Капитан Немо Верн Жюль

XIV

ЮЖНИЯТ ПОЛЮС

Аз се втурнах към палубата.

Да! Незамръзнало море. Само тук-там няколко ледени грамади, плаващи ледници: в далечината — широко море; във въздуха — цял свят от птици, а във водата, която според дълбочината беше гъстосиня или маслиненозелена — десетки хиляди риби. Термометърът показваше три градуса под нулата по Целзий. Беше сякаш пролет, заключена тук. отвъд ледената стена, далечната грамада на която се очертаваше на северния хоризонт.

— На полюса ли сме вече? — попитах капитана с разтуптяно сърце.

— Не зная — отговори той. — Ще направим изчисления на обед.

— Дали слънцето ще се покаже през тия мъгли? — рекох аз, като гледах възсивото небе.

— И съвсем за малко да се покаже, ще ми бъде достатъчно — отговори капитанът.

На десет мили южно от „Наутилус“ се издигаше самотно островче, високо около двеста метра. Ние плавахме към него, но предпазливо, защото морето тук може би беше осеяно с рифове.

След един час стигнахме до островчето. Два часа след това бяхме завършили обиколката му. То имаше около четири-пет мили окръжност. Тесен канал го отделяше от значителна по размери суша, може би цял континент, границите на който не можехме да съзрем. Съществуването на тая земя като че оправдаваше предположенията на Мори. Изобретателният учен забелязал действително, че между Южния полюс и шестдесетия паралел морето е покрито с огромни плаващи ледове, каквито никога не се срещат в Северния Атлантически океан. От тоя факт той заключил, че в южния полярен кръг има значително голяма земя, защото плаващите ледове не могат да се образуват в открито море, а само по брегове. Според неговите изчисления ледената маса, която обгръща Южния полюс, образува широк пръстен с диаметър около четири хиляди километра.

Но от страх да не се натъкне на скала „Наутилус“ беше спрял на три кабелта от брега, над който се издигаше величествена грамада скали. Лодката бе спусната в морето. Капитанът, двамина от неговите хора, които носеха уреди, Консей и аз се качихме в нея. Беше десет часа заранта. Не бях видял дотогава Нед Ланд. Несъмнено пред самия Южен полюс канадецът не искаше да признае, че не е имал право. С няколко удара на веслата лодката стигна до пясъка, дето спря. Консей вече се канеше да скочи на сушата, но аз го възпрях.

— Господин капитан — казах аз на капитан Немо. — вам се пада честта да стъпите първи на тая земя.

— Да, господин Аронакс — отговори капитанът. — и аз не се колебая да стъпя върху тая полюсна земя, защото никое човешко същество не е оставило до днес по нея диря от стъпките си.

И като каза това, той скочи леко на пясъка. Силно вълнение караше сърцето му да бие. Той се изкачи на една надвиснала скала, с която завършваше малък нос. и скръстил ръце, с пламнали очи, неподвижен и мълчалив, застана като човек, който сякаш ставаше собственик на полярните предели. След пет минути, прекарани в тоя екстаз, той се обърна към нас.

— Елате, ако обичате — извика ми той.

Аз слязох на брега, следван от Консей. а двамата матроси останаха в лодката-

На дълго протежение почвата беше шуплеста и червена. като че бе от чукани тухли. Покрита бе със сгурия, застинала лава и пемза. Нейният вулканичен произход бе явен. Тук-там имаше малки пукнатини, от които излизаха струйки дим с мирис на сяра, и свидетелствуваха, че подземният огън още бе запазил своята изригваща сила. Но като се изкачих на една висока стръмнина, не съзрях никакъв вулкан. Известно е, че по тия места около Южния полюс Джеймс Рос бе открил кратерите на Еребус и на Терор, в разгара на дейността им, на сто шестдесет и седмия меридиан и на 77 градуса 32’ ширина.

Растителността на тоя тъжен континент ми се видя крайно оскъдна. Няколко лишеи от вида Usnea melanoxantha личаха по черните канари. Някои микроскопични растения, първични водорасли, нещо като клетки между две кварцови раковини, дълги морски треви, пурпурни и тъмночервени, върху малки плавателни мехури, изхвърляни от отлива по брега — това беше цялата бедна растителност на тая област.

Брегът беше осеян от мекотели — малки обикновени миди, конически миди, лъскави букарди със сърцевидна форма и специално — клиоси с продълговати ципести тела, главите на които са съставени от две заоблени части. Видях също така огромно множество северни клиоси, дълги около три сантиметра, от които китовете гълтат по хиляди наведнъж. Тия прелестни птероподи, истински морски пеперуди, оживяваха крайбрежните води. В дълбочините между другите зоофити личаха някои дървовидни корали от ония, за които Джеймс Рос казва, че живеят на дълбочина до хиляда метра в южните полярни води; освен това малки полипи-алциони от вида Procellaria pelagica, както и много морски звезди, присъщи на тукашния климат, които покриваха брега.

Ала животът кипеше най-вече във въздуха. Хиляди най-различни птици летяха, прехвърчаха и ни оглушаваха с крясъците си. Други покриваха скалите, гледаха ни без страх, като минавахме, и се притискаха доверчиво до нозете ни. Това бяха пингвини, толкова подвижни и пъргави във водата, дето понякога ги вземат за големи бързи скумрии, колкото са тромави и тежки на сушата. Те издаваха смешни викове, събрани на големи групи — малко подвижни, но много кресливи.

Между птиците видях кионии от семейството дългоноги, едри като гълъби, бели, с къса коническа човка и с очи, заобиколени с червен кръг. Консей улови доста от тях, защото тия птици, сготвени добре, са приятно ядене.

Във въздуха се носеха черни като сажди албатроси, които с разперени криле достигаха до четири метра, наричани с основание океански лешояди, гигантски буревестници, между другите quebrantehuesos с извити криле, които много обичат да ядат моржове, дамиери, един вид дребни патици, гърбът на които е черен и бял, множество други буревестници: едни — белезникави, с тъмни ивици по края на крилата, други — сини, които се въдят само в южнополярните области и са „толкова тлъсти — казах аз на Консей, — че жителите на Феройските острови пъхват в тях един фитил и ги запалват като светилник“.

— Още малко — отговори Консей — и те биха били отлични лампи! Но не можем да искаме природата да ги снабдява предварително с фитили!

На разстояние половин миля земята бе осеяна с гнезда на особен вид пингвини, нещо като дупки, удобни за снасяне, отдето изхвръкваха много птици. По-късно капитан Немо поръча да хванат няколко стотици от тях, защото черното им месо е много вкусно. Те ревяха като магарета. Големи като гъски, тъмни по гърба, бели по корема и с жълта ивица на шията като връзка, тия животни се оставяха да ги убиват с камъни и не се сещаха да бягат.

Но мъглата не се дигаше и в единадесет часа слънцето още не се бе показало. Това ме тревожеше. Без слънцето нямаше да има изчисления. А как щяхме да определим тогава дали сме достигнали полюса?

Когато отидох при капитан Немо, намерих го облакътен мълчаливо на една скала, загледан в небето. Изглеждаше нетърпелив и недоволен. Но какво можеше да се направи? Тоя смел и могъщ човек нямаше власт над слънцето, както над морето.

Настъпи обяд, но дневното светило не се показа ни за един миг. Не можеше дори да се познае мястото му зад завесата от мъгли. И скоро мъглата се превърна в сняг.

— Ще трябва да отложим за утре — каза ми просто капитанът и сред снежната виелица ние се върнахме на „Наутилус“.

През време на нашето отсъствие на кораба бяха спуснали мрежите и аз разгледах с интерес рибите, които току-що бяха измъкнали на палубата. Полярните морета служат за убежище на голям брой пътуващи риби, които бягат от бурите на южните области, но попадат в зъбите на морските свини и на тюлените. Видях няколко южнополярни котти, дълги десет сантиметра, от вида на хрущялните, белезникави, с тъмни напречни ивици и въоръжени с шипове, след това южнополярни химери, дълги три стъпки, с много удължени тела, с бяла кожа, сребриста и лъскава, с кръгла глава, с три перки на гърба и с муцуна, която завършва с хоботче, извито към устата. Опитах месото им, но то ми се видя безвкусно, макар че Консей много го хареса.

Снежната буря продължи до следния ден. Невъзможно бе да се стои на палубата. В салона, дето си отбелязвах случките от тоя излет из полярния континент, чувах виковете на буревестниците и албатросите, които лудуваха сред бурята. „Наутилус“ не остана неподвижен и като заплава край брега, отиде още десетина мили по на юг сред полузрака на слънцето, което бе на самия хоризонт.

На следния ден, 20 март, снегът престана да вали. Студът се бе позасилил. Термометърът показваше два градуса под нулата. Мъглите се дигнаха и аз се надявах, че през тоя ден ще могат да се направят наблюденията.

Тъй като капитан Немо не бе дошъл още, лодката взе само двама ни, Консей и мене, и ни закара на сушата. И тук почвата бе същата — вулканична. Навсякъде имаше следи от лава, от сгурия, от базалт, но никъде не видях кратера, който ги бе изригнал. И тук десетки хиляди птици оживяваха тая част от полярния континент. Но те деляха властта си с големи стада морски млекопитаещи, които ни гледаха с кротките си очи. То бяха най-различни тюлени: едни — прострени на земята, други — легнали върху плаващи ледове, трети — излизаха от морето или се връщаха в него. Когато приближавахме те не бягаха, защото не бяха имали работа с хора. Пресметнах, че това множество животни можеше да напълни стотици кораби.

Беше осем часа сутринта. Оставаха ни четири часа до времето, когато можехме да наблюдаваме успешно слънцето. Аз се отправих към един широк залив, който се врязваше в гранитната стена на брега.

