Капитан Немо Верн Жюль
— Тоя прокълнат капитан — поде канадецът — трябва да е сигурен, че познава пътя, защото виждам тук толкова много корали, че те биха разтрошили корпуса на кораба му на хиляди парчета, ако се допре макар и съвсем леко до тях.
И наистина положението беше опасно, ала „Наутилус“ се плъзгаше сякаш по чудо посред страшните подводни скали. Той не вървеше точно по пътя на „Астролабия“ и „Усърден“. който път беше гибелен за Дюмон Дюрвил. Той пое по на север, мина край остров Мърей и зави отново на югозапад към протока Кумберланд. Мислех, че ще мине през него, но той пое на северозапад и тръгна между множество почти непознати острови и островчета към остров Тунд и към Опасния канал. Аз дори се питах вече дали капитан Немо, който бе толкова неблагоразумен, че стигаше до лудост, не искаше да поведе кораба си през тоя проток, дето бяха заседнали двата кораба на Дюмон Дюрвил. Но изведнъж той втори път промени посоката и като се насочи право на запад, тръгна към остров Гвебороар.
Беше три часа следобед. Вълните се успокояваха, приливът бе почти пълен. „Наутилус“ се приближи до тоя остров, който е още пред очите ми с живописната си окрайнина от оголени палми. Ние плавахме край него най-малко на две мили. Изведнъж едно сътресение ме събори. „Наутилус“ се бе натъкнал на риф и остана неподвижен, като се наклони малко наляво.
Когато станах, видях на палубата капитан Немо и помощника му. Те изследваха положението на кораба, разменяйки по няколко думи на своя непознат език.
Ето какво беше положението. На две мили вдясно от нас се виждаше остров Гвебороар, брегът на който се извиваше като огромна ръка от север към запад. На юг и на изток се виждаха вече няколко коралови върха, които стърчаха поради отлива. Нашият кораб беше напълно заседнал, и то в едно от ония морета, дето приливите са слаби — неприятно обстоятелство за освобождаването на „Наутилус“ от скалите. Но корабът никак не беше пострадал, тъй като корпусът му беше извънредно як. Ала макар че не можеше да потъне, нито да се разцепи, имаше голяма опасност да остане завинаги закован на тия рифове и тогава с подводния кораб на капитан Немо беше свършено.
Тъй си мислех аз, когато капитанът, студен и спокоен, с постоянното си самообладание, без да изглежда нито развълнуван, нито ядосан, се приближи до мене.
— Злополука ли е? — казах аз.
— Не, обикновена случка — отговори ми той.
Но случка отвърнах му аз, — която все пак може да ви направи отново жител на земята, от която бягате! Капитан Немо ме погледна някак особено и кимна отрицателно. С тона той искаше да ми каже ясно, че нищо не би го принудило да стъпи отново на сушата. След това ми каза:
Впрочем, господин Аронакс, „Наутилус“ съвсем не е пред гибел. Той има да ви носи още дълго посред чудесата на океана. Нашето пътешествие е само в началото си и аз не искам да се лишавам толкова скоро от честта да ми бъдете спътник.
— Все пак, капитан Немо — подех аз, без да показвам, че съм разбрал иронията на думите му, — „Наутилус“ заседна във време на отлив. А в Тихия океан приливите не са големи и ако вие не можете да освободите „Наутилус“ от баласта му — което ми се струва невъзможно. — не виждам как той би могъл да изплава отново.
— Имате право, господин професоре, приливите на Тихия океан не са големи — отговори капитан Немо. — Но пък в Протока Торес е установена разлика от метър и половина между равнищата на прилива и отлива. Днес сме четвърти януари, след пет дни ще имаме пълнолуние. И аз ще бъда много учуден, ако луната, тоя любезен спътник на земята, не издигне достатъчно водните маси и не ми направи една услуга, която бих искал да дължа само на него.
След това капитан Немо, последван от помощника си. слезе във вътрешността на „Наутилус“. А корабът остана неподвижен, сякаш кораловите полипи го бяха вече зазидали със своя неразрушим цимент.
— Какво има, господине? — ми каза Нед Ланд, който дойде при мене след слизането на капитана.
— Нищо, драги Нед, ще почакаме спокойно прилива на девети януари, защото, изглежда, че луната ще има любезността да ни издигне наново над скалите.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко.
— И тоя капитан няма ли да изнесе с лодка котвите си и да ги хвърли в открито море, да пусне машината с пълен ход и да направи всичко, за да се освободи от скалите?
— Защо е необходимо, щом приливът е достатъчен — отговори простичко Консей.
Канадецът погледна Консей и сви рамене. В него заговори морякът.
— Можете да повярвате, господине — отвърна той. — като ви кажа, че тоя железен съд никога вече няма да плава нито по, нито под морето. Годен е вече само за продан на килограм. И аз мисля, че е настъпил моментът да се избавим от компанията на капитан Немо.
— Драги Нед — отговорих. — аз не съм отчаян като вас от тоя смел „Наутилус“. И след четири дни, когато настъпи приливът на Тихия океан, ние ще знаем какво да правим. От друга страна, съветът ви да бягаме би могъл да бъде приемлив, ако бяхме край бреговете на Англия или на Прованс, но във водите на Папуазия е друго и винаги ще имаме време да прибегнем към тая крайност, ако „Наутилус“ не успее да се освободи от скалите, нещо, на което бих погледнал като на много сериозно събитие.
— Но няма ли поне да може човек да стъпи на сушата? — попита Нед Ланд. — Та това е остров. А на тоя остров има дървета. Под тия дървета — сухоземни животни, живи котлети и живи ростбиви, от които аз с удоволствие бих хапнал.
— Тук приятелят Нед има право — каза Консей. — И аз споделям неговото мнение. Дали господарят не би могъл да издействува от своя приятел капитан Немо да ни пренесе на сушата, ако не за друго, поне да не отвикнем да вървим по твърда земя?
— Мога да го помоля, но той ще откаже — отговорих аз.
— Нека господарят опита — каза Консей — и след това вече ще знаем какво да мислим за любезността на капитана.
За голяма моя изненада капитан Немо даде разрешението, за което го помолих. Дори стори това с голяма любезност и готовност, без да иска от мене обещание, че ще се върнем на кораба. Но бягството през земята на Нова Гвинея би било много опасно и аз не бих съветвал Нед Ланд да се опита да бяга. Много по-добре би било да е човек пленник на „Наутилус“, отколкото да попадне в ръцете на туземците на Папуазия.
Лодката бе оставена на наше разположение за следната заран. Не се опитвах да разбера дали капитан Немо ще ни придружава. Помислих дори, че никой от екипажа няма да ни води и че само Нед Ланд ще бъде натоварен да ръководи отплаването. Всъщност сушата беше най-много на две мили от нас и за канадеца щеше да бъде истинска шега да прекара лодката между подводните скали, които бяха толкова съдбоносни за големите кораби. На следния ден, пети януари, лодката бе измъкната от гнездото си и спусната от палубата в морето. За тая работа бяха достатъчни двама души. Веслата бяха в лодката и оставаше само да се качим в нея.
В осем часа, въоръжени с електрически пушки и със секири, ние напуснахме „Наутилус“. Морето беше много спокойно. Откъм сушата духаше лек ветрец. Консей и аз, седнали при веслата, гребяхме здравата, а Нед Ланд насочваше лодката в тесните проходи между скалите. Лодката маневрираше добре и плаваше бързо.
Нед Ланд не можеше да сдържа радостта си. Той беше същински пленник, избягал от тъмница, и никак не помисляше, че ще трябва да се върне пак в нея.
— Месо! — повтаряше той. — Ще ядем месо, и то какво месо! Истински дивеч! Жалко, че няма хляб! Не казвам, че рибата е нещо лошо, но не бива да се прекалява и един къс пресен дивеч, опечен върху жарава, ще разнообрази приятно нашите всекидневни ястия.
— Ах, колко сте лаком — отговаряше Консей. — Карате ме да ми текат лигите.
— Трябва само да се разбере — казах аз — дали в тия гори има дивеч и дали тоя дивеч не е-от такива размери, че той самият да улови ловеца.
— И тъй да е, господин Аронакс — отговори канадецът. чийто зъби сякаш бяха наточени като острие на брадва — и тъй да е, ядвам и тигър, ядвам и тигърска пържола, ако на тоя остров няма други четириноги животни.
— Нед почва да става опасен — отговори Консей.
— Каквото и да бъде — продължи Нед Ланд. — всяко животно с четири крака и без пера или на два крака, но с пера, ще бъде поздравено с моя първи изстрел!
— Добре сме! — отговорих аз. — Ето че неблагоразумията на майстор Ланд отново ще започнат!
— Не се страхувайте, господин Аронакс — отговори канадецът. — И гребете здравата! Трябват ми само двадесет и пет минути, за да ви предложа ядене по мой вкус.
В осем и половина часа лодката на „Наутилус“ спря лекичко на един пясъчен бряг, след като бе минала благополучно кораловия пръстен, който обкръжаваше остров Гвебороар.
XXI
НЯКОЛКО ДНИ НА СУША
Стъпвайки на земята, аз бях много развълнуван. Нед Ланд опитваше почвата с крак, сякаш ставаше неин собственик. Всъщност ние само два месеца бяхме според израза на капитан Немо "пътници на „Наутилус“, т.е. в действителност пленници на неговия капитан.
За няколко минути бяхме на разстояние един изстрел от брега. Почвата беше почти изцяло от полипи, но някои корита на пресъхнали потоци, осеяни с гранитни късове, показваха, че тоя остров е от първичен произход. Целият кръгозор бе затулен от великолепни гори. Грамадни дървета, височината на които стигаше понякога до двеста стъпки, бяха свързани едно с друго чрез гирлянди от лиани, истински природни люлки, поклащани от лек ветрец. Тук растяха изобилно и размесени помежду си мимози, фикуси, казуарини, теки, хибискуси, пандануси и палми, а под техните зелени сводове в подножието на гигантските им стволове растяха орхидеи, зеленчуци и папрати. Но без да забелязва всички тия хубави образци на папуазийската флора, канадецът остави приятното заради полезното. Той видя една кокосова палма, събори няколко плода, разчупи ги и ние пихме от тяхното мляко и изядохме средината с голямо доволство, което беше протест срещу обикновената храна в „Наутилус“.
— Великолепно. — каза Нед Ланд. — Прелестно. — отговори Консей.
— Аз мисля — каза канадецът, — че вашият Немо не би възразил нищо, ако занесем от тия плодове на кораба му.
— Не вярвам — отговорих аз. — той няма да иска да хапне от тях!
— Толкоз по зле за него. — каза Консей.
— И толкова по-добре за нас! — отвърна Нед Ланд. — Ще ни останат повече.
— Една думичка, майстор Ланд — казах аз на китоловеца, който се канеше да опустоши втора кокосова палма. — Кокосовият орех е хубаво нещо, но преди да напълним лодката с орехи, мисля, че е по-разумно да видим дали островът не произвежда нещо по-полезно. Пресните зеленчуци например биха били добре дошли в кухнята на „Наутилус“.
— Господарят е прав — отговори Консей. — И аз предлагам да запазим място за три неща в нашата лодка: едно за плодове, друго за зеленчуци и трето за месо от дивеч, макар че досега не съм видял никаква диря от дивеч.
— Не бива да се отчайвате, Консей. — отговори канадецът.
— Да продължим нашия излет — казах аз. — но да бъдем нащрек. Макар че островът изглежда необитаем, в него все пак може да има хора, които няма да бъдат придирчиви като нас от какъв дивеч е месото!
— Хе-хе! — рече Нед Ланд. като затрака челюсти многозначително.
— Какво има, Нед? — извика Консей.
— Бога ми — отвърна канадецът. — почвам да разбирам прелестите на човекоядството!
— Нед, Нед! Какво приказвате? — отвърна Консей. — Вие — човекоядец! Значи аз вече не ще съм сигурен, когато спя в една каюта с вас! Дали някой ден няма да се събудя наполовина изяден?
— Приятелю Консей, много ви обичам, но не чак толкоз, че да ви изям без нужда.
— Не ви вярвам аз! — отговори Консей. — Да вървим! Трябва непременно да убием някой дивеч, за да наситим тоя човекоядец, иначе някоя сутрин господарят ще намери само останки от своя прислужник.
Докато Нед и Консей си разменяха тия закачки, навлязохме под тъмните сводове на гората и за два часа я обиколихме надлъж и шир.
Случаят ни помогна в търсенето на растителна храна и едно от най-полезните произведения на тропическите зони ни даде скъпоценната храна, която липсваше на кораба.
Говоря за хлебното дърво, което расте в изобилие на остров Гвебороар, и най-вече оная негова разновидност, която няма семки и която на малайски се нарича „рима“.
Това дърво се отличаваше от другите с правото си стъбло, високо около четиридесет стъпки. По грациозно закръгления му връх от големи назъбени листа естественик лесно разпознаваше дървото „артокарпус“, което много добре се бе аклиматизирало на Маскаренските острови. Сред гъстата му зеленина личаха едри кръгли плодове, големи до десет сантиметра, покрити с грапава кора, във форма на шестоъгълници. Едно полезно растение, с което природата бе надарила областите, на които липсва жито. и което без да има нужда от някакво обработване, дава плодове в продължение на осем месеца от годината.
Нед Ланд познаваше добре тия плодове. През многобройните си пътешествия той беше вече ял от тях и умееше да приготвя сърцевината им. Затова щом ги видя, у него веднага се събуди желанието да ги опита и той не можа по-дълго да се сдържа.
— Господин професоре — ми каза той, — ще умра, но ще си хапна от тоя хлебен плод!
— Хапнете си, драги Нед, хапнете си колкото искате. Дошли сме, за да направим опити — да ги направим! — Много скоро ще стане — отговори канадецът. И с помощта на една лупа той запали огън от сухи съчки, който запращя весело. През това време Консей и аз избирахме най-хубавите плодове на артокарпуса. Някои от тях не бяха още напълно узрели и плътната им кожа покриваше някаква бяла, не много влакнеста сърцевина. Но други, и то доста много, жълтеникави и прилични на желе, бяха готови за ядене.
Тия плодове нямаха никаква костилка. Консей донесе десетина на Нед Ланд, който ги сложи върху жаравата, след като ги наряза на дебели резени, повтаряйки непрекъснато:
— Ще видите колко е хубав тоя хляб, господине.
— Особено когато отдавна не си ял хляб — каза Консей.
— Това дори не е вече хляб, а чудесен сладкиш — добави канадецът. — Никога ли не сте яли, господин професоре?
— Не, Нед.
— Тогава пригответе се да хапнете нещо сочно и хранително. Да не съм цар на китоловците, ако не повторите пак!
След няколко минути оная част на плодовете, която бе към огъня, стана цялата на въглен. Вътре се показа някакво бяло тесто, подобно на мека хлебна средина, която по вкус приличаше на ангинари.
Трябва да призная, че хлябът беше великолепен и аз ядох с голямо удоволствие.
— За съжаление — казах аз — това тесто не може да се запази прясно и затова мисля, че е безполезно да вземаме запас за кораба.
— Хайде де, господин професоре! — възкликна Нед Ланд. — Вие говорите като естественик, а аз ще постъпя като хлебар. Консей, съберете доста плодове, които ще вземем на връщане.
— А как ще ги запазите? — попитах аз канадеца.
— Като направя от средината им ферментирало тесто, което ще се запази за дълго време, без да се развали. Когато поискам, мога да дам да го опекат в кухнята на кораба и макар че вкусът му ще бъде малко възкисел, ще видите, че е чудесно.
— Тогава, майстор Нед, на тоя хляб вече нищо няма да му липсва, нали?
— Не, господин професоре — отговори канадецът. — Липсват му плодове или поне зеленчуци!
— Тогава да търсим плодове и зеленчуци!
Когато нашето бране свърши, ние тръгнахме, за да допълним продуктите за тая „земна“ вечеря.
Нашите търсения не отидоха напразно и към обяд бяхме събрали богат запас банани. Тия прекрасни плодове на тропическите области зреят през цялата година и малайците, които ги наричат „пизан“. ги ядат, без да ги пекат. Освен банани набрахме и грамадни плодове жакс, които са много вкусни, сладки плодове от мангово дърво и невероятно големи ананаси. Това бране ни зае голяма част от времето, за което впрочем не съжалявахме.
Консей непрекъснато наблюдаваше Нед. Китоловецът вървеше напред и разхождайки се из гората, береше уверено великолепните плодове, които трябваше да попълнят запасите ни.
— Е — попита Консей. — надявам се, че не ни липсва вече нищо, драги Нед?
— Хм — рече канадецът.
— Какво! Оплаквате ли се?
— Всички тия растителни неща не са достатъчни за едно ядене — отговори Нед. — Това е само за завършека, десертът. А супата? Ами печеното?
— Наистина — казах аз. — Нед ни беше обещал котлети, каквито май няма да намерим.
— Господин професоре — отговори канадецът, — ловът не само че не е свършил, но не е още и започнал. Търпение! В края на краищата ще срещнем някое животно, покрито с пера или с козина, и ако не тук, на друго място.
— И ако не днес — утре — добави Консей. — защото не бива да се отдалечаваме много. Аз дори предлагам да се върнем на лодката.
— Какво? Да се връщаме вече? — извика Нед.
— Трябва да се върнем, преди да се е мръкнало — казах аз.
— Но колко е часът? — попита канадецът.
— Най-малко два — отговори Консей.
— Колко бързо минава времето, когато човек е на суша! — извика Нед Ланд, като въздъхна съжалително.
— Да вървим! — отговори Консей.
Връщахме се през гората и попълнихме запасите си, като набрахме палмово зеле, което трябваше да откъсваме от върховете на дърветата, дребен боб, който малайците наричат „абру“, и най-отлично качество ямсове.
Стигнахме до лодката, претоварени от плодове. Но Нед Ланд не смяташе, че запасите са достатъчни. И съдбата бе благосклонна към него. Тъкмо когато щяхме да се качваме в лодката, той забеляза няколко дървета от вида на палмите, високи около двадесет и пет-тридесет стъпки. Толкова ценни, колкото и артокарпусът, тия дървета справедливо се смятат за едни от най-полезните в Меланезия.
Те бяха сагови палми, дървета, които растат без каквото и да е обработване и се развъждат както черниците — с издънки и със семки.
Нед Ланд знаеше какво да прави с тях. Той улови брадвата и като почна да сече силно, скоро повали на земята две-три дървета, зрелостта на които се познаваше по белия прах, посипал листата им.
Аз наблюдавах какво правеше той, но повече с очите на естественик, отколкото като гладен човек. От всяко стебло той изряза по една ивица от кората, широка един пръст; под нея имаше мрежа от дълги нишки, които образуваха оплетени възли, залепени с брашно, което приличаше на гума. Това брашно беше именно сагу, хранително вещество, което е главната храна на меланезийското население.
Засега Нед Ланд се задоволи само да насече дърветата на парчета, както се секат дърва за горене, и остави за по-късно да им извади брашното, да го стрие в някакъв плат, та да се отделят нишките, да го изсуши после на слънце и да го остави да се втвърди на калъпчета.
Най-сетне, в пет часа вечерта, натоварени с всички тия съкровища, ние напуснахме островния бряг и след половин час стигнахме до „Наутилус“. Никой не ни посрещна. Огромният железен цилиндър беше сякаш пуст. Когато прехвърлихме продуктите на кораба, аз слязох в стаята си. Вечерята ми ме чакаше. Нахраних се и след това заспах.
На следния ден, шести януари, на борда нямаше нищо ново. Никакъв шум във вътрешността, никакъв знак на живот. Лодката беше на същото място до „Наутилус“, дето я бяхме оставили. Решихме да се върнем на остров Гвебороар. Нед Ланд се надяваше, че сега ще има по-голям късмет в лова от снощи и искаше да отидем в друга част на гората.
Тръгнахме при изгрев слънце. Лодката ни, понесена от вълните, които се движеха към сушата, стигна след няколко минути до острова.
Слязохме на брега и като смятахме, че ще бъде по-добре да се оставим на усета на канадеца, тръгнахме след Нед Ланд, чиито дълги крака крачеха така, че изоставахме доста назад.
Нед Ланд възлезе откъм запад, след това, като прегази няколко потоци, пое към една равнина, заградена с великолепни гори. Няколко птици-рибари бродеха покрай потоците, но не дочакаха да ги приближим. Тяхната предпазливост показваше, че тия птици знаеха да се пазят от тоя род двукраки и от това заключих, че ако островът не е обитаем, все пак се посещава от хора.
След като минахме през една доста голяма ливада. стигнахме до края на малка горичка, оживена от песните и летежа на голям брой птици.
— Тук има само птици — каза Консей.
— Но има птици, които се ядат! — отговори китоловецът.
— Съвсем не, драги Нед — отвърна Консей. — аз виждам тук само обикновени папагали.
— Драги Консей — отговори сериозно Нед, — за хора, които нямат какво друго да ядат, папагалът замества фазана.
— А аз ще прибавя — казах аз, — че тия птици са доста вкусни, когато са сготвени както трябва.
Наистина в гъстия листак на тая гора безброй папагали прелитаха от клон на клон и очакваха само да бъдат по грижливо обучени, за да заговорят човешкия език. Сега те крякаха заедно с женски папагали от най-различни цветове: важни какаду, които сякаш разсъждаваха върху някоя философска проблема, докато блестящо червени лориси минаваха като късове плат, отнасяни от вятър, калаоси, които прелитаха шумно, папуаси, обагрени с най-нежните лазурни отсенки, и всевъзможни разновидности от очарователни хвъркати същества, които обаче не бяха за ядене.
Една птица, която живее само в тия области и която никога не преминава границата на островите Ару и на Папуазките острови, липсваше в тая колекция. Но съдбата бе отредила да се възхитя в скоро време и от нея.
След като минахме през една рядка горичка, стигнахме до поляна, оградена с храсти. В това време видях, че изхвръкват някакви великолепни птици, дългите пера на които ги принуждаваха да летят срещу вятъра. Техният вълнообразен летеж, плавността на въздушните им движения, преливането на багрите им, всичко това привличаше и очароваше погледа. Аз веднага ги познах.
Райски птици! — извиках аз.
— Разред врабци, отдел клистомори — отвърна Консей.
— Семейство на яребици ли? — попита Нед Ланд.
— Мисля, че не, майстор Ланд. Все пак разчитам, че с вашата сръчност ще хванете някое от тия прелестни създания на тропическите области.
— Ще се опитам, господин професоре, макар че съм по-сръчен, когато боравя с харпуна, отколкото с пуШката-
Малайците, които продават много от тия птици на китайците, ги ловят по различни начини, които ние не можехме да употребим. Така те поставят примки по върховете на високите дървета, дето райските птици предпочитат да кацат. Или ги залавят с някакво жилаво лепило, което сковава движенията им. Понякога те дори пускат отрова в изворите, дето птиците пият обикновено вода. Ние пък можехме само да ги стреляме, когато хвърчаха, и затова вероятността да ги досегнем беше малка. Наистина ние изразходвахме напразно част от нашите припаси.
