Капитан Немо Верн Жюль

IX

ЕДИН ИЗЧЕЗНАЛ КОНТИНЕНТ

На следната заран, 19 февруари, канадецът дойде в моята стая. Очаквах, че ще дойде. Той изглеждаше много отчаян.

— Какво стана, господин професоре? — каза той.

— Вчера съдбата бе против нас, Нед!

— Да! Тоя проклет капитан реши да спре тъкмо, когато щяхме да избягаме от кораба му.

— Да, Нед, той трябваше да отиде при своя банкер.

— Своя банкер ли?

— По-право в своята банка. Искам да кажа — океана, дето неговите богатства са на по-сигурно място, отколкото в което и да било държавно хранилище.

И разправих на канадеца снощната случка с тайната надежда да го склоня да не напуска капитана; но резултатът от моя разказ бе съжалението на Нед, изразено енергично, че не е могъл да направи за своя лична сметка една разходка по бойното поле на Виго.

— Но най-сетне — рече той — всичко не е загубено! Това е само един не улучил удар с харпун! Друг някой път ще успеем, и може би още довечера…

— В каква посока плава „Наутилус“? — попитах аз.

— Не зная — отговори Нед.

— По обяд ще видим къде сме.

Канадецът се върна при Консей. Щом се облякох, отидох в салона. Компасът не бе утешителен. Пътят на „Наутилус“ беше на юг-югозапад. Ние се отдалечавахме от Европа.

Чаках с известно нетърпение да бъде намерена на картата точката, дето се намирахме. Към единадесет часа и половина резервоарите се изпразниха и нашият кораб из плава на повърхността на океана. Втурнах се към палубата. Нед Ланд бе вече там.

Никаква суша не се виждаше. Само безпределно море. На хоризонта — няколко корабни платна, които сигурно отиваха към нос Сан Рок, за да чакат попътен вятър, та да заобиколят нос Добра Надежда. Времето беше облачно. Щеше да има буря.

Нед беснееше и се опитваше да пробие с поглед замъгления кръгозор. Той все още се надяваше, че зад мъглите се простира толкова желаната суша.

На обяд слънцето се мярна за миг. Помощникът се възползува от това проясняване, за да измери височината му. И тъй като морето все повече се вълнуваше, слязохме и капакът се спусна. След един час, когато погледнах картата, видях, че „Наутилус“ се намира на 16 градуса 17’дължина и 33 градуса 22’ ширина, на сто и петдесет левги от най-близкия бряг. Не можеше и да се мисли за бягане и няма да ви описвам гнева на канадеца, когато му казах това.

Колкото за мене, аз не се отчаях прекомерно. Почувствувах се като облекчен от товара, който ме подтискаше, и можах да почна отново, сравнително спокоен вече, обикновените си занимания.

Към единадесет часа вечерта съвсем неочаквано при мен дойде капитан Немо. Той ме попита много любезно дали не се чувствувам уморен от предната безсънна нощ. Отговорих му, че не.

— Тогава, господин Аронакс, ще ви предложа интересен излет.

— Кажете, капитане.

— Досега вие бивахте на морското дъно само денем, при слънчева светлина. Искате ли да го видите в тъмна нощ?

— С удоволствие.

— Предупреждавам ви, че тая разходка ще бъде уморителна. Ще трябва да се върви дълго време и да се изкачва една планина. А пътищата не са поддържани много добре.

— Това още повече усилва любопитството ми, капитане. Готов съм да тръгна с вас.

— Тогава елате, господин професоре, и да отидем да облечем водолазните костюми.

Когато стигнахме до гардероба, видях, че нито моите другари, нито някой от екипажа щеше да ни придружава в тоя излет. Капитан Немо дори не ми предложи да вземем Нед и Консей.

Бързо облякохме костюмите. Сложиха на гърба ни резервоарите — съвсем препълнени — но нямаше приготвени електрически лампи. Казах това на капитана.

— Те няма да ни трябват — отговори той.

Помислих, че не съм чул добре, но не можех да повторя забележката си, защото главата на капитана бе вече в металическата обвивка. Когато привършвах обличането си, усетих, че пъхат в ръката ми обкован с желязо бастун, и няколко минути по-късно, след обикновената процедура, ние стъпихме върху дъното на Атлантическия океан на дълбочина триста метра.

Наближаваше полунощ. Водата беше съвсем тъмна, но капитан Немо ми посочи някаква червеникава точка в далечината, нещо като широко зарево, което блестеше на около две мили от „Наутилус“. Не можех да си обясня какъв беше тоя огън, с какво се поддържаше, защо и как гореше под водата. Във всеки случай той ни светеше, неясно наистина, но аз скоро свикнах с особената тъмнина, и разбрах, че при тия обстоятелства румкорфовите апарати бяха излишни.

Вървяхме един до друг с капитан Немо право към посочения огън. Равното дъно се издигаше неусетно. Вървяхме с големи крачки, като си помагахме с бастуните; но изобщо ходът ни беше бавен, защото нозете ни често потъваха в някаква тиня, втвърдена заедно с водорасли и осеяна с плоски камъни.

Както вървях, чувах някакво пращене над главата си. От време на време шумът се засилваше и се превръщаше в продължително пукане. Скоро разбрах от какво е. То беше дъждът, който валеше силно и чукаше по повърхността на вълните. Инстинктивно помислих, че ще се измокря! От вода — сред водата! Не можех да не се засмея на тая чудновата мисъл. Всъщност под плътното водолазно облекло водата не се чуваше; човек усеща само, че се намира в атмосфера, малко по-гъста от земната.

След половин час ход дъното стана каменисто. Медузи, микроскопични рачета и пенатули го осветяваха слабо с фосфоресциращите си светлини. На места виждах купища камъни, покрити с милиони зоофити и с купчини алги. Понякога кракът ми се плъзгаше по тия лепкави килими от морска трева и ако нямах обкования с желязо бастун, неведнъж щях да падна. Когато се обръщах, виждах постоянно белезникавия прожектор на „Наутилус“, който почваше да избледнява с отдалечаването ни.

Купчините камъни, за които току-що споменах, бяха наредени по океанското дъно с някаква правилност, която не можех да си обясня. Съзирах огромни бразди, които се губеха в далечния мрак и дължината на които не можеше да се пресметне. Имаше и други особени неща, които също не ми бяха ясни. Струваше ми се, че тежките ни оловни подметки трошат настилката от кости, които пращяха сухо. И каква беше тая широка равнина, през която вървях? Искаше ми се да попитам капитана, но още не познавах условния език със знакове, на който той разговаряше с другарите си, когато го придружаваха в подводните му излети.

Но червеникавата светлина, която ни водеше, растеше и озаряваше хоризонта. Това огнище под водата извънредно много дразнеше любопитството ми. Някакво електрическо излъчване ли беше това? Може би щях да видя някакво природно явление, непознато още на учените по земята? Или пък — и тая мисъл прониза мозъка ми — човешка ръка бе намесена в тоя огън? Дали тя не разпалваше тоя пожар? Дали в тия дълбоки води нямаше да срещна другари и приятели на капитан Немо, които водеха също като него странно съществувание и които той щеше да посети? Дали нямаше да видя там цяла колония изгнаници, които, уморени от земната нищета, бяха потърсили и намерили независимостта си в най-големите дълбочини на океана? Всички тия лудешки, недопустими мисли ме преследваха и в това състояние на духа, свръхвъзбуждан непрекъснато от редицата чудеса, които се нижеха пред очите ми, нямаше да бъда изненадан, ако видех на дъното на това море някои от ония подводни градове, за които мечтаеше капитан Немо!

Пътят ни ставаше все по-светъл. Белезникавото зарево идеше от върха на една планина, висока около осемстотин стъпки. Но това, което виждах, беше само негово обикновено отражение в бистрата вода. Огнището, източник на необяснимата светлина, беше на срещуположния склон на планината.

Сред каменистите лабиринти, които браздяха дъното на Атлантическия океан, капитан Немо вървеше без колебание. Той познаваше тоя мрачен път. Несъмнено, често трябва да е минавал по него и не можеше да се изгуби. Аз вървях подире му с непоколебимо доверие. Той ми приличаше на някакъв морски дух и когато вървеше пред мене, аз се възхищавах от високата му фигура, черно изрязана върху лъчистия фон на кръгозора.

Часът бе един след полунощ. Бяхме стигнали до първите подстъпи на планината. Но за да се изкачим по тях, трябваше да минем по тесни пътеки през обширна гора. Да, гора от мъртви дървеса, без листа, без мъзга, вкаменели от действието на водата, дървеса, над които тук-там се издигаха гигантски борове. Това бяха сякаш каменни въглища, изправени още, сраснали с корените си за продънената почва, клоните на които се очертаваха ясно върху водния потон като нежно изрязана черна хартия. Все едно да си представите гора по склоновете на Харц, но — потънала гора. Пътеките бяха задръстени с алги и обикновени водорасли, сред които гъмжеше цял свят раковидни животни. Аз вървях, като се катерех по скалите, прескачах падналите стволове, късах морските лиани, които се люшкаха от едно дърво до друго, и подплашвах рибите, които отскачаха от клон на клон. Увлечен, усещах вече умора. Вървях след моя водач, който не се уморяваше.

Каква гледка! Как да я опиша! Как да обрисувам изгледа на тия гори и скали сред водата, техните мрачни и сурови подножия, техните обагрени в червено върхове, под тая светлина, усилена от яркото отражение на водата? Ние се изкачвахме по скалите, които се срутваха след това с глух тътен на лавини. Вдясно и вляво се откриваха широки поляни, сякаш разчистени от човешка ръка, и понякога аз се питах дали пред мене няма да се появи изведнъж някой обитател на тия подводни области.

Но капитан Немо продължаваше да се изкачва. Аз не исках да изоставам и вървях смело подире му. Бастунът ми помагаше извънредно много. Някоя погрешна стъпка би била гибелна по тия тесни пътечки, прокарани по склоновете на пропасти; но аз вървях уверено и без да усещам шемет. На някои места прескачах пукнатини, пред дълбочината на които бих отстъпил, ако бяха в някои ледници на земята; другаде — смело минавах по разклатени стволове, прехвърлени над бездни, без да поглеждам под нозете си, възхитен само от хубостите на тия диви места. Някъде величави скали, наклонени към неправилно издяланите си основи, сякаш опровергаваха законите на равновесието. Между техните каменни колене се издигаха дървета като издънки, изхвърлени от някакъв страхотен натиск, и подкрепяха ония, които крепяха самите тях. Другаде някакви естествени кули, грамадни стени, насечени отвесно като стени на укрепления, бяха наведени под такъв ъгъл, какъвто законите на земното привличане не биха позволили върху земната повърхност. А и аз самият не чувствувах ли разликата от условията на сушата, която се дължеше на силната гъстота на водата, когато въпреки тежкото облекло, медния шлем на главата и оловните подметки се изкачвах по непристъпни стръмнини и се изкачвах, тъй да се каже, с лекотата на дива коза!

Два часа след като бяхме излезли от „Наутилус“, бяхме минали линията на дървесата и на стотина стъпки над главите ни се издигаше върхът на планината, който хвърляше сянка върху бляскавото лъчеизпускане на срещуположния склон. Няколко вкаменени дръвчета се издигаха тук-там в заплашителни зигзази. Рибите бягаха на ята под краката ни също както птици, изненадани между високите треви. Скалистата планина бе прорязана от непроходими пукнатини, от дълбоки пещери и от бездънни дупки, в дълбочините на които чувах, че мърдат ужасни неща. Кръвта преливаше в сърцето ми, когато съзирах някакво огромно пипало, което ми преграждаше пътя, или страхотни щипци, които се затваряха шумно в мрака на някоя кухина! Хиляди светли точки блестяха в тъмнината. То бяха очите на гигантски раци, скрити в дупките си, на омари, които се възправяха като едновремешни войници с алебарди и раздвижваха пипалата си с металично тракане, на титанични крабове, насочени подобно топове на лафетите си, и страшни октоподи, които преплитаха пипалата си — същински жив плет от змии.

