Капитан Немо Верн Жюль

VI

ГРЪЦКИЯТ АРХИПЕЛАГ

На следния ден, 12 февруари, призори „Наутилус“ излезе на повърхността. Аз побързах да отида на палубата. На три мили на юг се очертаваше неясният силует на Пелюз. Един бурен поток ни бе отнесъл от едното море в другото. Но тоя тунел, през който лесно се минаваше надолу, навярно не можеше да се премине обратно. Към седем часа Нед и Консей дойдоха при мене. Тия двама неразделни другари бяха спали спокойно, без да се занимават с подвизите на „Наутилус“.

— Е, господин естественико — попита ме канадецът с лека насмешка, — де ви е Средиземното море?

— Ние плаваме по него, драги Нед.

— Ха! — рече Консей. — И то тая нощ?…

— Да, тая нощ, за няколко минути минахме непроходимия провлак.

— Не вярвам — отговори канадецът.

— И грешите, майстор Ланд — продължих аз. — Тоя нисък бряг, който завива към юг, е египетският бряг.

— Разправяйте другиму, господин професоре — отговори упоритият канадец.

— Щом господарят твърди — рече Консей, — трябва да вярваме на господаря.

— Ако искате да знаете, Нед, капитан Немо ми направи честта да ми покаже своя тунел и аз бях до него, в кабината на лоцмана, когато той самият проведе „Наутилус“ през тесния проход.

— Чувате ли, Нед? — рече Консей.

— И вие, Нед, с вашите силни очи — добавих аз — можете да видите вълноломите на Порт Саид. Канадецът се вгледа внимателно.

— Наистина — рече той. — Имате право, господин професоре, и вашият капитан е майстор човек. Ние сме в Средиземно море. Добре. Тогава, ако обичате, да поприказваме за нашите си работици. но без да ни чуе някой.

Разбрах накъде биеше канадецът. За всеки случай помислих, че щом той иска — по-добре е да поприказваме, и седнах ме тримата до прожектора, дето бяхме по-малко изложени на водния прах от вълните.

— Сега — рекох аз — казвайте, Нед. Какво ще ни съобщите?

— Това, което имам да ви съобщя, е съвсем просто — каза канадецът. — Сега сме в Европа и преди още прищевките на капитан Немо да са ни замъкнали чак в полярните морета или да ни върнат отново в Океания, искам да напуснем „Наутилус“.

Признавам, че тия разисквания с канадеца винаги ме поставяха в трудно положение. По никакъв начин не исках да спъвам свободата на спътниците си, но от друга страна, нямах никакво желание да се разделя с капитан Немо. Благодарение нему, благодарение на неговия кораб всеки ден допълвах своите подводни проучвания и правех промени в книгата си за водните дълбочини сред самото море. Щях ли да намеря някога подобен случай да наблюдавам чудесата на океана? Разбира се, не! И затова не можех да привикна с мисълта да напусна „Наутилус“, преди да завършим нашите изследвания.

— Драги Нед — казах аз, — отговорете ми откровено: отегчавате ли се на кораба? Съжалявате ли, че съдбата ви е хвърлила в ръцете на капитан Немо?

Няколко мига канадецът не отговаряше. Сетне скръсти ръце и каза:

— Откровено казано, не съжалявам за това подводно пътешествие. Някой ден ще бъда доволен, че съм го направил. Но за да е направено, то трябва най-напред да свърши. Ето какво мисля аз.

— То ще свърши, Нед.

— Къде и кога?

— Къде ли? Съвсем не зная. Кога? Не мога да кажа, или по-право предполагам, че ще свърши, когато няма да има вече нищо, което можем да научим от морето. Всичко, което е почвало, бездруго има и край.

— Аз мисля като господаря — отговори Консей — и твърде възможно е след като обиколи всичките морета на земното кълбо, капитан Немо да пусне и трима ни.

— Ще ни пусне ли? — извика канадецът. — Ще ни пусне, казвате?

— По-спокойно, майстор Ланд — продължих аз. — Няма защо да се страхуваме от капитана, но аз не споделям и мнението на Консей. Ние знаем тайните на „Наутилус“ и аз не се надявам, че капитанът на „Наутилус“ ще се реши да ни пусне на свобода, за да станат известни на цял свят.

— Е, тогава на какво се надявате? — попита канадецът.

— Надявам се, че ще настъпят някакви обстоятелства, от които ще можем, от които ще трябва да се възползуваме по същия начин след шест месеца, както и сега.

— Фюйт! — рече Нед Ланд. — А къде ще бъдем, моля ви се, след шест месеца, господин естественико?

— Може би тук, може би в Китай. Вие знаете, че „Наутилус“ е бързоход. Той прекосява океаните, както лястовицата — въздуха или бърз влак — континентите. Той съвсем не се бои от оживените морета. Кой е казвал, че няма да отиде до бреговете на Франция, на Англия или на Америка, дето можем да се опитаме да избягаме със същите изгледи за успех, както и тук?

— Господин Аронакс — отговори канадецът, — вашите доводи са погрешни из основа. Вие говорите в бъдеще време: „Ще бъдем там! Ще бъдем тук!“ А аз приказвам в сегашно време: „Сега сме тук и трябва да използуваме това“.

Бях притиснат до стената от логиката на Нед Ланд и се почувствувах победен в спора. Не знаех какви доводи да употребя в моя полза.

— Господин Аронакс — поде Нед, — да допуснем невъзможното, че капитан Немо ни върнеше днес свободата. Ще приемете ли?

— Не знам — отговорих аз.

— А ако добави, че предложението, което ви прави днес, няма да го повтори по-късно, ще приемете ли? Не отговорих.

— А какво мисли приятелят Консей? — попита Нед Ланд.

— Приятелят Консей — отговори спокойно достойният момък, — приятелят Консей няма какво да каже. Той не се интересува никак от тоя въпрос. Както господарят му, както и другарят му Нед, той е ерген. Ни жена, ни родители, ни деца го очакват в родината. Той служи на господаря си, мисли като господаря си, говори като господаря си и за голямо негово съжаление не бива да се разчита на него, за да може да има мнозинство. Само двама души са налице: от една страна — господарят, от друга — Нед Ланд. И като казва това, приятелят Консей млъква и ще остане само да слуша и да бележи кой колко точки печели.

Неволно се усмихнах, като гледах как Консей унищожаваше без остатък собствената си личност. В същност канадецът трябваше да е предоволен, че той не бе против него.

— Тогава, господин Аронакс — каза Нед Ланд, — тъй като Консей не съществува, да поговорим само ние двамата. Аз говорих, вие ме чухте. Какво ще отговорите?

Очевидно трябваше да се приключи, а аз имам отвращение към извъртанията.

— Драги Нед — казах аз, — ето моя отговор. В нашия спор вие сте прав и моите доводи не издържат пред вашите. Не трябва да се разчита на благоволението на капитан Немо. НаЙ-обикновеното благоразумие му забранява да ни пусне на свобода. Напротив, благоразумието налага ние да използуваме първия сгоден случай и да напуснем „Наутилус“.

— Така, господин Аронакс. Това са мъдри думи.

— Само — казах аз-с една единствена забележка. Необходимо е тоя случай да е сериозен. Нашият пръв опит за бягство трябва да успее; защото ако не сполучи, няма вече да имаме друга възможност, а капитан Немо няма да ни прости.

— Всичко това е така — отговори канадецът. — Но вашата забележка се отнася до всеки опит за бягство — все едно дали след две години или след два дни. Та въпросът си остава все същият: ако се окаже сгоден случай, трябва да не го изпускаме.

— Съгласен съм. А сега, Нед, кажете ми какво разбирате вие под думите „сгоден случай“?

— Случай, когато през някоя тъмна нощ „Наутилус“ бъде близо до някой европейски бряг.

— И вие смятате да избягате, плувайки?

— Да — ако сме достатъчно близо до брега и ако корабът е на повърхността. Не — ако сме далеч, и ако корабът плава под водата.

— А тогава?

— Тогава ще гледам да взема лодката. Аз зная как се управлява тя. Ще влезем в нея и като я отвинтим, ще излезем на повърхността, без да ни усети дори и лоцманът, който е на носа.

— Добре, Нед. Дебнете такъв сгоден случай, но недейте забравя, че едно проваляне ще ни погуби.

— Няма да забравя, господин Аронакс.

— А сега, Нед, искате ли да знаете какво мисля искрено за вашия план?

— Разбира се, господин Аронакс.

— Добре. Мисля — не казвам „надявам се“ — мисля, че няма да има такъв сгоден случай.

— Защо?

— Защото капитан Немо си дава сметка, че ние съвсем не сме се отказали от надеждата да се освободим и затова ще бъде нащрек, особено край европейските брегове.

— Аз мисля също като господаря — рече Консей.

— Ще видим — отговори Нед Ланд, като заклати уверено глава.

— А сега, Нед Ланд — добавих аз, — нека завършим. Повече ни дума по това. В деня, когато бъдете готов, ще ни предизвестите и ние ще ви последваме. Напълно се доверявам на вас.

Тъй свърши тоя разговор, който има по-късно толкова сериозни последици. Трябва да кажа сега, че за голямо съжаление на канадеца фактите сякаш потвърдиха моите предвиждания. Дали капитан Немо се боеше от нас в тия оживени морета, или пък искаше само да се крие от погледа на многобройните кораби от всички нации, които браздяха Средиземно море? Не зная, но корабът най-често плаваше под водата и далеч от брега. „Наутилус“ или излизаше на повърхността само с кабинката на лоцмана, или се спускаше много надълбоко, защото между гръцкия архипелаг и Мала Азия не можехме да стигнем дъното дори и на две хиляди метра. Така че аз се запознах с остров Карпатос, един от Спорадските35 острови, само чрез оня стих от Вергилий, който капитан Немо ми каза, като сложи пръст върху една точка на картата: Est in Carpathio Neptuni gurgite Vates Goeruleus36.

Наистина то беше някогашното местожителство на Протей, стария овчар на Нептун, сега остров Скарпанто, разположен между Родос и Крит. През прозореца на салона видях само гранитни подножия.

На следния ден, 14 февруари, реших да употребя няколко часа за изучаване рибите на архипелага; но поради някаква неизвестна причина капаците на прозорците в салона останаха плътно затворени. Определяйки местоположението на „Наутилус“, забелязах, че той плаваше към Кандия, някогашния остров Крит. Когато се качвах на „Абрахам Линколн“, целият тоя остров бе въстанал срещу турската тирания. Но оттогава не знаех нищо за това въстание, а най-малко капитан Немо, който нямаше никакви връзки със сушата, можеше да ми даде някакви сведения.

Вечерта, когато останах в салона сам с него, не му и загатнах за това. А пък и той ми се видя мълчалив и замислен. Сетне противно на навика си той заповяда да отворят капаците на двата прозореца на салона и разхождайки се от единия до другия, почна внимателно да наблюдава водата. С каква цел? Не можах да отгатна и от своя страна почнах да проучвам рибите, които минаваха пред очите ми.

Видях между другите рибите гоби, споменати от Аристотел и наричани простонародно „морска змиорка“, които се срещат предимно в солените води близо до делтата на Нил. До тях се извиваха пагри — риби с бодливи перки, полуфосфоресциращи, един от видовете спарове, които египтяните смятали за свещени животни, чиято поява във водите на реката означавала нейното плодотворно разливане, което се чествувало с религиозни обреди. Забелязах също хейлини, дълги тридесет сантиметра, риби с кости, с прозрачни люспи, които имат оловносив цвят и са напъстрени с червени петна.

Друг един жител на тия морета привлече вниманието ми и ми възвърна всички спомени за древния свят. Това беше щитоносецът, който пътешествува, прикрепен към корема на акулите. Според древните тая малка рибка, вкопчена за подводната част на някой кораб, можела да го спре и една от тях спряла кораба на Антоний през време на битката при Акциум и с това улеснила победата на Август. От какви неща зависят съдбините на народите. Видях също така възхитителни антиаси от разреда лютжани, свещени риби за старите гърци, които им приписват властта да изгонват морските чудовища от водите, в които се въртят; името им значи „цвете“ и се оправдава от техните преливащи бои, с всички отсенки на червената гама — от бледорозово до яркорубиново — и от беглите отражения, които придават лъскавина на гръбната им перка. Очите ми не можеха да се откъснат от тия чудеса на морето, когато внезапно бяха смаяни от нещо неочаквано.

Сред водата се появи някакъв човек, някакъв гмурец с кожена кесия на колана. Това не бе труп, носен от вълните, а жив човек, който гребеше силно, изчезваше за малко, за да отиде да подиша, и отново се гмуркаше.

Обърнах се към капитан Немо и му казах развълнувано:

— Човек! Корабокрушенец! — извиках аз. — На всяка цена трябва да го спасим!

Капитанът не ми отговори нищо и само дойде да се облегне о стъклото. Човекът се бе приближил, долепи лице до стъклото и се загледа в нас.

За мое голямо смайване капитан Немо му направи знак. Плувецът отвърна с ръка, веднага се издигна към повърхността на водата и вече не се появи.

— Не се безпокойте — каза ми капитанът. — Това е Никола от нос Матапан, по прякор „Рибата“. Познават го по всички Цикладски острови. Смел подводен плувец! Водата е негова стихия и плувайки от един остров до друг — чак до Крит, той живее в нея повече, отколкото на сушата.

— Познавате ли го, капитане?

— Защо да не го познавам, господин Аронакс? И като каза това, капитан Немо отиде при един шкаф до лявото стъкло в салона. До шкафа видях ковчег, обкован с желязо, върху капака на който имаше медна плочка с началната буква на „Наутилус“ заедно с девиза му Mobilis in mobili.

В това време капитанът, без да ми обръща никакво внимание, отвори шкафа, нещо подобно на каса, в която имаше голям брой слитъци.

То бяха златни слитъци. Отде бе дошъл тоя скъпоценен метал, който струваше огромна сума? Отде събираше капитанът това злато и какво щеше да прави с него?

Аз не произнесох ни дума. Гледах. Капитан Немо вземаше един след друг слитъците и ги редеше постепенно в ковчега, като го напълни догоре. Прецених на око, че ковчегът е събрал повече от хиляда килограма злато, т.е. близо пет милиона франка.

Ковчегът бе затворен здраво и капитанът написа върху капака му някакъв адрес с букви, които бяха навярно новогръцки букви.

След това капитан Немо натисна едно копче, жицата на което отиваше до помещението на екипажа. Дойдоха четворица души и едва можаха да извлекат ковчега извън салона. После чух, че го издигаха със скрипци по желязната стълба.

В тоя миг капитан Немо се обърна към мене:

— Какво казахте, господин професоре?

— Нищо не съм казал, капитане.

— Тогава ще ми позволите, господин Аронакс, да ви пожелая лека нощ.

И след тия думи капитан Немо излезе от салона.

Всеки ще разбере, че когато отидох в стаята си, бях много озадачен. Напразно се опитах да спя. Свързах появата на плувеца и пълния със злато ковчег. Скоро усетих клатушкане на кораба надлъж и шир и разбрах, че „Наутилус“ излизаше от долните пластове и се изкачваше на повърхността. След това чух шум от стъпки по палубата. Разбрах, че изваждаха лодката и я спускаха в морето. За миг тя чукна корпуса на „Наутилус“ и после всичко затихна.

Два часа по-късно се чу същият шум, същите стъпки напред-назад. Лодката, дигната на борда, бе настанена в гнездото си и, „Наутилус“ отново потъна.

Значи милионите бяха занесени, дето трябваше. В коя точка на сушата? С кого беше във връзка капитан Немо?

На другия ден разправих на Консей и на канадеца събитията през нощта, които бяха възбудили извънредно много любопитството ми. Моите спътници бяха също така много учудени.

— Но отде взема той тия милиони? — попита Нед Ланд.

На тоя въпрос не можеше да се отговори.

След обяда отидох в салона и се залових за работа. До пет часа следобед подреждах записките си. По това време почувствувах — дали то не бе някакво лично усещане? — че е извънредно горещо и свалих дрехата си от морска коприна. Не можех да си обясня това, защото не бяхме под голяма ширина, а от друга страна, когато „Наутилус“ биваше потопен, не се усещаше никакво повишаване на температурата. Погледнах манометъра. Той показваше, че сме на дълбочина от шестдесет стъпки, до която атмосферната топлина не можеше да стигне.

Продължих да работя, но температурата се повиши толкова, че не можеше вече да се търпи.

— Дали не е избухнал пожар в кораба? — се запитах аз. Щях вече да изляза от салона, когато влезе капитан Немо. Той отиде до термометъра, погледна го и се обърна към мене:

— Четиридесет и два градуса — каза той.

— Усетих, капитане — отговорих аз, — и ако тая горещина се увеличи, не ще можем да я изтърпим.

— О, господин Аронакс, ако не искаме, горещината няма да продължи.

— Значи можете да я намалявате по желание.

— Не. Но мога да се отдалеча от огнището, което я произвежда.

— Значи горещината идва отвън?

— Разбира се. Плаваме сред поток от вряла вода.

— Възможно ли е? — възкликнах аз.

— Погледнете.

Капаците се отвориха и аз видях, че морето около „Наутилус“ беше съвсем бяло. Серни изпарения се разстилаха сред вълните, които кипяха като в котел. Пипнах с ръка едно от стъклата, но то беше толкова горещо, че трябваше да я дръпна.

— Къде сме? — попитах аз.

— Близо до остров Санторин, господин професоре — отговори ми капитанът, — и точно в канала, който разделя Неа Каменни от Палеа Каменни. Исках да ви покажа едно интересно явление — изригването на подводен вулкан.

— А аз мислех, че образуването на нови острови е вече завършено.

— Във вулканичните места никога нищо не е завършено — отговори капитан Немо — и в земното кълбо винаги действува подземен огън. И в деветнадесетата година на нашата ера според Касиодор и Плиний се е появил един нов остров — божествената Тейа, на това също място, дето неотдавна са били образувани тия островчета. Сетне той потънал под вълните и се показал пак през шестдесет и деветата година, а след това отново потънал. От онова време до наши дни тая подводна дейност била спряла. Но на 3 февруари 1866 година едно ново островче, което бе наречено Джордж, изникна сред серните пари близо до Неа Каменни и на 6 февруари същата година се сля с него. След седем дена, на 13 февруари, се появи островчето Афроеса, разделено от Неа Каменни с пролив от десет метра. Аз бях по тия места, когато се случи това явление, и можах да проследя цялото му развитие. Островчето Афроеса, закръглено по форма, имаше триста стъпки в диаметър и бе тридесет стъпки високо. Съставът му беше черна стъкловидна лава, примесена с парчета полски шпат. Най-сетне на 15 февруари се появи до Неа Каменни едно още по-малко островче, наречено Река, и оттогава тия три островчета, слети заедно, образуват вече само един остров.

— А протока, в който сме сега? — попитах аз.

— Ето го — отговори капитан Немо и ми посочи една карта на архипелага. — Виждате, че съм нанесъл на нея новите островчета.

— Но тоя проток няма ли да се запълни някои ден?

— Възможно е господин Аронакс, защото от 1866 година осем островчета изникнаха срещу пристанището Свети Никола на Палеа Каменни. Очевидно Неа и Палеа в близко бъдеще ще се съединят.

Аз отидох пак до прозореца. „Наутилус“ не се движеше вече. Горещината бе нетърпима. От бяло, каквото беше, морето бе станало червено, оцветено от някаква желязна сол. Макар че салонът беше плътно затворен, достигаше непоносима миризма на сяра и аз виждах алени пламъци, яркостта на които убиваше блясъка на електричеството.

Бях потънал в пот, задушавах се, чувствувах, че ще се сваря! Да, чувствувах, че наистина ще се сваря!

— Не може да се стои повече в тая вряла вода — казах аз на капитана.

— Да, не би било благоразумно — отговори безстрастният Немо.

Той даде някаква заповед. „Наутилус“ изви и се отдалечи от тая пещ, която не можеше да се търпи безнаказано. След четвърт час дишахме на морската повърхност.

Тогава си помислих, че ако Нед Ланд беше избрал тия места за бягството ни, нямаше да излезем живи от това огнено море.

На следния ден, 16 февруари, ние излязохме от тоя басейн, който между Родос и Александрия е дълбок на места до 3000 метра, и „Наутилус“, след като мина край Сериго и заобиколи нос Матапан, напусна гръцкия архипелаг.

VII

ПРЕЗ СРЕДИЗЕМНО МОРЕ ЗА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСЕМ ЧАСА

Средиземно море, истински синьото море, „Голямото море“ на евреите, „морето“ на гърците, „нашето море“ на римляните, обградено с портокалови дръвчета, с алое, с кактуси, с морски борове, напоено с дъха на мирти, обиколено със стръмни планини, наситено с чист и прозрачен въздух, но непрестанно смущавано от подземния огън, е същинско бойно поле, дето Нептун и Плутон още си оспорват владичеството над света. Там, по тия брегове и вълни, казва Мишле, човекът се "калява в един от най-животворните климати в света.

Но колкото и да е хубаво то, аз можах само бегло да го видя, макар че повърхността му е 2 милиона квадратни километра. Дори сведенията, които капитан Немо би могъл да даде, ми липсваха, защото тоя загадъчен човек не се яви ни веднъж през това пътуване с голяма скорост. Смятам, че „Наутилус“ измина около шестстотин левги път през Средиземно море и извърши това на два пъти по двадесет и четири часа. Тръгнали на 16 февруари сутринта от гръцките води — на 18 призори бяхме минали вече Гибралтарския проток.

За мене бе очевидно, че това Средиземно море, оградено от земи, които той отбягваше, не се харесваше на капитан Немо. Вълните и ветрецът му навяваха много спомени, а може би и много съжаления. Тук той нямаше вече оная свобода на движение, оная независимост в плаването, които му даваха океаните, и на „Наутилус“ му бе тясно между тия близки един до друг брегове на Африка и Европа.

Та нашата скорост беше 25 мили в час или 12 левги, по четири километра едната. Разбира се, за голямо свое огорчение Нед Ланд трябваше да се откаже от плановете си за бягство. Той не можеше да използува лодката при скорост 12–13 метра в секунда. Да избягаш от „Наутилус“ при тия условия значеше да скочиш от влак, който се движи със същата скорост, а това би било неблагоразумие. Освен туй нашият кораб излизаше на повърхността само нощем, за да вземе запас от въздух, а иначе пътуваше само по указанията на компаса и сведенията от лага.

Затова аз видях от Средиземно море толкова, колкото пътник в бърз влак може да види от местността, която хвърчи пред очите му — т.е. само далечните хоризонти, а не близките места, които минават като светкавица. Все пак Консей и аз можехме да наблюдаваме някои от средиземноморските риби, силните перки на които успяваха да ги задържат няколко мига около „Наутилус“. Изправени до прозорците на салона, ние ги дебнехме и от тогавашните ми бележки мога да кажа сега няколко думи по ихтиологията на това море.

Сред ярко осветената от електрическите снопове вода се извиваха няколко миноги, дълги един метър, които се срещат почти във всички климати. Оксиринки, от рода на скатовете, широки пет стъпки, с бял корем и пепелносив гръб на петна се развяваха като големи шалове, носени от течението. Други скатове минаваха толкова бързо, че не можех да разбера дали заслужаваха името орли, както са им казвали гърците, или имената плъхове, жаби и прилепи, с които ги кичат днешните риболовци. Малки акули, дълги до дванадесет стъпки.от които гмурците особено се боят, се надбягваха помежду си. Морски лисици, дълги осем стъпки и надарени с извънредно тънко обоняние, се мяркаха като големи синкави сенки. Златоперки от рода на спаровете, някои от които бяха дълги до метър и тридесет сантиметра, се показваха в своето сребърно и лазурно облекло с ивички по края, което изпъкваше още повече поради тъмните им перки; риби, посветени на Венера, очите на които са под златни вежди. Великолепни есетри, дълги девет-десет метра, бързоходи риби, удряха със силните си опашки стъклата на салона, като показваха синкавия си гръб с малки тъмни петна; те приличат на акули, но не са силни като тях и се срещат във всички морета; напролет те обичат да навлизат в големите реки. Но най-полезните ми наблюдения над различните обитатели на Средиземно море бяха, когато „Наутилус“ се приближаваше до повърхността на водата: наблюдавах рибите от шестдесет и третия род на костните риби. Те бяха скумрии-тонове със синьочерни гърбове, със сребърен корем, на които линиите по гърба искряха като злато.

За тях се разправя, че плуват след корабите, за да бъдат на хладна сянка под жегата на тропическото слънце, и те не опровергаха това, когато придружаваха „Наутилус“, както са придружавали някога корабите на Лаперуз. Цели часове те се състезаваха по скорост с нашия кораб. Не се уморих да се възхищавам от тия животни, създадени наистина за надбягване — с тая малка глава, с това плъзгаво вретенообразно тяло, което надминаваше понякога три метра, с извънредно мощни гръдни перки и с разцепена опашка. Те плуваха в триъгълни ята, както летят някои птици, и със скорост като тяхната, нещо, което е карало древните да казват, че са разбирали от геометрия и стратегия.

Сега ще спомена, само за да ги отбележа, ония средиземноморски риби, които ние с Консей можахме да зърнем набързо. Те бяха белезникави змиорки, които минаваха като неуловими изпарения; мюрени, змиорки, дълги три-четири метра, нашарени със зелено, синьо и жълто; риби, подобни на моруна, дълги три стъпки, дробът на които е много вкусен; риби-тении, които плуваха като нежни водорасли; тригли, наречени от поетите риби-лири, а от моряците — риби-свирци, муцуната на които е украсена с две триъгълни назъбени плочки, които приличат на Омировия инструмент; тригли-ластовици, които плуват с бързината на птиците, чието име носят; холоцентри с червена глава, гръбните перки на които са украсени с влакна; алози, напъстрени с черни, сиви, кафяви, сини, жълти и зелени петна, и които са много чувствителни към сребърните звуци на звънчетата, и великолепни калкани, същински морски фазани, един вид ромбове с жълтеникави, напръскани с тъмни точки перки, горната лява страна на които обикновено е изпъстрена с тъмнокафяво и жълто; най-сетне ята великолепни червени риби, истински райски птици на океана.

Колкото се отнася до морските млекопитаещи, струва ми се, че когато минавахме край Адриатическо море, съзрях два-три кашалота с по една гръбна перка, от рода на физетерите, няколко делфина от рода на кръгло главите, които се срещат само в Средиземно море и на които предната част на главата е изпъстрена с тесни светли ивици, както и десетина тюлена с бял корем, с черна козина, дълги три метра, познати под името монаси, които наистина досущ приличат на монаси-доминиканци.

Консей от своя страна бил видял една костенурка, широка шест стъпки, украсена с три изпъкнали по цялата дължина на черупката ръбове.

Колкото до зоофитите, можах за няколко мига да се възхищавам от една чудна оранжева галеолария, която се закачи за стъклото на левия борд; това беше дълга нежна нишка, разклонена в безброй клонки, завършващи с най-тънката дантела, каквато някога са изработвали съперниците на Аракнея. За съжаление не можах да взема тоя чудесен екземпляр и навярно не бих видял никакъв друг средиземноморски зоофит, ако на 16 вечерта „Наутилус“ не бе забавил необяснимо своя ход. Ето как стана това.

Минавахме тогава между Сицилия и Туниския бряг. В това тясно пространство между нос Бон и протока Месина морското дъно се издига почти изведнъж. Там се е образувал един истински гребен, над който няма повече от седемнадесет метра вода, докато от двете страни дълбочината е 180 метра.

И „Наутилус“ трябваше да маневрира внимателно, за да не се натъкне на тая подводна преграда.

Аз посочих на Консей върху картата на Средиземно море мястото на тоя дълъг подводен гребен.

— Но ако на господаря не му е неприятно — рече Консей, — аз бих казал, че това е истински провлак, който съединява Европа с Азия.

— Да, драги — отговорих аз, — той прегражда изцяло Либийския проток и изследванията със сонди на Смит доказаха, че някога континентите са се съединявали между нос Бон и нос Фюрина.

— Напълно го вярвам — каза Консей.

— Ще добавя още — продължих аз, — че подобна преграда съществува между Гибралтар и Куента, които в предисторическите времена са затваряли съвсем Средиземно море.

Консей се залови да разглежда издигнатото дъно, над което „Наутилус“ плаваше сега съвсем ниско и със средна скорост.

Там под скалите от вулканичен произход цъфтеше живо растително царство-сюнгери, холотурии, прозрачни сидипи пурпурната им отсянка леко фосфоресцираше, берои, наричани обикновено морски краставици, цели обагрени с боите на спектъра, подвижни коматули, широки един метър, от цвета на които морето почервеняваше, най-красиви дървовидни евриали, павонасеи с дълги дръжки, многобройни и различни видове морски таралежи, които се ядат, зелени актинии със сивкави стебла и тъмни дискове, които се изгубваха в маслиненозеленикавите коси на пипалата.

Консей се бе заел по-специално с наблюдение на мекотелите и на прешленестите, и макар че наименованията ще бъдат малко сухи, все пак аз не искам да пренебрегна тоя славен момък и ще спомена неговите лични наблюдения.

В разклонението на мекотелите той споменава множество гребеновидни петонкли, спондили — магарешки крака, които бяха натрупани едни върху други, триъгълните донации, тризъби хиали с жълти перки и прозрачни черупки, оранжеви пленообранхии на точици или напръскани със зеленикави точки яйца аплизии, познати също, под името морски зайци, долабели, меснати асери, чадъри, които се срещат само в Средиземно море, морски уши, черупките на които произвеждат скъп седеф, петонкли, аномии, които лангедоците37 предпочитали пред стридите;, кловиси, толкова обичани от марсилците; двойни праири, бели и тлъсти, някои кламове, които изобилствуват по бреговете на Северна Африка и които се продават много в Ню Йорк; плочести гребени с най-различни цветове, литодонси, свити в дъното на дупките си, които много обичам заради вкуса им на пипер; венерикарди, нашарени с ивици, черупката на които е с издут връх и има стърчащи страни; цинтии, настръхнали от алени нарастъци; карниери с извит връх, прилични на леки гондоли; фероли с венчета; атланти със спирални черупки; сиви тетиси с бели петна и покрити с ресниста мантия; еолиди, прилични на малки плужеци; каволини, които пълзят по гръб; ушенца. между които ушенца-незабравки с овална черупка; диви скалери, литорини, жантури, цинерери, петриколи, ламелери. кабошони, пандори и пр.

Що се отнася за прешленестите, в бележките си Консей много правилно ги бе разпределил на шест класа, три от които бяха от морското царство. Те бяха: раковидните, цирофодите и анелидите.

Раковидните се подразделят на девет разреда и първият от тях е десетоногите. т.е. животните, на които главата и туловището изобщо са слепени едни към други, на които устният апарат се състои от няколко чифта членове и които имат четири, пет или шест чифта крака — гръдни или двигателни. Консей следваше метода на нашия учител Милн Едуардс, който разделя десетоногите на три дяла: брахиури, макрури и аномури. Между макрурите Консей споменава аматитите, челата на които са въоръжени с по два раздалечени шипа. инахус-скорпионите, ламбримасените, ламбриспениманите. навярно случайно попаднали по това плитко дъно, защото обикновено те живеят на големи дълбочини; ксанти, пилумни, ромбоиди, зърнести калапиени, назъбени користи, ебалии, симополии, вълнести дорипи и пр. Между макрурите, подразделени на пет семейства — броненосци, фуисьори, астациени, саликоки и охизоподи — той споменава обикновените лангуети, женските на които имат много вкусно месо: сциларите-мечки или морски щурци, крайбрежни жебии и всички други от същия вид, които се ядат; но той не казва нищо за подразделението на астациентите, в което са омарите, защото лангустите са единствените омари в Средиземно море.

След като премина плиткото дъно на Либийския проток, „Наутилус“ заплава по дълбоките води с обикновената си скорост. И вече не се виждаха ни мекотели, ни прешленести, ни зоофити. Само няколко едри риби, които минаваха като сенки.

През нощта на 16 срещу 17 февруари ние бяхме влезли във втория средиземноморски басейн, най-дълбоките места на които стигат до три хиляди метра. С устрема на витлото си и като се спусна посредством наклонените плоскости, „Наутилус“ слезе до най-долните водни пластове.

Там липсваха природни чудеса, затова пък водите откриваха пред очите ми много вълнуващи и страшни гледки. Действително ние прекосявахме тогава оная част от Средиземно море, която изобилствува със злополуки. От алжирския бряг до бреговете на Прованс колко кораба са претърпели крушение, колко плавателни съдове са изчезнали!

През тая бърза разходка из дълбоките води колко много корабни останки видях върху морското дъно — някои вече напълно обхванати от коралите, други покрити само с лека ръжда: котви, топове, гюллета, железни части, парчета от витла, от машини, счупени цилиндри, издънени казани, както и корабни корпуси сред водата — някои изправени, други — обърнати.

Някои от тия кораби бяха потънали поради сблъскване, други се бяха натъкнали на гранитни рифове. Видях някои, които бяха потънали в отвесно положение, със здрави мачти и изопнати от водата въжа. Те сякаш бяха закотвени в някакъв безпределен залив и очакваха да тръгнат. Когато „Наутилус“ минаваше между тях и ги обливаше със снопове електрически лъчи, корабите като че се канеха да го поздравят със знамето си и да му съобщят името си по международната сигнална книга! Ала нищо друго нямаше — нищо освен мълчание и смърт в това поле на катастрофи!

Забелязах, че колкото повече се приближавахме до Гибралтар, толкова повече средиземноморското дъно бе отрупано с тия зловещи останки. Там бреговете на Африка и Европа се приближават и в това тясно пространство сблъскванията са много чести. Видях множество железни корабни корпуси, фантастични останки от параходи, някои — лежащи, други — изправени, като страхотни животни. Един от тия параходи — със зинала утроба, с наведен комин, с колела, от които бе останал само скелетът, с кормило, откъснато от колелото и свързано още с желязна верига, с табелата на кърмата, разядена от морската вода — беше особено страшен! Колко съществувания, разбити с неговото крушение, колко жертви, погълнати от вълните! Дали някой матрос се бе спасил, за да разкаже за тая страшна злополука, или само вълните пазеха тайната на това нещастие?

Равнодушен и бърз, „Наутилус“ летеше с най-голяма скорост сред тия развалини. На 18 февруари в три часа сутринта той беше пред входа на Гибралтарския проток.

Там има две течения: едно горно, отдавна известно, което отвежда водите на океана в Средиземно море; и едно долно, насрещно течение, което бе установено днес по пътя на разсъжденията. И наистина, ако общото количество на водата в Средиземно море непрекъснато се увеличава от водите на Атлантическия океан и от реките, които се вливат в морето, неговото равнище би трябвало да се покачва всяка година, защото изпаренията не са достатъчни да възстановят равновесието. А не е така. Поради това, естествено, трябваше да се приеме съществуването на друго долно течение, което отвежда излишните води на Средиземно море през Гибралтарския проток в Атлантическия океан.

Така и излезе. Тъкмо това насрещно течение бе използувано от „Наутилус“. Той навлезе бързо в тесния проток. Аз можах да зърна само за миг чудните развалини на Херкулесовия храм, потънал според Плиний и Авенус заедно с ниския остров, на който е бил издигнат — и след няколко минути ние плавахме вече по водите на Атлантическия океан.

VIII

ЗАЛИВЪТ ВИГО

Атлантическият океан! Грамадно водно пространство с повърхност двадесет и пет милиона квадратни мили, дълго девет хиляди и широко средно две хиляди и седемстотин мили. Важен океан, почти непознат на древните, освен може би на картагеняните — тия холандци на древния свят, които в търговските си странствувания са плавали край западните брегове на Европа и Африка! Великолепна водна равнина, непрестанно браздена от корабите на всички народи, защитена от знамената на целия свят, и която завършва с две страшни за мореплавателите точки — Нос Хорн и Носа на Бурите! „Наутилус“ цепеше водите с носа си, след като бе минал близо десет хиляди левги за три месеца и половина, разстояние почти колкото дължината на Екватора. Къде отивахме ние сега и какво ни готвеше бъдещето? След като мина Гибралтарския проток, „Наутилус“ навлезе в открито море. Той се изкачи на повърхността и ние отново можехме да правим всекидневните си разходки по палубата.

Веднага отидох там, придружен от Нед Ланд и Консей. На дванадесет мили от нас се съзираше смътно нос Сан Висенте, който е крайната югозападна точка на Испанския полуостров. Духаше доста силен южен вятър. Морето беше бурно и разпенено. То люшкаше силно „Наутилус“ — беше почти невъзможно да стоим на палубата, дето всеки миг плискаха грамадни маси вода. И след като подишахме малко чист въздух, трябваше да слезем. Прибрах се в стаята си. Консей си отиде в каютата, но канадецът, който имаше угрижен вид, дойде след мене. Нашето бързо преминаване на Средиземно море не му бе позволило да изпълни плановете си и сега той не можеше да скрие своето разочарование.

Щом се затвори вратата на стаята, той седна и ме погледна мълчаливо.

— Драги Нед — казах му аз, — разбирам ви, но няма за какво да се укорявате. При условията, в които плаваше „Наутилус“ — би било безумие да се помисли за бягство! — Нед Ланд не отговори нищо. Стиснатите му устни и сбърчените вежди показваха, че е обзет от непобедима натрапчива мисъл.

— Вижте какво — почнах отново аз, — няма защо да се отчайвате. Сега ще минем край португалския бряг. Наблизо са Франция и Англия, дето лесно бихме намерили убежище. Виж, ако след Гибралтар „Наутилус“ бе завил на юг. ако бе ни отнесъл към области, дето няма суша — тогава бих споделил вашите тревоги. Но тъй като вече знаем, че капитан Немо не отбягва оживените морета, мисля, че след няколко дни ще можете да действувате, без да има някаква опасност.

Нед Ланд впи поглед в мене още по-продължително и устните му най-сетне се разтвориха.

— Това ще стане довечера — рече той. Аз скочих. Да си призная, не бях приготвен за подобно съобщение. Исках да отговоря на канадеца, но нямах думи.

— Бяхме се споразумели, че ще чакаме сгоден случай. Случаят е налице. Довечера ще бъдем само на няколко мили от испанския бряг. Нощта е тъмна. Вятърът духа откъм морето. Вие дадохте дума, господин Аронакс, и аз разчитам на вас.

Тъй като аз продължавах да мълча, канадецът стана. приближи се до мене и каза:

— Довечера в девет часа. Предупредих Консей. По това време капитан Немо ще бъде в стаята си и навярно ще си е легнал вече. Нито механиците, нито матросите могат да ни видят. Ние с Консей ще се изкачим по централната стълба. А вие, господин Аронакс, ще останете в библиотеката на две крачки от нас и ще чакате знак от мене. Веслата, мачтата и платното са в лодката. Успях дори да занеса в нея малко храна. Снабдих се с един английски ключ за отвъртане на бурмите, с които лодката е прикрепена към корпуса на „Наутилус“. Така че всичко е готово. Довиждане до довечера.

— Морето е бурно — казах аз.

— Вярно е — отговори канадецът, — но ще трябва да рискуваме. Свободата заслужава всички жертви. От друга страна, лодката е яка и няколко мили разстояние при попътен вятър не е кой знае каква трудна работа. Знаем ли дали утре няма да сме на сто левги навътре в морето? Ако обстоятелствата ни помогнат, между десет и единадесет часа или ще сме слезли някъде на сушата, или ще бъдем мъртви. И така — до довечера!

След тия думи канадецът си отиде и ме остави съвсем объркан. По-рано смятах, че при сгоден случай ще имам време да размисля и да обсъдя. Но моят упорит спътник не ми позволи това. Какво можех да му кажа? Нед Ланд бе стократно прав. Това беше почти сгоден случай и той се възползуваше от него. Можех ли да се отрека от дадената дума и да поема отговорността заради напълно лични интереси, да изложа бъдещето на моите другари? Не би ли могъл утре капитан Немо да ни отведе в морето, далеч от всякаква земя?

В тоя миг едно силно свистене ми показа, че резервоарите се пълнят и „Наутилус“ потъна под вълните на Атлантическия океан.

Останах в стаята си. Исках да не се срещам с капитана, за да не види вълнението, което ме бе обзело! Тъжен беше тоя ден, прекаран в борба между желанието да си възвърна свободата и съжалението, че ще се разделя с чудния „Наутилус“, без да довърша своите подводни проучвания! Да напусна тоя океан, „моя Атлантик“, както обичах да го наричам, без да съм изследвал дълбоките му води, без да съм измъкнал тайните, които ми бяха открили Индийското море и Тихият океан! Романът, който четях, падаше от ръцете ми още при първия том, моят блян се прекъсваше в най-хубавия миг! Какви тежки часове прекарах; ту се виждах вече в безопасност на сушата заедно с другарите си, ту въпреки разума пожелавах някое непредвидено обстоятелство да попречи на плановете на Нед Ланд! Два пъти ходих в салона. Исках да видя компаса. Исках да зная дали посоката на „Наутилус“ наистина ни приближаваше, или ни отдалечаваше от брега. Не. „Наутилус“ продължаваше да плава в португалски води. Той се насочваше на север, покрай брега на океана. Значи трябваше да се примиря и да се готвя за бягство. Багажът ми не беше голям. Само записките ми, нищо друго. Колкото за капитан Немо, питах се какво би помислил той за нашето бягство, какви тревоги, какви неприятности би му причинило то и какво би сторил той в двата случая — ако то успее, или ако не сполучи! Несъмнено аз не можех да се оплача от него, напротив. Не бях виждал по-сърдечно гостоприемство от неговото. Ако избягах, не бих могъл да бъда укорен в неблагодарност. Никакво обещание не ни свързваше с него. За да ни задържи завинаги при себе си, той разчиташе само на обстоятелствата, не и на нашата честна дума. Ала това намерение, изказано съвсем открито — да останем вечни пленници на неговия кораб — оправдаваше всички наши опити за бягство.

Не бях виждал капитана от посещението ни на остров Санторин. Дали случаят нямаше да ме срещне с него, преди да избягаме? И желаех, и се страхувах в същото време от такава среща. Вслушвах се дали няма да чуя стъпки в стаята му, която бе съседна с моята. Не чух никакъв шум. Стаята навярно бе празна. Помислих си тогава дали тоя странен човек беше изобщо на кораба. От оная нощ, когато лодката беше напуснала „Наутилус“ за някаква тайнствена работа, моята представа за него се бе малко променила. Каквото и да кажеше той, аз мислех, че все пак трябва да е запазил някакви връзки със земята. Дали не бе напуснал „Наутилус“ завинаги? Често минаваха цели седмици, без да го видя. Какво правеше той през това време и докато аз смятах, че е обзет от пристъпи на омраза към хората, дали всъщност той не изпълняваше някъде далеч някаква тайна задача, същината на която не бях още разбрал.