Към единадесет часа сутринта минахме първата верига планини, които съставят центъра на острова, а не бяхме убили още нищо. Гладът вече се обаждаше. Смятахме, че ще се нахраним с дивеч, но се излъгахме. За щастие и за голяма наша изненада Консей стреля два пъти и осигури обяда ни. Той удари един бял гълъб и един гривек, които бяха бързо оскубани, нанизани на ръжен и опечени върху жар от сухи съчки. Докато тия вкусни животни се печаха, Нед приготви плодовете на артокарпуса. После гълъбът и гривекът бяха изгризани до кости и всички заявихме, че са великолепни. Мускатовите орехи, с които те обикновено се хранят, дават особен аромат на месото им и го правят много вкусно.
— Приличат на кокошки, които са хранени с трюфели — каза Консей.
— Е, Нед, какво още не ви достига? — попитах канадеца.
— Четирикрак дивеч, господин Аронакс — отговори Нед Ланд. — Всички тия гълъби са само разядка и залъгалка за устата. И докато не убия някое животно за котлети, няма да бъда доволен.
— Както пък аз, Нед, ако не хвана една райска птица.
— Затова да продължим лова — отговори Консей. — но в същото време ще се връщаме към морето. Стигнахме до първите планински склонове и смятам, че ще бъде по-добре да се върнем към горите.
Това беше разумно и ние послушахме съвета. След един час път стигнахме до една истинска гора от дървета сагу. Под краката ни избягаха няколко безвредни змии. При нашето приближаване райските птици отлитаха и аз наистина се бях отчаял, че ще мога да уловя някоя, когато Консей, който вървеше начело, неочаквано се наведе, извика тържествуващо и се върна към мене, като носеше една великолепна райска птица.
— А! Браво, Консей! — извиках аз.
— Господарят е много снизходителен — отговори Консей.
— Не, драги мой. Ти си бил истински майстор. Да уловиш жива райска птица, и да я уловиш с ръка!
— Ако господарят я види по-отблизо, ще разбере, че моята заслуга не е голяма.
— Защо, Консей?
— Защото тая птица е мъртво пияна.
— Пияна ли?
— Да, господарю. пияна от мускатовите орехи, с които се е нагълтала под дървото, дето я хванах. Вижте, драги Нед, вижте страшните последици на невъздържанието!
— По дяволите! — отвърна канадецът. За джина, който съм изпил от два месеца насам, не си струва трудът да ме укорявате.
През това време аз разглеждах интересното животно. Консей не се лъжеше. Райската птица, замаяна от опияняващия сок, беше съвсем обезсилена. Тя не можеше да лети. Едва вървеше. Но това не ме безпокоеше и аз я оставих да си дреме.
Тая птица беше от най хубавия между осемте вида, които живеят в Папуазия и в съседните острови. Това беше райска птица — „чист изумруд“, една от най-редките. Тя беше дълга около тридесет сантиметра, главата й — сравнително малка. очите — близо до човката и също така малки. Но тя беше едно очарователно съчетание на отсенки: с жълта човка, тъмнокафяви крака и нокти, светлокафяви криле, червени по краищата, бледожълта по главата и отзад по шията. изумруднозелена по гушата и тъмнокестенява по корема и гърдите. Две извити пухкави пера се издигаха над опашката й, удължена с очарователна изисканост от дълги леки пера, и допълваха общия вид на тая чудесна птица, която туземците наричат поетично „слънчева птица“.
Аз имах голямо желание да занеса в Париж тая великолепна райска птица и да я подаря на Зоологическата градина, която не притежава никакъв жив екземпляр.
— Та толкова ли е рядка? — попита канадецът като ловец, който цени твърде малко дивеча от художествено гледище.
— Много рядка, Нед, и особено трудно е да бъде уловена жива. Но дори и мъртви, тия птици са предмет на голяма търговия. И затова туземците са измислили да ги фабрикуват, както се фабрикуват бисери или диаманти.
— Какво! — извика Консей. — Фабрикуват фалшиви райски птици ли?
— Да, Консей.
— А знае ли господарят как туземците вършат това?
— Знам. През периода на източните мусони великолепните пера от опашките на райските птици, наричани от естествениците „пера срещу вятъра“, се оскубват. Тия именно пера събират фалшификаторите на птици и ги залепват изкусно на някой нещастен, предварително оскубан папагал. След това боядисват залепеното, лустросват птицата и изпращат тия произведения на тяхната своеобразна индустрия на музеите и на европейските любители.
— Че какво от това? — каза Нед Ланд. — Или птицата — или перата. А щом птицата не е за ядене, не виждам голяма беда!
Ала ако моето желание да имам райска птица беше изпълнено, желанието на канадския ловец още не беше задоволено. За щастие към два часа Нед Ланд уби една великолепна дива свиня от рода на ония, които туземците наричат „бариутанг“. Животното идваше навреме, за да ни снабди с истинско месо от четириного, и бе добре посрещнато. Нед Ланд много се гордееше с изстрела си. Свинята, засегната от електрическия куршум, беше убита на място.
Канадецът я одра и изчисти, след като бе вече нарязал половин дузина котлети за вечерята. След това ловът продължи и Нед и Консей се отличиха: двамата приятели, вървейки между храсталаците, подплашиха едно стадо кенгури, които побягнаха, скачайки с еластичните си крака. Но животните не можеха да побягнат толкова бързо, че електрическият куршум да не ги догони.
— Ах, господин професоре — извика Нед Ланд, опиянен от ловна страст. — Какъв чудесен дивеч са те, особено задушени! И като си помисля, че ще изядем всичкото това месо и че ония глупаци на кораба няма да хапнат нито късче от него!
Струва ми се, че ако в изстъплението на радостта си не беше толкова приказвал, канадецът би унищожил цялото стадо! Но той се задоволи с дванадесетина от тия двуутробни, „които образуват първия разред от двуутробните млекопитаещи“ — както каза Консей. Тия животни бяха дребни. Те бяха от вида, „кенгуру зайци“, които обикновено живеят в хралупите на дърветата и са извънредно бързоходни; те не са много едри, но затова пък месото им най-много се цени.
Ние бяхме много доволни от резултатите на нашия лов. Развеселеният Нед се готвеше да дойдем пак на следния ден в тоя приказен остров и искаше да унищожи там всичките четириноги, които можеха да се ядат. Но той си правеше сметката без оглед на събитията.
Стигнахме на брега към шест часа вечерта. Лодката беше на постоянното си място. „Наутилус“ стърчеше като дълъг риф над вълните на две мили от брега.
Без да се бави, Нед Ланд се зае да приготви вечерята. Той прекрасно знаеше как се приготвят всички яденета. Скоро котлетите от „бариутанг“, печени върху жарта, изпълниха въздуха с приятен мирис.
Но аз виждам, че заприличвам на канадеца. Почнах да се възхищавам от пресните свински пържоли! Нека ми бъде простено, както аз простих на майстор Ланд, и то по същите причини!
Вечерята беше превъзходна. Два гривека допълниха тая необикновена вечеря. Тестото от сагу, хлябът от артокарпуса, няколкото мангови плодове, половин дузина ананаси и ферментиралият сок от няколко кокосови ореха, всичко това ни създаде радостно настроение. Струва ми се дори, че моите достойни другари загубиха малко от яснотата на мислите си.
— Ами ако не се върнем тази вечер на „Наутилус“? — каза Консей.
— Ами ако не се върнем никога? — добави Нед Ланд. В тоя миг един камък падна до нозете ни и пресече изведнъж предложението на китоловеца.
XXII
МЪЛНИЯТА НА КАПИТАН НЕМО
Погледнахме към гората, без да ставаме, и ръката ми се спря на половина път към устата.
— Камъни не падат от небето — каза Консей. — а когато падат, се наричат аеролити.
Втори добре захвърлен камък изби от ръката на Консей една съблазнителна кълка от гривек и подчерта още повече неговата забележка.
Скочихме и тримата с пушки за стрелба, готови да отговорим на всяко нападение.
— Да не би да са маймуни? — извика Нед Ланд.
— Нещо подобно — отговори Консей. — Това са диваци.
— В лодката! — казах аз и тръгнах към морето.
И наистина трябваше да отстъпим, защото двайсетина туземци, въоръжени с лъкове и прашки, се показаха само на сто крачки от нас в покрайнината на горичката, която затулваше пред нас кръгозора от дясната страна.
Лодката беше на около двадесет метра от нас.
Диваците приближаваха, без да тичат, но проявяваха най-враждебни намерения. Камъни и стрели валяха.
Нед Ланд не искаше да остави продуктите и въпреки неминуемата опасност, натоварен със свинята от една страна и кенгурите от друга, отстъпваше доста бързо.
За две минути бяхме на брега. В един миг натоварихме в лодката припасите и оръжията, бутнахме я в морето и хванахме веслата.
Не бяхме минали и два кабелта, когато стотина диваци с викове и ръкомахания навлязоха във водата до пояс. Погледнах да видя дали тяхното появяване не е накарало някои от моряците на „Наутилус“ да излязат на палубата. Не. Грамадният кораб, неподвижен сред широкото море, беше съвсем безлюден.
След двадесет минути ние се качихме на борда. Люковете бяха отворени. След като вързахме лодката, влязохме във вътрешността на „Наутилус“.
Слязох в салона, отдето се чуваха музикални акорди. Приведен над своя хармониум, капитан Немо беше потънал в музикален екстаз.
— Капитане! — казах му аз. Той не ме чу.
— Капитане! — повторих, като докоснах ръката му. Той трепна и се обърна:
— А, вие ли сте, господин професоре — каза той. — Е, как, добър ли беше ловът? Събрахте ли интересни растения?
— Да, капитане — отговорих аз, — но за нещастие доведохме тук цяло множество двукраки, съседството на които ми се струва опасно.
— Какви двукраки?
— Диваци.
— Диваци ли! — отговори капитан Немо иронично. — И вие се учудвате, господин професоре, че като сте стъпили в някоя част на земното кълбо, сте намерили там диваци? Та къде няма диваци? А от друга страна, тия, които вие наричате диваци, дали са по-лоши от другите?
— Но, капитане…
— Аз, господин професоре, съм ги срещал навсякъде.
— Но ако не искате да ги видите на борда на „Наутилус“ — отговорих аз, — добре ще направите да вземете някои предпазни мерки.
— Успокойте се, господин професоре. Няма защо да се тревожите за това.
— Но туземците са много.
— Колко смятате, че са?
— Най-малко — стотина.
— Господин Аронакс — отговори капитан Немо, чиито пръсти се преместиха сега върху клавишите на хармониума, — ако дори всичките туземци на Папуазия се съберат на брега, „Наутилус“ пак няма защо да се страхува от техните нападения!
Сега пръстите на капитана се раздвижиха върху клавишите на органа и аз забелязах, че той удряше само черните, което придаваше на мелодиите напълно шотландски оттенък. След малко той забрави моето присъствие и потъна в някакво бленуване, което аз не исках да смущавам.
Изкачих се отново на палубата. Нощта беше паднала вече, защото при тая малка географска ширина слънцето залязва бързо и без здрач. Съзрях само неясно остров Гвебороар. Не многобройните огньове, запалени на брега, свидетелствуваха че туземците нямаха намерение да се махнат оттам.
Останах така сам няколко часа, като или мислех за туземците, но без да се страхувам вече от тях, защото невъзмутимата увереност на капитана ме успокояваше, или пък ги забравях и се възхищавах от великолепието на тропическата нощ. Мисълта ми отлиташе към Франция заедно с тия зодиакални звезди, които след няколко часа щяха да изгреят над нея. Точно над нас блестеше посред съзвездията луната. И аз мислех, че тоя верен и любезен спътник на земята ще дойде вдругиден на същото това място, за да издигне вълните и да изтръгне „Наутилус“ от това коралово гнездо. Към полунощ, като видях, че върху потъмнелите вълни и под крайбрежните дървета всичко е спокойно, прибрах се в каютата си и спокойно заспах.
Нощта мина, без да се случи нещо лошо. Несъмнено папуасите се плашеха дори от вида на заседналото в залива чудовище, защото люковете бяха отворени и те лесно биха могли да се вмъкнат във вътрешността на „Наутилус“.
В шест часа сутринта, осми януари, отново се изкачих на палубата. Нощните сенки изчезваха. Скоро островът се показа през разкъсаните мъгли — най-напред брегът, а след това — хълмовете.
Сега туземците бяха по-многобройни от снощи — може би пет-шестстотин души А неколцина от тях, възползувайки се от отлива, бяха приближили и застанали по издадените над водата корали, на не повече от два кабелта от „Наутилус“. Аз ги виждах ясно. Те бяха истински папуаси, снажни, расови мъже с широко и високо чело, с голям, но не сплескан нос и с бели зъби. Гъстата им вълнеста коса, боядисана червено, изпъкваше върху черните и лъскави тела, които приличаха на телата на нубийски негри. В меката част на ушите им, цепната и повиснала, висяха нанизи от кости. Повечето от тия диваци бяха голи. Между тях забелязах няколко жени, покрити от бедрата до коленете със същински кринолин от треви, придържан от растителен поясок. Някои главатари бяха украсили шиите си с полумесец и с огърлици от червени и бели мъниста. Почти всички, въоръжени с лъкове, стрели и щитове, носеха на рамото си нещо като мрежа, в която имаше валчести камъни, които те хвърляха сръчно с прашките си.
Един от тия главатари, дошъл доста близо до „Наутилус“, внимателно го разглеждаше. Той навярно беше някой „мадо“ с висок чин, защото беше с наметка от бананови листа, нарязана по края като дантела и изпъстрена с ярки бои.
Можех много лесно да убия тоя туземец, който беше съвсем наблизо; но сметнах, че ще е по-добре да почакам някои явно враждебни прояви. Когато европейци и диваци се срещнат, добре е европейците да не нападат, а само да се отбраняват.
През всичкото време на отлива туземците се въртяха около „Наутилус“, но не вдигаха шум. Чувах ги, че повтарят често думата „асе“, и по движенията им разбрах, че ме викаха да сляза на сушата, покана, на която сметнах, че не трябва да се отзовавам.
Читать бесплатно другие книги:
