Капитан Немо Верн Жюль

XIX

ГЪЛФСТРИЙМ

Никой от нас никога не ще може да забрави тая ужасна сцена на 20 април. Аз я описах под впечатлението на страшно вълнение. След това прегледах написаното. Прочетох го на Консей и на канадеца. Те намериха, че като факт описанието е точно, но като въздействие — недостатъчно. За да се нарисуват подобни картини, би трябвало човек да има перото на най-знаменития от нашите поети, автора на „Морски труженици“50.

Казах, че капитан Немо плачеше, когато гледаше вълните. Мъката му беше безкрайна. Това беше вторият другар, който загубваше, откак ние бяхме на кораба.

И каква смърт! Този човек, премазан, задушен, смачкан от страшното пипало на октопода, разкъсан от железните му челюсти, нямаше да почива при другарите си в тихите води на кораловото гробище!

Колкото се отнася до мене, отчаяният вик на нещастника разкъса сърцето ми. Тоя клет французин бе забравил своя условен език и нададе на родния си език своя последен вик! Аз значи съм имал един съотечественик между екипажа на „Наутилус“, който бе свързан духом и телом с капитан Немо и като него странеше от всякакъв досег с хората! Дали той единствен представляваше Франция в това загадъчно сдружение, съставено очевидно от хора от различни народности? И това беше една от неразрешимите задачи, които непрекъснато възникваха пред мене!

Капитан Немо се прибра в стаята си и известно време аз не го видях. Но той навярно бе извънредно тъжен, отчаян и нерешителен, ако се съдеше по кораба, на който той беше душата и в който се отразяваха всичките настроения на неговия комендант! Сега „Наутилус“ не следваше определена посока. Отиваше, връщаше се, плаваше насам-натам, като труп по волята на вълните. Витлото му беше освободено, но той почти не си служеше с него. Плаваше наслука. Не можеше да се откъсне от мястото на последната си битка, от това море, което бе погълнало един от неговите хора!

Така минаха десет дни. Едва на 1 май „Наутилус“ пое уверено пътя си към север край Бахамските острови при устието на Бахамския канал. Оттам нататък следвахме течението на най-голямата морска река, която има свои брегове, свои риби и своя температура. Говоря за Гълфстрийм.

Той наистина е река, която тече свободно сред Атлантическия океан и водите на която не се смесват с водите на океана. Той е една солена река, по-солена от околното море. Нейната средна дълбочина е три хиляди стъпки, а средната ширина — шестдесет мили. На места течението има скорост четири километра в час. Постоянният обем на водите й е по-голям от обема на всичките реки по земното кълбо.

Истинският извор на Гълфстрийм, установен от капитан Мори, или, ако искате, неговата начална точка, е Гасконският залив. Там неговите води, още не толкова топли и оцветени, започват да се събират. Той слиза към юг, обикаля екваториална Африка, стопля водите си от слънцето на горещия пояс, пресича Атлантическия океан, стига до нос Сан Рок на бразилския бряг и се разделя на два ръкава, единият от които отива към Антилско море, за да стане още по-топъл. Тогава Гълфстриймът, който трябва да установи равновесие между температурите и да размеси тропическите със северните води, започва ролята си на уравновесител. Нагрят силно в Мексиканския залив, той отива на север към американските брегове, стига до Нюфаундленд, отклонява се под влияние на студеното течение на протока Дейвис, поема пак пътя към океана, като пресича косо паралелите, разделя се на два ръкава към четиридесет и третия градус, единият от които под влиянието на североизточния пасат се връща към Гасконския залив и Азорските острови, а другият, след като е стоплил ирландските и норвежки брегове, стига отвъд Шпицберген, дето температурата му спада до четири градуса и образува незаледеното море на полюса. По тая океанска река плаваше сега „Наутилус“. При изхода на Бахамския канал Гълфстрийм е широк четиринадесет левги, дълбок е триста и петдесет метра и тече със скорост осем километра в час. Тая скорост се намалява равномерно, колкото повече той приближава към север и трябва да се пожелае тая равномерност да бъде постоянна, защото — както мисля, че са забелязали — ако скоростта и посоката му се променят, европейският климат ще бъде подложен на промени, последиците от които никой не би могъл да предвиди.

По обяд аз бях заедно с Консей на палубата. Запознавах го с особеностите на Гълфстрийм. Когато довърших обяснението си, накарах го да си потопи ръцете във водата.

Консей ме послуша и много се учуди, че не усеща ни топло, ни студено.

— Причината на това — казах аз, — че като излезе от Мексиканския залив, водата на Гълфстрийм по температура почти не се различава от кръвта. Гълфстрийм е един безпределен топлилник, който дава възможност на европейските брегове да се китят с вечна зеленина. И ако се вярва на думите на Мори, топлината на това течение, взета изцяло, би могла да поддържа в течно състояние една река от разтопено желязо, голяма колкото Амазонка или Мисури.

По това време скоростта на Гълфстрийм беше два метра и двадесет и пет сантиметра в секунда. Той е толкова различен от околното море, че неговите сгъстени води се надигат над водите на океана и се получава нееднаквост в нивото на неговите и студените води. Тъмни и твърде наситени със солени вещества, те се очертават със своя яркосин цвят върху околните зелени вълни. Разликата в цветовете е толкова ярка, че когато „Наутилус“ стигна Каролинските острови, носът му вече пореше вълните на Гълфстрийм, докато витлото му още цепеше водите на океана.

Гълфстрийм влечеше със себе си цял свят от живи същества. Аргонавтите, които са толкова присъщи на Средиземно море, плуваха тук на многобройни ята.

Ще добавя още, че нощем фосфоресциращите води на Гълфстрийм съперничеха с електрическия блясък на нашия прожектор, особено при бурно време, което често ни заплашваше.

На 8 май ние бяхме още в траверз на нос Хатерас, успоредно със северните Каролински острови. Там ширината на Гълфстрийм е седемдесет и пет мили, а дълбочината му — двеста и десет метра. „Наутилус“ продължаваше да върви наслука. На борда сякаш нямаше никакъв контрол. При тия условия бягството ни наистина можеше да успее, защото населените брегове навсякъде можеха да ни дадат убежище. Морето непрекъснато беше браздено от многобройни параходи, които пътуват между Ню Йорк или Бостон и Мексиканския залив, а денем и нощем от малките корабчета, извършващи крайбрежна служба между различните точки на американския бряг. Можехме да се надяваме, че ще бъдем прибрани от някой от тях, тъй че случаят беше удобен, макар че тридесет мили деляха „Наутилус“ от бреговете на Щатите.

Ала едно неприятно обстоятелство пречеше напълно за осъществяването на плановете на канадеца. Времето беше много лошо. Ние се приближавахме към места, дето бурите са много чести, в област, дето ураганите и циклоните се раждат тъкмо от течението Гълфстрийм. Да се впуснеш със слаба лодка в морето, което е често бурно, беше равносилно да отидеш на явна смърт. Самият Нед Ланд виждаше това. Той скърцаше зъби, обзет от страшна носталгия, която само бягството би могло да изцери.

— Господин Аронакс — каза ми той през тоя ден, — това трябва най-сетне да свърши. Искам да ми олекне на сърцето. Вашия Немо се отдалечава от сушата и върви на север. Но заявявам, че Южният полюс ми стига и че няма да вървя с него и на Северния.

— Какво да правим, Нед, щом сега е невъзможно да се бяга?

— Аз се връщам пак към старата си мисъл. Трябва да се говори с капитана. Когато плавахме из моретата край вашата страна, вие не му казахте нищо. Сега, когато сме из нашите морета, аз искам да говоря. Като си помисля, че след няколко дни „Наутилус“ ще мине край Нова Шотландия и че там, към Нова земя, се открива един широк залив, че в тоя залив се влива Свети Лаврентий и че Свети Лаврентий е моята родна река, реката на Квебек, на моя роден град; като си помисля за това, обхваща ме ярост и косите ми настръхват. Слушайте, господин Аронакс, предпочитам да се хвърля в морето! Няма да остана тук! Задушавам се тук!

Очевидно канадецът не можеше да търпи повече. Неговата силна природа не можеше да свикне с дългото пленничество. Лицето му посърваше от ден на ден. Характерът му ставаше все по-мрачен. Разбрах колко се измъчваше, защото и самият аз бях обзет от тъга по родината. Близо седем месеца бяха изтекли, а ние нямахме никаква вест от земята. Нещо повече, уединяването на капитан Немо, промяната в настроението му, особено след битката с октоподите, неговата мълчаливост — всичко това ме караше да виждам нещата по съвсем различен начин. Не изпитвах вече възторга на първите дни. Би трябвало да бъде човек фламандец като Консей, за да приеме това положение в тая среда, отредена за китове и за други морски обитатели. Наистина, ако тоя добър момък вместо дробове имаше хриле, мисля, че би могъл да стане една забележителна риба!

— Е, какво ще кажете, господин Аронакс? — поде Нед Ланд, като виждаше, че аз не отговарям.

— Значи, Нед, вие искате да питам капитан Немо какви намерения има по отношение на нас?

— Да, господин Аронакс.

— Макар че той вече ни каза какви са намеренията му?

— Да. Искам да чуя за последен път. Кажете му само за мене, само от мое име, ако искате.

— Но аз го виждам рядко. Той дори ме избягва.

— Това е още едно основание да го потърсите.

— Ще го питам, Нед.

— Кога? — попита канадецът настоятелно.

— Когато го видя.

— Господин Аронакс, искате ли аз да отида да го намеря?

— Не, оставете тая работа на мене. Утре…

— Днес — каза Нед Ланд.

— Добре. Днес ще го видя — отговорих аз на канадеца, който несъмнено би провалил всичко, ако отидете.

Останах сам. Щом дадох обещание, реших да го изпълня незабавно. Предпочитам свършената работа пред предстоящата.

Върнах се в стаята си. Оттам чух стъпки в стаята на капитан Немо. Не трябваше да пропускам тоя случай да го видя. Почуках на вратата. Не получих отговор. Почуках отново и натиснах дръжката. Вратата се отвори. Влязох. Капитанът беше там. Наведен над работната си маса, той не бе чул. Решен да не си отивам, докато не го попитам, приближих към него. Той дигна изведнъж глава, сбърчи вежди и каза доста остро:

— Вие тук! Какво искате?

— Да говоря с вас, капитане.

— Но аз съм зает, господин Аронакс, работя. Дадох ви свобода да се усамотявате, не мога ли да имам и аз същата свобода?

Приемът не беше много насърчителен. Но аз бях решен да чуя всичко, за да мога да му кажа всичко.

— Господин капитан — казах аз студено, — искам да ви говоря по една работа, която не мога да забавям.

— Какво, господине? — отговори иронично той. — Да не сте направили някакво откритие, което не съм забелязал! Да не би морето да ви е открило нови тайни?

Не можехме да се разберем. Но преди да отговоря, той ми посочи един ръкопис, разтворен на масата му, и ми каза по-сериозно:

— Това, господин Аронакс, е един ръкопис на няколко езика. Той съдържа кратко изложение на моите изследвания над морето и се надявам, че няма да загине заедно с мене. Тоя ръкопис, подписан с името ми, допълнен с историята на моя живот, ще бъде поставен в един малък уред, който не потъва във водата. Последният от нас, който ще остане жив на „Наутилус“, ще го хвърли в морето и той ще отиде там, където вълните го отнесат.

Името на тоя човек! Неговият живот, описан от самия него! Значи загадката около него един ден все пак ще бъде разкрита? Но в тоя миг неговото съобщение беше за мене само повод да започнем разговора, за който бях дошъл.

— Капитане — отговорих аз, — мога само да одобря вашето решение. Плодовете на вашите изследвания не бива да се загубят. Но начинът, по който постъпвате, ми се струва първобитен. Кой знае къде ще отнесат ветровете тоя уред и в чии ръце ще попадне той? Не би ли могло да се намисли нещо по-хубаво? Вие или някой от вашите хора не би ли могъл…

— Никога, господин Аронакс — пресече ме живо капитанът.

— Но аз, моите другари, ние сме готови да пазим тоя ръкопис и ако ни възвърнете свободата…

— Свободата! — рече капитан Немо и стана.

— Да, господин капитан, и тъкмо за това исках да ви питам. От седем месеца вече ние сме на вашия кораб и днес аз ви питам от името на моите другари, както и от свое име, завинаги ли смятате да ни държите тук?

— Господин Аронакс — каза капитан Немо, — и днес ще ви отговоря това, което ви отговорих преди седем месеца: който влезе веднъж в „Наутилус“, не бива да го напуща.

— Но вие ни осъждате на истинско робство!

— Наречете го, както щете.

— Ала робът навсякъде си запазва правото да извоюва свободата си! Всички средства, които му се представят, за него са добри.

— Кой ви отрича това право? — отговори капитан Немо. —

Поисках ли да ви свържа чрез някаква клетва? Капитанът скръсти ръце и ме погледна.

— Господин капитан — казах му аз, — не би било приятно нито за вас, нито за мене да се връщаме наново на тоя въпрос. Но щом почнахме, нека довършим. Повтарям ви, че не се отнася само до мене… За мене науката е една опора, едно голямо развлечение, едно увлечение, една страст, която може да ме накара да забравя всичко. Като вас и аз съм човек, който може да живее незабелязано, в сянка, със слабата надежда, че ще остави някой ден на бъдещето резултата от работата си с помощта на един предполагаем уред, поверен на вълните и на вятъра. С една дума, мога да се възхищавам от вас, мога да ви следвам без неудоволствие в една роля, която разбирам в някои отношения; но вашият живот има много други страни, които ме карат да смятам, че той е обиколен с усложнения и загадки, в които тук само ние, моите другари и аз, не вземаме никакво участие. И дори когато нашето сърце можеше да бие усилено за вас, трогнато от някои ваши страдания или развълнувано от вашите гениални и смели постъпки, ние трябваше да се въздържаме и да не проявяваме ни най-малкия белег на симпатия, която се ражда, когато човек вижда нещо хубаво и добро, безразлично дали то идва от приятел или от неприятел. И тъкмо това чувство, че ние сме чужди на всичко, което ви засяга, прави нашето положение тук някак неприемливо и невъзможно дори за мене, но особено невъзможно за Нед Ланд. Всеки човек, дори само за това, че е човек, заслужава да се мисли за него. Запитвали ли сте се вие какви планове за отмъщение могат да се зародят у човек като канадеца от обич към свободата и от омраза към робството, какво би могъл той да мисли, да се опитва и да се реши да направи? Аз млъкнах. Капитан Немо стана.

— Нед Ланд може да си мисли, да се опитва да се реши да направи, каквото си ще, все ми е едно! Аз не съм го довел тука! Не го държа за свое удоволствие на кораба. Но вие, господин Аронакс, вие сте от ония хора, които могат всичко да разбират, дори и мълчанието. Нищо повече нямам да ви отговоря. Нека тоя пръв път, когато идвате да разговаряме по тоя въпрос, бъде и последен, защото втори път няма дори и да ви слушам.

Аз си излязох. От тоя ден отношенията ни станаха много натегнати. Предадох разговора ни на двамата си другари.

— Сега вече знаем — каза Нед, — че няма какво да чакаме от тоя човек. „Наутилус“ се приближава до Лонг Айланд. Каквото и да бъде времето, ще бягаме.

Но небето ставаше все по-заплашително. Личеше, че наближава ураган. Въздухът ставаше белезникавомлечен. Перестите облаци бяха заместени на хоризонта от грамадни кълбести облаци. Други ниски облаци се носеха много бързо. Морето ставаше бурно и издигаше високи вълни. Птиците изчезваха освен буревестниците, тия приятели на бурите. Барометърът падаше значително и показваше извънредна влажност. Течността в щормгласа51 се разлагаше под влиянието на електричеството, с което бе изпълнен въздухът. Борбата на стихиите наближаваше.

Бурята се развихри през деня на 18 май, точно когато „Наутилус“ плаваше покрай Лонг Айланд, на няколко мили от каналите към Ню Йорк. Аз мога да опиша тая борба със стихиите, защото поради някаква необяснима прищявка на капитан Немо, вместо да слезе в дълбочината на морето и да я избегне, поиска да я посрещне на повърхността.

Вятърът духаше от югозапад, отначало доста силен, т.е. със скорост от петнадесет метра в секунда, която към три часа след обяд стигна до двадесет и пет метра. Това беше истинска буря.

Капитан Немо, непоколебим пред бурите, бе застанал на палубата. Той се бе вързал през кръста за кораба, за да може да устои срещу чудовищните вълни, които се разбиваха. Аз също се изкачих и вързах, като се възхищавах еднакво и от бурята, и от тоя необикновен човек, който се бе възправил срещу нея. По разпененото море се влачеха големи разкъсани облаци, които се допираха до вълните. Не виждах ни една от ония малки вълни, които се образуват в дъното между грамадните вълни, само много дълги, черни като сажди водни планини, гребените на които не се пръскат — толкова са плътни. Височината им се увеличаваше. Те се хвърляха една срещу друга. „Наутилус“, ту наведен на една страна, ту изправен като мачта, плаваше и се люшкаше страховито. Към пет часа се изля пороен дъжд, но не успокои нито вятъра, нито морето. Ураганът се развихри със скорост от четиридесет и пет метра в секунда или близо четиридесет левги в час. Такъв ураган събаря къщи, забива керемиди от покрива във вратите, чупи железни огради и отмества двадесет и четири сантиметрови оръдия и все пак посред тая буря „Наутилус“ достойно оправдаваше думите на един учен инженер: „Няма добре построен кораб, който да не може да се бори с морето!“ Той не беше яка скала, която вълните биха могли да разрушат, а стоманено вретено, послушно и подвижно, без въжа, без мачти, което безнаказано устояваше на тяхната ярост.

Наблюдавах внимателно развихрените вълни. Те стигаха до петнадесет метра височина, при дължина от сто и петдесет до сто и седемдесет и пет метра и се движеха със скорост петнадесет метра в секунда — половината от скоростта на вятъра. Колкото по-дълбоко биваше морето, толкова обемът и силата им се увеличаваха. Тогава разбрах ролята на тия вълни, които затварят в себе си въздух и го хвърлят в дъното на морето, като по тоя начин занасят живот — чрез кислорода на въздуха. Тяхната извънредна сила на налягане — тя е изчислена — стига до три хиляди килограма на квадратна стъпка повърхност.

С настъпването на нощта бурята се засили. Както през 1860 година при остров Реюнион, през време на един циклон, барометърът спадна на 710 милиметра. Привечер видях на хоризонта един голям параход, който се бореше с мъка, легнал в дрейф52, под слаба пара, колкото да се държи срещу вълните. Скоро той изчезна в мрака.

В десет часа вечерта цялото небе пламна. Въздухът бе набразден от силни мълнии. Аз не можех да понасям блясъка им, но капитан Немо ги гледаше направо и сякаш вдишваше в себе си душата на бурята. Страшен шум изпълваше пространството, смесен шум, изплетен от воя на премазваните вълни, от стенанията на вятъра и тътена на мълниите. Вятърът духаше от всички посоки и циклонът, тръгнал откъм изток, се връщаше пак на изток през север, запад и юг, в обратна посока на въртящите се вихрушки от южната половина на земното кълбо.

О, тоя Гълфстрийм! Той наистина оправдаваше името си — цар на бурите! Той създава тия страхотни циклони поради разликата в температурата на въздушните пластове над неговото течение.

Дъждът бе последван от огнен порой. Капчиците вода се превърнаха в светещи искри. При едно страхотно клатушкане „Наутилус“ издигна във въздуха своя стоманен нос и аз видях как от него бликнаха безброй искри. Премазан, капнал, аз се довлякох по корем към люка. Дигнах капака и слязох в салона. Бурята беше в разгара си. Невъзможно бе да стои човек прав във вътрешността на „Наутилус“.

Капитан Немо се прибра към полунощ. Чух, че резервоарите се пълнят постепенно и „Наутилус“ потъна под вълните.

През откритите стъкла на салона видях големи изплашени риби, които се носеха като призраци в пламналата вода. „Наутилус“ продължаваше да слиза надолу. Мислех, че на дълбочина петнадесет метра ще стигнем по-спокойни води. Не. Горните пластове бяха много силно развълнувани. Трябваше да търсим спокойствие чак към петдесет метра в недрата на морето.

А там — какъв мир, каква тишина, какво спокойствие? Кой би казал, че на повърхността на тоя океан бушува страхотен ураган?

XX

НА 47 ГРАДУСА 24’ ШИРИНА И 17 ГРАДУСА 28’ ДЪЛЖИНА

Поради бурята бяхме отхвърлени на изток. Всяка надежда да избягаме към бреговете на Ню Йорк или на Свети Лаврентий изчезна. Отчаян, клетият Нед се уедини като капитан Немо. Но Консей и аз не се разделяхме вече.

Казах, че „Наутилус“ се бе отклонил на изток. По-точно би трябвало да кажа на североизток. Няколко дни той плава без посока сред страшните за мореплавателите мъгли ту на повърхността, ту под водата. Тия мъгли се дължаха главно на топенето на ледовете, което причинява извънредна влажност на въздуха. Колко кораби са загинали в тия места, когато са смятали, че виждат измамните светлини на брега! Колко злополуки се дължат на тия непроницаеми мъгли! Колко кораби са засядали на рифове, които не се забелязват, тъй като вятърът заглушава плясъка на разбиваните о тях вълни! Колко сблъсквания между параходи въпреки техните сигнални светлини, въпреки предупредителните свирки и камбани!

Тука дъното на морето беше като бойно поле, дето лежаха всички победени от океана: едни — стари, засипани вече, други — млади, отразяващи блясъка на нашия прожектор със своите железни части и медни корпуси. Колко кораба — загинали с хора и стоки, с екипажите си, с множеството емигранти, които пренасят, из тия опасни места, посочени в статистиките: нос Рас, остров Сен Пол, протока Бел Ил, устието на Свети Лаврентий!

На 15 май бяхме при южния край на нюфаундлендския пясъчен бряг. Тоя бряг се е образувал от морския нанос, от значително натрупване на органически останки, довлечени или от Екватора с Гълфстрийм, или от Северния полюс с обратното течение студена вода, което мие американския бряг. Тук също така се струпват подвижни блокове, откъснати при топенето на ледовете. Тук най-сетне има един грамаден куп от рибени кости, от мекотели и зоофити, които умират на това място с милиарди.

При нюфаундлендския бряг морето не е много дълбоко. Само няколкостотин разтега. Но на юг изведнъж се образува една дълбока падина, една пропаст от три хиляди метра. Там Гълфстрийм се разширява. Водите му се разливат. Скоростта и температурата му намаляват, но се превръща в море.

Между рибите, които „Наутилус“ подплаши с приближаването си, ще спомена кръглоперестите, дълги до един метър, с червеникав гръб и оранжев корем, които дават на събратята си не много следвания пример за съпружеска вярност, рибата упернак, един вид едра зелена ягула, извънредно вкусна, каракси с големи очи, главите на които приличат на кучешки глави, дребни рибки, малките на които се излюпват вътре в тях, както змиите, черни кротушки, дълги двадесет сантиметра, макрури с дълги опашки, блестящи като сребърни, бързи риби, които отиват много надалеч от северните морета. Мрежите измъкнаха и друга една риба — смела, дръзка, силна, мускулеста, въоръжена с шипове по главата и с игли по перките, същински скорпион, дълъг два-три метра, ожесточен враг на дребните риби, на моруните и на лакердите; това беше — котата на северните морета, с тъмно пъпчиво тяло и червени перки. Риболовците от „Наутилус“ доста мъчно можеха да хванат това животно, което благодарение на особеното устройство на капаците на хрилете си запазва дихателните си органи от изсушаващия досег на въздуха и може да живее известно време вън от водата.

Ще спомена за сведение — боксиените, дребни риби, които придружават много дълго корабите из северните морета, блескуните, които се срещат в Северния атлантически океан, морските дяволи и ще завърша с моруните, които открих в любимите им води край неизтощимия нюфаундлендски бряг.

Би могло да се каже, че тия моруни са планински риби, защото Нюфаундленд е една подводна планина. Когато „Наутилус“ си проправи път през техните гъсти ята, Консей не можа да се сдържи и каза:

— Та това моруни ли са! Аз смятах, че моруните са плоски като калканите.

— Наивник! — възкликнах аз. — Моруните са плоски само в магазините, където ги излагат очистени и нарязани. Но във водата те са вретенообразни риби като кефалите и са отлично пригодени за бързо плуване.

— Вярвам на господаря — отговори Консей. — Какво гъмжило! Какъв мравуняк!

— Е, драги, те щяха да бъдат много повече, ако нямаха неприятели — раскасите или рибите, наречени морски дяволи, и хората! Знаеш ли колко яйца са намерени в хайвера на една женска риба? Е — Да речем — отговори Консей, — петстотин хиляди.

— Единадесет милиона, драги.

— Единадесет милиона! Виж, никога не бих повярвал на това, докато не ги преброя сам.

— Преброй ги, Консей, но по-добре ще бъде да ми повярваш. От друга страна, французи, англичани, американци, датчани и норвежци ловят с хиляди моруни. Ядат ги в невероятно количество и без изумителната плодовитост на тия риби моретата много скоро биха останали без моруни. Така само в Англия и в Америка пет хиляди кораба със седемдесет и пет хиляди моряци се занимават с лов на моруни. Всеки кораб улавя средно по четиридесет хиляди, което прави двадесет и пет милиона. По норвежките брегове — също.

— Добре — отговори Консей. — Вярвам на господаря. Няма да ги броя.

— Кое?

— Единадесетте милиона яйца. Но ще направя една забележка.

— Каква?

— Че ако от всички хайверени зърна се излюпваха риби, само четири моруни биха били достатъчни, за да продоволствуват Англия, Америка и Норвегия.

Докато се движехме почти по дъното на пясъчния нюфаундленски бряг, виждах много добре дългите въдици с по двеста куки, каквито всеки кораб влачи с дузини. Всяка въдица, опъната с малка котвичка на единия край, се държеше на повърхността с помощта на косъм, вързан за коркова шамандура. „Наутилус“ трябваше да се промъква ловко посред тая подводна мрежа.

Но той не остана за дълго в тия оживени води, а стигна до четиридесет и втория градус ширина при Сен Жан от Нюфаундленд и ХъртсКонтант, дето е краят на презатлантическия кабел.

Вместо да продължи на север, „Наутилус“ зави към изток, сякаш искаше да следва възвишението, на което лежеше кабелът, и релефът на което беше установен извънредно точно благодарение на многобройните изследвания със сонда.

На 17 май, приблизително на петстотин мили от Хъртс Контант, на две хиляди и осемстотин метра дълбочина аз съзрях сложения на дъното кабел. Консей, на когото не бях казал предварително, го помисли отначало за гигантска морска змия и се приготви както обикновено да я класира. Но аз разочаровах добрия момък и за да го утеша, му разправих някои подробности около поставянето на тоя кабел.

Първият кабел беше поставен през годините 1857 и 1858; но след като бе предал около четиристотин телеграми, той престана да работи. В 1863 г. инженерите построиха нов кабел, дълъг три хиляди и четиристотин километра и тежащ четири хиляди и петстотин тона, който бе натоварен на „Грейт Истърн“. Но и тоя опит пропадна.

На 25 май „Наутилус“ на три хиляди осемстотин тридесет и шест метра дълбочина беше точно на мястото, дето се бе скъсал кабелът, и провалил цялото предприятие. То беше на шестстотин тридесет и осем мили от ирландския бряг. В два часа след обед забелязали, че съобщенията между Европа и Америка са се прекъснали. Електроинженерите от кораба решили да отрежат кабела, преди да го извадят, и в единадесет часа вечерта измъкнали повредената част. Поправили го и кабелът бил спуснат. Но след няколко дни той пак се скъсал и не могъл да бъде изваден от дълбочината на океана.

Американците не се отчаяха. Смелият Сирус Филт, виновникът за начинанието, който рискува цялото си състояние, откри нова подписка. Тя беше веднага покрита. Нов кабел беше приготвен — и то при по-добри условия. Снопчетата жици бяха изолирани с каучук и обвити за по-сигурно в платнена материя и всичко това пъхнато в металическа обвивка. На 13 юли 1866 година „Грейт Истърн“ отново отплава.

Работата вървяла добре. И все пак случило се нещо. На няколко пъти, когато развивали кабела, електроинженерите забелязали, че в него били забити наскоро гвоздеи с явното намерение да се повредят вътрешните жици. Капитан Андерсън, офицерите и инженерите се събрали, обсъждали и обявили, че ако виновникът бъде открит на борда, ще бъде хвърлен в морето без никаква присъда. След това престъпният опит не се повторил.

На 23 юли „Грейт Истърн“, който бил само на осемстотин километра от Нюфаундленд, получил телеграма от Ирландия, с която му се съобщавало за сключеното примирие между Прусия и Австрия, след Садова. На 27 през мъглите той стигнал до порт Хъртс Контант. Работата била свършена благополучно и в първата си телеграма младата Америка отправила към старата Европа тия мъдри думи, които хората много рядко разбират: „Слава във висините богу и на земята мир, между човеците благоволение“.

Не очаквах да намеря електрическия кабел в първоначалното му състояние, така както е излязъл от работилниците на фабриката. Дългата змия, покрита с остатъци от черупки, настръхнала от раковини, беше зарита с каменисти купчини, които я пазеха от бодливите мекотели. Той лежеше спокойно, на завет от вълните на морето и под налягане, което беше благоприятно за предаване на електрическия ток, който минава от Америка до Европа за тридесет и две стотни от секундата. Трайността на тоя кабел ще бъде несъмнено дълговечна, защото е установено, че обвивката от каучук става по-здрава от престоя си в морската вода.

От друга страна, на това възвишение, избрано много сполучливо, кабелът никъде не е сложен толкова надълбоко, че да може да се скъса. „Наутилус“ мина край него до най-дълбокото му място на четири хиляди четиристотин тридесет и един метър, дето лежеше спокойно, без да трябва да се влачи. След това ние се приближихме до мястото, дето бе станала злополуката в 1863 г.

Там дъното на океана представляваше една долина, широка сто и двадесет километра, в която би могъл да се постави Мон Блан и пак върхът му да не излезе над водата. Тая долина на изток се затваря от отвесна стена, висока две хиляди метра. Ние стигнахме там на 28 май и „Наутилус“ беше само на сто и петдесет километра от Ирландия. Дали капитан Немо нямаше да се отбие към Британските острови? Не. За моя голяма изненада той слезе наново към юг и се върна пак към европейските морета. Заобикаляйки остров Изумруд, съзрях за миг нос Клер и светлината на маяка Фастене, който свети на хиляди кораби, тръгнали от Глазгоу или от Ливерпул.

Тогава си поставих един сериозен въпрос. Дали „Наутилус“ ще посмее да навлезе в Ламанш? Нед Ланд, който се беше появил, щом стигнахме до суша, не преставаше да ме разпитва. Как да му отговоря? Капитан Немо беше все така невидим. След като бе само показал на канадеца бреговете на Америка, дали нямаше и на мене също да покаже бреговете на Франция?

Но „Наутилус“ продължаваше да слиза непрекъснато на юг. На 30 май той мина край Ланд Енд, между най-крайната точка на Англия и на островите Сорлинг, които останаха вдясно. Ако искаше да навлезе в Ламанш, той трябваше да поеме право на изток. Но не направи това.

През целия ден на 31 май „Наутилус“ описваше по морето цяла редица кръгове, които много ме заинтересуваха. Сякаш търсеше някакво място, което не можеше да намери. По обяд капитан Немо дойде да направи сам изчисленията си. Не ми заговори. Стори ми се по-мрачен от всеки друг път. Какво ли можеше да го натъжава толкова? Дали не бе близостта на европейските брегове? Дали не си припомняше своята изоставена родина. Какво изпитваше той? Угризение на съвестта или съжаление? Тая мисъл дълго време ме занимаваше и аз предчувствувах, че случаят скоро ще ми открие тайните на капитана.

На следния ден, 1 юни, „Наутилус“ продължи да плава по същия начин. Беше очевидно, че търсеше да намери някакво точно определено място в океана. Капитан Немо дойде да направи изчисленията си за височината на слънцето, както и предния ден. Морето беше спокойно, небето чисто. На осем мили източно от нас един голям параход се очертаваше на хоризонта. Никакъв флаг не се развяваше на мачтата му и аз не можах да позная неговата националност.

Няколко минути преди слънцето да мине през меридиана, капитан Немо взе своя секстант и направи наблюденията си с извънредна точност. Пълното спокойствие на морето улесняваше неговата работа. Неподвижният „Наутилус“ не потръпваше, нито се клатеше. По това време аз бях на палубата. Когато завърши наблюдението си, капитанът каза само тия думи:

— Тук е!

Той слезе през люка. Беше ли видял парахода, който промени посоката си и сякаш се приближаваше към нас? Не мога да кажа това.

Върнах се в салона. Капаците на стъклата бяха затворени и чух свистенето на водата в резервоарите. „Наутилус“ почна да потъва отвесно, защото витлото не го движеше. След няколко минути той спря на дълбочина осемстотин тридесет и три метра и легна на дъното.

Тогава светлият таван на салона угасна, капаците на стъклата се отвориха и аз видях ярко осветеното от прожектора море на разстояние половин миля. Гледах от лявата страна и видях само безпределни спокойни води.

Върху дъното личеше някаква голяма издута маса, която привлече вниманието ми. Би казал човек, че бяха развалини, погребани под купищата белезникави раковини, подобни на снежна покривка. Взирайки се по-внимателно в тая маса, стори ми се, че разпознавам очертанията на кораб без мачти, който навярно бе потънал с носа напред. Корабокрушението бе станало навярно много отдавна. За да можеха тия останки да бъдат така вкопчани от варовика на морето, те навярно бяха от много години на дъното на океана.

Кой беше тоя кораб? Защо „Наутилус“ бе дошъл да посети гроба му? Обикновено корабокрушение ли бе потопило тоя кораб?

???

[¤ Деветият месец от френския революционен календар от 1793 година. (20–21 май — 19–20 юни).]

Не знаех какво да мисля, когато изведнъж чух близо до мене как капитан Немо каза бавно:

???

нахлувала в трюмовете му, а една трета от екипажа била извадена от строя, тоя кораб предпочел да потъне заедно със своите триста и петдесет и шест матроса, отколкото да се предаде, и като забил знамето си на кърмата, изчезнал под водата с викове: — „Да живее Републиката!“

— „Отмъстителя!“ — извиках аз.

— Да! „Отмъстителя“! Хубаво име! — прошепна капитанът, като скръсти ръце.

XXI

УНИЩОЖЕНИЕ

Начинът, по който той се изрази, неочакваността на тая картина, историята на тоя патриотичен кораб, която бе разказана отначало студено, вълнението, с което по-късно тоя странен човек произнесе последните думи, името „Отмъстител“, значението на което не можеше да не ми обърне внимание — всичко това ме порази дълбоко. Погледът ми не се откъсваше от капитана. А той с протегнати към океана ръце се бе взрял с пламтящ поглед в славния потънал кораб. Може би аз никога нямаше да узная кой е той, отде бе дошъл и де отиваше, но сега все повече и повече виждах, че човекът се отделяше от учения. Не, не някаква обща омраза към хората бе заключила в „Наутилус“ капитан Немо и неговите другари, а една омраза, чудовищна или възвишена, която не отслабваше с времето.

Дали тая омраза все още се стремеше към отмъщение? Бъдещето скоро щеше да ми покаже това.

Но сега „Наутилус“ се изкачваше бавно към повърхността на морето и аз видях как неясните очертания на „Отмъстителя“ малко по малко изчезнаха. Скоро леко клатушкане показа, че вече плаваме на открито.

В тоя миг се чу глух гърмеж. Погледнах капитана. Той не помръдна.

— Капитане! — казах аз.

Той не отговори. Излязох и се изкачих на палубата. Консей и канадецът бяха вече там.

— Какъв е тоя гърмеж? — попитах аз.

Погледнах по посока на кораба, който бях съзрял. Той се бе приближил до „Наутилус“ и личеше, че засилва парата си. Деляха ни шест мили.

— Топовен гърмеж — отговори Нед Ланд.

— Какъв е тоя кораб, Нед?

— Според въжата и малката височина на мачтите му — отговори канадецът — бих се обзаложил, че е военен кораб. Дано се хвърли върху нас и потопи, ако трябва, тоя проклет „Наутилус“.

— Драги Нед — отговори Консей, — че какво зло може да стори той на „Наутилус“? Ще го нападне под водата ли? Или ще го обстрелва на морското дъно?

— Кажете ми, Нед — помолих го аз, — можете ли да познаете от каква народност е корабът?

Канадецът смръщи вежди, присви клепачи и впери силния си поглед в кораба.

— Не, господин Аронакс — отговори той, — не мога да позная от коя народност е. Флагът му не е дигнат. Но мога да твърдя, че е военен кораб, защото на върха на гротмачтата му се развява дълъг вимпел.

Четвърт час ние продължихме да наблюдаваме кораба, който идеше към нас. Всъщност не можех да допусна, че от това разстояние той е съзрял „Наутилус“, а още по-малко, че знаеше, че е подводен кораб. Скоро канадецът ми съобщи, че това е голям военен кораб с брониран нос и с две бронирани палуби. От двата му комина излизаше гъст черен дим. Събраните му платна се смесваха с очертанията на неговите реи. Нямаше никакъв флаг. Разстоянието не позволяваше още да различим цветовете на неговия вимпел, който се развяваше като тясна панделка. Той плаваше бързо. Ако капитан Немо го оставеше да се приближи, имаше надежда да се спасим.

— Господин Аронакс — каза ми Нед Ланд, — щом корабът дойде на една миля до нас, аз се хвърлям в морето и ви подканям да направите и вие същото.

Не отговорих на предложението на канадеца и продължих да разглеждам кораба, който съвсем явно се приближаваше и растеше. Какъвто и да беше — английски, френски, американски или руски — сигурно бе, че щеше да ни приеме, ако успеехме да стигнем до него.

— Господарят може да си спомни — каза тогава Консей, — че имаме известен опит в плуването. Той може да остави на мене грижата да го откарам до кораба, ако се съгласи да направим като приятеля Нед.

Тъкмо щях да отговоря, когато едно бяло пушече се показа на носа на военния кораб. След няколко секунди, развълнувана от падането на някакво тежко тяло, водата около „Наутилус“ разклати кърмата му. Малко по-късно се чу гърмежът.

— Как? Те стрелят по нас! — извиках аз.

— Смели хора! — промълви канадецът.

— Значи не ни смятат за корабокрушенци, които плават на останка от кораб!

— Ако господарят позволи… Добре — рече Консей, като се отърси от водата, която ново гюлле бе пръснало върху него. — Ако господарят позволи, изглежда, че те са познали нарвала и го обстрелват.

— Но те сигурно виждат много добре — извиках аз, — че имат работа с хора.

— Та може би тъкмо за това! — отговори Нед Ланд, като ме погледна.

Изведнъж внезапна мисъл ме озари. Несъмнено сега вече всички знаеха какво трябва да мислят за предполагаемото чудовище. Несъмнено, когато „Абрахам Линколн“ се бе приближил и канадецът бе ударил „Наутилус“ с харпуна си, капитан Фарагут бе разбрал, че нарвалът беше подводен кораб, по-опасен от един необикновен кит. Да, сигурно беше така, и сега навярно из всички морета преследваха това страшно, разрушително оръдие. Страшно наистина, ако както можеше да се допусне, капитан Немо употребяваше „Наутилус“ за някакво отмъстително дело! През оная нощ, когато той ни затвори в килията, там, сред Индийския океан, дали не беше нападнал някакъв кораб? Оня човек, погребан сега в кораловото гробище, не беше ли жертва на сблъскването, причинено от „Наутилус“? Да, повтарям. Навярно беше така. Част от загадъчното съществуване на капитан Немо се откриваше. И ако неговата самоличност още не бе известна, най-малко обединените срещу него народи търсеха сега не вече едно въображаемо същество, а един човек, който бе проявил срещу тях неумолима омраза! Цялото ужасно минало изпъкна пред очите ми. Вместо да намерим приятели на кораба, който се приближаваше, щяхме да срещнем на него само безмилостни врагове.

Между това все по-голям брой гюллета падаха около нас. Някои отскачаха от водната повърхност и падаха надалеч. Но нито едно не засегна „Наутилус“.