Там, додето поглед стигаше, сушата и плаващите ледове бяха отрупани с морски млекопитаещи. Повечето бяха тюлени. Те бяха на отделни групи, мъжки и женски: бащата пазеше семейството, майката кърмеше малките си, а някои от младите, заякнали вече, се държаха независимо, на няколко крачки от тях. Когато искаха да се преместят, тия млекопитаещи подскачаха със ситни скокове, като свиваха тялото си и си помагаха доста тромаво със зачатъчните си перки, които у ламантина, който е от същия род, са като полуръце. Трябва да добавя, че когато са във водата — тяхната същинска стихия — тия животни с гъвкав гръбнак, с тесен таз, с къси и гъсти косми и с ципести лапи плуват чудесно. Когато си почиват или са на суша — позите им са извънредно грациозни.

Обърнах вниманието на Консей, че главите на тия умни животни са значително развити. Никое млекопитаещо освен човека няма толкова много мозъчно вещество. Затова тюлените се поддават на известно възпитание; те лесно се опитомяват и аз мисля както някои от естествениците че ако се дресират добре, могат да принасят големи услуги като риболовни кучета.

Повечето от тия животни спяха по скалите и пясъка. Между тюлените от чист тип, които са без външни уши — и с това се различават от отариите, ушите на които са издадени навън — видях много видове стеноринки, дълги три метра, с бели косми, с глави като булдози, въоръжени с по десет зъба на всяка челюст, с по четири резци горе и долу и два големи кучешки зъба във форма на клин. Между тях се промъкваха морски слонове, вид тюлени с къси подвижни хоботи — гигантите на тоя род, които имат обиколка около шест метра, а са дълги десет метра. Те не помръдваха, когато приближавахме.

— Не са ли опасни тия животни? — попита Консей.

— Не — отговорих аз, — ако човек не ги нападне. Когато някой тюлен защищава малкото си, неговата ярост е страхотна и нерядко строшава на парчета лодката на ловците.

— И има право — рече Консей.

— Не казвам противното.

Две мили по-нататък бяхме спрени от един издаден нос, който пазеше залива от южните ветрове. Той се спущаше отвесно над морето и вълните се блъскаха пенливо в скалите му. Отвъд него се чуваха ужасни мучения, сякаш мучеше цяла чарда преживни животни.

— Какво е това — рече Консей, — концерт от бикове ли?

— Не — казах аз, — концерт от моржове.

— Бият ли се?

— Или се бият, или си играят.

— Ако господарят позволи, трябва да ги видим.

— Трябва да ги видим, Консей.

И ние се закатерихме през тъмните скали, сред неочаквани грамади от камъни, които бяха много по-плъзгави от леда. Неведнъж падах и си натъртвах кръста. Консей, по-внимателен или по-устойчив, не се спъваше и ми помагаше да се вдигна, като казваше:

— Ако господарят има добрината да върви по-разкрачен, по-лесно би пазил равновесие.

Когато стигнах до хребета на носа, видях широка бяла равнина, цялата покрита с моржове. Те си играеха. Мученията им не бяха гневни, а радостни.

Моржовете приличат на тюлените по формата на тялото и по разположението на крайниците си. Но на долната им челюст няма кучешки зъби и резци, а кучешките на горната са два защитни зъба, дълги осем-десет сантиметра, в основата си с обиколка около тридесет и три сантиметра. Тия зъби от еднородна костна материя, без никакви бразди, която е по-твърда от слоновата кост и пожълтява по-бавно — са много ценени. Затова моржовете са прицел на безогледен лов, който скоро ще ги унищожи до последния, тъй като ловците избиват безразборно и бременни женски, и млади животни и всяка година унищожават повече от четири хиляди.

Минавайки близо до тия интересни животни, аз имах възможност да ги разглеждам, защото те не се плашеха. Кожата им беше плътна и грапава, жълточервеникава. избиваща на червено с къса и рядка козина. Някои бяха дълги до четири метра. По-спокойни и не тъй плашливи, както са северните им събратя, те нямаха никакви стражи, които да пазят границите на лагера им.

След като разгледах това селище на моржове, мислех да се връщам обратно. Часът бе единадесет, исках да присъствувам при наблюденията на капитан Немо, ако имаше благоприятни условия. Но не се надявах, че слънцето ще се покаже през този ден. Сплъстените на хоризонта облаци още го скриваха от очите ни. Сякаш то беше ревниво и не искаше да покаже на хората тая недостъпна за тях точка на земното кълбо.

Все пак смятах да се върна на „Наутилус“. Тръгнахме по стръмна пътечка, която водеше от върха на носа. В единадесет и половина бяхме на мястото, дето слязохме на брега. Лодката бе докарала капитана. Видях го изправен върху една базалтова канара. Уредите му за наблюдение бяха до него;

Погледът му бе устремен в кръгозора на север, близо до който слънцето описваше тогава своята удължена крива линия.

Застанах край него и зачаках, без да говоря. Стана дванадесет часа и пак както през миналия ден слънцето не се показа. Съдба! Наблюденията пак не станаха. Ако и утре не можеха да се извършат, трябваше окончателно да се откажем да определим мястото, дето се намирахме.

И наистина беше тъкмо 20 март. Утре, 21 март. денят на равноденствието, като не се смята пречупването н а лъчите, слънцето щеше да изчезне под хоризонта за шест месеца, а с неговото изчезване щеше да започне и дългата полярна нощ. От равноденствието през септември то бе излязло над северния хоризонт и бе възлизало по удължени спирални линии до 21 декември. В тоя ден, когато слънцето е най-отдалечено от екватора в тези южни46 области — то бе почнало да се спуска и утре щеше да огрее за последен път. Казах съображенията и страховете си на капитан Немо.

— Прав сте господин Аронакс — каза той. — Ако утре не мога да установя височината на слънцето, не ще мога да почна наново наблюденията си, преди да изтекат шест месеца. Но от друга страна, тъкмо защото случаят ме доведе тук на 21 март, лесно ще Мога да установя точката, на която се намираме, стига утре в 12 часа слънцето да се покаже.

— Защо, капитане?

— Защото, когато слънцето описва своите толкова удължени спирали, мъчно е да се измери точно височината му над хоризонта и уредите могат да направят големи грешки.

— Тогава какво ще направите?

— Ще си послужа само с хронометъра — отговори капитан Немо. — Ако утре, 21 март, по обяд слънчевият диск, като имам предвид и пречупването на лъчите, бъде прерязан на две от линията на хоризонта на север, това ще значи, че съм на Южния полюс.

— Наистина — казах аз. — Все пак математически това не е съвсем точно, защото равноденствието не съвпада непременно с 12 часа.

— Несъмнено, господин Аронакс: но грешката няма да е сто метра и ще бъде без значение. И тъй — до утре!

Капитан Немо се върна на кораба. Ние с Консей останахме да се разхождаме по брега до пет часа. като наблюдавахме и проучвахме. Не можах да намеря нищо интересно освен едно яйце на пингвин, забележително по големината си. за което някой любител би дал повече от хиляда франка. Цветът му, цвят на мляко с кафе, резките и знаците, които го украсяваха и приличаха на йероглифи, го правеха рядък предмет за украса. Поверих го на Консей и внимателният момък, като стъпваше уверено, го понесе като скъпоценен порцелан и занесе непокътнато на „Наутилус“. Там поставих това рядко яйце в един от стъклените шкафове на музея. Вечерях с апетит, като изядох един великолепен къс черен дроб от тюлен, който по вкус много приличаше на свинско месо. След това си легнах, като помолих, както правят индусите, лъчезарното светило да бъде милостиво към нас.

На другия ден, 21 март, излязох на палубата още в пет часа сутринта. Заварих там капитан Немо.

— Времето се прояснява малко — каза той. — Имам надежда. След закуската ще отидем на сушата и ще си изберем място за наблюдение.

След тая уговорка отидох да намеря Нед Ланд. Искаше ми се да го взема със себе си. Но упоритият канадец отказа и аз видях, че неговата мълчаливост, както и лошото му настроение, се увеличаваха от ден на ден. В края на краищата не съжалявах, че той упорствуваше в случая. По брега имаше много тюлени и не биваше да подлагам на изкушение тоя неразумен ловец.

Щом закусих, отидох на сушата. През нощта „Наутилус“ се бе придвижил с още няколко мили към юг. Сега той бе в открито море, на повече от една миля от брега, над който се издигаше един остър връх, висок четири-петстотин метра. В лодката бяхме аз, капитан Немо, двама матроси от екипажа и уредите, т.е. един хронометър, един далекоглед и един барометър.

Докато плавахме, видях много китове от трите вида, които се срещат предимно в южните полярни морета: китове, които нямат гръбни перки, китове с нагънат корем и големи белезникави перки и тъмножълтеникави китове, най-подвижни от целия род. Тия силни животни се чуват отдалече, когато изхвърлят много нависоко стълбове въздух и пара, прилични на вихрушки от дим. Млекопитаещите лудуваха на групи в спокойните води и аз разбрах, че басейнът около Южния полюс бе сега убежище на китове, които бяха усилено преследвани от ловците.

В девет часа слязохме на сушата. Небето се проясняваше. Облаците се носеха към юг. Мъглите се дигаха от студената повърхност на водата. Капитан Немо се запъти към острия връх, който бе избрал за своя наблюдателница. То беше едно мъчително изкачване по острите късове застинала лава и пемза, сред въздух, на места наситен със серни изпарения от пукнатините. Капитанът, макар и отвикнал да ходи по земята, се изкачваше по най-стръмните склонове тъй леко и пъргаво, както аз не бих могъл, на което би завидял всеки ловец на диви кози.

Два часа трябваше да се изкачваме, докато стигнем върха, който бе наполовина от порфир, наполовина от базалт. От тая височина видяхме пред нас широко море, което на север очертаваше ясно крайната си линия, с която стигаше до небето. В подножието равнината беше ослепително бяла. Над нас бе бледо лазурно небе, изчистено от мъгли. На север слънчевият диск, приличен на огнена топка, бе вече ощърбен от линията на хоризонта. От водните недра се издигаха стотици величави водоскоци. В далечината „Наутилус“ приличаше на заспал кит. А зад нас, на юг и на изток, беше безпределна земя, хаотичен куп скали и ледове, краят на които не се виждаше.

Когато се изкачи на върха, капитан Немо установи внимателно чрез барометъра височината му, защото трябваше да я знае, когато щеше да прави изчисленията си.

В дванадесет без четвърт слънцето, което се виждаше само чрез пречупване на лъчите, се показа като златен диск и изпрати последните си лъчи над тоя изоставен континент и тия води, които не бяха браздени досега от човека.

През един точен далекоглед, който с помощта на едно огледало поправяше пречупването на лъчите, капитан Немо наблюдаваше слънцето, което постепенно потъваше под хоризонта по дълга диагонална линия. Аз държах хронометъра. Сърцето ми силно биеше. Ако потъването на половината от слънчевия диск съвпаднеше с дванадесетия час — това щеше да значи, че сме на самия полюс.

— Дванадесет! — извиках аз.

— Южният полюс! — отговори капитан Немо сериозно, подавайки ми далекогледа, през който дневното светило се виждаше разделено от чертата на хоризонта точно на две равни части.

Аз гледах как последните лъчи увенчават острия връх и как здрачът почваше да пълзи постепенно по стръмнините.

Тогава, като сложи ръка на рамото ми, капитан Немо каза:

— Господин Аронакс, в 1600 година холандецът Геритк, повлечен от теченията и бурите, стигна 64-тия градус южна ширина и откри Ню-Шетланд. На 17 януари 1773 година знаменитият Кук, плавайки по тридесет и осмия меридиан, стигна до 67 градуса 301’ ширина, а на 30 януари 1774 година по сто и деветия меридиан стигна до 71 градуса 15’ ширина. В 1820 година англичанинът Брунсфилд спря до шестдесет и петия градус. В 1825 година англичанинът Поуел не можа да мине отвъд шестдесет и втория градус. През същата година един обикновен ловец на тюлени, англичанинът Еудъл, стигна до 72 градуса 14’ ширина по тридесет и петия меридиан и до 74 градуса 15’ — по тридесет и шестия. На 1 февруари 1831 година англичанинът Биское откри земята Ендерби на 68 градуса 50’ ширина; на 5 февруари 1832 година — земята Аделаида — на 67 градуса ширина, и на 21 февруари — земята Грахам — на 64 градуса 45’ширина. През 1838 година французинът Дюмон Дюрвил, спрян пред ледена планина на 62 градуса 57’ширина, откри земята Луи Филип; след две години на 21 януари, той нарече една нова ивица земя на 66 градуса 30’ — земя Адели. а осем дни по-късно на 64 градуса 40’ — брега Клари. В 1838 година англичанинът Уилкес стигна до шестдесет и деветия паралел по стотния меридиан. Най-сетне в 1842 година англичанинът Джеймс Рос откри на 12 януари с корабите „Еребус“ и „Терор“ на 76 градуса 56’ширина и 17 градуса 17’ дължина земята Виктория. На 23 същия месец той стигна до седемдесет и четвъртия паралел, най-далечната точка, достигната дотогава. На 27 същия месец той стигна на 76 градуса 8’, на 28 — на 77 градуса 32’, на 2 февруари — на 78 градуса 4’, а през 1842 година отново стигна седемдесет и първия градус, който не можа да премине. А днес, 21 март 1868 година, аз, капитан Немо, стигнах Южния полюс на деветдесетия градус и завладявам тая част от земното кълбо, която е равна на една шеста от познатите континенти.

— От чие име, капитане?

— От мое, господин професоре!

И като каза това, капитан Немо разгърна едно черно знаме с буквата N, извезана със злато върху плата. След това се обърна към дневното светило, последните лъчи на което се плъзгаха по водния хоризонт, и възкликна:

— Сбогом, слънце! Изчезни, лъчезарно светило! Потъни в това свободно море и спусни мрака на шестмесечната нощ над моето ново владение!

XV

ЗЛОПОЛУКА ИЛИ СЛУЧКА?

В шест часа сутринта на следния ден, 22 март, започнаха приготовленията за заминаване. Последният светлик на дрезгавината угасваше в мрака. Студът бе остър. Съзвездията блестяха необикновено ярко. В зенита светеше ослепителният Южен кръст, южната полярна звезда.

Термометърът показваше дванадесет градуса под нулата. Когато вятърът се засилваше, почваше да щипе. По откритите места на морето ледовете се увеличаваха. Морето замръзваше. Многобройни тъмни плочки по повърхността му сочеха, че скоро ще се образува нов лед. Очевидно централният морски басейн беше съвсем недостъпен. През това време какво щяха да правят китовете? Несъмнено те щяха да минат под ледената стена и да потърсят по-удобно море. А тюлените и моржовете, свикнали да живеят при най-суров климат, останаха в тия заледени предели. Те по инстинкт правят дупки в ледовете и дишат през тях. А когато птиците, прогонени от студа, отлетят на север, морските млекопитаещи остават единствените господари на полярния континент.

Водните резервоари бяха напълнени и „Наутилус“ почна да потъва бавно. На дълбочина хиляда стъпки спря да слиза. Витлото му зацепи водата и той пое право на север със скорост петнадесет мили в час. Привечер той плаваше вече под безпределната ледена кора на ледената планина.

Капаците на стъклата в салона бяха затворени от предпазливост. защото корпусът на „Наутилус“ можеше да се блъсне в някой подводен лед. Затова аз прекарах деня в подреждане на бележките си. Умът ми беше изцяло зает със спомените ми за полюса. Бяхме стигнали до тая недостъпна точка без умора, без опасности, като че нашият плаващ вагон се бе плъзгал по железопътни релси.

Сега вече наистина започваше връщането. Готвеше ли ми то и други подобни изненади? Допущах, защото светът на подводните чудеса е неизчерпаем. От пет месеца и половина, откакто случаят ни бе хвърлил на кораба, бяхме изминали четиридесет хиляди левги и по тоя път, по-дълъг от земния екватор, колко интересни и страшни случки бяха станали през време на пътуването ни: ловът в горите на остров Креспо, засядането в протока Торес, гробището от корали, бисерните подводни полета на Цейлон, арабският тунел, огньовете на Санторин, милионите в залива Виго, Атлантида, Южният полюс! Тия спомени не ме оставиха да мигна през цялата нощ.

В три часа сутринта бях събуден от силен тласък. Станах в леглото и се вслушах в мрака, когато изведнъж бях хвърлен насред стаята. Очевидно след като се бе ударил и заседнал, „Наутилус“ се бе значително наклонил. Долепих се до стената и пипнешком през коридорите се домъкнах до салона, който бе осветен от потона. Мебелите бяха прекатурени. За щастие стъклените шкафове, краката на които бяха прикрепени здраво, бяха устояли. Поради наклоняването картините от дясната страна стояха като прилепени към покритата с плат стена, докато долният край на картините отляво се бяха отместили на една стъпка от стената. Значи „Наутилус“ се бе наклонил надясно и свръх това беше съвсем неподвижен.

От вътрешността на кораба се чуха стъпки и неясна глъчка. Но капитан Немо не се яви. Тъкмо когато се канех да изляза от салона, влязоха Нед Ланд и Консей.

— Какво стана? — попитах веднага.

— Тъкмо идвах да попитам господаря — отговори Консей.

— Поврага! — извика канадецът. — А аз зная какво е станало! „Наутилус“ се е сблъскал с нещо и ако се съди по наклоняването му, не ми се вярва, че ще се отърве като първия път, в протока Торес.

— Но дали поне се е издигнал на повърхността? — попитах аз.

— Не зная — отговори Консей.

— Лесно ще проверим — казах аз. Погледнах манометъра. За моя голяма изненада той показваше триста и шестдесет метра дълбочина.

— Какво значи това? — възкликнах аз.

— Трябва да се попита капитан Немо — рече Консей.

— Къде ще го намерим? — каза Нед Ланд.

— Елате с мене — казах аз на двамата си другари.

Излязохме от салона. В библиотеката нямаше никой. Предположих, че капитан Немо е на пост в кабината на кормчията. Най-добре беше да го почакаме. Върнахме се и тримата в салона.

Няма да говоря за обвиненията на канадеца. Той имаше за какво да кипи. Оставих го да излива на воля лошото си настроение, без да му отговарям.

Вече двадесетина минути седяхме така, като се мъчехме да доловим и най-малкия шум във вътрешността на „Наутилус“. когато влезе капитан Немо. Той сякаш не ни видя. По лицето му, обикновено съвсем безстрастно, сега бе изписана известна тревога. Той погледна мълчаливо компаса и манометъра и сложи пръст върху една точка в оная част на картата, дето бе изобразен Южният ледовит океан.

Не исках да го смущавам. Но след малко, когато се обърна към мене, запитах го със същия израз, който той бе употребил в протока Торес:

— Някаква случка ли, капитане?

— Не, господин Аронакс — отговори той, — тоя път е злополука.

— Сериозна ли?

— Може би.

— Има ли непосредствена опасност?

— Не.

— Заседнал ли е „Наутилус“?

— Да.

— И как стана това?

— От една игра на природата, не от несръчност на хората. Никаква грешка нямаше в нашето маневриране. И все пак не може да се попречи на равновесието да окаже своето въздействие. Можем да пренебрегваме човешките закони, но не и да се противопоставяме на природните.

Капитан Немо бе избрал особен момент за тия философски размисли. И всъщност не разбрах нищо от неговия отговор.

— Мога ли да зная, господин капитан — попитах го аз, — каква е причината за тая злополука?

— Един грамаден леден блок, една същинска планина се преобърна — отговори той. — Когато ледените планини бъдат подровени в основата си от по-топли води или от многократни сблъсквания, центърът на тежестта им се премества по-нагоре. Тогава те изцяло се обръщат и прекатурват. Това именно се случи. Един такъв леден блок, преобръщайки се, блъсна „Наутилус“, който плаваше под водата. След това се плъзна под корпуса на кораба, подигна го с непреодолима сила и го отмести в по-редки водни пластове, дето се намира сега легнал на едната си страна.

— Но не може ли да бъде освободен „Наутилус“. като се изпразнят резервоарите му и по тоя начин се приведе в равновесие?

— Тъкмо това правим сега, господин Аронакс. Можете да чуете помпите, които работят. Погледнете стрелката на манометъра. Тя показва, че „Наутилус“ се издига, но заедно с него се издига и леденият блок и докато нещо не възпре неговото движение нагоре, нашето положение няма да се промени.

Действително „Наутилус“ оставаше все така наведен вдясно. Несъмнено той щеше да се изправи, когато самият блок спреше да се издига. Но тогава пък кой знае дали не бихме се натъкнали на горната част на ледената планина и дали нямаше да бъдем приклещени страхотно между две ледени повърхности?

Размислях за всичките последици от това положение. Капитан Немо не преставаше да следи манометъра. От падането на плаващия ледник „Наутилус“ се бе издигнал с около сто и петдесет стъпки, но беше все така наклонен. Изведнъж почувствувахме леко движение на корпуса. Очевидно „Наутилус“ се поизправяше. Окачените в салона предмети почнаха да заемат обикновените си положения. Стените се приближаваха до отвесната линия. Никой от нас не говореше. С развълнувано сърце ние следяхме, ние чувствувахме как корабът се изправя. Подът под нозете ни ставаше хоризонтален. Минаха десет минути.

— Най-сетне се изправихме — възкликнах аз.

— Да — каза капитан Немо и тръгна към вратата на салона.

— Но ще изплаваме ли? — попитах аз.

— Разбира се — отговори той. — Щом резервоарите се изпразнят, „Наутилус“ ще се изкачи на повърхността на водата.

Капитанът излезе и аз скоро видях, че той бе дал заповед да се спре изкачването на „Наутилус“. Наистина той скоро би се блъснал в долната част на ледената планина и много по-добре беше да стои на тая дълбочина.

— Добре се отървахме! — рече Консей.

— Да. Тия два ледени блока можеха да ни смажат или най-малко — да ни затворят. И тогава, като не можем да получим чист въздух… Да! Добре се отървахме!

— Ако наистина сме се отървали! — измърмори Нед Ланд.

Не исках да почвам безполезна препирня с канадеца и затова не отговорих. А от друга страна, в това време капаците се разтвориха и външната светлина нахлу през откритите стъкла.

Както казах, бяхме сред водата; но на десет метра от двете страни на „Наутилус“ се издигаха ослепителни стени от лед. Над и под него — също; над него беше долната част на ледената стена, която образуваше безпределен потон; под него прекатуреният блок, който се бе плъзнал постепенно и бе намерил в страничните му стени две опорни точки, които го крепяха в това положение. „Наутилус“ бе пленен в един истински тунел от лед, широк около двадесет метра и пълен със спокойна вода. И не беше трудно да излезе от него било напред, било назад, а след това на няколко метра по-долу да намери свободен проход под ледената планина.

Лъчистият потон не светеше, но салонът грееше от силен блясък, защото ледените стени отразяваха мощно светлите струи на прожектора. Не бих могъл да опиша действието на електрическите лъчи върху големите, най-чудновато насечени блокове, всеки ъгъл, всеки ръб и всяка стена на които отразяваше различна светлина според особеностите на жилите на леда. Ослепителна мина на скъпоценни камъни и специално на сапфири, които кръстосваха своя син блясък със зеления блясък на изумрудите. Тук-там пробягваха неизразимо нежни опалови отсенки сред пламтящи точки като същински огнени диаманти, блясъкът на които окото не можеше да издържи. Мощността на прожектора бе стократно увеличена, също както светлината на лампа през лещовидните стъкла на голям маяк.

— Колко е красиво! Колко е красиво! — възкликна Консей.

— Да — казах аз, — очарователна гледка! Нали, Нед? — Е, поврага! — отвърна Нед Ланд. — Великолепно! Побеснявам, че трябва да се съглася с това. Никога не съм виждал нещо подобно. Ала тая гледка може да ни излезе скъпа. И да си кажа откровено, мисля, че тук виждаме неща, които природата не обича да бъдат виждани от хората.

Нед имаше право. Беше прекалено красиво. Изведнъж викът на Консей ме накара да се обърна.

— Какво има? — попитах аз.

— Нека господарят затвори очи! Нека господарят не гледа! И Консей бързо закри очите си с ръце.

— Но какво има, драги момко?

— Замаях се, ослепях!

Неволно погледът ми се извърна към стъклото, но аз не можах да издържа огъня, който пламтеше там.

Разбрах какво се бе случило. „Наутилус“ току-що бе се понесъл с голяма скорост. И всичките спокойни блясъци по ледените стени се бяха сменили сега със светкавични бразди. Пламъците на хилядите диаманти се сливаха. „Наутилус“, носен от витлото си, се движеше сред снопове от мълнии.

В това време капаците на салона се затвориха. Ние закрихме с ръце очите си, изпълнени с ония концентрични светлини, които се носят пред погледа, когато дълго сме гледали слънцето. Необходимо беше известно време, за да се успокоят очите ни. Най-сетне аз отпуснах ръце.

— Бога ми, никога не бих повярвал! — рече Консей.

— А пък аз и сега не го вярвам — отвърна канадецът.

— Когато се върнем на сушата — добави Консей, — преситени от толкова природни чудеса, какво ли ще помислим за нашите нещастни континенти и за дребните творения, плод на човешки ръце! Не, познатият ни досега свят не ще може вече да ни задоволи!

Подобни думи в устата на един безстрастен фламандец показват докъде бе стигнал нашият разпален възторг. Но канадецът и тоя път не пропусна да охлади горещината ни.

— Познатият ни свят ли? — рече той, като поклати глава. — Бъдете спокоен, драги Консей, няма да се върнем вече в него.

Беше пет часа сутринта. В тоя миг предната част на „Наутилус“ се блъсна в нещо. Разбрах, че носът му се е ударил в леден блок. Навярно бе станала грешка в маневрирането, защото в заградения с блокове подводен тунел се плаваше мъчно. И аз помислих, че капитан Немо ще промени пътя и ще избиколи пречките или пък ще следва извивките на тунела. Във всеки случай напредването ни не можеше съвсем да спре. Но противно на очакванията ми „Наутилус“ взе силен заден ход.

— Връщаме ли се? — рече Консей.

— Да — отговорих аз — Навярно откъм тая страна тунелът няма изход.

— И тогава?…

— Тогава — казах аз — работата е много проста. Ще се върнем обратно и ще излезем през южния проход. Това е.

Говорейки така, аз исках да се представя за по-спокоен, отколкото бях всъщност. А през това време задният ход на „Наутилус“ се засилваше и той ни носеше с голяма бързина.

— Ще закъснее — рече Нед.

— Какво значение има — няколко часа повече или по-малко, стига само да излезем!

Няколко минути аз се разхождах от салона до библиотеката. Другарите ми седяха и мълчаха. Скоро се отпуснах на един диван и взех някаква книга, но очите ми машинално се плъзгаха по нея.

След четвърт час Консей се приближи до мене и попита:

— Много ли е интересно това, което чете господарят?

— Много интересно — отговорих аз.

— Сигурно. Господарят чете своята книга.

— Моята книга ли?

Действително аз държах в ръце съчинението си „Големите морски дълбочини“. Но и не подозирах това. Затворих книгата и почнах отново да се разхождам. Нед и Консей станаха, за да си отидат.

— Останете тук, приятели — задържах ги аз. — Нека бъдем заедно, докато излезем от тая сляпа улица.

— Както каже господарят — отговори Консей.

Изтекоха няколко часа. Аз често поглеждах окачените по стената на салона уреди. Манометърът показваше, че „Наутилус“ се държеше на постоянна дълбочина от триста метра, компасът — че плаваше все на юг, а лагът — че се движеше със скорост двадесет мили в час, скорост, извънредно голяма за това толкова тясно пространство. Но капитан Немо знаеше, че не можеше да бърза много и че сега минутите струваха колкото столетия.

В осем часа и двадесет и пет минути усетихме втори удар, сега вече в кърмата. Аз побледнях. Другарите ми дойдоха при мене. Хванах ръката на Консей. Питахме се един друг с очи — и това по-ясно изразяваше мисълта ни, отколкото всякакви думи.

В тоя миг в салона влезе капитанът. Аз отидох при него.

— Затворен ли е пътят към юг? — попитах аз.

— Да, господин Аронакс. Обръщайки се, ледената планина е затворила всички изходи.

— Значи, сме обградени?

— Да.

XVI

ВЪЗДУХ ЛИПСВА

И така около „Наутилус“, над него и под него, имаше непроницаема ледена стена. Бяхме пленници на ледовете! Канадецът удари масата със своя страхотен юмрук. Консей мълчеше. Погледнах капитана. Лицето му отново бе добило своя обикновен безстрастен израз. Той бе кръстосал ръце. Размисляше. „Наутилус“ не помръдваше. Тогава капитанът заговори: