Капитан Немо Верн Жюль

XI

„НАУТИЛУС“

Капитан Немо стана. Аз го последвах. В дъното на трапезарията се отвори една двойна врата и аз влязох в стая, голяма колкото тая, от която бяхме излезли.

Това беше библиотеката. Върху широките лавици на високи шкафове от черен палисандър, инкрустирани с мед, бяха наредени много книги, еднакво подвързани. Шкафовете заемаха целите стени на стаята, в долната им част завършваше с широки дивани, облечени в кафява кожа и най-удобна форма. Леки, подвижни пюпитри можеха да се нагласяват по-далеч или по-близо, за да се сложи книгата за четене. В средата имаше голяма маса, отрупана с брошури, между които се виждаха и няколко стари вестници. Електрическата светлина, обливаше целия тоя хармоничен кът и струеше от четири матови глобуси, взидани наполовина в потона. Аз гледах с истински възторг тая зала, толкова изкусно устроена, и не можех да повярвам на очите си.

— Капитан Немо — казах аз на домакина, който току-що се бе обтегнал на един диван, — тая библиотека би правила чест на много земни дворци и аз наистина съм поразен, като си помисля, че тя ви придружава и в най-големите морски дълбочини.

— Къде бихте намерили повече самота и по-голяма тишина, господин професоре? — отговори капитан Немо. — Вашият кабинет в музея дава ли ви такъв пълен покой?

— Не, господин капитан, и трябва да ви призная, че е твърде беден в сравнение с вашия. Вие имате тук шест-седем хиляди тома…

— Дванадесет хиляди, господин Аронакс. Това е единственото, което ме свързва със земята. Но за мене светът изчезна в деня, когато моят „Наутилус“ се гмурна за пръв път във водата. През тоя ден аз купих последните си томове, последните си брошури, последните си вестници и искам да вярвам, че оттогава човечеството вече нито е мислило, нито е писало нещо. Тия книги, господин професоре, са на ваше разположение и вие можете да ги ползувате свободно.

Аз благодарих на капитан Немо и се приближих до лавиците на библиотеката. Изобилствуваха книги по научни, философски и литературни въпроси на всички езици; но не видях ни една книга по политическа икономия, сякаш тия книги бяха строго забранени на кораба. Интересна подробност — всички книги бяха подредени безразборно, т.е. безразлично на какъв език бяха написани, и тая смесица показваше, че капитанът на „Наутилус“ можеше да чете свободно всяка книга, която му попаднеше под ръка.

Между тия произведения видях шедьоврите на древните и на съвременните знаменити автори, с други думи, всичко най-хубаво, което човечеството е създало в историята, в поезията, в романа и в науката, от Омир до Виктор Юго, от Ксенофон до Мишле и от Рабле до Жорж Санд. Но в библиотеката преобладаваше науката: книги по механика, по балистика, по хидрография, по метеорология, по география, по геология и прочее заемаха толкова място, колкото и съчиненията по естествена история, и аз разбрах, че капитанът се занимаваше най-много с тях. Тук видях целия Хумболд, целия Араго, трудовете на Фуко, на Анри Сен Клер Дьовил, на Шаал, на Милн Едуардс, на Катрьофаж, на Тиндел, на Фарадей, на Бертело, на абат Секки, на Петерман, на майор Мори, на Агасис и др., записки на Академията на науките, бюлетини на различни географски дружества и т. н. и на лично място двата тома, които може би ми бяха спечелили сравнително милостив прием от капитан Немо. Между произведенията на Жозеф Бертран книгата му, озаглавена „Основатели на астрономията“, ми даваше и една положителна дата: тъй като знаех, че тя бе отпечатана през 1865 година, можах да заключа, че построяването на „Наутилус“ не е било преди тая година. Значи капитан Немо бе почнал своето подводно съществуване преди три години. От друга страна, надявах се, че по-скорошни съчинения ще ми помогнат да установя точно годината; но за това издирване имах време и не исках да забавям повече нашата разходка из чудесата на „Наутилус“.

— Господин капитан — казах аз, — благодаря ви, че оставяте библиотеката на мое разположение. В нея има цели научни съкровища и аз ще се възползувам от това.

— Тая зала не е само библиотека — каза капитан Немо. — Тя е и пушалня.

— Пушалня ли! — възкликнах аз. — Значи на кораба се пуши?

— Разбира се.

— Тогава принуден съм да мисля, че вие поддържате връзки с Хавана.

— Никакви връзки — отговори капитан Немо. — Вземете тая пура, господин Аронакс, и макар че не е от Хавана, ако разбирате от тютюн, тя ще ви хареса.

Аз взех предложената ми пура, която приличаше по форма на хаванските, но сякаш бе направена от златни листа. Запалих я от едно мангалче, сложено върху изискана бронзова поставка, и смукнах няколко пъти с насладата на пушач, който не е пушил два дена.

— Великолепно — казах аз, — но това не е тютюн.

— Да — отговори капитанът. — Това не е тютюн. Нито от Хавана, нито от Ориента, а един вид водорасли, богати на никотин, които морето ми дава не особено щедро. Съжалявате ли за хаванските пури, господин Аронакс?

— Капитане, от днес вече ги презирам.

— Тогава пушете колкото искате и без да разпитвате отде идат те. Никакъв държавен монопол не ги контролира и все пак, струва ми се, че съвсем не са лоши.

— Напротив.

В тоя миг капитан Немо отвори една врата срещу оная, през която бях влязъл в библиотеката и аз се намерих в грамаден, бляскаво осветен салон.

Това беше обширен четириъгълник с пресечени стени, дълъг десет, широк шест и висок пет метра. Лъчист потон, украсен с леки арабески, разливаше ярка и мека светлина върху всички чудеса, отрупани в тоя музей, в който една просветена и щедра ръка бе съчетала всички съкровища на природата и на изкуството с онова артистично безредие, което е присъщо на художническите ателиета.

Тридесетина картини от големи художници в еднакви рамки, отделени с лъскави сбирки от старинни оръжия, украсяваха стените, покрити с тапети, които имаха строги рисунки. Тук имаше най-скъпи платна, на повечето от които се бях наслаждавал в частните европейски колекции и в художествените изложби. Различните школи на старите майстори бяха представени с една „Мадона“ от Рафаел, една „Девица“ от Леонардо да Винчи, една „Нимфа“ от Кореджо, една „Жена“ от Тициан, едно „Поклонение на влъхвите“ от Веронезе, едно „Възнесение“ от Мурильо, един „Портрет“ от Холбайн, един „Монах“ от Веласкес, един „Мъченик“ от Ривейра, един „Панаир“ от Рубенс, два фламандски пейзажа от Тенис, три малки битови картини от Жерар Доу, от Местю и от Пол Потер, две платна от Жерико и от Прюдон и няколко морски картини от Бейкюизен и от Верне. Между произведенията на съвременната живопис личаха картини, подписани от Делакруа, Енгър, Дьокан, Трайон, Мейсоние и други, а няколко възхитителни малки копия от мраморни и бронзови статуи, от най-хубавите антични образци, се издигаха на пиедестали в ъглите на тоя великолепен музей. Смайването, което ми бе предсказал капитанът на „Наутилус“, почваше да запленява духа ми.

— Господин професоре — рече тогава тоя странен човек, — извинете за безцеремонността, с която ви приемам, и за безредието, което цари в тоя салон.

— Господин капитан, без да искам да узная кой сте вие, струва ми се, че сте художник.

— Не, само любител и нищо повече, господине. Някога аз обичах да събирам тия прекрасни произведения, създадени от човешка ръка. Търсех жадно, бях неуморим ловец на подобни неща и можах да събера няколко скъпоценни вещи. Това са последните ми спомени от земята, която е мъртва за мене. Дори вашите съвременни художници са вече древни за мене; те съществуват от две-три хиляди години вече и в моето съзнание аз ги смесвам. Гениите нямат възраст.

— Ами тия музиканти? — казах аз, като посочих партитури от Вебер, Росини, Моцарт, Бетховен, Хайдн, Майербер, Херолд, Вагнер, Гуно, Масне и от мнозина други, сложени върху едно голямо пиано-хармониум, което заемаше една от стените.

— Тия музиканти — отговори ми капитан Немо — са съвременници на Орфей, защото разликите по време се заличават в паметта на мъртвите. А аз съм мъртвец, господин професоре, мъртъв като ония ваши приятели, които почиват шест стъпки дълбоко в земята.

Капитанът млъкна и сякаш потъна в дълбок размисъл. Аз го гледах силно развълнуван, проучвайки мълчаливо особеностите на лицето му. Облакътен върху ъгъла на една скъпа маса от мозайка, той не ме виждаше, сякаш бе забравил, че съм там.

Аз се отнасях с почит към неговото съсредоточаване и продължих да разглеждам чудните неща, които обогатяваха тоя салон.

До произведенията на изкуството важно място заемаха природните рядкости. Повечето от тях бяха растения, раковини и други произведения на океана, и навярно бяха намерени лично от капитан Немо. Насред салона водата на един водоскок, осветен с електричество, падаше в корито, направено от раковината на една само тридакна. Тая раковина от най-големите безглави мекотели с нежно изрязани краища имаше около шест метра обиколка; и значи надминаваше по големина ония прекрасни тридакни, подарени от Венецианската република на Франсоа I, от които по-късно бяха направени два грамадни съда за светена вода на църквата Сен Сюлпис в Париж.

Около раковината в изискани, обковани с мед витрини бяха подредени и надписани най-скъпоценни морски произведения, които са били виждани някога от очите на естественика. Можеше да се разбере сега моята радост на професор.

Разделът зоофити имаше твърде интересни образци от двете групи на полипите и на иглокожите. В първата група — тобифорите, горгоните, наредени като ветрила, меки сюнгери от Сирия, изиси от Молукския архипелаг, морски пера, една чудесна вирполера от Норвежките морета, различни чадърести екземпляри, алционери, цяла серия корали, които моят учител Милн Едуардс беше тъй вещо класирал по секции и между които видях чудесни ветрилообразни окулини от остров Бурбон, „колесницата на Нептун“ от Антилските острови, великолепни разновидности на корали и най-сетне всички видове от ония интересни полипи, които, събрани на едно място, образуват цели острови, а един ден ще станат континенти. Между иглокожите, забележителни с бодливата си обвивка — астериите, морските звезди, пентокрините, коматулите, астерофаните, морските таралежи, холотуриите и други съставяха пълна колекция от екземплярите на тая група.

Някой конхиолог25 със слаби нерви положително би замрял пред другите, по-многобройни витрини, дето бяха подредени образци от раздела на мекотелите. Видях там една сбирка от извънредно голяма стойност, но нямам време да я опиша цялата.

Между тия морски творения ще спомена само за сведение елегантната „кралска наметка“ от Индийския океан с правилни бели петна, изпъкващи ярко върху червен и тъмен фон; един „императорски спондил“ с ярки бои, целият настръхнал от бодли, рядък екземпляр в европейските музеи, който според мене струваше двадесет хиляди франка; една обикновена акула-чук от моретата на Нова Холандия, която мъчно се намира; екзотични букарди от Сенегал; бели раковини с двойни черупки, които само едно духване може да пръсне като сапунен мехур; няколко разновидности от Явански лейки, нещо като варовити тръбички, с листообразни гънки по краищата, много търсени от любителите; цяла серия коремоноги, някои — жълтозеленикави, уловени в американските морета, други — тъмни, и червеникави, които обичат водите на Нова Холандия, трети — от Мексиканския залив, забележителни с керемидообразната си черупка, четвърти — намерени в Южните морета, и най-сетне — най-редкият от всички — великолепният Новозеландски шип; сетне очарователните сернителини; скъпоценни видове цитери и венери; решетовидният кръг от бреговете на Транкбар, мраморният пумпал с блестящ седеф; зелените морски папагали от китайските води; почти непознатата раковина конус от рода Coonobulli с всички разновидности на „венерини раковини“, които служат за монети в Индия и Африка „славата на морето“ — н ай-скъпоценната раковина на Източна Индия; най-сетне — литорини, дофинули, тюрители, жаитини, овули, маслини, митри, каски, пурпури, бюсини, арфи, скали, тритони, серити, вретена, стромби, птероцери, патели, ияли, клеодори — нежни и крехки раковини, означени от науката с н ай-очарователни имена.

Отделно, в други специални витрини, се редуваха бисерни броеници с невиждана красота, в които електрическата светлина запалваше огнени точки — розови бисери, извадени от големите морски миди от Черно море, зелени бисери — от седефените миди, наричани „морски уши“, жълти, сини, черни бисери, чудновати създания на различни мекотели от всички океани и на някои миди от водните течения на Север; и най-сетне много образци с несравнима цена, които са били утаявани от най-редки бисерни миди. Някои от тия бисери надминаваха по големина гълъбово яйце: те струваха колкото, а може би и повече от бисера, който пътешественикът Таверние продаде на персийския шах за три милиона, и надминаваха по красота бисера на имама на Маскат, който аз смятах за най-хубав в света.

И невъзможно бе да се пресметне колко струва тая сбирка. Капитан Немо трябва да е пръснал милиони, за да придобие тия различни образци, и тъкмо когато се питах отде взема средства, за да задоволява прищевките си на колекционер, той ме прекъсна с думите:

— Вие разглеждате моите раковини, господин професоре. Те наистина могат да интересуват един естественик, ала за мене те имат още по-голяма прелест, защото сам, със собствената си ръка съм събирал всичките и няма море по земното кълбо, което да не съм изследвал.

— Разбирам, капитане, разбирам радостта да се разхождате посред тия съкровища. Вие сте от ония хора, които са създали сами своите съкровища. Никой европейски музей не притежава подобна сбирка от произведения на океана. Но ако моят възторг се изчерпи само със сбирката ви, какво би останало тогава за кораба, който я носи! Не искам да прониквам в тайните, които са ваши тайни. И все пак признавам, че тоя „Наутилус“, движещата сила която той крие в себе си, уредите за управление, мощният двигател, който му дава живот — всичко това възбужда до крайна степен моето любопитство. Виждам, че по стените на тоя салон са окачени уреди, предназначението на които не зная. Мога ли да го зная?

— Господин Аронакс — отговори ми капитан Немо, — казах ви, че ще бъдете свободен на кораба и следователно никоя част от „Наутилус“ не е забранена за вас. Можете да го разгледате подробно и мене ще ми бъде приятно да ви бъда водач.

— Не зная как да ви благодаря, господин капитан, но няма да злоупотребя с вашата любезност. Ще ви попитам само за какво служат тия физически уреди?

— Господин професоре, също такива уреди има в моята стая и там ще имам честта да ви обясня за какво служат. Но преди това елате да видите определената за вас каюта. Трябва да знаете как ще бъдете настанен в „Наутилус“.

Тръгнах след капитан Немо и през една от вратите по пресечените ъгли на салона излязохме в коридорите на кораба. Той ме поведе към носа и там намерих не каюта, а една елегантна стая с легло, тоалетна маса и разни други мебели.

Можех само да благодаря на домакина.

— Вашата стая е до моята — каза ми той, като отвори една врата. — А от моята се отива в салона, дето бяхме преди малко.

Влязох в стаята на капитана. Тя беше твърде скромна, дори монашеска. Желязно легло, работна маса, няколко тоалетни предмети. Всичко в полумрак. Никакви особени удобства. Само крайно необходимото.

Капитан Немо ми посочи столче.

— Моля, седнете — каза той.

Аз седнах и той започна така:

XII

ВСИЧКО ЧРЕЗ ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

— Господин Аронакс — каза капитан Немо, като ми посочи уредите, окачени по стените на стаята му. — Това са апарати, необходими за плаването на „Наутилус“. Тук, също както и в салона, те винаги са пред очите ми и показват къде точно се намира корабът и точната му посока. Някои са ви познати, например термометърът, който посочва вътрешната температура на „Наутилус“; барометърът, който отмерва налягането на въздуха и предсказва промените на времето; хидрометърът, който отбелязва степента на влажността на атмосферата; щормгласът, чиято смес, като се разлага, показва приближаването на буря; компасът, който направлява пътя ми; секстантът, който по височината на слънцето определя ширината, на която се намираме; хронометрите, които ми помагат да изчисля дължината, на която сме, и най-сетне — далекогледите — дневни и нощни — които ми служат да изследвам всички точки на хоризонта, когато „Наутилус“ излиза на повърхността на водата.

— Това са обикновените уреди за мореплаване — отговорих аз — и зная как се употребяват. Но има и други, които несъмнено са за особените нужди на „Наутилус“. Оня циферблат там, по който се движи стрелката, не е ли манометър?

— Да, манометър. Поставен в досег с водата, той посочва нейното външно налягане, с това и дълбочината, на която се намира моят кораб.

— А тия сонди от нов образец?

— Те са термометрични сонди, които показват температурата на различните пластове вода.

— Ами ония там уреди, употребата на които не мога да отгатна?

— По тоя въпрос, господин професоре — каза капитан Немо, — трябва да ви дам някои обяснения. Бъдете любезен да ме изслушате.

Той помълча и сетне продължи:

— Има една мощна, послушна, бърза и лесна за използуване сила, която се пригажда за всичко и която е господар в моя кораб. Тук всичко се върши чрез нея. Тя ме осветява, тя ме топли, тя е душата на моите механически уреди. Тая сила е електричеството.

— Електричеството ли? — извиках аз доста изненадан.

— Да, господин Аронакс.

— Но вие се движите с извънредно голяма скорост, която не отговаря на мощността на електричеството. До днес използуването на електричеството като двигател беше твърде ограничено — от него не можеше да се получи голяма механическа сила.

— Господин професоре — отговори капитан Немо, — моето електричество не е като онова, което всички знаят. Но по тоя въпрос не мога да ви кажа нищо повече.

— Аз не ще настоявам, господин капитан, и ще се задоволя само да се удивявам на успеха ви. Бих ви задал само един въпрос, на който, ако е нескромен, можете да не ми отговорите. Материалите, които използувате, за да произвеждате тая чудна сила, сигурно скоро се изчерпват. Например цинкът. А отде си го набавяте, щом нямате вече никакви връзки със сушата?

— Ще отговоря на въпроса ви — отвърна капитан Немо. — Най-напред ще ви кажа, че под морското дъно съществуват цинкови, железни, сребърни, златни мини, които сигурно биха могли да бъдат експлоатирани. Ала аз не съм използувал нищо от тия земни метали и се ограничих да черпя само от морето средствата за произвеждане на моето електричество.

— От морето?

— Да, господин професоре. И средствата за това не ми липсваха. Бих могъл например да получа електричество, като създам верига между проводници, потопени на различни дълбочини, благодарение на разликата в температурите на водните пластове, в които те се намират. Но предпочетох да употребя друга, по-практична система.

— Каква?

— Вие знаете състава на морската вода. В хиляда грама морска вода има деветдесет и шест стотни и половина вода и около две стотни и две трети натриев хлорид, съвсем малки количества магнезиев и калиев хлорид, магнезиев бромат, магнезиев сулфат, калциев сулфат и калциев карбонат. Както виждате, натриевият хлорид е в значителен процент. И аз извличам натриевия хлорид от морската вода и от него приготвям батериите си.

— От натриев хлорид ли?

— Да, господин Аронакс. Смесен с живак, той образува амалгама, която може да замести цинка в бунзеновите елементи. Живакът никога не се изхабява. Изразходва се само натриевият хлорид, но морето ме снабдява с него. Освен това ще ви кажа, че батериите от натриев хлорид трябва да се смятат за по-трайни и че електродвигателната им сила е двойно по-голяма от силата на цинковите батерии.

— Разбирам много добре, капитане, предимството на натриевия хлорид при условията, в които се намирате. Морето съдържа натриев хлорид. Добре. Но той трябва и да се добие, т.е. да се извлече. А как постигате това? Вашите батерии очевидно могат да послужат за това извличане; но ако не се лъжа, необходимият за електрическите апарати натриев хлорид е по количество повече от произведения. Така че вие ще изразходвате за самото производство повече, отколкото ще бъде произведено.

— Но, господин професоре, аз не извличам натриевия хлорид чрез електричество, а съвсем просто, употребявам топлината на земни въглища.

— На земни въглища ли? — казах аз, като подчертах „земни“.

— Нека речем морски, ако искате — отговори капитан Немо.

— Значи вие можахте да експлоатирате подводни мини за каменни въглища?

— Господин Аронакс, вие ще ме видите, когато работя. Моля ви само за малко търпение, а време за търпение ще имате. Не забравяйте само следното: аз дължа всичко на океана; той произвежда електричеството, а електричеството дава на „Наутилус“ топлина, светлина, движение, с една дума — живот.

— Но не и въздуха, който дишате?

— О! Аз мога да произвеждам необходимия ми въздух, но това е излишно, тъй като винаги, когато поискам, излизам на повърхността на водата. Но макар електричеството да не ме снабдява с въздух за дишане, все пак то движи мощни помпи, които сгъстяват въздуха в специални резервоари, та при нужда мога да продължа, колкото си ща, моя престой в дълбочините.

— Капитане — казах аз, — мога само да се удивявам. Очевидно вие сте открили онова, което хората несъмнено ще открият един ден — истинската двигателна сила на електричеството.

— Не зная дали ще я открият — отговори студено капитан Немо. — Но както и да е, вие вече знаете първото приложение, извършено от мене на тая скъпоценна сила. Тя ни осветява равномерно и продължително, както не може да стори това слънчевата светлина. Виждате сега тоя стенен часовник; той е електрически и върви тъй точно, че надминава най-добрите хронометри. Разделил съм циферблата на двадесет и четири часа, както са италианските часовници, защото за мене няма ни нощ, ни ден, ни слънце, ни луна — а — само тая изкуствена светлина, която водя със себе си чак до дъното на морето. Вижте, сега е десет часа заранта.

— Отлично.

— Друго приложение на електричеството: оня циферблат, окачен насреща ни, показва скоростта на „Наутилус“. Една електрическа жица го свързва с витлото на лока и стрелката му посочва действителната скорост на кораба. Ето сега се движим с умерена скорост от петнадесет мили в час.

— Това е чудесно — отговорих аз — и сега разбирам, капитане, че вие с основание сте употребили тая сила, която трябва да замести вятъра, водата и парата.

— Още не сме свършили, господин Аронакс — каза капитан Немо, като стана. — И ако обичате да ме последвате, ще разгледаме кърмата на „Наутилус“.

Действително аз познавах вече цялата носова част на подводния кораб, която, като се тръгне от средата към вълнореза, бе разпределена точно по следния начин: трапезария — дълга пет метра, отделена от библиотеката с непроницаема за водата преграда, самата стая на капитана дълга пет метра, моята стая, дълга два метра и половина, и най-сетне резервоар за въздух — дълъг седем метра и половина, който стигаше до самия нос. Общо, дължина от тридесет и пет метра. Във водонепроницаемите прегради имаше врати, които се затваряха херметически чрез каучукови приспособления и осигуряваха пълна безопасност за всички, в случай че в някоя част на „Наутилус“ нахлуеше вода.

Тръгнах след капитан Немо по надлъжните коридори и стигнах до средата на кораба. Там имаше нещо като кладенец между две водонепроницаеми прегради. Желязна стълбичка, прикрепена до стената, водеше към горния край. Попитах капитана за какво служи тая стълбичка.

— Тя отвежда до лодката — отговори той.

— Как! Вие имате лодка? — отвърнах аз доста учуден.

— То се знае. Отлична лодка, лека, непотъваща, която служи за разходка и за лов.

— Значи, когато искате да се качите в нея, трябва да излезете на повърхността на морето?

— Съвсем не. Лодката е в горната част на корпуса на „Наутилус“ в специална кухина, предназначена за нея. Цялата е покрита, напълно непроницаема за водата и е прикрепена към корпуса със здрави винтове. Тая стълбичка води до тесен люк, пробит в корпуса на „Наутилус“, през който може да мине един човек и който е разположен точно срещу друг такъв люк, пробит в едната страна на лодката. Аз влизам в лодката през тоя двоен отвор. Тогава люкът на „Наутилус“ се затваря; аз затварям и другия, на лодката, чрез специален винт. После отвъртам винтовете, които прикрепват лодката до кораба, и тя се издига на повърхността с голяма бързина. Тогава отварям капака към палубата, който досега е бил грижливо затворен, поставям мачтата, опъвам платното или хващам веслата и си правя разходката.

— А как се връщате на борда?

— Аз не се връщам, господин Аронакс, а „Наутилус“ иде при мене.

— По ваше нареждане ли?

— По мое нареждане. Една електрическа жица ме свързва с него. Изпращам телеграма и това е достатъчно.

— Наистина — казах аз, замаян от тия чудеса. — Това е съвсем просто.

След като отминахме мрежестата ограда на стълбата, която стигаше до палубата, видях една каюта, дълга два метра, в която Консей и Нед Ланд, възхитени от своя обяд, го унищожаваха лакомо. После се отвори една врата, която водеше за кухнята, дълга три метра и разположена между големите складове.

Тук цялото готвене се извършваше с електричество, по-мощно и по-практично от въздушния газ. Проводници, които достигаха до печките, нагряваха платинени мрежички и топлината се разпределяше и поддържаше редовно. Тя нагряваше и едни дестилатори, които чрез изпаряване произвеждаха превъзходна вода за пиене. До кухнята бе банята, нагласена удобно, с кранове за топла и студена вода — по желание.

Зад кухнята следваше помещението за екипажа, дълго пет метра. Но вратата му бе затворена и аз не можах да видя наредбата му, от която може би щях да разбера броя на хората, необходими за работата в „Наутилус“.

В дъното се издигаше четвърта водонепроницаема преграда, която отделяше помещението на екипажа от машинното отделение. Вратата се отвори и аз се намерих в това отделение, дето капитан Немо — безспорно първокласен инженер — бе настанил своите двигателни машини.

Това машинно помещение имаше не по-малко от двадесет метра дължина и беше ярко осветено. Както е редно, то бе разделено на две: в първата част бяха батериите, които произвеждаха електричество, във втората — машините, които движеха витлото.

Отначало бях изненадан от особената миризма, която изпълваше помещението. Капитан Немо забеляза това.

— Това — каза той — са изпарения на газ, който се отделя при употребата на натрий; но това неудобство е съвсем дребно. А всяка сутрин ние пречистваме кораба, като го проветряваме на открито.

През това време аз разглеждах машините на „Наутилус“ с лесно обяснимо любопитство.

— Както виждате — каза капитан Немо, — служа си с бунзенови, а не с румкорфови батерии. Последните биха били слаби. Бунзеновите батерии са малко, но са мощни и здрави, което — както показва опитът — е по-ценно. Произведената електрическа енергия отива в кърмата, дето чрез големи електромагнити действува върху специална система от лостове и зъбчати колела, които придават движение на витлото. Витлото, с диаметър шест метра и дължина седем метра и половина, може да прави до сто и двадесет оборота в секунда.

— И получавате?…

— Скорост от петдесет мили в час.

Тук имаше някаква тайна, но аз не настоях да я узная. Как може електричеството да действува с такава мощност? Де беше източникът на тая почти безгранична сила? Дали в изключителното напрежение на бобини от нов вид? Или в предаването, което някаква система от непознати лостове можеше да усили до безкрайност? Това не можех да разбера.

— Капитан Немо, аз само установявам резултатите и не се мъча да ги обясня — казах аз. — Видях как „Наутилус“ се движеше пред „Абрахам Линколн“ и имам представа за скоростта му. Но не е достатъчно само да се движиш. Трябва да виждаш де отиваш. Трябва да можеш да се направляваш вдясно, вляво, нагоре, надолу! Как стигате до големите дълбочини, където съпротивата постоянно расте и стига до стотици атмосфери? Как се издигате отново на повърхността на морето? Най-сетне, как се задържате в оня пласт, в който желаете? Дали не съм нескромен, като ви питам?

— Ни най-малко, господин професоре — отговори капитанът след кратко колебание, — щом като не трябва никога да напускате тоя подводен кораб. Елате в салона. Там е истинският наш работен кабинет и там ще научите всичко, което трябва да знаете за „Наутилус“.

XIII

НЯКОЛКО ЦИФРИ

След малко седнахме на един диван в салона с пури в уста. Капитанът сложи пред мене един чертеж на хоризонталния и напречен разрез на „Наутилус“. След това почна изложението си със следните думи:

— Ето, господин Аронакс, размерите на кораба, в който пътувате. Той е един доста удължен цилиндър с конически краища. По форма прилича много на пура, форма, усвоена вече в Лондон за много конструкции от тоя род. Дължината на тоя цилиндър — от единия край до другия — е точно седемдесет метра, а напречната му греда в най-широката му част е осем метра. При построяването му значи не е точно спазено отношението едно към десет между ширината и дължината, както при вашите бързи параходи, но дължината му е достатъчна и корпусът доста удължен, та изместваната вода се плъзга леко и съвсем не пречи на движението му.

Тия две измерения ви дават възможност да изчислите лесно повърхността и обема на „Наутилус“. Повърхността му е хиляда и единадесет квадратни метра и четиридесет и пет сантиметра, обемът му — хиляда и петстотин кубически метра и две десети, което значи, че когато е целият потопен, измества хиляда и петстотин кубически метра или тона вода.

Когато работех плановете на тоя кораб, предназначен за подводно плаване, исках, уравновесен във водата, да потъва девет десети, а над водата да бъде само една десета от него. Следователно при тия условия той трябваше да измества само девет десети от обема си или хиляда триста петдесет и шест кубически метра и четиридесет и осем сантиметра, т.е. да тежи само толкова тона. Тъй че не трябваше да надхвърлям тая тежест, като го строях в посочените размери.

„Наутилус“ има два корпуса, един вътрешен и друг — външен, които са съединени помежду си с железа, които му придават необикновена издръжливост. И наистина благодарение на това клетъчно устройство той оказва съпротивление като плътен блок. Обшивката му е неподатлива; тя е лепена, а не нитена и целостта й, която се дължи на отличното пасване, й позволява да не се бои и от най-бурните морета.

Двата корпуса са направени от стоманени листове, относителното тегло на които е седем и осем десети. Първият корпус има дебелина не по-малко от пет сантиметра и тежи триста деветдесет и четири тона и деветдесет и шест стотни. Втората обвивка — килът, висок петдесет и широк двадесет и пет сантиметра, тежи шестдесет и два тона; машините, баластът, разните принадлежности и добавки, преградите и вътрешните подпори тежат деветстотин шестдесет и един тон и шестдесет и две стотни, които, прибавени към триста деветдесет и четирите тона и деветдесет и шестте стотни, дават необходимата обща тежест от хиляда триста петдесет и шест тона и четиридесет и осем стотни. Разбирате ли?

— Разбирам — отговорих аз.

— Тъй че — продължи капитанът, — когато „Наутилус“ плава при тия условия, една десета от него остава над водата. Но ако имам резервоари с обем, равен на тая десета част, т.е. с вместимост сто и петдесет тона и седемдесет и две стотни, и ако ги напълня с вода, корабът ще измести тогава хиляда петстотин и седем тона, т.е. ще тежи с толкова тона повече и ще се потопи целият. И тъкмо това става, господин професоре. „Наутилус“ има такива резервоари в долната си част. Отварям крановете, резервоарите се напълват и корабът се потапя, като потъва до повърхността на водата.

— Добре, капитане, но сега стигаме до истинската трудност. Че можете да се потопите до равнището на океана, това разбирам. Но по-долу, когато потънете под равнището, вашият подводен кораб не изпитва ли натиск и следователно — налягане отдолу нагоре, натиск, който трябва да възлиза на една атмосфера при всеки тридесет стъпки дълбочина или — около един килограм на квадратен сантиметър?

— Точно тъй, господине.

— Тогава не виждам как бихте могли да спуснете „Наутилус“ на голяма дълбочина, освен ако не го напълните цял с вода.

— Господин професоре — отговори капитан Немо, — не бива да се смесва статиката с динамиката, защото това може да доведе до важни грешки. Не са нужни много усилия, за да се стигне до дълбочините на океана, защото телата имат тенденция към „разтопяване“. Следете моите разсъждения.

— Слушам ви, капитане.

— Когато исках да определя с колко трябва да се увеличи тежестта на „Наутилус“ за потопяването му, единственото, с което трябваше да се занимая, бе да пресметна намаляването обема на водата, колкото се слиза на по-големи дълбочини.

— Очевидно — отговорих аз.

— Макар водата да е податлива на сгъстяване, способността й да се сгъстява е твърде малка. И наистина според най-последни изчисления това намаляване на обема е само четиристотин тридесет и шест десетмилионни части при една атмосфера или на всеки тридесет стъпки дълбочина. Ако искам да сляза на хиляда метра, аз пресмятам намаляването на обема при налягане, равно на воден стълб от хиляда метра, т.е. при налягане от сто атмосфери. Тогава намалението ще бъде четиристотин тридесет и шест стохилядни. Значи ще трябва да увелича тежестта на хиляда петстотин тринадесет тона и седемдесет и седем стотни вместо на хиляда петстотин и седем тона и две десети. Следователно увеличението е само шест тона и петдесет и седем стотни.

— Само толкова?

— Само толкова, господин Аронакс, и това изчисление може лесно да се провери. Но аз имам допълнителни резервоари, които могат да поберат сто тона. Тъй че мога да сляза до доста големи дълбочини. Когато поискам да се изкача на повърхността и да остана там, достатъчно е да изхвърля тая вода, а ако искам „Наутилус“ да излезе с едната си десета — да изпразня всички резервоари.

Срещу тия разсъждения, подкрепени с цифри, не можех да възразя нищо.

— Приемам изчисленията ви, капитане — отговорих аз, — и би било неоснователно да ги оспорвам, щом всекидневният опит ги потвърждава. Но сега предчувствувам една истинска трудност.

— Каква, господин професоре?

— Когато сте на дълбочина хиляда метра, стените на „Наутилус“ изпитват налягане от сто атмосфери. Ако тогава поискате да изпразните допълнителните резервоари, за да облекчите кораба и да се изкачите на повърхността, помпите трябва да преодолеят това налягане от сто атмосфери, което е сто килограма на квадратен сантиметър… А това е такава мощност…

— Каквато само електричеството може да ми даде — побърза да каже капитан Немо. — Повтарям ви, че двигателната мощ на моите машини е почти неограничена. Помпите на „Наутилус“ имат необикновена сила и вие навярно сте я почувствували, когато техните стълбове вода се изляха като порой върху „Абрахам Линколн“. Впрочем аз си служа с допълнителните резервоари, само когато искам да сляза средно до хиляда и петстотин — две хиляди метра, защото пазя машините си. И затова, когато ми хрумне да сляза в океана на дълбочина до две-три левги под повърхността, аз действувам по друг начин — по-сложен, но също тъй непогрешим.

— Как, капитане? — попитах аз.

— За това ще трябва да ви обясня как се управлява „Наутилус“.

— Нямам търпение да чуя.

— За да насоча кораба вдясно или вляво, с една дума, за да се движа хоризонтално, аз си служа с обикновено кормило с широка перка, прикрепено на кърмата, което се движи чрез кормило и щуртроси26. Но аз мога също така да движа „Наутилус“ и отвесно — отдолу нагоре и отгоре надолу чрез две наклонени плоскости, прикрепени към двете страни на корпуса му, до ватерлинията, подвижни плоскости, които могат да заемат всевъзможни положения и които се направляват отвътре чрез мощни лостове. Ако плоскостите са успоредни с кораба, той се движи хоризонтално. Ако са наклонени, „Наутилус“ съобразно с това наклонение и от тласъка на витлото или се насочва надолу, по диагонал, в продължение на толкова време, колкото ми е потребно, или възлиза, следвайки тоя диагонал. Нещо повече: ако искам да се изкача по-бързо на повърхността, спирам витлото и налягането на водата издига „Наутилус“ отвесно като балон, напълнен с водород, който се издига бързо във въздуха.

— Браво, капитане! — извиках аз. — Но как може кормчията да следи сред водата пътя, който му определяте вие?

— Кормчията е в стъклена кабинка, която се издава в горната част на корпуса на „Наутилус“ и има лещовидни стъкла.

— Стъкла, които могат да издържат подобно налягане?

— Напълно. Кристалът, който при удар е крехък, има значителна издръжливост. При опитите за риболов при електрическа светлина, направени през 864 година сред северните морета, бе установено, че кристални плочки, дебели само седем милиметра, издържат налягане от шестнадесет атмосфери, като в същото време пропускат силни топлинни лъчи, които разпределят неравно топлината. А стъклата, с които си служа аз, са не по-малко от двадесет и един сантиметър в центъра, т.е. тридесет пъти по-дебели.

— Ясно, капитан Немо, но за да може да се вижда, необходимо е светлината да разсее мрака и аз се питам как сред тъмнината на водата…

— Зад кабинката на кормчията е поставен мощен електрически рефлектор, лъчите на който осветяват морето на половин миля.

— А, браво, браво, капитане! Сега си обяснявам онова фосфоресциране на предполагаемия нарвал, което толкова много занимаваше учените! По тоя повод ще ви попитам дали сблъскването на „Наутилус“ с „Шотландия“, което има толкова силен отзвук, бе резултат на случайност?

— Чиста случайност, господин професоре. Когато стана сблъскването, аз плавах два метра под повърхността на водата. Впрочем аз видях, че нямаше никаква неприятна последица.

— Никаква, господин капитан. Но срещата ви с „Абрахам Линколн“?…

— Господин професоре, съжалявам за тоя параход, който е един от най-хубавите параходи на американската флота, но аз бях нападнат и трябваше да се защищавам! И все пак задоволих се само да лиша фрегатата от възможността да ми пречи и още в най-близкото пристанище тя лесно ще поправи повредите си.

— О, капитане — извиках аз убедено, — вашият „Наутилус“ е наистина един чудесен кораб!

— Да, господин професоре — отговори истински разчувствуван капитан Немо, — и аз го обичам като плът от моята плът. Ако за всеки от вашите кораби, тъй зависими от случайностите в океана, всичко представлява опасност, ако първото впечатление, когато си по морето, е чувството, че си над бездна, тъй хубаво изразено от холандеца Янсен — на борда на „Наутилус“ човек няма от какво да се страхува. Не може да има страх от изкривяване на кораба, защото неговият двоен корпус има твърдост на желязо; няма мачти, въжета и пр., които се изхабяват от люшкането на кораба надлъж и на шир; няма платна, които вятърът отвлича; няма котли, които експлодират от парата; няма опасност от пожар, защото тоя кораб е направен от стоманени листове, а не от дърво; няма въглища, които могат да се свършат, защото тук двигател е електричеството; няма сблъсквания, от които трябва да се предпазва, защото той единствен плава в тия дълбоки води; няма бури, на които да устоява, защото само няколко метра под водата намира пълен покой! Да, господин Аронакс, ето съвършения кораб! И ако е вярно, че инженерът има по-голяма вяра в плавателния съд, отколкото строителят му, а строителят — повече от капитана му, можете да разберете какво пълно доверие имам аз в моя „Наутилус“, тъй като аз съм едновременно и негов капитан, и строител, и инженер!

Капитан Немо говореше със завладяващо красноречие. Пламъкът на очите му и страстността на движенията му го преобразяваха. Да, той обичаше своя кораб, както баща обича детето си!

Ала един въпрос, може би нескромен, изникваше съвсем естествено и аз не се сдържах да не му го задам.

— Значи вие сте инженер, капитан Немо?

— Да, господин професоре — отговори той. — Когато живеех на сушата, аз учих в Лондон, в Париж и в Ню Йорк.

— Но как сте могъл да построите тайно тоя възхитителен „Наутилус“?

— Всяка негова част, господин Аронакс, пристигаше от различни точки на земното кълбо и с прикрито предназначение. Неговият кил бе изработен у Крьозо, във Франция: стеблото на витлото му — от Пен и сие в Лондон; стоманените плочи на корпуса — от Лирд в Ливерпул; витлото — от Скот в Глазгоу. Резервоарите му бяха фабрикувани от Кай и сие в Париж, машините му — от Круп в Прусия, носовата част — от работилниците на Мотала в Швеция, измервателните уреди — от братя Харт в Ню Йорк и т. н. И всеки от тия доставчици бе получил моите планове, подписани с различни измислени имена.

— Но след изработването им — казах аз — нали тия части трябваше да се монтират, да се сглобяват?

— Господин професоре, аз бях устроил работилницата си на едно пусто островче, загубено сред океана. Там аз и моите работници, т.е. моите великолепни другари, които бях обучил и възпитал, довършихме строежа на нашия „Наутилус“. И щом свършихме — огънят унищожи всички следи от нашето пребиваване на това островче, което, ако можех, бих хвърлил във въздуха.

— Тогава стойността на кораба трябва да е извънредно голяма?

— Господин Аронакс, един железен кораб струва 1 125 франка за всеки тон. А „Наутилус“ има 1 500 тона. Значи той струва 1 687 000 франка, а заедно с обзавеждането към два милиона или — четири-пет милиона, като се включат художествените предмети и сбирките.

— Един последен въпрос, капитан Немо.

— Моля, господин професоре.

— Вие значи сте богат?

— Безпределно богат, господин Аронакс, и бих могъл без затруднение да платя дванадесетте милиарда дългове на Франция!

Впих поглед в странния човек, който ми говореше така. Не злоупотребяваше ли той с моята доверчивост? Бъдещето щеше да ми покаже това.

XIV

ЧЕРНАТА РЕКА

Площта от земното кълбо, която е заета от вода, се изчислява на три милиона осемстотин тридесет и две хиляди петстотин петдесет и осем квадратни мириаметра27. Тая течна маса има обем два милиарда двеста и петдесет милиона кубически метра и би образувала кълбо с диаметър шестдесет левги с тежест три квинтилиона тона. А за да може да се проумее това число, трябва да кажем, че квинтилионът е толкова пъти по-голям от милиарда, колкото пъти милиардът е по-голям от единицата, т.е. в квинтилиона има толкова милиарда, колкото единици се съдържат в един милиард. А тая течна маса е равна приблизително на количеството вода, което всички реки на земята биха излели в продължение на четиридесет хиляди години.

През геологичните епохи огненият период е бил последван от воден период. Отначало океанът е покривал цялото земно кълбо. После постепенно през силурийския период се появяват върховете на планини, излизат над водата острови, след това изчезват поради местни потопи, отново се появяват, сливат се, образуват континенти и накрай сушата се установява географически такава, каквато я виждаме сега. Тя отнема от водата тридесет и седем милиона шестстотин и петдесет и седем квадратни мили или — дванадесет хиляди деветстотин и шестнадесет милиона хектара.

Според очертанията на континентите водата на земното кълбо може да се раздели на пет части: Северен ледовит океан, Южен Ледовит океан, Индийски океан, Атлантически океан и Тихия океан.

Тихия океан се простира от север на юг между двата полярни кръга и от запад на изток между Азия и Америка и има площ от сто четиридесет и пет градуса дължина. Той е най-спокойният океан; теченията му са широки и бавни, приливите и отливите — не много големи, дъждовете — изобилни. Такъв е океанът, който по повеление на съдбата трябваше да пребродя още отначало при най-странни условия.

— Господин професоре — каза ми капитан Немо — ако искате, ще определим точно къде се намираме и ще установим изходната точка на нашето пътуване. Сега е дванадесет без четвърт. Ще възлезем на повърхността на водата.

Капитанът натисна три пъти един електрически звънец. Помпите почнаха да изпомпват водата от резервоарите; стрелката на манометъра отбеляза с различни налягания изкачването на „Наутилус“ и спря.

— Изкачихме се — рече капитанът.

Отидох до централната стълба, която водеше на палубата. Изкачих се по металическите стъпала и през отворения люк излязох на палубата на „Наутилус“. Палубата бе само осемдесет сантиметра над водата. Носът и кърмата на „Наутилус“ бяха като краища на вретено и от това той съвсем приличаше на дълга пура. Забелязах, че стоманените му плочи, наредени донякъде като керемиди, приличаха на люспите, които покриват тялото на големите земни влечуги. Сега вече си обясних твърде естествено защо въпреки най-добрите далекогледи тоя кораб винаги е бил вземан за морско животно.