Сияние Кинг Стивен
Обсъждаха убийството на жена му и сина му.
Сред тези стени то нямаше да е нещо ново; тук и преди бяха извършвани убийства.
Приближи до тръбите за отопление и залепи ухо на стената, но точно в този момент котелът забуча и шепотът потъна в свистенето на топлия въздух, нахлуващ от мазето. Когато котелът замря преди пет минути, отново бе настанала тишина и се чуваше само вятърът, навяващ сняг срещу сградата, както и проскърцването на някоя дъска от време на време.
Тя погледна откършения си нокът. Под него избликваха малки капчици кръв.
(Джак се е измъкнал.)
(Не говори глупости.)
(Да, навън е. Взел е нож от кухнята, а може би месарския сатър. В този момент се е запътил насам и стъпва в края на стъпалата, за да не скърцат.)
(Ти си ненормална!)
Устните й трепереха и за миг си помисли, че е изплакала думите на глас. Ала наоколо й все тъй бе надвиснала тишина.
Имаше усещането, че някой я наблюдава.
Извърна се рязко и погледна към тъмното стъкло на прозореца. Оттам й се хилеше ужасяващо бяло лице с тъмни кръгове на мястото на очите, лицето на чудовищен лунатик, който през цялото време се бе крил сред тези стенещи стени…
Беше само скрежът от външната страна на стъклото.
Страхът й се изтръгна в накъсана въздишка и отнякъде до слуха й отчетливо долетяха подигравателни кискания.
(Скачаш от всяка сянка. Като че и без това си нямаш сериозни грижи. До утре сутринта ще си готова за лудницата.)
Имаше само един начин да се уталожат тези страхове и тя го знаеше.
Трябваше да слезе долу и да се увери, че Джак си е все така заключен в килера.
Много просто. Слез долу. Надникни. Върни се обратно горе. Пътем не е зле да вземеш подноса от гишето на рецепцията. Омлетът вече е станал на нищо, но супата може да се притопли на котлончето до пишещата машина на Джак.
(А, да, между другото, не се оставяй да те убие, ако те причаква долу с нож.)
Тя приближи до тоалетката, като се опита да отърси от себе си страха, обгърнал я като мантия. Върху тоалетката бяха пръснати монети, талони за бензин за хотелското камионче, двете лули, които Джак навсякъде носеше със себе си, но рядко ги запалваше… и връзката му с ключове.
Взе ги и ги задържа в ръката си за миг, после ги остави. Хрумна й мисълта да заключи вратата на спалнята зад себе си, но не й се хареса. Дани спеше. През главата й мина смътна идея за пожар или нещо още по-страшно, но тя не я задържа.
Уенди прекоси стаята, застана нерешително пред вратата, после извади ножа от джоба на халата си и стисна дръжката му.
Отвори вратата.
Късият коридор пред апартамента им беше пуст. Електрическите глобуси по стените просветваха на интервали и осветяваха синьо-черните шарки по килима.
(Видя ли? Тук няма призраци.)
(То се знае, че няма. Те искат ти да излезеш навън. Искат да се държиш по женски глупаво, а ти точно това и правиш.)
Отново се поколеба в отчаяно раздвоение. От една страна, не искаше да остави Дани самичък, от друга, изпитваше силна потребност да се убеди, че Джак още е… безопасно затворен.
(Естествено, че е затворен.)
(Ами гласовете?)
(Нямаше никакви гласове. Въобразяваш си. Това беше вятърът.)
— Не беше вятърът.
При звука на собствения си глас трепна стресната. Но мрачната убеденост в него я накара да продължи напред. Ножът се поклащаше в ръката й, отразяваше светлината и хвърляше отблясъци по копринените тапети. Чехлите й шумоляха по килима. Нервите й звънтяха като обтегнати струни.
Стигна до ъгъла към главния коридор и надникна, смразена от гледката, която може би я очакваше.
Нищо не видя.
След секундно колебание зави зад ъгъла и тръгна по главния коридор. Всяка стъпка към тъмното стълбище усилваше страха й и я караше по-остро да осъзнава, че е оставила заспалия си син без закрила. Шумът на чехлите й по килима звучеше все по-остро в ушите й; на два пъти хвърли поглед през рамо, за да види не се ли промъква някой зад нея.
Стигна до стълбището и постави ръка на студения парапет. До фоайето долу имаше деветнайсет широки стъпала. Достатъчно пъти ги бе броила и знаеше. Деветнайсет, покрити с мек килим стъпала и зад всяко от тях можеше да е приклекнал Джак. Нищо подобно. Джак си седеше заключен в килера зад здравото стоманено резе и дебелата дървена врата.
Ала фоайето бе тъмно и гъмжеше от всякакви сенки.
Усети пулса си да бие силно в гърлото.
Напред и леко вляво вратата на асансьора с жълта месингова рамка беше открехната и присмехулно я канеше да влезе вътре и да направи последното пътуване в живота си.
(Не, благодаря)
Вътре в кабината имаше розови и бели серпантини, пръснати конфети. В задния ляв ъгъл се търкаляше празна бутилка от шампанско.
Усети движение някъде над себе си и се извърна да погледне нагоре деветнайсетте стъпала, водещи към втория етаж, но не видя нищо; и все пак с периферното си зрение долавяше, че разни неща
(неща)
бяха отскочили назад в по-гъстия мрак на коридора, преди да успее да ги забележи.
Отново погледна надолу по стълбите.
Дясната й ръка, стискаща дървената дръжка на ножа, се бе изпотила и тя го прехвърли в лявата, като обърса дланта си в хавлиената материя на халата си, после отново го хвана с дясната ръка. Едва съзнаваща, че умът й е наредил на тялото да се движи напред, тя заслиза по стълбите с левия крак, после с десния, леко опряла свободната си ръка на перилото.
(Къде е забавата? Какво, да не би да ви подплаших, банда мухлясали негодници? Та аз съм само една почти примряла жена с нож в ръка! Хайде, какво става с музиката? Дайте да се пооживим!)
Още десет стъпала надолу, дузина, дяволска дузина…
Тук бе тъмно, проникваше само бледата жълта светлина от първия етаж и тя си напомни, че можеше да включи осветлението във фоайето или до входа към трапезарията, или вътре в кабинета на управителя.
И все пак светлина идеше и от другаде, макар и слаба.
Флуоресцентните лампи, разбира се. В кухнята.
На тринайсетото стъпало спря и се помъчи да се сети беше ли ги загасила, или не, когато двамата с Дани излязоха оттам. Но не можа да си припомни.
Долу във фоайето креслата с високи облегалки бяха потопени в сенки. Стъклата на външните врати бяха плътно покрити с бяло одеяло от навелия сняг. Металните копчета по възглавниците на канапето проблясваха като котешки очи. Тук имаше поне сто места човек да се скрие.
С вдървени от страх крака тя продължи надолу.
Изминала бе седемнайсет, осемнайсет, вече деветнайсет…
(Нивото на партера, госпожо. Внимавайте къде стъпвате.)
Вратите на балната зала зееха и откриваха плътен мрак. Отвътре долиташе тиктакане като от бомбен механизъм. Вцепени се, после си припомни, че е от часовника на полицата над камината. Часовникът под стъкления похлупак. Сигурно Джак или Дани го бяха навили… или сам се бе навил като всичко останало в „Панорама“.
Тръгна към гишето на рецепцията, като имаше намерение да мине през вратичката, да влезе в администрацията и оттам в кухнята. Видя проблясващия сребърен поднос с храната, приготвена за обяд.
Тогава часовникът внезапно прозвънтя с музикални тонове.
Уенди отново замръзна, после се отпусна. Отмерваше осем часа, нищо повече. Осем часа.
„…пет, шест, седем…“
Броеше ударите. Кой знае защо, й се струваше, че не бива да мърда, докато часовникът не замлъкне.
„…осем… девет…“
(??Девет??)
… десет… единайсет…
Внезапно я осени закъсняло прозрение. Обърна се тромаво назад към стълбите, ала знаеше, че е твърде закъсняла. Но как би могла да знае?
Дванайсет.
Всички лампи в балната зала светнаха. Раздаде се оглушителен оркестров туш. Уенди изпищя с всичка сила, но писъкът й прозвуча немощно в гръмката какофония.
„Свалете маските!“, прогърмя глас и ехото го върна. „Свалете маските! Свалете маските!“
После всичко сякаш се оттегли в дългия коридор на времето и тя отново беше сама.
Не, не беше сама.
Обърна се и го видя, че идва към нея.
Беше Джак и все пак не Джак. В очите му светеше убийствен пламък; устата му, тъй позната, бе изкривена в мрачна усмивка.
В ръка държеше чукче за роук.
— Мислеше, че съм заключен? Реши, че си ме отстранила?
Чукчето изсвистя във въздуха.
Тя отстъпи назад, препъна се и падна на килима.
— Джак…
— Кучка такава! — прошепна той. — Знам те каква си.
Чукчето отново просвистя със смъртоносна скорост и се стовари върху мекия й корем. Тя изкрещя, внезапно потънала в океан от болка. Като през мъгла видя чукчето да се издига отново. Внезапно разбра, че той има намерение да я пребие до смърт с това чукче в ръката си.
Опита се отново да му викне, да го помоли да престане заради Дани, но ударът й бе изкарал всичкия въздух. Едва успя да прохрипти, почти беззвучно.
— На ти! На ти, за бога — ухилено нареждаше той. — Дойде време да си получиш лекарството!
Чукчето полетя надолу, Уенди се претърколи светкавично и от рязкото движение халатът й се запретна над коленете. Чукчето удари в пода толкова силно, че Джак го изтърва и когато посегна да го грабне отново, тя побягна към стълбите. В стомаха й пулсираше нетърпима болка.
— Кучка! — все тъй зловещо ухилен процеди той и тръгна след нея. — Воняща кучка такава! Сега ще си получиш каквото ти се полага.
Тя отново чу свистенето на чукчето и в следващия миг болката експлодира под дясната й гърда, където то строши две ребра. Падна на стълбите и я раздра нова болка, тъй като се удари на ранената страна. Въпреки това инстинктивно се претърколи отново и чукчето изсвистя покрай лицето й, като не го улучи за сантиметри. С глух удар се блъсна в постланото с дебел килим стъпало. Тъкмо тогава тя видя ножа, изплъзнал се от ръката й при падането. Лежеше, проблясвайки, на четвъртото стъпало.
— Кучка! — повтори той и отново замахна с чукчето.
Тя се хвърли напред и то я удари под капачката на коляното. Кракът й се възпламени. По прасеца й започна да се стича кръв. Чукчето пак се издигна. Тя отметна глава и то засегна само част от ухото й, като се заби в килима между рамото и шията й.
Той пак издигна чука и Уенди се хвърли напред под дъгата на замаха му. От устата й се изтръгна вик при рязката болка в ребрата. Тялото й се удари в глезените му, той изгуби равновесие и се просна по гръб с рев на изненада и гняв, а тя с огромно усилие успя да се задържи на крака върху спечеленото по-горно стъпало. При падането чукчето отхвръкна от ръката му. След миг той се надигна, вперил в нея изумен поглед.
— Ще те убия заради това — изръмжа.
Преобърна се и посегна за чукчето. Уенди продължаваше с мъка да се държи на крака, усещайки как нажежени игли пронизват крака й чак до хълбока. Лицето й бе пепеляво, но със стегнати черти. Метна се към него в секундата, когато той стисна дръжката на чукчето.
— Прости ми, господи! — разнесе се пронизителният й вик в тъмното фоайе на „Панорама“ и тя заби кухненския нож в долната част на гърба му чак до дръжката.
Тялото му се вдърви под нея, а после се разнесе дивият му рев. Помисли си, че никога през живота си не е чувала по-ужасяващ звук. Стори й се, че всички дъски, прозорци и врати на хотела изскърцаха отведнъж и безкрайно продължително, докато той съвсем замря под нея. Погледнати отстрани, напомняха салонна пародия на кон и ездач. Само дето вълнената му риза на черни и червени карета постепенно се напояваше с кръв на гърба.
След няколко мига той падна напред по лице, а тя се свлече на ранената си страна и изстена през зъби.
При всяко вдишване я разсичаше болка, а по шията от раздраното й ухо течеше кръв.
Единствените звуци бяха нейното тежко, болезнено дишане, вятърът и тиктакането на часовника в балната зала.
Най-сетне успя някак да се привдигне и да се дотътри до перилото. Стисна го и отпусна тежестта си върху него с наведена глава в пристъп на световъртеж. Когато се посъвзе, започна да се изкачва, като се опираше на здравия си крак и местеше ръцете си по перилото. Веднъж вдигна поглед нагоре, очаквайки да види Дани на горната площадка, но тя бе празна.
(Слава богу че е спал през цялото това време слава богу слава богу)
Като изкачи шест стъпала, наложи й се да си почине; наведе глава и русата коса се провеси над парапета. Въздухът минаваше болезнено през гърлото й, сякаш бе бодлива тел, а цялата дясна страна на тялото й представляваше подута и горяща маса.
(Хайде Уенди давай моето момиче като идеш зад заключената врата ще видиш че е можело и по-зле да пострадаш а стигнеш ли до горния коридор вече можеш да пълзиш давам ти разрешение.)
Пое въздух толкова дълбоко, колкото й позволяваха смазаните ребра, и почти заваляйки се, изкачи още едно стъпало. После още едно.
Беше на деветото, когато зад гърба й се разнесе дрезгавият глас на Джак:
— Мръсна кучко! Ти ме уби.
Черен ужас я прониза. Погледна през рамо и видя Джак бавно да се изправя на крака.
Гърбът му бе приведен и тя видя стърчащата дръжка на кухненския нож. Очите му се бяха свили, почти се бяха изгубили сред бледата подпухнала плът наоколо им. В лявата си ръка немощно стискаше чукчето за роук. Краят му бе окървавен и в средата бе залепнало парченце от плата на розовия й халат.
— Ще ти дам аз лекарството — прошепна той и олюлявайки се, се заизкачва по стълбите.
Хлипаща от страх, тя събра всичките си сили и продължи напред. Десет стъпала, дузина, дяволска дузина. И все още площадката на горния етаж й се виждаше като недостижим планински връх. Беше съвсем задъхана, а гърдите й крещяха от болка. Косата й безредно се спускаше пред лицето. Очите й смъдяха от стеклата се пот. Тиктакането на часовника в балната зала изпълваше ушите й, а като контрапункт — задъханото дишане и болезнените стонове на Джак, качващ се подире.
51. Халоран пристига
Лари Дъркин беше висок слаб човек с намусено лице и буйна червена коса. Халоран го бе заварил тъкмо като си тръгваше от агенцията, скрил намръщената си физиономия в армейска шуба. Явно нямаше желание да работи повече в този бурен ден, без значение колко отдалеч пристигаше Халоран, а още по-малко желание имаше да даде под наем един от снегомобилите си на този негър с обезумял поглед, който твърдеше, че на всяка цена трябва да се качи до „Панорама“. Сред хората, които бяха преживели почти целия си живот в градчето Сайдуиндър, хотелът се ползваше със съмнителна репутация. Там бе извършено убийство. Известно време той бе управляван от шайка гангстери, после от бизнесмени главорези. В „Панорама“ се вършеха неща, които не стигаха до вестниците, защото парите умеят да говорят по своему. Но хората в Сайдуиндър имаха доста ясна представа какво става там. Повечето камериерки се набираха от градчето, а камериерките виждат доста неща.
Ала когато Халоран спомена името на Хауърд Котръл и показа етикетчето на подплатата на ръкавиците, собственикът на агенцията омекна.
— Той ви прати при мен, значи? — попита Дъркин, като отключи едно от гаражните помещения и поведе Халоран вътре. — Радвам се, че на стария разбойник му е останала капчица разум. — Той натисна ключа за осветлението и няколко много стари и мръсни флуоресцентни тръби морно заработиха. — За какъв дявол ви е да ходите на онова място, приятелю?
Нервите на Халоран бяха съвсем изтънели. Последните няколко километра до Сайдуиндър бяха много тежки. Внезапен вихър, движещ се със скорост, не по-малка от сто километра в час, бе завъртял буика на триста и шейсет градуса. А имаше да измине още километри и Господ знае какво го очакваше на края на пътя му. Беше ужасен за съдбата на момчето. Ето че вече бе седем без десет, а той отново трябваше да изпълни номера си пред поредния любопитен.
— Горе има човек в беда — предпазливо отвърна той. — Синът на пазача.
— Кой? Малкият Торънс ли? Че в каква беда може да е?
— Не знам — смутолеви Халоран.
Просто му прилошаваше от това губене на време. Разговаряше с човек провинциалист, а те всички изпитват потребност да подходят отдалеч към сделката, да я подушат от всички страни, преди да се гмурнат в нея. Но Халоран нямаше желание да се бави повече, защото вече бе уплашен не на шега.
— Моля ви — рече той. — Трябва непременно да се кача горе и ми е нужен снегомобил. Ще ви платя колкото струва, но ме оставете да си свърша работата.
— Добре — отвърна Дъркин, без сянка от обида. — Щом Хауърд ви изпраща, на мен това ми стига. Вземете тая Арктическа котка. Ще ви налея пет галона бензин в тубата. Резервоарът е пълен. Ще ви е достатъчно за отиване и за връщане.
— Благодаря ви — с леко треперещ глас каза Халоран.
— Ще ви струва общо двайсет долара.
Халоран изрови двайсетачка от портфейла си и му я подаде. Дъркин пъхна банкнотата в джоба на ризата си, без да я погледне.
— Не е зле да си сменим горните дрехи. Това ваше палто за нищо няма да ви послужи в такава вечер. Дайте го на мен и ще си го приберете, когато ми върнете шейната.
— Вижте, не ми е удобно…
— Не ми продавайте фасони — все тъй спокойно го прекъсна Дъркин. — Няма да ви пусна да премръзнете горе. Аз имам да измина само две пресечки и ще седна да си вечерям у дома. Хайде, събличайте го.
Леко зашеметен, Халоран смени палтото си с подплатената с кожа шуба на Дъркин. Флуоресцентните тръби на тавана леко бръмчаха и му напомняха за лампите в кухнята на „Панорама“.
— Сладко дете е малкият на Торънсови — рече Дъркин. — С баща си често минаваха оттук, преди да падне снегът. Идваха да зареждат хотелското камионче. Момчето ми се вижда много привързано към баща си. Надявам се, всичко да е наред с него.
— И аз също — рече Халоран, като вдигна ципа на шубата и си нахлупи качулката.
— Дайте да ви помогна да го изкараме — предложи Дъркин и двамата избутаха снегомобила по омазнения асфалт към изхода. — Карали ли сте друг път такова чудо?
— Не.
— Нищо сложно няма. Инструкциите са залепени тук, на таблото, но трябва само да можете да тръгвате и да спирате. Това е педалът на стартера, също като при мотоциклет. Ето тук е спирачката. Накланяйте се с него по завоите. По заледен път вдига към сто и десет километра в час, но на тоя ситен сняг и осемдесет са му много. — Вече бяха излезли пред бензиностанцията и Дъркин повиши глас, за да надвика вятъра. — Гледайте да не излизате от пътя! Следете предпазните релси отстрани и пътните знаци и няма страшно. Излезете ли от пътя обаче, свършено е с вас. Разбрахте ли ме?
Халоран кимна.
— Почакайте малко — рече Дъркин и изтича обратно в гаража.
Докато го чакаше, Халоран натисна няколко пъти педала на стартера и снегомобилът запърпори.
Дъркин се върна с маска за ски в черно и червено.
— Сложете си я под качулката! — викна той.
Халоран я нахлузи. Беше му малко тясна, но запазваше челото, бузите и брадата му от хапещия вятър.
Дъркин се наведе над ухото му.
— Сигурно и вие като Хауи усещате отнапред някои неща — каза той. — Нищо лошо няма в това, само че хотелът не се ползва с добро име тук. Ако искате, мога да ви дам пушка.
— Едва ли ще ми помогне — викна в отговор Халоран.
— Вие решавате. Но ако вземете момчето, доведете го на Пийч Лейн номер шестнайсет. Жената ще го нахрани с топла супа.
— Добре. Благодаря за всичко.
— Да се пазите! Дръжте се на пътя.
Халоран кимна и бавно натисна педала на стартера. Снегомобилът се понесе напред и фарът изпрати светъл лъч напред през гъстата завеса от сняг. В огледалото за обратно виждане видя вдигнатата за поздрав ръка на Дъркин и му помаха в отговор. После насочи ръчките на кормилото наляво и пое по главната улица. Спидометърът показваше петдесет километра в час. Беше седем и десет. В „Панорама“ Уенди и Дани спяха, а Джак Торънс обсъждаше въпроси на живота и смъртта с бившия пазач.
След пет пресечки лампите от двете страни на Главната улица свършиха. В продължение на километър се движи между малки къщи, сгушени в снега, а после продължи сред пълен мрак, обгръщан отвсякъде от воя на вятъра. В мрака, разкъсван единствено от фара на снегомобила, отново го сграбчи почти детски страх от тъмното. Никога не се бе чувствал тъй сам. В продължение на няколко минути, докато светлините на последните къщи все още се отразяваха в огледалото му, изпита почти непреодолим импулс да обърне назад. Каза си, че Дъркин при цялата си загриженост за малкия на Торънсови не бе предложил да го придружи с другия снегомобил.
(Тоя хотел не се ползва с добро име тук.)
Като стисна зъби, той натисна по-силно педала на газта и стрелката на спидометъра се покачи на седемдесет километра в час. Струваше му се, че се движи с бясна бързина, и все пак се боеше, че закъснява. С тая скорост щеше да му е нужен почти час, за да стигне до „Панорама“. Но при по-висока можеше изобщо да не стигне.
Не отлепяше поглед от страничните релси и кръглите рефлектори върху тях, някои от които бяха заровени под преспи. На два пъти опасно късно забеляза знаците за завои и се насочи към замаскираните от снега канавки, преди да се върне на пътя. Километражът отброяваше изминатите километри влудяващо бавно — десет, двайсет, най-сетне трийсет. Дори под маската лицето му започваше да изтръпва, а краката му вече се бяха вдървили.
(Сега и сто долара не бих пожалил за чифт грейки.)
При всеки изминат километър ужасът му растеше — сякаш атмосферата около хотела бе отровна и колкото повече го приближаваше, толкова повече тя се сгъстяваше. Дали и преди беше така? Никога не бе харесвал тоя хотел, а и други споделяха чувствата му, но такова силно отвращение никога не бе изпитвал.
Усещаше как гласът, който едва не го бе убил пред Сайдуиндър, се опитва да пробие защитата му и да порази мозъка му. А след като бе толкова мощен на четирийсет километра разстояние оттук, какъв ли щеше да е сега? Не можеше да го заглуши напълно. Той продължаваше да сипе в мозъка му подсъзнателни внушения. Все по-натрапчив бе образът на ранена жена в някаква баня, която напразно се опитваше да се предпази с ръце от страшен удар, и у него растеше убедеността, че тази жена трябва да е…
(Господи, внимавай!)
Отново се бе насочил право към преспите. Разсеян от мрачните картини, бе пропуснал знака за завоя. Изви рязко кормилото надясно и снегомобилът силно се наклони. Отдолу се чу стържене, сякаш плазовете бяха задрали по камък. Уплаши се, че ще изхвръкне от мястото си, и снегомобилът наистина направи няколко подскока, преди да се върне върху сравнително по-равната повърхност на пътя. Ала още в следващия миг пред него отново изникна огромна преспа и той с лудо биещо сърце отклони кормилото в обратна посока.
(Дръж се на пътя, Дик, момчето ми!)
С мъка на сърце натисна още малко педала на газта. Спидометърът вече сочеше почти осемдесет километра в час. Вятърът ревеше и бучеше наоколо му. Фарът пронизваше мрака.
Кой знае колко време бе минало, когато внезапно след един завой пред него в далечината изникна трепкаща светлина. Показа се само за миг, после отново се скри зад високите преспи. Видя я толкова за кратко, та реши, че просто си внушава, защото така му се иска, ала след още един завой отново я зърна за няколко секунди. Тоя път реалността й не подлежеше на съмнение; от този ъгъл я беше виждал много пъти преди. Това беше „Панорама“. Изглежда, във фоайето и на първия етаж светеше.
Част от страха му — онзи, свързан с управлението по опасното трасе и възможността снегомобилът да се разбие — напълно се стопи. Снегомобилът навлезе сигурно в първата част от широкия завой, всеки метър от който бе добре познат на Халоран, и точно тогава в светлината на фара изникна
(Исусе Христе, какво е това?!)
Халоран най-напред го взе за голям вълк, когото бурята бе принудила да се спусне от планината, ала когато приближи, видя какво е и ужасът го сграбчи за гърлото.
Не вълк, а лъв. Лъвът-храст.
Муцуната му представляваше маска от тъмни сенки и посипан сняг, хълбоците му бяха стегнати, готови за скок. И той наистина скочи, разсипвайки снега от тялото си като облак кристален прах.
Халоран изкрещя, изви кормилото силно вдясно и се приведе ниско над него. Раздираща болка го прониза през лицето, врата и раменете. Маската му за ски бе разкъсана. Изхвърча от снегомобила, падна в снега и се претърколи в него.
Усещаше, че идва към него. Лъхна го остра миризма на зеленика. Огромна зелена лапа го удари в гърба, той отхвърча на два метра встрани и се просна като парцалена кукла. Видя как снегомобилът, останал без управление, се блъсна в преспа, после тръгна назад с насочен към небето фар, килна се настрани и повече не помръдна.
В следващия миг лъвът-храст го връхлетя. Чу се остър звук и шубата му се раздра отпред. Биха могли да са сухи клонки, но Халоран знаеше добре, че са нокти.
— Теб те няма! — изкрещя Халоран на обикалящия озъбен лъв. — Изобщо те няма! — Изправи се с мъка на крака и бе преполовил разстоянието до снегомобила, когато лъвът отново скочи и го тупна по главата с бодливата си лапа. Халоран видя беззвучни експлодиращи светлини.
— Няма те! — повтори, но този път едва чуто.
Коленете му се подгънаха и рухна в снега. Продължи пълзешком към снегомобила; дясната страна на лицето му бе цялата окървавена. Лъвът отново го удари и го обърна по гръб като костенурка, като нададе игрив рев.
Халоран не се отказа от усилията си да стигне до снегомобила. Онова, от което се нуждаеше, бе там. И отново лъвът бе върху него, и отново усети острите му нокти в плътта си.
52. Уенди и Джак
Уенди се осмели, да хвърли още един поглед през рамо. Джак беше на шестото стъпало и също като нея се бе вкопчил в парапета. Зловещата усмивка още бе на устните му, а по брадата му се стичаше кръв. Озъби се насреща й.
— Ще ти изкарам мозъка на пихтия! Така да знаеш! — И с мъка се изкачи на следващото стъпало.
Паниката я подгони напред и болката отстрани се попритъпи. Качваше се колкото може по-бързо, без да обръща внимание на пробождането в ребрата. Чак когато стигна догоре, отново погледна назад.
Вместо да губи сили, той като че бе придобил нова енергия. Беше само на четири стъпала зад нея и премерваше разстоянието с чука в лявата си ръка, а с дясната се подпираше на перилото.
— Ето ме, тук съм — процеди задъхано през кървавата си усмивка, сякаш четеше мислите й. — По петите ти съм, кучко! Нося ти лекарството.
Тя хукна, залитайки, по коридора, с ръце, притиснати към мястото на непоносимата болка отстрани. Вратата на една от стаите се отвори и отвътре цъфна мъж със зелена маска на таласъм. „Страхотна забава, нали?“ изкрещя в лицето й и дръпна шнурчето на цилиндрична картонена кутийка. Отвътре изскочиха серпантини и се плъзнаха около нея. Маскираният се изкиска, отново влезе в стаята и затръшна вратата. Уенди се препъна и падна на килима. Болката отдясно я прониза като нажежен шиш и тя отчаяно взе да се бори срещу черната вълна на безсъзнанието, която се стремеше да я залее. Смътно долови, че асансьорът отново тръгна, и видя, че под пръстите й шарките по килима се раздвижиха и загърчиха.
Чукчето изтропа зад гърба й и тя, ридаеща, се хвърли напред. Стрелна поглед назад и видя Джак да залита напред, изгубил равновесие, и отново да замахва със зловещото си оръжие, миг преди да се строполи на килима.
Чукчето я удари точно между лопатките и в първия момент болката така я зашемети, че можеше само да се гърчи, като свиваше и разпускаше юмруци. Нещо вътре в нея се строши, тя чу ясно звука, макар да виждаше всичко наоколо замъглено, сякаш през марля.
После съзнанието й се върна, а заедно с него болката и ужасът.
Джак се опитваше да се изправи, за да довърши делото си.
Уенди се опита да се привдигне, но откри, че й е невъзможно. При усилието по гърба й пробягаха сякаш токови удари. Запълзя на една страна. Джак пълзеше след нея и се подпираше на чукчето като на патерица.
Когато стигна до ъгъла, тя вкопчи ръце в стената и допълзя до страничния коридор. Ужасът й растеше — сама не вярваше, че това е възможно, но беше така. Сега бе стотици пъти по-страшно, отколкото когато го виждаше на какво разстояние е зад нея. Докато пълзеше, изтръгваше от килима цели снопчета влакна и вече бе по средата на коридора, когато видя, че вратата на спалнята е широко отворена.
(Дани! О, Господи!)
С мъка се привдигна на колене и дерейки с нокти по тапетите, се изправи в цял ръст. Забрави болката и се хвърли напред през прага на стаята, а Джак едва сега се зададе иззад ъгъла и запълзя към стаята, все тъй подпиращ се на чукчето. Уенди се опря на ръба на тоалетката и вече се вкопчваше в рамката на вратата, когато Джак изрева:
— Не смей да затваряш вратата! Дявол да те вземе, само да си я тръшнала!
Тя не само я тръшна, но и пусна резето. Лявата й ръка трескаво шареше по плота на тоалетката, събори монетите и те се пръснаха във всички посоки. Най-сетне напипа връзката с ключове точно когато чукчето се стовари от външната страна на вратата и рамката й потрепера. Пъхна ключа в ключалката и го превъртя надясно. Отвън Джак с крясъци заудря по вратата. Кънтящите по дървото удари я накараха да потръпне и тя отстъпи назад. Как можеше да прави това с нож, забит в гърба си? Откъде намираше сили? Прищя й се да изкрещи „Защо още не си мъртъв?“ срещу заключената врата.
Вместо това се обърна с гръб към нея. Двамата с Дани трябваше да влязат в банята и да заключат и нейната врата, в случай че Джак успееше да нахълта в спалнята. За миг й хрумна лудешката мисъл да се измъкне през шахтата на сервизния асансьор, но тутакси я отхвърли. Дани бе достатъчно дребен да се промъкне вътре, но тя нямаше да може да контролира спускането на въжетата. Детето можеше да падне като камък чак долу и да се пребие.
Освен банята друг път за бягство нямаше. А ако Джак успееше да се вмъкне и там…
Не си позволи да мисли за това.
— Дани, миличък, трябва да се събудиш…
Ала леглото беше празно.
Когато бе заспал дълбоко, тя го бе завила с одеялата и един от юрганите. Сега те бяха отметнати встрани.
— Ще ви спипам! — крещеше Джак. — И двамата ще ви спипам! — Всяка дума бе придружавана от силен удар по вратата, но Уенди не обръщаше внимание нито на крясъците, нито на думкането. Цялото й внимание бе грабнато от празното легло.
— Излизайте отвътре! Отключете проклетата врата!
— Дани? — прошепна тя.
Разбира се… Когато Джак я бе нападнал, той бе усетил, както винаги усещаше всяка проява на насилие или дори само мисъл за него. Може би дори бе видял цялата сцена в кошмарите си. Сега се криеше.
Отпусна се тежко на колене и изохка от рязката болка в подутия си кървящ крак. Надникна под леглото. Там нямаше нищо освен валма прах и чехлите на Джак.
Джак изкрещя името й и този път, когато удари с чука, една треска от вратата отхвърча навътре. При следващия удар вратата изпука като сноп сухи подпалки. Кървавата глава на чукчето, подала се през нова дупка, се дръпна назад, удари отново и откърти още една треска, която изхвърча като шрапнел в отвъдния край на стаята. Уенди се улови за крака на леглото, изправи се и се потътри към дрешника.Счупените ребра се забиваха в плътта й като ножове.
— Дани?
Трескаво отметна настрани окачените дрехи; някои от тях се изплъзнаха от закачалките и се свлякоха на пода. Нямаше го в дрешника.
Закуцука към банята и когато стигна до вратата, обърна се да погледне назад. Чукчето се стовари отново по вратата и разшири дупката. После оттам се провря ръка, която търсеше опипом резето. Тя с ужас забеляза, че е оставила връзката ключове в ключалката.
Ръката бутна резето и в движението си блъсна ключовете, които звъннаха весело. Ръката ги улови победно.
С ридание тя се втурна в банята и затръшна вратата й в същата секунда, когато вратата на спалнята се отвори рязко и Джак нахълта вътре с рев.
Уенди механично затвори резето и го завъртя; докато блокира в жлеба, после се огледа отчаяно. Банята беше празна. Дани го нямаше и тук. И когато погледът й попадна на собственото й окървавено и ужасено лице в огледалото на аптечката, зарадва се, че детето не е тук. Бе убедена, че децата не бива да стават свидетели на кавгите между родителите си. Надяваше се, че чудовището, което сега вилнееше в спалнята, трошеше вещи и преобръщаше мебели, ще падне в несвяст и няма да преследва сина й. Започна да мисли не би ли могла да го нарани още по-силно… да го убие дори.
Читать бесплатно другие книги:
