Сияние Кинг Стивен
Чукчето потрепера несигурно.
Халоран започна да се свестява и Уенди бе спряла да го потупва по бузите. Преди миг през асансьорната шахта бяха долетели думите: „Ти си измамник! Преписа на годишния изпит!“ Идеха някъде от дъното на западното крило. Почти бе убедена, че звучат от третия етаж и че Джак — или съществото, което се бе вселило у Джак — е открил Дани. Нито тя, нито Халоран можеха да сторят нещо вече. Сълзи замъглиха очите й.
— Негодникът ми е строшил челюстта… и главата — пресипнало продума Халоран.
С мъка се понадигна. Дясното му око бе отекло и почти затворено и все пак той видя Уенди.
— Госпожо Торънс…
— Шшш! — рече тя.
— Къде е детето, госпожо Торънс?
— На третия етаж — отвърна Уенди. — С баща си.
— Те лъжат — повтори Дани. Някаква мисъл бе прекосила съзнанието му като метеор, твърде бърза и ярка, за да я задържи. Хвана само завършека й.
(то е някъде долу в мазето)
(ти ще си спомниш онова, което баща ти е забравил)
— Ти… Така ли се говори с баща? — изджавка съществото. Чукчето се полюшна и се сниши. — Сам си търсиш белята. Просиш си по-тежко наказание. — Приближи го с пиянско олюляване и лигавото самосъжаление по физиономията му започна да се променя в омраза. Чукчето отново се заиздига.
— Ти не си моят татко — упорито настоя Дани. — Ако у теб беше останало и мъничко от моя баща, щеше да разбереш, че те лъжат, защото той го знае. Тук всичко е фалш и измама. Също като лъскавите пакети по коледните витрини, дето уж са пълни с подаръци. Но татко ми каза, че никакви подаръци няма в тях. Че са само празни кутии. Само за показ са, така каза татко. Ти си „то“, не си моят татко. Ти си хотелът. И когато получиш каквото искаш, няма да дадеш нищо на баща ми, защото обичаш само себе си. Но татко знае това. Ти го накара да пие Лошото Нещо. Само така можа да го спечелиш на своя страна. Ти си мошеник и фалшиво лице.
— Лъжец! Лъжец! — изви се гласът в истеричен фалцет. Чукчето се размахваше бясно във въздуха.
— Хайде, удари ме! Но никога няма да получиш каквото искаш от мен.
Лицето пред него се промени. Трудно бе да се определи по какъв начин; нямаше размиване, нито сливане на чертите. Тялото потрепера леко, после кървавите юмруци се разтвориха като пречупени нокти на звяр. Чукчето падна от тях и тупна глухо на килима. Това беше всичко. Внезапно пред него бе баща му, изтерзан от агония и с такава безмерна тъга в погледа, че сърцето на Дани пламна като факла в гърдите му. Устата потрепера безсилно.
— Шефе — промълви Джак Торънс. — Бягай оттук! Бързо! И помни колко много те обичам.
— Не — поклати глава Дани.
— Дани, за бога…
— Не — повтори Дани. Хвана окървавената ръка на баща си и я целуна. — Вече почти свърши.
Халоран успя да се изправи на крака, като подпираше гръб в стената. Двамата с Уенди се гледаха безмълвно като кошмарни привидения, оцелели от бомбардировка над болница.
— Трябва да се качим горе — продума той. — Трябва да му помогнем.
Тя продължаваше да стои насреща му с тебеширенобяло лице и безумни очи.
— Твърде късно е — беззвучно размърда устни Уенди. — Сега единствено сам може да си помогне.
Измина минута. После две. Три. После чуха неистовия вик над главите си — вече не гневен, нито тържествуващ, а изпълнен с бездънен ужас.
— Мили Боже! — прошепна Халоран. — Какво става?
— Не зная — отвърна тя.
— Нима то го уби?
— Не зная.
Асансьорът отново оживя и заслиза надолу с пищящото и мятащо се нещо, затворено в него.
Дани стоеше неподвижен. Нямаше такова място, където да избяга и където „Панорама“ да я няма. Осъзна го внезапно и без болка. За първи път в своя живот бе родил в съзнанието си мисъл на възрастен, бе изпитал чувство на възрастен — същността на целия му опит, събран на това лошо място, едно тъжно обобщение:
(Мама и татко не могат да ми помогнат, аз съм съвсем сам.)
— Отивай си — каза той на окървавения непознат пред себе си. — Върви. Махай се оттук.
Нещото се прегърби и Дани видя дръжката на ножа, стърчаща от гърба му. Пръстите му се сключиха около чукчето, но вместо да замахне към Дани, то го насочи към своето лице.
В миг Дани разбра всичко.
Чукчето се размахваше безпощадно като махало на часовник и унищожаваше последните остатъци от образа на Джак Торънс. Нещото в коридора се въртеше в подобие на бясна полка, чийто такт бе отмерван от ужасяващите удари на дървения топуз. По тапетите се плискаше кръв. Във въздуха като счупени клавиши на пиано отхвръкваха парченца кости. Невъзможно бе да се каже колко време продължи всичко. Но когато нещото отново насочи вниманието си към него, баща му бе изчезнал завинаги. Онова, което бе останало от лицето, беше преливаща се смесица от много лица, грубо съчетани в едно. Дани видя жената от стая двеста и седемнайсет, мъжа-куче, хищното момче-сянка от бетонния пръстен.
— Да свалим маските тогава — прошушна нещото. — Няма да прекъсваме повече.
Чукчето се издигна за последен път. Ушите на Дани се изпълниха с тиктакащ звук.
— Имаш ли какво още да кажеш? — попита нещото. — Сигурен ли си, че не искаш да побегнеш? Малка игра на гоненица може би? Време имаме предостатъчно.Всичкото време на вечността. Или пък да приключваме вече? И така може. В края на краищата закъсняваме за забавата.
То се ухили и разкри хищните си потрошени зъби.
Тогава се сети. Припомни си онова, което баща му беше забравил.
Внезапно на личицето му се появи тържествуващо изражение; нещото го забеляза и спря озадачено.
— Бойлерът! — извика Дани. — Въздухът не е изпускан от сутринта! Налягането се качва! Той ще избухне!
Гротескно изображение на паника и бавно осъзнаване пропълзяха по неугледно сглобения образ на нещото. Чукчето се изплъзна от кървавите му пръсти и се търкулна на пода, вече напълно безобидно.
— Бойлерът! — изпищя то. — О, не! Не можем да допуснем това! В никакъв случай! Не! Проклето малко пале! Разбира се, че не! Невъзможно е! Ооо!…
— Възможно е! — яростно изкрещя насреща му Дани. Размаха юмруци срещу развалината пред себе си. — Всяка минута ще гръмне! Знам, че ще гръмне! Татко забрави бойлера! И ти също го забрави!
— Не, не! Невъзможно е! Не бива да става! Ти, мръсно малко момченце! Ще те накарам да си изпиеш лекарството до последната капка! О, не, нее…
Неочаквано то му обърна гръб и се потътри към стълбището, а жалният му вой се влачеше зад гърба му като разпарцаливена серпантина.
След миг се чу как асансьорът потегли.
В същия миг го озари сиянието
(мама господин халоран дик за приятелите заедно живи трябва да бягат тук всичко ще гръмне до небето)
като мощен ослепителен изгрев и той затича. С единия си крак ритна настрани окървавеното обезформено чукче, но дори не забеляза.
Тичаше с все сила към стълбите.
Трябваше да ги измъкне оттук.
56. Експлозията
Халоран тъй си и остана в недоумение за развоя на събитията по-нататък. Спомняше си, че асансьорът мина покрай тях, без да спре, и в него имаше нещо.
Но не направи никакъв опит да надникне през ромбовидното прозорче, защото по звуците можеше да се съди, че каквото и да е, не е човек. Веднага след това по стълбите се чу шум от тичащи крака. Уенди Торънс най-напред инстинктивно се притисна към него, после се устреми напред и закуцука колкото можеше бързо към стълбите.
