Капитан Немо Верн Жюль

I

ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН

Започна втората част от това пътешествие под водата. Първата свърши с вълнуващата сцена в кораловото гробище, която остави в душата ми дълбоко впечатление.

Така минаваше целият живот на капитан Немо в дълбочините на безкрайното море — той бе приготвил дори гроба си в неговите най-непристъпни бездни. Там ни едно от океанските чудовища нямаше да наруши последния сън на хората от „Наутилус“, на тия приятели, свързани неразделно едни с други както през живота, така и в смъртта! „Нито човек!“ — беше добавил капитанът.

Все това яростно и неумолимо недоверие към човешкото общество!

Колкото се отнася до мене, аз не се задоволявах само с предположенията, които бяха достатъчни за Консей. Добрият момък продължаваше да вижда в капитана на „Наутилус“ само един непризнат учен, който отвръщаше с презрение на човечеството за безразличието, с което то се бе отнесло към него. Освен това за него той беше един човек, който, преситен от земните разочарования, е трябвало да се оттегли в тая недостъпна среда, дето можеше да проявява свободно своите склонности. Но според мене това предположение обясняваше само една страна от същината на капитан Немо.

Наистина загадката на тая последна нощ, когато бяхме заключени и приспани, грубата предпазна мярка от страна на капитана, когато дръпна от очите ми далекогледа, смъртоносната рана на матроса, причинена от необяснимото сблъскване на „Наутилус“, всичко това ме насочваше към нови мисли. Не! За капитан Немо не бе достатъчно само да бяга от хората! Неговият страшен кораб му служеше не само за да задоволи инстинкта му за свобода, но навярно и за някакво ужасно отмъщение.

Ала сега нищо не ми е напълно ясно, съзирам в мрака само бледи светлини и ще трябва да се огранича да пиша, както се казва, под диктовката на събитията.

Впрочем нас нищо не ни свързва с капитан Немо. Той знае, че е невъзможно да избягаме от „Наутилус“. Ние дори не сме затворници, които са дали честна дума. Никакво задължение на чест не ни обвързва. Ние сме само пленници, само затворници, представяни поради някаква привидна учтивост за гости. Нед Ланд не се е отказал от надеждата да си възвърне свободата. Той ще се възползува бездруго от първия сгоден случай. Аз сигурно ще постъпя като него. И все пак ще направя това с известно съжаление, отнасяйки със себе си всичко, което благодарение на великодушието на капитан Немо ще можем да научим от тайните на „Наутилус“. Защото в края на краищата трябва ли да мразим тоя човек или, напротив, да се възхищаваме от него? Какъв е той — жертва или палач? И освен туй, да си призная, аз бих искал, преди да се разделя завинаги с него, да съм извършил това кръгосветско подводно пътешествие, началото на което беше толкова великолепно. Бих искал да видя напълно всички чудеса на земното кълбо, събрани под водата. Бих искал да видя онова, което никой човек досега не е видял, дори и да рискувам живота си в тая ненаситна жажда за познания! Какво съм открил досега? Нищо или почти нищо, защото сме изминали само шест хиляди левги през Тихия океан.

Но аз зная много добре, че „Наутилус“ се приближава до обитавани земи и че ако ни се представи някакъв сгоден случай за спасение, би било жестоко да пожертвувам спътниците си заради моята страст към незнайното. Ще трябва да вървя с тях, може би дори да ги водя. Но дали някога ще имаме тоя сгоден случай? Принудително лишеният от свобода човек желае такава възможност, но ученият, любопитният — се бои от нея.

Тоя ден, 21 януари 1868 година, по обяд помощникът дойде да изчисли височината на слънцето. Аз се изкачих на палубата, запалих пура и гледах какво прави той. За мене беше съвсем очевидно, че тоя човек не разбира френски, защото на няколко пъти изказвах гласно мисли, които биха привлекли вниманието му, ако ги бе разбрал, ала той си остана равнодушен и ням.

Докато той наблюдаваше със секстанта, един матрос от „Наутилус“ — същият юначага, който ни бе придружавал в първия подводен излет на остров Креспо — дойде да изчисти стъклата на прожектора. И аз разгледах устройството на апарата, силата на който се увеличаваше стократно от пръстенообразно наредените — както в маяците — лещовидни стъкла, които събираха светлината в необходимата плоскост. Електрическата лампа бе направена така, че да може да дава цялата си осветителна мощ. И действително светлината се произвеждаше в безвъздушно пространство, което осигуряваше едновременно и равномерността, и силата и. Това безвъздушно пространство спестяваше също така острите графити, между които се образува светещата дъга. А това спестяване бе важно за капитан Немо, който не можеше да ги набавя лесно. Но при тия условия те почти не се хабяха.

Когато „Наутилус“ се приготви да поеме отново подводния си път, аз слязох в салона. Люковете се затвориха и ние тръгнахме.

Сега браздяхме водите на Индийския океан. Тук „Наутилус“ плаваше обикновено на дълбочина между сто и двеста метра. Така продължи няколко дни. С изключение на мене, който обичам безпределно морето, на всеки друг часовете сигурно биха се видели дълги и еднообразни; но всекидневните разходки на палубата, дето се освежавах с животворния въздух на океана, гледката през стъклата на салона към тая пълна с богатства вода, четенето в библиотеката, подреждането на записките ми — всичко това запълваше изцяло времето ми и нито за миг не ме уморяваше, нито ме отегчаваше.

Здравето на всички ни бе съвсем добро. Хранителният режим на кораба напълно ни подхождаше и ако питаха мене, аз бих могъл да карам преспокойно без разнообразието, което Нед Ланд в знак на протест се стараеше да внася в храната ни. От друга страна, при тая постоянна температура нямаше опасност дори и от хрема. А „дендрофилите“, познати в Прованс като „морски копър“, от които в кораба имаше известен запас, със своята лека, разтапяща се тъкан бяха отличен лек против кашлица.

В продължение на няколко дни видяхме голям брой морски птици, ципоноги рибари и чайки. Няколко бяха сръчно убити и сготвени по особен начин, ни доставиха доста вкусни блюда от морски дивеч.

Мрежите на „Наутилус“ уловиха няколко вида морски костенурки от рода каре, с издут гръб, чиято черупка се цени много. Тия влечуги, които се гмурват лесно, могат да остават дълго под водата, като затварят месестата клапа в изхода на носния си канал. Когато бяха уловени, някои от тия костенурки още спяха, скрити в черупките си, които ги защищават от морските животни. Тяхното месо не е нещо особено, но яйцата им са извънредно вкусни.

Колкото до рибите, те предизвикваха нашето възхищение винаги когато виждахме неочаквано през прозорците на салона техния скрит подводен живот. И аз видях там видове, които не бях срещал дотогава.

Ще спомена главно острасионите, които живеят изключително в Червено море, в Индийско море и в оная част от океана, която мие бреговете на Централна Америка. Тия риби подобно на костенурките, на броненосците, на морските таралежи и на раковините са защитени от броня, която не е нито варовита, нито камениста, а чисто костна. Понякога тя е във форма на триъгълник, друг път — на четириъгълник.

Ще спомена, както са записани във всекидневния бележник на Консей, някои риби от рода на тетродоните, които се срещат изключително в тия морета, спанглерианите с червен гръб и бели гърди, които се отличават с три реда надлъжни снопчета, и електрическите риби, дълги седем пръста и нашарени с най-ярки багри. След това като образци от други родове — яйцевидни риби, наподобяващи възчерно яйце, набраздени с бели ивички и без опашки; дирдони, истински морски таралежи, въоръжени с бодли и способни да се издуват така, че стават същински кълба, набучени с шипове: морски кончета, каквито има във всички океани; хвърчащи пегаси, с удължена муцунка, гръдните перки на които са много широки, разположени като криле, и им помагат, ако не да летят, поне да подскачат във въздуха; гълъби с лопатести човки и с опашки, покрити с много костни пръстени; макрогнати с дълги челюсти, великолепни, дълги около двадесет и пет сантиметра риби с най-приятни шарки; оловноцветни колиомори с грапави глави; милиарди дребни, скачащи рибки, набраздени с черно, с дълги гръдни перки, риби, които се плъзгат по повърхността на морето с невероятна бързина; прелестни велифери, които вдигат перките си като корабни платна под попътен вятър; великолепни кюрти, които природата щедро е надарила с жълти, небесносини, сребърни и златни бои: трихоптери, крилата на които са от влакна; котти, винаги изпоцапани с тиня, които произвеждат лек шум; тригли, дробът на които се смята за отрова; бодиани, които имат над очите си подвижни капаци; и най-сетне суфлети с дълги тръбовидни муцуни, истински мухоловки, които убиват насекомите, като ги удрят просто с капка вода.

В осемдесет и деветия род риби, класирани от Лесепед, които са от втория подклас на костните и за които са характерни едно капаче и гръдна ципа, видях скорпената, на която главата е с бодли и има само една гръбна перка: тия риби имат или нямат люспи в зависимост от поделението на рода, към което принадлежат. От второто поделение са образците от дидактили, дълги тридесет-четиридесет сантиметра, набраздени с жълт и и в или, и главите на които им ат фантастичен вид. А към първото поделение се числи оная чудновата риба, наречена справедливо „морска жаба“ с голяма глава, понякога дълбоко вдлъбната, а друг път съвсем издута; набучена с бодли и осеяна с подутини, тя има неправилни и грозни рога; тялото и опашката й са мазолести: шиповете й причиняват опасни рани; тя е отвратителна и ужасна.

От 21 до 23 януари „Наутилус“ изминаваше по двеста и петдесет левги в двадесет и четири часа или петстотин и четиридесет мили, което прави двадесет и две мили в час. През време на пътуването виждахме различни видове риби: то беше поради обстоятелството, че електрическият блясък ги привличаше и те се мъчеха да плуват заедно с нас. Повечето от тях не можеха да плуват с такава скорост и скоро изостанаха назад. Някои обаче успяваха известно време да се задържат във водите около „Наутилус“.

На 24 сутринта при 12 градуса 5’южна ширина и 94 градуса 33’ дължина стигнахме остров Килинг, коралово възвишение, осеяно с великолепни кокосови палми, което е било посетено от господин Дарвин и от капитан Фитц Рой. „Наутилус“ мина близо до бреговете на тоя пустинен остров. Драгите на кораба извлякоха много видове полипи и бодливокожи и интересни раковини от подразделението на мекотелите. Остров Килинг скоро изчезна от хоризонта и ние заплавахме в северозападна посока към крайната южна точка на Индийския полуостров.

— За нас цивилизованите страни са много по-важни — каза ми през тоя ден Нед Ланд, — отколкото островите на Папуазия, дето се срещат повече диваци, отколкото сърни! В Индия, господин професоре, има пътища, железници, английски, френски и индуски градове. Няма да минеш и пет мили и ще срещнеш някой сънародник. Е-хе! Дали не е дошло време да офейкаме от капитан Немо?

— Не, Нед, не — отговорих твърдо аз. — Нека караме така, както казвате вие, моряците. „Наутилус“ се приближава до обитаваните континенти. Той се връща към Европа, нека ни заведе нататък. Стигнем ли веднъж нашите морета, ще видим кое ще е най-разумно да направим. Впрочем не вярвам, че капитан Немо ще ни позволи да отидем на лов по Малабарските или Короманделските брегове, както в горите на Нова Гвинея.

— Ами не можем ли без неговото позволение? Не отговорих на канадеца. Не исках да споря. В същност искаше ми се да използувам докрай възможностите, които ми даваше съдбата, като ме бе довела на „Наутилус“.

След остров Килинг нашият ход стана изобщо по-бавен. Освен това той стана и по-произволен и често слизахме много дълбоко. Няколко пъти бяха употребени наклонените плоскости, които чрез вътрешни лостове можеха да бъдат поставяни косо към водолинията. Слязохме така до два и до Три километра, но ни веднъж не проверихме големите дълбочини на това Индийско море, дето сонди дори от тринадесет хиляди метра не стигат до дъното. Що се отнася до температурата на долните пластове, термометърът неизменно сочеше четири градуса над нулата. Аз забелязах само, че горните пластове на водата бяха винаги по-студени в плитките места, отколкото в открито море. На 25 януари океанът беше съвсем пустинен. „Наутилус“ прекара тоя ден на повърхността и неговото мощно витло така цепеше вълните, че те се издигаха много нависоко. При тия условия как можеше да не бъде взет за гигантски кит? Прекарах три четвърти от деня на палубата. Гледах морето. На хоризонта не се виждаше нищо; само към четири часа следобед — един дълъг пътнически параход, който плаваше в насрещна посока, към запад. Неговите мачти се виждаха, но той не можеше да забележи „Наутилус“, който бе съвсем наравно с водата. Помислих, че тоя параход принадлежи на Източното и полуостровно параходно дружество, което обслужва линията Цейлон — Сидней, като минава през нос Крал Георг и през Мелбърн.

В пет часа вечерта, преди бързото здрачаване в тропическите области, когато денят веднага се превръща в нощ, Консей и аз бяхме смаяни от една странна гледка.

Има едно прелестно животинче, срещата с което според древните носи щастие. Аристотел, Атеней, Плиний, Опиен са проучвали неговите привички и са изчерпали в описанията му всички поетични средства на гръцките и римските учени. Те са го наричали „Наутилус“ и „Помпилиус“. Но съвременната наука не е усвоила това название и сега мекотелото е известно под името аргонавт.

Та една група от тези аргонавти пътуваше сега на повърхността на океана. Ние можахме да преброим много стотици. Те бяха от тези аргонавти с мехурчета, които се срещат само в Индийско море.

Тия грациозни мекотели се движеха заднишком, посредством своята двигателна цев, като изхвърляха през тая цев водата, която са погълнали. Шест от осемте им пипала, удължени и изтънени, плуваха по водата, докато другите две, извити като листа на палма, се издигаха срещу вятъра като леки корабни платна. Аз виждах много добре тяхната спирална и вълнообразна раковина, която според Кювие прилича на елегантна лодка. Истинска лодка действително, която носи животното, секрециите на което са я сътворили, без обаче самото животно да е сраснато с нея!

— Ако иска, аргонавтът може да напусне раковината си — казах аз на Консей, — но той никога не я напуска.

— Също като капитан Немо — отговори съвсем на място Консей. — И затова по-добре щеше да бъде да наречеше кораба си „Аргонавт“.

Около час „Наутилус“ плава сред тая група мекотели. После, не знам от какво, те внезапно се уплашиха. Сякаш по някакъв сигнал платната веднага бяха събрани, пипалата се свиха, телата се стегнаха, раковините се преобърнаха и смениха центъра на тежестта си и цялата флота изчезна под водата. Това стана мигновено и никога корабите, на която и да е ескадра, не бяха маневрирали в такова единство.

В тоя миг нощта настъпи внезапно и леките, едва полюшвани от ветреца вълни се раздвижиха кротко надлъж по велса на „Наутилус“.

На следния ден, 26 януари, пресякохме Екватора по осемдесет и втория меридиан и навлязохме в Северното полукълбо.

През тоя ден ни придружаваше едно огромно стадо акули. Страшни животни, които гъмжат в тия морета и ги правят много опасни! Това бяха гладки акули с тъмен гръб и белезникав корем, въоръжени с единадесет реда зъби, акули, по шията на които има голямо черно петно, заобиколено с бял пръстен, което прилича на око, други, жълтеникави акули с окръглена муцуна, попръскани с тъмни точки. Тия мощни животни често се хвърляха към стъклата на салона със застрашителна сила. Тогава Нед Ланд излизаше от кожата си. Той искаше да се изкачи на повърхността и да забива харпуна си в тия чудовища, особено в ония акули, зъбите на които са наредени в устата им като мозайка, и в големите акули-тигри, дълги около пет метра, които особено много го дразнеха.

Ала скоро „Наутилус“ увеличи скоростта си и лесно остави зад себе си и най-бързите акули.

На 27 януари при входа на големия Бенгалски залив срещнахме на няколко пъти — зловеща картина; — плаващи по вълните трупове. Това бяха мъртъвците от индийските градове, довлечени от Ганг сред открито море, които ястребите, единствените гробари в тая страна, не бяха окончателно разръфали. Но акулите им помагаха в тая погребална служба.

Към седем часа вечерта „Наутилус“ полупотопен, заплава сред някакво млечно море. Додето поглед стигаше, океанът изглеждаше млечен. Дали лунните лъчи не бяха причината за това? Не, защото луната, която бе излязла само преди два дни, не беше още изгряла. Цялото небе, макар и осветено от звездното сияние, изглеждаше черно в сравнение с белотата на водата.

Консей не можеше да повярва на очите си и ме запита за причините на това странно явление. За щастие можех да му отговоря:

— Това се нарича млечно море — казах аз, — обширно пространство от бели вълни, което често се вижда край бреговете на Амбоан и по тия места.

— Но — попита Консей — може ли господарят да ми каже на какво се дължи това, защото не вярвам водата да се е превърнала в мляко.

— Не, Консей, и тая белота, която те изненадва, се дължи само на милиарди инфузории, един вид малки светулки, пихтиеобразни и безцветни на вид, дебели колкото косъм и дълги не повече от една пета от милиметъра. Някои от тия животинки се залепят едно о друго и запълват така пространство от много левги.

— Много левги ли? — извика Консей.

— Да, драги, и не се опитвай да изчисляваш броя на тия инфузории! Няма да успееш, защото, ако не се лъжа, някои мореплаватели са пътували по такова млечно море на повече от четиридесет мили.

Цели няколко часа „Наутилус“ цепи с носа си тия белезникави вълни и аз забелязах, че той се плъзгаше безшумно по насъпунената вода, сякаш плаваше сред раздвижена пяна, каквато понякога остава при срещата на различни, противоположни едно на друго течения в заливите.

Към полунощ морето внезапно възвърна обикновения си цвят, но зад нас, чак до хоризонта, отразило белината на вълните, небето дълго още изглеждаше като озарено от неясните светлини на северно сияние.

II

НОВО ПРЕДЛОЖЕНИЕ НА КАПИТАН НЕМО

Когато на 28 февруари по обяд „Наутилус“ излезе отново на повърхността на морето, при 9 градуса 4’ северна ширина, той беше срещу някаква земя, която се намираше на около осем мили в западна посока. Първото нещо, което забелязах, бе една планинска верига, висока около две хиляди стъпки, с причудливи очертания. След изчисленията слязох в салона и когато местоположението бе нанесено на картата, разбрах, че сме срещу остров Цейлон, тоя бисер, който виси в най-крайната точка на Индийския полуостров.

Отидох да подиря в библиотеката някоя книга за тоя остров, който е един от н ай-плодородните на земното кълбо. Намерих съчинение от Х. С. Сир, озаглавено „Цейлон и Сингалезия“. Като се върнах в салона, отбелязах си най-напред данните за Цейлон, на който древните са давали толкова много различни имена. Островът се намира между 5 градуса 55’ и 9 градуса 49’ северна ширина и между 79 градуса 42’ и 82 градуса 4’ източна дължина по Гринуичкия меридиан; дълъг двеста седемдесет и пет мили, най-голямата му ширина е сто и петдесет мили, периферията му е деветстотин мили; повърхността — двадесет и четири хиляди четиристотин четиридесет и осем мили, т.е. малко по-малък от Ирландия.

В това време влязоха капитан Немо и помощникът му. Капитанът хвърли поглед към картата. После се обърна към мене.

— Остров Цейлон — каза той — е прочут със своите подводни полета, дето се ловят бисерните миди. Ще ви бъде ли приятно, господин Аронакс, да посетите някои от тия полета?

— Разбира се, капитане.

— Добре. Това ще стане лесно. Само че ако видим местата, дето се ловят бисерите, няма да видим ловците. Експлоатацията, която става всяка година, не е почнала още. Но това няма значение. Ще заповядам да тръгнем към залива Манаар, дето ще стигнем през нощта.

Капитанът каза няколко думи на помощника си и той излезе веднага. Скоро „Наутилус“ потъна в своята водна стихия и манометърът показа, че беше на тридесет стъпки дълбочина.

Наведен над картата, подирих залива Манаар. Намерих го на деветия паралел по северозападния бряг на Цейлон. Той бе образуван от една удължена линия на островчето Манаар. За да стигнем дотам, трябваше да минем край целия западен бряг на Цейлон.

— Господин професоре — каза тогава капитан Немо, — бисери се ловят в Бенгалския залив, в Индийско море, в Китайско и Японско море, в южните морета на Америка, в Панамския залив и в Калифорнийския залив; но в Цейлон ловът дава най-хубави резултати. Ние пристигаме малко предивременно, разбира се. Ловците се събират в Манаарския залив едва през март и тридесет дни триста техни лодки се занимават с тая доходна експлоатация на морските съкровища. Във всяка лодка има десет гребци и десет ловци. Ловците, разделени на две групи, се гмурват последователно и стигат до дълбочина дванадесет метра, като държат между краката си тежък камък, вързан за лодката с въже.

— Значи — казах аз — все още се работи по тоя първобитен начин?

— Да, макар че тия места за лов на бисери принадлежат на най-изобретателния народ на земното кълбо, англичаните, на които бяха отстъпени с Амиенския договор от 1802 година.

— Но струва ми се, че водолазните костюми, които употребявате вие, биха принесли голяма полза при тая работа?

— Да, защото тия клети ловци на бисери не могат да остават дълго време под водата. Англичанинът Персевал говори в описанието на пътешествието си до Цейлон за един кафър, който оставал под водата пет минути, без да се изкачва на повърхността. Но това ми се вижда малко вероятно. Аз зная гмурци, които успяват да се задържат до петдесет и седем секунди, и някои, най-опитни, дори до осемдесет и седем секунди. Но това са редки случаи и когато се върнат в лодките, от носа и от ушите на тия нещастници почва да тече окървавена вода. Мисля, че ловците на бисери остават под водата средно тридесет секунди и през тия тридесет секунди те бързат да нахвърлят в една малка мрежица всичките бисерни миди, които са могли да откъртят. Но, общо взето, тия ловци не живеят много; зрението им отслабва, очите им загнояват; по тялото им се образуват рани и често дори получават апоплектичен удар на морското дъно.

— Да — казах аз, — тежък занаят, който служи само за задоволяване на някои капризи на модата! Но кажете ми, капитане, какво количество миди може да събере една лодка за цял ден?

— Около четиридесет-петдесет хиляди. Разправят дори, че през 1814 година, когато английското правителство ловило бисерни миди за своя сметка, тия гмурци за двадесет дни работа събрали седемдесет и шест милиона миди.

— Поне добре ли им се плаща? — попитах аз.

— Съвсем малко, господин професоре. В Панама те печелят само по един долар на седмица. Най-често получават по пет сантима на мида, в която има бисер, а колко миди са без бисер!

— Само пет сантима на тия клетници, които обогатяват господаря си! Това е възмутително!

— Та, господин професоре — каза капитан Немо, — вие и вашите другари ще посетите Манаарския риф и ако някой подранил ловец случайно се намира вече там, ще го видим, като работи.

— Разбрано, капитане.

— А не ви ли е страх от акули, господин Аронакс?

— От акули? — възкликнах аз.

Тоя въпрос ми се стори най-малкото излишен.

— Е? — чакаше капитан Немо.

— Ще ви призная, капитане, че още не съм свикнал много с тоя род риби.

— А ние свикнахме вече — отвърна капитан Немо. — С време ще свикнете и вие. Впрочем ще бъдем въоръжени и пътем може би ще успеем да убием някоя акула. Тоя лов е интересен. Тъй че довиждане до утре, господин професоре, и — по-раничко.

Капитан Немо каза това съвсем непринудено и излезе от салона.

— Трябва да поразмисля — казах си аз, — няма какво да бързам. Лов на видри в подводните гори, както беше в горите на остров Креспо; — това както и да е. Но да бродиш по морското дъно, когато си почти сигурен, че ще срещнеш акули — това вече е друга работа! Зная много добре, че в някои места, особено в Андаменските острови, негрите не се двоумят и нападат акулите с нож в едната ръка и с примка в другата; но зная също така, че мнозина от ония, които нападат тия страхотни животни, не се връщат живи. А аз не съм негър, пък и да бях негър, мисля, че в тоя случай едно леко колебание от моя страна не би било неуместно.

И като помислих за акулите, представих си тия грамадни челюсти, въоръжени с няколко реда зъби, способни да прережат човека на две. Почнах да чувствувам дори някаква болка в кръста. Освен това не можех да смеля без-церемонността, с която капитанът ми бе направил тая незавидна покана. Като че ставаше дума да отидем в гората на лов за някоя безвредна лисица! „Нищо! — помислих си. — Консей по никакъв начин няма да се съгласи да дойде, а това ще ме улесни да не придружа капитана.“

Колкото за Нед Ланд, признавам, че не бях толкова уверен в неговото благоразумие. Опасността, колкото и голяма да е, винаги привличаше неговата войнствена натура.

Зачетох отново книгата на Сир, но само я прелиствах машинално. Между редовете виждах страхотно разтворени челюсти.

В това време влязоха Консей и канадецът, спокойни и дори весели. Те не знаеха какво ги очаква.

— Ей богу, господин Аронакс — каза Нед Ланд. — Вашият капитан Немо, дявол да го вземе, току-що ни направи едно твърде любезно предложение.

— О! — казах аз. — Знаете ли вече?

— Ако господарят позволи — отговори Консей, — комендантът на „Наутилус“ ни покани да посетим утре заедно с господина знаменитите цейлонски подводни полета с бисерни миди. Поканата му бе с подбрани изрази и той се държа досущ като джентълмен.

— Не ви ли каза нищо повече?

— Нищо, господин Аронакс — отговори канадецът, — освен че ви е говорил вече за тая малка разходка.

— Вярно е — казах аз. — А не ви ли съобщи някои подробности по…

— Никакви, господин професоре. Вие ще ни придружите, нали?

— Аз… разбира се! Виждам, майстор Ланд, че вече почва да ви се харесва.

— Да, това ще бъде любопитно, много любопитно!

— Но и опасно може би. — загатнах аз леко.

— Опасно ли? — отвърна Нед Ланд, — Че какво опасно може да има в един прост излет до рифове с миди?

Положително капитан Немо бе счел за излишно да напомни на моите спътници за акулите. И аз ги гледах смутен, сякаш им липсваха вече някои крайници. Дали не трябваше да ги предупредя? Да, без съмнение, но не знаех как да започна.

— Ще пожелае ли господарят да ни каже някои подробности по лова на бисери? — попита Консей.

— По самия лов ли — попитах аз, — или за злополуките, които…

— По лова — отговори канадецът. — Преди да тръгне човек за някое място, хубаво е да го познава.

— Добре. Седнете, приятелю, и аз ще ви кажа всичко, което току-що научих от англичанина Сир.

Нед Ланд и Консей седнаха на дивана и канадецът пръв ме попита:

— Господин професоре, какво нещо е бисерът?

— Драги Нед — отговорих аз, — за поета бисерът е морска сълза; за източните народи — капка роса, която се е втвърдила; за дамите — накит с овална форма, със стъклена лъскавина от седефено вещество, накит, който те носят на пръстите, на шията или на ушите си: за химика — смес от калциев фосфат с калциев карбонат и малко желатин; и най-сетне, за естественика — обикновена болезнена секреция, която в някои миди образува седеф.

— Подразделение мекотели — каза Консей, — клас ацефали, разред раковини.

— Но — продължих аз — същинското мекотело, което отделя бисера, е скъпоценната бисерна мида. Бисерът е втвърден седеф, който има топчеста форма. Той е или прилепен до черупката на мидата, или забит в гънките на самото животно. Когато е до черупката — той е част от нея; а когато е в месото на мидата — той не е залепен. Ала винаги в него има една твърда ядка — било някое безплодно яйчице, било зрънце пясък, около което седефеното вещество се утаява в продължение на години, последователно, на тънки концентрични слоеве.

— Случва ли се да има няколко бисера в една мида? — попита Консей.

— Да, драги. Някои бисерни миди са истински ковчежета за скъпоценности. Разправят дори, че една мида — но аз си позволявам да се съмнявам — съдържала не по-малко от сто и петдесет акули.

— Сто и петдесет акули? — възкликна Нед Ланд.

— Акули ли казах? — отвърнах аз живо. — Исках да кажа — сто и петдесет бисера. Акули — това е безсмислица.

— Наистина. Но ще ни каже ли сега господарят по какъв начин изкарват бисерите?

— Това става по няколко начина и често, дори когато бисерите са залепени за черупките, ловците ги изваждат с щипци. А обикновено разстилат мидите върху рогозки, постлани по целия бряг. Те умират така на сушата и след десетина дни са вече доста разложени. Тогава ги слагат в големи резервоари с морска вода, после ги отварят и ги промиват. Тогава почва вече двойната работа по разпределението. Най-напред се отделят седефените плочки, познати в търговията под различни имена, които се продават на каси от по сто двадесет и пет до сто и петдесет килограма. После отделят ципите на мидата, поставят ги да врат и ги прецеждат през сито, за да отделят и най-дребните бисери.

— От какво зависи цената на тия бисери, от тяхната големина ли? — попита Консей.

— Не само от големината — отговорих аз, — а и от формата им, от „водата“ им, т.е. от цвета и от светлината, т.е. от лъчистия и многоцветен блясък, който ги прави толкова приятни за окото. НаЙ-хубавите бисери се наричат „девствени бисери“ или парангони; те се образуват самостоятелно в тъканта на мекотелото; те са бели, често пъти непрозрачни, а понякога опалово-прозрачни и обикновено кръгли или крушообразни. Те са най-скъпите и се продават всеки поотделно. Другите бисери са залепени за черупката. Най-сетне на последно място са най-дребните бисери, познати под името „семенца“.

— А ловът на бисери опасен ли е? — рече Консей.

— Не — отговорих живо аз, — особено ако се вземат някои предпазни мерки.

— Че какви са опасностите на тоя занаят? — каза Нед Ланд.

— Да се глътне малко морска вода ли?

— Така е, Нед. Но не ви ли е страх от акули, храбри приятелю — казах аз, като се опитах да говоря непринудено като капитан Немо.

— Мене ли да ме е страх — отговори канадецът, — мене. професионалния китоловец? Та моят занаят е да не ща да ги зная!

— Не става дума да ги ловите с кука, да ги извличате на борда на кораба, да им сечете опашката с брадва, да ги изкормите, да им извадите сърцето и да го хвърлите в морето.

— Тогава става дума значи…

— Да, точно за това.

— Във водата ли?

— Във водата.

— Хайде де, само да има един хубав харпун! Знаете ли, господин Аронакс, акулите са животни много лошо устроени. За да ви лапнат, трябва първо да се обърнат по гръб, а в това време…

Нед Ланд каза думата „лапнат“ по такъв начин, че тръпки да те побият.

— А ти, Консей, ти какво мислиш за акулите?

— Аз ще бъда откровен с господаря — рече Консей. „Работата се нарежда“ — помислих си аз.

— Щом господарят не се бои от акулите — каза Консей, — не виждам защо и неговият верен прислужник да се бои от тях!

III

БИСЕР, КОЙТО СТРУВА ДЕСЕТ МИЛИОНА

Нощта настъпи. Аз си легнах. Спах доста лошо. Сънищата ми бяха изпълнени с акули и неведнъж свързвах, кой знае защо, акулите със заупокойна молитва32.

На следния ден в четири часа заранта бях събуден от стюарда, оставен от капитан Немо специално на мое разположение. Станах бързо, облякох се и отидох в салона.

Капитан Немо ме чакаше.

— Господин Аронакс — каза ми той, — готов ли сте да тръгнете?

— Готов съм.

— Ако обичате, последвайте ме.

— А моите спътници, капитане?

— Те са предизвестени и ни чакат.

— Няма ли да облечем водолазните костюми? — попитах аз.

— Още не. Не оставих „Наутилус“ да се приближи много до брега и сме доста далеч още от бисерното дъно на Манаарския залив; но поръчах да приготвят лодката, която ще ни отведе на самото място на слизането и ще ни спести доста път. Водолазните костюми са в лодката и ще ги облечем, щом започне подводното проучване.

Капитан Немо ме поведе към централната стълба, която извежда на палубата. Нед и Консей бяха вече там, очаровани от предстоящата „приятна разходка“. Лодката беше вързана за борда и пет души матроси от „Наутилус“, седнали при веслата, ни чакаха в нея.

Нощта беше още тъмна. Облаци покриваха небето и само тук-там надзърташе някоя звезда. Погледнах към земята, но видях само една смътна линия, която закриваше три четвърти от кръгозора — от югозапад до северозапад. „Наутилус“, който бе проплавал през нощта край западния бряг на Цейлон, се намираше сега западно от лимана или по-точно от залива, образуван от бреговете на Цейлон и остров Манаар. Там под тъмните води лежеше плитчината с бисерните миди, неизчерпаемото, дълго повече от двадесет мили бисерно поле.

Капитан Немо, Консей, Нед Ланд и аз седнахме на кърмата на лодката. Старшият на лодката седна при кормилото; четворицата негови другари натиснаха веслата; въжето бе отпуснато и ние се отдалечихме от кораба.

Лодката се насочи към юг. Гребците не бързаха. Забелязах, че ударите им с веслата, които загребваха здраво вода, се повтаряха през десет секунди по метода, прилаган обикновено във военната флота. В това време, когато лодката се носеше по инерция, водни капчици удряха с шум черните вълни като капки разтопено олово: слабо вълнение, идещо от откритото море, люшкаше леко лодката.

Ние мълчахме. Какво ли мислеше капитан Немо? Може би за тая земя, към която се приближаваше и която според него беше много близо, обратно на канадеца, комуто тя се струваше още много далече. Колкото се отнася до Консей, той беше тук само любопитен зрител.

Към пет часа и половина първите багри на небосвода очертаха по-ясно планинските възвишения на брега. Твърде равен в източния си край, той се извишаваше малко към юг, Деляха ни още пет мили от него и той се сливаше с мъглявите води. Морето между острова и нас беше пусто. Ни една лодка, ни един плувец. Дълбока самотия обгръщаше това място, дето се събират ловците на бисери. Бяхме дошли в тия места, както ми бе казал капитан Немо, цял месец по-рано.

В шест часа се съмна внезапно с оная бързина, която е свойствена на тропическите области, дето няма нито зазоряване, нито вечерен здрач. Слънчевите лъчи пробиха облачната завеса, която забулваше хоризонта на изток, и лъчезарното светило се издигна бързо.

Видях ясно сушата и тук-там по нея няколко дървета. Лодката се упъти към остров Манаар, който се окръгляваше на юг. Капитан Немо бе станал от пейката и оглеждаше морето.

По негов знак пуснаха котвата и веригата едва можа да се развие, защото дъното не беше на повече от един метър и образуваше на това място една от най-високите точки на бисерното поле.

Отливът, който дърпаше лодката навътре в морето, я завъртя около котвата.

— Стигнахме, господин Аронакс — каза капитан Немо. — Виждате ли тоя затворен залив? — Ей тук след месец ще се съберат многобройните ловни лодки на господарите и тъкмо тия води ще бъдат смело претърсвани от техните гмурци. Заливът е много подходящ за подобен лов. Той е защитен от най-силните ветрове и тук морето никога не е много бурно — благоприятно обстоятелство за работата на гмурците. Сега ще облечем водолазните костюми и ще започнем нашата разходка.

Аз не отговорих нищо и гледайки съмнителните води, почнах да обличам тежкото си подводно облекло, подпомаган от матросите в лодката. Капитан Немо и моите двама спътници също се обличаха. В тоя нов излет никой от матросите на „Наутилус“ нямаше да ни придружава.

След малко ни стегнаха до самата гуша в каучуковото облекло и апаратите за сгъстения въздух бяха окачени с презрамки на гърбовете ни. За апаратите Румкорф не ставаше дума. Преди да вмъкна главата си в медното кълбо, споменах на капитана за тях.

— Те няма да ни трябват — отговори той. — Няма да слизаме много надълбоко и нашият път ще бъде достатъчно осветяван от слънчевите лъчи. От друга страна, не е и благоразумно да носим из тия места електрически фенери. Техният блясък може неочаквано да привлече някой опасен обитател на тукашните води.

Докато капитан Немо произнасяше тия думи, аз се обърнах към Консей и Нед Ланд; но двамата приятели бяха вече пъхнали глави в металическите кълба и не можеха нито да чуват, нито да отговарят.

Оставаше ми да задам един последен въпрос на капитан Немо.

— А оръжието — рекох аз, — пушките ни!

— Пушките ли? Че за какво ви са? Мигар планинците по вашите места не нападат мечките само с нож в ръка и стоманата не е ли по-сигурна от куршума? Ето ви един здрав нож. Пъхнете го в колана си и да вървим!

Погледнах моите другари, те бяха въоръжени като нас, а Нед Ланд освен това размахваше грамаден харпун, който той бе сложил в лодката, преди да напуснем „Наутилус“.

После по примера на капитана позволих да сложат на главата ми тежкото медно кълбо и нашите резервоари с въздух започнаха веднага да работят.

След малко матросите ни спуснаха един подир друг от лодката. Капитан Немо ни направи знак с ръка, ние го последвахме и по лек наклон изчезнахме под водата.

Там мислите, които ме вълнуваха, изчезнаха. Отново станах извънредно спокоен. Лекотата на движенията ми засили моята увереност и странната гледка плени въображението ми.

Слънцето изпращаше вече достатъчно светлина под водата. И най-малките предмети се виждаха. След десетина минути стигнахме пет метра дълбочина и дъното почна да става горе-долу равно.

От нашите стъпки подобно на ята бекасини в блато се дигаха множество интересни риби от рода на едно перестите, които нямат друг плавник освен опашката. Видях явайска змиорка, същинска змия, дълга осемдесет сантиметра, с жълтосив корем, която без златните резки от двете й страни лесно може да бъде смятана за обикновена змиорка. От рода строматити, тялото на които е много сплеснато и овално, видях рибата парус, обагрена в ярки цветове, с гръбна перка като острието на каос-риба, която се яде и която, изсушена и маринована, е много вкусно ястие, известно под името „карауада“; след това — транкбари от рода на апсифороидите, тялото на които е покрито с люспеста броня с осем надлъжни плочки.