Капитан Немо Верн Жюль

Към средата на палубата лодката, поставена наполовина в корабния корпус, образуваше малка издатина. Отпред и отзад се издигаха на малка височина две клетки с наклонени стени и оградени отчасти с дебели лещовидни стъкла: едната — за кормчията на „Наутилус“, другата — за мощния прожектор, който осветяваше неговия път.

Морето беше великолепно, небето — чисто и дългият кораб едва-едва чувствуваше полюляванията на океана. Лек източен ветрец диплеше водната повърхност. Кръгозорът, очистен от мъгли, можеше да бъде наблюдаван отлично. Но не се виждаше нищо. Ни един риф, ни едно островче. Нямаше го и „Абрахам Линколн“. Пустинна безкрайност.

Капитан Немо със секстанта в ръце установи височината на слънцето, по която щеше да определи ширината, на която се намирахме. Той почака няколко минути, докато слънцето стигна най-високата точка на небето. Докато правеше наблюденията си, ни един негов мускул не трепваше и уредът бе тъй неподвижен, сякаш го държеше ръка от мрамор.

— Пладне — каза той. — Не желае ли господин професорът да слезем?

Хвърлих последен поглед към това жълтеникаво море на Японското крайбрежие и слязох в големия салон.

Там капитанът определи местоположението на кораба и изчисли хронометрически дължината, която провери чрез по-раншни часови, ъгломерни наблюдения. След това каза:

— Господин Аронакс, намираме се на 137 градуса 15’ западна дължина.

— По кой меридиан? — попитах живо аз, надявайки се, че от отговора на капитана може би ще разбера неговата народност.

— Господин професоре — отговори той, — аз имам различни хронометри, нагласени по Парижкия, Гринуичкия и Вашингтонския меридиан. Но във ваша чест ще си послужа с Парижкия.

От тоя отговор не можах да разбера нищо. Аз се поклоних и той продължи:

— 137 градуса 15 западна дължина по Парижкия меридиан и 30 градуса 7’ северна ширина, което значи, че се намираме на около триста мили от японските брегове. И днес, осми ноември по обед, започва нашето изследователско пътешествие под водата.

— Бог да ни е на помощ! — отговорих аз.

— А сега, господин професоре — добави капитанът, — оставям ви да се занимавате. Наредих да вземем курс на изток-североизток на петдесет метра дълбочина. Ето ви подробни карти, по които ще можете да следите пътя на кораба. Салонът е на ваше разположение и моля да ми позволите да се оттегля.

Капитан Немо се поклони. Останах сам. потънал в мислите си. Те всички се въртяха около капитана на „Наутилус“. Дали щях да узная някога от коя народност е тоя странен човек, който се хвалеше, че не принадлежи на никоя? Кой бе предизвикал у него тая омраза към човечеството, на която цял се бе отдал и поради която замисляше може би страхотни отмъщения? Дали не беше някой от ония непризнати учени, някой от ония духове, „които са били наскърбени от хората“, както казваше Консей. някой съвременен Галилей, или някой от ония хора на науката като американеца Мори, чиято кариера бе разбита от политическите революции? Още не можех да кажа това. Мене, захвърления от случая на неговия кораб, мене, чийто живот държеше в ръцете си — той ме бе приел студено, но гостоприемно. Само че никога не бе поел ръката, която аз му подавах. Никога не бе ми подал своята.

Цял час бях погълнат от тия размисли, търсейки да проникна в тая загадка, толкова интересна за мене. Сетне погледът ми се спря на голямата карта на земното кълбо, простряна на масата, и сложих пръст точно върху точката, дето се пресичаха дължината и ширината.

Морето също като сушата има свои реки. Това са особени течения, които се различават по температурата си, по цвета си и най-известното от тях е познато под името Гълфстрийм. Науката е установила посоката на пет главни течения на земното кълбо: едно — в северната част на Атлантическия океан, второ — в южната част на Атлантическия океан, трето — в северната част на Тихия океан, четвърто — в южната част на Тихия океан и пето — в южната част на Индийския океан. Възможно е дори да е съществувало шесто течение в северната част на Индийския океан, когато Каспийско и Аралско море заедно с големите езера в Азия се били едно единно водно пространство.

През означената на картата точка, дето се намираше сега корабът, минаваше едно от тия течения — на японски Куросиво или Черната река — което излиза от Бенгалския залив, дето отвесните лъчи на тропическото слънце го сгорещяват, пресича Малакския проток, върви покрай азиатския бряг, завива в северната част на Тихия океан до Алеутските острови, като влече стволове на камфорово дърво и други местни произведения, и прорязва вълните на океана със своите топли и сини като чисто индиго води. Това именно течение щеше да преброди „Наутилус“. Аз го следях по картата, виждах как се губи в безпределността на Тихия океан и чувствувах как ме увлича със себе си, когато Нед Ланд и Консей се появиха на прага на салона.

Моите славни спътници се вкамениха, когато съзряха отрупаните пред очите им чудеса.

— Къде сме? Къде сме? — извика канадецът. — В Квебекския музей ли?

— Ако господарят позволи — отвърна Консей, — по-скоро в хотел Сомерар!

— Приятели — отговорих аз, като им кимнах да влязат, — не сте нито в Канада, нито във Франция, а на борда на „Наутилус“ петдесет метра под морското равнище.

— Щом господарят казва, трябва да се вярва — отвърна Консей, — но право да си кажа, тоя салон може да учуди дори един фламандец като мене.

— Чуди се, приятелю, и гледай, защото такъв добър класификатор като теб има какво да поработи тук.

Нямаше нужда да насърчавам Консей. Наведен над витрините, славният момък вече мълвеше думи от езика на естествениците: клас коремоноги, семейство бюксиноиди, род порцелани, видове Cyproea Madagascariensis и т. н.

А през това време Нед Ланд, който слабо се интересуваше от науката за раковините, ме разпитваше за срещата ми с капитан Немо. Дали съм узнал кой е той, отде иде, де отива, на каква дълбочина ще ни завлече? И хиляди още въпроси, на които нямах време да отговоря.

Съобщих му всичко, което знаех, или по-точно всичко, което не знаех, и го попитах какво е чул и видял той самият.

— Нищо не съм видял, нищо не съм чул — отговори канадецът. — Не съм дори зърнал екипажа на кораба. Да не би случайно и той да е електрически?

— Електрически ли?

— Ами че, бога ми, човек може да повярва и това. Но вие, господин Аронакс — попита Нед Ланд, който все още не бе се отказал от намерението си, — не можете ли ми каза колко хора има на кораба: десет, двадесет, петдесет, сто?

— Не мога да ви кажа, майстор Ланд. От друга страна, послушайте ме. откажете се засега от мисълта да превземете „Наутилус“ или да бягате. Тоя кораб е един шедьовър на съвременната индустрия и аз бих съжалявал, ако не бях го видял! Мнозина биха приели да бъдат на наше място, дори само да могат да се разхождат сред всички тия чудеса. Та запазете спокойствие и нека се опитаме да видим какво става наоколо ни.

— Да видим? — извика китоловецът. — Та нищо не се вижда и никога нищо няма да видим навън от тая стоманена клетка! Движим се, плаваме слепешката…

Тъкмо когато Нед Ланд изговаряше тия думи, внезапно потънахме в мрак — но пълен мрак. Лъчезарният потон угасна така бързо, че очите ме заболяха също както заболяват, когато от пълна тъмнина изведнъж се намериш в ослепителна светлина.

Стояхме занемели, без да мръднем, не знаейки каква изненада — приятна или неприятна — ни очакваше. Чу се някакво плъзгане. Би казал човек, че от двете страни от „Наутилус“ се раздвижиха капаци.

— Това вече е краят — каза Нед Ланд.

— Разред хидромедузи! — промълви Консей. Изведнъж салонът се освети от двете страни през два овални отвора. Водните маси бяха силно осветени от електрическо излъчване. От морето ни деляха две кристални стени. В първия миг изтръпнах, като си помислих, че тая чуплива преграда може да се строши; но тя бе скрепена с яки медни рамки и те й придаваха почти неограничена здравина.

В радиус от една миля около „Наутилус“ морето се виждаше ясно. Каква гледка! Кое перо би могло да я опише! Кой би съумял да нарисува действието на светлината върху тия прозрачни маси и мекотата на последователните отсенки на потъмняването — до най-долните и най-горните пластове на океана!

Известна е прозрачността на морето. Известна е неговата бистрота, която е по-голяма от бистротата на изворната вода. Минералните и органически вещества, примесени, но неразтворени в нея, дори увеличават прозрачността й. В някои места на океана, както например край Антилите, пясъчното дъно се вижда с изумителна яснота през сто четиридесет и пет метра вода, а слънчевите лъчи проникват до триста метра дълбочина. Но във водната среда, дето се движеше „Наутилус“, електрическият блясък излизаше от самите дълбочини. Това не бе вече лъчиста вода, а течна светлина.

Ако се приеме хипотезата на Еремберг, че подводните дълбочини имат фосфоресцираща светлина, природата несъмнено е приготвила за морските обитатели едно от своите най-чудни зрелища и аз можех да видя оттук хиляди игри на тая светлина. От двете ми страни имаше по един прозорец към тия неизследвани бездни. Тъмнината в салона подчертаваше външната светлина и ние гледахме така, сякаш тоя бистър кристал беше стъкло на безпределен аквариум.

„Наутилус“ като че не помръдваше. Така изглеждаше, защото нямаше някоя неподвижна точка, от която можеше да проличи, че се движим. Ала от време навреме струи вода, разсечена от носа на кораба, се носеха пред очите ни извънредно бързо.

Омаяни и притихнали от изумление, ние се бяхме облакътили до тия прозорци и Консей пръв наруши мълчанието:

— Драги Нед, нали искахте да видите, ето на — гледайте!

— Любопитно! Любопитно! — мълвеше канадецът, забравил и гнева си, и намерението си за бягство, завладян от увлекателната гледка — човек би дошъл от още по-далеч да се радва на това зрелище.

— О, разбирам живота на тоя човек! — казах аз. — Той си е създал свой отделен свят, който крие най-изумителни чудеса за него!

— Ами риби? — забеляза канадецът. — Не виждам риби.

— За какво ви са, драги Нед? — отговори Консей. — Та вие не ги познавате.

— Аз ли? Аз — риболовецът! — извика Нед Ланд. По тоя повод започна препирня между двамата приятели, които познаваха рибите, но всеки по съвсем различен начин. Всички знаят, че рибите са четвъртият и последен клас от гръбначните. Те се определят така: „гръбначни с двойно кръвообращение и студена кръв, дишащи с хриле и предназначени да живеят във водата“. Те обгръщат две различни поделения: костни риби, т.е. тия, които имат костен скелет, и хрущялни риби, т.е. които имат хрущялен скелет.

Канадецът може би знаеше това различие, но Консей знаеше много повече и тъй като сега беше приятел с Нед, не можеше да търпи Нед да знае по-малко от него. Затова му каза:

— Драги Нед, вие сте смърт за рибите, вие сте много изкусен риболовец. Вие сте уловили много интересни екземпляри. Но обзалагам се, че не знаете как се класират.

— Зная — отговори сериозно китоловецът. — Класират се на риби, които се ядат, и на риби, които не се ядат.

— Това деление е деление на лакомник — отговори Консей. — Но кажете ми, знаете ли разликата между костните и хрущялните риби?

— Знам я може би, Консей.

— А подразделенията на тия два големи класа? — Нямам понятие — отговори канадецът.

— Тогава слушайте, Нед, и запомнете. Костните риби се делят на шест разреда: първо, акантоптеригиите, горната челюст на които е цялостна и подвижна, а хрилете им имат форма на гребен. Тоя разред обгръща петнадесет семейства, т.е. три четвърти от известните риби. Представител на разреда е обикновеният костур.

— Доста вкусен — отговори Нед Ланд.

— Второ — продължи Консей, — абдоминалните, на които коремните перки са под корема, зад гръдните, несвързани с костите на рамото, разред, който се разделя на пет семейства и обгръща по-голямата част от сладководните риби. Представители: шаранът, щуката.

— Пфу! — рече канадецът с известно презрение. — Сладководни риби!

— Трето — каза Консей, — суббраките, плоски риби, коремните перки на които са под гръдните и непосредно свързани с костите на плешката. Тоя разред обгръща четири семейства. Представители: всички видове калкани.

— Великолепно! Великолепно! — извика китоловецът, който преценяваше рибите само от гледище за ядене.

— Четвърто — продължи Консей невъзмутим, — анодите или змиорките, с удължено тяло, лишени от коремни перки и покрити с плътна и често пъти плъзгава кожа, разред, който се състои само от едно семейство. Представител: змиорката.

— Средна на вкус — отговори Нед Ланд.

— Пето — каза Консей, — лофобранхите или снопчестохрили, които имат цялостни и свободни челюсти, но хрилете на които са съставени от малки снопчета, пръснати две по две надлъж по извивките на хрилните дъги. Тоя разред се състои само от едно семейство. Представител: морското конче.

— Лоша риба, лоша! — отвърна китоловецът.

— Най-сетне, шесто — каза Консей, — плектогнатите, челюстната кост на които е свързана с междучелюстната, която образува челюстта, и небцето им е слепено с черепа, поради което то е неподвижно, разред, на който липсват истински коремни перки, и се състои от две семейства. Представител: рибата-луна.

— Може само да измърси тенджерата! — извика канадецът.

— Разбрахте ли, драги Нед? — попита ученият Консей.

— Съвсем нищичко, драги Консей — отговори китоловецът. — Но продължете, защото разправяте интересни неща.

— Колкото за хрущялните риби — продължи невъзмутимо Консей, — те имат само три разреда.

— Толкова по-добре — рече Нед.

— Първо, кръглоустите, челюстите на които са свързани с един подвижен пръстен, а хрилете им се разтварят с множество дупки, разред, в който има само едно семейство.

Представител: миногата.

— Не е лоша — отговори Нед Ланд.

— Второ, селахите, с хриле, подобни на кръглоустите, но долната челюст на които е подвижна. Тоя разред, най-важният от целия клас, обгръща две семейства. Представители: раидата и акулата.

— Какво! — извика Нед. — Раидата и акулата в един и същ разред! Слушайте, драги Консей, за да не пострада раидата, съветвам ви да не я слагате заедно с акулата.

— Трето — отговори Консей, — есетровите, хрилете на които са отворени както обикновено само с една цепнатина, която има похлупак, разред, в който има четири рода. Представител: есетрата.

— О! Драги Консей, вие оставихте за края най-хубавото — поне аз така мисля. Това ли е всичко?

— Да, драги Нед — отговори Консей, — и забележете, че когато човек знае тия неща, в същност още нищо не знае, защото семействата се подразделят на родове, на подродове, на видове, на разновидности28…

— Драги Консей — каза китоловецът, като се наведе към стъклото на отвора, — ето минават „разновидности“!

— Да! Риби — извика Консей. — Човек би казал, че е пред аквариум.

— Не — отговорих аз, — аквариумът е клетка, а тия риби са свободни, както птиците във въздуха.

— Хайде, драги Консей, казвайте имената им, казвайте! — каза Нед Ланд.

— Аз не мога! — отговори Консей. — Това е работа на господаря ми!

И наистина достойният момък, страстен класификатор, съвсем не бе естественик и не знам дали би могъл да различи рибата тон от скумрия. С една дума — точно противното на канадеца, който без колебание изреждаше имената на всички тия риби.

— Един рогонос — казах аз.

— И то китайски рогонос — отговори Нед Ланд.

— Род рогоноси, семейство твърдокожи, разред плектогнати — промълви Консей.

Наистина, взети заедно, Нед и Консей биха образували един знаменит естественик.

Канадецът не бе се излъгал. Ято рогоноси с плоски тела, със зърнеста кожа, въоръжени с по едно острие на гръбната перка, си играеха около „Наутилус“ и мърдаха четирите реда шипове, които стърчаха от двете страни на опашките им. Няма нищо по-възхитително от тяхната кожа — отгоре сива, отдолу бяла, със златни точки, които блестяха в тъмните раздвижени вълни. Между тях се олюляваха хищните плоски риби като развяна от вятъра покривка, а сред тях за голяма моя радост съзрях една китайска риба, отгоре жълтеникава и нежнорозова по корема, с три шипа зад окото: рядък вид, за който във времето на Ласепед дори не беше сигурно, че съществува, тъй като той бе я виждал само в една сбирка японски рисунки.

В продължение на два часа цяла водна армия съпровождаше като свита „Наутилус“. Посред техните игри, техните скокове и състезаване по красота, блясък и бързина аз различих зелена старчуга, друг вид с бодливи перки и с двойна черна ивица, със закръглена опашка, бяла, с виолетови петна по гърба, както и японска скумрия, великолепната скумрия на тия места, бяла, със сребриста глава, множество блестящи лазурни риби, на които дори името е по-хубаво от всяко описание, спароси с ивици, с различни перки — сини и жълти, спароси с напречни линии и с черен пръстен на опашното стъбло, спароси, нашарени и стегнати елегантно с шест пояса, олостони, истински усти на флейти или морски бекаси, някои от които достигат дължина един метър, японски саламандри, бодливи мюрени, змии, дълги шест стъпки, с живи и малки очи и голяма уста с остри зъби.

Нашият възторг не намаляваше. Нашите възклицания не спираха. Нед изреждаше имената на рибите, Консей ги класираше, а аз се прехласвах от живостта на движенията и от красотата на формите им. Никога дотогава не бе ми се случвало да видя тия животни, живи и свободни, в тяхната естествена среда.

Няма да изреждам всички разновидности, които минаваха пред нашите смаяни очи, цялата тая колекция от Японското и Китайското море. Тия риби се стичаха, по-многобройни от птиците във въздуха, привлечени несъмнено от ослепителния извор на електрическата светлина.

Изведнъж в салона светна. Отворите на стоманените стени се затвориха. Вълшебното видение изчезна. Ала дълго още аз се унасях, докато най-сетне очите ми спряха на окачените по стените уреди. Компасът все така показваше посока север-североизток, манометърът сочеше налягане от пет атмосфери, което съответствуваше на дълбочина от петдесет метра, а електрическият-лаг бележеше скорост от петнадесет мили в час.

Аз чаках капитан Немо. Но той не дойде. Стенният часовник показваше пет часа.

Нед Ланд и Консей си отидоха в каютата. Аз се прибрах в моята стая. Вечерята ме чакаше, сложена там. Тя беше: супа от най-вкусна морска костенурка, барбун с бяло месо, черният му дроб, сготвен отделно, който е великолепно ястие, и филе от холоканта-император, което ми се стори по-вкусно от лакерда…

Прекарах вечерта в четене, писане и размисли. После, когато сънят ме натисна, прострях се върху леглото от морска трева и съм заспал дълбоко, докато „Наутилус“ се плъзгаше пряко бързото течение на Черната река.