Капитан Немо Верн Жюль

VI

С ПЪЛНА ПАРА

При тоя вик целият екипаж се устреми към китоловеца — капитанът, офицерите, боцманите, матросите, юнгите, дори и механиците, които оставиха машините си, и огнярите, които бяха зарязали пещите си. Даде се заповед за спиране и фрегатата заплава само по инерция.

Тъмнината бе много гъста и колкото и силни да бяха очите на канадеца, аз се питах как е могъл да види и какво бе видял, Сърцето ми биеше до пукване.

Но Нед Ланд не бе се излъгал и ние всички съзряхме предмета, който той ни сочеше с ръка.

На два кабелта от „Абрахам Линколн“, откъм десния борд, морето изглеждаше осветено отдолу. Това съвсем не беше обикновено явление на фосфоресциране и човек не можеше да се излъже. Чудовището, потопено няколко метра под водата, разпръсваше тоя плътен необясним блясък, за който се споменаваше в докладите на мнозина капитани. Това великолепно излъчване сигурно се произвеждаше от могъщ източник на светлина. Осветената част очертаваше върху морето голям, много удължен овал и в неговия център се виждаше пламтящо огнище, непоносимият блясък на което постепенно намаляваше — съответно разстоянието.

— Това са куп фосфоресциращи организми — извика един от офицерите.

— Не, господине — отговорих убедено аз. — Никога мекотелите не изпускат толкова силна светлина. Тоя блясък е от чисто електрически произход… Но гледайте, гледайте! То се движи! То мърда напред, назад! То тръгва срещу нас!

Общ вик екна от фрегатата.

— Тишина — каза капитан Фарагут. — Кормилото вляво! Заден ход!

Матросите отърчаха към кормилото, механиците — при машините. Веднага дадоха заден ход и като се наклони вляво, „Абрахам Линколн“ описа полукръг.

— Кормилото вдясно! Преден ход! — извика капитан Фарагут.

Заповедите бяха изпълнени и фрегатата бързо се отдалечи от източниците на светлината.

Греша. Тя искаше да се отдалечи, но свръхестественото животно се приближи със скорост, двойно по-голяма от нейната.

Ние бяхме притаили дъх. Повече смаяни, отколкото уплашени, стояхме онемели, неподвижни. Животното ни настигаше тъй леко, сякаш си играеше. То заобиколи фрегатата, която плаваше с четиринадесет възли, и я обгърна със своята електрическа покривка като с някакъв лъчезарен прах. После се отдалечи на две-три мили, оставяйки фосфоресцираща диря, която приличаше на кълбата пара, които изхвърля назад локомотивът на бърз влак. Изведнъж от най-отдалечения край на хоризонта чудовището неочаквано се втурна със страхотна бързина срещу „Абрахам Линколн“, спря изведнъж на двадесет стъпки от него и угасна, но не защото потъна под водата, тъй като блясъкът му не се намали постепенно, но внезапно, сякаш източникът на неговия ток се бе изчерпал мигновено! След това се показа от другата страна на кораба — може би го бе избиколило, а може и да се бе гмурнало под корпуса му. Всеки миг можеше да стане сблъскване, което би било гибелно за нас.

Чудех се на маневрите на фрегатата. Тя бягаше и не нападаше. Вместо да преследва, тя бе преследвана. Казах това на капитан Фарагут, По неговото лице, обикновено съвсем безстрастно сега бе изписано безпределно учудване.

— Господин Аронакс — отговори ми той, — не зная какво страхотно същество имам насреща си и не искам да излагам неблагоразумно фрегатата си сред тая тъмнина. От друга страна, как можеш да нападаш нещо, което не познаваш, как можеш да се защищаваш от него? Нека почакаме да съмне и тогава ролите ще се променят.

— Не подозирате ли какво е това животно, капитане?

— Не, господин професоре, очевидно това е гигантски нарвал, но в същото време и електрически нарвал.

— Може би — добавих аз — не бива да се приближаваме до него, също както и до електрическа змиорка или до някоя торпила.

— Наистина — отговори капитанът. — И ако притежава светкавична сила, то сигурно ще е най-ужасното животно, сътворено от създателя. Ето защо, господин професоре, аз ще бъда нащрек.

През нощта целият екипаж бе на крак. Никой не помисли за сън. Тъй като „Абрахам Линколн“ не можеше да се бори със скорост, той забави хода си и плаваше със слаба пара. От своя страна и нарвалът, като подражаваше на фрегатата, се бе оставил на вълните, решен сякаш да не напуска полесражението.

Ала към полунощ той изчезна или, да се изразя по-точно, „угасна“ като грамадна светулка. Дали беше избягал? Би трябвало да се страхуваме от това, не да го желаем. Но в един часа без седем минути в полунощ се чу оглушително свистене, подобно на свистене, когато струя се изхвърля с извънредна сила. По това време капитан Фарагут, Нед Ланд и аз бяхме на юта и се взирахме жадно в дълбокия мрак.

— Нед Ланд — попита капитанът, — често ли сте чували как мучат китовете?

— Често, господин капитан, но никога не съм срещал кит, от който да спечеля две хиляди долара, само като го видя.

— Наистина, вие имате право на наградата. Но кажете ми, тоя шум не е ли същият, който се чува, когато китовете изхвърлят водата през ноздрите си?

— Същият шум, господин капитан, само че този е несравнимо по-силен. Тъй че не е възможно да се лъжем. Това наистина е кит, който се навърта в тия води. С ваше позволение, господин капитан, утре призори аз ще му кажа две думички! — добави китоловецът.

— Ако той има настроение да ви слуша, майстор Ланд — отговорих аз не много уверено.

— Щом се приближа на разстояние, четири пъти по-дълго от харпуна — възрази канадецът, — той ще трябва да ме изслуша!

— Но за да се приближите до него, аз ще трябва да ви дам лодка, нали? — каза капитанът.

— Естествено, господин капитан.

— И да излагам живота на своите хора?

— И моя! — отвърна простичко китоловецът.

Към два часа след полунощ светлинният източник отново се появи, все толкова силен, на пет мили от „Абрахам Линколн“ откъМ страната на вятъра. Въпреки разстоянието и шума от вятъра и морето ясно се чуваше страхотното удряне на опашката на животното и дори задъханото му дишане. Изглеждаше, че когато огромният нарвал излизаше да диша на повърхността на океана, въздухът нахлуваше в дробовете му както парата в големите цилиндри на машина с мощност две хиляди конски сили.

„Хм — помислих си аз. — Кит, който има сила колкото цял кавалерийски полк; хубав кит, бива си го!“

До заранта бдяхме като часовои и се приготвяхме за битката. Уредите за риболов бяха наредени край перилата. Помощник-капитанът напълни пушките, които хвърлят харпуна на разстояние една миля, както и дългите старинни пушки с експлодиращи куршуми, раните от които са смъртоносни дори и за най-силните животни. Нед Ланд се задоволи само да наостри харпуна си, който в неговите ръце беше страшно оръжие.

В шест часа почна да се разсъмва и заедно с първите лъчи на зората изчезна електрическият блясък на нарвала. В седем часа беше вече достатъчно светло, но твърде гъста утринна мъгла стесняваше кръгозора и най-силните далекогледи не можеха да проникнат през нея. Това причини объркване и яд.

Аз се качих до наблюдателната площадка на бизан-мачтата. Неколцина офицери бяха вече накацали по върха на мачтата.

В осем часа мъглата бавно се повлече по вълните и едрите и кълба се дигаха постепенно. Хоризонтът се разширяваше и изчистваше в едно и също време. Неочаквано, както и предишната вечер, чухме гласа на Нед Ланд:

— Това, което търсим, е зад левия борд!

Всички погледи се насочиха към показаната точка.

Там, на миля и половина от фрегатата, едно дълго тъмно тяло се подаваше на около един метър над вълните. Силно движещата му се опашка причиняваше значително вълнение. Никога опашка на животно не можеше да удря тъй силно. Безкрайна, ослепително бяла бразда бележеше пътя на животното и описваше дълга крива линия.

Фрегатата приближи до кита. Аз го наблюдавах съвсем спокойно и трезво. Рапортите на „Шанон“ и на „Хелвеция“ бяха малко преувеличили размерите му. Аз определях дължината му само на двеста и петдесет стъпки. Колкото за ширината, мъчно можех да я преценя; но стори ми се, че животното изобщо бе удивително съразмерно в своите три измерения.

Докато наблюдавах това необикновено същество, две струи от пара и вода изхвръкнаха от ноздрите му и се издигнаха на височина до четиридесет метра, което мипомогна да определя неговия начин на дишане. От това окончателно заключих, че то принадлежеше към разновидността на гръбначните, клас — млекопитаещи, подклас — делфинообразни, група — рибовидни, разред — китове, семейство… — по-нататък не можах да определя. Разредът на китообразните обгръща три семейства — китове, кашалоти и делфини — и нарвалите спадат към последните. Всяко от тия три семейства се подразделя на много родове, всеки род — на видове, всеки вид — на разновидности. Аз още не можех да определя разновидността, вида, рода и семейството, но не се съмнявах, че благодарение на случая и на капитан Фарагут ще мога да допълня моята класификация.

Екипажът очакваше нетърпеливо заповедите на началника си. А той, след като наблюдава внимателно животното, заповяда да повикат механика. Механикът дотърча.

— Господине — каза капитанът, — има ли готова пара?

— Да, господин капитан — отговори механикът.

— Добре. Засилете огъня и с пълна пара!

Трикратно „ура“ посрещна тая заповед. Часът на борбата бе ударил. След няколко минути двата комина на фрегатата забълваха кълба черен дим и кувертата почна да тръпне от напрежението на парните котли.

„Абрахам Линколн“, тласнат напред от своето мощно витло, се насочи право срещу животното. То равнодушно го остави да приближи до него на половин кабелт; после, без да си прави труд да се гмурва, отбягна с бавен ход, като внимаваше да запази разстоянието.

Това преследване продължи около три четвърти час, но фрегатата не успя да се приближи дори с два разтега към него. Очевидно бе че ако върви тъй, тя никога не можеше да го достигне.

Капитан Фарагут яростно скубеше гъстите косми под брадичката си.

— Нед Ланд — попита капитанът, — още ли държите да спусна лодка в морето?

— Не, господин капитан — отговори Нед Ланд. — Защото това животно може да бъде хванато само ако то само се даде.

— Е, тогава?

— Усилете парата, ако е възможно, господин капитан. А пък аз, с ваше разрешение, разбира се, ще се настаня на носа под бушприта и щом приближим толкова, че харпунът да може да го стигне, ще хвърля харпуна.

— Добре, Нед — отговори капитан Фарагут. — Механик — извика той, — увеличете парата!

Нед Ланд отиде на поста си. Огънят бе бързо засилен, витлото стигна четиридесет и три оборота в минута и парата почна да минава през клапите. Хвърленият във водата лаг показа, че „Абрахам Линколн“ се движи с осемнадесет мили и половина в час.

Фрегатата плава с тая бързина още един час, без да спечели дори един разтег! Това беше унизително за един от най-бързите параходи на американската флота. Глух гняв обземаше екипажа. Матросите ругаеха чудовището, което и не благоволяваше да им отвръща. Капитан Фарагут сега вече не скубеше малката си брада, а я хапеше.

Отново повикаха механика.

— Стигнахте ли най-високото парно налягане? — попита капитанът.

— Да, господин капитан — отговори механикът.

— До колко атмосфери стигнахте?

— Шест и половина.

— Дайте десет атмосфери. — Това беше чисто американска заповед. Точно тъй биха сторили по Мисисипи, за да настигнат някой конкурент.

— Консей — казах аз на моя предан служител, който бе до мене, — знаеш ли, че вероятно ще хвръкнем във въздуха?

— Както каже господарят! — отговори Консей. И да си призная, тая смелост ми харесваше. Клапите бяха притегнати. Въглищата изпълниха пещите. Вентилаторите изпращаха струи въздух върху жарта. Скоростта на „Абрахам Линколн“ се увеличи. Мачтите трептяха чак до основите, а вихрушките пушек едва успяваха да минават през твърде тесните комини. Отново хвърлиха лага.

— Е, кормчия? Колко е? — попита капитан Фарагут.

— Деветнадесет мили и три десети, господин капитан.

— Засилете огъня. — Механикът се подчини. Манометърът отбеляза десет атмосфери. Ала и китът несъмнено бе „увеличил парата“, защото съвсем лекичко и той почна да се движи с деветнадесет мили и три десети.

Каква гонитба! Не, не мога да опиша вълнението, от което цял изтръпвах. Нед Ланд, с харпуна в ръка, стоеше на поста си. На няколко пъти животното позволи да го доближим.

— Настигаме го! Настигаме го! — извика канадецът. Но тъкмо когато померваше да го удари, китът се отдалечаваше със скоростта, която според мене беше не по-малка от тридесет мили в час. И дори при нашата максимална скорост той се подигра с фрегатата, като описа около нея един кръг! Яростен вик се изтръгна от всички гърди.

По обед не бяхме успели да се приближим повече, отколкото в осем часа сутринта. Капитан Фарагут реши да употреби по-преки средства.

— Добре — рече той. — Това животно се движи по-бързо от „Абрахам Линколн“. Но ще видим дали ще може да избегне конусовидните снаряди на кораба. Боцман, хората — при оръдието на носа!

Носовото оръдие бе веднага заредено и прицелено. Даде се изстрел, но снарядът мина няколко стъпки над кита, който беше на половин миля.

— Друг мерач, по-сръчен! — извика капитанът. — И петстотин долара на оня, който улучи тоя пъклен гад!

Стар артилерист с побеляла брада — и сега го виждам — със спокоен поглед и студено лице се приближи до оръдието, нагласи го, и дълго се премерва. Чу се силен гърмеж, който се смеси с ура-то на екипажа.

Снарядът улучи, удари животното, ала не както трябва, а се плъзна по заоблената му повърхност и потъна две мили по-далеч в морето.

— А-ха! — каза вбесен старият артилерист. — Тоя гад май има броня от плочки, дебели шест пръста!

— Проклятие! — извика капитан Фарагут. Преследването почна отново и капитан Фарагут се наведе към мене и ми каза:

— Ще го гоня, докато фрегатата хвръкне във въздуха!

— Да — отговорих аз. — И тъй трябва!

Можехме да се надяваме, че животното ще се изтощи и че няма да бъде нечувствително към умората, както парната машина. Ала нищо подобно. Часовете се изнизваха без никакъв признак, че то се е изтощило.

Но за чест на „Абрахам Линколн“ трябва да кажа, че тоя храбър кораб се бори с неуморно упорство. Мисля, че през тоя злополучен ден, шести ноември, той измина не по-малко от петстотин километра разстояние! Ала нощта се спусна и обгърна с мрака си кипналия океан.

В тоя миг помислих, че нашата експедиция е завършена и че никога вече няма да видим загадъчното животно. Лъгал съм се.

Към десет часа и петдесет минути вечерта електрическата светлина отново се появи на три мили от фрегатата, пак тъй бистра и толкова силна, както и предната нощ.

Нарвалът изглеждаше неподвижен. Може би уморен от деня, той спеше, отпуснат и люлян от вълните. Сега имаше една възможност за сполука, която капитан Фарагут реши да използува.

Той даде заповедите си, „Абрахам Линколн“ се задвижи с малка скорост и приближи предпазливо, за да не събуди противника си. Нерядко сред океана се срещат дълбоко заспали китове и тогава ги нападат успешно: Нед Ланд бе пронизвал с харпуна си не един кит през време на съня му. Канадецът отиде да заеме поста си под предната мачта.

Фрегатата приближи безшумно, спря на два кабелта от животното и продължи да се движи по инерция. На палубата никой не дишаше. На мостика цареше дълбока тишина. Нямаше и сто стъпки между нас и светналия източник, блясъкът на който растеше и заслепяваше очите.

В тоя миг, приведен над перилата на носа, видях под себе си Нед Ланд, вкопчен с една ръка за въжето под носа, а с другата размахващ страшния си харпун. От неподвижното животно го отделяха само двадесет стъпки.

Изведнъж ръката му силно замахна и харпунът бе хвърлен. Чух звънливия удар от оръжие, което изглежда беше срещнало твърдо тяло.

Неочаквано електрическата светлина изгасна и две грамадни струи вода се изляха върху палубата на фрегатата и потекоха като порой от носа към кърмата, събаряйки хората и късайки въжетата, с които бяха вързани мачтите.

Усетих страхотен удар и без да успея да се хвана за нещо, бях метнат над перилата на носа и хвърлен в морето.

VII

КИТ ОТ НЕИЗВЕСТЕН ВИД

Макар че бях изненадан от това неочаквано падане, все пак аз много ясно съзнавах какво става с мене.

Изпърво потънах на около двадесет стъпки. Аз съм добър плувец, без да искам да се сравнявам с лорд Байрон и Едгар По, които бяха майстори, и от това гмурване не си загубих ума.

С два удара на петата отново се намерих на повърхността на морето.

Първата ми грижа бе да потърся с поглед фрегатата. Дали екипажът бе забелязал изчезването ми? Спуснал ли е капитан Фарагут лодка в морето? Да се надявам ли, че ще бъда спасен?

Мракът бе много гъст. Съзрях някаква черна грамада, която изчезваше към изток, сигналните светлини на която угаснаха в далечината. Беше фрегатата. Разбрах, че съм изгубен.

— Помощ! Помощ! — извиках аз, като плувах отчаяно към „Абрахам Линколн“.

Дрехите ми пречеха. Водата ги залепяше о тялото. Те спъваха движенията ми. Потъвах! Задавях се!…

— Помощ!

Това бе последният ми вик. Устата ми се напълни с вода. Аз се задавях, потъвайки в бездната.

Неочаквано дрехите ми бяха хванати от силна ръка. Усетих се издигнат здраво на повърхността и чух, да, чух тия думи, произнесени на ухото ми:

— Ако господарят благоволи да се облегне на рамото ми, ще може да плува много по-леко.

С едната си ръка хванах ръката на моя верен Консей.

— Ти ли си — казах аз, — ти?

— Аз съм, аз — отговори Консей. — И чакам заповедите на господаря.

— От сблъскването ли падна в морето заедно с мене?

— Съвсем не. Но тъй като служа на господаря, последвах го.

— Ами фрегатата? — попитах аз.

— Фрегатата ли? — отговори Консей, като се обърна по гръб. — Мисля, че господарят ще направи добре да не разчита много на нея.

— Но защо?

— Защото, когато се хвърлих в морето чух, че кормчиите извикаха: „Витлото и кормилото са счупени!…“

— Счупени ли?

— Да, счупени от зъба на чудовището. Мисля, че „Абрахам Линколн“ претърпя само тая повреда. Но лошото за нас е, че корабът не може да бъде вече управляван.

— Но тогава сме загубени!

— Може би — отговори спокойно Консей. — Все пак имаме още няколко часа, а за няколко часа много неща стават.

Непоколебимото хладнокръвие на Консей ме ободри. Почнах да плувам по-живо; ала дрехите ме стягаха, като куршумена обвивка и само с извънредни усилия можех да се държа на повърхността. Консей забеляза това.

И като мушна един нож под дрехите ми, той ги сряза от горе до долу. След това ме освободи сръчно от тях, а през това време аз го поддържах да не потъне.

На свой ред аз направих същата услуга на Консей и ние продължихме да „пътуваме“ един до друг.

Ала това не облекчи положението. Може би не бяха видели, че сме изчезнали, а и да бяха видели, фрегатата не можеше да се върне към нас, срещу вятъра, тъй като кормилото бе повредено. Можехме да се надяваме само, че ще изпратят лодки.

Консей обсъди хладнокръвно това предположение и състави плана си. Изумително същество! Тоя отпуснат момък се чувствуваше тук като у дома си!

И тъй като решихме, че единствената вероятност за спасение можеха да бъдат изпратените от „Абрахам Линколн“ лодки, трябваше да постъпим така, че да можем да ги чакаме колкото е възможно по-дълго. Тогава аз реших, че трябва да разпределим силите си, та да не се изтощим едновременно, и се установихме на следното: докато единият от нас лежи неподвижно на гръб, с изпънати нозе и скръстени ръце, другият ще плува и ще го бута напред. Тая роля на влекач не биваше да продължава повече от десет минути. И като се сменяме така, бихме могли да се държим на повърхността няколко часа, а може би и до съмване.

Почти невероятно! Но надеждата е толкова здраво вкоренена в човешкото сърце! Освен това ние бяхме двамина. И друго още — твърдя това, колкото и невероятно да изглежда, дори и да исках да убия у себе си всяка надежда, дори да исках да се „отчая“, не можех!

Сблъскването на фрегатата с кита бе станало към единадесет часа вечерта. Пресметнах, че ще трябва да плуваме осем часа до изгряването на слънцето. Нещо, което бе напълно възможно, ако се сменяваме. Морето, което беше доста тихо, не ни изморяваше много. От време на време аз се опитвах да пробия с поглед гъстите мрачини, разкъсвани само от фосфоресцирането, което предизвикваха нашите движения. Гледах тия лъчисти вълни, които се разбиваха в ръката ми, и начупената им огледална повърхност. Би казал човек, че бяхме потопени във вана с живак.

Към един часа след полунощ бях обзет от крайна умора. Ръцете и краката ми се схванаха от силни гърчове. Консей трябваше да ме крепи и цялата грижа за двама ни легна само върху него. Скоро чух как клетият момък се задъхва; дишането му стана късо и бързо. Разбрах, че не можеше да удържи повече.

— Остави ме! Остави ме! — казах му аз.

— Да изоставя господаря? Никога? — отговори той. — По-скоро бих се удавил преди него!

В тоя миг луната се показа през разкъсан голям облак, движен от вятъра към изток. От нейните лъчи повърхността на морето се разискри. Тая благодатна светлина съживи силите ни. Главата ми се изправи. Очите ми огледаха целия кръгозор. Съзрях фрегатата. Тя беше на пет мили от нас и се очертаваше само като тъмна, едва забележима грамада. Ала нямаше никакви лодки!

Понечих да викам, но каква полза — при такова разстояние! Подутите ми устни не позволяваха да излезе никакъв звук. Консей можа да промълви няколко думи и чух, че няколко пъти повтори:

— Помощ! Помощ!

За миг спряхме да се движим и се вслушвахме. Може би това бе някакво бучене на кръвта в ушите ми, но стори ми се, че в отговор на Консей чух някакъв вик.

— Ти чу ли? — промълвих аз.

— Да! Да!

И Консей отправи в пространството нов, безнадежден зов. Тоя път не се лъжехме! Човешки глас отговаряше на нашия. Дали не бе гласът на някой клетник, захвърлен сред океана, някоя друга жертва на сблъскването на кораба? Или може би някоя изпратена от фрегатата лодка ни зовеше сред мрака?

Консей направи крайни усилия и като се опря на рамото ми, докато в последна спазма аз се държах да не потъна, излезе наполовина над водата и отново падна изтощен.

— Какво видя?

— Видях… — промълви той — видях… но по-добре да не приказваме… да пазим всичките си сили!…

Какво ли бе видял той? И не зная защо, тогава за пръв път ми хрумна мисълта за чудовището!… Но в такъв случай — тоя глас?… Не са вече ония времена, когато хората се криеха като пророк Йон в утробите на китовете!

А през това време Консей продължаваше да ме тласка напред. Понякога той дигаше глава, поглеждаше пред себе си и надаваше вик, на който отвръщаше глас, все по-близък и по-близък. Аз едва го чувах. Силите ми се изчерпваха; пръстите ми се разтваряха; ръката ми не бе вече опорна точка; устата ми, отворена от спазма, се изпълваше със солена вода. Студът ме пронизваше. За последен път вдигнах глава и след това потънах…

В тоя миг някакво твърдо тяло ме блъсна. Аз се вкопчих в него. След това почувствувах, че ме измъкват, че ме издигат на повърхността, че гърдите ми се отпускат и загубих съзнание… но скоро дойдох на себе си благодарение на силни разтривки по цялото ми тяло. Полуотворих очи…

— Консей! — прошепнах аз.

— Вика ли ме господарят? — отговори Консей. И сега при последните зари на луната, която слизаше към хоризонта, съзрях едно лице, което не бе лицето на Консей и което веднага познах.

— Нед! — извиках аз.

— Същият, господин професоре, хукнал подир наградата си! — отговори канадецът.

— Да не сте били изхвърлен в морето при сблъскването на фрегатата?

— Да, господин професоре, но бях по-облагодетелствуван от вас, защото почти веднага можах да кацна на едно плаващо островче.

— Островче ли?

— Или по-точно — на вашия гигантски нарвал.

— Обяснете, Нед.

— Само че скоро разбрах защо моят харпун не можа да го засегне, а се плъзна по кожата му.

— Защо, Нед? Защо?

— Защото това животно, господин професоре, е направено от стоманена ламарина!

Сега трябваше да избистря мислите си, да съживя спомените си и да проверя твърденията си.