Какъв беше тоя чудовищен свят, който аз не познавах досега? Към кой разред спадаха тия прешленести животни, за които скалите бяха като втора черупка? Как бе открила природата тайната на тяхното растително съществувание и от колко столетия живееха те така в най-ниските пластове на океана?

Но аз не можех да се спра. Капитан Немо, свикнал с тия ужасни животни, не им-обръщаше внимание. Бяхме стигнали до първото възвишение, дето ме очакваха други изненади. Там се очертаваха живописни развалини, в които личеше не ръката на природата, а на човека. То бяха големи купища камъни, в които смътно се долавяха форми на замъци и на храмове, потънали в множество цъфнали зоофити и покрити с плътна растителна наметка не от бръшлян, а от водорасли и морски треви.

Но коя бе тая част на земното кълбо, потънала при световно бедствие? Кой бе поставил тия скали и камъни като долмени40 от доисторически времена? Къде бях аз, къде ме бе довело хрумването на капитан Немо?

Исках да го разпитам. Като не можех, аз го спрях, хванах ръката му. Но той поклати глава и посочи последния връх на планината, сякаш искаше да ми каже:

— Върви, върви по-нататък! Продължавай!

С последни усилия аз тръгнах след него и след няколко минути се изкачих на върха, който се извишаваше десетина метра над целия тоя скалист масив.

Погледнах стръмнината, която бяхме минали. Планината се извишаваше само със седем-осемстотин стъпки над равнината; но отсрещният склон се издигаше двойно по-високо над дъното в тая част от Атлантическия океан. Погледът ми се устреми в далечината и обгърна широко пространство, осветено от силен блясък. Тая планина беше вулкан. Петдесет стъпки под върха под дъжд от камъни и сгурия широк кратер изригваше бурни потоци лава, които се разпръсваха на огнени водопади сред водната стихия. От това място вулканът като огромен факел осветяваше ниската равнина чак до последните предели на кръгозора.

Казах, че подморският кратер изригваше лава, а не пламък. За пламъка е необходим кислород от въздуха и не може да се разгаря под водата; но потоците лава могат да се нажежават до бяло, да се борят успешно с водната стихия и да се изпаряват при досег с нея. Бързи течения отнасяха всички тия разпръскващи се газове, а потоците лава слизаха до подножието на планината, както лавата на Везувий над един друг Торе дел Греко41.

И наистина пред очите ми беше един разрушен, потънал, съборен град, с продънени покриви, с рухнали храмове с разкривени сводове, с легнали по земята колони, в които още се чувствуваха солидните пропорции на някаква архитектура, сродна с тосканската; по-нататък — остатъци от гигантски водопровод; тук — извишени основи на акропол с форми, наподобяващи Партенона, там — останки от кей, сякаш някое древно пристанище е приютявало някога до брега на изчезнал океан търговски кораби и военни триреми; още по-нататък — дълги редици срутени стени, широки пустинни улици, цял един Помпей, погълнат от водата, който капитан Немо възкресяваше пред очите ми!

Къде бях аз? Къде бях аз? На всяка цена исках да узная това, исках да говоря, исках да откъсна медното кълбо, в което бе затворена главата ми.

Но капитан Немо дойде при мене и с едно само движение ме спря. След това взе един тебеширен камък, отиде до една скала от черен базалт и написа само тая дума: АТЛАНТИДА

Мълния прониза ума ми! Атлантида, някогашната Меропида на Теопомп, Атлантида на Платон, континентът, който бе отричан от Ориген, от Порфир, от Ямблик, от Данвай, от Малт Брьон, от Хумболд, които смятаха неговото изчезване като легенда, но съществуването на който се приемаше от Посидониус, от Плиний, от Амиан, от Марцелин, от Тертулиан, от Енгел, от Шерер, от Турнфор, от Бюфон и от Давезак — тая Атлантида беше тук, пред очите ми, носеща още белезите на своята несъмнена гибел! Значи това беше оная потънала област, която съществуваше отделно от Европа, Азия и Либия42, отвъд Херкулесовите стълбове, в която е живял могъщият народ на атлантите, срещу който древна Гърция е водила първите си войни.

Историкът, който е отбелязал в писанията си събитията от онова героично време, е самият Платон. Неговият диалог между Тимей и Критиас е бил, тъй да се каже, внушен от Солон — поет и законодател.

Един ден Солон разговарял с неколцина мъдри старци от Саис — град, който по онова време бил вече осемстотингодишен, което личало от летописите, издълбани върху свещената стена на неговите храмове. Един от тия старци разказал историята на друг град, по-стар с хиляда години. Тоя пръв атински град, който съществувал деветстотин века, бил завладян и отчасти разрушен от атлантите. Тия атланти, разправял той, населявали един огромен континент, по-голям от Африка и Азия, взети заедно, с повърхност от дванадесетия градус ширина до четиридесетия градус на север. Властта им се простирала дори над Египет. Те поискали да я наложат и на Гърция, но трябвало да се оттеглят пред яростната съпротива на елините. Изминали векове. Настъпили бедствия — наводнения, земетресения. Една нощ и един ден били достатъчни за унищожаването на Атлантида, от която още стърчат над водата най-високите й върхове — Мадейра, Азорските острови, Канарските острови и островите на Зелени нос.

Тия именно исторически спомени събуди у мене надписът на капитан Немо. И така, воден от най-необикновена съдба, аз стъпвах сега по една от планините на тоя континент! Пипах с ръка развалините, възрастта на които стигаше до хиляди столетия и които бяха съвременници на доисторичните епохи! Вървях там, дето са вървели съвременниците на първия човек! Тъпчех с тежките си подметки скелети на животни от баснословните времена, над които вкаменените днес дървета са хвърляли някога своята сянка!

О! Защо нямах достатъчно време! Бих искал да сляза по стръмните склонове на тая планина, да кръстосам целия тоя огромен континент, който е свързвал несъмнено Африка с Америка, и да посетя големите допотопни градове. Може би щях да видя там войнствения Макимос, благочестивия Евзебес, гигантите-жители на които са живели по цели столетия и са имали сили да струпват тия грамадни блокове, които още издържаха срещу водата. Може би един ден някой вулканичен процес ще издигне отново над вълните тия потънали руини! В тая част на океана са отбелязани много подводни вулкани и много кораби, минавайки край тия развълнувани дълбочини, са усещали необикновени трусове. Някои чували глухите шумове, свидетелствуващи за тежката борба на стихиите; други са събрали вулканична пепел, изхвърлена извън морето. Цялото това дъно чак до Екватора още се раздрусва от подземните трусове. И кой знае дали в някоя далечна епоха над повърхността на Атлантическия океан няма да се появят, пораснали от изригванията и от слоевете лава, бълващите огън върхове на планините!

Докато се бях унесъл така и се мъчех да запечатам в паметта си всичките подробности на тая величава гледка, капитан Немо, облакътен на един обрасъл с мъх стълб, стоеше неподвижен като вкаменен в някакво безмълвно прехласване. Дали мислеше за ония изчезнали поколения и ги питаше за тайната на човешката съдба? Дали тоя странен човек бе потънал сега на това място в исторически спомени и отвратен от днешния живот, се бе унесъл в живота на древния свят? Какво ли не бих дал да можех да узная мислите му, да ги споделя и да ги разбера!

Останахме на това място цял час, съзерцавайки широката равнина под блясъка на лавата, която от време на време ярко светеше. Вътрешният кипеж предизвикваше бързи тръпки по кората на планината. Шумове от дълбините, предавани съвсем ясно от тая течна среда, отекваха нашироко и величаво. В тоя миг луната се показа през водната маса и хвърли няколко бледи лъчи над потъналия континент. То беше само слаб блясък, но имаше неописуемо въздействие. Капитанът стана и хвърли последен поглед към безпределната равнина. После ми направи знак с ръка да тръгна след него.

Слязохме бързо от планината. Щом отминахме вкаменената гора, съзрях прожектора на „Наутилус“, който блестеше като звезда. Капитанът тръгна право към него. Когато се върнахме на кораба, първите багри на зората осветяваха повърхността на океана.

X

ПОДВОДНИТЕ КАМЕННИ ВЪГЛИЩА

На следния ден, 20 февруари, се събудих много късно. Поради умората през нощта спах до единадесет часа. Облякох се бързо. Исках по-скоро да узная посоката на „Наутилус“. Уредите показваха, че той продължава пътя си на юг със скорост двадесет мили в час на дълбочина сто метра.

Влезе Консей. Разправих му за нашия нощен излет и тъй като капаците бяха разтворени, той можа да види част от потъналия континент.

Наистина „Наутилус“ плаваше само десет метра над подводната равнина на Атлантида. Той бързо се плъзгаше като балон, носен от вятъра над земните ливади; но по-право би било да кажа, че в тоя салон ние приличахме на пътници във вагон на бърз влак. Най-близките предмети, които минаваха пред очите ми, бяха фантастично начупени скали, гори — преминали от растителното в минералното царство, неподвижните очертания на които се гърчеха под водата; каменни маси, заровени под килим от морски растения, настръхнали от дълги отвесни хидрофити; блокове от лава със странни очертания, които свидетелствуваха за яростта на подземните изригвания.

През това време, когато тия чудновати местности блестяха под нашето електрическо осветление, аз разправях на Консей историята на атлантите, които от гледище на чистото въображение бяха вдъхновили Баии да напише много прелестни страници. Разказвах му за войните на тия героични народи. Обсъждах въпроса за Атлантида като човек, който вече не се съмнява, че е съществувала. Ала Консей беше разсеян, почти не ме слушаше и много скоро си обясних защо беше толкова равнодушен към тоя исторически въпрос.

Действително многобройни риби привличаха неговия поглед, а когато минаваха риби, Консей, унесен в бездната на класифицирането, не беше вече в реалния свят. В случая аз трябваше да го последвам и да започна с него нашите ихтиологически проучвания.

Всъщност рибите на Атлантическия океан не се различаваха много от другите, които бяхме видели дотогава. Тук имаше скатове с гигантски размери, дълги до пет метра и надарени с голяма мускулна сила, която им позволява да се хвърлят над вълните; акули от различни видове, между другите една синьозеленикава, дълга петнадесет стъпки, с триъгълни остри зъби, почти невидима поради прозрачността си; тъмнокафяви сагри, акули във форма на призма, с броня от пъпчива кожа; есетри, подобни на есетрите от Средиземно море; сингнати, тръби дълги стъпка и половина, жълтокафяви, с малки сиви перки, без зъби и без език, които минаваха като тънки, гъвкави змии.

Между костните риби Консей отбеляза черникавите макаираси — дълги до три метра и въоръжени в горната си челюст с тънка сабя; риби-усойници с ярки багри, известни още от времето на Аристотел под името морски дракони, на които бодлите по гръбните перки са много опасни, когато човек иска да ги хване; после — корифеми с тъмен гръб, набразден от сини ивици и със златна рязка по края; хубави доради, кризостози-луни, един вид дискове с лазурни отблясъци, които, осветени отгоре от слънчевите лъчи, изглеждат като сребърни петна; и най-сетне — риби-мечове, дълги осем метра, движещи се на ята, с жълтеникави перки, които имат форма на коса, и с дълги до шест метра мечове, смели животни, по-скоро тревопасни, отколкото рибоядни, които се подчиняват и на най-малкия знак на женските като послушни съпрузи.

Но наблюдавайки различните образци от морската фауна, едновременно с това аз разглеждах и дългите равнини на Атлантида. От време на време произволните стръмнини по дъното караха „Наутилус“ да забавя скоростта си и той се промъкваше тогава с ловкостта на кит из теснините между хълмовете. Ако лабиринтът станеше непроходим, корабът се дигаше нагоре като балон и след като минеше препятствието, поемаше отново бързия си ход няколко метра над дъното.

Великолепно и прелестно морско пътешествие, което приличаше на различните движения при въздушна разходка, с тая разлика само, че „Наутилус“ се подчиняваше сляпо на ръката на кормчията.

Към четири часа следобед дъното, което бе съставено изобщо от гъста и примесена с вкаменени клонки тиня, постепенно се промени; стана по-скалисто и като че осеяно с конгломерати, с шуплести базалтови камъни, с лава и серни обсидиани. Предполагах, че планинската област скоро ще се промени в равнина и наистина при някои положения на „Наутилус“ видях, че южният хоризонт бе преграден с висока стена, която сякаш затваряше всякакъв изход. Върхът на стената очевидно бе над повърхността на океана. Това бе навярно някой континент или най-малкото остров — някой от Канарските острови или от островите на Зелени нос. Тъй като през тоя ден не бе определяна точката, дето се намирахме — може би нарочно — не знаех къде бяхме сега.

Във всеки случай струваше ми се, че тая стена е краят на Атлантида, от която бяхме изминали само мъничка част.

Нощта не прекъсна моите наблюдения. Бях останал сам. Консей си бе отишъл в каютата. „Наутилус“, забавяйки хода си, прескачаше неясните места на почвата, като или почти се допираше до тях, сякаш искаше да спре там, или пък се изкачваше капризно на повърхността на водата. Тогава през кристалната вода виждах няколко ярки съзвездия и по-точно — пет или шест от зодиакалните звезди в опашката на Орион.

Щях да седя дълго до стъклото и да се възхищавам от красотите на морето и на небето, ако капаците не бяха се затворили. В тоя миг „Наутилус“ бе стигнал до отвесна висока стена. Не можех да отгатна какво щеше да прави той. Върнах се в стаята си. „Наутилус“ вече не помръдваше. Заспах, твърдо решен да се събудя след няколко часа. Но когато на следния ден отидох в салона, часът беше осем. Погледнах манометъра. Той показваше, че „Наутилус“ плава по повърхността на океана. При това чух шум от стъпки по палубата.

Но никакво клатушкане не показваше, че на повърхността има вълнение. Изкачих се до люка. Той беше отворен. Но вМесто светъл ден, както очаквах, наоколо ми беше дълбок мрак. Къде бяхме? Още ли не бе съмнало? Не! Нямаше ни една звезда, а и нощта никога не е толкова тъмна.

Не знаех какво да мисля, когато нечий глас ми каза:

— Вие ли сте, господин професоре?

— А! Капитан Немо — отговорих аз, — къде сме?

— Под земята, господин професоре.

— Под земята ли?! — възкликнах аз. — А „Наутилус“ плава ли?

— Той винаги плава.

— Но не разбирам…

— Почакайте няколко мига. Прожекторът ще се запали и ако желаете да сте наясно, ще бъдете задоволен.

Изкачих се на палубата и зачаках. Мракът бе толкова гъст, че не виждах дори капитан Немо. Все пак, като погледнах в зенита точно над главата си, стори ми се, че съзирам слаб неясен светлик, нещо като полумрак, с който бе изпълнена някаква кръгла дупка. В тоя миг прожекторът неочаквано се запали и неговият силен блясък погълна смътната светлина.

Затворих за миг очи от бликналия блясък и след това погледнах. „Наутилус“ бе спрял. Той беше на повърхността близо до един стръмен бряг, който приличаше на кей. Това море, в което се намираше той сега, беше всъщност езеро, затворено в кръг от стени, с диаметър около две мили или с обиколка от шест мили. Неговото равнище — това личеше от манометъра — беше бездруго външното равнище, защото не можеше да няма връзка между езерото и морето. Високите стени, наведени над основите си, се извиваха като свод и приличаха на огромна обърната фуния, височината на която беше около пет-шестстотин метра. На върха имаше кръгъл отвор, отдето бях съзрял слабия светлик, който очевидно бе от дневната светлина.

Преди да разгледам по-внимателно вътрешното разположение на огромната пещера, преди да разбера дали тя беше природно или човешко дело, аз отидох при капитан Немо.

— Къде се намираме? — попитах аз.

— В самия център на един угаснал вулкан — отговори капитанът. — Вулкан, вътрешността на който поради разместване на почвата била заляна от морето. Докато спяхте, господин професоре, „Наутилус“ влезе в тоя басейн през един естествен проток, който е десет метра по-ниско от повърхността на океана. Тук е неговото пристанище — удобно, потайно, закътано от всички ветрове. Посочете ми по бреговете на вашите континенти или острови някой залив, който да се равни на това сигурно убежище срещу яростта на ураганите.

— Наистина — отговорих аз, — тук вие сте в безопасност, капитан Немо. Кой може да ви досегне в центъра на вулкан? Но струва ми се, видях отвор на върха му?

Да, неговият кратер, кратер, който някога е бил пълен с лава, с изпарения и пламъци и отдето минава сега животворният въздух, който дишаме.

— Но коя е тая вулканична планина?

— Тя е на едно от многото островчета, с които е осеяна тая област. За корабите тя е обикновен риф, а за нас — огромна пещера. Случаят ми помогна да я открия и добре ми услужи.

— Но дали не би могло да се стигне дотук през отвора, който е бил кратер на вулкана?

— Не, господин професоре. На височина до стотина стъпки вътрешното подножие на планината е достъпно, но нагоре се издигат отвесни стени и те са непроходими.

— Виждам, капитане, че природата ви помага навред и във всичко. В това езеро вие сте в безопасност и никой освен вас не може да влезе тук. Но за какво всъщност ви е това убежище? „Наутилус“ няма нужда от пристанище.

— Да, господин професоре, но той има нужда от електричество, за да се движи; от батерии, за да произвежда електричество; от натрий за подхранване на батериите, от въглен, за да произведе натрия, и от каменни въглища, за да се добие въгленът. А тъкмо тук морето покрива цели гори, потопени още в предисторичните времена; вкаменени и превърнати на каменни въглища, те са за мене сега неизчерпаема мина.

— Значи вашите матроси, капитане, работят тук като миньори?

— Точно така. Тия мини тук се простират в морето, както каменовъглените мини край Нюкясъл. Тук именно, облечени като водолази, с кирки и лопати в ръце моите хора ще копаят тия въглища, които аз не съм искал да получа от мините на сушата. И когато горя въглищата, за да добия натрий, пушекът, който излиза през кратера на вулкана, му дава вид на действуващ вулкан.

