Сияние Кинг Стивен

4. Светът на сенките

Дани се умори и в четири и петнайсет се прибра да си изпие млякото и да хапне бисквити. Докато ги гризеше, продължи да гледа през прозореца, после отиде да целуне майка си, която си беше полегнала. Тя му предложи да си остане вътре и да гледа по телевизията „Улица Сезам“, за да мине времето по-бързо, но той поклати решително глава и се върна да заеме поста си на тротоара.

Вече беше пет часът и макар да не носеше часовник (пък и без това още не го познаваше съвсем добре), усещаше, че времето напредва по удължаващите се сенки и златистите отблясъци, преливащи в светлината на следобеда.

Въртеше всъдехода в ръцете си и си тананикаше полугласно: „Отбий се при мене, Лу, пък каквото ще да става… Господарят ми замина… Лу, отбий се при мене, Лу…“

Тази песен бяха учили в забавачницата в Стовингтън. Тук не ходеше на детска градина, защото татко му не можеше да плаща таксата. Усещаше как мама и татко се тревожат по този въпрос и се опасяват, че е много самотен. Долавяше и по-дълбокия им страх, останал неизречен помежду им, че Дани ги обвинява за самотата си. Всъщност на него не му се ходеше повече на забавачка. Тя беше за малчугани. А той, макар и да не бе голямо момче още, не беше и малчуган. Големите деца ходеха в първи клас и на обяд се хранеха в училище. Това щеше да стане следващата година. А тази година беше по средата между малчуганите и големите. Не беше лошо. Вярно, че му липсваха Скот и Анди, особено Скот, но приемаше новото положение. Изглежда, най-добре беше да изчака и да види как ще се развият нещата нататък.

Разбираше доста работи около родителите си и знаеше също така, че в много случаи на тях не им се нрави, дето той разбира, а в други случаи просто не можеха да повярват, че той е наясно. Ала един ден все щяха да повярват. Той нямаше нищо против да чака.

Жалко обаче, че бяха толкова недоверчиви към способността му да схваща и предвижда, особено в моменти като сегашния. Мама лежеше вкъщи, готова да се разплаче от безпокойство за татко. Някои от тревогите й Дани не можеше да проумее — само възрастните се оправяха в тия работи: неща, свързани със сигурност, със самочувствието на татко, чувства на вина и гняв, страх за бъдещето на трима им, — но двете главни тревоги в ума й бяха, че на татко може да се е случила авария в планината (ами защо не се обажда тогава?) или пък е отишъл да прави Лошото Нещо. Дани отлично знаеше какво е Лошото Нещо, откак Скоти Ааронсън, шест месеца по-голям от него, му го беше обяснил. А Скоти знаеше, защото и неговият баща правел Лошото Нещо. Накрая майката и таткото на Скоти се развели заради тая работа и от времето, когато Дани го познаваше, приятелят му живееше с майка си, а татко си виждаше само в почивните дни. Разводът беше най-големият ужас в живота на Дани, дума, която винаги изникваше в съзнанието му като табела с червени букви, извиващи се и съскащи като отровни змии. Имаше ли развод, родителите ти не живееха заедно. Водеха война за теб в съда. (Стъклен съд ли? Порцеланов ли? А може би друг някакъв? И как можеха мама и татко да се поберат в него? Дани не можеше да го разбере.) После отиваш при единия от двамата, а той като нищо може да се ожени повторно за някой съвсем непознат, стига да му се прииска. За свой ужас Дани бе усетил думата развод да витае в главите на родителите му — понякога доста бледа и далечна, но друг път мрачна и надвиснала като буреносен облак. Така беше, след като татко го наказа, че е разпилял листовете из кабинета му, и чичо доктор му сложи ръката в гипс. Вече почти не помнеше болката, но споменът за мислите около развода бе все тъй отчетлив и плашещ. Тези мисли усещаше главно у майка си и постоянно се притесняваше да не би думата да се претърколи от ума й и да се отрони през устата й, защото тъй вече щеше да го направи истина. Развод. Той постоянно присъстваше в съзнанието им наред с всичко останало — една от малкото мисли, които Дани винаги разпознаваше като ритъма на проста мелодийка. Но също като музикалния ритъм, и тя беше само основата, върху която се градяха по-сложни разсъждения, а тях той не умееше още да тълкува. Те достигаха до него само като цветове и настроения. Мислите на мама за развод кръжаха около онова, което татко бе сторил с ръката му, и случката в Стовингтън, станала причина той да изгуби работата си. Случката с онова момче. С Джордж Хатфийлд, който се ядоса на татко и проби гумите на бръмбара. Татковите мисли за развод бяха по-сложни, оцветени в тъмновиолетово и прорязвани с плашещи, чисто черни нишки. Той сякаш вярваше, че на тях ще им е по-добре, ако ги напусне, че така ще потуши болката. А болката почти никога не напускаше татко и беше свързана главно с Лошото Нещо. Това Дани също разпознаваше с лекота: непрестанния копнеж на татко да се свре на тъмно, да гледа цветен телевизор, да яде фъстъци от купичка и да прави Лошото Нещо, додето мозъкът му се укроти и го остави на мира.

В този следобед майка му нямаше защо да се безпокои и на Дани много му се щеше да може да й го каже. Бръмбарът не се беше повредил, нито пък татко се бе захванал с Лошото Нещо. Вече се намираше близо до дома — някъде на магистралата между Лионс и Боулдър. В този момент татко му дори не мислеше за Лошото Нещо. Той мислеше за… за…

Дани крадешком погледна през рамо към кухненския прозорец. По някой път, като мислеше напрегнато, нещо му ставаше. Всичко наоколо му изчезваше и се появяваха несъществуващи видения. Веднъж, скоро след като му сложиха ръката в гипс, това се бе случило на масата по време на вечеря. Тогава тримата не говореха много помежду си. Ала приказваха на себе си. О, да, и още как. Мислите за развод се бяха скупчили над кухненската маса като градоносен облак, натежал, аха, да се продъни. Това тъй го потискаше, че не можеше да се храни. При мисълта за ядене в такъв момент му се повдигаше. И тъй като му се бе сторило жизненоважно, настрои се на пълно съсредоточаване и стана нещо.

Когато се върна към реалното, лежеше на пода с грах и картофено пюре в скута, мама му крепеше главата и плачеше, а татко беше на телефона. Доста стреснат, Дани се бе помъчил да ги убеди, че нищо му няма, че понякога му става така, когато се напрегне да разбере нещо повече от лесно долавяните мисли. Опита се да им разкаже за Тони, когото те наричаха негово „невидимо другарче“.

Тогава баща му каза: „Имал е Ха Люси Нация. Изглежда, вече е добре, но все пак искам да го види лекар.“

След като лекарят си тръгна, мама го накара да обещае, че вече няма да прави така, че никога, ама никога няма да ги плаши по този начин, и Дани се съгласи. Самият той също бе уплашен. Защото, щом се съсредоточи, съзнанието му отплува към татко и само за миг, преди Тони да се появи (както винаги съвсем в далечината, откъдето долиташе глухият му глас) и преди странните видения да скрият от погледа му кухнята и разрязаното печено върху синята чиния, за съвсем кратък момент съзнанието му се бе гмурнало през татковия мрак и се бе сблъскало с неразбираема дума, много по-страшна от развод, и тази дума беше самоубийство. Оттогава Дани никога повече не я беше срещал в съзнанието на татко, но, разбира се, не бе се и опитвал да я търси. Нямаше никакво желание да открие някога какво означава тази дума.

Но да се съсредоточава, обичаше, защото някой път в такива случаи идваше Тони. Невинаги. Понякога реалните неща просто се замъгляваха и започваха да плуват пред очите му, а после се избистряха — всъщност най-често биваше точно така, — но друг път Тони се появяваше в крайчеца на периферното му зрение и отдалеч го викаше и му махаше…

Откакто се преместиха в Боулдър, Тони му се беше показал два пъти и Дани си спомняше каква изненада и радост бе изпитал, като откри, че го е последвал чак от Върмонт дотук. Значи все пак не се беше разделил с всичките си приятели.

Първия път това се случи, когато Дани беше в задния двор през един най-обикновен ден. Тони просто му помаха, после всичко се скри в мрак и след няколко минути той се върна към реалните неща с няколко смътни и откъслечни спомена, като от объркан сън. Втория път, преди две седмици, беше по-интересно. Тони му махаше от четири-пет метра разстояние и се провикваше: „Дани… Ела да погледнеш…“ Най-напред бе усетил, че се издига, а после, че пада в дълбока дупка като Алиса в Страната на чудесата. След това се озова в мазето на тяхната сграда, а Тони беше до него и в тъмнината му посочи куфара, в който татко държеше всичките си важни книжа и преди всичко ПИЕСАТА.

„Виждаш ли — изрече Тони с далечния си мелодичен глас, — той е под стълбите. Точно под стълбите. Носачите са го оставили точно… под… стълбите.“ Дани пристъпи напред, за да погледне по-отблизо това чудо, после отново взе да пада — този път от люлката в задния двор, на която бе седял през цялото време. Ударът му изкара всичкия въздух.

Три-четири дни по-късно татко му обикаляше побеснял от яд из къщи и разправяше на мама, че преровил цялото мазе, но куфара го нямало там, и че щял да съди проклетата фирма за превоз, която го била зарязала нейде помежду Върмонт и Колорадо. Как щял да завърши ПИЕСАТА, щом постоянно изниквали разни пречки?

— Не, тате — извика Дани. — Под стълбите е. Носачите са го оставили под стълбите.

Татко го изгледа някак особено и слезе долу да провери. Куфарът беше точно на мястото, където Тони бе посочил. Татко повика Дани, взе го на коленете си и го попита кой го е пуснал в мазето. Да не би Том от горния етаж? Мазето е опасно, обясни татко, затова хазаинът го държи заключено. Ако някой го оставя отключено, татко би искал да знае. Той много се радва, че книжата му са тук, и най-вече ПИЕСАТА, но не би желал заради тях Дани да падне по стълбите и да си счупи… да си счупи крака. Дани най-сериозно увери баща си, че не е слизал в мазето. Вратата му винаги е заключена. И мама го потвърди. Тя каза, че Дани никога не ходи при задното стълбище, защото там е мрачно, влажно и задръстено с паяжини. При това Дани никога не лъжеше.

— Как разбра тогава, шефе? — попита татко.

— Тони ми показа.

Мама и татко се спогледаха над главата му. Това и преди се беше случвало от време на време. Но тъй като мисълта ги плашеше, бързо я пропъдиха от съзнанието си. Ала той знаеше, че родителите му се тревожат заради Тони, особено мама, затова внимаваше да не вика Тони там, където тя можеше да го завари. Но сега Дани знаеше, че си е полегнала и още не ходи из кухнята, затова се напрегна здраво да разбере за какво мисли татко в момента.

Веждите му се смръщиха и позацапаните му ръце се свиха в юмручета. Не затвори очи — това не беше необходимо, — само ги присви силно и си представи гласа на татко, гласа на Джак, гласа на Джон Даниъл Торънс — дълбок и плътен, понякога с весели нотки, друг път предрезгавял от гняв или просто равен, когато беше замислен. Замислен. Замислен за…

(замислен)

Дани въздъхна дълбоко и тялото му се отпусна, сякаш бе останало без нито един мускул. Беше в пълно съзнание, виждаше улицата, виждаше момчето и момичето на отсрещния тротоар да се държат за ръце, защото бяха

(? влюбени?)

толкова щастливи от този хубав ден и от това, че са заедно. Видя как ветрецът носи край бордюра есенните листа — жълти, с неправилна форма. Видя къщата, покрай която двамата минаваха, и покрива й, покрит с

(керемиди, сигурно няма да е трудно ако оттичането е добро, да ще се оправя, ама и този уотсън. образ и половина, да можех да го вкарам в ПИЕСАТА. само че ако не внимавам ще натикам в нея целия човешки род. да керемидите, дали имат гвоздеи, по дяволите забравих да го питам, е лесно могат да се купят, ще отскоча до железарията в сайдуиндър. оси. най-активни са по това време, трябва да имам подръка спрей против насекоми та да не ми досаждат докато свалям старите керемиди, нови керемиди, стари) керемиди. Ето за какво мислеше значи. Беше получил службата и сега мислеше за керемиди. Дани не знаеше кой е Уотсън, но всичко друго изглеждаше ясно. Най-важното, щеше да види гнездо на оси. Нямаше съмнение в това, както че се казваше

Дани… Даниии…

Той вдигна очи и ето че в горния край на улицата, до един пътен знак, стоеше Тони и му махаше с ръка. Както винаги Дани цял пламна от радост, че вижда стария си приятел, но този път го бодна и страх,сякаш Тони бе дошъл, носейки нещо черно и опасно зад гърба си. Буркан с оси, които, ако бъдеха пуснати на свобода, щяха да жилят жестоко.

Но и дума не можеше да става да не отиде при Тони.

Той се отпусна още повече, както беше седнал на бордюра и ръцете му увиснаха отстрани. Брадичката му клюмна на гърдите. После изпита притъпен, безболезнен тласък, когато част от него скочи на крака и последва Тони в тунела от мрак.

Даниии…

Изведнъж тъмата бе пронизана от бяла вихрушка. Чу се дрезгава кашлица, после се появиха приведени разкривени сенки, които постепенно се оформиха във високи борове, блъскани от нощната виелица. Снежни парцали танцуваха във въздуха. Всичко бе покрито със сняг.

— Много е дълбок — обади се Тони от мрака и в гласа му имаше такава тъга, че сърцето на Дани се сви от страх. — Много е дълбок, за да се измъкне човек.

На фона се появи още някаква огромна и правоъгълна сянка. Скатен покрив. Нещо бяло, замъглено от разбушуваната тъма. Много прозорци. Дълга сграда с керемиден покрив. Някои от керемидите по-нови. Баща му ги е поставил. Наковал е гредите отдолу с гвоздеи от железарския магазин в Сайдуиндър. А сега снегът покрива керемидите. Всичко покрива.

Призрачна зелена светлина се появи пред сградата, примигна и се превърна в гигантски хилещ се череп над две кръстосани кости.

— Отрова — поясни Тони от раздвижения мрак. — Отрова.

Пред погледа му се мярнаха и други знаци, някои със зелени букви, други на дървени табели, поставени под ъгъл. ПЛУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ОПАСНОСТ! ОГОЛЕНИ ПРОВОДНИЦИ. РАЙОНЪТ Е ОПАСЕН ЗА ЖИВОТА. ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ. НЕ ПРИБЛИЖАВАЙТЕ! НЕ ВЛИЗАЙТЕ. ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА СТРОГО ЗАБРАНЕН. ПО НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ СТРЕЛЯ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. Нито един от надписите не му беше напълно ясен — та той не можеше да чете! — но в общи линии интуитивно схвана смисъла им и тръпки на смътен ужас разтърсиха тялото му.

Надписите избледняха и се изгубиха. Сега беше в стая, пълна с някакви странни мебели — тъмна стая. В прозорците се блъскаше сняг като запращан с шепи пясък. Устата му беше изсъхнала, очите му пареха, а сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Отвън се чу трещящ шум, сякаш се трошеше някаква страховита врата. Стъпки. На отсрещната стена в стаята имаше огледало и върху сребристата му повърхност с букви, подобни на зелени пламъци, бе изписана една-единствена дума: Ч ЕС.

Стаята изчезна. Друга стая. Той познаваше

(щеше да познава)

тази стая. Прекатурен стол. Счупен прозорец, през който навяваше сняг, вече бе заледил ръба на килима. Завесите се вееха на счупения и увиснал под ъгъл корниз. На пода лежеше преобърнато ниско шкафче. Още трясъци — непрестанни, ритмични, смразяващи. Шум от разбито стъкло. Приближаваща гибелна сила. После дрезгав глас, гласът на луд човек, още по-ужасяващ, защото звучеше тъй познато:

Излизай! Излизай, малки негоднико! Ела да си изпиеш лекарството!

Тряс! Тряс! Тряс! Цепещо се дърво. Гневен крясък на задоволство. ЧЕС. Приближава.

Нахлува в стаята. Картини са съборени от стените. Един грамофон

(? грамофонът на мама?)

се търкаля на пода. Навсякъде са пръснати нейните плочи на Григ, Хендел, Битълс, Арт Гарфънкъл, Бах и Лист. Почти всички са натрошени. От друга стая прониква лъч светлина, сигурно от банята, бяла, остра светлина и от огледалото на аптечката вътре просветва като червено око една дума — ЧЕС, ЧЕС, ЧЕС…

— Не — прошепна той. — Недей, Тони, моля ти се…

Над белия порцеланов ръб на ваната е провесена ръка. Безжизнена. По един от пръстите — третия — бавно се процежда струйка кръв (ЧЕС) и капе върху плочките от грижливо оформения нокът…

Не оо не оо не…

(о, Тони, моля ти се, плашиш ме)

ЧЕС ЧЕС ЧЕС

(стига, Тони, стига)

Картината изчезна.

В тъмното трясъкът се усилваше все повече, отекваше, звучеше отвсякъде.

Сега той бе свит на кълбо в тъмен коридор, клекнал върху син килим с втъкани в него черни фигури, и слушаше как трясъците приближават. Ето, Сянката се появи иззад ъгъла и започна да го приближава — ужасяваща, лъхаща на кръв и обреченост. В едната си ръка държи брадвичка (ЧЕС) и бавно я полюлява; тя се удря с тъп и зловещ звук в стената, срязва копринените тапети и под тях се сипе прах от мазилката.

Покажи се и си изпий лекарството! Дръж се като мъж!

Сянката приближава към него, цялата пропита с особена сладникава миризма, гигантска, а острието на брадвичката разсича въздуха със зло свистене. В тъмнината светят малки червени очи. Чудовището го бе открило, а той нямаше накъде да отстъпва — зад гърба му беше стената. При това и капандурата на тавана бе заключена.

Мрак. Отново се понесе незнайно къде.

— Тони, моля те, върни ме обратно. Много ти се моля…

Но ето че вече се бе върнал, седеше си пак на бордюра на Арапахо Стрийт, цял плувнал в пот и с прилепнала към тялото му риза. В ушите му още кънтяха ритмичните злокобни трясъци, усещаше острия мирис на собствената си урина, както бе сгушен на онова място, едва жив от ужас, виждаше страшната ръка, провиснала от ръба на ваната, и кръвта, която се стичаше по средния пръст, и най-смразяващото от всичко — онази необяснима дума ЧЕС.

А тук грееше слънце. Обкръжаваха го все реални неща, с изключение на Тони, сега вече на шест пресечки разстояние, дребен като точица и повтарящ с отслабващ глас: „Бъди внимателен, шефе…“

В един миг Тони изчезна, а иззад ъгъла се появи очуканият червен бръмбар на татко — огласи улицата с рева си, повлачил синкава струя дим. Дани мигом рипна от мястото си, заподскача от крак на крак, размаха ръце и взе да вика:

— Тате! Татенце, здравей!

Татко му отби фолксвагена до тротоара, угаси мотора и отвори вратата. Дани се втурна към него, но тутакси замръзна на място с разширени очи. Сърцето му се качи чак в гърлото и там замря. До татко му, на другата предна седалка, бе поставена брадвичка, зацапана с кръв и полепнали косми.

Изведнъж се оказа, че това е просто плик с покупки.

— Дани… Какво става, шефе, добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

Той приближи до татко си, зарови лице в кожената подплата на джинсовото му яке и здраво, много здраво го обгърна с ръце. Татко му отвърна на прегръдката малко озадачен.

— Не бива толкова дълго да седиш на слънцето, шефе. Я виж, целият си мокър от пот.

— Май съм позадрямал. Много те обичам, тате. Чаках те да се върнеш.

— И аз те обичам, Дани. Нося някои неща за вкъщи. Мислиш ли, че си достатъчно заякнал да ги качиш горе?

— Ама разбира се!

— Шефът Торънс, най-силният човек на света — засмя се Джак и разроши косата му. — Що за удоволствие е да се спи на тротоара?

Тръгнаха към вратата. Мама беше излязла пред входа да ги посрещне и Дани се спря на второто стъпало, гледайки как двамата се целуват. Бяха радостни, че се виждат. От тях струеше любов, както от момчето и момичето, които вървяха, хванати за ръце по улицата. Дани беше щастлив.

Пликът с продукти — чисто и просто плик с покупки — изшумоля в ръцете му. Всичко беше наред. Татко си беше у дома. Мама го обичаше. Нямаше лоши неща. А и не всичко, което Тони му показваше, наистина ставаше след това.

Ала страхът бе заседнал в сърчицето му, упорит и смразяващ, нашепващ оная неразбираема дума, която бе видял в огледалото на съзнанието си.

5. Телефонната кабина

Джак паркира фолксвагена пред търговския център и изключи двигателя. Отново се поколеба дали да не отиде да му сменят бензиновата помпа и отново си отговори, че не могат да си го позволят. Ако малкият автомобил се закрепеше до ноември, щяха, тъй или иначе, да го пенсионират с почести. До това време снегът горе, в планините, щеше да е натрупал по-високо от покрива на бръмбара… Може би дори по-високо от три бръмбара, качени един върху друг.

— Би ли останал в колата, шефе? Ще ти донеса шоколад.

— Защо не дойда и аз?

— Трябва да се обадя по телефона. Разговорът е личен.

— Затова ли не позвъни от къщи?

— Шах.

Уенди бе настояла да си поставят телефон въпреки незавидното финансово положение. Бе изтъкнала, че с малко дете — особено момченце като Дани с неговите припадъци от време на време — не могат без телефон. И тъй, Джак с мъка на сърце се изръси с трийсет и пет долара за инсталирането и даде още деветдесет и пет за осигурителен депозит, от което вече го сви под лъжичката. И до този момент телефонът немееше, с изключение на две погрешни позвънявания.

— Искам с ядки, тате.

— Добре. Ти само стой мирен и не си играй с лоста за скоростите.

— Няма. Ще разглеждам картите.

— Това може.

Щом Джак излезе от колата, Дани отвори жабката и извади пет карти с бензиностанциите в Колорадо, Небраска, Юта, Уайоминг и Ню Мексико. Обичаше картите на пътищата, харесваше му да проследява трасетата с пръст. За него в местенето им все по на запад най-вълнуващото бяха новите шосейни карти.

Джак влезе в дрогерията и отиде до щанда да купи шоколадчето за Дани, вестник и октомврийския брой на „Райтърс Дайджест“. Даде на продавачката петдоларова банкнота и я помоли да му върне рестото в монети по двайсет и пет цента. Стиснал ги в шепата си, влезе в телефонната кабина до витрината. Оттам през три стъкла можеше да наблюдава Дани, седнал в бръмбара. Бе забол любознателно главица в картите. Джак усети прилив на едва ли не отчаяна обич към момченцето. На лицето му чувствата се изписаха като сурова маска.

Каза си, че нищо не му пречеше да позвъни на Ал от къщи, за да поднесе задължителните благодарности; тъй или иначе, не се канеше да каже нещо, срещу което Уенди би възразила. Ала му пречеше гордостта. Напоследък почти винаги се подчиняваше на онова, което му диктуваше гордостта, защото наред с жена му и детето, шестстотин долара в сметката и един грохнал фолксваген, модел 1968 г., беше му останала единствено гордостта. Само тя му принадлежеше изцяло. Дори сметката се водеше на двамата с жена му. Преди година преподаваше английски в едно от най-реномираните училища в Нова Англия. Имаше и приятели — макар и по-различни от онези, с които се събираше, преди да започне да пие — колеги преподаватели, които уважаваха умелия му подход в класната стая и писателските му занимания в свободното време. Допреди шест месеца нещата вървяха добре. Някак изведнъж пред заплата започнаха да остават достатъчно непохарчени пари, за да си открие спестовен влог в банката. В периода на пиянстване не можеха да завъртят нито цент, макар най-често Ал Шокли да плащаше сметката в бара. С Уенди започнаха да градят плахи планове за своя къща, която да започнат да изплащат след около година. Фермерска къща в провинцията; щяха да минат шест-седем години, докато я стегнат основно, но какво пък — млади бяха, време имаха достатъчно.

Тогава той си изпусна нервите.

Джордж Хатфийлд.

Полъхът на надеждата беше погълнат от миризмата на стара кожа в кабинета на Кромърт, а обстановката бе сякаш декорът на собствената му пиеса: стари портрети на бившите директори на Стовингтън по стената, гравюри на училището, каквото е било съвсем ново, през 1879 г., и по-късно, през 1895 г., когато с пари на Вандърбилт била построена спортната зала, която още се издигаше отвъд футболното игрище ниска, но нашироко застроена сграда, обвита с бръшлян. Априлски бръшлян се виеше и около прозореца на Кромърт, а от радиатора се носеше монотонното свистене на парата за отоплението. Не е декор, бе си помислил тогава. Истинско е. Неговият живот. Как можа да го провали тъй жестоко?

— Положението е сериозно, Джак. Страшно сериозно. Управителният съвет ме помоли да ти предам решението му.

Управителният съвет искаше оставката на Джак и той им я представи. При по-други обстоятелства през идния юни щеше да бъде назначен на постоянна длъжност.

Вечерта, която последва въпросния разговор в кабинета на Кромърт, беше най-черната и ужасната в целия му живот. Желанието, потребността да се напие бяха неудържими. Ръцете му се тресяха. Изтърваваше каквото хване. Непрестанно търсеше повод да си го изкара на Уенди и Дани. Побеснял беше като зло животно, вързано на протъркан повод. Излезе от къщи, ужасен да не би да им посегне. Накрая се озова пред някакъв бар и единственото, което го удържа да не влезе, беше пълното съзнание, че Уенди най-сетне ще го напусне и ще отведе Дани със себе си. А изоставеха ли го, свършено беше с него.

Вместо да влезе в бара, където тъмни сенки поглъщаха сладостната течност на забравата, отиде в дома на Ал Шокли. Гласовете в Управителния съвет бяха шест на един. И този един бе на Ал.

Сега той позвъни на централата и телефонистката му съобщи, че срещу долар и осемдесет и пет може да разговаря три минути с Ал през разстояние две хиляди мили. Времето е относително, маце, каза си той и пусна осем монети. До слуха му слабо долиташе електронно пиукане и жужене, проправящо си път на изток.

Бащата на Ал беше Артър Лонгли Шокли, стоманеният магнат. Той бе завещал на единствения си син Албърт огромно състояние и безброй директорски и председателски постове в какви ли не управителни съвети. Един от тях беше Управителният съвет на гимназията Стовингтън — любимото благотворително перо на стареца. И Артър, и Албърт бяха възпитаници на училището, а Ал живееше в Бар, достатъчно близо, за да проявява личен интерес към делата на Стовингтън. В продължение на няколко години беше треньор по тенис там.

Приятелството на Джак и Ал се породи естествено и съвсем не беше плод на случайността: на многобройните мероприятия, които посещаваха, двамата винаги бяха най-пияни сред присъстващите. Шокли беше разведен, а бракът на Джак бавно се разпадаше, макар той още да обичаше Уенди и да бе обещавал чистосърдечно (и многократно) да се поправи в името на жена си и мъничкия Дани. От преподавателските забави двамата често тръгваха на обиколка по кръчмите, додето не ги затвореха, а накрая си купуваха кашонче бира от някой денонощен магазин и я изпиваха, паркирали колата в първата странична уличка. Нерядко Джак се прибираше залитащ в къщата, където живееха под наем, когато навън вече се процеждаше зората, и заварваше Уенди и малкия заспали на канапето. Дани винаги от вътрешната страна, с юмруче, пъхнато под бузата на Уенди. Гледаше ги и отвращението към себе си се надигаше в гърлото му като горчилка, по-силно от вкуса на бира, цигари и мартини — Ал го наричаше мърцини. В такива мигове съвсем сериозно и трезво мисълта му се насочваше към пистолета, въжето или бръснача.

Ако запоят се случеше преди делничен ден, спеше три часа, ставаше, обличаше се, изгълтваше четири таблетки екседрин и отиваше още пиян да води часовете си по американска поезия от девет часа. Добро утро, деца, днес Образът с Кръвясалите очи ще ви разправи как Лонгфелоу изгубил жена си по време на голям пожар.

Не беше искал да повярва, че е алкохолик, припомни си Джак, когато телефонът на Ал започна да звъни в ухото му. А колко часове беше пропуснал и в още колко беше преподавал небръснат, вонящ на снощните „мърцини“. Моят случай не е такъв, мога да се откажа когато си поискам. Колко нощи двамата с Уенди бяха прекарали в отделни легла. Разбери, нищо ми няма. Смачкани брони. Естествено, в състояние съм да шофирам. Сълзите, пролени от нея в банята. Прикритите погледи на колегите на всяка забава, където се сервираше алкохол, дори и само вино. Закъснялото осъзнаване, че е тема на приказки. Нежеланата истина, че на пишещата си машина не твори нищо освен смачкани на топка, почти празни листове, които накрая се озоваваха в кошчето. А в началото бе едва ли не находка за Стовингтън — един бавно разцъфтяващ евентуален американски писател и безспорно човек, квалифициран да преподава това велико тайнство — литературното творчество. Беше публикувал двайсетина разказа. Работеше върху пиеса и подозираше, че някъде в подсъзнанието му се оформя роман. Ала вече не твореше нищо, а и на преподаването му невинаги можеше да се разчита.

Най-после, съвсем внезапно, всичко приключи в една вечер, около месец след като счупи ръката на сина си. Според Джак инцидентът бе сложил край на брака му. Оставаше само Уенди да мобилизира волята си… Знаеше добре, че ако майка й не беше такава първокласна кучка, Уенди би взела автобуса за дома си в Ню Хампшър веднага щом Дани се посъвземеше. Тъй или иначе, с брака им беше свършено.

Бе малко след полунощ. Джак и Ал се прибираха към Бар по федерална магистрала 31. Ал, зад кормилото на ягуара си, взимаше доста игриво завоите и понякога пресичаше двойната жълта линия. И двамата бяха много пияни: този път „мърцините“ добре си бяха свършили работата. Последния завой преди моста взеха със седемдесет мили в час, в следващия миг на пътя изникна детски велосипед, чу се остро и болезнено изскърцване от гумите на ягуара, а пред очите на Джак и сега бе лицето на Ал над волана като кръгла и съвършено бяла луна. После се раздаде звънтене и трясък, когато с четирийсет удариха велосипеда и той полетя като ранена птица; кормилото му се блъсна в предното стъкло и после колелото отново се вдигна във въздуха, оставяйки стъклото пред широко разтворените очи на Джак цъфнало като звезда. След секунда се чу и последният зловещ шум на смачкан метал и колелото остана неподвижно на пътя зад тях. Нещо тупна под тях и гумите минаха върху него. Ягуарът се занесе встрани, додето Ал още се мъчеше да овладее кормилото, и някъде отдалеч Джак чу собствения си глас: „Господи, Ал! Прегазихме го. Усетих.“

В ухото му телефонът продължаваше да звъни. Хайде, Ал. Бъди си вкъщи. Искам да приключа с това.

Ал успя да спре колата сред облак от пушек на не повече от три крачки от подпората на моста. Две от гумите бяха спукани. Бяха оставили зигзаговидни следи от изгорял каучук на разстояние от четирийсет метра. Известно време се гледаха мълчаливо, после се втурнаха назад в студения мрак.

Велосипедът беше съвършено разнебитен. Едното му колело го нямаше и като погледна назад през рамо, Ал го видя да лежи насред пътя с щръкнали нагоре спици като скъсани струни на пиано. Ал бе продумал колебливо:

— Мисля, че това сме прегазили, Джаки.

— Тогава къде е детето?

— Ти да си видял дете?

Джак смръщи вежди. Всичко беше станало при такава главоломна скорост. Излизането иззад завоя. Велосипедът, появил се внезапно пред фаровете на ягуара. Ал бе креснал нещо. Последва сблъсъкът и продължителното подхлъзване.

Преместиха велосипеда отстрани на пътя. Ал се върна при ягуара и постави допълнителните фарове. През следващите два часа претърсиха и двете страни на пътя, като използваха мощна батерия. Нищо. Въпреки късния час няколко коли подминаха спрелия ягуар и двамата мъже с яркия фенер. Нито една не спря. По-късно Джак си мислеше, че по странна прищявка на провидението, решило да им даде последен шанс, не се бе появила полиция, а и нито един от минаващите шофьори не се поинтересува какво става.

В два и петнайсет двамата се върнаха при ягуара изтрезнели, но замаяни.

— Ако никой не го е карал, какво търсеше по средата на пътя? — попита Ал. — Не беше отбит встрани. Точно по средата беше, да го вземат дяволите!

Джак можа само да поклати глава.

— Номерът ви не отговаря — съобщи телефонистката. — Да продължавам ли да звъня?

— Още малко, ако обичате. Имате ли нещо против?

— Не, сър — прилежно отвърна гласът.

Хайде, Ал, обади се!

Ал отиде с попътна кола отвъд моста до най-близкия телефон, обади се на свой приятел ерген и му обеща петдесет долара, за да вземе от гаража зимните гуми на ягуара и да ги докара на магистрала 31 при моста точно преди Бар. Приятелят се появи двайсет минути по-късно, облечен в джинси и горнището на пижамата си. Един поглед му бе достатъчен, за да схване ситуацията.

— Утрепахте ли някого? — попита.

Ал вече вдигаше на крик задницата на автомобила, а Джак развърташе гайките на гумите.

— Слава богу, никого — отвърна Ал.

— Аз ще изчезвам все пак. Утре ще ми платиш.

— Добре — отвърна Ал, без да вдигне очи.

Двамата смениха гумите без произшествия и заедно отидоха с колата до дома на Ал Шокли. Ал прибра ягуара в гаража и угаси двигателя.

В тишината на мрака той каза:

— Край на моето пиене, Джаки. Свършено е вече. Приключих с последното мърцини.

Сега, докато се потеше в кабината, на Джак му хрумна, че никога не се бе усъмнил в способността на Ал да изпълни обещанието си. Тогава се бе прибрал у дома със собствения си фолксваген. Радиото беше пуснато и някакъв дискосъстав припяваше все едно и също: Каквото и да става, направи го… Щом искаш да го направиш, направи го… Каквото и да става… Колкото и високо да гърмеше песента, Джак чуваше свистящите гуми и трясъка при удара. Щом мигнеше за части от секундата, виждаше сплесканото колело със спици, щръкнали към небето.

Когато се прибра, Уенди спеше на канапето. Надникна в стаята на Дани — той спеше в креватчето си, легнал по гръб, а ръката му още беше в гипс. На слабата светлина от уличните лампи, процеждаща се отвън, върху белотата на гипса личаха тъмни драскулки — подписите на всички лекари и сестри.

Беше злополука. Той падна по стълбите.

(ах ти мръсен лъжец)

Беше злополука. Изпуснах си нервите.

(проклет пиян боклук, дето Господ го е извадил от носа си и го е изтръскал, това си ти)

Ама чуйте, моля ви се, недейте така, злополука беше.

Ала тази последна молба беше пропъдена от образа на яркото петно от фенера, докато бродеха през изсъхналите ноемврийски бурени и търсеха простряното тяло, което по всички правила на логиката трябваше да бъде там в очакване на полицията. Нямаше никакво значение, че Ал бе на кормилото. В други нощи той беше карал.

Придърпа завивките над Дани и отиде в тяхната спалня. От горния рафт на дрешника свали трийсет и осем калибровия испански пистолет. Държеше го в кутия за обувки. Седя на леглото близо час и го гледаше, хипнотизиран от смъртоносния му блясък. Зазоряваше се, когато го върна в кутията, а нея прибра обратно в дрешника.

На сутринта се обади на Брукнър, шефа на факултета, и го помоли да отложи часовете му. Извини се с грип. Брукнър се съгласи, но без да прояви очакваната в такива случаи любезност. През последната година Джак Торънс бе станал извънредно податлив на грипния вирус.

Уенди му приготви пържени яйца и кафе. Ядоха мълчаливо. Единствените шумове долитаха от задния двор, където Дани весело возеше камиончетата си по купчината пясък със здравата си ръка.

Тя се залови да мие чиниите. С гръб към него, заговори:

— Джак. Аз доста мислих.

— Нима? — Той запали цигара с треперещи ръце.

Странно, но тази сутрин не страдаше от махмурлук. Само това треперене. Премигна. В мигновения мрак велосипедът полетя срещу стъклото и остави огромна звездовидна пукнатина. Гумите изсвириха. Появи се яркото петно на фенера.

— Искам да поговорим… Да ти кажа кое е най-доброто за мен и Дани. Може би и за теб също. Не зная. Изглежда, трябваше по-рано да проведем този разговор.

— Би ли сторила нещо за мен? — попита той, втренчен в трепкащото огънче на цигарата си. — Ще ми направиш ли услуга?

— Каква? — Гласът й беше вял и равен. Той погледна гърба й.

— Нека проведем този разговор точно след една седмица. Ако все още го искаш тогава.

Сега вече тя се обърна към него; ръцете й бяха покрити със сапунена пяна, а хубавото й лице тъжно и без сянка от надежда.

— Джак, при теб обещанията не означават нищо. Пак си продължаваш с твоето…

Тя млъкна, загледала го в очите някак смаяно, внезапно обладана от несигурност.

— След седмица — настоя той. Гласът му изгуби силата си и отслабна до шепот. — Моля те. Не ти обещавам нищо. Ако тогава още искаш да говорим, ще говорим. За каквото пожелаеш.

Те дълго се гледаха един друг от двата края на заляната от слънце кухня и когато тя отново се обърна към съдовете, без да казва нищо повече, цялото му тяло започна да трепери. Господи, имаше страшна нужда да пийне. Само една малка чашка за ободряване, та нещата да се наместят във вярната перспектива…

— Дани те сънувал, че си претърпял автомобилна злополука — обади се тя неочаквано. — Странни сънища има понякога. Разправи ми го сутринта, като го обличах. Истина ли е, Джак? Имаше ли катастрофа?

— Не.

Към обяд жаждата да пийне вече го мъчеше като тъпа мигрена. Отиде у Ал.

— Пил ли си? — попита Ал, преди да го пусне. Имаше ужасен вид.

— Нито капка. Приличаш на Лон Чейни във „Фантомът от операта“.

Цял следобед играха вист на две ръце. Не пиха.

Мина една седмица. С Уенди не си говореха много. Ала той знаеше, че тя го наблюдава и не може да повярва. Пиеше черно кафе и кутийка след кутийка кока-кола. Една вечер изпи цяло кашонче кола, после тичешком отиде в банята и повърна. Нивото на бутилките в барчето не беше мръднало. След часовете той отиваше у Ал Шокли — Уенди мразеше Ал по-силно от всеки друг на света — и щом се прибереше у дома, тя бе готова да се закълне, че дъхът му мирише на скоч или джин, ала Джак разговаряше с нея съвършено трезво преди вечеря, пиеше кафе, играеше с Дани след вечеря, разделяше си една кока-кола с него, четеше му приказка за лека нощ, после сядаше да коригира писмени работи и се наливаше с черно кафе, тъй че тя трябваше да признае пред себе си, че е сбъркала.

Седмиците минаваха и неизречената дума все повече се отдръпваше от устните й. Джак усети как намерението й избледнява, но знаеше, че никога няма да изчезне напълно. Нещата започнаха да се оправят. А после историята с Джордж Хатфийлд. Отново си изпусна нервите и този път беше съвършено трезвен.

— Сър, номерът ви все още не…

— Ало? — Задъханият глас беше на Ал.

— Говорете — мрачно изрече телефонистката.

— Ал, обажда се Джак Торсън.

— Джаки! — Радостта беше искрена. — Как си?

— Добре. Обадих се да ти благодаря. Получих службата. Идеална е за мен. Ако и тази зима не довърша проклетата пиеса, докато снегът ме отделя от целия свят, никога няма да я докарам докрай.

— Ще я завършиш.

— Как е при теб? — колебливо попита Джак.

— Сух съм — отвърна Ал. — А ти?

— Като барут.

— Много ли ти липсва?

— Непрестанно.

— Познато ми е — засмя се Ал. — Но направо не проумявам как успя да се опазиш сух след историята с Хатфийлд. Умът ми не го побира.

— Сам си бях крив — отвърна той с равен глас.

— По дяволите, до пролетта ще обработя управата. Ефингър вече намеква, че май са взели прибързано решение. А и ако от пиесата излезе нещо…

— Да. Слушай, Ал, детето е отвън, в колата. Май взе да му писва…