Капитан Немо Верн Жюль

IV

ЧЕРВЕНО МОРЕ

През деня на 29 януари остров Цейлон изчезна от кръгозора и „Наутилус“ със скорост двадесет мили в час се промъкна през тоя лабиринт от канали, който разделя Малдивските острови от Лакдивските. Той дори мина край кораловия остров Китан, открит от Васко да Гама през 1499 година — един от деветнадесетте главни острови от Лакдивския архипелаг, разположен между 10 градуса и 14 градуса 30 северна ширина и 69 градуса и 57 градуса 72’ източна дължина.

Бяхме минали дотогава шестнадесет хиляди двеста и двадесет мили или седем хиляди и петстотин левги от точката на тръгването ни в Японско море.

На следния ден, 30 януари, когато „Наутилус“ излезе на повърхността на океана, не се виждаше вече никаква суша. Той плаваше в посока север-северозапад и отиваше към Оманско море, което се намира между Арабия и Индийския полуостров и е тъй да се каже, вратата на Персийския залив.

Явно беше, че се намираме в безизходно положение. Къде ни водеше тогава капитан Немо? Не бих могъл да отговоря.

Това не задоволи канадеца, който същия ден ме попита къде отиваме.

— Отиваме там, майстор Ланд, където ни води хрумването на капитана.

— Това хрумване — отговори канадецът — не може да ни заведе далеч. Персийският залив няма излаз и ако влезем в него, скоро ще се върнем обратно.

— Ще се върнем, майстор Ланд, но ако след Персийския залив „Наутилус“ поиска да посети Червено море, винаги ще може да мине през Бабелмандебския проток.

— Но вие знаете, господин Аронакс — отговори Нед Ланд, — че и Червено море е затворено също като залива, тъй като Суецкият провлак още не е прокопан, а и да беше прокопан, един такъв потаен кораб, какъвто е нашият, не би се решил да влезе в неговите канали, преградени с шлюзове. Тъй че и Червено море не е пътят, по който ще стигнем до Европа.

— Но аз не съм казал, че ще се върнем в Европа.

— Какво предполагате тогава?

— Предполагам, че след като посети интересните води около Арабия и Египет, „Наутилус“ ще се върне пак към Индийския океан, може би през Мозамбикския канал, а може би край Маскаренските острови, така че да стигне до нос Добра Надежда.

— Е, и като стигне до нос Добра Надежда? — попита канадецът с особена настойчивост.

— Тогава ще навлезем в Атлантическия океан, който не познаваме още. Ах, драги Нед, мигар ви дотяга това подводно пътешествие? Мигар се преситихте вече от непрестанно променящите се гледки на подводните чудеса? А пък аз ще бъда крайно огорчен, когато това пътешествие, отредено на толкова малко хора, ще трябва да свърши.

— Но знаете ли, господин Аронакс — отговори канадецът. — че скоро ще станат три месеца, откак сме затворени на борда на тоя „Наутилус“.

— Не, Нед, не зная, не искам да го зная и не броя нито дните, нито часовете.

— Е, и краят?

— Краят — когато му дойде времето. А не можем и нищо да направим и напразно спорим. Ако вие, драги Нед, дойдете и ми кажете: „Има възможност да избягаме“ — аз бих обсъдил с вас тая възможност. Но случаят не е такъв и право да ви кажа, не мисля, че капитан Немо ще се реши някой ден да навлезе в европейските морета.

В продължение на четири дни, до 3 февруари, „Наутилус“ плава из Оманско море с различна скорост и на различна дълбочина. Той сякаш вървеше наслука, като че се колебаеше кой път да хване: но ни веднъж не пресече Тропика на Рака.

Действието на „Капитан Немо“ става през 1867, а Суецкия канал е бил открит за плаване през 1869 година. Б. пр.

Преди да напуснем това море, ние минахме за миг край Маскат, главния град на Оманската земя. Но то беше като мимолетно видение и скоро „Наутилус“ потъна в тъмните води.

След това той плава на около шест мили разстояние край арабските брегове на Махрах и на Хадрамант и край неговата нагъната планинска верига, издигаща се над няколко древни развалини. На 5 февруари ние влязохме най-сетне в Аденския залив, тая същинска фуния, пъхната в гърлото на Бабел-мандебския проток, през която индийските води се вливат в Червено море.

На 6 февруари „Наутилус“ излезе на повърхността срещу Аден, който е кацнал върху един нос, съединен с континента чрез тесен провлак. Мислех, че щом стигне дотук, капитан Немо ще завие обратно, но се излъгах — и за голяма моя изненада това не стана.

На следния ден, 7 февруари, навлязохме в Бабедмандебския проток, името на който на арабски означава „Вратата на сълзите“. При двадесет мили ширина той е само четиридесет и два километра дълъг и „Наутилус“, устремен с пълна скорост, го премина само за един час: но аз не видях нищо, дори и тоя остров Перим, с който английското правителство засили положението на Аден. Много английски и френски параходи от линиите Суец-Бомбай, Суец-Калкута, Суец-Мелбърн, Суец-Бурбон, Суец-Морис браздяха тоя тесен проток, поради което „Наутилус“ не можеше да се покаже. И той благоразумно остана под водата.

Най-сетне, по обяд, зацепихме вълните на Червено море. Червено море — прочутото езеро на библейските предания, над което почти не падат дъждове, в което не се влива ни една голяма река, което намалява непрекъснато от извънредно голямото изпарение и което губи всяка година един пласт вода, висок метър и половина! Чудноват залив, който ако би бил затворен като езеро, щеше може би да бъде съвсем пресушен.

Не се и опитах дори да разбера каприза, който бе накарал капитан Немо да ни доведе в тоя залив; но напълно одобрявах, че „Наутилус“ навлезе в него. Той заплава със средна скорост ту на повърхността, ту под водата, за да избегне някой кораб, и по тоя начин аз можах да наблюдавам това толкова интересно море и отвътре, и отвън.

На 8 февруари рано сутринта пред нас се показа Мека. Сетне „Наутилус“ се приближи до Африканския бряг, дето дълбочината на морето е по-значителна. Там в кристално бистрите води през отворените прозорци на кораба можахме да се наслаждаваме на прекрасни горички от ярки корали и на обширни скалисти склонове, покрити с великолепна пухкава зеленина от алги и фукуси. Каква неописуема гледка и какво разнообразие от местности и пейзажи в подножието на тия подводни скали и вулканически островчета, които граничат с либийския бряг! Ала тая растителност изпъкна в цялата си красота към източните брегове, които „Наутилус“ скоро приближи; то беше до крайбрежието на Техама: там редица зоофити цъфтяха не само под водата, но образуваха и живописни сплитания, които излизаха на десетина разтега над водата; последните бяха по-причудливи, но по-слабо обагрени от първите, които поддържаха своята свежест от животворната влага.

Колко прелестни часове прекарах там зад стъклото на салона! На колко нови образци от подводната флора и фауна, осветени от блясъка на нашия прожектор, се възхищавах там! Гъбообразни зоофити, актинии със синкав цвят, между другите и „таласиантус астер“, тръбовидни зоофити, наредени като флейти, които очакват само Пан да засвири с тях, особени тукашни раковини, които се настаняват в кораловите кухини и долната част на които се извива в къса спирала; и най-сетне хиляди екземпляри от един полип, които не бях виждал дотогава — обикновения сюнгер.

Класът на сюнгерите, първи в групата на полипите, е съставен тъкмо от това интересно произведение, ползата от което е безспорна. Сюнгерът съвсем не е растение, както още смятат някои естественици, а животно от най-долен разред, полип, по-низш от корала. Вече няма никакво съмнение, че той е животно, и не може да се приеме дори мнението на древните, че е същество, средно между растение и животно. Все пак трябва да кажа, че естествениците не са единодушни относно устройството на сюнгера. За едни той е полип, а за други като г. Милн Едуардс той е отделно и самостоятелно животно.

Класът на сюнгерите обгръща около триста вида, които се срещат в много морета и дори в някои течащи води, дето се наричат „речни“; но те предпочитат водите на Средиземно море, на гръцкия архипелаг, на сирийското крайбрежие и на Червено море. Там се въдят и растат тия меки, нежни сюнгери, цената на които стига до сто и петдесет франка, светлият сирийски сюнгер, твърдият триполитански сюнгер и др. Но тъй като не се надявах, че ще мога да проуча тия зоофити във водите на Близкия изток, от които бяхме отделени с непроходимия Суецки провлак, задоволих се да ги наблюдавам в Червено море. И повиках Консей да дойде при мене, докато „Наутилус“ плаваше бавно, на дълбочина осем-девет метра. край всичките тия красиви скали на източния бряг.

Там растяха сюнгери с всевъзможни форми — стеблести, листовидни, кълбовидни, пръстообразни. Те почти напълно оправдаваха имената: кошници, чашки, вретена, еленови рога, лъвска лапа, паунова опашка, нептунови ръкавици, с които са ги нарекли ловците — по-поетични от учените. От тяхната влакнеста тъкан, напоена с полутечно, пихтиеобразно вещество, непрестанно излизаха струйки вода, които са занесли живот на всяка клетка, а сега клетките се свиваха и ги изтласкваха.

След смъртта на полипа това вещество изчезва и изгнива, като отделя амоняк. И тогава остават само роговидните или пихтиеобразни влакна, от които е съставен обикновеният сюнгер, станал вече червеникав, и се употребява за различни случаи според неговата степен на гъвкавост, на просмуквателност и на издръжливост срещу разлагане.

Тия полипи се лепят за скалите, за черупките на мекотелите, дори за стеблата на хидрофитите. Те запълват и най-малките кухини, някои — настлани по земята, други — изправени или пък увиснали като нарастъци от корал. Казах на Консей, че сюнгерите се ловят по два начина: с драга или с ръка. Вторият начин, за който са необходими гмурци, е за предпочитане, тъй като тъканта на сюнгера не се поврежда, а от това той добива висока цена.

Другите зоофити, които гъмжаха около сюнгерите, се състояха главно от един твърде изискан вид медузи; мекотелите бяха представени с някои разновидности калмари, които според Дорбини живеят само в Червено море, а влечугите — от костенурките virgata, които доставяха питателни и приятни гозби на нашата трапеза.

Що се отнася до рибите, те бяха много и често пъти редки. Обикновено мрежите на „Наутилус“ ни донасяха особен род калкани, между които някои с овална форма, с керемиден цвят, напъстрени по тялото с нееднакви сини петна, отличаващи се със своя двоен назъбен шип; арнаци със сребрист гръб, пастенаци с точици по опашката, и бокати — големи, дълги по два метра плащове, които се люлееха във водата; аодони, съвсем лишени от зъби, разновидност от хрущялните риби, близки до акулите, астрасиони — камили, гърбицата на които завършва с извито острие, дълго стъпка и половина; офидии, истински ягули със сребриста опашка, със синкав гръб, с тъмни гърди, заградени със сива ивица; фиатоли, нашарени с напречни златни ивици и украсени с трите цвята на френското знаме; блемишгерамити, дълги до четиридесет сантиметра; великолепни каранкси, набраздени със седем напречни черни ивици, със сини и жълти перки и със златни и сребърни люспи; центроподи и пр., и пр. — хиляди други обикновени риби, които се срещат в океаните, дето бяхме минали вече.

На девети февруари „Наутилус“ плаваше по повърхността в най-широката част на Червено море — сто и деветдесет мили — между Суакин на западния бряг и Конфодах — на източния.

Тоя ден по обяд, след като бе определено положението на кораба, капитан Немо се качи на палубата, дето бях аз. Казах си, че по никакъв начин не ще го оставя да слезе долу, без да съм подразбрал поне по нататъшните му намерения. Щом ме видя, той дойде при мене, предложи ми любезно пура и ми каза:

— Е, господин професоре, харесва ли ви Червено море? Разгледахте ли добре чудесата в него — рибите, зоофитите, дъното му, постлано със сюнгери, и неговите коралови гори? Видяхте ли градовете, пръснати по бреговете му?

— Да, капитан Немо — отговорих аз, — и „Наутилус“ ми даде прекрасна възможност за цялото това проучване. О, той е един умен кораб!

— Да, господин Аронакс, умен, смел и неуязвим! Той не се бои нито от страхотните бури на Червено море, нито от теченията в него, нито от подводните му скали.

— Действително — казах аз — това море е известно като едно от най-опасните и ако не се лъжа, в древността то е имало много лоша слава.

— Много лоша, господин Аронакс. Гръцките и римските историци не разправят хубави работи за него, а Страбон казва, че е много опасно, особено когато духат северните ветрове и през дъждовния сезон. Арабинът Едризи, който пише за него, като го нарича Колзумски залив, разправя, че много кораби загиват по неговите пясъчни прагове и че никой не се решава да плава по него нощем. Той твърди, че в него върлуват ужасни урагани, че то е осеяно с негостоприемни острови и че няма „нищо добро“ нито в дълбочините, нито на повърхността му.

— Личи си — отвърнах аз, — че тия историци не са пътували на борда на „Наутилус“.

— Без съмнение — отговори усмихнат капитанът, — но в това отношение съвременните хора не са по-напреднали от древните. Много столетия бяха необходими, за да се открие двигателната сила на парата! А кой знае дали и след сто години ще се яви втори „Наутилус“! Напредъкът върви бавно, господин Аронакс.

— Несъмнено — отговорих аз — вашият кораб изпреварва с цяло столетие, а може би и с няколко столетия своето време.

Колко жалко, че подобна тайна трябва да умре заедно с откривателя си!

Капитан Немо не ми отговори.

— Според мене, господин Аронакс, това название — Червено море — трябва да е превод на еврейската дума „Едром“ и щом древните са го именували тъй, то е било поради особения цвят на водата му.

— Но досега аз видях само бистри вълни без всякакъв цвят.

— Несъмнено, но като се навлезе по-навътре в залива, ще забележите това особено свойство. Спомням си, че съм виждал залива Тор — целия червен, като езеро от кръв.

— Вие смятате, че тоя червен цвят се дължина една микроскопична алга…

— Да, на едно лепкаво пурпурно вещество, което произвеждат едни нищожни растенийца, познати с името trichodesmies, тридесет хиляди от които заемат един квадратен милиметър. Може би ще ги видите, когато бъдем в Тор.

— Значи вие не за първи път прекосявате Червено море с „Наутилус“, капитан Немо?

— Не, господин Аронакс.

— Тогава, тъй като споменахте преди малко за минаването на израилтяните и за гибелта на египтяните, искам да ви попитам — не сте ли намерили под водата следи от това голямо историческо събитие?

— Не, господин професоре, и това е напълно обяснимо.

— Как?

— Мястото, през което е минал Моисей и целият му народ, сега е толкова засипано с пясък, че водата едва стига до коленете на камилите. Разбирате, нали, че за моя „Наутилус“ не би имало достатъчно вода.

— А къде е това място? — попитах аз.

— Това място е малко по-горе от Суец, в оня ръкав, който някога е бил дълбоко устие, тогава, когато Червено море се е простирало до Горчивите езера. Сега все едно дали това преминаване е било чудодейно или не, израилтяните пак не биха могли да минат от там, за да отидат в Обетованата земя, и войската на фараона би загинала на това място. И аз мисля, че ако се почнат разкопки сред тия пясъци, те биха разкрили големи количества оръжия и сечива от египетски произход.

— Това е очевидно — отговорих аз-и трябва да се надяваме за чест на археолозите, че рано или късно разкопките ще почнат, когато на тоя провлак изникнат нови градове, след прокопаването на Суецкия канал. Канал, напълно безполезен за кораб като „Наутилус“.

— Съгласен съм — каза капитан Немо, — но е полезен за целия свят. Древните са разбирали добре ползата за техните търговски отношения от една съобщителна връзка между Червено и Средиземно море, но не са мислили да прекопават пряк канал, а са използували Нил за тая цел. Твърде вероятно е каналът, свързващ Нил с Червено море, да е бил започнат при царуването на Сезострис, ако може да се вярва на преданието. Но знае се сигурно, че в 615 година преди нашата ера Некао започнал прокопаването на канал, който щял да се пълни с водата на Нил през египетската равнина, която е обърната към Арабия. Каналът бил дълъг четири дни път и широк толкова, че две триреми могли да плават една до друга. Той бил продължен от Дарий, сина на Хистасп, и довършен навярно от Птоломей П. Страбон го видял открит за плаване, но слабият му наклон от началната точка, близо до Бубаст, към Червено море го правел плавателен само през няколко месеца на годината. Тоя канал служел за търговски цели до века на Антониевците; изоставен, засипан от пясъка, после възстановен по заповед на халифа Омар, той бил окончателно затрупан през 761 или 762 година от халифа Ал Мансор, за да прекъсне продоволствуването на Мохамед-бен-Абдала, който се разбунтувал срещу него.

— Виждате ли, капитане, че онова, което древните не се решавали да предприемат — това свързване на двете морета, което да съкрати с девет хиляди километра пътя от Кадикс до Индия, бе извършено от господин Лесепс и скоро той ще превърне Африка в огромен остров.

Да, господин Аронакс, и имате право да се гордеете с вашия съотечественик. Той е човек, който прославя народа си повече от най-великите мореплаватели! Той почна, както мнозина други, с неуспехи и разочарования, но победи, защото е надарен с воля. Тъжно е, като помисли човек, че това дело, което би трябвало да бъде едно международно дело, което би било достатъчно да прослави едно царуване, успя само благодарение на енергията на един човек. Слава на господин Лесепс!

— Да, слава на тоя велик гражданин! — отговорих аз, съвсем изненадан от тона, с който капитан Немо говори за него.

— За съжаление — продължи той — не ще можем да минем през Суецкия канал, но вие ще можете да видите в други ден, когато бъдем в Средиземно море, дългите вълноломи на Порт Саид.

— В Средиземно море ли? — възкликнах аз.

— Да, господин професоре. Чудно ли ви се вижда?

— Чудно ми е, че ще бъдем там в други ден.

— Наистина ли?

— Да, капитане, макар че откак съм на вашия кораб, трябваше да свикна да не се чудя на нищо.

— Но какво ви изненадва?

— Страхотната скорост, с която ще трябва да карате „Наутилус“, щом в други ден той трябва да се намери в Средиземно море, след като заобиколи Африка и мине край нос Добра Надежда!

— Но кой ви казва, че ще заобиколи Африка? Кой ви казва, че ще мине край нос Добра Надежда?

— Освен ако „Наутилус“ може да плава по суша или пък да мине над провлака…

— Или, под провлака, господин Аронакс.

— Под провлака ли?

— Разбира се — отговори капитан Немо, — Природата отдавна е направила под тази ивица суша онова, което хората вършат днес на повърхността й.

— Какво? Има значи някакъв проход?

— Да, подземен проход, който аз нарекох Арабски тунел. Той започва под Суец, а излиза в залива Пелюз.

— Но нали тоя провлак е от подвижни пясъци?

— Само до известна дълбочина. А на петдесет метра под повърхността се стига до твърд пласт скали.

— И случайно ли открихте прохода? — попитах аз, все повече и повече учуден.

— Случайно и чрез разсъждаване, господин професоре, и дори повече чрез разсъждаване, отколкото случайно.

— Капитане, слушам ви, но ушите ми не искат да вярват това, което чуват.

— О! Aures habent et non audient33 — важи за всички времена.Тоя проход не само че съществува, но и много пъти съм го използувал. Иначе не бих рискувал днес да влизам в това задънено Червено море.

— Нескромно ли е да ви попитам как сте открили тунела?

— Господин Аронакс — отговори ми капитанът, — не може да има нищо тайно между хора, които не трябва вече да се разделят.

Не показах, че разбирам намека и се приготвих да чуя разказа на капитан Немо.

— Господин професоре — каза ми той, — едно обикновено разсъждение на естественик ме доведе до откриването на тоя тунел, който е известен само на мене. Бях забелязал, че в Червено и Средиземно море има някои съвсем еднакви видове риби — като офидии, фиатолии, морски очи, персеги, жоели, хвърчащи риби. Сигурен в това, аз се запитах дали няма връзка между двете морета. Ако имаше — подземното течение бездруго трябваше да върви от Червено в Средиземно море поради разликата в равнището на двете морета. Налових около Суец голям брой риби. Сложих на опашките им по една медна халка и ги пуснах пак в морето. След няколко месеца улових по Либийското крайбрежие няколко екземпляра от моите риби с отличителните халки. С това връзката между двете морета се доказваше. Потърсих я с моя „Наутилус“, открих я, рискувах и минах, а скоро и вие самият, господин професоре, ще минете през моя Арабски тунел!

V

АРАБСКИЯТ ТУНЕЛ

Още същия ден предадох на Консей и Нед Ланд оная част от тоя разговор, който ги засягаше пряко. Когато им казах, че след два дни ще бъдем в Средиземно море, Консей запляска с ръце, но канадецът сви рамене.

— Подводен тунел ли? — възкликна той. — Връзка между двете морета? Чувал ли е някой за такова нещо?

— Драги Нед — отговори Консей, — бяхте ли чували нещо за „Наутилус“? Не! А той съществува. Затуй не вдигайте рамене толкова лекомислено и не отхвърляйте каквото и да е поради това, че не сте чули никога да се говори за него.

Същата вечер на 21 градуса 301 северна ширина „Наутилус“, който плаваше на повърхността, се приближи до арабския бряг. Съзрях Джеда, това важно търговско пристанище за Египет, Сирия, Турция и Индия.

Скоро Джеда се стопи във вечерната дрезгавина и „Наутилус“ се гмурна във водата, която слабо фосфоресцираше.

На другия ден, 10 февруари, се появиха няколко кораба, които идеха насреща ни. „Наутилус“ заплава пак под водата, но на обед, когато трябваше да се определи местоположението на кораба, тъй като по морето не се виждаше нищо, той излезе на повърхността. Заедно с Нед и Консей аз се качих и седнах на палубата. На изток брегът се виждаше смътно, сякаш забулен от влажна мъгла. Облегнати върху дъното на лодката, ние разговаряхме за разни неща, когато неочаквано Нед Ланд посочи с ръка една точка в морето и ми каза:

— Виждате ли нещо там, господин професоре?

— Не виждам, Нед — отговорих аз. — Нали знаете, аз нямам вашите очи.

— Погледнете хубаво — поде Нед — там, вдясно и напред на височина горе-долу на прожектора! Не виждате ли нещо грамадно, което като че ли мърда?

— Наистина — рекох аз, след като се взрях внимателно — съзирам някакво дълго тъмно тяло на повърхността.

— Някой друг „Наутилус“ ли? — рече Консей.

— Не — отговори канадецът, — но ако не се лъжа, това е някакво морско животно.

— Има ли китове в Червено море? — попита Консей.

— Да, другари — отговорих аз, — срещат се понякога.

— Това съвсем не е кит — поде Нед Ланд, без да откъсва поглед от забелязания предмет. — С китовете съм стар познайник и много добре зная привичките им.

— Да почакаме — каза Консей. — „Наутилус“ върви нататък и скоро ще узнаем какво е. Действително след малко тъмният предмет беше само на една миля от нас. Той приличаше на голяма подводна скала сред морето. Какво беше това? Още не можех да кажа.

— А! То се движи! Гмурка се! — извика Нед Ланд. — По дяволите! Какво ли може да е това животно? То няма раздвоена опашка като китовете и кашалотите, а перките му приличат на окастрени крайници.

— Но тогава… — рекох аз.

— Чакайте — каза канадецът, — обърна се по гръб и надигна гърдите си!

— Това е сирена — извика Консей. — Истинска сирена, ако господарят няма нищо против.

Думата сирена ми помогна да се сетя, че това животно принадлежеше към оня род морски същества, от които легендата създаде сирените — половин жена, половин риба.

— Не — казах аз на Консей. — Това съвсем не е сирена, а едно чудновато същество, от което в Червено море са останали само няколко бройки. То е дюгонг34.

— Род — сирени, група — рибовидни, подклас — моноделфини, клас — млекопитаещи, разклонение — гръбначни — отговори Консей.

Щом Консей заговореше така, нямаше какво да се каже. През това време Нед Ланд непрекъснато гледаше. Очите му блестяха жадно, загледани в животното. Ръката му сякаш бе готова да го удари с харпуна. Би казал човек, че той издебваше момента да се хвърли в морето и да го нападне сред стихията му.

— О, господин Аронакс — каза ми той с разтреперан от вълнение глас. — Никога не съм убивал от „тия“.

В тая дума гореше целият китоловец.

В тоя миг капитан Немо се появи на палубата. Той видя дюгонга. Разбра състоянието на Нед Ланд и се обърна направо към него:

— Ако имахте харпун, нямаше ли да ви засърбят ръцете, майстор Ланд?

— Май че имате право, господин капитан.

— А щеше ли да ви бъде неприятно да упражните за един ден ловния си занаят и да наредите и тоя кит в списъка на убитите от вас китове?

— Никак нямаше да ми е неприятно.

— Тогава можете да опитате.

— Благодаря, господин капитан — отговори Нед Ланд с пламнали очи.

— Само че — продължи капитанът — ще трябва бездруго да улучите животното, това е във ваш интерес.

— А опасно ли е да се нападне тоя дюгонг? — попитах аз, макар че Нед сви рамене.

— Понякога — да! — отговори капитанът: — извръща се срещу нападателите и преобръща лодката им. Но майстор Ланд няма защо да се бои от такава опасност. Той има остро око и сигурна ръка. И аз му казах да не изпуска дюгонга, защото той минава за вкусен дивеч, а знам, че майстор Ланд обича вкусните неща.

— А! — рече канадецът. — Значи това животно си позволява разкоша да бъде вкусно?

— Да, майстор Ланд. Месото му е истинско месо и извънредно ценено, а в цяла Малезия го пазят само за трапезата на князете. Затова толкова яростно преследват това животно, както и събрата му — ламантина, че от ден на ден то става все по-рядко.

— Тогава, господин капитан — каза сериозно Консей, — ако случайно тоя дюгонг е последният от рода си, не е ли по-добре да го пощадим в интереса на науката?

— Може би — отвърна канадецът, — но в интереса на кухнята по-добре е да го убия.

— Моля, майстор Ланд — отговори капитан Немо. В същия миг седем души от екипажа, мълчаливи и безстрастни както винаги, се изкачиха на палубата. Един от тях носеше харпун и връв, подобна на вървите, които употребяват китоловците. Махнаха капаците на лодката, извадиха я от гнездото й, спуснаха я в морето. Шестима души седнаха при веслата, седмият — старши — отиде при кормилото. Нед, Консей и аз седнахме на кърмата.

— Капитане, вие няма ли да дойдете? — попитах аз.

— Не, господин Аронакс, но ви пожелавам добър лов.

Лодката се отдели от кораба и понесена от своите шест весла, бързо се насочи към дюгонга, който плуваше на две мили от „Наутилус“.

Когато стигна на няколко кабелта до кита, лодката забави хода си и веслата безшумно се потопиха в спокойната вода. С харпуна в ръка, Нед Ланд застана прав на носа на лодката. Харпунът, с който се удря кита, обикновено се връзва с едно много дълго въже, което се развива бързо, щом раненото животно го повлече със себе си. Но сега въжето не беше по-дълго от двадесетина метра и краят му бе скрепен за едно буре, което, плавайки, щеше да сочи пътя на дюгонга под водата.

Аз бях станал и виждах ясно противника на канадеца. Дюгонгът, който се нарича и аликор, много приличаше на ламантина. Продълговатото му тяло завършваше с много дълга опашка, а страничните му перки — с истински пръсти. Той се отличаваше от ламантина по това, че горната му челюст бе въоръжена с два дълги, заострени зъба — по един от двете страни, като зъби на слон.

Дюгонгът, който Нед Ланд се готвеше да нападне, имаше колосални размери и дължината му надминаваше седем метра. Той не помръдваше, сякаш бе заспал над вълните, обстоятелство, което улесняваше неговото залавяне. Лодката се приближи предпазливо на три разтега от животното. Веслата останаха увиснали в глъбовете си. Аз се понадигнах. Нед Ланд, изпънат малко назад, размаха сръчно харпуна си. Внезапно се чу свистене и дюгонгът изчезна. Харпунът бе хвърлен силно, но навярно удари само водата.

— По дяволите! — извика канадецът. — Не го улучих!

— Не — казах аз, — животното е ранено, ето вижте кръвта му, но харпунът не остана забит в тялото му.

— Харпунът ми! Харпунът ми! — извика Нед Ланд. — Матросите отново загребаха, а старшият насочи лодката към плаващото буре. Уловиха харпуна и лодката продължи да преследва животното.

То излизаше от време на време на повърхността, за да диша. Раната му не го бе изтощила, защото то се движеше извънредно бързо. Лодката, карана от яки ръце, хвърчеше подире му. На няколко пъти тя се приближаваше на няколко разтега и канадецът беше готов да хвърли харпуна, но дюгонгът изведнъж се гмурваше и ставаше невъзможно да го досегнеш.

Можете да си представите гнева на нетърпеливия Нед Ланд. Той обсипваше нещастното животно с най-грубите английски ругатни. А мене само ме беше яд, като виждах, че дюгонгът проваля всичките ни хитрини.

Цял час го преследвахме и аз почнах да мисля, че много мъчно ще успеем да го заловим, когато изведнъж животното бе обзето от злополучното желание да си отмъсти, за което би трябвало да се разкайва. То се извърна срещу лодката, за да я нападне на свой ред. Канадецът разбра това.

— Внимание! — рече той.

Старшият матрос каза няколко думи на техния чудноват език, с които сигурно предупреди хората си да бъдат нащрек. Като приближи на двадесет стъпки от лодката, дюгонгът се спря, пое внезапно въздух с широките си ноздри — разположени не на края, а на горната част на муцуната му. Сетне събра сили и се втурна към нас.

Лодката не можа да убегне у дара; полуобърната, тя загреба един-два тона вода, която трябваше да се изхвърли; но благодарение на умението на старшия кормчия лодката, която бе ударена косо, а не направо, не потъна. Нед Ланд, вкопчен за гредата на носа, мушкаше с харпуна огромното животно, което бе забило зъби в борда на лодката и я подигаше над водата.