Сияние Кинг Стивен

40. В мазето

(!!! Бойлерът проклетият бойлер!!!)

Мисълта връхлетя Джак Торънс, изписана с червени предупредителни букви. По петите я следваше гласът, на Уотсън:

(Ако го забравиш, стрелката ще си пълзи нагоре и нагоре, докато в един момент със семейството си ще хвръкнете чак на луната. Оразмерен е за двеста и петдесет, но сега вече ще гръмне доста преди това… При сто и осемдесет вече не можеш ме накара да стоя до него.)

Прекара тук цялата нощ, ровейки се из стари документи, обладан от лудешко притеснение, че времето е кратко, че трябва да бърза. И все пак най-съществените връзки, които биха изяснили всичко, му убягваха. Пръстите му бяха пожълтели и лепкави от прелистване на всички тези стари книжа. И толкова бе погълнат от заниманието си, че не провери бойлера нито веднъж. Беше смъкнал стрелката предишната вечер към шест часа, когато слезе тук. А сега беше…

Погледна часовника си и скочи, като изрита връзка стари фактури.

Господи, беше пет без петнайсет сутринта!

Зад него котелът избумтя. Бойлерът издаде стенещо свистене.

Изтича към него. Лицето му, измършавяло през последния месец, сега бе брадясало и той имаше вид на концлагерист.

Стрелката на налягането на бойлера сочеше двеста и десет фунта на квадратен инч. Стори му се едва ли не, че вижда с просто око как стените на износения кърпен и заваряван бойлер се издуват от непоносимото напрежение.

(Стрелката си пълзи нагоре… При сто и осемдесет вече не можеш ме накара да стоя до него…)

Внезапно се обади смразяващ изкусителен вътрешен глас.

(Остави я да се качва. Върви да вземеш Уенди и Дани и изчезвайте далеч оттук. Нека се вдигне във въздуха това свърталище.)

Представяше си съвсем ясно експлозията. Един двоен грохот, който най-напред щеше да изтръгне сърцето на това място, а сетне и душата. Бойлерът щеше да пламне в оранжево-виолетово кълбо, което щеше да посипе горящи отломки из мазето, подобни на шрапнели. В съзнанието си виждаше нажежени до червено метални късове да отскачат от тавана към пода, после към стените като билярдни топки, разнасящи остър звук на смърт. Някои от тях несъмнено щяха да прелетят точно под каменната арка, да попаднат в старите хартии и да ги подпалят, додето тук лумнеше един веселичък ад. Щяха да унищожат тайни, да изгорят следи; това бе загадка, неразрешима от жив човек. А след това газовата експлозия, силният пукот на пламъка, после огнено кълбо, което щеше да превърне в пещ сърцевината на хотела. Стълбища, коридори, тавани и стаи щяха да се окъпят в червени огньове също като подпален замък в края на някой филм за Франкенщайн. Пламъците щяха да пропълзят стремително към страничните крила, бързащи по синьо-черните килими като нетърпеливи гости. Копринените тапети щяха да се сгърчат и да се овъглят. Старомодните пожарогасители щяха да са безсилни срещу огнената стихия, а и нямаше кой да ги използва. А и нямаше пожарна кола в света, която би могла да стигне дотук по-рано от края на март. След дванайсет часа щяха да са останали само голите основи.

Стрелката се бе покачила на двеста и дванайсет. Бойлерът скърцаше и стенеше като бабичка, която се опитва да стане от леглото. Около кръпките започнаха да се извиват съскащи струйки пара, припоят вече цвърчеше.

Той не чуваше и не виждаше. Замръзнал с ръка на вентила, който можеше да свали налягането и да предотврати пожара, Джак се взираше напред с горящи очи.

(Това е последният ми шанс.)

Единственото, което още не бяха осребрили, бе застраховката за живот, направена заедно с Уенди между първата и втората година в Стовингтън. Четирийсет хиляди долара обезщетение при смърт и двойна премия, ако той или тя загинеха във влакова или самолетна катастрофа, или в пожар.

(Пожар… Осемдесет хиляди долара.)

Ще имат време да се измъкнат. Дори да спят, пак ще успеят. Вярваше в това. И беше сигурен, че нито животните-храсти, нито нещо друго ще ги спре, когато хотелът лумне в пламъци.

(Пламъци!)

Стрелката под омазненото, почти непрозрачно стъкло на скалата вече танцуваше на двеста и петнайсетото деление.

В съзнанието му изникна спомен От детството. В ниските клони на ябълковото дърво зад къщата им имаше гнездо на оси. Един от по-големите му братя — не можеше да си спомни кой точно — бе пострадал от ужилване, докато се люлееше на старата автомобилна гума, която татко им беше провесил на дървото. Беше в края на лятото, когато осите обикновено са най-зли.

Баща им току-що се беше прибрал от работа, облечен в бялата си болнична униформа, обкръжен от бирени изпарения. Събра трите момчета, Брет, Майк и малкия Джаки, и им каза, че има намерение да се отърве от осите

— Гледайте сега — каза им, като се усмихваше и леко се олюляваше (тогава още не се подпираше на бастун, злополуката с камиона за мляко щеше да стане след години). — Може пък да научите нещо. Това ми го е показвал моят баща.

Струпа голям куп овлажнени от дъжда листа под клона, където беше гнездото на осите, смъртоносен плод, за разлика от спаружените, но вкусни ябълки, които дървото им раждаше към края на септември, а това означаваше след близо половин месец. Запали листата. Денят беше ясен и безветрен. Листата започнаха да тлеят, но не пламнаха истински и от тях се разнесе мирис, който се връщаше в паметта му всяка есен, когато в съботен ден видеше мъже в домашни панталони и леки якета да събират с гребла листата на купчини. Сладникава миризма с лек горчив привкус, силна и запомняща се. От тлеещите листа нагоре се издигна гъст пушек, който обви гнездото.

Баща им остави листата да тлеят цял следобед, а през това време пиеше бира на верандата и хвърляше празните кутии в кофата за боклук, докато синовете му седяха край него на стъпалата, подхвърляха си топка и тананикаха полугласно: „Невярното ти сърце ще те накара да плачеш, ще страдаш заради твоето невярно сърце…“

Към шест без петнайсет, точно преди вечеря, бащата отиде до ябълковото дърво, следван от любопитните си синове. В едната си ръка държеше градинска мотика. Разбута листата, като ги остави на малки купчинки да доизтлеят. После замахна с мотиката нагоре и след два-три опита успя да смъкне гнездото на земята.

Момчетата избягаха на верандата на безопасно разстояние, но татко им остана край гнездото, като се олюляваше и премигваше срещу него. Джаки пропълзя обратно да види какво става. Няколко оси пълзяха лениво по земята, но не се опитваха да литнат. От вътрешността на гнездото, тъмна и зловеща, долетя звук, който не можеше да се забрави никога: приглушено монотонно жужене като от жици с високо напрежение.

— Защо не те жилят, татко? — попита той.

— От пушека са като пияни, Джаки. Бягай да ми донесеш тубичката с бензин.

Той я донесе и баща му поля гнездото с бензин.

— А сега се дръпни, Джаки, ако не искаш да ти се опърлят веждите.

Той се отдалечи. Някъде от бездънните джобове на белия си халат татко му извади кутия кибрит. Драсна клечка и я хвърли върху гнездото. Лумна оранжева експлозия, почти безшумна в своята неудържимост. Татко му се отдръпна назад и се разсмя гръмко и злорадо. Гнездото на осите изчезна мигновено.

— Огън — рече баща му, като се обърна към Джаки с усмивка. — Огънят всичко убива.

След вечеря момчетата излязоха в чезнещата светлина на деня и тържествено наобиколиха овъглените останки от гнездото. От вътрешността му телцата на осите пукаха като пуканки.

Стрелката на манометъра беше на двеста и двайсет. В недрата на бойлера се зараждаше глух тътен. Вече от стотина места излизаха струйки пара като игли на таралеж.

(Огънят всичко убива.)

Джак изведнъж се стресна. Беше дрямал с отворени очи и едва не бе преминал във вечна дрямка. За какво толкова се беше замислил, за бога?! Негово задължение беше да се грижи хотелът да е невредим. Та той беше пазачът.

Ръцете му мигом се изпотиха от ужас и той не можа изведнъж да завърти големия вентил. После стегна пръстите си около него. Завъртя го веднъж, два пъти, три пъти. Раздаде се силното свистене на пара, драконов дъх. От бойлера се издигна топла тропическа мъгла и го обви. За миг не можеше да вижда скалата, но му се стори, че доста е закъснял да действа: бумтенето и тропането вътре в бойлера се усилваха, последвани от шумно тракане и стържене на метал.

Когато парата се разнесе донякъде, видя, че стрелката е паднала до двеста и продължава да слиза надолу. Струите пара позагубиха от силата си и шумът взе да утихва.

Сто и деветдесет… сто и осемдесет… сто седемдесет и пет…

(Караше по надолнище със сто и петдесет километра в час, когато свиренето прерасна в писък…)

Знаеше, че сега вече няма да избухне. Манометърът показваше сто и шейсет.

(… откриха го сред развалините, с ръка върху дросела, обгорен до смърт от парата.)

Отдръпна се от бойлера, дишащ тежко и цял разтреперан. Погледна ръцете си и видя, че на тях вече се вдигат мехури. По дяволите мехурите, каза си и се разсмя на пресекулки. Едва не беше умрял, с ръка на дросела като Кейси, машиниста от „Катастрофата на стария влак 97“. И още по-лошо, можеше да унищожи „Панорама“. Последният катастрофален провал. Бе се провалил като учител, като писател, като съпруг, като баща. Провалил се бе дори като пияница. Но в сферата на провалите едва ли можеш да отбележиш по-голямо постижение от това да вдигнеш във въздуха сградата, която са ти поверили да пазиш. При това сградата не беше обикновена.

Ни най-малко.

Господи, колко имаше нужда да пийне!

Стрелката беше паднала на осемдесет. Внимателно, усещайки болката в дланите си, затвори изпускателния вентил. Но отсега нататък бойлерът трябваше да бъде наблюдаван по-внимателно от всякога. Вероятно бе сериозно претоварен. Отсега вече нямаше да позволява стрелката да се вдига над сто до края на зимата. А пък ако им бъде студеничко, трябваше да се научат да го понасят с усмивка.

Бе спукал два от мехурите. Усещаше пулсиране в ръката като от гангренясал зъб.

Нещо за пийване. Ето това би го оправило, а в къщата нямаше нито капка, освен шери за готвене. В такъв момент едно питие щеше да му дойде като лекарство. Ами точно така, за бога. Вид анестезия. Беше изпълнил дълга си и сега му се полагаше някакво успокоително — нещо по-силно от екседрин. Но нямаше нищичко.

Спомни си бутилките, проблясващи в полумрака.

Беше спасил хотела. И хотелът сигурно имаше желание да му се отблагодари. Не се съмняваше в това. Извади кърпа от задния си джоб и тръгна нагоре по стълбите. Изтри устните си. Само едно питие. Съвсем мъничко. Колкото да облекчи болката.

Беше служил на „Панорама“, а сега „Панорама“ щеше да обслужи него. Качваше се по стълбите бързо, с енергичните стъпки на човек, който се прибира у дома след дълга и оспорвана битка. Беше пет и двайсет сутринта.

41. На дневна светлина

Дани се събуди с приглушен стон от ужасен сън. Имаше експлозия. Пожар. „Панорама“ гореше. Той и майка му гледаха хотела, застанали на поляната отпред.

— Погледни храстите, Дани — каза майка му.