— А ще видим ли вашите другари, когато работят?

— Не, поне тоя път не, защото аз бързам да продължа нашата околосветска подводна обиколка. И затова сега ще се задоволя само да взема част от запасите натрий, които имам. Тук ще останем само колкото да ги натоварим, т.е. един ден, и ще продължим пътуването си. И ако искате да видите пещерата и да направите една обиколка на басейна, използувайте тоя ден, господин Аронакс.

Благодарих на капитана и отидох при моите двама другари, които бяха още в каютата си. Поканих ги да дойдат с мене, без да им казвам къде се намираме. Те се изкачиха на палубата. Консей, който не се учудваше от нищо, сметна, че е съвсем естествено да се събуди под планина, след като е заспал под морето. Но Нед Ланд, не помисли за нищо друго освен дали пещерата няма някакъв изход.

След закуската към десет часа слязохме на брега.

— Ето че пак сме на суша — рече Консей.

— Според мене това не е „суша“ — отговори канадецът. — И всъщност ние не сме на сушата, а под нея.

Между подножието на отвесните скали на планината и водата на езерото имаше пясъчен бряг, най-голямата ширина на който беше около петстотин стъпки. По тоя бряг лесно можеше да се обиколи езерото. Ала основата на високите стени образуваше неравна почва, по която лежаха в живописни купчини вулканични блокове и огромни камъни — пемза. Всички тия разпаднали се маси, покрити с емайл, излъскан от действието на подземния огън, сияеха под електрическите струи на прожектора. Нозете ни дигаха слюдестия прах на брега, който се пръскаше като облак от искри.

Колкото по се отдалечаваше от езерото, толкова повече почвата се издигаше и скоро ние стигнахме до дълги лъкатушни стръмнини, истински кози пътеки, по които можеше да се възлиза постепенно, ала трябваше да вървим предпазливо из камънаците, които не бяха споени помежду си, и краката се плъзгаха по стъкловидните скали, образувани от фелдшпатови и кварцови кристали. Вулканичният произход на огромната кухина се потвърждаваше от всичко. Аз обърнах вниманието на моите другари върху това.

— Представяте ли си — казах им аз — каква ли ще да е била тая фуния, когато е била изпълнена с кипяща лава и нажежената течност се е издигала до отвора на планината, както разтопен метал между стените на пещ?

— Много добре си го представям — отговори Консей. — Но дали господарят може да ми каже защо великият леяр е спрял работата си и как силният огън е бил заместен от спокойните води на едно езеро?

— Твърде вероятно, Консей, поради това, че някакво сътресение е отворило под повърхността на океана тая дупка, през която минава „Наутилус“. Тогава водите на Атлантическия океан веднага са проникнали във вътрешността на планината. Станала е страшна битка между двете стихии, битка, която е свършила с победа на Нептун. Но оттогава са изтекли много столетия и потопеният вулкан се е превърнал в тиха пещера.

— Много добре — отвърна Нед Ланд. — Приемам това обяснение, но съжалявам, че отворът, за който говори господин професорът, не е над морето. Щеше да бъде по-добре за нас.

— Но, драги Нед — отвърна Консей, — ако тоя проход не беше подземен, „Наутилус“ не би могъл да влезе тук.

— А аз ще добавя, майстор Ланд, че тогава водата не би влязла под планината и че вулканът щеше да си остане вулкан. Тъй че напразно съжалявате.

Продължихме да се изкачваме. Стъпалата ставаха все по-стръмни и тесни. От време на време ги пресичаха дълбоки пукнатини, които трябваше да прескачаме. Надвиснали канари запречваха пътя и трябваше да ги заобикаляме. Пълзяхме по колене, тътрехме се по корем. Но сръчността на Консей и силата на канадеца помогнаха да се преодолеят всички пречки.

На височина тридесетина метра характерът на почвата се промени, но без да стане по-достъпна. След канарите и стъкловидните камъни се появиха черни базалтови скали — ту на широки площи, целите с вулканични мехури, ту на правилни призми, наредени като колонада, която поддържаше краищата на огромния свод — чуден образец на природна архитектура. По-нататък между базалтовите скали лъкатушеха дълги потоци застинала лава с примесени в нея ивици смола, а на места се разстилаха цели килими от сяра. По-силна светлина, която влизаше през горния кратер, озаряваше неясно всички тия вулканични извержения, погребани завинаги в недрата на угасналата планина.

Но на височина около двеста и петдесет стъпки непреодолими пречки скоро спряха нашето изкачване. Тук стените бяха надвиснали и възлизането трябваше да се превърне в една обиколна разходка. Сега растителното царство почваше да се бори с минералното. Няколко храсти и дори дървета се извишаваха от пукнатините на скалите. Видях млечок, който изпускаше своята парлива мъзга. Хелиотропи43, които не можеха да оправдаят името си, тъй като слънчевите лъчи никога не стигаха до тях, навеждаха тъжно кичури цветове почти без багра и дъх. Тук-там, в подножието на хилави алоеви дръвчета с дълги посърнали листа, се виждаха, поникнали плахо, хризантеми. Но между потоците застинала лава аз съзрях теменужки, напоени с леко ухание, и признавам, че с наслада вдъхвах мириса им. Мирисът е душата на цветето, а морските цветя, тия великолепни фидрофити, нямат душа!

Бяхме стигнали до една китка едри драконови дървета, когато Нед Ланд, извика:

— Ах, господин професоре, кошер!

— Кошер ли? — отвърнах аз с пълно недоверие.

— Да, кошер — повтори канадецът — и пчели, които бръмчат около него.

Аз се приближих и трябваше да призная факта. До дупката в дънера на едно драконово дърво имаше няколко хиляди от тия трудолюбиви насекоми, които се срещат често из всичките Канарски острови и медът и восъкът на които се ценят извънредно много. Разбира се, канадецът пожела да вземе мед и аз не трябваше да се противя. Малко сухи листа, смесени със сяра, пламнаха, запалени от огнивото му, и той почна да опушва пчелите. Бръмченето затихна постепенно и от изпразнения кошер се събраха няколко килограма ароматен мед. Нед Ланд напълни с него раницата си.