Последните думи на канадеца произведоха внезапен обрат в мислите ми. Аз се изправих бързо върху полупотопеното във водата живо същество или предмет, на който бяхме намерили убежище. Потупах го с крак. Очевидно то беше твърдо, неподатливо тяло, а не меко като телата на грамадните морски млекопитаещи.

Но това твърдо тяло можеше да бъде костена черупка на допотопните животни и просто щях да го класирам като земноводно влечуго, каквито са костенурките и алигаторите.

Но не. Тъмният гръб, върху който стоях, бе гладък и лъскав, а не люспест. При удар той кънтеше с метален звън и колкото и невероятно да беше, изглежда — какво казвам? — беше направено от скрепени с винтове плочки.

Не можеше вече да има съмнение! Животното, чудовището, „необикновеното“ природно явление, което бе заинтригувало целия учен свят, смутило и заблудило въображението на моряците от двете полукълба — трябваше вече да се признае — беше още по-необикновен феномен, феномен — плод на човешка ръка.

Ако бях открил съществуването на най-легендарното, най-митологичното животно, това не би ме изненадало толкова много. Няма нищо чудно, че природата твори чудеса. Но да видиш внезапно с очите си невъзможното, осъществено по загадъчен начин, и то от човека, това наистина можеше да обърка ума!

Но нямаше какво да се съмнявам. Бяхме върху гърба на нещо като подводен кораб, който имаше, доколкото можех да съдя тогава, формата на необикновено голяма стоманена риба. Нед Ланд имаше вече установено мнение за това. Консей и аз можехме само да се съгласим с него.

— Но тогава — казах аз — в тоя апарат трябва да има двигателен механизъм и екипаж да го управлява?

— Очевидно — отговори китоловецът, — макар че през тия три часа, откак съм на тоя плаващ остров, той не даде никакъв признак на живот.

— Тоя кораб не се движи?

— Не, господин Аронакс. Той се оставя да го люлеят вълните, но не помръдва.

— А ние знаем много добре, че той може да се движи с голяма скорост. Но тъй като за такава скорост е потребна машина и механик, за да управлява тая машина, аз мисля, че сме спасени.

— Хм — рече въздържано Нед Ланд.

В тоя миг, сякаш за да потвърди моите доводи, към задната част на тоя странен апарат почна някакво кипене, което очевидно се причиняваше от витло, и апаратът почна да се движи. Ние успяхме само да се вкопчим на горната му част, която стърчеше около осемдесет сантиметра над водата. За щастие скоростта не бе много голяма.

— Докато се движи хоризонтално — измърмори Нед Ланд, — няма какво да кажа. Но ако му хрумне да се гмурне, не бих дал вече и два долара за кожата си!

Канадецът можеше да предложи и още по-ниска цена. Очевидно трябваше, колкото може по-скоро, да влезем във връзка с хората, които бяха вътре в тая машина. Потърсих върху нейната повърхност някакъв отвор, някакъв люк, някоя „дупка за хора“ — както казват техниците, но редовете на винтовете, скрепени здраво по краищата на стоманената ламарина, бяха равни и еднакви.

От друга страна, сега луната се скри и ни остави в дълбок мрак. Трябваше да чакаме да съмне и тогава да помислим как да проникнем във вътрешността на тоя подводен кораб.

Така че нашето спасение зависеше единствено от прищявката на загадъчните кормчии, които управляваха тоя апарат, и ако те се гмурнеха, бяхме загубени. Ако това не станеше, не се съмнявах, че ще можем да влезем във връзка с тях. Ако те сами не си произвеждаха кислород щеше да им се наложи да излизат от време на време върху повърхността на океана, за да възобновят запаса си от въздух, А за това бе необходимо отвор, който да свързва вътрешността на кораба с въздуха.

Трябваше окончателно да се откажем и от надеждата да бъдем спасени от капитан Фарагут. Бяхме понесени към запад и аз пресметнах, че се движим със сравнително умерена скорост, достигаща до дванадесет мили в час. Витлото цепеше вълните с математическа отмереност, по някой път излизаше над водата и отхвърляше фосфоресциращи струи на голяма височина.

Към четири часа сутринта бързината на апарата се увеличи. Шибани от вълните като с камшик, ние едва устоявахме на това шеметно движение.

За щастие Нед напипа някаква широка халка, скрепена към горната част на стоманения гръб, и ние успяхме да се заловим здраво за нея.