— Дани! Дани! О, слава богу! Слава богу!
Тя го притисна силно към себе си и простена колкото от неудържима радост, толкова и от болка.
(Дани!)
Дани погледна към него през рамото на майка си и Халоран видя колко много се е променило момчето. Лицето му бе бледо и посърнало, очите — тъмни и бездънни. Отслабнал беше. Като ги гледаше двамата един до друг, Халоран си каза, че майката изглежда по-младата въпреки тежкия побой, който бе понесла.
(Дик… трябва да бягаме… бързо… тук всичко ще…)
Образът на „Панорама“ с пламъци, изскачащи от покрива. Върху снега се сипе градушка от тухли. Звън от пожарни камбани… макар че дотук ни една пожарна кола не би се добрала преди края на март. Ала наред с потока образи, изпращан от Дани, бликаше припряност, тревожно напомняне, че това ще се случи всеки момент.
— „Добре“ — каза Халоран.
Тръгна към двама им и отначало движението му се стори като плуване през дълбока вода. Чувството му на равновесие бе нарушено и дясното му око не можеше да се фокусира. От челюстта към слепоочието му като токови импулси пробягваше пулсираща болка, а горящия си врат чувстваше надут като зелка. Ала настойчивият зов на момчето го бе накарал да се раздвижи и постепенно това започна да му се удава по-лесно.
— „Добре?“ — попита с недоумение Уенди. Премести поглед от Халоран към сина си и пак към Халоран. — Какво значи това „добре“?
— Трябва да тръгваме — обясни Халоран.
— Но аз не съм облечена… дрехите ми…
Дани се изтръгна от ръцете й и като светкавица се стрелна по коридора. Тя го изгледа смаяна и когато изчезна зад ъгъла, се обърна към Халоран.
— Ами ако той се върне?
— Мъжът ви ли?
— Това не е Джак — отрони тя. — Джак е мъртъв. Това място го уби. Това проклето място. — Тя удари с юмрук по стената и извика от болката в порязаните си пръсти. — Бойлерът, нали?
— Да, госпожо. Дани каза, че ще избухне.
— Добре. — Думата бе произнесена с окончателност на смъртна присъда. — Не знам дали изобщо ще успея да сляза по тия стълби. Ребрата ми… той ми строши ребрата. И нещо в гърба ми… боли ме.
— Ще успеете — промълви Халоран. — Всички ще успеем. — Ала внезапно си спомни за животните-храсти и се запита какво ли щяха да правят, ако те още пазеха на входа.
В този момент Дани се върна. Носеше палтото на Уенди, ботушите и ръкавиците й и собственото си палто и ръкавици.
— А ботушите ти? — попита Уенди.
— Твърде късно е — прошепна детето.
Очите му се взираха в двамата с диво отчаяние. Погледна Дик и в съзнанието на Халоран внезапно изскочи образ на часовник под стъклен купол, часовникът в балната зала, подарен на хотела от някакъв швейцарски дипломат през 1949 година. Стрелките му сочеха една минута преди полунощ.
— О, Господи! — промърмори Халоран. — Мили Боже!
Обви ръка около Уенди и я вдигна. С другата прегърна Дани през рамо и затича към стълбите.
Уенди изпищя от болка, когато той притисна ранената й страна, а нещо в гърба й изпука, но Халоран не забави крачка. Спускаше се надолу по стълбите, грабнал и двамата. Едното му око светеше диво, а другото бе скрито в огромен оток. Приличаше на едноок пират, помъкнал заложници, за да иска откуп за тях по-късно.
Внезапно го озари сиянието и той разбра какво искаше да каже Дани с думите си, че е твърде късно. Чувстваше, че експлозията набира сили долу в мазето и всеки момент ще раздере вътрешностите на това ужасно свърталище.
Затича по-бързо, втурвайки се през фоайето към двойните врати.
То забърза през мазето към бледия жълтеникав лъч на крушката в котелното помещение, която бе единствената светлина тук долу. Тресеше се от страх. Толкова близко бе, почти успя да се докопа до момчето и невероятната му мощ. Не биваше точно сега да изгуби всичко. Не можеше да позволи това да стане. Щеше да свали налягането на бойлера и после да накаже момчето… сурово.
— Това не бива да се случи! — изкрещя дрезгаво. — Не бива!
Тръгна, препъвайки се към бойлера. Цилиндричният му корпус бе осветен до половина от червеникава светлина. Кашляше, съскаше и плюеше струи пара в сто посоки. Стрелката на манометъра бе стигнала до края на скалата.
— Не, това не бива да бъде допуснато! — изкрещя управителят пазач.
То постави своите Джак Торънсови ръце върху вентила, без да усеща как от тях веднага се разнесе миризма на горяща плът, когато колелото на вентила потъна навътре като в мека кал.
Колелото поддаде и с тържествуващ крясък нещото го разви докрай. Гигантски облак пара изскочи с оглушителен рев от бойлера, все едно дузина дракони си правеха спявка. Но преди парата изцяло да скрие стрелката на манометъра, тя видимо започна да се движи надолу.
— СПЕЧЕЛИХ! — изкрещя и затанцува с дивашки подскоци и размахани горящи ръце в нажежената мъгла. НЕ Е ПРЕКАЛЕНО КЪСНО! СПЕЧЕЛИХ! НЕ Е ПРЕКАЛЕНО КЪСНО! НЕ Е…
Думите прераснаха в триумфиращ крясък, а крясъкът потъна в оглушителния рев от изгърмелия бойлер на хотел „Панорама“.
Халоран изскочи през двойната врата и ги понесе през прокопания тунел сред навелите преспи на верандата. Виждаше животните-храсти отчетливо, по-отчетливо отпреди, и в мига, когато разбра, че най-лошите му страхове се сбъдват, че те са между стълбите и снегомобила, хотелът експлодира. Стори му се, че стана изведнъж, макар по-късно да си даваше сметка, че събитията не са протекли точно така.
Най-напред се раздаде глух тътен, звук, който сякаш съществуваше само под прага на чуваемост, а после вълна горещ въздух ги блъсна изотзад и ги изхвърли и тримата от верандата заедно с мярналата се мисъл
(сигурно точно така се чувства супермен)
в съзнанието на Халоран, докато летяха във въздуха. Той ги изпусна и тупна меко в преспата. Усещаше снега под ризата си, в носа си и чувстваше облекчение от студения допир до наранената си буза.
С мъка изпълзя нагоре, забравил в тоя миг и за животните-храсти, и за Уенди Торънс, а дори и за момчето. Обърна се по гръб, за да може да гледа как хотелът умира.
Прозорците на „Панорама“ се разтърсиха. В балната зала стъкленият похлупак на часовника се разцепи на две и падна на пода. Часовникът спря да тиктака; многобройните му зъбчати колелца и балансът мигом замряха. Раздаде се шум като от шепот и въздишки, последван от голям облак, прах. В двеста и седемнайсета стая ваната внезапно се пропука и на пода изтече зеленикава воняща вода. В президентския апартамент тапетите пламнаха. Вратите с форма на прилепови крила към бар „Колорадо“ неочаквано се откачиха от пантите си и паднаха на пода на трапезарията. Под свода в мазето купищата стари книжа се подпалиха и засъскаха като факла. Вряла вода заля пламъците, но не успя да ги угаси. Като горящи есенни листа под гнездо на оси те се сгърчиха и почерняха. Пещта експлодира, разтърси гредите, подпиращи тавана на мазето, и те се сгромолясаха като скелет на динозавър. Притокът на газ към пещта, освободен от инсталацията, се издигна в гигантски пламтящ пилон през пропадналия под на фоайето. Килимът подхвана огъня и го понесе стремително нагоре по стълбите, сякаш нетърпелив да отнесе ужасната добра новина. Поредица експлозии разтърси сградата. Полилеят в трапезарията, стокилограмова кристална бомба, се стовари с оглушителен трясък и запрати, масите във всички посоки. От петте комина на „Панорама“ към разкъсващите се облаци в небето лумнаха пламъци.
(Не! Не бива! Не бива! НЕ БИВА!)
Той изпищя; изпищя, ала писъкът му беше беззвучен, паниката, ужасът от собствената обреченост и прокълнатост звучаха само в собствените му уши; разпадаше се, губеше мисъл и воля, търсеше да се залови за нещо, а не намираше опора и отлиташе, отлиташе към празнотата, към нищото.
Забавата бе свършила.
57. Напускането
Тътен разтърси цялата фасада на хотела. Върху снега изригнаха стъкла и заблещукаха като диаманти. Кучето-храст, което вече приближаваше Дани и майка му, отскочи встрани: зелените му уши прилепнаха към главата, хълбоците му хлътнаха и то смирено подви опашка. В главата си Халоран чуваше страховитото му квичене, към което се примесваше обърканото ръмжене на лъвовете. Изправи се с мъка на крака и отиде при детето и жената да им помогне, но в този миг видя гледка, по-ужасяваща от всичко наоколо. Заекът-храст, все още отрупан със сняг, се хвърляше лудешки срещу телената ограда от отвъдния край на детската площадка и стоманените телове издаваха кошмарна музика като от лазерна цитра. Дори от това разстояние чуваше как гъсто обраслите клончета и вейки, съставляващи тялото му, се дробят като кости.
— Дик! Дик! — извика Дани.
Опитваше се да подкрепя майка си и да я качи в снегомобила. Дрехите, които бе изнесъл за двама им, все още лежаха разхвърляни по снега.
Халоран едва сега осъзна, че Уенди е още по пижама, а Дани само по ризка при тая температура, която едва ли бе по-висока от минус десет градуса.
(боже мой, тя е боса)
Той се втурна през снега, награби палтото и ботушите й, палтенцето на Дани, различните ръкавици. Сетне се спусна към тях, като на места затъваше чак до кръста и едва успяваше да се измъкне.
Уенди бе смъртнобледа, от едната страна шията й бе цялата окървавена и кръвта вече замръзваше.
— Не мога — проплака тя почти в безсъзнание. — Не, аз… не мога. Простете.
Дани умолително погледна Халоран.
— Ще се оправим — рече Халоран и я взе отново на ръце. — Хайде.
Тримата се добраха до снегомобила. Халоран настани жената на мястото до шофьора и й облече палтото. Повдигна краката й — бяха много студени, но все още незамръзнали — и започна да ги разтрива с палтото на Дани, преди да й обуе ботушите. Лицето на Уенди бе тебеширенобяло, очите й притворени и замаяни, но бе започнала да трепери. Халоран го прие като добър знак.
Зад тях нова серия от три експлозии разтърси хотела. Оранжеви отблясъци осветиха снега.
Дани приближи уста до ухото на Халоран и изкрещя нещо.
— Какво?
— Попитах трябва ли ти това.
Момчето сочеше към червената туба за бензин, килнала се в снега.
— Ще ни свърши работа.
Той я взе и я разклати. Вътре имаше бензин, но не можа да прецени колко. Отново прикрепи тубата с ремъците, макар да не му бе лесно с тия изтръпнали от студа пръсти. Чак сега се усети, че е изгубил ръкавиците на Хауърд Котръл.
(ако се измъкна от тоя ад, ще накарам сестра ми да ти изплете десет чифта, хауи)
— Качвай се — извика Халоран на момчето.
Дани се напъха на мястото зад шофьора.
— Ще замръзнем!
— Да идем до пристройката за инструменти. Там има одеяла и разни връхни дрехи.
Халоран също се намести в снегомобила и се обърна към Уенди:
— Госпожо Торънс! Дръжте се здраво! Чувате ли ме? Хванете се за мен.
Тя го обгърна около кръста и опря буза в рамото му. Халоран подкара снегомобила, като натисна педала леко, за да избегне силното разтърсване. Жената едва се държеше за него и при всеки по-силен тласък можеше да се изтърколи заедно с момченцето.
Направи плавен кръг и пое на запад, успоредно на хотела. За миг зърнаха ясно фоайето на „Панорама“. Пламъкът, изскачащ през срутения покрив, приличаше на гигантска свещ за рожден ден — яростно жълт в сърцевината си и синкав по трепкащите краища. В този момент изглеждаше, че той само осветява хотела, а не го руши. Мярна им се гишето на рецепцията със сребърния звънец, кантонерките и старомодната каса с ръчка отстрани, пъстрите килимчета, креслата с високи облегалки. Дани забеляза малкото канапе до камината, където бяха седели трите монахини в деня на пристигането им — последния ден от сезона. Но в действителност днешният ден бе истински последен.
Огромните преспи върху верандата скриха гледката. Миг по-късно се озоваха откъм западната фасада на хотела. Наоколо бе достатъчно светло, за да не им е нужен фарът. Пожарът бе обхванал горните два етажа и от прозорците им излизаха пламъци. Лъскавата бяла боя бе започнала да почернява и да се лющи. Капаците върху панорамния прозорец на президентския апартамент, същите тия капаци, които Джак тъй грижливо бе притегнал според инструкциите още в средата на октомври, сега висяха като искрящи гирлянди, а зад тях зееше тъма като беззъба уста, изкривена в предсмъртна агония.
Уенди бе притиснала лице към рамото на Халоран, за да се предпази от вятъра, а Дани пък притискаше своето към гърба на майка си, тъй че единствен Халоран видя финалната сцена, но не отвори уста да продума за нея. Стори му се, че видя през прозореца на президентския апартамент грамаден тъмен силует, който закри необятното снежно поле отзад. За момент прие формата на огромно призрачно наметало, а после вятърът го подхвана и го раздра, като че бе тънка хартия. Изпепелено, то се издигна в небето като вихрушка от черен пушек и изчезна, сякаш не беше го имало. А може би наистина не го бе имало или бе просто голямо парче тапет от рушащите се стени. Пред очите му сега бе само „Панорама“, запалена клада сред ревящото гърло на нощта.
На връзката си с ключове Халоран имаше и ключ от пристройката за инструменти, но когато приближи, видя, че не му е нужен.
Вратата зееше широко отворена и катинарът висеше на халката.
— Мога и аз да вляза вътре — прошепна Дани.
— Не се притеснявай, ти остани с майка си. Едно време държаха тук куп вехти чулове. Сигурно са проядени от молци, но поне няма да премръзнем. Госпожо Торънс, будна ли сте?
— И аз не знам вече — отвърна му с немощен глас. — Май че да.
— Добре, след секунда съм тук.
— Връщай се бързо — прошепна Дани. — Моля ти се.
Халоран кимна. Бе насочил фара към вратата и докато вървеше през снега, напред се простираше дългата му сянка. Бутна вратата на пристройката и влезе вътре. Чуловете си стояха все така накуп в ъгъла до принадлежностите за роук. Взе четири — миришеха на плесен и старо, а молците си бяха направили с тях голямо угощение, — после спря.
Едно от чукчетата за роук липсваше.
(Значи с това ме е ударил?)
Вече нямаше значение с какво са го ударили. Опипа с пръсти бузата, слепоочието си и голямата цицина над него. Шестстотин долара за зъболекар, пропилени с един-единствен удар. Но в края на краищата
(може би не ме е ударил с чукче. Може би това тук се е изгубило. Или са го откраднали. Или са го взели като сувенир. В края на краищата)
вече наистина нямаше значение. Тук никой нямаше да играе роук идното лято. И не само идното, а безброй лета занапред.
Не, нямаше значение, само дето просто не можеше да откъсне поглед от принадлежностите, в които липсваше едно чукче. Усети се, че мисли за звънкия екот от удара на чукчето по дървена топка. Хубав завършен звук. Виждаш как се плъзва по
(кост, кръв)
чакъла. Извикваше в съзнанието му образи на
(кост, кръв)
чай с лед, хамаци, дами с бели сламени шапки, свирене на комари и
(непослушни малки момченца, които не играят по правилата.)
неща от този род. Хубава игра. Малко старомодна, но… хубава.
— Дик? — Гласчето бе тънко, уплашено и му прозвуча доста неприятно. — Дик, всичко наред ли е? Хайде, излизай вече. Моля ти се!
(Хайде, черньо, излизай, младият господар те вика.)
Дланта му се сключи около дръжката на чукче за роук и усещането му хареса.
(Жалиш ли пръчката, разглезваш детето.)
Очите му гледаха изцъклено и празно в мрака. Всъщност щеше да им направи услуга. Тя беше почти в безсъзнание, обезумяла от болки… пък и почти всичко
(абсолютно всичко)
стана по вина на момчето. Ами да. Собствения си баща остави да изгори там. Такова дело не е никак далеч от убийството. Отцеубийство, така го наричат. Долна история.
— Господин Халоран? — Гласът й беше слаб, пресеклив. Подразни го.
— Дик! — Момчето вече хлипаше ужасено.
Халоран измъкна чукчето от снопа и се обърна към лъча бяла светлина, хвърлян от фара на снегомобила. Запристъпя несигурно по дъските като навита механична играчка.
Внезапно спря, погледна недоумяващо чукчето в ръцете си и с нарастващ ужас се запита какво ли бе смятал да прави. Убийство? Нима бе замислял убийство?
После цялото му съзнание бе изпълнено от гневен ехтящ глас:
(Направи го! Хайде, направи го, мизерен малодушен черньо! Убий ги! УБИЙ ГИ И ДВАМАТА!)
Той захвърли чукчето зад себе си и изкрещя беззвучно, разтърсен до дъното на душата си. То изтропа в ъгъла, откъдето бе взел чуловете, и остана с единия си край подканващо насочено към него.
Побягна.
Дани седеше на мястото му в снегомобила, а Уенди го бе прегърнала с немощни ръце. Лицето му блестеше от сълзи и той цял се тресеше. Едва успя да продума през тракащите си зъби:
— Къде беше? Уплашихме се!
— Тук си е за страх — бавно продума Халоран. — Дори хотелът да изгори до основи, вече няма да припаря и на сто километра оттук. Вземете, госпожо Торънс, загърнете се. Аз ще ви помогна. Ти също, Дани. Увий се като арабин.
Метна две от одеялата върху Уенди и направи нещо като качулка над главата й, после помогна на Дани да закрепи своите, та да не се свличат.
— А сега се дръжте здраво — каза им. — Чака ни дълъг път, но най-лошото е зад гърба ни.
Заобиколи пристройката за инструменти и насочи снегомобила назад по старата им следа. „Панорама“ вече гореше като факла в небето. Във фасадата й зееха огромни дупки, а вътрешността й бе един нажежен ад, виещ и стенещ. Разтопен, струеше в овъглените олуци и излизаше като димящ водопад. Прекосиха поляната отпред, осветена като през деня. Снежните дюни искряха в алени багри.
— Вижте! — извика Дани, когато Халоран намали, за да мине през портичката. Сочеше към детската площадка.
Животните-храсти бяха всички на местата си, но почернели и овъглени. Мъртвите им клони рисуваха плетеница на фона на сиянието от пожара, а малките им листенца лежаха посипани по земята.
— Мъртви са! — изкрещя Дани в истеричен триумф. — Мъртви са! Те са мъртви!
— Шшш! — обади се Уенди. — Успокой се, миличък.
— Хей, шефе — подвикна Халоран. — Какво ще кажеш да идем някъде на топло? Готов ли си?
— Да — прошепна Дани. — Много отдавна съм готов…
Халоран провря снегомобила в отвора между портичката и стълба. Миг по-късно вече бяха на пътя в посока към Сайдуиндър. Бръмченето на мотора потъна в непрестанния рев на вятъра. А той шибаше оголените клони на животните-храсти и те му отвръщаха с протяжен отчаян вой. Огнената стихия бушуваше. Малко след като шумът от снегомобила заглъхна, покривът на „Панорама“ пропадна най-напред над западното крило, после над източното, а секунди по-късно и над централния корпус. Огромен спираловиден вихър от искри и пламтящи отломки се издигна високо в зимната нощ. Вятърът запрати част от тях през отворената врата на пристройката за инструменти.
Скоро и тя се подпали.
Деляха ги трийсет километра от Сайдуиндър, когато Халоран спря, за да сипе останалия бензин в резервоара на снегомобила. Тревожеше се за Уенди Торънс, която вече бе в несвяст. А ги чакаше толкова път още.
— Дик! — извика Дани. Беше се изправил на крака и сочеше. — Дик, погледни! Погледни там!
Снегът беше спрял и луната, лъскава като сребърен долар, се бе показала през разкъсаните облаци. В далечината по пътя към тях се задаваха светлини като перлен наниз. Вятърът утихна за момент и Халоран чу глухото бръмчене на снегомобили.
Халоран, Дани и Уенди ги пресрещнаха след петнайсет минути. Караха топли дрехи, бренди и доктор Едмъндс.
Дойде краят на дългия мрак.
58. Епилог/лято
След като прегледа салатите, които помощникът му бе приготвил, и надзърна да види печения боб, поднасян като гарнитура тази седмица, Халоран развърза престилката си, окачи я на закачалката и се измъкна през задната врата. Имаше четирийсет и пет минути, преди да се залови сериозно с вечерята.
Името на курортния комплекс беше „Червената стрела“ и той се намираше в планините на Западен Мейн, на петдесет километра от град Рангли. Беше добро място според Халоран. Работата беше лека, бакшишите добри и досега нито веднъж не му бяха върнали чиния с ястие. Никак не беше зле, при положение че сезонът вече бе преполовен.
Мина покрай бара на открито и плувния басейн (макар че никога нямаше да разбере защо им е тоя басейн в съседство с езеро), прекоси поляната, където компания от четири души играеше крокет и се смееше, след това се изкатери по ниско възвишение. Тук растяха борове и вятърът приятно шумолеше в клоните им, като разнасяше аромата на зелени иглички и смола.
Сред дърветата дискретно бяха разположени бунгала с изглед към езерото. Последното беше най-хубавото и Халоран го бе наел за двама още през април, когато получи назначението си тук.
Жената седеше на верандата в люлеещ се стол, с книга в ръце. Халоран бе поразен от промяната у нея. Донякъде впечатлението се дължеше на скованата й, почти официална поза в тая тъй уютна обстановка — причината беше медицинският корсет, разбира се. Оказа се, че има разместени прешлени, както и три счупени ребра и някои вътрешни наранявания. Но промяната всъщност бе по-дълбока. Изглеждаше по-възрастна и смехът бе изчезнал от лицето й. Като я гледаше зачетена в книгата си, Халоран забеляза строгата й красота, каквато не бе притежавала при първата им среща преди девет месеца. Тогава тя бе още момиченце. Сега бе жена, бе едно от ония човешки същества, насила завлечено до тъмната страна на Луната и върнало се, за да слепи отново парчетата от разбития си живот. Но тези парчета никога вече нямаше да се съчетаят в същата форма. Никога и за нищо на света. Тя чу стъпките му, вдигна очи и затвори книгата.
— Дик! Здравей! — Понечи да се надигне, но сдържана гримаса на болка помрачи лицето й.
— Не, не ставай — спря я той. — Не признавам церемониите, ако няма фракове и бели папийонки.
Тя се усмихна, а той се качи по стълбите и седна до нея на верандата.
— Как върви?
— Доста добре — отвърна той. — Тази вечер опитай коктейла със скариди. Ще ти хареса.
— Дадено.
— Къде е Дани?
— Там долу.
Тя посочи и Халоран забеляза дребната фигурка край брега. Носеше навити до коленете джинси и раирана червена риза. Беше хвърлил въдица в езерото и изглеждаше доста вдълбочен в заниманието си.
Читать бесплатно другие книги:
