Капитан Немо Верн Жюль

XXII

ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА КАПИТАН НЕМО

Капаците се бяха затворили над това страшно видение, но в салона още не светеше. Във вътрешността на „Наутилус“ царуваше само мрак и мълчание. Сега той напускаше това безутешно място на сто стъпки под повърхността на водата с извънредна скорост. Къде отиваше? На север или на юг? Къде бягаше тоя човек след страшното отмъщение? Върнах се в стаята си, дето Нед и Консей стояха мълчаливи. Усещах непреодолимо отвращение към капитан Немо. Каквото и да беше изстрадал от хората. той нямаше право да наказва така. Той бе направил и мене, ако не съучастник, най-малкото свидетел на неговото отмъщение! Това беше премного.

В 11 часа електрическата светлина отново блесна. Отидох в салона. Там нямаше никой. Погледнах уредите. „Наутилус“ се носеше към север със скорост двадесет и пет мили в час ту на повърхността, ту на тридесет стъпки под водата. Като сверих по картата, видях, че минаваме край устието на Ламанш и че посоката ни беше към Полярните морета, закъдето плавахме с несравнима бързина.

Привечер бяхме минали двеста левги от Атлантическия океан. Стъмни се и морето се покри с мрак до изгряването на луната.

Прибрах се в стаята си. Не можех да спя. Бях потиснат от кошмари. Страшната сцена на унищожението се възвръщаше непрестанно в паметта ми.

Оттогава кой би могъл да каже къде ни бе отвел „Наутилус“. И все със същата невероятна скорост! Все през тия северни мъгли! Дали бе стигнал до Шпицберген, до бреговете на Нова Зембла? Дали бе прекосил ония непознати морета — Бяло море, Карско море, залива Оби, архипелага Ляров и непознатите азиатски брегове? Не бих могъл да кажа това. Времето течеше, без да мога да го пресмятам. Всички часовници на кораба бяха спрени. Изглеждаше, че както е в полярните области, нощта и денят не следваха своя обикновен ход. Чувствувах се отнесен в царството на необикновеното, дето се развихряше изостреното въображение на Едгар По. Всеки миг очаквах да видя, както легендарния Гордом Пим, „тая забулена човешка сянка, с много по-големи размери от тия на земните жители, изправена срещу водопад, който пази границите на полюса!“

Струва ми се — но може би се лъжа — струва ми се, че това рисковано пътуване на „Наутилус“ продължи петнадесет-двадесет дни и не знам докога би продължило без катастрофата, с която завърши това пътуване. Капитан Немо не се вестяваше. Помощникът му също. Не виждахме нито за миг ни един човек от екипажа. „Наутилус“ почти непрекъснато плаваше под водата. Когато излизаше на повърхността, за да вземе въздух, капаците се отваряха и затваряха автоматично. Върху картата не се нанасяше вече точката, дето се намирахме. И аз не знаех къде бяхме.

Изгубил сили и търпение, не се явяваше и канадецът. Консей не можеше да му измъкне нито една дума и се страхуваше да не би в пристъп на побъркване и страшна носталгия да се убие. И той предано и непрекъснато бдеше над него. При тия условия може да се разбере, че положението беше непоносимо.

Една сутрин — каква дата беше не мога да кажа — бях задрямал призори мъчителна и болезнена дрямка. Когато се събудих, видях Нед Ланд наведен над мене и чух, че ми казва тихо:

— Ще бягаме!

Скочих.

— Кога ще бягаме? — попитах аз.

— Тази нощ. Изглежда, че на „Наутилус“ няма никакъв надзор. Би казал човек, че всички в кораба са зашеметени. Ще бъдете ли готов, господин Аронакс?

— Да. Къде сме?

— Можах тая сутрин да съзра през мъглите, че сме срещу някаква земя на около двадесет мили източно от нас.

— Коя е тая земя?

— Не зная, но която и да бъде, ще потърсим в нея убежище.

— Да, Нед, да. Ще избягаме тая нощ, дори и да потънем в морето.

— Морето е бурно, вятърът силен; но аз не се боя от двадесетте мили, които трябва да преплаваме с малката лодка на „Наутилус“. Аз вече занесох в нея малко храна и няколко шишета с вода, скришом от екипажа.

— Ще дойда с вас.

— От друга страна — прибави канадецът, — ако ме открият, ще се защищавам и не ще оставя да ме убият.

— Ще умрем заедно, драги Нед.

Решен бях на всичко. Канадецът си излезе. Изкачих се на палубата, върху която едва можех да стоя прав поради силните вълни. Небето беше застрашително, но тъй като земята бе наблизо, зад тия гъсти мъгли трябваше да бягаме. Не биваше да губим нито един ден, нито един час.

Върнах се в салона, като в същото време и се страхувах, и желаех да срещна капитан Немо, и исках, и не исках да го видя. Какво бих му казал? Може ли да прикрия неволното отвращение, което ми вдъхваше? Не! По-добре беше да не се срещам лице с лице с него! По-добре беше да го забравя! И все пак!

Колко дълъг беше тоя ден, последният ден, който трябваше да прекарам на борда на „Наутилус“! Останах сам. Нед Ланд и Консей избягваха да ми говорят от страх да не се издадат. В шест часа вечерях, но не бях гладен. Насилих се да ям въпреки отвращението си, тъй като исках да имам сили. В шест и половина Нед Ланд влезе в стаята ми. Той каза:

— До тръгването няма да се видим. В десет часа луната още не ще е изгряла. Ще се възползуваме от мрака. Елате в лодката. Консей и аз ще ви чакаме.

И канадецът излезе, без да ми даде време да му отговоря.

Исках да проверя посоката на „Наутилус“. Отидох в салона. Плавахме на североизток със страшна скорост на петдесет метра дълбочина.

Хвърлих последен поглед върху тия чудеса на природата, върху тия художествени богатства, натрупани в музея, върху тая колекция, която нямаше равна на себе си, осъдена да загине един ден на дъното на моретата заедно с оня, който я беше подредил. Исках да запечатам в паметта си едно последно впечатление. Останах така цял час, потънал в блясъка на светлия потон, и преглеждайки съкровищата, които сияеха във витрините. След това се върнах в стаята си.

Там облякох топли морски дрехи. Събрах бележките си и ги скътах грижливо в пазвата си. Сърцето ми усилено биеше. Не можех да спра ударите му. Ако капитан Немо би ме видял, вълнението, възбудата ми бездруго биха ме издали.

Какво правеше той сега? Ослушах се край неговата врата. Чух шум от стъпки. Капитан Немо беше там. Не беше си легнал. При всяка стъпка ми се струваше, че ще се появи и ще ме попита защо искам да бягам? Изпитвах непрестанна тревога. Въображението ми я увеличаваше. Ставаше толкова мъчително, че се двоумях — дали не беше по-добре да вляза в стаята на капитана, да се срещна лице с лице с него, да го предизвикам с движение и с поглед!

Би било безумие. За щастие въздържах се и се опънах на леглото си, за да се успокоя. Нервите ми се поуспокоиха, но в свръхвъзбудения ми мозък премина набързо целият ми живот на борда на „Наутилус“, всички лоши и щастливи случки от изчезването ми от „Абрахам Линколн“ — подводния лов, Торесовият проток, диваците от Папуазия, засядането на скалата, кораловото гробище. Арабският тунел, остров Санторин, критският гмурец, заливът Виго, Атлантида, ледената стена, Южният полюс, пленяването ни от ледовете, битката с октоподите, бурята в Гълфстрийм, „Отмъстителя“ и тая ужасна сцена на потопения с екипажа военен кораб!… Всички тия събития минаха пред очите ми като декорите, които се движат в дъното на някой театър. И капитан Немо растеше безгранично в тая странна среда. Неговият образ изпъкваше все повече и вземаше нечовешки размери. Той вече не беше човек като мене, той беше човек на дълбоките бездни, духът на моретата.

Беше девет и половина. Бях хванал главата си с две ръце, за да не се пръсне. Затворих очи. Не исках вече да мисля. Още половин час! Половин час кошмар, от който можех да полудея. В тоя миг чух неясни акорди от хармониум, тъжна мелодия на някаква незнайна песен, истинска жалба на душа, която иска да скъса земните си връзки. Цял се превърнах в слух, едва можех да дишам, потънал като капитан Немо в музикален екстаз, който го отнасяше извън пределите на тоя свят.

После една внезапна мисъл ме смрази. Капитан Немо бе излязъл от стаята. Той беше сега в салона, през който трябваше да мина, за да мога да избягам. Там щях да го срещна за последен път. Той щеше да ме види, щеше да ме заговори може би! Един негов жест можеше да ме унищожи, една само дума — да ме окове на кораба! Но скоро щеше да удари десет часа. Настъпил бе моментът да изляза от стаята си и да отида при моите другари.

Нямаше време за колебание, дори и капитан Немо да се изпречеше пред мене. Отворих вратата предпазливо и все пак ми се стори, че като се завъртя на пантите, тя страшно изскърца. А може би това скърцане съществуваше само във въображението ми!

Тръгнах пипнешком през тъмните коридори на „Наутилус“, като се спирах на всяка стъпка, за да сдържам ударите на сърцето си.

Стигнах до ъгловата врата на салона. Отворих я тихо. Салонът тънеше в дълбок мрак. Акордите на хармониума звучаха тихо. Капитан Немо беше там. Той не ме виждаше. Мисля, че дори и при пълна светлина пак не би ме съзрял, толкова бе потънал в своя унес. Пристъпих до килима, като внимавах да не се блъсна в нещо и да издам с шума присъствието си. Цели пет минути ми трябваха, докато стигна до вратата в дъното, която водеше към библиотеката.

Тъкмо щях да я отворя, когато една въздишка на капитан Немо ме прикова. Разбрах, че той бе станал. Дори го видях, защото няколко лъча от осветената библиотека проникваха в салона. Той приближаваше към мене със скръстени ръце, мълчалив и сякаш не вървеше, а се плъзгаше като призрак. В измъчената му гръд напираха ридания. И аз чух как прошепна тия думи — последните думи, които прозвучаха в ушите ми:

— Боже всемогъщий! Стига! Стига!

Дали това не беше признание за угризенията, изтръгнало се от съвестта на тоя човек?…

Обезумял, аз се втурнах в библиотеката. Изкачих се по централната стълба и през горния коридор стигнах до лодката. Промъкнах се през люка, дето преди мене бяха минали и двамата ми другари.

— Да вървим! Да вървим! — извиках аз.

— Веднага! — отговори канадецът.

Люкът, вдълбан в корпуса на „Наутилус“, беше предварително затворен и завинтен чрез един английски ключ, с който Нед Ланд се беше снабдил. Отворът на лодката също се затвори и канадецът почна да развива бурмите, които ни прикрепяха още към подводния кораб. Изведнъж чухме шум отвътре. Високи гласове се обаждаха един на друг. Какво бе станало? Дали бяха забелязали нашето бягство? Усетих, че Нед Ланд пъха в ръцете ми една кама.

— Да! — прошепнах аз. — Ще съумеем да умрем! Канадецът беше спрял да работи. Но една дума, която чух да се повтаря двадесет пъти, една страшна дума ни откри причината за това вълнение на борда на „Наутилус“. Екипажът се бе разтревожил не от нас!

— Мелстрьом! Мелстрьом! — викаха матросите.

— Мелстрьом! В това страшно положение имаше ли име, което да звучи по-страшно? Значи, бяхме в опасните води край норвежкия бряг? Нима „Наутилус“ беше въвлечен в тая бездна, тъкмо когато нашата лодка щеше да се отдели от него?

Известно е, че по време на прилива водите между островите Ферое и Лофоденските острови се устремяват с непреодолима сила и образуват въртоп, отдето никой кораб никога не може да се спаси. От всички страни на кръгозора прииждат чудовищни вълни. Те образуват тая бездна, наречена съвсем основателно „Пъпът на океана“, притегателната сила на която се простира на петнадесет километра. Тая бездна поглъща не само кораби, но и китове, и бели мечки от полярните области.

Там именно „Наутилус“ беше — волно или неволно — закаран от своя капитан. Той описваше спирала, радиусът на която намаляваше все повече и повече. Заедно с него лодката, още прикрепена към кораба, се носеше със замайваща скорост. Чувствувах това. Изпитвах болезнен шемет, който е последица на дълго въртене в кръг. Бяхме уплашени, ние изпитвахме страхотен ужас. Кръвта бе спряла в жилите ни, нервите бяха притъпени, бяхме потънали в студена пот като в агония! И какъв шум се носеше около нашата слаба лодка! Какъв вой, повтарян от ехото на разстояние няколко мили! Какъв грохот на вода, която се забива в острите скали на дъното, там дето и най-твърдите тела се разтрошават, там дето стволовете на дърветата се разбиват и се превръщат в „козина“, както казват норвежците.

Какво страшно положение! Бяхме страхотно люшкани. „Наутилус“ се защищаваше също като човешко същество. Стоманените му мускули скърцаха. От време на време се изправяше отвесно и ние заедно с него!

— Трябва да се държим — каза Нед — и да завинтим наново бурмите! Ако останем прикрепени към „Наутилус“, все още можем да се спасим…

Не беше довършил, когато изведнъж нещо изпращя. Винтовете изскочиха и лодката, изхвърлена от гнездото си, полетя като камък от прашка сред водовъртежа.

Главата ми се удари в едно желязно ребро и от тоя силен удар загубих съзнание.

XXIII

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Ето края на това пътешествие под водата. Не бих могъл да обясня какво стана през тая нощ, как лодката се спаси от ужасния водовъртеж на Мелстрьом и как Нед Ланд, Консей и аз излязохме от бездната. Но когато дойдох на себе си, бях легнал в колибата на един рибар от Лофоденските острови. Моите двама другари, здрави и читави, бяха до мене и ми стискаха ръцете. Прегърнахме се горещо.

По това време не можем и да мислим да се върнем във Франция. Съобщителните средства между Северна и Южна Норвегия са редки. Принудени сме значи да чакаме парахода, който обслужва два пъти месечно тоя бряг, идейки от Северния нос.

Тук, посред тия добри хора, които ни приютиха, аз преглеждах повестта на нашите приключения. Тя е точна. Нищо не е пропуснато, ни една подробност не е преувеличена. Това е правдивата повест на невероятното пътешествие в тая стихия, още недостъпна за човека, в която един ден напредъкът ще прокара свободно пътища.

Дали ще ми повярват? Не зная. Най-сетне това няма голямо значение. Онова, което мога да твърдя сега, то е моето право да говоря за тия морета, под които за по-малко от десет месеца изминах двадесет хиляди левги, да говоря за това подводно околосветско пътешествие, което ми откри толкова чудеса в Тихия океан, в Индийския океан, в Червено море, в Средиземно море, в Атлантическия океан и в Северно и Южно полярно море!

Но какво стана с „Наутилус“? Успя ли на натиска на Мелстрьом? Жив ли е още капитан Немо? Продължавали под океана своето страшно отмъщение или спря вече след последното жертвоприношение? Дали някога вълните ще ни донесат ръкописа, в който е разказан целият негов живот? Ще узная ли най-сетне името на тоя човек? Потопеният кораб ще може ли да ни открие чрез своята национална принадлежност националността на капитан Немо?

Вярвам. Вярвам също така, че неговият могъщ кораб е победил морето в най-страшния водовъртеж и че „Наутилус“ е оцелял там, дето толкова кораби са загинали! Ако е тъй, ако капитан Немо продължава да живее в океана, неговото второ отечество, дано омразата стихне в това жестоко сърце! Дано съзерцаването на толкова чудеса угаси в него духа на отмъщението! Дано съдникът изчезне, а ученият продължи спокойното изследване на моретата! Неговата съдба е странна, но и възвишена. Нали аз сам разбрах това! Нали аз сам живях десет месеца тоя необикновен живот? Така че на въпроса, зададен преди шест хиляди години от Еклисиаст: „Кой някога е можал да измери глъбините на бездната?“, двама души между всичките хора в света имат право да отговорят сега: капитан Немо и аз.

Жул Верн! Колко познато и обичано е името на великия френски писател у нас! Едва ли хората, които са чели романите му, биха могли някога да забравят увличащите приключения, трепетните мигове на откритието, на победата, изживени заедно със смелите изследователи и покорители на въздушните простори, водната стихия и земните недра.

Интересен е въпросът, защо книгите на Жул Верн продължават да бъдат любими книги на читателите от всички възрасти от толкова много страни и днес, след повече от 70 години от смъртта на писателя, и то когато науката, вдъхновителката на Жул Верн в творчеството му, е отишла толкова напред? Защо и у нас са преведени досега около 50 заглавия от трудовете му, като само „Капитан Немо“ се издава за десети път? Защо един от кратерите върху невидимата част на луната носи името на Жул Верн? Защо първият космонавт в света, Юрий Гагарин, в интервю след приземяването на „Восток“ спомена името на Жул Верн измежду имената на любимите си писатели?

Жул Верн се ражда на 8 февруари 1828 година във френското градче Нант на река Лоара в семейството на адвоката Верн. Баща му отрано започва да го подготвя за юридическа кариера, но Жул разбира от малък, че призванието му не е в съдебните зали. Той се увлича по корабите от недалечното пристанище, бълнува за морски разбойници и далечни плавания. Подобно на Карл Май, и Жул Верн решава да избяга от къщи, за да се втурне из широкия свят, наситен от гъстите краски на богатата му фантазия. Само че въпреки събраните провизии и тайните приготовления, адвокатът Верн надушил плановете на сина си и го заключил в къщи. Ала адвокатът не можал да намери ключ, който да задържи сина му в неговата кантора.

През 1847 г. Жул завършва нантския лицей и от 1848 г. повежда самостоятелен живот в Париж, където започва да следва право. Тук той се запознава с Виктор Юго, завързва дружба с Александър Дюма, с чиято помощ през 1850 г. поставя с успех първата си пиеса. Дюма му оказва помощ и при създаването на няколко битови комедии и остава ясни следи в творчеството на Жул Верн преди всичко със склонността си към приключението, строежа на фабулата, езика и тънкия хумор.

Докато Жул Верн все още се лута в живота, докато търси истинското си призвание, той е принуден да работи за „насъщния“ като писар в нотариална кантора, за да изплати дълговете си. После започва да сътрудничи в едно илюстровано списание. Всички свободни вечери обаче той прекарва в Националната библиотека, където поглъща всевъзможна научна литература — история, география, естествознание, физика, астрономия.

В началото на 50-те години започва да изпробва силите си в необичаен жанр — пише разкази с остър драматичен сюжет използувайки най-новите данни от въздухоплаването: „Пътешествие с балон“, „Мартин Пац“ и др. Но от тези разкази до първия роман от серията „Необикновени пътешествия“ го делят дванадесет години изпълнени с голяма подготвителна работа.

Жул Верн предприема някои пътувания до Англия, Шотландия и Скандинавските страни, обикаля Средиземноморието. През 1867 г. той се добира и до Америка на най-големия за онова време параход „Грейг Истърн“, който е описан по-късно в романа „Плаващият град“. Ала огромното творчество на Жул Верн се базира съвсем малко върху личните му впечатления, то не е резултат от тези пътувания. Раждането на онази знаменита поредица от 57 романа „Необикновени пътешествия“ става възможно само благодарение на огромната фантазия на Жул Верн, на изключителната му подготовка и любов към науката. Не случайно той носи прозвището „поет на науката“ и „баща на научната фантастика“. Но за да получим пълна представа за всички фактори, благоприятствували „раждането“ на Жул Верн като най-големия и ненадминат романист на научна фантастика за всички времена, трябва да характеризираме кратко епохата, в която твори.

Това е епоха на бурно, взривно развитие на науката, време, когато човекът атакувал въздушните простори, океанските недра и дебрите на неизследваните материци. Химията, физиката, географията, мореплаването правят за кратко време важни открития:

Давид Ливингстон и Грант изследват Африка, парната машина и електрическата енергия добиват все по-голямо приложение, физиците Майер и Джоул едновременно и независимо един от друг формулират и обясняват закона за запазване и превръщане на енергията, Бертло получава по синтетичен път въглерод, Леверие предсказва по математичен път съществуването на планетата Нептун и посочва, къде да бъде търсена. Кирхов и Бунзен разработват метода на спектрален анализ. Като споменем и имената на Сеченов, Менделеев, Бутлеров, Фарадей, Максуел, Херц, Лоренц, Бел, Едисон и Яблочков, ще получим пълна картина за лавината от изобретения и открития, които направили човека могъщ. Конструирани били първите подводни лодки, летателни апарати по-тежки от въздуха, изчезвали белите петна от картата на земното кълбо.

И така идва 1862 година, когато Жул Верн открива истинското си призвание: „Хрумна ми щастливата мисъл, да напиша роман от съвсем нов вид, нещо много своеобразно“. През следващата година излиза романът „Пет седмици в балон“, който прави автора изведнъж известен. Жул Верн сключва дългогодишен договор с издателя Етцел, който искал от него всяка година да му предава два романа, или пък един двутомен роман. За Жул Верн започнал нов трескав творчески живот. Работел от ранно утро с малки прекъсвания до късно вечерта. Във втория си роман „Капитан Хатерас“ той повежда смаяните читатели към тайните на загадъчния Северен полюс. След това излиза „Пътешествие до центъра на земята“, където Жул Верн използува стара отхвърлена хипотеза за възникването и устройството на земята. През 1865 г. излиза „От Земята до Луната“. За първи път се изгражда роман с такава сериозна научна аргументация. Тук Жул Верн разкрива напълно възможностите и таланта си.

Интересна е историята за възникването на най-п ред почитания роман на Жул Верн у нас, „Капитан Немо“, След прочитането на първите два романа на Жул Верн, известната Жорж Санд писала до него: „И двата романа са великолепни. Накараха ме да се развълнувам. Съжалявам, че ги прочетох така бързо и че нямам под ръка още десетина такива. Надявам се, че скоро ще ни увлечете в пътешествие в подводна лодка, която ще бъде усъвършенствана от знанията Ви и Вашето въображение…“ След години Жул Верн показал това писмо на журналиста Брюсон и признал, че е задължен на Жорж Санд за един от своите най-големи успехи: „Тя ме наведе на мисълта да напиша «Двадесет хиляди левги под водата», казва той. След излизането на «Децата на капитан Грант», устройството на «Наутилус» било вече подробно обмислено, образът на Немо го тревожел дори в сънищата му. В 1868 г. бил завършен първия том на романа, който е един от бисерите на Жул Верн. Авторът работил най-старателно над тази книга и по една друга причина. Съвсем неочаквано, една година преди завършването на романа, във вестника «Пти журнал» започнало печатането на друг фантастичен роман за подводно плаване — «Необикновените приключения на учения Тритинус» от професор Рангад. Ето защо Жул Верн щателно преработил цели глави, за да премахне случайната прилика, която неизбежно се била появила тук и там при този интересен случай в историята на литературата. Романът «Двадесет хиляди левги под водата» имал още по-голям успех от очаквания, а книгата на проф. Рангад била скоро забравена.

На 12 август 1872 година френската Академия присъдила на писателя награда за серията романи от «Необикновени пътешествия», но той никога не бил включен в списъка на «безсмъртните»; академиците считали, че автор на приключенски романи за юноши, дори и да е Жул Верн, не заслужава такава чест.

А успехът продължавал да съпътствува писателя. Направена била театрална постановка по романа «Осемдесет дни около света». която имала небивал успех; тя се играла в продължение на десетилетия в Европа и Америка, като само в Париж, от 1874 г. до 1938 г. тя била представена 2 250 пъти! Почти същия успех имал и «Мишел Строгов».

Втората половина от живота си Жул Верн прекарва в Амиен, градче със стари културни традиции недалече от Париж. Там той бива избиран за директор на амиенската Академия три пъти. Написва «Амиен в 2000-а година» и търси нови сюжети, за да избегне повторенията при този огромен брой произведения. През 1886 г. обаче го сполетява нелепо нещастие: когато веднъж се прибирал в къщи по него стрелял с пистолет племенникът му Гастон, като после обяснил, че искал да отмъсти на своя роднина за това, че не бил достатъчно ревнив към доброто си име и не правел нищо, за да бъде приет в Парижката Академия. Раната го задържа на легло около половин година. Наскоро умира и издателят му Етцел. Неговият син, въпреки всичките си усилия, никога не могъл да замени пълноценно баща си. Жул Верн се затваря в къщи, става необщителен и бързо застарява. Заслужава още да споменем, че през 1888 г. той поставил кандидатурата си в амиенския муниципалитет и бил избран по списъка на «червените», за който гласували хора от работническите покрайнини на града. Петнадесет години той изпълнява службата на муниципален съветник, като непрекъснато се грижи за благоустройството и културния живот в града. Жул Верн умира на 24 март 1905 година, с която мисъл французите дълго време не могли да свикнат.

Рядко в някоя област на литературата, учителят остава ненадминат от учениците си. Но факт е, че творчеството на Жул Верн остава ненадминато от никого. След него се появяват десетки епигони, но почти никой от тях не е оставил името си в литературната история. Според статистическите данни на ЮНЕСКО Жул Верн е на четвърто място измежду всички писатели за всички времена по количество на преведените книги. Произведенията на Жул Верн са преведени на 54 езика. А преди него? Само едно име преди Жул Верн заслужава да бъде споменато във връзка с неговото творчество, име на което той дължи много; това е американецът Едгар Алън По. Наистина между двамата има принципна разлика. Съвсем сполучливо съветският литературовед Е. Брандис сравнява Е. По и Ж. Верн така: «Докато По създаде фантастични произведения на науката, то Жул Верн създаде научна фантастика». За разлика от виталното и оптимистично творчество на Жул Верн, американският писател не може да се освободи от социалният си песимизъм и черните предчувствия за бъдещето на човечеството. Освен това мисълта на Жул Верн никога не се изражда в безпочвена фантазия, както у По. Въпреки това Жул Верн се чувства силно привлечен от личността и творчеството на По, което се подчертава и от факта, че той се залавя да разкрие загадката около изчезналия герой на По, Артър Гордън Пим, като написва продължение на «Историята на Артър Гордън Пим», което озаглавява «Леденият свинкс».

Литературното новаторство на Жул Верн се изразява преди всичко в това, че поетичната фантазия у него се придружава от науката и за първи път става нейна неразделна спътница. Фантазията на Жул Верн обаче никога не надхвърля границите на човешките възможности. В този смисъл тя стои на здрава реална основа. Самият писател определя ясно и вярно отношението си към фантазията и истината (науката): «Каквото и да измислям, каквото и да фантазирам, всичко това ще отстъпва на истината, защото ще дойде време, когато постиженията на науката ще надхвърлят силата на въображението».

Романите на Жул Верн са ценни за нас и поради това, че в тях той често и определено се противопоставя на насилието, деспотизма, войните и варварския колониализъм. Това негово становище изпъква особено ясно в онази част от творчеството му, създадено след падането на тиранина Наполеон III и края на Парижката комуна. Той напада особено остро английския колониализъм, като най-развития — най-жесток колониализъм. Робството особено силно възмущава демократа и хуманиста Жул Верн. Ето защо едни от най-привлекателните му герои като капитан Немо, капитан Грант, инженерът Сайръс Смит и др. се явяват своеобразни бунтари, борци против насилието, робството, колониализма. Не случайно някогашният секретар на френската комунистическа партия Морис Торез, давайки оценка на творчеството на Жул Верн, заявява: «Книгата на Жул Верн „Двадесет хиляди левги под водата“ възпламени въображението ми. Бях увлечен не толкова от приключенията на капитан Немо, колкото от самия него. В неговото лице видях олицетворение на великия гений на науката, която възтържествува над всичко, наука, която променя света и хората, наука, която служи на народа.»

За нас, българите, обаче е особено интересна книгата на Жул Верн «Произшествие на Дунава» и то по две причини: първо, защото и тази книга доказва още веднъж съчувствието и любовта на автора към поробените народи и второ, защото главният герой в нея е български революционер, Стефан Владков (името е цитирано според българския превод от 1946 г.), един от ръководителите на революционната дейност в Русчук срещу османската тирания. Авторът говори с негодувание за кланетата и ужасите, извършени от османлиите през 1876 г. в България.

Хуманистът Жул Верн има будна гражданска съвест, която го прави съпричастен в страданията и усилията на всеки поробен народ. Романът му «Архипелаг в пламъци» пресъздава моменти от гръцкото освободително движение за независимост, «Севера срещу Юга» описва борбата за ликвидиране на робството в САЩ, «Матиас Шандор» е епопея на борбата на унгарските патриоти срещу австрийското господство, «Драма в Лапландия» описва-борбата на естонци и латвийци срещу бароните, «Пътят към Франция» пресъздава победата на френската революционна армия при Валми и т. н. и т. н.

Жул Верн си остава неповторимо явление в световната литература. Ненадминат популяризатор на научни знания, той утвърждава материалистическите възгледи за природата, разобличава суеверията и религиозно-метафизичните представи за земята и вселената, създава съвсем нов герой в литературата, изследователя, безкористния служител на науката, готов за всяка саможертва в нейно име. Високите морални качества на този герой, съвършено чужди на тогавашното буржоазно общество, са оказвали и оказват голямо възпитателно въздействие на младите поколения. Можем определено да твърдим, че и със създаването на този нов тип литературен герой Жул Верн също така изпревари епохата си, прозря далеч в бъдещето. Неговите романи разтърсиха съвременниците му, въодушевиха десетки и стотици хора да станат изследователи, пътешественици, пионери на човешкия прогрес. Достатъчно е да споменем имената на Циолковски, Фритьоф Нансен, В. А. Обручев, Жорж Клод, Ричард Бърд и Симон Лейк, които смятат, че дължат всичко на Жул Верн! Книгата «Осемдесет дни около света», която между другото се отличава и с голямо напрежение и драматизъм, «хвърля ръкавица» на учени и пътешественици. Американката Нели Блай си поставя за цел през 1889 г. да счупи рекорда на Филеас Фог и успява да обиколи света за 72 дни. Години след излизането на «Двадесет хиляди левги под вода», най-яркият, но далече не единственият случай на близко съвпадение на измисленото с историческата реалност“ (Брандис), два „Наутилуса“ атакуват под водата Северния полюс и вторият успява! Френският полярен пътешественик Жак Шарко решава да „изпита“ Жул Верн. Опитал се да запали огън от лещообразно парче чист лед, също като доктор Краубони, герой от „Капитан Хатерас“, и успял!

Оптимизмът на Жул Верн в Бъдещето на „икарииците“ се помрачавал само от едно: той споделил пред журналисти — „Ще мине много време и нашите телефони и телеграфи ще изглеждат смешни… Ако знаете, как съжалявам, че ще трябва да свърша така рано земния си път и да се простя с живота на прага на една епоха, която предлага само чудеса“.

Иска ни се да завършим с думите от статията на френския вестник „Авангард“ от март 1955 г.: „Жул Верн редом с Балзак и Юго очевидно е най-популярният френски писател… Най-важното в творчеството му са доверието и надеждата, които възлага на хората“.

ВЕСЕЛИН РАДКОВ