Сияние Кинг Стивен

44. Разговори на забавата

Танцуваше с красива жена.

Нямаше представа колко е часът, колко дълго е седял в бар „Колорадо“, нито откога е в балната зала. Времето бе изгубило значение.

Запазил бе някои бегли спомени: слуша един човек, когото си спомняше като преуспял радиокомик и водещ на програма още в годините, когато телевизията прохождаше, да разправя много дълъг и забавен анекдот за кръвосмешение между сиамски близнаци; видя жената с шалварите и корсажа, обшит с пайети, да изпълнява бавен стриптийз под звуците на джукбокса (като че беше основната мелодия на Дейвид Роуз от „Стриптийзьорката“); по едно време прекоси фоайето в компанията на още двама души с вечерни костюми от двайсетте години, като тримата вкупом пееха за подрисканите гащи на Роузи ОГрейди. Спомни си, че погледна през голямата двукрила врата и видя накачените в красива гирлянда японски фенери по протежение на алеята — светеха в топли пастелни цветове, подобни на скъпоценни камъни. Големият стъклен глобус на тавана на верандата беше запален и около него кръжаха нощни насекоми; а една част от него, може би последното трезво зрънце от съзнанието му, се опитваше да му каже, че е шест часът сутринта през декември. Ала времето бе изключено като фактор.

(Аргументите срещу лудостта се стелят с леко шумолене пласт върху пласт…)

От кого беше това? От поет, когото беше чел като студент? Или от студент поет, който сега продаваше метални шайби в Уоусоу или застраховки в Индианаполис? Може би беше оригинална мисъл? Нямаше значение.

(Нощта е тъмна, звездите са високо, безплътна торта с хиляди свещи се носи в небето…)

Изкиска се безпомощно.

— Какво ти е толкова смешно, мили?

Ето че отново бе в балната зала. Полилеят светеше и навсякъде около тях по паркета се плъзгаха двойки, някои костюмирани, други не, под звуците на следвоенен оркестър — но след коя война? Може ли да знае човек?

Не, разбира се, че не. Беше сигурен само в едно: танцуваше с красива жена.

Беше висока, с червеникавокестенява коса, облечена в прилепнала рокля от бял сатен, притискаше се плътно към него и от допира на гърдите й му ставаше приятно. Бялата й ръка държеше неговата. Носеше малко блестящо домино, а косата й бе сресана на една страна и като мек и лъскав водопад падаше помежду докосващите им се рамене. Роклята беше с широка пола, но бедрата й от време на време се притискаха към неговите и той бе сигурен, че отдолу гладката, напудрена плът е съвсем гола,

(за да усещам по-добре ерекцията ти, скъпи)

възбудата му бе тъй силна, че нямаше как тя да не я чувства. Но ако това я оскърбяваше, жената го прикриваше добре, защото още по-силно се притискаше към него.

— Няма нищо смешно, мила — отвърна той и отново се разсмя.

— Харесвам те — прошепна му тя и сладкият аромат на парфюма й го облъхна като мирис на момини сълзи, скрити из обрасли със зелен мъх скални пукнатини, все места, където слънцето рядко надниква, а сенките са дълги.

— И аз те харесвам.

— Можем да се качим горе, ако искаш. Тази вечер уж съм с Хари, но той няма и да забележи. Много е зает да дразни бедния Роджър.

Мелодията свърши. Раздадоха се аплодисменти и после почти без пауза оркестърът засвири „Тъжно настроение“.

Джак погледна над голото й рамо и видя Дъруент, застанал край масата с ордьоврите. С него беше момичето в саронга. По бялата покривка бяха наредени бутилки шампанско в кофички с лед и Дъруент бе извадил една от тях. Беше се струпала група хора, които се заливаха в смях. Пред Дъруент и момичето в саронга Роджър подскачаше на четири крака в гротескна имитация на куче и лаеше, а опашката му се мяташе ту на една, ту на друга страна.

— Кажи нещо, момче, да те чуем! — викна Хари Дъруент.

— Баф, баф! — прозвуча отговорът на Роджър. Всички изръкопляскаха, а неколцина от мъжете подсвирнаха. — А сега седни! Седни на задни лапи!

Роджър клекна послушно и вирна озъбена муцуна. В дупките, представляващи орбитите, се виждаха очите му, които се въртяха и святкаха с лудешка веселост. Протегна ръце напред и лапите му се залюляха увиснали.

— Баф! Баф!

Дъруент наведе бутилката и върху вдигнатата нагоре маска се изля пенлива Ниагара. Роджър енергично замляска да улови струята в уста и отново си спечели аплодисменти. Някои от жените чак пищяха от смях.

— Голяма скица е Хари, нали? — обади се партньорката му и отново се притисна към него. — Той е бисексуален. А горкичкият Роджър си е чист хомо. Веднъж прекарал с Хари един уикенд в Куба… още преди месеци. Сега постоянно му върви по петите и му върти опашка.

Изсмя се весело. Беглият аромат на момини сълзи го облъхна по-силно.

— Но, разбира се, Хари никога не поглежда назад, поне не към любовниците си мъже… И Роджър просто е обезумял. Хари му казал, че ако дойде на бала маскиран като куче, може и да си помисли, а Роджър какъвто си е глупчо…

Музикалното изпълнение свърши. Отново ръкопляскания. Музикантите се оттеглиха за почивка.

— Извини ме, бонбонче — каза тя. — Непременно трябва да се видя с една приятелка… Дария! Дария, къде се изгуби тъй дълго, кукло?

Тя си запроправя път през тълпата от ядящи и пиещи хора, а той остана глупаво втренчен подире й, зачуден как изобщо е станало тъй, че танцуваха заедно. Не си спомняше. Случките нямаха връзка помежду си. Точеха се безредно. Главата му бе замаяна. Край масата Дъруент размахваше над главата на Роджър сандвич с триъгълна форма и за всеобщ възторг на зяпачите го подканяше да направи салто. Внезапно Роджър подрипна, но опитът му беше твърде вял и той се просна по гръб, а главата му издрънча на пода. Изпод маската се чу кух стон.

— Опитай отново, Мурджо! Хайде пак! — провикна се Дъруент.

Зяпачите наоколо подеха след него: „Хайде пак! Хайде пак!“, и Джак със залитане се отправи в другата посока, усетил внезапно премаляване.

Едва не се строполи върху количка с напитки, тикана от мъж с ниско надвиснали вежди, облечен в изцапано бяло сако. Кракът м закачи долния хромиран рафт на количката и бутилките звъннаха мелодично.

— Извинете — пресипнало рече Джак.

Изведнъж му стана задушно и го обзе паническа клаустрофобия; искаше да излезе навън. Искаше „Панорама“ да стане отново предишната, без тези нежелани гости. Не му беше отредено почетното място на водач и просветител; бе просто един от десетте хиляди ръкопляскащи статисти, кученце, което се премяташе и клякаше на задни лапки но команда.

— Моля, не се притеснявайте — отвърна мъжът в бялото сако. Любезният му, изискан език съвсем не се връзваше с лицето му на главорез. — Нещо за пиене?

— Едно мартини.

Зад гърба му се разнесе нов взрив от смях; Роджър джавкаше по мелодията на „Отново у дома“, а някой му акомпанираше на рояла.

— Заповядайте.

Усетил леденостудената чаша в ръцете си, Джак отпи с благодарност и почувства как джинът замъглява отново плахо пробудилите се трезви мисли.

— Добро ли е, сър?

— Прекрасно.

— Благодаря, сър.

Той отново подкара количката.

Джак неочаквано протегна ръка и докосна човека по рамото.

— Да, сър?

— Извинете… Вие как се казвате?

Не личеше мъжът да е изненадан.

— Грейди, сър. Делбърт Грейди.

— Но нали вие… Исках да кажа…

Барманът го гледаше любезно. Джак отново опита да изкаже мисълта си, но джинът и чувството за нереалност връзваха езика му; думите падаха едри като ледени кубчета.

— Не сте ли били някога пазач тук? Когато вие… когато… — Но не можа да довърши. Нямаше сили да го изрече.

— Не, сър. Няма такова нещо.

— Но жена ви… дъщерите ви…

— Жена ми е помощничка в кухнята, сър. А момичетата спят, разбира се. Доста е късно за тях.

— Вие сте били пазач. Вие… — О, хайде, кажи го! — Вие сте ги убили.

Лицето на Грейди запази безизразното си учтиво изражение.

— Нямам подобни спомени, сър.

Джак бе изпразнил чашата си. Грейди я взе от несъпротивляващите му се пръсти и се зае да му приготвя ново питие. Върху количката имаше бяла пластмасова купа с маслини. Кой знае защо, те напомняха на Джак за малки отсечени глави. Грейди сръчно загреба една, пусна я в чашата и му я подаде.

— Но вие…

— Вие сте пазачът, сър — кротко рече Грейди. — Винаги вие сте били пазачът. Няма начин да не знам, сър. И аз винаги съм бил тук. Един и същ управител ни нае и двамата по едно и също време. Добро ли е питието, сър?

Джак го изпи на няколко големи глътки. Главата му се въртеше.

— Господин Улман…

— Такъв не познавам, сър.

— Но той…

— Говоря за управителя — подчерта Грейди. — Хотелът, сър. Да не би да не знаете кой ви е наел?

— Не — изрече с пресипнал глас. — Не, аз…

— Според мен трябва да придвижите работата със сина ви, господин Торънс. Той всичко разбира, макар да крие от вас. Доста непослушно момче, ако разрешите да се осмеля, сър. За всяко нещо ви се опъва, не е ли тъй, сър? А още няма и шест години.

— Да — отвърна глухо Джак. — Така е.

Зад тях отново се разнесе дружен смях.

— Трябва да го постегнете, ако не възразявате, че ви се меся. Редно е хубавичко да го смъмрите, ако не и нещо повече. И на моите момичета най-напред никак не им харесваше „Панорама“. Едната дори открадна кутия кибрит и се опита да подпали хотела. Ама аз добре ги постегнах. Наказах ги, и то строго. А когато жена ми се опита да ме спре да си изпълня дълга, и нея наказах. — И той отправи към Джак празна, безизразна усмивка. — Горчивата истина е, че жената рядко разбира отговорността на бащата към децата му. А един мъж трябва да изпълнява съпружеските и бащинските си задължения, нали тъй, сър?

— Да — отвърна Джак.

— Те не обичаха „Панорама“ като мен — рече Грейди и започна да му приготвя ново питие. В наведената бутилка с джин се издигнаха сребристи мехурчета. — Вашата жена и синът ви също не обичат хотела… поне засега. Но ще го обикнат, ще видите. Само трябва да им покажете колко грешат. Съгласен ли сте, господин Торънс?

— Да, напълно.

Сега виждаше истината. Твърде ги бе разпуснал и двамата. А мъжът трябва да изпълнява съпружеските и бащинските си задължения. Някои неща те не ги разбираха. Само по себе си това не беше престъпление, но те напук не ги разбираха. Не беше грубиян по природа. Ала наказанието според него бе нещо полезно. И щом жена му и синът му напук се обявяваха против желанията му, против нещата, които според него бяха най-добри за тях, редно бе значи да се заеме с дълга си…

— Неблагодарното дете е по-лошо и от зъб на усойница — заключи Грейди, като му подаде питието. — Но не се съмнявам, че управителят ще вкара сина ви в правия път. А после и жена ви. Съгласен ли сте, сър?

Внезапно го обзе колебание.

— Аз… но… Не може ли те просто да си заминат… В края на краищата на управителя му трябвам аз, нали? Няма начин да е иначе. Защото… — Защото какво? Трябваше да има отговор, но изведнъж той му убягна. В нещастната му глава всичко плуваше.

— Лошо куче! — чу се високият глас на Дъруент, последван от оглушителен смях. — Лошото куче се изпика на пода.

— Вие знаете, разбира се — рече Грейди, като се наклони доверително над количката, — че синът ви се опитва да доведе тук външен човек. А момчето има голям талант и управителят би могъл да го използва, за да издигне още повече „Панорама“, да я обогати, както се казва. Само че малкият се мъчи да насочи тоя си талант срещу нас. Своенравен е той, господин Торънс. Ето там е бедата.

— Външен човек? — с глуповат вид попита Джак.

Грейди кимна.

— Кой?

— Един негър. Готвач е.

— Халоран ли?

— Не е изключено така да му е името, сър.

Джак отвори уста да каже нещо, без да е наясно какво точно.

— Бях чул, че не сте завършили и гимназия. А вие не говорите като необразован човек.

— Истина е, че рано се отказах от организираното образование, сър. Но управителят се грижи за своите служители. Решил е, че си струва. Образованието винаги се отплаща, не мислите ли, сър.

— Така е — замаяно отвърна Джак.

— Ето, например вие показвате голяма склонност да научите повече за хотел „Панорама“. Много разумно от ваша страна, сър. Много благородно. В мазето беше оставен албум с изрезки, за да го откриете…

— От кого? — развълнувано попита Джатс.

— От управителя, естествено. На ваше разположение могат да бъдат предоставени и други материали, стига да желаете…

— О, да, много бих искал! — Опита се да скрие възбудата в гласа си, но безуспешно.

— Вие сте истински учен по душа — похвали го Грейди. — Държите да си изясните темата докрай. Да изчерпите всички източници. А управителят не знае граници в своята щедрост. Ето, вижте мен. Напуснал съм училище след десети клас… Представете си вие колко ще се издигнете в структурата на „Панорама“. Може би… след време… до самия връх.

— Наистина ли? — прошепна Джак.

— Но всичко зависи от сина ви — предупредително повдигна гъстите си надвиснали вежди Грейди.

— От Дани ли? — Джак се смръщи озадачено. — Не може да бъде така, разбира се. Не бих позволил на сина ми да взима решения относно кариерата ми. Вие за какъв ме смятате?

— За отдаден на делото човек — топло отвърна Грейди. — Може би зле се изразих, сър. Нека кажем, че бъдещето ви тук зависи от това как ще се справите с непокорството на сина си.

— Аз сам взимам решенията — прошепна Джак.

— Но трябва да се справите с него.

— Ще се справя.

— Бъдете строг.

— Ще бъда.

— Човек, който не може да постави семейството си в ред, не представлява никакъв интерес за нашия управител. Който не е в състояние да управлява жена си и сина си, едва ли е способен да управлява и себе си, да не говорим за отговорността, съпровождаща едно тъй мащабно дело. Той…

— Казах, че ще се справя с него! — викна Джак внезапно вбесен.

Викът му попадна точно в паузата между оркестровите изпълнения и зад гърба му всички разговори моментално секнаха. Цял пламна. С гърба си усещаше, че всички погледи са втренчени в него. Свършили бяха с Роджър и сега той бе наред. Легни. Седни. Ако играеш по нашата свирка, и ние ще играем с теб. Отговорна длъжност. Искаха от него да принесе в жертва сина си.

(Сега постоянно върви по петите на Хари и му върти опашка…)

(Легни. Стани. Накажи сина си.)

— Насам, сър — покани го Грейди. — Тук има нещо, което може да ви заинтересува.

Жуженето на разговорите отново се бе подновило и ту се засилваше, ту затихваше, следващо свой собствен ритъм, като се вплиташе в мелодията — оркестрова вариация върху „Тя си купи билет“ на Ленън — Макартни.

(Чувал съм и по-добро изпълнение по високоговорителите в супермаркета.)

Той се изхили глуповато. Погледна към лявата си ръка и видя, че държи в нея нова чаша, наполовина пълна. Изпразни я наведнъж.

Стоеше пред полицата над камината и огънят топлеше краката му.

(огън?… през август?… да… и не… всички годишни времена са смесени в едно )

На полицата под стъклен купол бе поставен часовник. Стрелките му сочеха една минута преди полунощ. Втренчи в него замъгления си поглед. Това ли бе искал Грейди да му покаже? Обърна се да го попита, но Грейди се беше отдалечил.

Недовършил „Тя си купи билет“, оркестърът изсвири туш.

— Часът настъпи! — обяви Хорас Дъруент. — Полунощ е! Сваляйте маските! Сваляйте ги!

Опита отново да се обърне, за да види чии известни лица са скрити под маските, но бе сякаш замръзнал и не можеше да отдели поглед от часовника — неговите стрелки се бяха слели и сочеха право нагоре.

— Сваляйте маските! Сваляйте маските! — поде хорово тълпата.

От часовника се разнесе нежен звън. Отляво и отдясно иззад циферблата се появиха две фигурки. Джак ги гледаше запленен, забравил за свалянето на маските. Часовникът тиктакаше и балансът равномерно се поклащаше напред-назад.

Една от фигурките беше мъж, застанал на пръсти и хванал в ръце нещо като тояга. Другата бе малко момче с шапка на главата. Фигурите се плъзнаха в противоположните краища на стоманената ос. Раздаваше се непрестанната монотонна мелодия на Щраусов валс.

Чукчето в ръцете на фигурката-татко се стовари върху главата на момчето. Фигурката-син залитна напред. Чукчето се вдигаше и падаше, отново се вдигаше и падаше. Ръцете, които момчето бе протегнало напред умолително, започнаха да се отпускат, то коленичи, а чукчето се издигаше и спускаше в такт с Щраусовата мелодия и устата на фигурката-татко се отваряше и затваряше над вече безжизнената фигурка на сина.

Върху стената на стъкления купол плисна червена струя, после пак и пак.

Сега червената течност вече валеше като дъжд върху стъкления похлупак и скриваше онова, което ставаше вътре, само сред алената кръв пръскаха сивобели парченца — натрошени кости и мозък, а ужасяващата машина не спираше хода си.

— Свалете маските! Свалете ги! — крещеше зад гърба му Дъруент, а някъде по-назад се чуваше лай с човешки глас.

(Но часовниците не кървят часовниците не кървят.)

Вече целият купол бе оплискан в кръв, виждаше сплъстени кичури коса, но нищо друго, слава богу, нищо друго и въпреки това му се гадеше непоносимо от ударите на чукчето, които долитаха през стъклото също тъй отчетливо като мелодията на „На хубавия син Дунав“. Само че звуците вече не бяха дрънчащи удари на механично чукче, а тъпи блъсъци на истински чук в пихтиеста и кървава маса, която някога е била…

— Свалете маските!

(Над всички витаеше Алената смърт…)

От гърлото му най-сетне се изтръгна немощен вик, той се извърна с гръб към часовника и тръгна с препъване и протегнал ръце напред, като ги умоляваше да престанат, да вземат, ако щат, него, Дани, Уенди, да вземат целия свят, но само да престанат и да му оставят мъничко разум, мъничко светлинка.

Балната зала беше празна.

Столовете бяха обърнати с краката нагоре върху масите, застлани с прозрачни мушами. Червеният килим със златисти шарки бе застлан върху дансинга, за да предпазва лакираната му повърхност. Подиумът за оркестъра бе съвършено празен, с изключение на някакъв разглобен микрофон и на прашна китара без струни, опряна до стената. През високите прозорци се процеждаше бледа утринна светлина.

Главата му се въртеше и още се чувстваше пиян, но когато се обърна към полицата над камината, опиянението му изчезна. Там бяха само двата слона и … часовникът.

Мина, олюлявайки се, през тъмното и студено фоайе и през трапезарията. Спъна се в крака на една маса и се просна в цял ръст, като събори с трясък масата на пода. От ударения му нос потече кръв и той я изтри с опакото на дланта си. Отиде до вратите във форма на прилепови крила, блъсна ги силно и влезе в бар „Колорадо“.

Нямаше никой. Но барът бе добре зареден с бутилки… и слава богу! Стъклото и сребърните кантове на етикетите меко проблясваха в тъмнината.

Спомняше си как веднъж, много отдавна, се бе ядосвал, че над бара няма огледало. Сега се радваше. В огледалото би видял само още един провалил се въздържател с окървавен нос, разпасана риза, разрошена коса и брадясало лице.

(Ето това означава да пъхнеш цялата си ръка в гнездото на осите.)

Внезапно го заля вълна на отчайваща самота. Заплака с искреното желание да е мъртъв. Жена му и синът му бяха горе и се бяха отделили от него със заключена врата. Всички останали си бяха отишли. Забавата беше свършила.

Наведе се напред и тропна по бара.

— Лойд, къде си се дянал, по дяволите?! — изкрещя невъздържано.

Никакъв отговор. В тая плътно облицована

(килия?)

стая нямаше дори ехо, което да му създаде илюзията, че не е сам.

— Грейди!

Никакъв отговор. Само бутилките, изпънати като войници за парад.

(Легни. Направи се на умрял. Лови. Направи се на умрял. Седни. Направи се на умрял.)

— Няма значение, сам ще си свърша работа, дявол да го вземе.

Някъде по средата на бара загуби равновесие, падна и главата му глухо тупна в пода. Подпря се на колене и лакти, очите му се изблещиха и се завъртяха в орбитите, а от устата му излязоха неясни звуци. В следващия миг изгуби съзнание, отпусна глава на една страна и задиша тежко и с хрипове.

Навън вятърът виеше все по-силно и гонеше снежни вихрушки пред себе си. Часът бе осем и трийсет сутринта.

45. Летището Стейпълтън, Денвър

В осем и трийсет и една сутринта някаква жена от полет 196 на ТУА избухна в сълзи и изрази мнение, негласно споделяно и от други пътници (пък дори и от екипажа), че самолетът ще се разбие.

Остроносата жена до Халоран вдигна очи от книгата, подхвърли краткото си психологическо заключение: „Лигла!“, след което отново се върна към четивото си. По време на полета бе изпила два коктейла, но те, изглежда, никак не бяха смекчили опърничавия й нрав.

— Ще се разбием! — пискаше остро другата жена. — Ох, знам си аз!