и се надвеси през прозореца, подпрял ръчички на перваза. Щом прозвуча гласът на Тони, нощта сякаш загадъчно оживя, шепнейки дори когато вятърът отново утихна и листата застинаха неподвижно, а сенките престанаха да се люлеят. Стори му се, че видя една по-тъмна сянка да стои край автобусната спирка на съседната пресечка, но беше трудно да се каже реален образ ли е или зрителна измама.

Не отивай, Дани…

Тогава вятърът отново изфуча и го накара да премигне, а сянката край спирката внезапно изчезна… ако изобщо бе стояла там.

Той остана край прозореца още

(още минута? още час?)

известно време, но нищо повече не се случи. Най-после се върна в леглото си, зави се с одеялото и продължи да наблюдава как сенките, хвърляни от извънземната улична лампа, се превръщат в жилава джунгла, изпълнена с хищни растения, които се стремяха да се обвият около него, да изсмучат жизнените му сокове и да го запокитят в мрака, където една-единствена зловеща дума проблясваше в червено:

ЧЕС.