— Когато смеся тестото от хлебното дърво с тоя мед — каза ни той, — ще видите какви вкусни сладкиши ще ви приготвя.

— Хайде де! — рече Консей, — То ще бъде меден хляб.

— Нека е меден хляб — казах аз, — но сега да продължим интересната разходка.

При някои завои на пътеката, по която вървяхме, се виждаше цялото езеро.

Прожекторът осветяваше напълно неговата спокойна повърхност.

„Наутилус“ бе съвсем неподвижен. По неговата палуба и по брега се движеха хора от екипажа като тъмни сенки, ярко изрязани сред тая лъчиста атмосфера.

В това време заобикаляхме високия гребен от първите скалисти подстъпи, които поддържаха свода. Тогава видях, че пчелите не бяха единствените представители на животинското царство във вътрешността на вулкана. Хищни птици летяха и се виеха на разни места в тъмнината или изхвръкваха от гнездата си, свити по върховете на скалите. Те бяха ястреби с бели кореми и кресливи керкенези. По стръмнините препускаха на тънките си крака хубави, тлъсти дропли. Можете да си представите каква алчност обзе канадеца, щом видя тоя вкусен дивеч, и колко съжаляваше, че нямаше пушка. Той се опита да замени куршумите с камъни и след няколко безплодни опити успя да рани една от тия великолепни дропли. Може да се каже, и това е самата истина, че двадесет пъти той рискува живота си, но най-сетне дроплата се намери в раницата му при бъдещите медени сладки. После, тъй като гребенът ставаше непристъпен, трябваше да слезем на брега. Кратерът зееше над нас като широк отвор на кладенец. Оттук доста ясно се виждаше небето и по него се носеха бързо раздърпани от западния вятър облаци, които оставяха чак до върха на планината парцали мъгла. Това бе сигурно доказателство, че тия облаци са на средна височина, тъй като вулканът не бе по-висок от осемстотин стъпки над повърхността на океана.

Половин час след последния подвиг на канадеца отново излязохме на вътрешния бряг. Тук растителното царство бе представено с широки морави кристмарин, дребно сенникоцветно растение, отлична подправка, наричано още морски копър. Консей набра няколко китки от него. Колкото за животинското царство, то броеше хиляди най-различни раци, омари, крабове, големи скариди, мизиси, паяци, галатеи и многобройни всевъзможни мекотели.

Тук се откриваше една великолепна пещера. Моите другари и аз се изтегнахме с наслада върху нейния ситен пясък. Огънят бе изгладил нейните емайлирани и искрящи стени, посипани със слюдест прах. Нед Ланд опипа стените, за да разбере колко са дебели. Аз не се сдържах и се усмихнах. Отново заговорихме около неговите постоянни планове за бягство и аз реших, че без да се излагам, мога да го обнадеждя, като му кажа, че капитан Немо бе тръгнал на юг само за да попълни запаса си от натрий. Казах му, че сега той навярно ще се приближи към бреговете на Европа и на Америка, а това би позволило на канадеца да поднови с по-голям успех опитите си за бягство.

От един час вече лежахме опънати в тая прелестна пещера. Разговорът, оживен в началото, замираше. Обземаше ни някаква сънливост. Аз не смятах, че трябва да се боря с нея и скоро заспах дълбоко.

Изведнъж се събудих от вика на Консей:

— Ставайте! Ставайте!

— Какво има? — попитах аз, като се привдигнах.

— Вода ни залива!

Аз се изправих. Морето заливаше като потоп нашето убежище и тъй като не бяхме мекотели, трябваше да се спасяваме.

За няколко минути се изкачихме на връх пещерата и бяхме в безопасност.

— Но какво става? — попита Консей. — Някое ново явление ли?

— Не, приятели — отговорих аз, — това е приливът, приливът, който едва не ни застигна, както става с героя на Валтер Скот! Навън океанът се е издигнал и по напълно естествения закон на равновесието водата на езерото се покачва. Ние се отървахме леко, с една полубаня. Да вървим да се преоблечем на „Наутилус“!

След три четвърти час завършихме обиколната си разходка и се прибрахме на кораба. В това време матросите от екипажа привършваха да товарят запаса от натрий и „Наутилус“ можеше да тръгне веднага. Но капитан Немо не даде никаква заповед. Дали не искаше да дочака нощта и да излезе скритом през подводния проход? Може би. Както и да е, но на следния ден „Наутилус“, след като бе излязъл от своето пристанище, плаваше в открито море, няколко метра под повърхността на Атлантическия океан и далеч от всякаква суша.

XI

САРГАСОВО МОРЕ

Посоката на „Наутилус“ не се промени. Следователно трябваше веднага да се откажем от всяка надежда за връщане към европейските морета. Сега капитан Немо държеше курс на юг. Къде ни водеше? Не смеех да си представя. През тоя ден „Наутилус“ прекоси една интересна част от Атлантическия океан. Всички знаят за съществуването на голямото топло течение, наречено Гълфстрийм. Щом излезе от каналите на Флорида, то се насочва към Шпицберген. Но преди да стигне до Мексиканския залив, към четиридесет и четвъртия градус северна ширина това течение се разделя на два ръкава: главният отива към ирландските и норвежки брегове, докато вторият извива на юг до Азорските острови, после минава край бреговете на Африка и като описва една удължена елипса, отново се връща към Антилските острови.

Та тоя втори ръкав — всъщност той е по-скоро огърлица, отколкото ръкав — обгръща със своите топли води оная спокойна и неподвижна част от студения океан, която се нарича Саргасово море, едно същинско езеро сред Атлантическия океан. За да го обиколят веднъж, за водите на голямото течение са необходими три години.

Собствено Саргасово море покрива цялата потънала част от Атлантида. Някои учени допускаха дори, че многото треви, с които то е осеяно, са изскубнати от ливадите на тоя някогашен континент. Но вероятно тия треви, алги и водорасли, откъснати от европейските и американски брегове, са отвлечени чак в тая област от Гълфстрийм.

Такъв беше тоя край, в който „Наутилус“ се движеше сега — една истинска ливада, плътен килим от водорасли, фукуси и тропическо грозде, толкова гъст, толкова сбит, че носът на кораб би го цепил с усилие. И капитан Немо, който не искаше да затруднява витлото на своя кораб в тая вода, изпълнена с треви, държеше „Наутилус“ няколко метра под повърхността.

Името „Саргасово море“ иде от испанската дума sargazo, което значи водорасли. Тия водорасли, главно плаващите водорасли, образуват това огромно морско поле. Ученият Мори, автор на „Физическа география на земното кълбо“, обяснява по следния начин защо хидрофитите се събират в тоя тих басейн на Атлантическия океан:

„Обяснението, което може да се даде — казва той, — произлиза, струва ми се, от един общоизвестен опит. Ако в един съд се сложат късчета корк или каквито и да е плаващи тела и ако водата в съда почне да се върти кръгообразно, пръснатите плаващи късчета се събират накуп в центъра на течната повърхност, т.е. в най-малко подвижната точка. В случая, който ни интересува, съдът е Атлантическият океан, Гълфстрийм — кръгообразното течение, а Саргасово море — централната точка, дето се събират плаващите тела“. Аз съм съгласен с мнението на Мори и можах да проуча явлението в тая специална среда, дето рядко проникват кораби. Над нас плаваха предмети от всевъзможен произход, отрупани сред потъмнели треви, стволове на дървета, изкоренени от Андите или от Скалистите планини и влачени от Амазонка или Мисисипи, много остатъци от корабокрушения, късове от килове и подводни части от издънени обшивки, толкова натежнели от раковини и раци, че не можеха да изплуват на повърхността на океана.

Целия ден, 22 февруари, прекарахме в Саргасово море, дето рибите, които обичат морски растения и раци, намират изобилна храна. На следния ден океанът имаше пак обикновения си изглед.

Оттогава цели деветнадесет дни — от 23 февруари до12 март — „Наутилус“, плавайки в средата на Атлантическия океан, се движеше с постоянна скорост от сто левги в денонощие. Очевидно капитан Немо искаше да изпълни своята подморска програма и аз не се съмнявах, че той възнамерява, след като заобиколи нос Хорн, да се върне към южните области на Тихия океан.

Тъй че Нед Ланд беше имал право да се страхува. В тия широки водни простори без никакви острови не биваше вече да се правят опити за бягство. Нямаше и никаква възможност да се противопоставим на прищевките на капитан Немо. Единственото, което ни оставаше, бе да се подчиним; но онова, което не можехме да очакваме от силата или хитростта, мислех си, че можем да го добием чрез убеждаване. Дали когато завърши пътешествието, капитан Немо не би се съгласил да ни освободи срещу клетвено обещание да не открием никому и никога неговото съществувание? Честна дума, която ние бихме удържали. Трябваше да разговарям с капитана по тоя деликатен въпрос. Но щеше ли да бъде уместно да искам тая свобода? Нали той самият още в началото бе заявил изрично, че за да се запази тайната на неговия живот — нашето пленничество до край е наложително? И моето мълчание през четирите месеца не му ли се е сторило мълчаливо приемане на това положение? И едно връщане отново към същия въпрос не би ли събудило подозрения, които пък биха могли да осуетят нашите планове, ако ни се представеше по-късно сгоден случай? Преценявах в ума си всички съображения, разглеждах ги от всички страни, споделях ги с Консей и той биваше затруднен не по-малко от мене. Изобщо, макар и да не се отчайвам лесно, разбирах, че вероятността да се върна отново сред хората намаляваше всекидневно и особено сега, когато капитан Немо се носеше дръзко към южната част на Атлантическия океан.

През тия деветнадесет дни, за които споменах вече, никаква особена случка не бе отбелязана през нашето пътуване. Рядко виждах капитана. Той работеше. Често намирах в библиотеката книгите, които той бе оставил разтворени, и най-вече книги по естествена история. Моето съчинение за морското дъно, прелиствано от него, бе изпъстрено по полето на страниците с бележки, които на места противоречаха на моите теории и системи. Но капитанът се задоволяваше само с това поправяне н а моето произведение и рядко спореше с мене. Понякога чувах тъжните звуци на неговия хармониум, на който той свиреше с голяма изразителност — но само нощем, в най-дълбокия мрак, когато „Наутилус“ заспиваше в пустинята на океана.

През тоя период на пътуването ни по цели дни плавахме по повърхността на водата. Морето сякаш бе изоставено от всички. Само няколко платнохода със стоки за Индия отиваха към нос Добра Надежда. Веднъж бяхме преследвани от лодките на един китоловен кораб, който сигурно ни бе взел за грамаден и много рядък кит. Но капитан Немо не искаше да кара тия добри хора да губят време и труд и завърши преследването, като потъна под водата. Тая случка като че живо заинтересува Нед Ланд. Не мисля, че ще излъжа, ако кажа, че канадецът сигурно съжаляваше, задето харпунът на китоловците не бе улучил смъртоносно нашия брониран кит.

Рибите, които Консей и аз наблюдавахме през тия дни, малко се различаваха от ония, които бяхме вече проучвали в други ширини. Най-важните бяха няколко образци от страшните хрущялни риби, разред, който се подразделя на три подразреда, които пък наброяват не по-малко от тридесет и два вида: акули — дълги до пет метра със сплескана и по-голяма от туловището глава, със заоблена перка на опашката и които имат на гърба си седем широки надлъжни и успоредни черни ивици; сетне — друг вид акули със сивопепеляв цвят, със седем дупки на хрилете и само с една гръбна перка — приблизително в средата на тялото.

Минаваха също така и големи морски кучета, много лакоми риби.

Стройни и игриви стада делфини ни придружаваха по цели дни. Те се движеха по пет-шест и нападаха както вълците зиме — на глутници. Туловищата им, дълги около три метра, бяха черни отгоре, а отдолу розовобели, напръскани с редки петънца.