Капитан Немо Верн Жюль

XII

КАШАЛОТИ И КИТОВЕ

През нощта на 13 срещу 14 март „Наутилус“ взе отново курс на юг. Мислех, че като стигнем до нос Хорн, той ще се насочи на запад, за да се върне в Тихия океан и да завърши кръгосветската си обиколка. Но това не стана и той продължи да плава на юг. Къде искаше да отиде? На полюса ли? Беше безсмислено. Почвах да мисля, че дързостите на капитана оправдаваха напълно страховете на Нед Ланд.

От няколко дни канадецът не ми говореше вече за своите планове за бягство. Беше станал по-малко общителен, почти мълчалив. Виждах колко го измъчваше това продължително пленничество. Чувствувах какъв гняв се натрупва в него. Когато срещнеше капитана, очите му пламваха мрачно и аз винаги се боях, че неговата природна избухливост може да го докара до някоя крайност. На 14 март Консей и той дойдоха в стаята ми. Попитах ги каква е целта на посещението им.

— Само да ви запитаме за нещо, господин Аронакс — отговори канадецът.

— Кажете, Нед.

— Колко души смятате, че има на „Наутилус“?

— Не бих могъл да ви кажа, драги приятелю.

— Струва ми се — продължи Нед Ланд, — че обслужването му не изисква голям екипаж.

— Наистина — отговорих аз — при неговите условия за обслужването му са достатъчни най-много десетина души.

— Но тогава защо има повече? — каза канадецът.

— Защо ли? — отвърнах аз.

Впих очи в Нед Ланд, чиито намерения лесно можеха да се отгатнат.

— Защото, ако вярвам на предчувствията си — казах аз-и ако добре съм разбрал живота на капитана, „Наутилус“ не е само кораб, а и убежище за всички, които като неговия комендант са скъсали всякакви връзки със земята.

— Възможно е — рече Консей, — но „Наутилус“ може да побере само определен брой хора. Не би ли могъл господарят да определи тоя брой?

— Но как, Консей?

— С изчисление. Като се знае вместимостта на кораба, която е известна на господаря, а следователно и количеството въздух, което той побира; като се знае, от друга страна, колко въздух изразходва един човек с дишането си и като се сравнят тия цифри с необходимостта за „Наутилус“ да излиза на повърхността всеки двадесет и четири часа…

Консей не довърши, но аз вече разбрах какво искаше да каже той.

— Разбирам — рекох аз, — но тая сметка, която всъщност лесно може да се направи, ще даде само една доста несигурна цифра.

— Няма значение — поде Нед Ланд настоятелно.

— Ето ви сметката — отговорих аз. — Всеки човек изразходва за един час кислород, който се съдържа в сто литра въздух, или за двадесет и четири часа кислород, който се съдържа в две хиляди и четиристотин литра. Значи трябва да видим колко пъти по две хиляди и четиристотин литра въздух побира „Наутилус“.

— Точно така — рече Консей.

— Но — продължих аз — тъй като вместимостта на „Наутилус“ е петнадесет хиляди тона, а всеки тон — хиляда литра, „Наутилус“ побира един милион и петстотин хиляди литра въздух, който, разделен на две хиляди и четиристотин…

Пресметнах бързо с молива:

— …дават шестстотин двадесет и пет, което значи, че въздухът, който „Наутилус“ побира, може да стигне на шестстотин двадесет и пет души за двадесет и четири часа.

— Шестстотин двадесет и пет! — повтори Нед.

— А смятайте за сигурно — добавих аз, — че всички ние — пътници, матроси и офицери, не наброяваме дори и десетата част от това число.

— А и това е много за трима души! — промълви Консей.

— Затова, драги Нед, мога да ви посъветвам само едно — да имате търпение.

— И дори — нещо по-хубаво от търпението — отговори Консей, — примирение.

Консей бе намерил истинската дума.

— В края на краищата — продължи той — капитан Немо не може да плава все на юг! Ще трябва да спре някъде — па било то и до някое ледено поле, и да се върне към по-оживените морета! И тогава ще дойде времето за плановете на Нед Ланд.

Канадецът поклати глава, прокара длан по челото си и си отиде, без да отговори.

— Господарят ще ми позволи една забележка — рече тогава Консей. — Клетият Нед мисли за всичко, което не може да има. Живее с миналото си. Мило му е всичко, което ни е забранено. Спомените го гнетят и му е тежко. Трябва да го разберем. Какво може да прави той тук? Нищо. Не е учен като господаря и не може да има като нас удоволствието да се занимава с хубостите на морето. И би рискувал всичко, само да можеше да влезе в някоя кръчма в родината си!

Явно, еднообразието на живота в кораба беше непоносимо за канадеца, свикнал със свободен и деен живот. Събитията, които биха могли да го увлекат, бяха редки. Но през тоя ден една случка му припомни хубавите дни, когато е бил китоловец.

Към 11 часа преди обяд, когато се намираше на повърхността на океана, „Наутилус“ попадна сред група китове: нещо, което не ме учуди, защото знаех, че тия животни, безогледно преследвани от ловците, са се оттеглили в областите с висока географска ширина.

Ролята, която са играли китовете между моряците, и влиянието им за географските открития, са били значителни. Те именно, увличайки подире си отначало баските, а след това астурийците, англичаните и холандците, са ги карали да не се страхуват от опасностите на океана и са ги отвеждали от единия на другия край на земята.

Морето бе спокойно и ние бяхме седнали на палубата; по тия географски ширини месец октомври има хубави есенни дни. Изведнъж канадецът — а той не можеше да се излъже — съобщи, че е видял на изток кит на хоризонта. Като се вгледахме внимателно, на около пет мили от „Наутилус“ съзряхме един възчерен гръб, който ту се издигаше над вълните, ту се изгубваше.

— Ах! — извика Нед Ланд. — Ако бях сега на някой китоловен кораб, каква радост щеше да бъде за мене тая среща! Голям кит е това. Вижте с каква сила душниците му изхвърлят стълбове въздух и пара! Поврага! Защо трябваше да бъда вързан на това парче ламарина!

— Какво, Нед — отговорих аз, — та не сте ли се отказали вече от старите си намерения за риболов?

— Господин Аронакс, мигар някой китоловец може да забрави стария си занаят? Мигар могат да омръзнат вълненията, които изпитва човек при тоя лов?

— Никога ли не сте били на лов из тия морета, Нед?

— Никога, господин Аронакс. Само в северните морета и в Беринговия и Дейвисовия проток.

— Тогава още не сте виждали южни китове? Досега сте ходили на лов за обикновени китове, а те не смеят да пресичат топлите води на Екватора.

— Ах, господин професоре — рече доста недоверчиво канадецът, — какво ми разправяте!

— Казвам това, което е.

— Хайде де! Ами че през шестдесет и пета, има оттогава две години и половина, лично аз чукнах близо до Гренландия един кит, в едната страна на който още стърчеше харпун със знака на китоловен кораб от Беринговия проток. И аз ви питам как тоя кит, след като е бил намушен на запад от Америка, е дошъл на изток от нея, дето бе убит, ако не е минал било край нос Хорн, било край нос Добра Надежда и пресякъл Екватора!

— Аз мисля като Нед — рече Консей — и чакам да видя какво ще отговори господарят.

— Той ще ви отговори, драги приятелю, че китовете живеят в определени области, според вида на който принадлежат, и не напускат моретата, които обитават. И ако някой от тях е дошъл от Беринговия в Дейвисовия проток, това е станало просто защото между едното и другото море трябва да има някакъв проход било по северните брегове на Америка, било по северните брегове на Азия.

— Да ви вярвам ли? — попита канадецът, като намигна.

— Трябва да вярвате на господаря — отговори Консей.

— Значи, щом не съм ходил на лов в ония места, не зная и китовете, които живеят там, така ли?

— Казах ви, Нед, че е така.

— И поради това имате още по-големи основания да се запознаете с тях — отвърна Консей.

— Гледайте! Гледайте! — извика канадецът, развълнувано.

— Той се приближава! Иде срещу нас! Подиграва се с мене. Знае, че нищо не мога да му сторя!

Нед удряше с крак. Ръката му трепереше, размахвайки въображаем харпун.

— Тия китове — попита той — толкова ли са големи, колкото северните?

— Горе-долу, Нед.

— Защото аз съм виждал много големи китове, господин Аронакс, китове, които стигаха на дължина до сто стъпки. Чувал съм дори да казват, че хюламокът и умгалюкът от Алеутските острови надхвърляли понякога сто и петдесет стъпки.

— Това ми се струва преувеличено — отговорих аз. — Тия животни са полярни китове с гръбни перки и както кашалотите са изобщо по-малки от обикновените китове.

— Ах! — извика Нед, който не откъсваше поглед от океана.

— Приближава, иде съвсем близо до „Наутилус“!

Нед Ланд не чуваше. Не слушаше вече. Китът продължаваше да се приближава. Той го изяждаше с очи.

— Ах — извика той, — та това не е един кит, а десет, двадесет, цяло стадо! И да не можеш да направиш нищо! Да ти са вързани и ръцете, и краката!

— Но, драги Нед — рече Консей, — защо не поискате разрешение от капитан Немо да излезете на лов?…

Преди още Консей да довърши фразата си, Нед Ланд се втурна по стълбата да търси капитана. След малко двамата се появиха на палубата.

Капитан Немо разгледа стадото китове, които играеха сред вълните на една миля от „Наутилус“.

— Това са южни китове — рече той. — Те са същинско богатство за цяла китоловна флота.

— Господин капитан, а не бих ли могъл — попита канадецът — да изляза на лов срещу тях, ако не за друго, поне да не забравя стария си занаят на китоловец?

— Каква полза да се ходи на лов, само за да се убива? — отговори капитан Немо. — Нямаме нужда на кораба от китова мас.

— Но в Червено море — поде канадецът — вие ни позволихте да гоним един дюгонг.

— Тогава трябваше да снабдя екипажа с прясно месо. Сега ще бъде убийство за самото убийство. Зная много добре, че човекът си е запазил тая привилегия, но аз не мога да приема тия смъртоносни забави. Унищожавайки южните, както и обикновените китове — които са безобидни и добри животни, — хора като вас, майстор Ланд, вършат осъдителни дела. По тоя начин те вече изтребиха всичко живо в целия Бафинов залив и ще унищожат цяла порода полезни животни. Затова оставете на мира клетите китове. И без вас те имат достатъчно природни врагове — кашалотите, рибите-мечове и рибите-триони.

Можете да си представите какъв израз имаше лицето на канадеца при тоя урок по нравоучение. Да се дават такива съвети на ловец — това е губи-време. Нед Ланд гледаше капитана и очевидно не разбираше какво му казваше той. Но капитанът имаше право. Варварската и безразсъдна ярост на китоловците ще унищожи някой ден и последния кит в океана.

Нед Ланд почна да си свирка през зъби „Янки Дудъл“, пъхна ръце в джобовете си и ни обърна гръб. А капитан Немо, който наблюдаваше стадото китове, се обърна към мене:

— Прав бях, когато казах, че освен човека китовете имат достатъчно природни неприятели. След малко тия тук ще трябва да се разправят с много опасен противник. Виждате ли, господин Аронакс, на около осем мили от нас ония черни, подвижни точки?

— Да, капитане — отговорих аз.

— Това са кашалоти, страшни животни, които съм срещал понякога на стада от двеста до триста на брой. Вижте, тия жестоки и зловредни животни би трябвало да се изтребват.

При тия думи канадецът бързо се обърна.

— Тогава, капитане — казах аз, — има още време в интерес на китовете…

— Безполезно е да се излагате, господин професоре. „Наутилус“ сам ще разгони тия кашалоти. Той е въоръжен със стоманен нос, който, мисля, че струва колкото харпуна на майстор Ланд.

Канадецът сви рамене, без да се стеснява. Да се нападат кашалоти с носа на кораб! Чувал ли е някой такова нещо досега?

— Почакайте, господин Аронакс — каза капитан Немо. — Ще ви покажем лов, какъвто не сте виждали още. За тия свирепи кашалоти не бива да има милост. Те са само уста и зъби!

Уста и зъби! Не би могло да се опише по-сполучливо едроглавият кашалот, туловището на който надминава понякога двадесет и пет метра. Огромната глава на тоя род кит е около една трета от цялото му тяло. По-добре въоръжен от кита, който има балени, само на горната си челюст кашалотът има двадесет и пет големи зъба, дълги двадесет сантиметра, цилиндрични и заострени на върховете, които тежат по един килограм всеки. В горната част на огромната глава, дето има големи кухини, разделени с хрущяли, се намира от триста до четиристотин килограма скъпоценна мас, която се нарича „бяла китова мас“.

Между това чудовищното стадо се приближаваше непрекъснато. То беше видяло китовете и се готвеше да ги нападне. Отсега можеше да се предвиди победата на кашалотите не само защото са по-пригодни за нападение, отколкото своите кротки противници, а и поради това, че могат по-дълго да остават под водата, без да излизат да дишат на повърхността.

Беше време да се помогне на китовете. „Наутилус“ потъна във водата. Консей, Нед и аз се настанихме до прозорците на салона. Капитан Немо отиде при кормчията, за да действува с кораба си като с разрушително оръдие. Скоро почувствувахме как ударите на витлото зачестиха и как скоростта ни се увеличава.

Когато „Наутилус“ пристигна сред кашалотите и китовете, борбата между тях бе вече почнала. „Наутилус“ маневрира така, че да може да разсече на две стадото от едроглавите. Отначало те не обърнаха никакво внимание на новото чудовище, което се вмесваше в битката. Но скоро трябваше да се пазят от неговите удари.

Каква борба беше тя! Самият Нед Ланд, който скоро се възпламени, почна да ръкопляска. Сега „Наутилус“ бе само страхотен харпун, замахван от ръката на капитана си. Той се хвърляше срещу тия маси от месо, разсичаше ги напреко и след него оставаха двете половини на животното, които се мятаха. Той не усещаше страхотните удари на опашките. Също така и ударите, които самият той нанасяше. Щом унищожеше един кашалот, той се хвърляше срещу друг, като се въртеше на едно място, за да не изпусне плячката си, отиваше напред, назад, послушен на кормилото, потъваше, когато кашалотът слизаше надълбоко, възлизаше на повърхността заедно с него, удряше го направо или косо, срязваше го или го разкъсваше и във всички посоки, и при всички скорости го мушкаше със своя ужасен нос.

Какво кръвопролитие бе то! Какви шумове върху повърхността на водата! Как остро свистяха и ръмжаха по особен начин тия уплашени животни! Сред тия обикновено съвсем спокойни води техните опашки причиняваха истинско вълнение.

Цял час продължи това омировско избиване, което кашалотите не можеха да избягнат. На няколко пъти, събрани по десетина-дванадесет, те се опитваха да смажат „Наутилус“ с огромната си маса. През стъклата се виждаха техните огромни уста и наредените вътре зъби, страхотните им очи. Нед Ланд, който бе сега извън себе си, ги заплашваше и ругаеше. Чувствувахме, че те се впиват в кораба като кучета в глиган сред гора. Ала „Наутилус“ засилваше витлото си, понасяше ги, завличаше ги или ги докарваше до водната повърхност, без да иска да знае нито за огромната им тежест, нито за могъщия им натиск.

Най-сетне стадото кашалоти оредя и вълните се успокоиха. Усетих, че се изкачихме на повърхността на океана. Люкът бе отворен и ние побързахме да излезем на палубата.

Водата бе покрита с обезобразени трупове. И страхотна експлозия не би могла да разкъса, да насече, да надребни по-свирепо тия маси месо. Плавахме сред гигантски тела, синкави по гърба, белезникави по корема и целите изкривени от подутини като гърбици. Няколко уплашени кашалота бягаха към хоризонта. На няколко мили наоколо вълните бяха почервенели и „Наутилус“ плаваше сред море от кръв. Капитан Немо дойде при нас.

— Е, майстор Ланд, какво ще кажете? — рече той.

— Какво да кажа — отговори канадецът, чието възхищение бе затихнало, — страшно зрелище! Но аз съм ловец, не касапин, а това е истинска касапница.

— Това е избиване на вредни животни — отговори капитанът — и „Наутилус“ не е касапски нож.

— Аз предпочитам моя харпун — отвърна канадецът.

— Всеки си има свое оръжие — отговори капитанът с впити в Нед Ланд очи.

Аз се страхувах да не би Нед Ланд да се увлече и прояви някаква грубост, която би имала неприятни последици. Но ядът му се разсея, като видя един кит, до който „Наутилус“ се приближаваше в тоя миг.

Животното не могло да избегне зъбите на кашалотите. То беше южен кит със сплескана черна глава. Нещастното животно, обърнато на една страна, беше мъртво. В края на осакатената му перка още висеше едно малко китче, което майката не бе успяла да спаси от унищожението. От нейната отворена уста течеше вода, която ръмолеше като вадичка между нейните балени.

Капитан Немо приближи „Наутилус“ до трупа на животното. Двама матроси се покачиха върху кита и аз видях изненадан, че те издоиха от вимето му всичкото мляко, т.е. две-три бурета.

Капитанът ми предложи чаша мляко, което бе още топло.

Аз не се сдържах и проявих отвращението си към това питие. Но той ме увери, че млякото е великолепно и че по нищо не се различава от краве мляко.

Опитах го и видях, че той имаше право. И за нас то бе полезен запас, защото под вид на осолено масло или на сирене то щеше да разнообрази приятно нашата обикновена храна.

От тоя ден забелязах с тревога, че разположението на Нед Ланд към капитан Немо ставаше все по-лошо и по-лошо и реших да бдя отблизо за постъпките и проявите на канадеца.

XIII

ЛЕДЕНАТА СТЕНА

„Наутилус“ продължи да плава неотклонно към юг. Движеше се по петдесетия меридиан със значителна скорост. Дали не искаше да стигне до полюса? Не вярвах, защото досега всички опити да се стигне до тая точка на земното кълбо бяха пропадали. От друга страна, сезонът бе вече много напреднал, защото в южната полярна област 13 март отговаря на 13 септември в северните страни и тогава почва есенното равноденствие.

На 14 март на 55 градуса ширина видях плаващи ледове, обикновени мътнобели отломъци с размери от двадесет до двадесет и пет стъпки; те образуваха рифове, о които морето яростно се блъскаше. „Наутилус“ плаваше на повърхността на океана. Нед Ланд, който бе ходил на лов в полярните области, бе виждал вече ледени планини. Аз и Консей им се възхищавахме за първи път. На юг към хоризонта се простираше ослепително бяла ивица. Английските китоловци са я нарекли Ice blink44 — облаците, колкото и гъсти да са, не могат да я затъмнят. Тя е предвестник на ледена планина.

И действително скоро се появиха по-големи ледени блокове, блясъкът на които се променяше според капризите на мъглата. Някои от тия грамади имаха зелени жили, като че медният сулфид бе начертал по тях вълнообразни линии. Други като огромни аметисти бяха цели пронизани от светлина. Те отразяваха слънчевите лъчи с хилядите стени на своите кристали. Трети, обагрени с ярките отсенки на варовик, биха стигнали за построяването на цял град от мрамор. Колкото повече слизахме на юг, толкова повече тия плаващи острови се увеличаваха — по брой и по размери. Хиляди полярни птици бяха свили гнезда в тях. Това бяха буревестници, домиери и пюфени, които ни оглушаваха с крясъците си. Някои от тях помислиха „Наутилус“ за труп на кит, кацаха по него, за да си починат, и кълвяха с човките си неговата звънтяща броня.

През това плаване сред ледовете капитан Немо често биваше на палубата. Той наблюдаваше внимателно пустинните води.

Виждах, че спокойният му поглед се оживяваше от време на време. Дали не си мислеше, че в полярните морета, недостъпни за човека, той беше като у дома си, господар на неизбродимите пространства? Може би. Но не продумваше. Стоеше неподвижен и идваше на себе си само, когато инстинктът му да управлява кораба надделяваше. Тогава, направлявайки „Наутилус“ с удивителна сръчност, изкусно отбягваше сблъскването с тия маси, някои от които бяха дълги по няколко мили и високи от седемдесет до осемдесет метра. Понякога ледовете сякаш се сключваха около нас. На шестдесетия градус ширина нямаше вече никакъв проход. Но търсейки внимателно, капитан Немо скоро намираше някой тесен отвор, през който се вмъкваше смело, като знаеше, разбира се, че той ще се затвори подире му. По тоя начин, воден от изкусна ръка, „Наутилус“ мина между всички ледове, класирани според формата или големината им тъй точно, че Консей бе възхитен: айсберг или плаваща ледена планина: айсфилд или ледено безгранично поле: дрифтайс или плаващи ледове; пакс или разчупени ледени полета, наричани палш. когато са кръгли, и стримс, когато са съставени от продълговати късове.

Температурата беше доста ниска. Термометърът, поставен вън, показваше два-три градуса под нулата. Но ние бяхме облечени топло, с кожи от видри и морски мечки. А вътре в „Наутилус“ електрическите апарати поддържаха равна топлина, която не искаше и да знае за най-силния студ отвън. От друга страна, достатъчно бе корабът да слезе само няколко метра под водата, за да се намери в поносима температура.

Преди два месеца тук щяхме да се радваме на непрекъснат ден; но сега вече имаше нощ по три-четири часа, а по-късно нощта щеше да хвърли за цели шест месеца в мрак тия полярни области.

На 15 март минахме географската ширина, на която се намират Нюситлендските и Южнооркнейските острови.

На 16 март към 8 часа сутринта „Наутилус“, който плаваше по петдесет и петия меридиан, пресече Южния полярен кръг. Ледовете ни заграждаха от всички страни и затваряха кръгозора. Ала капитан Немо намираше все пак проходи и напредваше непрекъснато към юг.

— Но накъде върви той? — попитах аз.

— Право пред себе си — отговори Консей. — В края на краищата, когато не ще може да върви по-нататък — ще спре.

— Май не съм много сигурен в това! — отговорих аз. А откровено казано, това опасно плаване дори ми харесваше. Не бих могъл да кажа до каква степен ме бяха омаяли красотите на тия непознати досега области. Ледовете добиваха великолепни форми. На едно място — те бяха цял източен град с минарета и безброй джамии; на друго — някакво рухнало селище, сякаш сринато от някакво гърчене на земята. Изгледите непрестанно се меняха поради косите лъчи на слънцето или изчезваха в сивите мъгли на снежните виелици. Освен това отвред се чуваха тътнежи, срутвания и преобръщания на ледените планини, които променяха декора като гледките на диорама45.

Когато през време на такива срутвания „Наутилус“ биваше под водата, шумът се распространяваше със страхотна сила и строполяването на тия маси предизвикваше застрашително вълнение до дълбоките пластове на океана. Тогава „Наутилус“ се въртеше и люшкаше като кораб, изоставен на волята на развихрените стихии. Често пъти, когато не виждах никакъв изход, мислех, че сме вече окончателно пленници на ледовете; но воден от инстинкта си, капитан Немо отгатваше по най-незначителни белези нови места за преминаване. И когато съзираше тънки струйки синкава вода, които браздяха леденото поле, той никога не се излъгваше. Затова аз не се съмнявах, че той и друг път е навлизал с „Наутилус“ сред Южното полярно море.

Но през деня на 15 март ледените полета запречиха съвсем нашия път. Това не беше още ледена планина, а грамадни ледени полета, сковани от студа. Тая пречка не можеше да спре капитан Немо и той се хвърли срещу леденото поле със страшна сила. „Наутилус“ се врязваше като клин в ронливата маса и я цепеше с ужасни трясъци. Той беше като старинен стенолом, тласкан с безпределна мощ. Късове лед хвърчаха високо и падаха като градушка около нас. Само чрез мощния си устрем корабът си проправяше път. Понякога, прекомерно засилен, той се изкачваше върху леденото поле и го разтрошаваше с тежестта си. а друг път, пъхнал се под него само с просто разклащане, той го разчупваше и откриваше широки процепи.

През тия дни ни връхлетяха силни бури. Понякога поради гъсти мъгли не можехме да се виждаме от единия до другия край на палубата. Вятърът задухваше внезапно и се въртеше от всички страни. Снегът се натрупваше на такива твърди пластове, че трябваше да се троши с кирка. При температура само пет градуса под нулата всички външни части на „Наутилус“ се покрих а с лед. Кораб с платна не би могъл да се движи, защото краищата на въжетата биха замръзнали в скрипците. Само кораб без платна, движен от електричество, който няма нужда от въглища, можеше да стигне до толкова високи географски ширини.

При тия условия барометърът обикновено бе твърде ниско. Той дори падна до 73 градуса 5’. Указанията на компаса не вдъхваха вече никакво доверие. Когато приближавахме до южния магнитен полюс, който не съвпада с географския южен полюс, стрелките играеха като обезумели и показваха противоположни посоки. Тоя полюс според Ханстен се намира към 70 градуса ширина и 130 градуса дължина, а според наблюденията на Дюпере — на 135 градуса дължина и 70 градуса 30’ширина. И трябваше да правим много наблюдения, като местехме компаса в разни точки на кораба, за да вземем накрая средната цифра. Но често това ставаше с изчисляване на изминатия път — метод, който не беше твърде задоволителен, тъй като в тия лъкатушни проходи опорните точки, по които трябваше да се правят изчисленията, непрекъснато се променяха. Най-сетне на 18 март след двадесет безуспешни пристъпа пътят на „Наутилус“ бе окончателно заприщен. Сега вече нямаше нито стримси, нито палши, нито айсфилди, а една безкрайна и неподвижна преграда, образувана от съединени помежду си планини.

— Ледена стена — каза ми канадецът. Разбрах, че за Нед Ланд, както за всички мореплаватели преди нас това беше непреодолима преграда. Когато слънцето се мярна за миг по обед, капитан Немо изчисли доста точно, че се намирахме на 51 градуса 30’дължина и на 67 градуса 39’южна ширина. Бяхме вече на една точка доста навътре в южната полярна област.

Нямаше и помен вече от море или от някаква водна повърхност. Пред носа на „Наутилус“ се разстилаше широка огъната равнина, осеяна с безформени ледени грамади, с целия безпорядък, който е присъщ на повърхността на някоя река малко преди топене на ледовете, но в гигантски размери. Тук-там остри върхове, ледени игли, които се издигаха на височина двеста стъпки; по-нататък — цяла редица отвесни скали, сивкави по цвят, безпределни огледала, които отразяваха няколко слънчеви лъча, полуугаснали в мъглите. И тая безотрадна местност бе обгърната от сурова тишина, нарушавана много рядко от пърхането на крилете на буревестници и пюфени. Всичко, включително и шумът, бе замръзнало. И „Наутилус“ трябваше да спре смелото си пътуване сред ледените полета.

— Господин Аронакс — каза ми през тоя ден Нед Ланд, — ако вашият капитан продължи по-нататък…

— Какво тогава?

— Ще бъде голям майстор.

— Защо, Нед?

— Защото, никой не може да мине през ледената стена. Вашият капитан е силен човек; но дявол да го вземе, не е по-силен от природата и дето тя е поставила граници — човек, ще не ще, трябва да спре.

— Действително, Нед Ланд, и все пак аз бих искал да зная какво има зад тая ледена стена? Най-много ме дразни, че това е стена!

— Господарят е прав — рече Консей. — Стените са измислени само за да дразнят учените. Не би трябвало да има никъде стени.

— Е, добре — каза канадецът, — известно е какво има зад тая ледена стена.

— Какво? — попитах аз.

— Лед, лед и само лед!

— Вие, Нед, сте уверен в това — отвърнах аз, — но аз не съм. И затуй бих искал да отида и да видя.

— Тогава, господин професоре — отговори канадецът, — откажете се от тая мисъл. Стигнахте до ледената стена и това ви е достатъчно — не ще отидете по-далече нито вие, нито вашият капитан Немо, нито неговият „Наутилус“. И — ще или не ще — ще се върнем на север, т.е. в страните, дето живеят порядъчни хора.

Трябва да призная, че Нед Ланд беше прав: докато корабите не бъдат направени така, че да могат да плават по ледени полета — ще трябва да се спират пред ледените стени. И наистина, макар че употреби всички усилия и всички мощни средства да разцепи ледовете, „Наутилус“ бе принуден да стои неподвижен. Обикновено, когато някой няма възможност да върви напред, връща се назад. Ала тук беше еднакво невъзможно да се върнеш, както и да вървиш напред, защото проходите се бяха затворили зад нас и щом нашият кораб останеше на едно място, щеше да замръзне сред ледовете. Към два часа следобед стана точно това и новият лед по страните на кораба се образува с учудваща бързина. Трябваше да призная, че поведението на капитан Немо беше повече от неблагоразумие.

По това време аз бях на палубата. Капитанът, който от известно време наблюдаваше положението, ми каза:

— Е, господин професоре, какво мислите сега?

— Мисля, че сме замръзнали, капитане.

— Замръзнали? И как разбирате това?

— Разбирам, че не можем да вървим ни напред, ни назад — наникъде. Това, струва ми се, значи „замръзнали“ поне в населените континенти.

— Значи, господин Аронакс, вие мислите, че „Наутилус“ не ще може да се измъкне?

— Мъчно, капитане, тъй като сезонът е доста напреднал и не можете да разчитате на размразяването на ледовете.

— Ах, господин професоре — отговори капитан Немо иронично, — вие сте си все същият! Навсякъде виждате само спънки и пречки! А аз мога да ви уверя, че „Наутилус“ не само ще се измъкне, а ще отиде и още по-нататък!

— Още по на юг ли? — попитах аз, като погледнах капитана.

— Да, господин професоре, ще отиде на полюса.

— На полюса? — извиках аз, като не можах да прикрия недоверието си.

— Да — отговори капитанът, — на Южния полюс, на тая непозната точка, дето се кръстосват всичките земни меридиани! Вие знаете, че правя с „Наутилус“ всичко, каквото искам.

Да! Аз знаех това. Знаех, че тоя човек е смел до безразсъдство! Но да победи пречките, издигнати застрашително пред Южния полюс, който е по-непристъпен от Северния, дето още не са успели да стигнат и най-смелите мореплаватели — нима това не бе едно безумно начинание, което може да се зароди само в мозъка на луд човек!

Сетих се тогава да попитам капитан Немо дали не е открил досега тоя полюс, дето още не е стъпвал човешки крак.

— Не, господин Аронакс — отговори ми той, — ще го открием заедно. Там, дето другите не са успели, аз ще успея. Никога досега не съм закарвал моя „Наутилус“ толкова навътре в южните полярни води; но повтарям ви, той ще отиде още по-надалеч.

— Искам да ви вярвам, капитане — подех аз малко иронично. — Вярвам ви! Тогава — напред! Няма пречки за нас! Да разбием ледената стена. Да я хвърлим във въздуха, а ако тя упорствува, да снабдим „Наутилус“ с крила, за да може да прехвръкне над нея!

— Над нея ли, господин професоре? — отговори спокойно капитан Немо. — Съвсем не над нея, а под нея.

— Под нея ли? — възкликнах аз.

И изведнъж, във внезапно просветление, аз прозрях плановете на капитана. Чудните качества на „Наутилус“ щяха да му помогнат и при това свръхчовешко начинание!

— Виждам, че почваме вече да се разбираме, господин професоре — каза полуусмихнат капитанът. — Вие вече съзирате възможността — бих казал, успеха на тоя опит. Онова, което не може да се направи с обикновен кораб, е лесно с „Наутилус“. Ако излезе, че на полюса има някакъв континент, той ще се спре пред него. Но ако, напротив, полюсът е сред море, той ще отиде на самия полюс!

— Действително — казах аз, увлечен в разсъжденията на капитана, — ако повърхността на морето е скована от ледове, долните пластове на водата са свободни, тъй като мъдростта на природата е установила за най-гъстата морска вода по-висок градус на замръзване. А ако не се лъжа, подводната част на тая ледена планина се отнася към частта, която стърчи над водата, като четири към едно, нали?

— Приблизително, господин професоре. На една стъпка от ледената планина над водата отговарят три стъпки под водата. И тъй като ледените планини не са по-високи от сто метра, под водата нямат повече от триста. А какво са за „Наутилус“ триста метра?

— Нищо, господин капитан.

— Той може да отиде дори по-надълбоко, за да стигне до еднаквата за всички морски води температура, а там вече няма да искаме и да знаем за тридесетте или четиридесетте градуса студ на повърхността.

— Точно така, капитане, точно така — отговорих аз и се оживих.

— Едничката мъчнотия е — продължи капитан Немо, — че ще трябва да останем няколко дни във водата, без да подновяваме запаса си от въздух.

— Само това ли е? — отвърнах аз. — „Наутилус“ има големи резервоари, ще ги напълним и те ще ни снабдят с необходимия ни кислород.

— Добре измислено, господин Аронакс — отговори усмихнат капитанът. — Но тъй като не искам да ме обвините в безразсъдство, ще ви изложа предварително моите възражения.

— Нима имате и други възражения?

— Само едно. Ако на Южния полюс има море, възможно е това море да е изцяло замръзнало и следователно да не можем да излезем на повърхността!

— Добре, капитане, но забравихте ли, че „Наутилус“ е въоръжен с един опасен остър нос и че ще можем да го забием диагонално в тия ледени полета, които ще се разцепят от удара?