Сияние Кинг Стивен
— Не, но останалото е някак объркано. Защото той е различен сега.
— Да — съгласи се майка му и сподави една въздишка. Наклонът на пътя вече не беше така силен и тя превключи на трета скорост.
— Не си го измислям, мамо. Честно ти казвам.
— Сигурна съм — усмихна се тя. — От Тони ли го научи?
— Не — отвърна детето. — Просто го знам. Оня лекар не повярва, че Тони го има, нали?
— Няма значение какво мисли лекарят — увери го тя. — Аз вярвам, че Тони го има. Не зная кой е той и какъв е, нито дали е част от теб, или… идва някъде отвън, но вярвам, че съществува, Дани. И ако ти… той… ако смятате, че е по-добре да се махнем оттук, така и ще постъпим. Двамата с теб ще си идем, а татко ще бъде отново с нас през пролетта.
Той рязко се извърна към нея с внезапно пламнала надежда.
— Къде? В мотел?
— Миличък, не можем да плащаме за мотел. Ще трябва да отидем у майка ми.
Надеждата по лицето на Дани угасна.
— Знам… — продума той и млъкна.
— Какво?
— Нищо — измърмори момченцето.
Тя превключи на втора, тъй като пътят отново стана стръмен. — Недей така, шефе. Това е разговор, който трябваше да проведем още преди седмици. Затова, моля те, довърши каквото беше започнал да казваш. Няма да се разсърдя, защото това е важно. Говори ми открито.
— Знам как се чувстваш с нея — изрече Дани и въздъхна.
— Как се чувствам?
— Зле — отвърна Дани и продължи с напевен монотонен глас, причинявайки й страх: — От зле по-зле, най-зле. Като че не ти е майка. Сякаш иска да те изяде. — Той я погледна стреснат. — И на мен не ми харесва там. Тя все си мисли как би се грижила за мен по-добре от теб и как иска да ме вземе за себе си. Не искам да ходя там, мамо. Предпочитам да остана в „Панорама“, отколкото да ида при нея.
Уенди беше потресена. Нима толкова зле стояха нещата между нея и майка й? Господи, в какъв ли ад живееше детето, ако наистина можеше да чете мислите на всички им. Внезапно се усети разголена и засрамена, сякаш я бяха хванали да върши нещо неприлично.
— Добре — промълви тя. — Добре, Дани.
— Ти ми се сърдиш — отрони той с изтънял, почти разплакан глас.
— Не, не ти се сърдя, честна дума. Просто съм малко разстроена.
Точно в този миг подминаха табелата „Сайдуиндър 20 км“ и Уенди се поотпусна. Оттук нататък пътят беше по-добър.
— Искам да ти задам още един въпрос, Дани. Очаквам да ми отговориш искрено. Ще можеш ли?
— Да, мамо — прошепна той.
— Татко ти пие ли отново?
— Не — отвърна той и сподави следващите две думи, които напираха на устните му: НЕ ОЩЕ.
Уенди пое въздух с облекчение. Тя постави ръка на коляното на Дани и го стисна леко.
— Татко ти полага големи усилия — меко продума тя. — Защото ни обича. А и ние го обичаме, нали?
Той кимна сериозно.
Като говореше едва ли не сама на себе си, тя продължи:
— Той не е идеален, Дани, но се старае… прави каквото може. И много се измъчи, Дани! Когато… когато престана… изживя адски мъки. И продължава да се мъчи. Мисля, че ако не бяхме ние, би и се отказал да се бори. Искам да постъпя, както е правилно. Но не зная какво да избера. Дали да заминем? Дали да останем? И двете ме плашат.
— Да, зная.
— Ще направиш ли нещо за мен, шефе?
— Какво?
— Опитай се да накараш Тони да дойде. Сега, веднага. Попитай го дали сме в безопасност в хотела.
— Аз вече се опитах — бавно изрече Дани. — Тази сутрин.
— И какво стана? Какво ти каза той?
— Не дойде — отвърна детето. — Тони просто не дойде. — И неочаквано избухна в плач.
— Дани — разтревожена проговори тя. — Миличък, недей така. Моля те… — Камиончето изви встрани, пресичайки двойната жълта линия, и тя го върна в своята лента уплашена.
— Не ме води у баба — през сълзи продума Дани. — Моля ти се, мамо. Не искам да ходя там. Искам да остана с татко…
— Добре — кротко каза тя. — Добре, така и ще постъпим. — Тя извади хартиена салфетка от джобчето на спортната си риза и му я подаде. — Ще останем. И всичко ще бъде наред. Съвсем добре.
23. На детската площадка
Джак излезе пред главния вход, дръпна ципа на якето си до под брадичката и премигна на ярката светлина на деня. В лявата си ръка държеше електрическа ножица за подрязване на храсти. С дясната измъкна чиста кърпичка от джоба си, изтри си устните и я прибра отново. Бяха казали по радиото, че снегът идва. Трудно му бе да повярва, макар че далеч на хоризонта вече се скупчваха облаци.
Тръгна по пътеката, водеща към живия плет, като премести резачката в другата си ръка. Работата нямаше да го забави; малко подрязване бе достатъчно. Студените нощи вече бяха забавили силно растежа на храстите. Ушите на заека изглеждаха малко рошави, а два от краката на кучето бяха пообрасли с нещо като шпори, но лъвовете и бизонът изглеждаха добре. Леката подстрижка щеше да свърши работа, а после нека идва снегът.
Бетонната настилка свърши внезапно като трамплин над басейн. Той отмина празния басейн по чакълената пътека, която се виеше покрай скулптурите от жив плет и стигаше до детската площадка. Приближи до заека и натисна бутона на дръжката на ножиците. Те се пробудиха с леко ръмжене.
— Здрасти, Зайо Байо — каза Джак. — Как си днес? Малко си понадхвърлил боя си и са ти обрасли ушите. Няма страшно, ще те оправим. Я кажи, чувал ли си вица за търговския пътник и старата дама с пудела?
Гласът му звучеше неестествено и глупаво в собствените му уши и той млъкна. Помисли си, че не изпитва особена симпатия към тези фигури. Винаги му се бе струвало донякъде извратено осакатяването на живия плет и оформянето му в нещо, което той не е. Покрай една от магистралите във Върмонт от жив плет бе направено табло с реклама за сладолед. Да използваш природата, за да си пробутваш сладоледа, изглеждаше нередно. Направо гротескно.
(Не си нает да философстваш, Торънс.)
Е, това си беше вярно. Напълно вярно. Подкастри ушите на заека и в тревата нападаха пръчици и клончета. Електрическата резачка кротко ръмжеше. Слънцето светеше ярко, но в лъчите му нямаше топлинка и вече не изглеждаше толкова невероятно, че снегът идва.
Работеше бързо, защото му бе ясно, че да спираш и да мислиш, додето вършиш подобна задача, обикновено означава да сгрешиш. Джак докосна „лицето“ на заека (погледнато така отблизо, то изобщо не приличаше на лице, но той знаеше, че от разстояние двайсетина крачки светлината и сянката го уподобяваха на муцунка, подпомогнати от въображението на гледащия), после поокастри излишните клончета около корема му.
Когато свърши, изключи резачката и отстъпи назад към детската площадка, за да види ефекта. Заекът изглеждаше добре. Сега щеше да се залови с кучето.
— Но ако хотелът беше мой — проговори гласно, — щях да ви изрежа до корен, грозотии такива.
Наистина би го сторил. Щеше да ги изреже и на мястото им щеше да възстанови поляната и да разположи върху нея пет-шест метални масички с пъстри чадъри над тях. Лете гостите можеха да си пият тук коктейлите. Джин-физ, „Маргарита“, „Розова дама“ и всякакви подобни подсладени туристически боклуци. Може би също и ром с тоник. Джак извади кърпата от задния си джоб и бавно изтри устни с нея.
— Хайде, хайде — промърмори тихо. Нямаше смисъл да се задълбава в такива неща.
Понечи да се върне при храстите, но някакъв импулс го накара да се откаже и се запъти към площадката за игра. Странно колко малко възрастните познават децата, каза си. Двамата с Уенди бяха сигурни, че на Дани страшно ще му хареса детската площадка; тук имаше всичко, което би пожелало едно дете. А всъщност малкият не бе стъпвал тук повече от пет-шест пъти, надали и толкова. Може би ако имаше друго дете, с което да си играе, нещата щяха да са по-различни.
Портичката леко изскърца, когато я отвори, за да влезе, после под краката му захрущя чакъл. Най-напред отиде до къщичката — съвършен умален модел на самия хотел. Стигаше до над коляното му. Джак се наведе и погледна прозорците на третия етаж.
— Великанът дойде и ще ви излапа всичките по креватите ви — изрече с глух глас.
Никак не беше смешно. Къщичката можеше да се отвори, ако бутнеше една скрита пантичка. Погледната отвътре, тя разочароваше. Стените бяха боядисани, но иначе бе празна. Как иначе, помисли си, та нали в нея трябва да влезе дете? А мебелите, които можеха да се подредят, сигурно бяха прибрани през зимата в пристройката за инструменти. Затвори я и чу лекото щракване на резето.
Приближи до пързалката, остави на земята резачката и като се озърна назад към алеята, за да провери дали Уенди и Дани не се задават, изкачи се до върха й и седна. Това беше пързалката за по-големите деца, но все пак бе доста неудобна и стягаше задника му на пораснал човек. Откога ли не се бе качвал на пързалка? От двайсет години? Изглеждаше невъзможно да е минало толкова време, но нямаше начин да е било по-скоро. Спомняше си как баща му го водеше в парка, когато бе приблизително на възрастта на Дани, и той не пропускаше нито едно от забавленията там — пързалка, люлки, катерушка, всичко. За обяд с баща му хапваха по един хот-дог и си купуваха фъстъци от човека с количката. Сядаха на пейката да ги изядат, а около краката им се скупчваше тъмен облак от гълъби.
— Лешояди гадни — казваше баща му. — Не ги храни, Джаки.
Но накрая и двамата започваха да им подхвърлят фъстъци и се кискаха, като ги гледаха как гонят зрънцата, как стръвно се спускат след тях. На Джак не му се вярваше баща му някога да е водил братята му в парка. Той беше бащиният си любимец, макар и да отнасяше шамарите, когато татко му бе пиян, а това траеше през повечето време. Ала Джак бе продължил да го обича дълго, доколкото можа, далеч след като останалите от семейството вече изпитваха само омраза и страх.
Отблъсна се с ръце и се плъзна додолу, но остана някак неудовлетворен. Пързалката не бе използвана и триенето бе голямо, затова не можеше да се постигне голяма скорост. Пък и задникът му бе доста широк. Краката му стъпиха в трапчинката, изровена от хиляди детски крачета; той се изправи, отупа дъното на панталоните си и погледна към електрическата ножица, но вместо да се върне към работата си, приближи до люлката, която също му донесе разочарование. Откакто сезонът бе приключил, веригите й бяха ръждясали и издаваха болезнен скърцащ стон. Джак си обеща, че през пролетта ще ги смаже.
Хайде, престани, каза си. Вече не си дете. И не ти е нужно да се въртиш из детската площадка, за да си го докажеш.
Ала все пак отиде до катерушката — беше твърде малка за него и я отмина — и после до тръбната ограда, която маркираше границата на площадката. Обви пръсти около пръчките и погледна през тях, а слънцето набразди лицето му със сенки като на затворник зад решетки. Той сам осъзна приликата и разтърси пръчките; по лицето му се изписа отчаяно изражение, а устните му прошепнаха:
— Пуснете ме оттук! Искам на свобода!
За трети път се упрекна, че никак не е забавен. Време беше да се залови отново за работа.
И тогава чу звука зад себе си.
Светкавично се извърна със смръщена, озадачена физиономия, зачуден дали някой не се шегува с него в това детско царство. Погледът му обходи люлките и пързалките, но на тях седеше само вятърът. Отвъд площадката храстите във форма на лъвове се бяха скупчили като за отбрана около пътеката, заекът се бе навел все едно да хрупка трева, бизонът — готов да се хвърли напред, кучето — приклекнало на задни лапи. А зад тях — самият хотел. Оттук виждаше дори игрището за роук от западната страна на „Панорама“.
Всичко си бе същото както преди. Защо тогава цял бе настръхнал, защо се стегнаха мускулите му и го полазиха студени тръпки?
Отново погледна хотела с примижали очи, но отговор не намери. Той просто си стоеше там с тъмни прозорци и с тънка виеща се струйка дим от комина, идещ от тлеещия огън в камината на фоайето.
(Хайде, глупчо, стегни се и поработи, иначе те ще се върнат и ще си помислят, че само се шляеш.)
Точно така, работата трябваше да се свърши. Защото снегът идеше и проклетият жив плет трябваше да се подкастри. Това беше част от споразумението. Освен това те нямаше да посмеят…
(Кои нямаше да посмеят? И какво да не посмеят?)
Той тръгна назад към електрическата ножица, оставена до стълбичката на пързалката, и шумът на натрошените камъчета под краката му прозвуча в ушите му абсурдно силен. Сега вече бе настръхнала и плътта около слабините му, а хълбоците си усещаше тежки и корави като камък.
(Господи, какво става?)
Спря до ножицата, но не понечи да я вземе. Да, имаше нещо по-различно. В живия плет. При това нещо толкова обикновено и очевидно, че не успяваше да го схване. Остави това, смъмра се, просто подстрига шибания заек и това е.
(това е)
Дъхът секна в гърлото му.
Заекът, преди изправен, сега се бе отпуснал на четири крака и пасеше трева. Коремът му опираше в земята. Със сигурност преди десет минути бе стъпил на задните си крака, нямаше съмнение — та нали бе подкастрял ушите и корема му.
Очите му потърсиха кучето. Когато бе дошъл по пътеката, то седеше на задни лапи, все едно просеше лакомство. Сега бе свито, с наклонена глава и сякаш безмълвно ръмжеше. А лъвовете…
(о, не, не, няма начин)
лъвовете бяха по-близо до пътеката. Двата от дясната му страна леко се бяха сближили. Опашката на левия бе проточена почти до пътеката. Когато беше минал покрай тях първия път, този бе от дясната страна и опашката му бе завита около него. Те вече не пазеха пътеката; бяха я блокирали.
Джак рязко закри очите си с ръка и също тъй рязко я махна. Картината не се промени. Въздишка, твърде тиха, за да се нарече стон, се изтръгна от гърдите му. По време на пиянството си винаги се бе боял, че може да се случи нещо подобно. При закоравелите алкохолици такова явление се наричаше делириум тременс. Във филма „Проваленият уикенд“ добрият стар Рей Миланд виждаше как от стените излизат буболечки.
Ала как се наричаше, когато човек бе съвършено трезвен?
Въпросът бе зададен като риторичен, но подсъзнанието му даде отговор
(нарича се лудост)
въпреки това.
Втренчен към живия плет, той осъзна, че нещо всъщност се беше променило, докато бе държал ръката на очите си. Кучето се бе преместило по-близо. Вече не бе свито, а бе заело поза, като че ще хукне — с прибрани хълбоци, единият преден крак изнесен напред, а другият по-назад. В плета сякаш имаше голяма уста, разтворена широко за прозявка, а подрязаните клончета изглеждаха остри и зли. Ето, сега му се стори, че сред зеленината различава очи. Гледаха го.
Защо трябва да бъдат подрязвани? — възкликна на себе си истерично. Те са съвършени.
Пак същият тих звук. Неволно отстъпи крачка назад, когато погледна лъвовете. Един от двата вдясно вече беше по-напред от другия. Беше навел глава, а лапата му се бе прокраднала почти до оградата. Мили Боже, какво ли още можеше да се очаква?
(да скочи и да се нахвърли върху теб като в страшна приказка)
Беше също като в играта на „замръзване“, с която толкова се забавляваха като деца. Едно дете седеше с гръб към останалите и броеше, след което извикваше „Замръзни!“ и се обръщаше. През това време останалите деца се движеха към него, но погледнеше ли ги, те вече не биваше да се движат и застиваха в причудливи пози. Постепенно приближаваха все повече и повече, докато в един момент, ако ти броиш, усещаш нечия ръка на гърба си…
Чакълът по пътеката изскърца.
Извърна глава към кучето и видя, че вече бе прекосило половината пътека и сега беше зад лъвовете с широко разтворена в прозявка уста. Преди беше най-обикновен храст, подрязан във форма на куче, чиито очертания се размиваха, когато го приближиш. Но сега Джак различаваше и породата — немска овчарка, а овчарките понякога можеха да бъдат зли. Ако някой ги тренираше в тая посока, ставаха убийци.
Тих, шумолящ звук.
Лъвът отляво неусетно бе стигнал чак до оградата; муцуната му опираше в дъските. Като че му се хилеше насреща. Джак отстъпи още две крачки. Главата му бучеше в хаос, а дъхът дращеше изсъхналото гърло. Сега и бизонът се бе раздвижил и следваше заека по петите. Главата му бе наведена, а зелените рога сочеха напред към него. Работата бе в това, че човек не можеше да ги наблюдава едновременно. Не и всичките наведнъж.
От гърлото му излезе протяжен вой, но както бе напрегнат, не си даваше сметка за него. Очите му трескаво се местеха от едно към друго зелено същество в стремеж да улови мига на движението. Вятърът, провиращ се между гъстите клончета, издаваше стръвно ръмжене. Какъв ли звук щеше да се чуе, ако го докопаха? Но той знаеше, естествено. Пукане и трошене. Това щеше да е…
(не не НЕ НЕ НЯМА ДА ПОВЯРВАМ В ТОВА НИКОГА!)
Притисна ръце към очите си, вкопчил пръсти в косата, челото, пулсиращите си слепоочия. Дълго стоя така с все по-нарастващ ужас, докато накрая не издържа и с вик свали ръце.
Кучето седеше на задни лапи, сякаш просеше лакомство. Бизонът бе равнодушно загледан към игрището за роук, както когато Джак бе дошъл с ножицата. Заекът бе изправен, с щръкнали уши, готови да уловят и най-слабия шум, с току-що остриган корем. Лъвовете, заковани по местата си, лежаха край пътеката.
Дълго време остана замръзнал на мястото си, а пресекливото му дишане постепенно се забавяше. Бръкна за цигарите си и изтърси четири от тях на земята. Наведе се да ги вдигне, но ги търсеше опипом, без да сваля поглед от животните-храсти, за да не би те да се размърдат отново. Вдигна цигарите, натика небрежно трите в пакета и запали четвъртата. След две дълбоки смуквания я хвърли и стъпка. Отиде при ножицата и я вдигна.
— Преуморен съм — каза и сега вече не му изглеждаше странно, че си говори на глас. Нямаше нищо налудничаво в това. — Бях много напрегнат. Осите… пиесата… обаждането на Ал. Но всичко мина.
Запъти се бавно към хотела. Част от съзнанието му се сви ужасена и му внушаваше да заобиколи животните, но той мина по пътеката точно сред тях. Лек вятър шумеше в клончетата им и нищо повече. Здравата се бе уплашил, но всичко бе свършило.
В кухнята на хотела се спря да вземе два екседрина, после слезе долу и разглежда вестници, докато чу приглушения шум на хотелското камионче по алеята. Излезе да ги посрещне. Чувстваше се добре. Не виждаше причини да споменава за халюцинацията си. Страхът го бе разтърсил, но вече го нямаше.
24. Снегът
Здрачаваше се.
Бяха застанали пред главния вход — Джак в средата, поставил лявата си ръка върху рамото на Дани, а с дясната обгърнал кръста на Уенди. И тримата гледаха как решението им се обезсилва.
Към два и половина следобед небето вече се бе заоблачило, а час по-късно заваля сняг. Този път нямаше нужда от метеоролог, за да стане ясно, че валежът ще е обилен и ще натрупа преспи. Най-напред снежинките падаха съвсем отвесно и образуваха равна покривка, но сега, час по-късно, бе задухал североизточен вятър и снегът взе да навява към входа. Магистралата отвъд терена на хотела вече се бе скрила под гладко бяло одеяло. Животните-храсти също бяха изчезнали, но когато Уенди и Дани се прибраха, тя го поздрави за добрата работа, която бе свършил. Така ли мислиш, само промърмори той и не каза нито дума повече по този въпрос. А сега храстите бяха затрупани под снежни кожуси, скриващи очертанията им.
Интересно как мислите на тримата бяха различни, ала чувството, което изпитваха, бе едно и също: облекчение. Мостът бе прекосен.
— Ще дойде ли някога пролет? — отрони Уенди.
Джак я притисна към себе си и отвърна:
— Докато се усетиш, и е тук. Какво ще кажете да се приберем вътре и да вечеряме? Застудява.
Тя се усмихна. През целия следобед Джак бе някак затворен и… особен. Сега отново се държеше съвсем нормално.
— Не възразявам. А ти, Дани?
— Добре.
И тъй, влязоха заедно и оставиха вятърът навън цяла нощ да свири самотно; след време щяха да привикнат с този звук. Парцали сняг се виеха и танцуваха над площадката пред входната врата. Хотелът ги приемаше невъзмутимо, както винаги от близо три четвърти век, равнодушен към факта, че вече е откъснат от света. А може би дори го посрещаше със задоволство. Вътре в черупката му тримата се заеха с обичайните си привечерни занимания като микроби, попаднали в черво на чудовище.
25. В стая 217
Седмица и половина по-късно теренът около „Панорама“ бе скрит под шейсетсантиметрова гладка и пухкава снежна покривка. Менажерията от храсти стърчеше едва наполовина; заекът, замръзнал на задните си крака, сякаш се подаваше от бял басейн. Някои от преспите бяха дълбоки над метър и половина. Вятърът постоянно ги разместваше и като капризен скулптор променяше очертанията им във форми, подобни на пясъчни дюни. На два пъти Джак тромаво се бе приплъзвал с миниските до пристройката за инструменти, за да вземе лопатата и да почисти площадката пред входа, а на третия път махна с ръка и просто издълба пътека сред преспите, навети пред входа, и остави Дани да се забавлява, като се пързаля напред-назад по нея. Най-гигантски бяха преспите от западната страна на хотела; някои от тях достигаха пет-шест метра, а поляната зад тях бе съвсем оголена от постоянния вятър. Прозорците на първия етаж бяха напълно засипани, а гледката от трапезарията, на която Джак се бе възхитил в деня на пристигането им, вече не бе по-вълнуваща от съвършено бял киноекран. Телефонът им не работеше от осем дни и единствената им връзка с външния свят сега бе радиопредавателят в кабинета на Улман.
Вече валеше сняг всеки ден — понякога прехвърчаше за кратко и само напудряше блестящата дебела покривка, друг път се сипеше здравата и свистенето на вятъра прерастваше в писък, а старият хотел се тресеше и стенеше обезпокоително в снежната си люлка. Нощем температурите не се вдигаха над минус десет градуса и макар в ранните следобедни часове термометърът край кухненския вход да показваше понякога минус четири, заради вятъра бе тъй непоносимо студено, че човек не можеше да си покаже носа навън. Ала все пак и тримата излизаха в дните, когато грееше слънце, обикновено навлекли по два ката дрехи и с кожени ръкавици върху вълнените. Излизането на открито се превърна в жадувано събитие; хотелът бе ограден от двойната следа на пластмасовата шейна на Дани. Комбинациите бяха едва ли не безбройни: Дани се возеше, а родителите му го теглеха; татко се возеше и се смееше, докато Уенди и Дани се мъчеха да го дърпат (успяваха само ако беше заледено); Дани и мама се возеха заедно; Уенди се настаняваше в шейната, а двамата й мъже я теглеха, изпускаха бяла пара като впрегатни коне и се преструваха, че е по-тежка, отколкото беше всъщност. Много се смееха по време на тези си обиколки с шейната около хотела, ала от боботещия безличен глас на вятъра, тъй властен и кънтящ, смехът им звучеше кухо и насилено.
В снега бяха видели следи от елени, а веднъж дори и самите елени — пет на брой, застанали неподвижно край оградата. Бяха се изредили и тримата да ги разгледат с бинокъла на Джак. Гледката пробуди у Уенди странно чувство за нереалност: те стояха затънали до колене в снега, покриващ магистралата, и на нея й хрумна, че додето настъпи пролетното разтопяване, шосето принадлежи повече на елените, отколкото на тях. Създаденото от човека губеше значението си тук горе. Струваше й се, че елените разбират това. Свали бинокъла, измърмори, че е време да приготви обяда, и в кухнята си поплака малко — мъчеше се да избяга от чувството на обреченост, което понякога я притискаше тъй болезнено, сякаш грамадна ръка мачкаше сърцето й. Мислеше си за елените. Мислеше си и за осите, които Джак бе изнесъл в стъклената купа пред задния вход, за да замръзнат.
Имаше доста чифтове миниски с обувки, които висяха на гвоздеи в пристройката за инструменти и Джак бе намерил подходящ размер и за тримата, макар че тези на Дани му бяха възголеми. Джак доста добре се справяше с тях. Макар да не бе обувал миниски от детските си години в Ню Хампшър, бързо си възстанови умението. На Уенди те никак не й се нравеха — само след петнайсет минути ските й причиняваха страхотни болки в краката и глезените, — но Дани бе силно заинтригуван и много старателно се опитваше да свикне с тях. Все още падаше доста често, но Джак бе доволен от напредъка му. Обещаваше, че през февруари вече ще може да прави кръгчета с тях.
Денят беше мрачен и към обяд от небето отново започна да се сипе сняг. По радиото обещаваха още петнайсет до двайсет и пет сантиметра снежна покривка и пееха осанна на снега, това божество на колорадските скиори. Уенди, която седеше в спалнята и плетеше шал, ругаеше наум скиорите за възторга им.
Джак беше в мазето. Отишъл бе да провери котела и бойлера — подобни проверки се бяха превърнали в ритуал за него, откакто снегът ги затисна — и след като се увери, че всичко е наред, мина под арката в другата част, светна крушката и седна на един покрит с паяжини сгъваем стол, който бе открил наскоро. Прелистваше стари вестници и книжа, а през това време неспирно триеше устните си с носна кърпа. От седенето вътре тенът му, придобит през есента, бе избледнял и както седеше, навел глава над пожълтелите листове, с разбъркана и паднала над очите червеникаворуса коса, имаше донякъде налудничав вид. Бе открил странни неща, напъхани помежду фактурите, товарителниците и разписките. Обезпокояващи неща. Окървавено парче чаршаф. Плюшено мече, накъсано на парчета. Смачкан лист виолетова хартия за писма, от която като че още се носеше бегъл аромат на парфюм, устоял на плесента на времето. Върху него имаше започната и недовършена бележка с избеляло синьо мастило: „Миличък Томи, тук горе не мога да мисля така добре, както се надявах. За нас, то се знае, за кого друг? Ха-ха! Все ми пречат разни неща. Сънувах странен сън, че разни предмети нощем започват да се движат, можеш ли да си представиш, още повече…“ Това беше всичко. Датата на бележката беше 27 юни 1934 година. Откри и кукла, в която можеш да си пъхнеш ръката. Като че бе вещица. Какво друго би могла да е с тия големи зъби и островърха шапка? Кой знае как бе попаднала помежду разписки за доставка на газ и минерална вода. А на гърба на един лист с меню с черен молив бе надраскано нещо като стихотворение: „Тук ли си, Медък?/ Аз ходя насън./ Растенията под килима се движат.“ На менюто липсваше дата, а под стихотворението нямаше име, ако изобщо бе стихотворение. Някак смътно, но завладяващо. Струваше му се, че е открил парченца от картинна мозайка, които биха се подредили в нещо смислено, стига да намери свързващите елементи. И тъй, продължи да търси, като подскачаше и избърсваше устните си всеки път, щом котелът зад гърба му шумно изпуснеше пара.
Дани отново беше пред стая 217.
Шперцът беше в джоба му. Стоеше пред вратата, втренчил се в нея като упоен, а раменете му потреперваха под вълнената ризка. Тихо си тананикаше монотонни звуци без мелодия.
Не беше искал да идва тук след преживяното с маркуча на пожарогасителя. Боеше се да приближава насам. Измъчваше го страх, че отново е взел шперца въпреки наставленията на баща си.
И все пак бе пожелал да дойде. Любопитството
(погуби котката)
го глождеше непрестанно, като тайнствена песен на сирени, която не можеше да бъде заглушена. А и господин Халоран бе казал: „Не смятам, че вътре има нещо, което може да ти навреди.“
(Ти обеща.)
(Обещанията се дават, за да се нарушат.)
При тази мисъл подскочи. Тя сякаш бе долетяла отвън като бръмчаща муха.
(Обещанията се дават, за да се нарушат, драги ми чес, да се нарушат, разрушат, размажат, пречукат.)
Нервното му тананикане се превърна в тихо, леко фалшиво пеене: „Лу, намини към мен, Лу, Лу, Лу, моя любов…“
Та нима господин Халоран не беше прав? Нима не си бе замълчал поради тази причина и позволи да останат тук, откъснати от натрупалия сняг?
Затвори очи, и те ще изчезнат.
Онова, което видя в президентския апартамент, бе изчезнало. А и змията бе всъщност само гумен маркуч, паднал на килима. Да, дори кръвта в президентския апартамент беше безвредна, нещо странно, нещо, което се бе случило много преди той да се роди, нещо, с което вече бе свършено. Като филм, достъпен само за неговото зрение.
Нямаше нищо, абсолютно нищо в този хотел, което да му причини зло, и той щеше да си го докаже, като влезе в тази стая. Разумно бе, нали?
„Лу, Лу, намини към мен, Лу…“
(погуби котката, драги ми чес, чес, мой мили, а после тя се съживи. Той знаеше, че тези неща)
(са като страшни картинки и не могат да ти сторят зло, но, о, Боже мой)
(какви големи зъби имаш, бабо, и дали това е Синята брада във вълчи костюм или вълк в костюма на Синята брада, а аз съм толкова)
(доволен, че попита, защото любопитството погуби котката, а после тя се съживи)
В коридора, стъпвайки безшумно по синия килим с черната джунгла върху него, спря до пожарогасителя, вдигна маркуча и го закачи отново на скобата, а после пъхна пръстче в отвора му и с биещо сърце пошепна: „Хайде, направи ми нещо де. Я да те видя какво ще ми направиш? Не можеш, а? Ти си само един тъп маркуч на пожарогасител. Нищо не можеш да правиш, освен да лежиш тук!“ Бе като обезумял от дързост. Нищо не се случи. Та това наистина бе само маркуч, можеше да го накълца на парчета и той нямаше дори да гъкне, нито да се загърчи и да изплюе зелена жлъч върху синия килим, защото беше просто маркуч, не дългуч, не и заспала змия, а той бе бързал напред, защото беше
(„закъснях, много закъснях“, каза белият заек)
белият заек. Да. Сега долу край площадката за игра имаше бял заек. Някога той беше зелен, но сега бе побелял, сякаш остарял през студените ветровити нощи.
Дани извади от джоба си шперца и го пъхна в ключалката.
„Лу, Лу…“
(белият заек се бе запътил за игра на крикет при Алената кралица, крикет с щъркелов клюн за чукче и таралежи вместо топки)
Поглади леко ключа. Главата му се въртеше. Завъртя го в ключалката.
(ОТРЕЖИ МУ ГЛАВАТА! ОТРЕЖИ МУ ГЛАВАТА! ОТРЕЖИ МУ ГЛАВАТА!)
(Тази игра не е крикет, макар чукчетата да са много къси)
Дани бутна вратата. Тя се отвори леко, без да скърца. Все още стоеше отвън, пред стаята — обширна комбинация от спалня и дневна. Беше тъмна, защото преди две седмици татко затвори всички капаци на западната фасада.
Застанал на прага, се пресегна опипом вдясно и натисна електрическия ключ. Светнаха двете крушки на полилея от гравирано стъкло. Дани пристъпи напред и се огледа. Килимът беше дебел и мек, в убит розов цвят. Действаше успокояващо. Двойно легло с бяла покривка. Писалище до големия прозорец със спуснати капаци. През време на сезона седящият на него вероятно виждаше пред себе си красива гледка, която да опише на своите близки у дома.
Влезе още по-навътре. Та тук нямаше нищо, нищичко. Само една празна стая, студена, защото днес татко отопляше източното крило. Дрешник, през чиято открехната врата се виждаха закачалки от хотелски тип, които не могат да се крадат. На нощната масичка Библия. Вляво беше вратата на банята с голямо огледало на нея, което отразяваше собственото му бледо лице. Вратата беше отворена и…
Видя двойника си в огледалото да кима бавно.
Да, то се намираше вътре, каквото и да бе. В банята. Двойникът му тръгна напред, сякаш искаше да излезе от стъклото. Вдигна ръка и я притисна към неговата. После тя се отпусна, когато вратата на банята се отвори. Погледна вътре.
Дълго и старомодно помещение, подобно на влаков вагон. Малки бели шестоъгълни плочки на пода. В далечния край тоалетна чиния с вдигнат капак. Вдясно мивка, а над нея аптечка с огледална вратичка. Вляво огромна бяла вана на крака като орлови нокти и с придърпана завеса. Дани влезе в банята и като насън тръгна към ваната, тласкан от външна сила, сякаш всичко това ставаше в един от сънищата, в които му се явяваше Тони, и сега, като дръпнеше завесата пред душа, щеше да намери нещо хубаво — нещо, което татко бе забравил или мама бе изгубила, нещо, което щеше да ги направи и двамата щастливи…
И той дръпна завесата.
Жената във ваната бе мъртва от дълго време. Бе подпухнала и морава, а подутият й корем се подаваше от ледената вода като остров. Очите й, грамадни и оцъклени като стъклени топчета, бяха приковани в Дани. Посинелите й устни бяха обтегнати в ухилена гримаса. Гърдите й се поклащаха насам-натам, а ръцете се бяха вкопчили в порцелановите ръбове на ваната като рачешки щипки.
Дани изпищя. Ала от устата му тъй и не излезе звук; викът се насочи навътре в него и пада дълго като камък в дълбок кладенец. Отстъпи назад, чу как токовете му изтракаха върху белите шестоъгълни плочки и в същия миг неусетно изпусна силна струя урина.
Жената се бе надигнала й сега седеше.
Все още се хилеше, втренчила в него огромните си топчести очи. Мъртвите й длани потриваха ръбовете на ваната. Тя не дишаше. От дълго време беше труп.
Дани се извърна и побягна. Втурна се през вратата на банята, с оцъклени очи и коса, щръкнала нагоре като бодли на таралеж, с широко отворена безмълвна уста. Изтича до вратата, водеща към външния коридор, вече затворена. Започна да блъска по нея, без да е в състояние да осъзнае, че не е заключена и трябва само да завърти топката, за да излезе. Издаваше оглушителни писъци, ала те не бяха доловими за нормалното човешко ухо. Можеше само да тропа по вратата, а зад гърба си чуваше приближаването на мъртвата жена с подут корем, суха коса и протегнати напред ръце.
Вратата не искаше да се отвори, не искаше, не искаше.
После до него неочаквано долетя гласът на Дик Халоран, тъй спокоен, че най-сетне стегнатото гърло на Дани се отпусна и той се разплака, не от страх, а от благословено облекчение.
(Не вярвам, че могат да ти сторят нещо лошо… Те са като картинки в книжка… Затвориш ли си очите, ще изчезнат.)
Спусна клепачи и сви ръцете си в юмручета. Раменете му се приведоха от усилието да се съсредоточи.
(Тук няма нищо, съвсем нищо ТУК НЯМА НИЩО ТУК НЯМА НИЩО)
След известно време започна да се успокоява. Вече си даваше сметка, че вратата не е заключена и нищо не му пречи да излезе, когато подгизналите, подпухнали и студени като риба ръце се сключиха около врата му и безмилостно извърнаха главата му към мъртвешкото мораво лице.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
В плен на снега
26. Царството на сънищата
От плетенето й се доспа. Днес дори Барток би я приспал, а музиката, която звучеше от малкия грамофон, не беше на Барток, беше на Бах. Ръцете й ставаха все по-бавни и в мига, когато синът й се запозна с отколешната обитателка на стая 217, Уенди заспа с плетивото в скута си. Преждата и куките бавно помръдваха в такт с дишането й. Сънят й бе дълбок и без сънища.
Джак Торънс също беше заспал, но сънят му беше неспокоен, изпълнен с видения, твърде ярки, за да бъдат обикновени — във всеки случай по-ярки от всички, които бе имал дотогава.
Додето прелистваше сметките за млякото, като че десетки хиляди, струпани накуп, очите му бяха взели да натежават. И все пак той бе прегледал всички от страх да не би да пропусне тъкмо онзи елемент от Панорамиадата, който бе тайнственото звено, а такова непременно съществуваше, беше сигурен. Чувстваше се като човек, хванал в ръка шнур и търсещ опипом в тъмна и непозната стая контакта. Ако можеше да го открие, щеше да бъде възнаграден с невероятна гледка.
Беше преодолял шока от разговора с Ал и неговия ултиматум; странното преживяване на детската площадка му бе помогнало. Бе стигнал твърде близо до срив и не се съмняваше, че съзнанието му се е разбунтувало срещу господарското наставление на Ал да се откаже от плановете си за книгата. Може би това бе сигнал, че чувството му за самоуважение отстъпва под натиск само до известен предел и преминаването му означава пълно разпадане на личността. Щеше да напише книгата. Макар и това да доведеше до пълно скъсване с Ал Шокли, длъжен бе да го направи. Щеше да напише биографията на хотела, а прологът щеше да е собствената му халюцинация с храстите-животни. Заглавието нямаше да е впечатляващо, но затова пък щеше да е точно: Странният курорт, Историята на хотел „Панорама“. Впечатленията щяха да са непосредствени, но нямаше да е написана отмъстително в опит да си върне на Ал или на Стюарт Улман, или на Джордж Хатфийлд, или на баща си (макар и той да бе нещастен пияница и грубиян), или пък на когото и да било друг. Щеше да я напише, защото хотелът го беше очаровал и обсебил — можеше ли да има по-просто и в същото време по-вярно обяснение? Щеше да я напише поради същата причина, която според него стоеше в основата на всички големи литературни произведения: накрая истината винаги излиза наяве. Щеше да я напише, защото така трябваше.
Петстотин галона пълномаслено мляко. Сто галона обезмаслено мляко. Платени. Триста кутии портокалов сок. Платени.
Той се отпусна още повече на стола, но не изпускаше фактурите, само че очите му вече не виждаха написаното на тях. Бяха се разфокусирали, а клепачите му натежаваха. От хотела мисълта му прескочи към баща му, който бе болногледач в общинската болница. Беше грамаден мъж. Пълен и висок метър и осемдесет и осем сантиметра, по-висок от Джак с неговите метър и осемдесет и три (само дето по времето, когато достигна пълния си ръст, стареца му го нямаше вече). „Изтърсакът на рода“, казваше той и обичливо плясваше Джак по рамото. И двамата му братя бяха по-високи от баща си, а сестра му Беки беше само с два сантиметра по-ниска от Джак, но почти през цялото им детство се бе извисявала над него.
Връзката с баща му бе като разгръщането на много красива пъпка, която, вече разцъфнала напълно, се оказва попарена отвътре. До седемгодишната си възраст бе обичал силно и безкритично високия шкембест мъж въпреки шамарите и моравите белези от каиша.
Спомняше си синьокадифените летни вечери, когато най-големият му брат Брет излизаше с момичето си, средният брат Майк учеше, а Беки и майка му гледаха нещо на стария телевизор в дневната; той седеше в коридора, облечен само в долнището на пижамата, и си играеше с камиончетата, а всъщност само чакаше кога тишината в къщата ще се наруши от шумното отваряне на входната врата и гръмкия поздрав на баща му, като види, че Джаки го чака, от собственото му радостно гласче в отговор на високия мъж, задал се по коридора, с розовеещ на светлината на лампата скалп под късо подстриганата коса. На тази светлина винаги изглеждаше като грамаден и добродушен дух в белите си болнични одежди: с винаги разпасана риза (а понякога и изцапана с кръв) и размъкнати маншети на панталоните над черните обувки.
Баща му го грабваше на ръце и Джаки политаше възторжено към тавана, докато и двамата крещяха „Асансьор! Асансьор!“; по някой път, когато биваше много пиян, баща му го подхвърляше твърде силно и Джаки се стоварваше на пода зад него. Ала в други вечери просто го подхвърляше и го караше да се залива в кикот, додето вдъхваше бирените изпарения от устата на баща си, мачкаше го и го премяташе, а най-накрая го пускаше на пода, тресящ се от хълцане.
Фактурите се изплъзнаха от ръката му и се разпиляха лениво по пода; клепачите му, от вътрешната страна на които като татуиран се бе отпечатал образът на баща му, сега се поотвориха, но отново се склопиха. Леко потръпна. Съзнанието му, също като фактурите, като есенни трепетликови листа, се заспуска мързеливо надолу.
Това бе първата фаза на взаимоотношенията с баща му и към края й вече бе осъзнал, че Беки и братята му, всичките по-големи от него, мразят бащата и че майка му, безлична женица, която рядко си отваряше устата, освен полугласно да промърмори нещо, го търпи само защото така й повелява католическото й възпитание. В онези дни на Джак не му бе изглеждало странно, че бащата печели всички спорове с децата си чрез силата на юмруците, нито го бе озадачавал фактът, че колкото обича татко си, толкова се и страхува от него; страхуваше се от играта на „асансьор“, която винаги би могла да доведе до пукната глава; страхуваше се, че доброто настроение на татко му в почивния ден може ненадейно да се смени с крясъци; понякога дори се боеше, че докато си играе, над него може да падне сянката на баща му. Именно към края на тази фаза започна да обръща внимание, че Брет, Майк и Беки никога не водят приятелите си вкъщи.
Към деветата му година обичта му започна да изчезва, когато майка му отиде в болница след побой с татковия бастун. Година преди това баща му започна да ходи с бастун, защото окуця след автомобилна катастрофа. Бастунът беше дебел, черен, със златна топка и той вече не се раздели с него. В дрямката тялото на Джак се стегна при спомена за свистенето, което се чуваше, когато баща му замахнеше с него, а после идваше тежкият удар в стената… или в нечие тяло. Бе пребил майка им съвсем неоснователно — ненадейно и без предупреждение. Вечеряха. Бастунът бе подпрян на стола му. Беше неделя вечер, краят на тридневна почивка за татко, която той бе прекарал в запой из кръчмите, типично в негов стил. Печено пиле. Грах. Картофено пюре. Баща му начело на масата с препълнена чиния, дремещ или почти дремещ. Майка му подава чинии. Внезапно татко се бе разбудил и дълбоко разположените му очи сред подпухнали торбички бяха засвяткали с тъпа и злобна сприхавост. Стрелнаха се последователно към всички около масата, а в средата на челото му се изду вертикална вена, което винаги бе лош знак. Голямата му луничава ръка се отпусна върху златната топка на бастуна и взе да я глади. Каза нещо за кафе — и до ден-днешен Джак бе сигурен, че баща му спомена „кафе“. Майка му отвори уста да отговори и тогава бастунът се изви светкавично във въздуха и се стовари върху лицето й. От носа й шурна кръв. Беки изпищя. Очилата на майка му паднаха в чинията й. Бастунът се вдигна и отново я удари, този път по темето и разцепи главата й. Майка му се строполи на пода. Баща му скочи от стола и се наведе над нея, както лежеше в безсъзнание на килима. Със святкащи малки очички и трепереща челюст той й заговори, също както говореше на децата си в подобни изблици. „Аха, да те видим сега! Да те видим няма ли да си вземеш лекарството! Бързо да си изпиеш лекарството!“ Бастунът се издигна и спусна още седем пъти, преди Брет и Майк да успеят да го хванат и да го изтръгнат от ръцете му. Джак
(малкият Джаки, сега той беше малкият Джаки, задрямал на покрития с паяжини сгъваем стол, додето котелът пухтеше зад гърба му)
знаеше точно колко бяха ударите, защото всяко меко „туп“ върху тялото на майка му се бе запечатало в паметта му като задълбаване на длето в камък. Седем пъти „туп“. Ни повече, ни по-малко. Той и Беки плачеха, неспособни да повярват, че това, което става, е действително, и гледаха очилата й, паднали в картофеното пюре с едно пукнато стъкло, оцапано със сос. В коридора зад тях Брет крещеше на баща им, че ако мръдне, ще го убие. А баща му неспирно повтаряше: „Пале проклето! Зверче недно! Дай ми бастуна. Дай ми го, ти казвам!“ А Брет го размахваше истерично и викаше: „Да, да, ще ти го дам, ти само приближи, два ще ти дам, не един.“ Майка му вече се вдигаше на крака, замаяна, с подпухнало като стара автомобилна гума лице. Кървеше от четири или пет места. Тогава изрече нещо ужасно и то бе може би единственото казано от нея, което Джак си спомняше дума по дума: „Кой е прибрал вестника? Татко ви ще иска да прочете хумористичната страница. Вали ли още?“ И като го каза, отново се отпусна на колене, с коса, паднала над окървавеното й подуто лице. После Майк се обади по телефона на лекаря, като бъбреше несвързано, че майка им е зле. Не, не може да му каже какво й е, не е за по телефона, но да дойде бързо, веднага. Лекарят дойде и отведе майка им в болницата, където баща им бе работил цял живот. Татко, малко поизтрезнял вече (или просто с инстинктивната хитрост на подгонен звяр), заобяснява на доктора, че паднала по стълбите. А по покривката имало кръв, защото се опитвал да избърше горкото й лице с нея. А дали очилата бяха прелетели в трапезарията и се бяха намерили кой знае как в картофеното пюре?, с ужасяващ сарказъм попита лекарят. „Такава ли беше работата, Марк? Чувал бях за такива, дето хващали радиостанции със златните си пломби, дори за един, когото застреляли между очите, но той оживял, ала това е нещо ново за мен.“ Татко само поклати глава и рече, че не знае; сигурно били паднали, когато я довлякъл в трапезарията. Четирите деца бяха стъписани и онемели от наглата му лъжа. Четири дни по-късно Брет напусна работата си в завода и се записа в армията. Джак още тогава бе останал с чувството, че причината не е толкова жестокият и с нищо непредизвикан побой, колкото обстоятелството, че в болницата майка им бе потвърдила версията на татко, докато държеше ръката на енорийския свещеник. Отвратен, Брет ги остави на съдбата им. Убиха го в провинция Донг Хо през 1965 година, същата, през която Джак Торънс, по това време в колежа, се бе включил в активната студентска кампания против войната. Бе развявал окървавената риза на брат си по митинги, които ставаха все по-многолюдни, ала когато говореше, пред очите му беше не лицето на Брет, а това на майка му — зашеметено и объркано, додето устните й мълвяха: „Кой е прибрал вестника?“
Майк се спаси от къщи три години по-късно, когато Джак бе дванайсетгодишен — постъпи в университета на Ню Хампшър със стипендия за отличен успех. Една година след това баща им почина внезапно от мозъчен удар, докато подготвяше пациент за операция. Бе се строполил на пода в болничните си дрехи с вечно разпасаната риза и вероятно бе умрял, преди още да се допре до черно-червените плочки, а след още три дни човекът, който бе запълвал живота на Джаки, абсурдният бял дух-бог, бе вече под земята. Върху надгробния камък пишеше: „Марк Антъни Торънс, любещ баща“. Към това Джак би добавил още: "Той умееше да играе на „асансьор“.
Сумата от застраховката беше доста голяма. Някои хора трупат в застраховката си с такава страст, с каквато други събират монети или марки, и Марк Торънс бе точно от тоя тип. Парите от застраховката дойдоха по същото време, когато полиците бяха изплатени и вече не се плащаше за алкохол. В продължение на пет години бяха богати. Почти богати…
В леката, неспокойна дрямка собственото му лице се яви като през стъкло, неговото и все пак не точно неговото, с широко разтворени очи и невинно извита уста на момченце, играещо си в коридора с камиончетата в очакване на белия дух-бог, който щеше да го облъхне с кръчмарските си миризми, докато го вдигаше и смъкваше като асансьор, а нищо чудно и да го изтървеше от високо и главата му да издрънчеше на пода и тогава татко му щеше да се разсмее гръмогласно, и после
(трансформирано в лицето на Дани, толкова подобно на неговото като дете, наистина очите му бяха светлосини, докато на Дани бяха мъгливосиви, но устните бяха извити по същия начин и двамата бяха със светла кожа; Дани в кабинета му по шорти и разхвърляните подгизнали листове, от които се разнасяше дъх на бира… звукът на счупена кост… собственият му глас, мучащ пиянски: „Дани, добре ли си, шефе?… О, Господи… о, Господи, горката ти ръчичка“… И това лице, трансформирано в)
(зашеметеното лице на майка му, надигаща се от пода, цялата окървавена и подпухнала, която му казваше)
(„… от баща ти. Повтарям, извънредно важно съобщение от баща ти. Остани настроен на честота Щастливия Джак. Повтарям, остани настроен на честота Щастливия Джак. Повтарям…“)
Бавно всичко потъна в мъгла. Безплътни гласове отекваха в главата му, сякаш идеха от безкраен тъмен коридор. (Постоянно ми се пречкат разни предмети, Томи…)
(Медък, там ли си? Отново започнах да ходя насън, скъпи. Боя се от нечовешките чудовища…)
(„Простете, господин Улман, но това не е ли…“)
… кабинетът с кантонерките, голямото писалище на Улман, празна книга за резервации, вече приготвена за следващия сезон — как никога нищо не пропуска тоя Улман! — всички ключове, висящи на кукичките си в пълен ред,
(с изключение на един, само на един, но кой точно? — шперцът, шперцът, кой е взел шперца? ако се качим горе, може би ще видим)
и големия радиопредавател на полицата.
Включи го. През пукота изведнъж долетя ясен глас. Беше гласът на баща му.
Читать бесплатно другие книги:
