Сияние Кинг Стивен

30. Отново в стая 217

Той се качи на втория етаж с асансьора. Странно, откакто бяха дошли, никой от тях не бе го използвал повече. Уенди изпитваше истински клаустрофобичен ужас от него, знаеше това. Тя си представяше как и тримата заедно засядат между етажите, додето навън вилнее зимната буря, виждаше как все повече изтъняват и отслабват, а накрая умират от гладна смърт. А може би дори как се самоизяждат като ония ръгбисти от компанията на Донър, за които писаха по вестниците. Представи си листа с менюто. "Добре дошли в ресторанта на „Панорама“. Гордостта на Скалистите планини. Хапнете вкусно на самия покрив на света. Специалитет на заведението, „Човешки флейки, печени на кибритени клечки“. Отново презрителна усмивка изкриви чертите му. Когато асансьорът спря на втория етаж, извади от джоба си екседрина и отсипа на дланта си три таблетки. Нищо в „Панорама“ не го плашеше. Усещаше, че между него и хотела има взаимна симпатия.

Тръгна по коридора, като лапна хапчетата и ги сдъвка едно по едно. Зави зад ъгъла в страничния коридор. Вратата на стая 217 беше широко отворена и в ключалката бе пъхнат шперцът с висяща от него бяла топка.

Той се намръщи, изпитал раздразнение и дори истински гняв. Каквото и да се бе случило, първопричината бе, че момчето прояви непослушание. Казано му бе съвършено ясно, че има места в хотела, където не бива да припарва: пристройката за инструменти, мазето и стаите за гости. Пак щеше да поговори с него, и то най-сериозно, само да му преминеше уплахата. Много бащи не биха се ограничили до приказките. Щяха добре да напляскат провинилото се хлапе, а може би точно от това и се нуждаеше Дани. Уплашил се беше значи? Ами така му се падаше.

Отиде до вратата, извади шперца от ключалката, пусна го в джоба си и влезе вътре. Погледна към леглото, видя, че покривката не е смачкана, и тръгна направо към вратата на банята. В ума му се оформяше любопитна идея. Беше сигурен, макар Уотсън да не бе споменавал номер на стая, че тук именно са били отседнали съпругата на адвоката и младият жребец и в тази баня тя е била открита мъртва, натъпкана с барбитурати и алкохол, погълнат в бар „Колорадо“. Отвори решително вратата на банята, на гърба на която имаше огледало, и влезе вътре. Лампата беше загасена. Той светна и огледа дългото помещение, обзаведено в стил от началото на века и впоследствие модернизирано, както и всички останали бани в хотела, с изключение на онези на третия етаж — те бяха в истински византийски стил, както приляга на кралски особи, политици, филмови звезди и гангстери, каквито бяха отсядали там през годините.

Около ваната с високи орлови крака дискретно бе дръпната пастелнорозова завеса.

(и все пак те се бяха раздвижили)

За първи път усети как го напуска новото му усещане за пълна сигурност (едва ли не нахална дързост), обзело го, когато Дани хукна към него с вик: Тя беше! Тя беше! Студена тръпка пробяга по гърба му, последвана от други, разхождащи се по гръбнака му чак до малкия мозък.

Гневът му към Дани се изпари и когато пристъпи напред и дръпна рязко завесата, усещаше устата си пресъхнала, а в сърцето си само съчувствие към сина си и страх за себе си.

Ваната бе суха и празна.

Облекчението и раздразнението изскочиха от стиснатите му устни с пухтене. Ваната бе щателно почистена в края на сезона и с изключение на малките ръждиви петънца под двата крана, блестеше с безукорна белота. Леко се долавяше мирисът на дезинфектант, който със своята стерилност можеше да дразни носа ти седмици и дори месеци след употребата.

Наведе се и прокара пръсти по дъното на ваната. Съвсем суха. Нито намек за влага дори. Момчето или бе имало халюцинация, или най-хладнокръвно лъжеше. Отново се нервира. Тогава вниманието му бе привлечено от килимчето на пода. Какво търсеше то тук? Мястото му беше в шкафа в дъното на коридора, където бяха прибрани бельото и кърпите. Сигурно Дани го беше донесъл от шкафа, с шперца можеше да отвори и него. Но защо ли? Прекара пръсти по него. То също беше сухо.

Върна се до вратата. Всичко изглеждаше наред. Детето беше сънувало. Всяка вещ си беше на мястото, с изключение на килимчето. Но и за него сигурно си имаше логично обяснение. Сигурно някоя камериерка го бе забравила в бързането накрая. Иначе всичко си беше…

Ноздрите му се сбърчиха. Ех, този дезинфектант с чистата си, пречиста миризма. И…

Сапун?

Не, невъзможно. Но след като миризмата беше разпозната, вече беше достатъчно отчетлива, за да бъде пренебрегвана. Сапун. И то не от онези малките, дето ги слагат по хотелите и мотелите, а скъп и луксозен дамски сапун.

(Няма нищо такова. Въображението ти работи.)

(да, като животните-храсти, но въпреки всичко те се движеха.)

(Те изобщо не се движеха!)

Тръгна да излиза, като се клатушкаше и вече усещаше главоболие в слепоочията си. Прекалено много неща се бяха случили този ден. Нямаше да напляска сина си, нито да го наказва, само щеше да поговори с него. Но, за бога, нямаше намерение да прибавя и стая 217 към немалкото си проблеми. Не и заради някакво си сухо килимче, нито заради миризмата на сапун. Той…

Внезапно зад гърба му се разнесе потракващ металически звук. Дочу го тъкмо в мига, когато посягаше към бравата. Потрепна конвулсивно, очите му се разшириха и лицето му се сгърчи в гримаса.

След миг се овладя, поне донякъде, пусна бравата и предпазливо се обърна назад. Ставите му изпукаха. Бавно, сякаш с оловни крака, запристъпва към банята.

Завеската, която бе дръпнал, за да погледне зад нея, сега отново закриваше ваната. Металическият звук отпреди малко бе дошъл от плъзването на халките по желязната пръчка горе. Джак стоеше втренчен в завесата. Чувстваше лицето си изтръпнало, сякаш покрито с мъртва кожа отгоре, а отвътре пронизвано от иглите на страха. По същия начин се бе усещал и на детската площадка.

Имаше нещо зад розовата полиетиленова завеса. Имаше нещо във ваната.

Виждаше размазаните му очертания през полупрозрачната тъкан. Всичко можеше да е. Трик на светлината. Сянката на душа. Жена, отдавна мъртва и разлагаща се във ваната, хванала сапун във вкочанената си ръка и чакаща любовник, все едно кого.

Джак си каза, че трябва да пристъпи смело още една крачка и да дръпне настрани завесата. Да види нещото вътре, ако го има. Вместо това се обърна и с отсечени като на марионетка движения се върна в стаята, едновременно спалня и гостна.

Вратата към антрето беше затворена. Дълго се взира в нея, без да е в състояние да помръдне. В устата си усещаше вкуса на ужаса — беше назад към гърлото, вкус на презрели череши.

Все така вдървено приближи до вратата и застави пръстите си да хванат бравата.

(Няма да се отвори.)

Но тя се отвори.

Изгаси лампата в стаята, излезе в антрето и затвори вратата зад гърба си, без да поглежда назад. Стори му се, че отвътре чува някакъв приглушен, влажен и тупкащ звук, сякаш нещото бе излязло, макар и късно от ваната, разбрало, че няма да дочака посетителя, който си тръгва, преди да са разменили любезности. Сега нещото, мораво и хилещо се, тичаше към вратата, за да покани посетителя да се върне вътре. Може би завинаги.

Наистина ли стъпки приближаваха към вратата, или само кръвта пулсираше в ушите му?

Пъхна шперца в ключалката. Съпротивляваше се като гумен и отказваше да се превърти. Отново го натисна. Превъртя се някак изведнъж и той, залитайки, се озова в коридора, като издаде стон на облекчение. Затвори очи, а в ума му запрепускаха известни фрази и сякаш нямаха чет,

(превъртяла му бурмата захлопала му дъската откачил изкукал чалнал се изкрейзил)

и всички означаваха едно и също: да загубиш разума си.

— Не — изплака, без да си даде сметка до какво положение е изпаднал, да седи със затворени очи и да скимти като малко дете. — Не, Господи! Моля ти се, недей.

Ала зад хаоса от мисли и бученето на кръвта в ушите си чу как топката на вратата се превърта напред-назад, сякаш нещото, заключено вътре, безпомощно се опитваше да излезе навън, да се види с него, да се запознае със семейството му, докато бурята свиреше навън и денят преминаваше в нощ. Ако отвореше очи сега и видеше топката на вратата да се движи, наистина щеше да полудее. Затова ги държа затворени и след дълго време най-сетне настана пълна тишина.

Джак се насили да отвори очи, почти убеден, че ще я види застанала пред него. Но коридорът беше пуст.

Въпреки това имаше усещането, че го наблюдават. Погледна шпионката на вратата и се запита какво ли ще стане, ако приближи до нея и погледне вътре. Око ли ще срещне?

Краката му вече се движеха,

(крака, не ми изневерявайте сега)

преди да е осъзнал, че върви. Отклони ги от вратата и пое по коридора, а обувките му си шушнеха със синьо-черната джунгла на килима. Малко преди стълбите спря и погледна пожарогасителя. Стори му се, че маркучът е навит по различен начин. А за месинговата дюза бе убеден, че когато се качи с асансьора, сочеше напред. Сега беше обърната в обратна посока.

— Изобщо не съм я видял — отчетливо изговори Джак Торънс.

Лицето му беше бяло и изопнато, а устните се опитваха да се разтегнат в усмивка. Ала не слезе надолу с асансьора. Прекалено много напомняше зейнала паст. Тръгна пеша по стълбите.

31. Присъдата

Влезе в кухнята, като подхвърляше в ръка шперца. Дани беше блед и безсилен. Уенди очевидно бе плакала; очите й бяха зачервени и оградени с тъмни кръгове. Джак усети изблик на неочаквана радост. Не беше сам в страданието, това поне бе сигурно.

Те го гледаха безмълвно.

— Няма нищо там — съобщи, сам стреснат от енергичния си глас. — Съвършено нищо.

Разлюля шперца с окуражителен жест пред очите им, видя как по лицата им се плъзва облекчение и си помисли, че никога в живота си не бе имал по-голяма нужда да пийне нещо.

32. Спалнята

Късно същия ден Джак взе една кушетка от складовото помещение на първия етаж и я сложи в тяхната спалня. Уенди бе очаквала, че детето няма да заспи до среднощ, но още към средата на серийния филм по телевизията Дани вече клюмаше и минути след като го сложиха да си легне, вече бе дълбоко заспал, с ръка, пъхната под бузата. Уенди седеше и го гледаше, поставила пръст в книгата си, за да отбележи мястото, до което е стигнала. Джак седеше на бюрото и гледаше пиесата си.

— По дяволите — продума той.

Уенди вдигна погледа.

— Какво?

— Нищо.

Продължаваше да гледа пиесата с раздразнение. Как бе могъл да си мисли, че е добра? Беше недозряла и незначителна. Банална тема, разработвана хиляди пъти. И най-лошото, нямаше никаква представа как да я завърши. Някога му бе изглеждало просто. Денкър в пристъп на ярост грабва ръжена от камината и пребива мъченика Гари до смърт. Накрая, изправен разкрачен над тялото, с окървавен ръжен в ръка, той крещи към публиката: „То е тук някъде и аз ще го намеря!“ Докато осветлението постепенно отслабва и завесата бавно се спуска, публиката вижда окървавеното лице на Гари на авансцената, а през това време Денкър отива до библиотеката в дъното, започва трескаво да вади книги от рафтовете, хвърля им по един поглед и ги запраща настрани. Решил бе, че това е нещо достатъчно старо, за да се възприеме като ново; че свежестта на пиесата е достатъчна, та да я отведе на Бродуей: една трагедия в пет действия.

Но освен внезапното отклоняване на интереса му към историята на „Панорама“ се бе случило и нещо друго. У него бяха възникнали противоречиви чувства към героите му. Това бе нещо ново. Досега бе харесвал всичките — и положителните, и отрицателните. Доволен бе, че е така. Имаше възможност да ги види от всички страни и да проумее по-ясно мотивите им. Любимият му разказ, продаден на малко списание от Южен Мейн на име „Контрабандни копия“, беше миниатюра, озаглавена „Маймуната е тук, Пол де Лонг“. Разправяше се за един педофил, който се самоубива в стаята си. Името му е Пол де Лонг, а приятелите му го наричат Маймуната. Джак много бе харесвал Маймуната и му съчувстваше за извратените потребности. Още повече, той знаеше, че Маймуната не е единственият виновник за трите изнасилвания, последвани от убийства. Там причината се коренеше в родителите — бащата, груб побойник като собствения му баща, а майката, безгласна робиня като неговата майка. Хомосексуално преживяване в прогимназията. Публично унижение. Още по-тежки изживявания в гимназията и в колежа.

Арестуван и изпратен с присъда в изправително заведение, след като се разголил пред две малки момичета, слизащи от училищен автобус. И най-лошото от всичко — освободен от изправителното заведение и пуснат обратно на улицата, защото директорът преценил, че с него вече всичко е наред. Името на този човек беше Гримър. Гримър знаеше, че Маймуната Де Лонг проявява нездрави симптоми, но въпреки това написа положителен рапорт за него и съдейства за освобождаването му. Джак и към Гримър изпитваше симпатия и съчувствие. Гримър управляваше заведението с недостатъчен бюджет и персонал, без подкрепата на щатското правосъдие, чиито представители се интересуваха само от преизбирането си. Гримър знаеше, че Маймуната може да поддържа контакти с хора, че не цапа гащите си и не се опитва да промуши съкилийниците си с ножици. Нито пък се мислеше за Наполеон. Лекуващият психиатър на Маймуната смяташе, че сега е моментът човекът да бъде пуснат на свобода. Той, както и Гримър, знаеше, че колкото по-дълго време прекара пациентът в подобно заведение, толкова по-зависим става от него, също като наркомана от наркотика си. Междувременно на вратата им тропаха нови хора. Параноици, шизофреници, циклофреници, такива, които твърдяха, че са отскочили до рая с летящи чинии, жени, горили половите органи на децата си със запалки-еднодневки, алкохолици, пиромани, клептомани, страдащи от депресивна психоза и самоубийци. Кофти свят, мъчен. Не си ли от жилаво тесто, като нищо се разхлопваш, развинтваш и разпадаш още преди да си навършил трийсет. Джак намираше в сърцето си съчувствие за Гримър. Намираше го и за родителите на жертвите. Естествено, жалеше и за убитите деца. И за Маймуната Де Лонг също. Нека читателят да обвинява. В онези дни той не бе изпитвал потребност да играе ролята на съдия. Мантията на моралист не му прилягаше.

Започна „Малкото училище“ в същия оптимистичен дух. Но напоследък като че проявяваше пристрастия, нещо по-лошо, у него се породи антипатия към героя му Гари Бенсън. Замислен първоначално като умен младеж, за когото наследственото състояние бе по-скоро бреме, отколкото благословия, младеж, чийто основен стремеж бе да получи добра диплома, за да попадне в реномиран университет по собствени заслуги, а не благодарение на връзките на баща си, той постепенно се бе превърнал за Джак в мрънкащ добродушко, в ограничен зубрач, а не толкова в истински поклонник на олтара на науката, в карикатурен образ на бой-скаутски добродетели, циничен по душа и надарен не с истинска интелигентност (както бе според първоначалната идея), а с първично животинско лукавство. През цялата пиеса той неизменно се обръщаше към Денкър със „сър“, също както Джак учеше сина си да нарича по-възрастни и високопоставени хора. Вярваше, че Дани произнася думата искрено, а такъв бе и началният замисъл за Гари Бенсън, но когато започна пето действие, все повече му се струваше, че Гари произнася обръщението с ирония и докато външно запазваше благопристойна физиономия, вътрешно присмехулно гримасничеше срещу Денкър. Денкър, който никога не бе имал преимуществата на Гари. Денкър, който през целия си живот бе залягал упорито, за да стигне до поста директор на някакво си малко училище. И който сега бе заплашен от провал в кариерата си заради тоя красив, наглед невинен, богат младеж, измошеничествал в дипломната си тема и хитро прикрил следите си. В началото Джак бе виждал Денкър като много подобен на южноамериканските диктатори на бананови републики, изправящ дисидентите до стената на игрището за скуош или хандбал; човек, който превръща всеки свой каприз в кръстоносен поход. В началото бе искал да използва пиесата си като микрокосмос, за да разгърне идеята за злоупотребата с властта. Сега в съзнанието му Денкър все повече вземаше образа на всеотдаен учител и наставник и трагедията произтичаше не от интелектуалната драма на Гари Бенсън,а по-скоро от несправедливата съдба, сполетяла предания радетел на педагогиката, несъумял да прозре истинската същност на чудовището, маскирано като ученик.

Не бе успял да завърши пиесата.

Сега седеше и я гледаше, мръщеше се и се чудеше има ли някакъв начин да спаси положението. В себе си не вярваше да има такъв. Започнал бе една пиеса, а кой знае как тя се бе превърнала в нещо съвсем различно. Но какво ли значение имаше. И в двата варианта звучеше познато и банално. И в двата варианта беше бездарна творба. И защо ли изобщо се главоболеше с нея тази вечер? След тежкия ден, който беше преживял, нищо чудно, че не можеше да събере мислите си.

— … ще го свалим?

Той вдигна очи и премигна, като се опитваше да отмахне въображаемите паяжини, замъгляващи зрението му.

— Какво?

— Питах как ли ще го свалим в града. Трябва да го измъкнем оттук, Джак.

В първия миг му бе трудно да се съсредоточи и да осъзнае за какво всъщност говори тя. После разбра и се изсмя кратко и невесело.

— Казваш го така, сякаш е много проста работа.

— Не исках…

— Няма проблем, Уенди. Само си слагам екипа, мятам го на раменете си и двамата отлитаме до Денвър. Едно време прякорът ми беше Джак Торънс Суперменът.

По лицето й бавно се появи оскърбено изражение.

— Разбирам проблема, Джак. Радиото е счупено. Снегът… Но ти трябва да разбереш проблема на Дани. Господи, не го ли проумяваш?! Той беше почти в кататонично състояние, Джак. Ами ако не беше излязъл от него?

— Само че излезе — малко рязко отвърна Джак.

Естествено, че той също се уплаши от невиждащия, празен взор на Дани, от пълната му липса на реакция. Но това беше в началото. Сега колкото повече си мислеше по въпроса, по-силно го налягаше съмнение, че момчето може да е играло театър, за да избегне наказанието. В края на краищата беше престъпило указанията му.

— И все пак не е безопасно — настоя тя. Приближи до него и седна на края на леглото, откъм бюрото. Лицето й бе едновременно изненадано и разтревожено. — Ами белезите по врата му, Джак? Нещо го е нападнало! И аз искам детето ми да е далеч от него!

— Не крещи — прекъсна я той. — Боли ме главата, Уенди. И аз съм не по-малко разтревожен от теб, затова… моля ти се… недей да викаш.

— Добре — понижи глас тя. — Няма да викам. Но не те разбирам, Джак. Около нас има чуждо присъствие. И то не особено добронамерено. Трябва да слезем в Сайдуиндър. Не само Дани, но и ние двамата. Колкото може по-бързо. А ти си седиш тук и си четеш пиесата.

— „Да слезем, да слезем“, все това повтаряш. Сигурно наистина ме мислиш за Супермен.

— Мисля те за моя съпруг — промълви тя и сведе поглед към ръцете си.

Внезапно у него лумна гняв. Запрати ръкописа на пиесата върху бюрото, листовете изплющяха и се разпиляха.

— Май е време да разбереш някои прости истини, Уенди. Като че не си ги интегрирала в съзнанието си, както казват социолозите. Блъскат ти се в главата като разпилени билярдни топки. Трябва да ги вкараш по местата им. Набий си в мозъка, че сме затрупани от снега.

Внезапно Дани се размърда в леглото си. Още спеше, но започна да се извива и мята. Винаги прави така, когато се караме, мрачно си даде сметка Уенди. А ние продължаваме да го правим.

— Не го буди, Джак. Моля те.

Той го погледна през рамо и страните му поизгубиха от червенината си.

— Добре, извинявай. Съжалявам, че ти говорих така ядосано, Уенди. Всъщност не се сърдя на теб. Аз счупих радиото. Ако има вина, моя е. Това беше единствената ни връзка със света. Ало-ало, тук сме ние, ела ни измъкни, моля те, господин Рейнджър, не можем да останем толкова дълго.

— Недей — промълви тя и постави ръка на рамото му. Той притисна глава към нея. С другата си ръка Уенди поглади косата му. — Сигурно имаш право да се държиш така след всички нападки, които ти отправих. Понякога съм като майка ми. Същинска кучка. Но трябва да разбереш, че някои неща… трудно се преодоляват.

— Ръката му ли имаш предвид? — рече той и стисна устни.

— Да — отрони Уенди, после побърза да добави: — Но причината не си ти. Аз се тревожа дори когато той отива да играе. Отсега се притеснявам, че догодина ще поиска голямо колело. Боя се за зъбите, за зрението му, а и за това нещо, което той нарича сияние. Безпокоя се, защото е мъничък и изглежда толкова крехък и защото… защото нещо в този хотел вероятно го преследва. Не мисля, че ние с теб можем да го предпазим. Затова трябва да го изведем оттук, Джак. Знам го! Чувствам го! Трябва да го измъкнем оттук!

Ръката й стисна болезнено рамото му, но той не се отмести. Стегнатите й гърди се опираха в него и Джак започна да милва едната.

— Уенди — подзе той и млъкна. Тя го чакаше да подреди мислите си и да продължи. Допирът на силната му ръка до гърдата й беше приятен, успокояващ. — Бих могъл да го изведа с миниските. Част от пътя ще измине и сам, но през повечето време ще трябва да го нося. Това означава да преспим на открито една, две, а може би и три нощи. Означава да направим голяма шейна, на която да натоварим завивки и храна. Все още имаме радиоприемник, тъй че можем да издебнем прогноза за три хубави дни. Но ако прогнозата не се сбъдне — завърши той с равен и отмерен глас, — можем да загинем.

Лицето й пребледня. Изглеждаше почти мъртвешко. Той продължаваше да гали гърдата й, като прокарваше палеца си върху зърното.

Издаде сподавен гърлен звук — той не можа да разбере дали това бе реакция на думите му или на лекия натиск на ръката му. Бавно взе да разкопчава ризата й. Тя разтвори леко бедра; изведнъж почувства джинсите си по-прилепнали и търкането им й създаваше приятно усещане.

— Означава също да те оставим сама тук, защото ти не си особено добра с миниските. Ще прекараш три дни в пълна неизвестност. Би ли искала това? — Ръката му се премести на второто копче, разкопча го и улейчето между гърдите й се разголи.

— Не — отвърна тя с леко предрезгавял глас.

Погледна към Дани. Той бе спрял да се мята неспокойно. Беше лапнал палеца си. Значи при него всичко бе наред. Но Джак изключваше нещо от картината, която й рисуваше. Беше някак твърде мрачна. Имаше нещо друго… ала какво?

— Ако останем тук — продължи Джак, като все така бавно разкопча третото и четвъртото копче, — някой от охраната на парка или пък горски пазач сигурно ще намине да провери как сме. Тогава просто трябва да му кажем, че искаме да слезем в града, и той ще направи каквото е нужно. — Гърдите й вече бяха съвсем оголени в широкия процеп на ризата, той се наведе и обхвана с устни зърното на едната. Беше твърдо и набъбнало. Плъзна език около него, знаеше, че тя обича това. Уенди издаде приглушен стон и изпъна гърба си.

(Какво е това, което забравих?)

— Мили — обади се тя. Ръцете й несъзнателно придърпаха главата му по-близо. — А как ще ни изведе човекът от охраната?

Той леко повдигна глава.

— Ако не стане с хеликоптер, сигурно ще е със снегомобил.

(!!!)

— Но ние имаме снегомобил. Улман така каза.

Устата му за миг се стегна неподвижно над гърдата й, после той се изправи. Лицето й бе поруменяло, а очите й блестяха по-силно от обикновено. Джак от своя страна бе спокоен, сякаш бе чел вестник или скучна книга, а не участваше в любовна игра.

— Ако има снегомобил, нямаме проблем! — възкликна развълнувано тя. — Той може да ни свали и тримата заедно.

— Уенди, никога не съм карал снегомобил през живота си.

— Едва ли е трудно да се научиш. Във Върмонт съм виждала да ги карат десетгодишни хлапета… Макар че не мога да си представя къде ли гледат родителите им. Пък и ти караше мотоциклет, когато се запознахме. — Така беше. Караше хонда, 350 кубика. Малко след като заживяха заедно с Уенди, я бе сменил със сааб.

— Може би бих успял — бавно продума той. — Но не знам в какво състояние е. Улман и Уотсън се грижат за хотела от май до октомври. Съзнанието им е настроено за летните нужди. Не знам дори зареден ли е с бензин. Нищо чудно акумулаторът да е свален. Не искам да пораждам напразни надежди у теб, Уенди.

Тя вече беше напълно възбудена и се бе надвесила над него с гърди, изскочили от ризата. Внезапно го обзе желание да стисне едната и да я извива, додето тя изпищи. Това може би щеше да я научи да си мълчи, когато не я питат.

— Бензинът не е проблем — възрази тя. — И фолксвагенът, и хотелското камионче са напълно заредени. Долу има и гориво за аварийния генератор. В пристройката не може да няма резервна туба.

— Да, има — отвърна той. Всъщност имаше три такива, две от по пет галона и една от два.

— Обзалагам се, че там има и акумулатор. Никой не държи снегомобил на едно място, а акумулатора за него на друго.

— Да, не би било логично. — Изправи се и отиде до леглото на Дани. Над челото му беше паднал кичур коса и той нежно го отмахна. Дани не помръдна.

— Но ако го подкараш, ще ни изведеш оттук, нали? — раздаде се гласът й зад гърба му. — Първия ден, когато по радиото обещаят добро време?

Отначало той не отговори. Стоеше, загледан в сина си, и смесените му чувства бяха пометени от силна обич. Беше такъв, какъвто тя го бе описала — мъничък, крехък, уязвим. Белезите по врата му силно се открояваха.

— Да — отвърна той. — Ще го подкарам и ще ви отведа оттук колкото е възможно по-скоро.

— Слава богу!

Той се извърна към нея. Беше свалила ризата си и лежеше на леглото — с плосък корем и предизвикателно вирнати нагоре гърди. Лениво си играеше със зърната.

— Побързайте, господа — промърмори тихо, — време е.

По-късно, когато в спалнята им вече светеше единствено нощната лампа, която Дани бе донесъл от стаята си, тя лежеше сгушена в сгъвката на ръката му, обзета от блажен покой. Трудно й бе да повярва, че заедно с тях под покрива на хотела се спотайва убийствена сила.

— Джак?

— Ммм?

— Какво го е нападнало?

Той не й отвърна направо.

— Той носи нещо у себе си. Един вид талант, който липсва на повечето от нас. А може би и хотелът носи нещо в себе си.

— Духове?