Той премести очи към тях и видя, че всички са мъртви. Листата им бяха покафенели. Гъстите им клони стърчаха оголени като скелети на разкъсани трупове. Тогава татко му се втурна навън през голямата двукрила външна врата, горящ като факла. Дрехите му бяха в пламъци, кожата му беше потъмняла и страшна и продължаваше да променя цвета си, а косата му бе като горящ храст.

Точно тогава се събуди със стегнато от страх гърло, с ръце, вкопчени в завивките. Беше ли изпищял? Погледна към майка си. Уенди лежеше, обърната на една страна, придърпала завивките до брадата си, а бузата й беше закрита от разпиляната й сламена коса. Самата тя приличаше на дете. Не, не беше изпищял.

Докато лежеше в кревата, загледан нагоре, кошмарът започна да избледнява. Имаше чувството, че някаква голяма трагедия

(пожар? експлозия?)

ги е отминала на косъм. Остави мисълта си да се рее и да търси татко му и го намери да стои някъде долу, във фоайето. Дани се напрегна още малко, за да влезе в съзнанието на баща си. Но не му хареса. Защото татко си мислеше за Лошото Нещо. Мислеше си колко

(хубаво ще е да обърна едно-две и не ми пука че слънцето е превалило в някой край на света помниш ли тая наша приказка ал? джин с тоник бурбон с мъничко битер скоч със сода ром с кола едно за мен едно за теб и мърцините се просват една след друга било в принстън или в хюстън или в стокли какво толкова сега му е времето и никой няма да…)

(ИЗЛЕЗ ОТ УМА МУ МАЛЪК МРЪСНИКО!)

Той цял се сгърчи, уплашен от тоя прозвучал в съзнанието му глас, очите му се разшириха, а ръцете му изтръпнаха. Не беше гласът на баща му, а някаква умела имитация. Познат глас. Дрезгав, брутален и все пак с нотка ужасяващ хумор.

Изрита завивките и спусна крака на пода. Нахлузи чехлите си, отиде до вратата, отвори я и тръгна към главния коридор. Зави зад ъгъла. На средата помежду него и стълбите имаше човек, застанал на четири крака.

Дани замръзна.

Мъжът го погледна. Очите му бяха малки и червени. Беше облечен в някакъв сребрист лъскав костюм. Едва малко по-късно Дани осъзна, че е преоблечен като куче. Отзад от странното му облекло стърчеше дълга рошава опашка с пискюл на върха. Вляво до мъжа имаше глава на куче или вълк с празни очи над муцуната и разкривена в безсмислено зъбене уста със зъби, които приличаха на картонени.

Устата, брадата и страните на човека бяха омазани с кръв.

Започна да ръмжи срещу Дани. Хилеше се, но ръмженето беше истинско. Гърлен и смразяващ първичен звук. После започна да лае. Зъбите му също бяха окървавени. Запълзя към Дани, а опашката се влачеше подире му. Главата остана да лежи на килима, като се взираше с празните си очи някъде над рамото на момчето.

— Пуснете ме да мина — промълви Дани.

— Ще те изям, момченце — изръмжа човекът-куче и неочаквано от ухилената му уста се разнесе силно джавкане. Беше човешка имитация, но пък яростта бе неподправена. Косата му беше черна, слепена от пот заради прилепналия костюм. В дъха му се усещаше смесица от скоч и шампанско. Дани се отдръпна, но не побягна.

— Пуснете ме да мина.

— Ни на милиметър, ни за секунда, ни за милимунда — отвърна човекът-куче. Малките му очички се взираха изпитателно в Дани. Продължаваше да се хили. — Ще те изпапкам, момченце. И май че ще започна от тлъстата ти малка пишка.

Започна да го приближава с малки подскоци, като непрестанно ръмжеше.

Дани не издържа. Втурна се да бяга обратно по страничния коридор, водещ към апартамента им, като поглеждаше назад през рамо. Лаенето и ръмженето беше прекъсвано от кикотене и смутолевени ругатни.

Малко преди да стигне прага, Дани спря разтреперан.

— Вдигни го! — извика пияният иззад ъгъла. Гласът му бе едновременно злобен и отчаян. — Вдигни го, Хари, кучко такава! Не ми пука колко казина и авиокомпании притежаваш! Знам по какво си падаш в интимна обстановка! Вдигни го! А аз ще духам и ще духам… докато му го стопя докрай на Хари Дъруент! — Завърши с протяжен вледеняващ вой, който прерасна в писък на ярост и болка, преди да заглъхне.

Дани тревожно се обърна към затворената врата на спалнята им в дъното на коридора и тихо тръгна към нея. Отвори и надникна вътре. Майка му спеше все в същата поза. Никой не чуваше всичко това освен него.

Затвори безшумно вратата и отново се върна до ъгъла, откъдето се излизаше в главния коридор, с надеждата, че човекът-куче е изчезнал, както бе изчезнала и кръвта по стената на президентския апартамент. Надзърна предпазливо.

Мъжът в кучешкия костюм още беше там. Сега си беше сложил и кучешката глава и припкаше около стълбите, гонейки опашката си. От време на време подскачаше и ръмжеше сподавено:

— Вуф! Вуф! Гррр!

Звукът кънтеше през отвора на маската, накъсван от други звуци, които бяха или ридания, или смях.

Дани се върна в спалнята, седна на кушетката си и закри очи с ръце. Хотелът вече действаше. Видяното отначало може би наистина наподобяваше страшни картинки, които не можеха да му сторят нищо лошо. Но сега хотелът контролираше тези неща и те бяха станали опасни. Хотелът не позволяваше той да стигне до баща си. Така можеше да развали цялото забавление. Затова бе поставил човека-куче на пътя му, също както и животните-храсти помежду тях и пътя.

Ала баща му можеше да дойде тук. И рано или късно щеше да дойде.

Разплака се безмълвно. Сълзите се затъркаляха по бузите му. Беше много късно вече. Щяха да умрат и тримата и когато „Панорама“ се откриеше за следващия сезон, те също щяха да са тук, за да посрещат гостите заедно с другите привидения. С жената във ваната. С човека-куче. С ужасното тъмно нещо в циментовия тунел. Щяха да бъдат…

(Стига! Престани вече!)

Започна да трие яростно сълзите си с юмруци. Щеше да се старае колкото може това да не се случи. Нито на него, нито на татко, нито на мама. Щеше да се старае с все сили.

Затвори очи и събра всичките си мисли в една, мощна и ясна.

(!!! ДИК МОЛЯ ТИ СЕ ЕЛА БЪРЗО ЗЛЕ СМЕ ДИК ТРЯБВА ДА)

Внезапно в мрака зад клепачите му нещото, което го преследваше по тъмните коридори на „Панорама“ от сънищата му, се озова тук, пред него, огромно същество, облечено в бяло, вдигнало над главата си тояга.

Ще те накарам да престанеш, проклето пале! Ще те накарам да престанеш, защото аз съм ти БАЩА!

— Не!

Върна се с усилие в реалността на спалнята, с разширени изцъклени очи, безсилен да спре виковете, напиращи в гърлото му, докато майка му, събудена, притискаше чаршафа към гърдите си.

(Не татко не не не…)

И двамата чуха зловещото изсвистяване на невидимата тояга, която разсече въздуха някъде много близо. В настъпилата тишина след това изтича при майка си и се сгуши в прегръдките й, треперещ като зайче, хванато в примка.

„Панорама“ не му разрешаваше да повика Дик. Това също можеше да развали забавлението.

Бяха сами.

Навън снегът валеше все по-силно, спуснал завеса между тях и света.

42. Във въздуха

Повикването за полета на Дик Халоран беше в шест и четирийсет и пет сутринта, източно време, и земната стюардеса ги задържа на изход трийсет и едно. През това време той нервно прехвърляше пътната си чанта от ръка в ръка до последното повикване в шест и петдесет и пет. То беше за човек на име Карлтън Векър, единствения пасажер за полет на ТУА номер сто деветдесет и шест от Маями до Денвър, който не беше регистриран. В момента Дик Халоран напълно зависеше от него.

— Е, добре — каза земната стюардеса и връчи на Халоран синята бордова карта за първа класа. — Имате щастие. Можете да се качвате, сър.

— Сервираме закуска на борда — уведоми го стюардесата на входа. — Ако желаете…

— Само кафе, мила — отвърна й той и тръгна по пътеката към мястото си в сектора за пушачи. Все очакваше въпросният Векър да цъфне на вратата в последната секунда. Жената на мястото до прозореца четеше, „Сам можете да бъдете собственият си най-добър приятел“ с кисело, скептично изражение на лицето. Халоран закопча колана си, стисна с големите си черни ръце подръчниците на креслото и мълчаливо обеща на отсъстващия Карлтън Векър, че ще са нужни най-малко пет яки служители на ТУА, за да го вдигнат от мястото му. Не откъсваше поглед от часовника. Минутите до времето за излитане в седем нула нула течаха влудяващо бавно.

В седем и пет стюардесата ги уведоми, че ще има малко закъснение, докато механиците проверят една от вратите на багажното отделение.

— Ама че говняри! — измърмори Халоран.

Жената с острите черти обърна киселото си, възмутено лице към него, после отново забоде нос в книгата си.

Бе прекарал нощта на летището, като обикаляше гишетата на „Юнайтед Американ“, ТУА, „Континентал“ и „Браниф“ и досаждаше на служителите, продаващи билети. Някъде след полунощ, докато пиеше деветата си чаша кафе в барчето, реши, че е пълен глупак, за да се нагърби с всичко това. Имаше си власти. Отиде до най-близките телефони и след като разговаря с трима телефонисти, най-сетне узна номера на дежурния по спешни случаи в Националния парк „Скалисти планини“.

Мъжкият глас, който се обади отсреща, звучеше съвсем изтощен. Халоран се нарече с измислено име и му съобщи, че в хотел „Панорама“, западно от Сайдуиндър, имат проблеми. Тежки проблеми.

Накараха го да изчака.

Човекът (Халоран предположи, че е някой от охранителния отряд) му се обади отново след пет минути.

— Те имат радиопредавател — съобщи той.

— Естествено, че имат — отвърна Халоран.

— Не сме получили никакви тревожни сигнали от тях.

— Човече, това няма значение. Те…

— Какъв точно проблем имат там, господин Хол?

— Там е едно семейство. Пазачът, жена му и синът му. Боя се, че той е малко нещо откачил. Страх ме е да не посегне на жената и детето.

— Мога ли да попитам как получихте тая информация, сър?

Халоран затвори очи.

— Как се казвате?

— Том Стонтън, сър.

— Ами аз просто знам, Том. Ще бъда откровен с теб, доколкото мога. Там са в голяма опасност. Може би смъртна, разбираш ли ме?

— Господин Хол, аз наистина трябва да знам откъде…

— Виж какво — прекъсна го Халоран. — Казвам ти, че съм сигурен. Преди няколко години там имаше пазач на име Грейди. Той уби жена си, двете си момиченца, а после и себе си. И историята ще се повтори, ако не си размърдате задниците и не отидете там да предотвратите трагедията.

— Господин Хол, вие не се обаждате от Колорадо.

— Не, но какво значение…

— Щом не сте в Колорадо, не се намирате в обхвата на радиопредавателя на хотел „Панорама“. А след като сте извън обхвата, няма как да сте били в контакт със… ъъ… — Чу се шумолене на хартия. — Със семейство Торънс. Докато чакахте на телефона, се опитах да се свържа с тях. Телефонът не работи, в което няма нищо необичайно. Там има около четирийсет километра надземни телефонни кабели. Моето заключение е, че вие сте някакъв маниак.

— Божичко, какъв си глупав… — Ала отчаянието му бе твърде голямо, за да намери съответно съществително за прилагателното отпред. Внезапно го озари просветление. — Обади им се по радиото! — извика.

— Моля?

— Ти имаш радио и те имат радио. Хайде, обади им се да питаш какво става!

Настана мълчание, в което се чуваше само страничният шум по линията.

— И това си опитал, нали? — попита Халоран. — Затова ме накара да чакам толкова дълго. Опитал си да се свържеш по телефона, след това по радиото и като не ти се е обадил никой, решил си, че всичко си е наред. Абе какво правите вие там горе? Чешете си задниците и играете на табланет ли?

— Нищо подобно — отвърна сърдито Стонтън. Халоран изпита известно облекчение при гнева в гласа му. За пръв път почувства, че говори с жив човек, а не с автомат. — Всички от охранителния отряд плюс лесничеите, плюс доброволците са на Хейсти Ноч и рискуват живота си, защото някакви новоизлюпени алпинисти решили да атакуват северното било на Кингс Рам. Заседнали са някъде на път за там и може да успеят да слязат, а може и да не ги огрее. Пратихме два хеликоптера там и пилотите им са заложили живота си на карта, защото е нощ и започна да вали сняг. Та ако още не ви е ясно положението тук, ще ви помогна да си сглобите картината. Първо, няма кого да изпратя в „Панорама“. Второ, „Панорама“ не ни е първа грижа, за нас най-важното е да охраняваме парка и онези, които се намират на територията му. Трето, когато се съмне, нито един хеликоптер няма да е в състояние да излети, защото според метеорологичната прогноза ще има обилен снеговалеж. Сега ясно ли ви стана?

— Да — кротко отвърна Халоран. — Ясно ми стана.

— Аз имам доста просто обяснение, задето не успях да се свържа с тях по радиото. Не знам колко часа е при вас, но тук е девет и половина вечерта. Предполагам, че са го изключили и са си легнали. Ако желаете…

— Успех с катерачите — пожела му Халоран. — Но искам да знаеш, че не само те ще пострадат здравата, защото не са знаели с какво се захващат.

Затвори телефона.

В седем и двайсет сутринта самолетът боинг-747 пое по пистата за ускорение. Халоран си отдъхна. Карлтън Векър, който и да си ти, изяж се.

Полет сто деветдесет и шест се отдели от земята в седем и двайсет и осем, а в седем и трийсет и една, докато набираше височина, в главата на Дик Халоран отново избухна експлозия. Миризмата на портокали го облъхна твърде късно, за да се подготви. Челото му се сбърчи, а устата му се разтегна в болезнена гримаса.

(!!! ДИК МОЛЯ ТИ СЕ ЕЛА БЪРЗО ЗЛЕ СМЕ ДИК ТРЯБВА ДА)

И това беше всичко. Този път изчезна внезапно, без заглъхване. Предаването беше рязко прекъснато, сякаш прерязано с нож. Това го уплаши. Ръцете му, стиснали подръчниците, бяха почти побелели. Устата му пресъхна. Нещо се бе случило с момчето. Сигурен беше. Ако посмееше някой да стори зло на това детенце…

— Винаги ли реагирате така буйно при излитане?

Той се озърна. Говореше му жената до него.

— Не е там работата — поясни Халоран. — В главата си имам стоманена пластина. Спомен от Корея. От време на време ме пристяга. Започва да вибрира.

— Наистина ли?

— Да, госпожо.

— Винаги редовият войник плаща за военните авантюри — отряза тя.

— Така ли смятате?

— Точно така. Тая страна трябва да престане с мръсните си малки войни. В корена на всяка от тях е ЦРУ. ЦРУ и доларовата дипломация.

Тя отново отвори книгата си и продължи да чете. Сигналът ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО изгасна. Халоран гледаше отдалечаващата се земя и се питаше какво ли става с момчето. Беше обикнал това дете, макар да не бе изпитал особена симпатия към родителите му.

От все сърце се надяваше те да опазят Дани.

43. За сметка на заведението

Джак бе застанал в трапезарията, точно пред вратите с форма на прилепови крила, водещи към бар „Колорадо“. Главата му бе леко наклонена встрани, ослушваше се; на устните му играеше бегла усмивка.

Чуваше как наоколо му „Панорама“ оживява.

Трудно беше да се обясни как го разбра, но предполагаше, че е нещо, подобно на прозренията, които Дани получаваше от време на време. Крушката не пада по-далеч от дървото. Нали така се казваше?

То не бе точно възприятие на гледка и звук, макар че се доближаваше до тия неща. Сякаш имаше друг идентичен хотел, на сантиметри отместен от истинския, съществуващ в реалния свят (ако изобщо го има този „реален свят“, помисли си Джак), но постепенно припокриващ се с него. Припомни си за триизмерните филмчета, които бе гледал като дете. Ако гледаш екрана, без да си поставил специалните очила, виждаш двоен образ — точно същото му се случваше в момента. Но щом си поставиш очилата, всичко си идва на мястото.

Всички ери от съществуването на хотела се бяха слели заедно с изключение на последната, Ерата на Торънс. Но и тя много скоро щеше да се присъедини към останалите. Това беше добре. Много добре.

Почти чуваше надменното „динг-динг!“, издавано от сребърния гонг на гишето на рецепцията, за да призове хоповете във фоайето, докато се регистрираха мъже в модерни за двайсетте години фланелени костюми, а други с модерни през четирийсетте двуредни сака напускаха хотела. Ето ги и трите монахини, седнали пред камината, докато чакат да свърши опашката пред гишето, а зад тях стоят изправени, фрапантно издокарани с диамантени игли, прикрепящи вратовръзките им на сини и бели фигурки, Чарлс Грондин и Вито Дженели, погълнати от разговор за печалбата и загубата, за живота и смъртта. На задния паркинг имаше десетина камиона, някои насложени един върху друг като при лошо проявени снимки. В балната зала в източното крило едновременно вървяха дузина делови мероприятия, отместени едно от друго във времето на сантиметри. Имаше и бал с маски. А още соарета, сватби, тържества за рождени дни и годишнини. Мъже, разговарящи за Невил Чембърлейн и ерцхерцога на Австрия. Музика. Смях. Алкохолно опиянение. Истерия. Любов почти не, но затова пък несекваща притаена чувственост. Едва ли не ги чуваше всички, смесени заедно в очарователна какофония. В трапезарията, където бе застанал, едновременно се сервираха закуските, обедите и вечерите от седемдесет години. Той почти… Не, без почти, той чуваше тия звуци, слаби, но все пак ясни, както се чува далечна гръмотевица в горещ летен ден. Вече усещаше присъствието на всички тия хора, както те бяха усещали неговото още от самото начало.

Тази сутрин стаите на „Панорама“ бяха заети до една.

Хотелът беше пълен.

Зад прилеповите крила се носеха приглушени разговори, слети в лениво жужене, което се стелеше над масите като цигарен дим. Те бяха по-изискани, по-интимни, а смехът на жените от този, който поражда тръпки в мъжкото тяло. Лекото потракване на касата откъм бара, на която със звън се маркираше цената на джин с тоник, на коктейл „Манхатън“, на ром с кола, на джин-фис. Джук-боксовете със струящи от тях мелодии от различни времена, преливащи се една в друга.

Той бутна прилеповите крила и влезе вътре.

— Здравейте, момчета — тихо рече Джак Торънс. — Нямаше ме известно време, но ето че се връщам.

— Добър вечер, господин Торънс — поздрави Лойд искрено зарадван. — Колко е хубаво, че сте отново тук!

— И на мен ми е хубаво, Лойд — увери го сериозно Джак, като седна на високото столче помежду мъж с яркосин костюм и жена с черна рокля и замъглен поглед, която смучеше коктейл с водка.