Капитан Немо Верн Жюль

XVII

ОТ НОС ХОРН ДО АМАЗОНКА

Не зная как се намерих на палубата. Може би канадецът ме е извел. Но сега дишах, поемах животворния морски въздух. До мене моите другари също се опиваха от свежия въздух. Нещастниците, които са гладували дълго, не бива да се нахвърлят невъздържано върху първата храна, която им се дава. Но ние, напротив, ние нямаше защо да се въздържаме, ние можехме да гълтаме с пълни гърди въздуха и сега морският вятър, самият морски вятър, ни носеше това сладостно опиянение!

— Ах, какво хубаво нещо е кислородът! — рече Консей. — Господарят може да диша, без да се бои. Има за всички ни.

А Нед Ланд не приказваше, но така бе разтворил челюстите си, че можеше да уплаши и акула. И как здравата дишаше! „Теглеше“ като буйно пламнала печка.

Силите ни бързо се възвърнаха и когато погледнах наоколо си, видях, че на палубата бяхме само ние. Нямаше ни един човек от екипажа. Нито капитан Немо. Странните матроси на „Наутилус“ се задоволяваха само с въздуха, който проникваше в кораба. Никой от тях не бе дошъл да се наслади на открито.

Първите думи, които изрекох, бяха думи на благодарност и признателност към моите двама другари. Нед и Консей бяха продължили живота ми през последните часове на дългата агония. С всичката си признателност не можех да се отплатя за такава преданост!

— Достатъчно, господин професоре — отговори Нед Ланд, — не заслужава и да се говори за това. Та и каква заслуга имаме? Никаква. То беше само една проста аритметична сметка. Вашият живот струваше повече от нашия. И следователно — трябваше да бъде запазен.

— Не, Нед — отговорих аз, — моят живот не струва повече. Никой не превъзхожда великодушния и добър човек, а вие сте такъв.

— Добре, добре! — повтаряше смутеният канадец.

— А и ти, драги Консей, много се измъчи.

— Не много. Ако трябва да кажа на господаря всичко, ще призная, че не ми достигаха няколко глътки въздух, но минах и без тях. А като гледах как господарят побледнява, нямах и никакво желание да дишам. То, както казват, ми пресичаше диша…

Консей се смути, че приказва банални неща, и не довърши.

— Приятели — казах силно развълнуван, — ние завинаги сме свързани един с друг, и вие имате над мене права…

— С които аз ще злоупотребя — отвърна канадецът.

— Какво? — рече Консей.

— Да — продължи Нед Ланд, — ще злоупотребя с правото да ви отвлека със себе си, когато напусна тоя пъклен „Наутилус“.

— Наистина — рече Консей, — дали вървим сега в добра посока?

— Да — отговорих аз, — вървим по посока на слънцето, а тук слънцето значи — север.

— Несъмнено — поде Нед Ланд, — но трябва да разберем дали ще отидем към Тихия океан или към Атлантическия океан, т.е. към оживените или към пустинните морета.

Не можах да отговоря на тоя въпрос и се страхувах да не би капитан Немо да ни отведе към безпределния океан, който мие едновременно бреговете и на Азия, и на Америка. По тоя начин той би завършил подводното си кръгосветско пътешествие и би се върнал към ония води, в които „Наутилус“ се чувствуваше напълно независим. Но ако завиехме към Тихия океан, далеч от всякаква населена земя, какво биха станали тогава плановете на Нед Ланд?

Трябваше да се осведомим в най-скоро време по тоя важен въпрос. „Наутилус“ плаваше бързо. Скоро полярният кръг бе преминат и корабът се насочи към нос Хорн. На 31 март в седем часа вечерта бяхме на траверза47 на тая крайна точка от американския материк.

Сега вече всичките ни минали страдания бяха забравени. Малко по малко се заличаваше в паметта ни и споменът за пленничеството ни в ледовете. Мислехме само за бъдещето. Капитан Немо не се явяваше вече нито в салона, нито на палубата. Установяването на мястото, дето се намирахме, което се правеше и нанасяше всеки ден на картата от помощника, ми сочеше точната посока на „Наутилус“. А тая вечер за мое голямо задоволство стана очевидно, че вървим на север, но из Атлантическия океан. Съобщих на канадеца и на Консей резултата от наблюденията ми.

— Хубава новина — отговори канадецът, — но все пак къде отива „Наутилус“?

— Не бих могъл да кажа, Нед.

— Дали след Южния полюс капитанът му няма да поиска да стигне на Северния полюс и да се върне в Тихия океан през известния северозападен канал?

— Не би трябвало да го предизвикваме — отговори Консей.

— Добре де — рече канадецът, — ще го зарежем преди това.

— Във всеки случай — добави Консей — капитан Немо е силен човек и ние няма да съжаляваме, че сме се познавали с него.

— Особено след като го напуснем! — отвърна Нед Ланд.

На следния ден, 1 април, няколко минути преди обяд, когато „Наутилус“ излезе на повърхността на водата, видяхме някакъв бряг на запад. Беше Огнена земя, наречена така от първите мореплаватели, когато видели многобройните пушеци от туземните колиби. Огнена земя съставлява голяма група острови — с дължина тридесет левги и широчина осемдесет левги, между 53 градуса и 56 градуса южна ширина и 67 градуса 50’и 77 градуса 15’ западна дължина. Брегът ми се видя нисък, но в далечината се издигаха високи планини. Стори ми се дори, че съзрях върха Сармиенто, извишен две хиляди и седемстотин метра над морското равнище, пирамидален шистов блок, много заострен, който, както ми каза Нед Ланд, според това дали е забулен или чист от мъгли, предсказва хубаво или лошо време.

В оня миг видяхме върха, чисто изрязан върху небесния фон. Това предсказваше хубаво време и предсказанието се сбъдна.

Щом потъна под водата, „Наутилус“ се приближи до брега и плава край него само няколко мили. През стъклата на салона видях дълги лиани и гигантски водорасли, един специален вид морски треви, които бяхме намерили вече в незамръзналото море до полюса; техните лепкави и гладки влакна стигаха на дължина до триста метра; същински кабели, по-дебели от човешки пръст и много жилави, те често служат вместо корабни въжа. Друга една трева, известна под името велп, с листа, дълги до четири стъпки, покрити с втвърдени корали, застилаше дъното. Тя служеше за гнезда и за храна на десетки хиляди ракообразни и мекотели, крабове и сепии.

„Наутилус“ мина над това тучно и плодовито дъно с извънредна скорост. Привечер той наближи островите на Фолкландския архипелаг и на другия ден аз видях техните стръмни върхове.

Из тия води мрежите ни изтеглиха хубави образци на водорасли и специално една трева, корените на която бяха отрупани с най-хубавите миди в света. По палубата накацаха десетки диви патици и гъски и скоро бяха настанени в складовете на кораба. Видях костни риби от рода гобии и особено рибите булро, дълги двадесет сантиметра, целите изпъстрени с белезникави и жълти петна.

Възхищавах се също така от много медузи и особено от кризаорите, най-хубавите от тях, които живеят само във Фолкландските морета. Те представляваха ту полусферични чадъри, лъскави, набраздени с тъмночервени линии и накрая с по дванадесет правилни фестони; ту кошници, отдето грациозно излизаха широки листи и дълги червени клонки. Те плуваха, като движеха четирите си листовидни ръце, а буйните им коси от пипалца се развяваха от водата. Искаше ми се да запазя няколко образци от тия нежни зоофити, но те са само облачета, сенки, видимости, които се топят и изпаряват, щом излязат от родната си среда.

Когато последните височини на Фолкландските острови изчезнаха зад хоризонта, „Наутилус“ потъна на дълбочина между двадесет и двадесет и пет метра и заплава край американския бряг. Капитан Немо не се появи.

До 3 април не се отдалечавахме от крайбрежието на Патагония, като плавахме ту под, ту на повърхността на океана. „Наутилус“ отмина широката делта, образувана от устието на Ла Плата, и на 4 април се изравни с Уругвай — на петдесет мили навътре в морето. Посоката продължаваше да бъде все към север и той плаваше покрай дългите извивки на Южна Америка. От качването ни на кораба в Японско море досега бяхме изминали шестнадесет хиляди левги. Към 11 часа сутринта пресякохме Тропика на Козирога — 37 меридиан и към нос Фрио се отдалечихме в открито море. Изглежда, че на капитан Немо, за голямо неудоволствие на Нед Ланд, не му харесваше близостта на населените брегове на Бразилия, защото караше със замайваща скорост. Корабът продължи с тая бързина няколко дни и на 9 април вечерта стигнахме най-крайната източна точка на Южна Америка — нос Сан Рок; но там „Наутилус“ отново се отклони и се спусна да дири в най-големите дълбочини една подводна долина, която се простира между тоя нос и Сиера Леоне. Тая долина, когато стига линията на Антилските острови, се раздвоява и завършва на север с една огромна бездна, дълбока девет хиляди метра. На това място географският разрез на океана представлява до малките Антилски острови отвесен подводен бряг, дълъг шест километра, а на линията на островите на Зеления нос — също такава стена; по тоя начин двете заграждат целия потънал континент Атлантида.

В тая безпределна долина се издигат няколко планини, които придават живописен изглед на морското дъно. Говоря за това според ръкописните карти в библиотеката на „Наутилус“, които очевидно са били изработени собственоръчно от капитан Немо и снети по негови лични наблюдения.

В продължение на два дни посетихме тия пустинни и дълбоки води с помощта на наклонените плоскости. „Наутилус“ плаваше с дълги диагонални лъкатушения на най-различна дълбочина. Но на 11 април той изведнъж се издигна на повърхността и ние отново видяхме сушата при устието на Амазонка, тая широка делта, през която се излива толкова много речна вода, че обезсолява морето на няколко левги от брега.

Пресякохме Екватора. На двадесет мили западно от нас остана Гвиана, френска земя, дето лесно бихме могли да намерим убежище. Но духаше силен вятър и яростните вълни не биха позволили на една обикновена лодка да устои срещу тях. Нед Ланд несъмнено бе разбрал това, защото не споменаваше вече за бягство. Аз от своя страна не му загатнах нищо за неговите планове, защото не исках да го тласкам към някакъв опит, който неминуемо би се провалил.

Утеших се лесно за това закъсняване на бягството с моите интересни проучвания. През двата дни 11 и 12 април „Наутилус“ беше непрекъснато на повърхността на морето и мрежата донесе чудесен лов от зоофити, риби и влечуги. Някои зоофити бяха изгребани от влачените мрежи. Повечето от тях бяха хубави фиоталини. от семейството на актинидиените, а между другите видове — phyctalis protexta които живеят специално в тая част на океана, малки цилиндрични стебла, украсени с отвесни линии и напръскани с червени точки, над които се развяват чудесни гъсти пипала.

Отбелязах си различни видове риби от тия води, каквито не бях имал случай дотогава да проучвам. Между хрущялните бяха: птеромизони, един от видовете змиорки, дълги петнадесет пръста, със зеленикава глава, виолетови перки, синкав гръб, тъмен сребрист корем, напъстрен с ярки петна, с очи, гледецът на които е обиколен със златен кръг; интересни животни, отнесени в морето навярно от течението на Амазонка, защото живеят в сладките води; скатове с пъпчива кожа, с остра муцуна, с дълга и тънка опашка, въоръжени с дълъг назъбен шип; малки акули, дълги един метър, сиви и белезникави, зъбите на които, разположени в няколко редици, са извити назад и които са известни обикновено под името чехлари; лофии-веспертиони, нещо като равнобедрени червеникави триъгълници с размери половин метър, гръдните перки на които са заловени за тялото с продълговати месести израстъци, които им дават вид на прилепи и които поради своя рог между хрилете са наречени морски единорози; най-сетне няколко вида балисти, кюрасавиени, които са напръскани с точици и блестят ослепително със златист цвят, и каприскът — светловиолетов, с преливащи багри като гушата на гълъб.

Ще завърша това малко сухо, но твърде точно изброяване на имена със серията на костните риби, които можах да наблюдавам: пасани, от рода на абтеронотите, муцуната на които е много тъпа и белоснежна, а тялото с хубав черен цвят, и които имат едно дълго месесто и тънко ремъче; иглообразни одонтагнати, дълги тридесет сантиметрови сардини, които имат силен сребрист блясък; сантроноти-негри с тъмни цветове; получервени старчуги, покрити с люспи само около гръбните си и задни перки; кризоптери, по които златният и сребърен цвят примесват блясъка си с блясъка на рубина и топаза; златоопашати спарове, месото на които е извънредно нежно и фосфоресциращият блясък на които издава присъствието им във водата; други спарове, с тънки езици и с оранжев цвят, сиени-коро със златни опашки и т.н., и т.н.

Това „и така нататък“ все пак няма да ми попречи да спомена още една риба, за която Консей ще има дълго време да си спомня — и то с основание.

Една от мрежите беше измъкнала някакъв съвсем плосък скат, който, ако биха отрязали опашката му, щеше да бъде съвършен кръг. Той тежеше двадесетина килограма. Беше бял отдолу, червеникав отгоре, с големи кръгли тъмносини петна, заобиколени с черно, с твърде гладка кожа и завършваше с раздвоен плавник. Когато го простряха на палубата, започна да се мята, опита се да скочи в морето с конвулсивни движения и положи толкова усилия, че с едно последно подскачане щеше наистина да падне в морето, ако Консей, който искаше да го запази, не се хвърли върху него. Преди да успея да го възпра, той го хвана с две ръце. Клетият момък веднага падна на палубата с дигнати нагоре крака, схванат наполовина, и почна да вика:

— Ах! Господарю, господарю! Помогнете ми! За първи път Консей не ми говореше в трето лице. Канадецът и аз го вдигнахме, почнахме да го разтриваме усилено и когато се свести, тоя непоправим класификатор промълви, задъхвайки се:

— Клас — хрущялни риби, разред — хондоптерижиени, с неподвижни хриле, подразред — селасиени, семейство — скатове, род торпили!

— Да драги — отговорих аз, — а това е риба-торпила, която те докара в това жалко състояние.

— Ах, господарят може да бъде уверен — отвърна Консей, — че ще си отмъстя на тая риба.

— Как?

— Като я изям.

И той я изяде още същата вечер само за отмъщение, защото, откровено казано, рибата беше жилава като кожа.

Клетият Консей беше попаднал на една от най-опасните торпили — кумана. Това странно животно, когато се намира в среда, която е добър проводник на електричеството, каквато е водата, поразява със своя ток рибите на разстояние няколко метра, толкова голяма е мощта на органа, който произвежда нейното електричество и двете главни страни на който имат повърхност не по-малко от двадесет и седем квадратни стъпки.

На следния ден, 12 април, „Наутилус“ се приближи до брега на холандската колония при устието на Марони. Там живееха семейно няколко групи ламантини. Това бяха манати, които както дюгонгът и стелерът са от разреда на сирениените. Тия хубави животни, кротки и безвредни, дълги шест-седем метра, тежат навярно не по-малко от четири хиляди килограма.

Матросите на „Наутилус“ убиха шест маната, за да запасят складовете с великолепно месо, по-хубаво от говеждото и от телешкото. Ловът не беше интересен. Манатите се оставяха да ги убиват, без да се защищават. Няколко хиляди килограма месо, предназначено за сушене, бе складирано на кораба.

През тоя ден бе проведен един особен лов, който увеличи запасите на „Наутилус“, тъй като това море беше пълно с риби. Лодката беше докарала с мрежите известен брой риби, главите на които завършваха с кръгла плочка, която имаше месести краища. Това бяха ешенеиди от третото семейство на малакоптерижиените. Техният плосък диск е съставен от отвесни хрущяли, които са подвижни и между които се образува празнина, което пък позволява на рибата да се залепи за различните предмети като вендуза.

Когато ловът свърши, „Наутилус“ се приближи до брега. На това място върху повърхността на водата спяха морски костенурки. Не беше лесно да заловим някои от тия скъпоценни влечуги, защото те се събуждат от най-малкия шум и тяхната яка черупка мъчно се пробива от харпун. Но ешенеидите щяха да извършат залавянето с извънредна сигурност и точност. Това животно наистина е една жива въдица, която би била цяло щастие и богатство за някой въдичар.

Матросите на „Наутилус“ вързаха за опашките на тия риби по един доста широк пръстен, който не пречеше на техните движения, а за пръстена вързаха дълга връв, другият край на която беше привързан на кораба.

Хвърлиха ешенеидите в морето и те веднага влязоха в ролята си и се залепиха за долната част на черупките на костенурките. Те така здраво се залепяха, че можеха по-скоро да бъдат разкъсани, отколкото да изпуснат плячката си. Измъкнаха ги на палубата, а заедно с тях и костенурките, за които се бяха залепили.

Хванаха също така няколко какуани, широки един метър, които тежаха двеста килограма. Техните черупки, покрити с рогови, големи, тънки, прозрачни и тъмни плочки, напръскани с бели и жълти точици, бяха твърде скъпи. От друга страна, от продоволствено гледище те бяха великолепни.

А с този лов завършихме престоя си във водите на Амазонка и щом се стъмни, „Наутилус“ отново излезе в открито море.

XVIII

ОКТОПОДИТЕ

Няколко дни „Наутилус“ се отдалечаваше непрекъснато от американския бряг. Очевидно той не искаше да плава във водите на Мексиканския залив или в Антилско море, макар че щеше да има достатъчно вода за него, тъй като средната дълбочина бе хиляда и осемстотин метра; но вероятно тия места, осеяни с острови и браздени от параходи, не бяха много удобни за капитан Немо.

На 16 април стигнахме на около тридесет мили от Мартиника и Гваделупа. Съзрях за миг техните високи планински върхове.

Канадецът, който смяташе да изпълни плановете си в Мексиканския залив било като се добере до суша, било като застигне някой от многобройните параходи, които вършат каботажна работа от един остров на друг, беше много недоволен. Бягството би било възможно, ако Не д Ланд можеше да измъкне лодката без знанието на капитана. Ала сред океана не биваше да се мисли за това.

Канадецът, Консей и аз имахме доста дълъг разговор по тоя въпрос. От шест месеца бяхме пленници на борда на „Наутилус“. Бяхме проплавали седемнадесет хиляди левги и както казваше Нед Ланд, нямахме никакви основания да мислим, че пътуването ни ще се свърши. Затова той ми направи едно предложение, което не очаквах — да поставя категорично на капитан Немо въпроса: смята ли да ни държи завинаги на кораба си?

Подобна постъпка ме отблъскваше. Според мене тя не можеше да успее. Не трябваше да се надяваме на капитана на „Наутилус“, а само на себе си. Освен това от известно време тоя човек ставаше по-мрачен, по-затворен и по-малко общителен. Изглеждаше, че ме отбягва. Виждах го съвсем рядко. По-рано с удоволствие ми обясняваше подводните чудеса; сега ме оставяше да се занимавам сам и не идваше вече в салона.

Каква промяна бе станала с него? Поради каква причина? Не можах да се укоря за нищо. Може би нашето присъствие на кораба му тежеше? Все пак не биваше да се надявам, че е човек, който ще ни върне свободата.

Затова помолих Нед да ме остави да помисля. Ако не постигнеше никакъв резултат, постъпката можеше да събуди подозренията му, да утежни нашето положение и да осуети плановете на канадеца. Ще прибавя, че по никакъв начин не бих могъл да се позова на здравословни причини. Като се изключи тежкото изпитание сред ледовете на Южния полюс, ние, Нед, Консей и аз, никога не бяхме се чувствували толкова добре. При тая питателна храна, при тая здравословна атмосфера, при тоя редовен живот и еднаква температура и дума не можеше да става за болести, а за човек, който не съжалява никак за земята, за един капитан Немо, който е тук у дома си, който отива, където ще, и който по пътищата, загадъчни за другите, но не и за него самия върви направо към целта си, разбирах подобно съществуване. Но ние, ние не бяхме скъсали със света. Колкото се отнася до мене, не исках да погреба със себе си моите толкова интересни и нови проучвания. Сега имах право да напиша една истинска книга за морето и исках колкото може по-скоро да видя книгата излязла на бял свят.

И тук, в тия води на Антилите, десет метра под повърхността на вълните, аз видях през стъклата на „Наутилус“ толкова интересни творения на морето, които отбелязах във всекидневните си записки! Между другото това бяха зоофити, галери, известни под името морски физалии, нещо като големи продълговати мехури със седефени отблясъци, които опъваха ципата си срещу вятъра и оставяха сините си пипала да плуват като копринени нишки, медузи, прелестни на глед, но изпускащи разяждаща течност — същински коприви, когато ги пипне човек. В подразделението на рибите — скатове — молюбари, грамадни хрущялни риби, дълги десет стъпки и тежащи триста килограма, с триъгълна гръдна перка, с малко издут гръб и очи, поставени по краищата на задната част на главата, плуващи като остатъци от потънали кораби, които се залепяха понякога като матови капаци по прозорците на кораба. После американски балисти, които природата бе нашарила изключително с бяло и черно, гобииплюмиери, удължени и месести, с жълти перки, с издадени челюсти, скумрии, дълги метър и шестдесет, с къси и остри зъби, покрити с дребни люспи, принадлежащи към вида албикори. След това цели ята сурмули, стегнати със златни ивици от главата до опашката, които мърдаха блестящите си перки. Най-сетне златни помаканти, украсени с изумрудени ивички, облечени с кадифе и коприна, които минаваха пред очите ми като благородници от Веронезе48, остроноси спарове, които се изплъзваха със своите гръдни перки; клупанодони от по петнадесет пръста, които изпускаха фосфоресциращи лъчи; кефали, които пляскаха водата с дебелата си месеста опашка; червени корегони, които сякаш покосяваха вълните с гръдната си резлива перка, и сребърни луни, достойни за името си, които се показваха на водния хоризонт също като луни с белезникав блясък.

На 20 април се бяхме спуснали на около хиляда и петстотин метра под водата. Най-близката суша беше архипелагът на Бахамските острови, пръснати като купчина паважни камъни по повърхността на водата. Там се издигаха високи отвесни подводни скали, прави стени от гладки блокове върху широки подножия, между които имаше черни дупки, дето нашите електрически лъчи не можеха да проникнат докрай. Скалите бяха покрити с много треви, с гигантски ламинери, с безкрайни водорасли, истинска стена, покрита с хидрофити, достойни за някакъв свят от титани.

Говорейки за тия гигантски растения, Консей, Нед и аз естествено стигнахме до гигантските животни в морето. Очевидно едните са предназначени за храна на другите. Но през стъклата на почти неподвижния „Наутилус“ аз виждах върху тия дълги вейки само най-главните прешленести морски животни от отдела на десетоногите, морски паяци с дълги крака, морави крабове и други мекотели, които живеят в Антилските морета.

Към 11 часа Нед Ланд ми обърна внимание, че сред дългите водорасли става някакво страхотно раздвижване.

— Е, да — казах аз, — тука има истински пещери на октоподи и няма да бъда изненадан, ако видя някое от тия чудовища.

— Как! — рече Консей. — Октоподи, обикновени октоподи, от класа на главоногите?

— Не — казах аз, — октоподи с грамадни размери. Но Нед навярно се е излъгал, защото аз не виждам нищо.

— Съжалявам — отвърна Консей. — Бих искал да видя отблизо някой от тия октоподи, за които толкова съм слушал да се разправя и които могли да отвлекат цели кораби на дъното на океана. Тия животни се наричат крак49…

— Крак, — стига. — отговори иронично канадецът.

— Кракени — отвърна Консей, който довърши думата, без да обръща внимание на шегата на своя другар.

— Никога не могат да ме убедят — каза Нед Ланд, — че такива животни съществуват.

— Че защо не? — отвърна Консей. — Ние повярвахме, че съществува нарвал, за който ни разправяше господарят.

— И сгрешихме, Консей.

— Без съмнение! Но възможно е други още да вярват.

— Допустимо е — отговорих аз на Консей. — Но колкото до мене, аз ще повярвам, че съществуват подобни чудовища само когато ги разрежа със собствената си ръка.

— Значи — попита Консей — господарят не вярва, че има гигантски октоподи?

— Хе! Че кой пък е вярвал? — възкликна канадецът.

— Много хора, драги Нед.

— Но не и риболовците. Може би учените!

— Извинявайте, Нед. И риболовците, и учените!

— Но аз си спомням много добре — рече най-сериозно Консей, — че видях една голяма ладия, отвлечена под вълните от пипалата на един октопод.

— Видели сте това? — попита го канадецът.

— Да, Нед.

— Със собствените си очи?

— Със собствените си очи.

— И къде беше това, моля ви се?

— В Сен Мало — отговори невъзмутимо Консей.

— В пристанището ли? — рече иронично Нед Ланд.

— Не, в една църква — отговори Консей.

— В една църква? — възкликна канадецът.

— Да, драги Нед. То беше картина, която изобразяваше въпросния октопод.

— Чудесно! — рече Нед Ланд и избухна в силен смях. — Господин Консей се подиграва с мене!

— Наистина той е прав — казах аз. — Чувал съм за тая картина; но нейният сюжет е взет от една легенда, а вие знаете как трябва да се гледа на легендите из областта на естествената история! От друга страна, щом се отнася за чудовища, въображението не знае мярка. Не само се разправяше, че октоподите могат да потопят кораби, но някой си Олаус Магнус говори за един октопод, който бил дълъг една миля и приличал повече на остров, отколкото на животно. Разправят също така, че Нидроският епископ един ден издигнал олтар върху грамадна скала. Но щом свършил литургията си, скалата тръгнала и се потопила в морето. Скалата била октопод.

— Това ли е всичко? — попита канадецът.

— Не — отговорих аз. — Друг един епископ, Понтопидам Берхемски, разправя също така за един октопод, върху който цял конен полк могъл да прави упражнения!

— Бивало си ги е тия някогашни епископи! — рече Нед Ланд.

— Най-сетне древните естественици споменават за чудовища, устата на които приличали на залив и които били толкова големи, че не могли да минат през Гибралтарския проток.

— Хубави чудовища! — рече канадецът.

— Но какво вярно има във всичките тия разкази? — попита Консей.

— Нищо, приятели мои, или поне нищо, което може да мине границите на вероятното и да стигне до легенда. Въображението на разказвачите има нужда ако не от истинска причина, най-малкото от предлог. Не може да се откаже, че съществуват грамадни октоподи и калмари, но все пак — по-малки от китовете. Аристотел твърди, че видял калмар, дълъг пет лакти, т.е. три метра и десет сантиметра. Нашите риболовци често виждат октоподи над метър и осемдесет. В музеите на Триест и Монпелие има скелети на октоподи, дълги два метра. От друга страна, според пресмятанията на естествениците, едно от тия животни, дълго само шест стъпки, може да има пипала, дълги двадесет и седем стъпки. А това е достатъчно, за да бъде страшно чудовище.

— Ловят ли сега такива октоподи? — попита канадецът.

— Дори и да не ловят, моряците са ги виждали. Един мой приятел, капитан Пол Бос от Хавър, често ме е уверявал, че видял едно такова чудовище с колосални размери в Индийските води. Но най-чудното нещо, поради което не може вече да се отрича съществуването на тия гигантски животни, се случи преди няколко години, в 1861.

— Какво стана тогава? — попита Нед Ланд.

— Ето какво. В 1861 г. североизточно от Тенериф, приблизително на същата ширина, на която се намираме сега, екипажът на пощенския кораб „Алектон“ видял един чудовищен калмар, който плувал наблизо. Капитан Буге се приближил до животното и го нападнал с харпуни и куршуми, но без голям успех, защото и куршумите, и харпуните пронизвали меката му плът като пихтия. След дълги безполезни опити матросите успели да хвърлят една примка около тялото му. Примката се плъзнала до перките на опашката и спряла там. Опитали се тогава да измъкнат чудовището на кораба. Но то било толкова тежко, че опашката му се откъснала от дърпането на въжето и то изчезнало под водата без това украшение.

— Ето един факт най-сетне! — каза Нед Ланд.

— Безспорен факт, драги Нед. Предложено беше дори тоя октопод да се нарече „Калмар Буге“.

— А колко е бил дълъг? — попита канадецът.

— Не е ли бил около шест метра? — попита Консей, който се бе изправил до стъклото и отново наблюдаваше цепнатините между скалите.

— Точно толкова — отговорих аз.

— Главата му — продължи Консей — не е ли била снабдена с осем пипала, които са мърдали над водата като възел от змии?

— Точно така.

— Очите му, изпъкнали отгоре на главата, не са ли били извънредно големи?

— Да, Консей.

— А устата му не е ли била като истински клюн на папагал, но страхотен клюн?